| КАК ВЛИЯЕ АВТОРИТАРИЗМЪТ ВЪРХУ СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ? |
| Момчил Баджаков |
|
|
Как влияе авторитаризмът върху социално-икономическото развитие и по–точно дали той е предпоставка за това развитие. Или, казано с други думи, изисква ли икономическият успех авторитаризъм? И дали в такъв случай демокрацията е по-неподходящата политическа форма за постигане на социално-икономическо развитие в някои т.нар. „незападни” страни? На тези сложни и принципни въпроси бе посветена една рецензирана от мене дипломна работа. Изследването на съотношението между авторитаризъм и икономическа развитие и по специално на влиянието на авторитаризма върху динамични (които измерват социалноикономическото развитие през времето) и статични (които измерват социалноикономическото развитие към настоящия момент) показатели би показало доколко такъв режим спомага или вреди на развитието. Изследователската теза, която изследва тези фактори в страните в Централна Азия, достига до извода, че авторитаризмът не само не е спънка за успешното им социалноикономическо развитие, а напротив, дори е спомагащ фактор. Това се доказва чрез сравнително емпирично изследване на взаимоотношението между изследваните показатели за страните в региона. Авторът на бакалавърската теза разглежда ролята на избрани от него важни показатели - индекса на демокрацията, свободата в света и индекса на свободата на печата, за да се измери състоянието на демокрацията в Централноазиатските страни. Сравнени са данните на държавите по тези показатели със социално-икономически показатели, включващи брутния вътрешен продукт (БВП) и паритетната покупателна способност (ППС) на човек от населението, ръста на БВП по ППС на човек от населението за периода 1990-2012 година, както и данните за индекса на човешко развитие (ИЧР) и ръста на ИЧР за периода 2005 – 2012 година. Получените резултати потвърждават хипотезата, че в изследваните страни изглежда авторитаризмът е по–успешен път към социално-икономическо развитие. Установена е особено силна връзка между динамичните показатели за социалноикономическо развитие, включващи ръст на БВП по ППС на човек от населението за периода 1990-2012 година и ръст на ИЧР за периода 2005 – 2012, от една страна и степента на авторитаризъм от друга. Тези резултати, изтъква авторът, изискват задаването на въпроси, трудно обясними през призмата на неолиберализма и на Западноцентричният модел, който почти без изключение в наши дни свързва демокрацията със социалноикономическото развитие. Така представената изследователска теза, почиваща върху количествен и качествен анализ и сравнение на данните за група страни от избран регион – Централна Азия, дава повод за критичен анализ на една все по-ширеща се интелектуална заблуда, имаща свои идеологически корени. На първо място има достатъчно примери (и то не само в либералната и пропазарната литература), показващи, че връзката между политически режим (авторитаризъм или демокрация) и социално-икономическо развитие съвсем не е толкова еднопосочна, както смятат не само някои неолиберални, но и най-нови неокомунистически автори (последните само че в обратен смисъл!). Самият исторически опит ясно е показал, че забележителният икономически растеж - например в Германия по времето на Бисмарк, в Япония по времето на реставрацията Мейджи, в Турция по време на военните режими след Ататюрк, в Гърция по време на режима на полковниците, в Чили по времето на Пиночет, в Южна Корея на Пак Чон Хи, в Китай на Дън Сяо Пин, е показателен с това, че тези авторитарни режими са провеждали успешна икономическа политика и това се е оказал един успешен модел. Както пише Ги Сорман забележително е не това, че имаме работа с диктатури, а това, че диктаторите са провеждали либерална и пропазарна икономическа политика, която е довела до просперитет – нещо, което досега се е случвало рядко в историята. (Sorman, Guy, La Solution libérale, 1984) В изучаването на ролята на демокрацията за социално-икономически просперитет наистина е общоприето, че именно демокрацията е най–добрата политическа система. Демокрацията наистина по принцип спомага за развитието и насърчаването на икономиката. Но само при правилна пропазарна и либерална икономическа политика. Наистина би следвало да се съгласим с един критик на либералната демокрация като Патрик Кенън, който в „Залезът на демокрацията” твърди, че неразвитите страни първо трябва да се постигнат икономическо благоденствие и чак тогава, върху неговата основа да градят гражданско общество и политическа демокрация. (Кенън, П., Залезът на демокрацията) Но това не означава, че трябва да отхвърлим демокрацията като модел, който е негоден да осигури социално-икономическо развитие и благоденствие. Недоказаните хипотези в литературата на тема развитие, които предполагат едностранно положителна връзка между социалноикономическа модернизация и демокрация наистина следва да бъдат отхвърлени. Но това не означава, че за някои (предимно източни) страни демокрацията е негоден политически модел, който не може да осигури социално-икономическо развитие и просперитет на народа си. Емпиричните данни наистина показват, че авторитаризмът може да върви ръка за ръка с ускорено социалноикономическо развитие. Макар далеч не всички авторитарни режими да са такива. Напротив – и сега най-бедните страни в света са авторитарни, а огромната част от най-богатите са демокрации. И това съвсем не е „в остър разрез със Западния либерален модел на ценности”. Нека напомним, че в самите водещи западни страни капитализмът и демокрацията са се установявали не с десетилетия, а със столетия. Например и Великобритания, и САЩ, и Франция (едни от най-развитите страни в света, задали „западния модел”) са минали по време на своята модернизация и през периоди на авторитаризъм, и през периоди дори на робство, и на сегрегация и на цензови ограничения. Дори в тях капитализмът като господстваща социално-икономическа система окончателно се установява едва след Втората световна война, а моделът на демокрация - дори малко по-късно – например последните остатъци от сегрегация в Южните щати на САЩ, са преодолени чак по времето на Рейгън, сегашният модел на Френската президентска република се установява чак след Де Гол, в някои кантони на Швейцарската конфедерация жените получават избирателни права чак през 70-те години на ХХ-ти век и пр. Опитът с развитието не само на Централна, но и на Източна Азия и дори на Източна Европа кара да се мисли, че е възможно да се инициира успешно социално-икономическо развитие по начини, които не повтарят Западните модели. Въпросът тук е дали това развитие е капиталистическо. Или казано с други думи, дали растежът се основава на правила и закони, или на волята на диктатори, дали развитието осигурява благоденствие за всички, или неограничената от закони власт облагодетелства шепа олигарси. Защото е възможно да има успешно икономическо развитие под ръководството на авторитарни режими и то да не провежда либерална икономическа политика. И това е много по-често срещано в историята. Но тогава това развитие ще облагодетелства властимащите и група олигарси около тях. Тук възниква и друг въпрос. Дали в Централна Азия, Русия и някои други съвременни авторитарни режими показният икономически просперитет се дължи не на авторитаризма и не на правилна (либерална) икономическа политика, а например на въглеводородите, с които тези страни разполагат? И дали тези въглеводороди са не благо, а проклятие за населяващите ги народи, тъй като в момента носят „лесни пари”, които забавят истинско модерно преструктуриране на икономиката? Защото както пише Иван Селени в Арабския свят има много свърхбогаташи и олигарси, но няма капиталисти. Същото се отнася и до Русия на Путин, и до богатите на въглеводороди страни от района на Централна Азия. (Селени, Иван, Бедността при посткомунизма) Наистина резултатите от изследването на отношението между авторитаризъм и социално-икономическо развитие не могат да бъдат взети за неоспоримо доказателство, че авторитаризмът и регионалната изолация са по–добър път за социалноикономическо развитие от демокрацията и регионалното сътрудничество, защото изследването се занимава само с пет посткомунистически страни от Централна Азия. Същото изследване е съвсем възможно да стигне до противоположни заключения, ако се изследва взаимовръзката между тези явления в други региони, а и за всички страни в света като цяло. Много е важно да се подчертае, че наличието на корелация между променливите величини на социално-икономическото развитие и демокрацията не означава непременно че те винаги са взаимнозависими. Не само е възможно, но сигурно има и други фактори, които влияят и на степента на демократичност, и на социалноикономическото развитие. Взаимовръзката между икономическо и политическо развитие е много важна, и тя може да бъде обяснена само чрез цялостен анализ на всички взаимодействащи си фактори, което е изключително трудна изследователска задача. Какво може да се каже в заключение? Икономическият напредък може да се дължи и на авторитарен режим. Въпросът е дали това социално-икономическо развитие води до просперитет за населението на страната, или до обогатяване на шепа диктатори и олигарси. Ако режимът провежда неподчинена на икономическата логика антипазарна политика, това със сигурност ще се случи. Но ако той провежда либерална икономическа политика, този напредък ще доведе както до създаване на гражданско общество, така и на свободен от политическа намеса пазар, което е предпоставка за растеж в полза на народа, а не на властимащите. Авторитаризмът може да спомогне за постигане на икономическо благоденствие, само благодарение на такива политики, които са либерални и пропазарни. В противен случай – той води до икономическа бедност, неравенство, деградация и в края на краищата до революция, след която да се установи режим, който да започне да изгражда предпоставките, осигуряващи благоденствие за всички членове на обществото.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Позволявам си да Ви поздравя за словесното „буйство”, уважаеми г-н Баджаков!
Правя го от позицията на редови и малко активен обществено гражданин. Но да бъдеш в политическата „манджа” е едно, а да се вълнуваш и да упорстваш за личен прочит на ставащото в страната ни, е друго. Облегнат на второто, аз изравнявам позицията си с Вашата.
Познавам с младостта и част от зрелия си живот костната /и закостеняла/ социалистическа система в България. Имам достатъчно наблюдения-съприкосновения и с моралния багажец, който тя сурка от много-много десетилетия насам. Мога да обрисувам поне пет вида характерни индивидни постановки на „комунистическо верую” по нашите балкански ширини… И затова, за да бъда кратък, ще кажа. „Комунистическият” български манталитет /„мироглед”/ е мелез. По моя край типичен синоним на такова състояние е странджанското шарено прасе. То е енергична и здрава порода, но не притежава нито „цивилизационната” приспособеност на питомното, нито може само да оцелява без погледа и грижата на свинаря. Боледува и от горските, и от „породистите” болести. Гледа с едно око към дивия жълъд по дъбравите, а с другото – към готовата пълна копаня у село. Опъва се, като го местиш от едно място на друго, а оставиш ли го само да се оправя, може да се изпогуби, че и да се изпояде само… Доколкото знам, даже, ако свинката-майка не си опази малките, нерезът /Едип?/ ги яде с охота. И подобни дивотии, смътна, жестока еволюционност. Та, толкова за лявата бг-революционност и реформационност.
От последната в българското общество са се насадили единствено СТРАХ ОТ /лична, семейна, родова/ ГИБЕЛ и ГРАЖДАНСКО БЕЗПРАВИЕ. И някаква ДВОЙНСТВЕНА НАГЛАСА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ – бъди търпелив и ловък в мълчанието си, но и участвай безскрупулно /и, естествено, незаконосъобразно!/ „в горските зулуми и безплатните, колективно наредени захранвания”. Лапай тъй, че ушите ти да плющят, иначе ще направиш много лошо впечатление, и бързо ще бъдеш изхвърлен от общността на мелезите. А може да бъдеш и изяден.
Ще завърша кратката си свинска притча така. Преобладаващата част от българската интелигенция, и особено имащата възможност да дава значими знаци и да подсказва посоки, се държи като описаната приблизително от моя милост „странджанска порода”. Не, че това е слаб избор за оцеляване, но не е ПРОИЗВОДИТЕЛЕН ?! И за да бъда по-убедителен, ще ви нахвърлям още по-кратко една историйка. Дядо ми, по майчина линия, бил във Втората световна в-на към Сръбско и Унгария. То беше много скромен и почтен мъж. Негов съселянин обаче, довлякъл свинка от онез земи, кво е правил, как, свидетели няма… Дядо хем го корил, хем му се надсмивал, но след време и той взел от него, та завъдил от таз порода, европейска я наричали. И не бил недоволен, докато не му прибрали европейски облагородената частнособственическа сюрия /бел. авт., прасешка популация/ в ТКЗС-то. Комунистите. Сетне, той, дядо, ми го е казвал, пак я омешили, не както трябва, с полудивото странджанско прасе и я погубили… Нямахме време, нямах днешното си знаене за развитието на българските неща, та да му кажа да дядо си утешително, че е бил сред първите интегратори на нашенското с европейското. Но той може и да ме чуе, отнякъде.
Леле, маниак съм на тема селско стопанство, в ГРАЖДАНСКА БЪЛГАРИЯ.
Маниак съм и на тема ГЕРБ /Борисов-Цветанов/, че и Дянков, защото досега не виждам, с какво толкова объркаха пътя ни към евроинтеграция.
И вече наистина за край ще кажа – преобладаващата част от българите, най-вече младите и тръгналите да се образоват широко, свободно и с личен избор, трудно ще разберат „устоите на комунизма” и произтичащите от това „познание” смирения. Според мен, няма и особен смисъл да дълбаят в него. То, в крайна сметка, не доведе човечеството до нищо ново – просто става дума за овластяване на шепа по-малко образовани, за сметка на шепа по-високо образовани. До разпределяне не според труда и житейския хоризонт, а в неясно ангро, в изкарване за днес. И всичко опря пак до избора на по-деятелен МОРАЛ.
Впрочем, доколкото следя процеса на двуборство между Западния и /Руско/Източния модел на търсене в дебрите на СПАСИТЕЛНИЯ МОРАЛ, отново ми се струва, че криволицата в посока „комунизъм” не е набрала съдбовен ресурс. Изглежда ми като полудиво прасе-мечка, което рови корени и диша газ в мочурища. И се „вкарва в апокалиптичен филм”, в почти напълно цивилизована /и благоприлично смълчана/ зала.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7731 |
|
Dekarabah - 2014-03-27 20:26:27 |
|
|
| Болно е, че редица, претендиращи да са "десни" интелектуалци и досега не могат да се ориентират в политическата ситуация. От пропагандните центрове на задкулисието току им подхвърлят някой лаф я за Мишо Бирата, я за "цецомобила", дето ни подслушвал при "диктатурата" на Борисов. Но ако тогава е било диктатура, сега вероятно демокрацията цъфти? Когато управляващите ни „европейци” все повече се превръщат в евразийци! Ако е верен лафът за „цецомобила”, ще излезе, че Борисов и Цветанов са се самоподслушвали?! Защото само техните гласове чуваме от СРС-тата. Не гласовете на Станишев, не на Първанов, не на Доган и Местан и дори не на Сидеров. Значи се оказва, че "цецомобилът" е бил "сергомобил"! Обвиняват „десните идиоти”, че сме приемали "феномена" Борисов и това било „престъпление”?! Този "феномен" не пита и не иска да го приемем или не - той просто е факт. Както е факт и глупостта на т.нар. "автентични десни", неспособни да разберат и се ориентират в уникалната наистина сбъркана и невероятно трудна за тяхното ориентиране политическа ситуация. Защо ли борците против "диктатурата" на Борисов сега се кротнаха при властта на "демократите" Орешарски, Станишев, Местан и Сидеров? Аз просто не мога да си обясня как в тази ситуация се прегърнаха доскорошни политически врагове, които разделяха и разцепваха дясното пространство само защото не те, а "популиста" и „идиота” Борисов (който дори не е десен!) съумя да го обедини! Но не под тяхно ръководство – и май това е проблемът! Народът не припозна бившите десни лидери, включително и най-смисленият сред тях не само заради сатанизирането му от корпоративно-олигархичната пропаганда. А просто защото не понасяше дребните им ежби, заяждания и кавги. А някои едновременно хем "зрели десни", хем "зелени" просто призоваваха миналата година да се гласува за Станишев! Е - "Нашествието на варварите" бе спряно – от „Нашествие на диваците”! Вместо да дадат ясна европейска политическа алтернатива на настъплението от Изток на една антиевропейска и неототалитарна диктатура, нашите автентични десни продължават да обвиняват, че ГЕРБ е главният им противник и враг! И това съвсем не са рупорите на новия ляв неототалитаризъм - Волгин, Дърева, Симов, Андролова, Русева. Това са нашите истински "десни идиоти"... |
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7730 |
|
Момчил Баджаков - 2014-03-27 15:36:57 |
|
|
Радвам се, да бъда прочетен с Вашето внимание, уважаеми Професоре, и да бъда вярно пояснен от Вас. Обаждам се спонтанно и непостроено внимателно. Опирам се, както мнозина опитни четящи тук сигурно са забелязали, на „душевни тактики”, стратегията на по-дългите търсения ме плаши с две неща. Първо, да не прескоча границата на благоприличното „знаене” с явна некомпетентност, особено в такъв сериозен университетски форум. И второ. Намирам се вече във възраст, когато „младежката” импулсивност и подскоците към кратки, буйни категоричности наистина ме измъкват от по-лошото на безутешна скука и заета апатия. Получава ми се точно това, с което Вие завършвате коментара си – спирам да мисля за мълчаливия край и се сдобивам с „индулгенцията” на някаква бъдещност.
Впрочем, кротнатото „очакване на края”, както поантирате, е май много характерна за българския нрав и дух увреда?... В резултат на сложната и пъстра наша история, бита и народностната си психика, произтекли от дълги и внезапни смесвания и размествания, изглежда сме се оформили като особено издръжливи и „прозорливи” ковачи на общностни и индивидуални есхатологии… Получило се е даже, сякаш във всяко начало, още преди нещата ни да са се прояснили и подредили към по-нататъшното ставане, съграждане и натаманяване, тъй да се каже, на всички тънки, задължителни подробности, ние, „погален свише” с достатъчно кадърност народ, бързаме „да свием платната”. Да стигнем до извода, че следващата суша е много, много далече… Или, както обичаме да се шегуваме с мои приятели, арменци, пролетта пукна, ама това е знак, че вървим към … зимата. Угода няма. Свестни сме иначе, но не сме „мореходни” някак, държим се като планинци, свили сме се в „крепостите си”, един на единия баир, друг на другия, и чакаме. И обикновено, преди да дочакаме „големия край”, идва Големият государь, който за своя разтуха /и налагайки своята „по-висша” есхатология/ слага нещастен край на нашите колебания и „микроскопичното” ни право на собствен избор за бъдеще. Малко право, но с корава генетическа верига, вдъхнато с дълга Божия въздишка. Поне у нашия, арменския и ред други народи… Мисля, че това е вдъхновената „кал”, от която ще се строи успешно Глобалната Сграда – отделната индивидна, общностните, етническите, народностните, националните, щатско-съюзните, религиозните и прочие есхатологии да бъдат смирени в ОБЩО ОЦЕЛЯВАНЕ – ПРАВО НА ГЕННО БЪДЕЩЕ. Това, смея да го назова, ще да е и Божията и Вселенската промисъл. И навярно, в такава „стратегия” Дяволът ще престане да ни занимава с подробности, а добрите намерения ще водят към Рая.
ПП: Оставям на възможните читатели да изберат десните или левите намерения на човечеството /и върху нашенската пролетна почва/ са по-близко до „стратегическия промисъл” маркизов.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7726 |
|
Dekarabah - 2014-03-20 19:37:41 |
|
|
| Благодаря, Декарабах, че, както трябва, с опора в собствения опит, подкрепяте схемата на разбиране, която отдавна предлагам. Това съм правил в много варианти и не съм сигурен, че между тях има най-добър. Но, така или иначе, бавно или криво, кретаме към по-добро. В това е и задачата, ако сме настроени мислително – да мислим и едро стратегически, но и тактически. Дясното, за което казвате добра дума, се разби и помръкна, защото беше неукрепнало и защото въпросът как да се постъпва – тактически или стратегически, деградира до избор на едното или другото. А е редно това постъпване да е съотношение на двете, което се мени, но не отпада. Повечето десни предпочетоха сегашното си скромно, но нелошо битие, т.е. постъпиха по тактиката на себеуправянето. По-малкото, останаха в чистата стратегия и увиснаха в празни думи и деструктивно настроение. Задачата може да се формулира и по друг начин – собственият опит трябва да се свърже с определена стратегия-тактика и когато човек усети, че му върви тактиката, да й попречва в името на стратегията, както и когато стратегията му увисва, да й подрязва крилата и да я пргажда временно към ниското летене. В тези дни трябва да има и бъдеще, иначе те стават прекалено тези като на човек, който очаква края. |
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7725 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-03-20 16:30:21 |
|
|
Ще се опитам да се поясня и допълня, защото вчерашният ми пост е нищо повече от една размътена „емоция“. Тя е произтекла от моето неудовлетворение и песимизъм по отношение на бг-гражданската дискусия/спор между, най-едро, дясното мислене и носталгията по авторитарното, бивше „социалистическо“.
Общо взето, в обществено-политическото и медийното ни пространство ожесточено се състезават два набора от „опорни точки“. Десният, либерален или по-консервативен, отстоява от позициите на една ненормално и недокрай „капитализирана“ икономическа среда задълбочаването и усъвършенстването на законовата и практическата уредба на предприемаческата инициатива, свободната конкуренция и пазарността. Както и създаване на чиста, легитимна, почтено консултирана, равностартова основа за банково и евро-фондово финансиране на все по-широки кръгове от „рискуващи“ да се впишат в динамичната битност на средна класа граждани. Левият „опорен“ кръг от послания търси и печели симпатии с популярната, уталожена дълбоко в нашенското обществено съзнание, за „силата и непрогрешимостта“ на държавното, регулираното отгоре и планово-бюджетно, защитеното от дълги „братски ресурсни сигурности“. Същевременно, „лявата доктрина“ не изключва нито за миг, с пламенната грижа, едрия „национално-отговорен“ бизнес и облегнатото на държавните събирания банкерство от правото те да имат ненакърнявани от държавни регулации свои визии и избори на проекти от фундаментално за страната значение, до степен да могат да променят и контролират и външнополитическите ни посоки на „интерес“ и развитие… Тези дни отново виждаме двойнствения, двулик характер на такава ляво-дясна политика. С популистки апломб изкупителният „удар“ на сегашното правителство отново се насочва срещу едрия капитал /но чуждестранен и, като подразбиращо се следствие, безотговорен?/ на ЕРП-тата… И левият електорат ликува – ето я „силната ни държава“, тя се върна… Да мрат „възобновяемите енергийници“, да са си правили сметката, ние искаме евтин /и дори безплатен/ ток, и не след дълго ще ни го „извоюват“. А, ако сме още по-послушни и търпеливи, скоро ще текне към нас и най-евтиният руски газ… Мощен ляв оптимизъм „вдига на крак“ най-бедният избирател в ЕС… Средна класа, опъване на предприемачески врат, „дребна индустрия“, реални производства и работни места – по-нататък, някога. Сега ни трябва най-много газ и най-много ток на глава от населението?! И мощна, закриляща ни държава, може и полицейска. Акъл и „капиталистически подробности“ не щем…
Та, нещо такова ме е подтикнало критически да ви „стряскам“ с това НЕПРОБИВАЕМО НОРМАЛНО, което се връща и започва да изпълва обратно общественото ни пространство. С дребния си, но дълъг опит на частник, аз самият също усещам известно „енергийно изчерпване“ в такава бодряшка атмосфера на „праволинейно левичарство“ и сън за авторитарен цъфтеж… Унасям се и … броя годинките до пенсия. Ще има обаче, питам се, кой да внася тогава данъци и осигурителни вноски, както моя милост що-годе изпълняваше това си предприемаческо обезателство в годините на прехода ни? Защото държавата, сама по себе си, нито някога е произвеждала стоки и услуги, нито е трупала принадена стойност, нито вадела собствена пара. Тя е наш храненик, не ние нейни.
Ще споделя и още две редчета, за да потвърдя страха си от „непробиваемото нормално“. Тази сутрин, във връзка с работата си, посетих едно бюджетно предприятие. Тези дни бяха станали там размествания в управителното тяло, смяна длъжности, предизвикали и размествания на кабинети… Домакинката на ведомството беше изпаднала в нервна криза. От претенции и финансова угроза за нови разходи. Кой какъв цвят бюра и кресла не харесвал, какъв климатик му бил силен или слаб и прочие?... Женицата е стар кадър на тази длъжност, познавам я от години, опитна, коректна, умерена в необходимостите на повереното й „стопанство“, но го поддържа в изряден ред, строга инвентарност, чистота и т.н. Сравнявам с други подобни места, от които имам впечатления… Съжалих я, а тя ми се „оплака“ най-много от сравнително млади /а сигурно и все още недостатъчно квалифицирали се/ служители… Помислих си две неща. Хубаво, че естетическите им изисквания са завишени, живеем в модерен, лъскав свят. Но другото, случаят не е като да обзавеждаш дома си или собствен фирмена „обител“. Парите не са твои, на мама, тате, баба… И ето ни още едно „непробиваемо нормално“ искане-опозиция. Някаква неувяхнала, пренесена от дългото „соц-държавно обгрижване“ претенция: Първо ми дайте „заслуженото“, а аз после ще го заработвам както и доколкото мога.
Това имам предвид. Светът спори генерално точно по това. Фениксовото източно „ляво“ отново подклажда „хуманистичния“ си нагон да разпределя уж справедливо със силна регулация. „Умореното“ дясно продължава да упорства, че първо трябва да създават справедливи условия за реализация на всеки човешки потенциал. А разпределянето на произведеното благо да съвпада и да не изостава от отделните приноси. И да ги подбутва към нарастващи такива. Проста и „неблагодарна“ схема, в която човешкият труд и творчески импулс изместват на заден план и най-величавата ресурсна сигурност и мощ. Тя крепи и бъдещето на планета ни, независимо от енергетичните й неволи.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7724 |
|
Dekarabah - 2014-03-19 13:33:21 |
|
|
„Малко думи и разстлано кротко трудносмислие“, колко точно, вкарано в малко… Замеряме се с думи и амбиции за тях. И тъй като, очевидно, „златният еквивалент“ на издишаните от нас слова става все по-труден за собствена цензура, т. е. олеква, диша по невнятно-непознат за нас самите начин, сме склонни да се връщаме … назад?... Но назад, дори и да се върнем, виждаме СЕБЕ СИ.
Отправям зова си на скромен пришълец в този ФОРУМ, дайте му нещо от ЗАТВОРЕНОТО СВОЕ, ще съжалявате след години… Всичко изглежда просто, докато не ви се издигне като НЕПРОБИВАЕМО НОРМАЛНО. Пазете се от него!... Това ще е краят на Планетата НИ.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7723 |
|
Dekarabah - 2014-03-18 13:06:15 |
|
|
Снощи гледах в “Одеон” прожекция на Филмфеста – турския филм ”Йозгат блус” с режисьор Махмут Чошкун. Досетих се, че ще е това, което съм виждал и в други турски филми – успешно виждане на обикновеното свое. Та и аз си служа с работна идеология. Ако филмите са турски и английски, отивам. Ако са френски, не ходя. Естествено, в определени случаи бъркам. Посетителите бяха малко, повечето дами, между тях и няколко изтъкнати кинокритички. В началото каза няколко думи и режисьорът. Очевидно за пръв път идващ в България, той, за да зарадва публиката, сподели, че България му напомняла за Турция. Дамите се разсмяха, една до мен каза: “Е, това вече не е хубаво.”.
Филмът ми хареса поради обикновената история и способността да се представи съответно и като игра, и като поглед на камерата, провинциалния живот в съвременна Турция. Като че ли в противовес на обичаните турски сериали, в които всичко е лъскаво, столично и банално, 1. актьорите във филма некрасиви и неразговорливи с малките грижи на леке на ризата, на грижи за пари и угризения за оставено впечатление и 2. един познат ни бит – с попаднали случайно предмети, с чисти и спретнати дрехи без блясък. Обикновен свят на малки думи, на сдържани чувства и нагласа към ред. Знаменита актьорска игра дотам точна към всекидневното, че в един момент ти се струва, че това е документален филм.
Представени добри неумни хора с грижа да са в този свят без особено проникване в неговите тукашни или по-далечни механизми. И също знаменита история, която не може да е измислена. Явуз е довел в Йозгат 30-годишната Неше, и той, и тя ресторантски певци, поканен от приятел, собственик на голям ресторант в един от кварталите на Йозгат. Да, но собственикът няма пари и нито ще им даде хонорар, нито може да плати за двойната стая в хотела, в която са настанени. Никаква интрига на тази основа, нито недоволство. Явуз си продава колата, за да плати за хотела. По добра слука Неше завързва приятелство с фризьора, който се грижи за перуката на Явуз (той пее с преука). Фризьорът й предлага да се омъжи за него и тя приема. Явуз им казва, че напуска Йозгат и се завръща в Истанбул, защото е починал баща му. Което е истина, но е станало в началото. Той обаче няма какво да прави в Истанбул и не заминава.
Малки лъжи, много доброта, живеене в бита. Едно “просто така”. Пиене на чай, малко думи и разстлано кротко трудносмислие. Това изглежда имаше предвид господин Чошкун, като каза, че България му напомня за Турция. Или може би аз помислих така, защото упорствам, че докато не успеем да забележим и да представим този наш живот, няма да можем да разберем и онзи, който се трупа над него? Но все едно – за този подмолен по-бавен живот ние тук нямаме усет. Е, по това личи, че Турция е по-голяма страна с повече възможности.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7722 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-03-14 12:28:41 |
|
|
Инициатор за публикаването на хубавия материал на Момчил Баджаков бях аз. Мотивът беше, че предишният отличен текст на Дмитри стоя дълго без коментари. Да, но Момчил си има форум, смята, че там е мястото на добрия дебат и че за нещата трябва да се говори направо, защото те са такива - теглещи към радикални действия. Какво смятам аз? Че няма такова актуално, което да не върви заедно и с масивно трайно, което е вътре в актуалното и за което е повече от нужно да се говори.
Щеше да е добре, ако беше само това, но се добавят и външни обстоятелства. На моя форум му мина времето, не се прие неговата теза, че няма обективно случващо се, за което да може да се говори направо, а има живи хора, които изкривяват това обективно и за които то е прикритие за винаги по-комплицираното неразбирано тяхно свое. От това и последствието тук, че имаме професии и професионални говори, но нямаме свои говорения и казвания. Е, щеше да е по-зле, ако назованото обективно ставаше. Но то не става. Случва едно по-сложно обективно, закачено за живите хора, които, понеже разбират само донякъде, обуславят неговите компромисни събития.
Първият пример е под ръка - неразбирателството между Украйна и Русия и откъсването на проруския Крим от Украйна. Добре би било то да е дело на коварството на Путин и накриво развитата икономика на огромната Русия. Да, но и едното, и другото са в унисон с едно лично, отдавна свикнало с несъвпадането на факти и събития и просмукано от масивно минало, което не може да се отхърля. Вторият пример е по-кроткото, което се случва при нас. Една наистина привидна демокрация, в която малко мнозинство живее по-добре, но криво в несъразмерни богатство и власт без полезно последствие за останалата човешка маса, пръсната, атомизирана и с неясна нагласа на безразличие, в което се блокират взаимно усещането за безизходица и кроткото живеене просто така.
Привидна демокрация, в която обаче има и демокрация – с достъпи, които се увеличават, с все повече възможности да се казва и действа, с управляващи, които все по-малко могат да постъпват безогледно, и живи малки екипи, които се намесват, участват и оказват въздействие. Еднакво верни и неверни са и привидната демокрация, и тези трупащи се демократични прояви. Демокрацията е не само случване, а и правене, но тя е и начин на говорене. Снощи гледах един умен Референдум по Първа програма. Най-неумният или, казано по-точно, най-спънатият в речта от поканените събеседници беше университетският преподавател.
Проблемът се постави ясно - за да се тръгне по-бързо, са нужни политически действия, които да сложат край на източването и разпиляването на държавното. Така е. Но как да получи преднина доброто частно? Като престане да се обляга на държавното, защото то, макар и бавно, пропада. Да, но това как да стане, след като частното не може да има обхват без държавното и без опората на едрото частно, станало такова благодарение на вече присвоеното? Но и още. Това частно как да получи преднина, след като му пречи самата законова уредба, демократическа по рамка, но недемократическа по същество?
Странна законова уредба лабиринт от правила и подправила, уж крепяща държавното, но всъщност улесняваща неговото грабене, разпиляване и стопяване. Защото между другото тази уредба прави и това - поддържа със служби без полза голям брой хора. Но да спра дотук и да завърша с този въпрос. Нашата университетска среда защо не се заеме с това комплицирано обективно тук у нас, защо не го опише, както трябва, и не състави и проекти за намеса в него? |
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7721 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-03-12 12:58:57 |
|
|
Многопочитаеми професор Богданов,
Благодаря Ви за оценката по разхвърляното, доста „е”-кащо обаждане от моя страна. Такива са диалогичните стръмнилки и Вие го знаете най-добре от всички нас.
Сега ще избързам да се включа отново с два „бода”. Първо, да Ви дам, с цялото си уважение и благодарност на Ваш бивш студент, окуражително предложение, да отделите мигове от себе си за прелистване на „Фейсбук”-а. Каквото и да си мислим и говорим в нашите здрачни познанийно-мастилени глъбини, в това луднало-шарено пространство младото човечество пише своята Книга. Там всеки е автор-художник-поет-философ-колумбовец-репортер-гълъб-ястреб… Лекуващ се и лечител, търсещ и намиран, стока и купувач, атом и цялата вселена … всичко на куп. Влезте за малко, и едва ли ще загубите напълно два-три такта от ценното си време, Учителю. Не, че моя объркана милост е много наясно и навътре в това „друго измерение”, но там тупка и крещи младото сърце на днешното, мен кратки надничания из него много ме зареждат… Знам и другото, мнозина ценящите Вашия форум са стигнали до пълен аскетизъм по отношение на времеядството, което ни причиняват телевизията и други надвиснали „информирания-разтухи”. Но тук ще си послужа с един метафоричен мизансцен. Жрецът, вдън Амазонската джунгла, вперил неговорещ взор вътре в Тайната и нагоре в космичния прозорец над околните върхари, също уж не следи много-много танцът на „младите войни и девиците” върху поляната с огньовете. Прави се на погълнат и неутрален, а всъщност, попива всичко от жестомимиката и енергията на ставащото. Защото единствено Младостта може да извести нови предзнаменования и тайни за отключване… И жрецът иска, и знае колко съдбовно е, той пръв да се поучи за идващото.
В знак на още благодарност ще кажа, че откакто съм влязъл в този форум, наблюдавам с дълбоко гражданско удовлетворение благородното „жреческо” усилие на проф. Богданов да разширява кръга на „уловените в знание-желаене за разбиране”. В последните няколко години, отново „щракнат в този капан” /след дълго време на откъснатост от класическото и специално-хуманитарното/, аз се зареждам с каквото съм изпуснал, поради надменно нехайство. И стигам до тъжния, но и отворен, и непредаващ се извод: Не стои ли в основата на по-пълното ни разгръщане в подвижен дух и самонадрастване именно ДЪЛБАЕНЕТО С НАВРЕМЕНИ ИЗСКАЧАНЕ ОТ „КЛАДЕНЕЦА”? За да видим с весело-любопитно око, какво правят наоколо сбраните, гледащите /със също весело-любопитно око/ изкопа ни... Тогава нещата стават някак и по-поносими, и по-свързани. Та, така и ни се получава май в БогданБогдановия кладенец... Хвърлял съм око и към други форумни университетски „дълбачки”. От тях нямам впечатление нито за последователна цялост, нито за извънакадемичен дискурс, нито за проветрена гражданска зала. Казано кратко – активен или не, този форум е стабилен демократически прецедент за университетска България. Който желае – да ми се обади.
ПП: Смятах да поумувам заедно с Вас за характера на авторитарната нагласа и леснота у централноазиатските и други народи и общности, сравнена с нейния „ген” в това, което считаме за българска народност и нация. Но може би друг ще хване „микенския бик за рогата, балканския лъв за ушите” или нещо в този смисъл. Интересно ще е.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7718 |
|
Dekarabah - 2014-03-05 19:12:28 |
|
|
Ето Декарабах се обади с витиевато-точен коментар. Това е добър знак. Благодаря му като притежател на този сайт, а не като автор на заглавния текст. Надявам се и този автор да влезе в по-дълго коментиране. Въпреки че когато човек е свикнал да смята, че истината е непременно кратка и ясна, не е лесно да се откаже от този навик. Проблемът е, че ясното и краткото са верни не изобщо, а само в определени случаи. Същото се отнася и за дългото компромисно твърдене, което също е вярно само в някои случаи. Задачата е да се определи кои са едните и кои другите.
Заглавният текст е добро попадение по проблемност още повече, че Момчил Баджаков е бил подтикнат от бакалавърска теза, защитена в НБУ. Но, така или иначе, на мен тезата ми се стори недовършена и вчера добавих, че не само икономическият просперитет не зависи от авторитаризма, но и че провлачването на този просперитет зависи от провлачването на демокрацията, а не от самата демокрация. Какъвто е и нашият роден случай. Е, аз дидактично, съответно на възрастта, а и на това, че сайтът е мой, добавих и още нещо - че не другото, а по-скоро това трябва да е нашият сюжет. Би трябвало, но при условие, че се нагърбим и с по-дълги по-компромисни твърдения. Радикалните биха били непригодни в нашия случай.
А кои са радикалните твърдения? Че има ясни злосторно активни виновни и ясни потърпевши, на които злото само се е случило. Ползата да се смята така е несъмнена, когато е наложително да се скъса без колебание с миналото и да се тръгне в по-добрата посока. Проблемът е, че това скъсване е не само на някой с родителите му, а е скъсване на някакви всички, които затова скъсват компромисно и по различни начини, защото са свързани един с друг, и то по много застъпващи се начини. Вследствие на това тези много са и те, които са поотделно, но са и други поради придадените им колективности.
Затова е по-вярно другото твърдение – че това скъсване с миналото у нас е започнало, но че то се проточва, от което има и лоши последствия. А и по-нататък – че злото не само се прави умишлено, но че то също и се случва, а и че и на потърпевшите не само им се случва, но че те също и правят едно като че ли по-малко зло, поради което са и някак виновни. Знам вредата от този род твърдения – те прикриват злосторниците. Така е дори когато се добави, че вината на злосторниците е по-голяма. Да, но когато се живее в реално общество, за да бъдат толкова виновни едните, другите, които го търпят, също придобиват вина.
Това и казвам в предишния коментар за законоНЕнарушителите щастливи с непроменящото се малко тяхно. Те са навсякъде. Не съм сигурен дали има социологическо проучване на тази тема. И да има, то едва ли е успешно, защото не става дума само за изцяло така построени личности. Лошото е, че в повечето случаи става дума и само за нагласа, която съжителства с други нагласи в една и съща личност. Аз затова се отнасям с недоверие към социологическите проучвания. Хората с повече нагласи, а те са много, когато трябва да отговорят на въпрос, който им се задава, стъпват на една от своите нагласи и отговарят от нейно име, като загърбват другите.
Оттук и честият парадокс, че някой, който е казал, че е беден и нещастен, може да е беден, но щастлив, но може и да не се чувства беден. Човекът е променливо същество. Може да каже, че е нещастен, защото е такъв стандартът за разбиране, без да е нещастен. Всяко човешко същество се колебае между малкото, което е, и по-голямото обществено, в което се намесва. Това е нормалното за човешката природа. Кое е ненормалното? Опростяващата леснотия, че човекът е това, което казва в момента. Това е невярно. Никой не е само това, което твърди, че е.
Отлично прав сте, Декарабах, по онова, което казвате за Герб. Така е. Бавно ставаща партия. В моите очи тя все още не е станала. Независимо от това тя е добрият шанс за противопоставяне на силата, която ни тегли към миналото. Герб е обществено дело на като че ли по-малката провинция. Също като средната провинция и по-малката се разгръща в общото, в което все още е с голям превес столицата. Прочетете “Поправките” или “Свободата” на Джонатан Франзен и ще научите, че и в съвременните САЩ става същото, което се случва и в България. Какво по-точно в САЩ? Масивно движение между средата, макар и с големи градове и висока цивилизация, към големите по- или по друг начин цивилизовани градове на Изтока и Запада. Съвременното живеене е местене, разпадане на семейства и прочие бързи промени.
Не разполагаме нито с такава история, нито още по-малко с такава литературна проза, в състояние да представи масива на преселванията в нашата страна. Българският комунизъм след 1945 година е и история на едно голямо преселване от селата и малките градове към София. Е, той е и изселване, и заграбване на апартаменти и имущество. И моите родители, дошли доста преди това заграбване да учат в София, са останали в това по-цивилизовано място. Така че аз съм се родил и израсъл тук и съм по-софиянец от Мая Манолова, ако стигна дотам, че да се опра на такъв аргумент. И все пак не става дума само за подмолното общо, което е същото. Става дума за различното, за което стана дума вчера.
Ненормално високото спъване на корпоративната бизнес среда от ленивото мощно държавно, което го тормози с една негъвкава правна уредба. Днес добавям, че най-ясната проява на това тормозене е данъчната система – задлъжняването към бизнеса на държавата, която не си спазва измислените от самата нея задължения, но също и задлъжняването към държавата на бизнеса, което той прави като че ли напук поради първото задлъжняване. Цифрата на този вътрешен дълг е огромна и утехата, че тя ще се постопи тази година и ще направи по-сигурно нашето съществуване, не е голяма.
Но все едно, решим ли да кажем как е по-надълго, влизаме в нови зависимости и отношения и става все по-сложно. Става по-сложно между другото и поради това, че в хода на това по-дълго се променят и предметите, за които става дума. Има такъв предмет – нашата страна и нейното минало. Но в него са проникнали и други предмети – Русия и нейните природни богатства, от които зависим, Европейският съюз и неговоте уредби и помощи, без които не можем, и неизброимите световни корпорации, без които също не можем. Лесно е от изброеното току-що да се изберат само два предмета и да се отсече, че те са нашата истина.
Има такава политическа сила, която го прави, както има и ленива човешка маса, която прикрива своето отпадане от обществото, като следва тази ясна платформа. Аз предпочитам да мисля за повечето предмети, които се преплитат в комплексния предмет на моята страна, и смятам, че това е по-вярно. Е, то усложнява постъпването ми и ме тегли дълго твърдения. Ето и сега съставих такова твърдение.
А и правилно постъпих, защото е такава и постановката в този форум. Ако реша да се различа дори бих казал, че тук не е Фейсбук. Ама няма да е вярно, защото аз не съм влизал във Фейсбук и незнам как е там. Струва ми се, че не е така. Е, само ми се струва. Затова да не изпадам в редовото говорене, което прави тежки заключения за неща, които само му се струват, че са такива, след като съм избрал сериозното ми занимание да бъде не друго, а правенето на разлика между онова, което изглежда, и предполаганото “е”, което се различава от него.
|
| Тема № - 101 |
Коментар № - 7717 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-03-05 10:59:19 |
|
|
|
