БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Морис, великолепно, приемам, точно така е и сте го казал така убедително премерено и ясно. Моля, опитайте се да добавите следното.

Човешката среда постоянно произвежда за тялото поредица от усилватели, между тях и крила, и какво ли не, които се прикачат към тялото и разширяват нашето "себе си", което повлича и "аз"-а ни. Така се получава динамиката на човешкото "аз" и "себе си", възможността бидейки малък и слаб, човек да е и голям и силен, и то не само едното и другото, ами и много други комбинации между тези две граници.

Съзнанието и паметта, от една страна, и човешката среда, предлагаща модули на усилване, правят от нас нещо подвижно и динамично с много възможности, някои само имагинерни, които постоянно се намесват в реалните, други реални. Отношението "аз" и "себе си" е само едра структура на отношението. Пълненето и променянето на едното и другото са безкрайно различни при всеки. И оттук огромната разлика между живите човешки същества. Което не отменя, разбира се, приликата в структурата на отношението между "аз" и "себе си".

Морис, не се отказвайте от тази тема.
Тема № - 34 Коментар № - 3532 Bogdan Bogdanov - 2010-12-17 09:02:42
Текстът на проф. Богданов е много свързан с онова, което си мислех напоследък. Отношението между “аз” и “себе си”. Как “аз” преминава в “себе си”? “Аз” не може да се самонаблюдава, не може да размишлява върху себе си. То става достъпно за рефлексията едва, когато стане “себе си”. “Аз” е фигура на действието, на правенето (“Аз разбирам”, “Аз мразя”), “себе си” – на мисълта, в която единствено се явява. “Аз” е променливо настояще (правенето е винаги краткотрайно и сега), “себе си” – нещо по-устойчиво, което има история. Би могло да се каже, че “аз” се трансформира в “себе си” благодарение на езика. Той дава възможност за дистанция от непосредственото действие, за изпълване със смисъл, за запаметяване на този смисъл.

Но може би пътят е обратен. Не “аз” преминава в “себе си”, а “себе си” - в “аз”. И езикът няма отношение към това, “себе си”, мисълта за него, не е зависима от думите. Проф. Богданов много интересно говори за сложността на тялото. То има своите граници, които са доста устойчиви. Не мога да летя за разлика от птиците, не мога да живея под вода за разлика от рибите. В тялото ми е дадена една ограниченост и едно постоянство – едно първо “себе си”. Онова, което се нарича “аз” (действащият, действието) може би изхожда от нея. Аз извършвам само действията, които ми е дадено, които моето “себе си” ми разрешава. Те са разнообразни, ала не безкрайни. Ходя и тичам, но не се опитвам да разпервам крила или да политвам. И да се опитвам – ще е безуспешно. Същото е и при животните. Кучето ми не се сили да произнася думи, както аз зная, че не мога да се науча да лая толкова добре, че да бъда сбъркан с друго куче.
Тема № - 34 Коментар № - 3531 Морис Фадел - 2010-12-16 20:09:59
Павел, според мене мъдрите хора не казват какво да не правиш. Те посочват какво би могъл да правиш. И решението винаги идва от нас. Мъдростта е един вид “да взема предвид какво е другия“.

Но без житейски опит, наистина си прав, не може. А пък книгите се оказват в този случай нашите приятели, няма значение в каква ситуация се оказваме – в аудитория в Университета, на опашката за банички или на път за Хималаите. Книгите ги носим със себе си, нищо, че не сме героите на романа на Бредбари “451 градуса по Фаренхайт“.
Тема № - 34 Коментар № - 3530 Анета де ла Мар - 2010-12-16 14:24:16
Благодаря ти Анета, за топлото посрещане... Ще ти разкажа една история, която ми се случи на спирката при кино Изток : Седяхме си там с един мой приятел и водихме някакъв странен разговор за живота и от нищото излезе един адски странен човек. Поиска ми цигара и след като му я запалих той от нищото започна да ми разказва за много неща и много мисли, които са ми минавали през главата или са ми се случвали. Все едно той ме познаваше от много дълго време. Попитах го как се казва, а той ми отвърна "Наричат ме Йода/учителя/!". Целият диалог протече в не повече от 2-3 минути и накрая той ни каза - 'Стига сте ги чели тия книги, вече ви е време сами да изживявате настоящето.'/той говореше за книги за извънземни,кроп съркали общо взето всякакъв вид окултна литература/ И влезна в подлеза...
Тема № - 34 Коментар № - 3529 Павел - 2010-12-16 11:49:22
Четенето на книги е като прераждане!
Павел, това е една много умна мисъл. И аз си мисля, че понякога точно такова нещо се случва.

Добре дошъл във Форума!
Тема № - 34 Коментар № - 3528 Анета де ла Мар - 2010-12-16 03:48:07
Лельо, знаеш ли какво прочетох миналата седмица: по-страшното нещо от любовта е нежността...
Тема № - 34 Коментар № - 3527 vesselina vassileva - 2010-12-16 02:37:31
Дълго се чудих защо Веси, Кастор, Анета, Истинския Сократ и други вкараха или поддържаха отново темата за любовта в темата за ненашето в нас. Не че не обичам темата за любовта, напротив. Повече ме е било страх да не стане така, че каквато и тема да се повдигне ние все до същата да си я докарваме. Но не съм била права. Ненашето в нас изобщо не може да мине/стане без любов. От една страна не бихме могли да го идентифицираме като „ненаше” без любов към чуждото, а ако все пак го идентифицираме някак като „ненаше”, то без любов веднага ще бъде класифицирано като „не може да е в нас”.
Подобна същина вероятно има и духът на НБУ, заради който Веси казва, че „няма как човек да остане сам при никакви обстоятелства”. Мисля си даже, че не толкова чувството да си несам е по-важното. Аз съм от тези, които могат (и обичат) и да са сами. По-важното е, че дори когато сме в състояние на самост, сме сред обичащи (радващи се, когато радват други) и „обхванати” (в смисъла, в който го употреби Веси в малкия нощен несвързан коментар). Това го има в НБУ: хем сам, хем несам - като ненашето в нас, като любовта сама по себе си.
Тема № - 34 Коментар № - 3526 Росица Гичева - 2010-12-16 02:19:57
Благодаря, Анетка, за хубавите думи и прекрасния поздрав. Все забравям да кажа, че освен Людмил Ангелов – тази дни имахме и четири спектакъла на “Бохеми” в Софийската опера, които се играха от българските и италианските ученици на Райна Кабаиванска. В събота – докато тичах по “Витошка” закъсняваща – си мислех, че подобно приключение – освен в НБУ няма къде да му се случи на човек – и може би затова много ни завиждат – значи, първо от 13.00 часа имаше много хубаво представяне на книгата на Морис Фадел, който е мой много добър приятел – книгата му се казва “Животното като литературна провокация” и я представяха проф. Неделчев и Йордан Евтимов, а веднага след това отидох на следобедната част на майсторския клас на Людмил Ангелов. Тъкмо заваляваше един прекрасен сняг и беше много хубаво - от книжарницата, в която освен всичко друго, си купих и новото издание на “Цитадела” на Екзюпери – директно отидох при Шопен. А в неделя – от 9.00 до 15.00 часа - при Шопен с Людмил Ангелов и ученици, а от 16.00 часа – опера на Пучини с Райна Кабаиванска и ученици – и с Нели Янкова от Центъра за продължаващо обучение много се смяхме, че просто няма подобно нещо – Шопен и Пучини цял ден - някакво невероятно преформатиране на действителността. Сутринта в 8.30 пием кафе в Onda и хоп – директорката на програмата Artes Liberales – вечерта сядаме да пием вино на “Патриарха” – и хоп – една група студенти от НБУ - в събота - същото - тичам си и почти се сблъсквам с Еми от Центъра за чужди езици пред Св. Неделя. Много е интересно, защото в НБУ някак има дух и няма как човек да остане сам при никакви обстоятелства. Сигурно така като го пиша не си личи – но когато се случва е така – например, много беше хубаво, когато отидохме пред операта и сред хората, които не познаваш – виждаш хората, които познаваш и които ти махат отвсякъде – като от някаква тайна общност - а е неделя...

Но разказвам това, за да ви кажа най-вече, коя реплика от “Бохеми” ми стана любима. Когато Мими си тръгва от Родолфо му казва, че под възглавниците му е останало нейното розово боненце, което той й купи и подари при първата им среща във второ действие – ако иска да й го върне, ако иска да го задържи - му казва тя - и Родолфо пее: “мое розово боненце под възглавницата, как да влезеш в сърцето ми”. Невероятно. Дадох си сметка, че това е невероятно – защото не е някакво боненце в сърцето му, което трябва да стане истинско и да излезе в реалността – а обратното – и че точно тава е любовта – да дойде от реалността и да отиде в по-значимата реалност на сърцето му – на любовта сама по себе си – защото, ако нямаш любовта сама по себе си – после в трето действие, в четвърто действие – просто все повече и повече оставаш без любов... Не е просто едно обикновено розово боненце. По-скоро всичко е като - първо, любов за нещо и второ, любов за това, което в момента липсва... Целият ред около мен плачеше. Денят беше много странен, защото се събудих почти във форума на професор Богданов... с коментара за Диотима, а след това и тези неща...

Ето такива неща ни се случват в НБУ, такива промени на парадигми за разбиране на света – и малко хора могат да ги разберат - дори и да ги прочетат, да ги видят, да ги чуят. Както казва Платон: “остават малко души, които разполагат с достатъчно силна памет. Те видят ли някое подобие на тамошното (божественото), изпадат в изумление и вече не са на себе си. Но не знаят какво става с тях, защото не могат да вникнат в своето състояние.”

Ето това ненаше в нас е много интересно, защото чрез него трябва да се вниква в своето.

Поздрав и от мен:

http://vbox7.com/play:bfa9af53&al=1&vid=100991
Тема № - 34 Коментар № - 3525 vesselina vassileva - 2010-12-16 00:56:15
Много хубав коментар е написала Веселина!

И личния разказ за това как е помнила всичко, което четяла като ученичка и разказа за анализа на Людмил Ангелов на музиката на Шопен.

Винаги съм си мислила, че Весе е един от най-страхотните читатели, които съм срещала през живота си. Това е дарба, но и много труд. За съжаление в училище не винаги е лесно да върви в крачка с другите, когато някой има свой “мено мосо“. Може би много от нас, пишещите днес тука във Форума, сме минали през някое и друго премеждие, докато разберем какво да прави със себе си като читатели. Тези дни прочетох това: благодарение на херменевтиката литературното четене се превръща в изкуство, изкуството на разбирането“.

Поздрав за Весе и всички, които обичат приказки и музика:

http://www.youtube.com/watch?v=QnHKm9fn2yo&feature=related
Тема № - 34 Коментар № - 3523 Aneta de la Mar - 2010-12-15 19:35:35
Моля ти се, Бориславе!
Как можа да допуснеш такова нещо.
Просто и мен ме обхвана някакво "нощно" настроение
Бурлеск някакъв
Вери сори
Тема № - 34 Коментар № - 3521 Дмитрий Варзоновцев - 2010-12-15 15:18:28
11  12  13  14  15  16  17  18  19  20 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116217

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128223

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20263

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32862

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134492

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94716

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29281

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17917

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 181050

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60925

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA