БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Разказът за любовта на Одисей и Пенелопа в Омировата „Одисея”

НЕВЕНА ПАНОВА

Големият епически разказ е многопластов, оплетен, многоразказен. Затова е изключително трудно неговото съдържание да се сведе до една ясна сюжетна линия. И ако все пак приемем, че основната тема на „Одисея” е изпълненото с премеждия завръщане у дома на дълго отсъствалия и прославил се цар и съпруг и възстановяването на семейния и колективен ред на Итака, то тук ще се опитаме да покажем как повечето малки разкази в рамките на големия сочат към тази тема, особено в брачния й аспект. Точно заради схемата на поддържане от разстояние и подновяване на брак със законна съпруга „Одисея” според този прочит разказва основно за съпружеската любов
 (и за отклоненията от нея) като за връзка, сама по себе си също многопланова, с не само чувствен, но и с икономически аспект, а и пряко свързана с отглеждането на наследници. За любовта като откъснато чувство в „Одисея” почти не се разказва пряко, откриваме единствено детайли, които загатват за нещо такова. В типичната геометричност и повторителност на епическия стил и брачните отношения се описват формулно и с общи прояви и елементи. Двойката на главните персонажи обаче, Одисей и Пенелопа, трябва да се представи и като уникална, като своеобразно положително изключение, за да заслужат те ролята си на герои на големия епически разказ.

Още в самото начало на „Одисея”, след като поетът е призовал музата да му помогне да разкаже за хитроумния герой, който е изстрадал много след гибелта на Троя, но и много нов опит е придобил, се уточнява неговото настоящо местонахождение:

Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга,
светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом
там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане. (І, 13-15)*

Одисей е изключителен най-напред с това, че единствен все още не се е завърнал от Троя, макар да копнее да види 1. родината си и 2. съпругата си. И макар че още не е разказано нищо за положението на Итака, нека вече маркираме следното сходство между съдбите на Одисей и Пенелопа по времето, когато започва разказът: те са разделени и тяхното събиране е несигурно, защото и пред двамата лежи перспективата за встъпване в нов брак – Пенелопа е тормозена от множество женихи, Одисей само от Калипсо, но пък тя е богиня. А на основния разказ приглася и цял хор от други истории/ историйки за предстоящи или вече сключени (успешни или провалени) бракове.

Най-яркият негативен пример е съдбата на Агамемнон, убит при завръщането си от Троя от любовника на жена си Клитемнестра, Егист. Тази история всъщност донякъде обрамчва целия голям разказ, защото се споменава и в І песен, и в ХХІV песен (а се въвежда и на други места), когато за втори път се разказва от подземното царство, където пристигат душите на избитите женихи и разговарят със сянката на Агамемнон, който сам признава изхода на историята на Одисей и Пенелопа като щастливо изключение (ХХІV, 192-198) и се чувства сякаш и сам отмъстен, затова и логично тази сцена е поместена в последната песен, в която и на Итака настъпва успокоение и помирение след избиването на женихите.

А защото Одисей е изключителен, той заслужава и по-специално отношение от страна на боговете. Така същинският разказ започва със съвет на боговете, на който Зевс си припомня втория край на историята с Агамемнон: съдбата на Егист, погубен пък от сина на Агамемнон Орест. Този пример не само подтиква Атина да направи паралел с Одисей, в чийто дом боговете не трябва да допуснат да се случат такива беди, но и поне загатва за това, че разказът за Одисей също няма да се прицелва само във връщането му навреме при Пенелопа (преди тя да се е омъжила повторно), а и в извършването на определени наказателни действия.

Когато се въвлича историята на Агамемнон, винаги се набляга на вината на съпругата. Затова е необходимо „Одисея”, пак още от началото, да разказва и за самата Пенелопа като за изключителна жена, която не би съучаствала в погубването на съпруга си, който искрено копнее да се завърне при нея като при най-подходящата за него съпруга. Но коя съпруга е подходяща? И какво представлява една „подходяща двойка”? Нека привлечем своеобразното определение за щастливия брак, което самият Одисей дава пред дъщерята на царя на феаките Алкиной, Навзикая в VІ песен. Срещата между двамата маркира края на същинските му премеждия, принадлежи към етапа на уговореното между боговете връщане и също може да се разглежда като отделен разказ, потенциално любовен, но такъв той не става. Както всичко на острова на феаките е почти идеално, така и отношенията между Одисей и Навзикая остават в границите на редното романтично. Озоваването сред феаките като начало на завръщането към нормалния живот (а нормализация има и благодарение на акта на собствено разказване за случилото му се до момента), е действително завръщане към цивилизованото и спокойно живеене, каквото Одисей трябва тепърва да осигурява на Итака, като използва и модела на феаките, който опознава бавно и с удивление. Може би и затова, когато той, крушенецът, среща царската дъщеря край брега да пере с приятелки и робини, се държи почти неочаквано свенливо. Поетът вече е разказал, че Атина в съня е внушила на Навзикая мисъл за брак, тя е впечатлена от чужденеца, но нито сама, нито роднините й си помислят да нарушат онази клауза на гостоприемството (за което епосът също постоянно разказва), изискваща гостът да бъде отпратен, когато пожелае. Преди още царят и царицата да си го харесат като жених-пример за Навзикая, тя и той заедно измислят как по-деликатно да се вмъкне Одисей след нея в града, за да не заподозре някой, че тя вече си води жених. Това забавено запознаване и представяне пред феаките пък намеква за също поетапното и бавно приемане и ново запознаване с близките, което очаква Одисей и на Итака. И така, преди да тръгнат разделено според плана към двореца на Алкиной, в знак на благодарност Одисей пожелава на Навзикая (а донякъде и на себе си) истинско семейно щастие:

Нека безсмъртни изпълнят каквото сърце ти желае –
дом и съпруг, да ви ощастливят със съгласие пълно.
Нищо по-хубаво, нищо по-драго от туй на земята –
свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат
своята къща – за завист и мъка на всеки противник
и за утеха на близки. Най-много за собствена радост.” (VІ, 180-185)

Пълното съгласие, homophrosyne (причастие от същия корен стои в оригинала и за „свързани с обич сърдечна”), е в центъра на това пожелание-определение: добрият брак се гарантира от общите мисловни нагласи, способности и предели. И именно като равняваща се с Одисей по разумност и хитроумност е постоянно представяна Пенелопа. Тези нейни качества, съответно, възпрепятстват разрушаването на техния брак, затова пък с гласа на други персонажи са констатирани като по-скоро негативни. Така може да бъде разчетено и пространното оплакване на един от женихите пред Телемах (ІІ, 82-128). Антиной изрежда хитростите, разтакаването, както и лъжливите надежди, които царицата дава на женихите, и уточнява, че тя дори е станала надменна покрай своите способности, с каквито не е известно Атина да е надарявала някога друга жена.

По-специалната разумност на Пенелопа (в ролята й най-вече на слушател на разкази) се споменава и в някои разговори на Одисей със сенки в подземния свят, където той отива по съвет на Кирка. Но тук нека първо видим дали разказът представя йерархично като различни връзките на Одисей с жени, или те са напълно сходни – помежду си и с останалите приключения – негови забавяния. Магьосницата богиня Кирка влияе върху забавянето на Одисей сякаш най-вече именно с отпращането му към Хадес, откъдето той отново се връща при нея за кратко, докато желанието й да го задържи като съпруг е по-слабо от това на Калипсо. Одисей го споменава пред феаките със същата позната формула, с която представя съпружеския блян на Калипсо (ІХ, 28-36), но в сбития разказ-конспект пред Пенелопа не казва нищо подобно за Кирка, а само за Калипсо (ХХІІІ, 321; 333-337). Отново за Калипсо тръгва да разказва Одисей и към края на комплекса от разкази пред феаките, но се отказва, за да не се повтаря, което би било противно (ХІІ, 447-453), макар че той никакви подробности за нея не е разказал. Малко смутен е сякаш Одисей да разказва именно за отклонението си при тази жена-богиня. Освен това, в онази част от разказа, докато Одисей е при Калипсо (а това е единственото от същинските премеждия-пребивавания, които се описват директно, а не като преразказ на самия Одисей, без да броим престоя при феаките), откриваме един от онези сякаш небрежно добавени в описанието на хода на събитията детайли, които загатват за любов сама по себе си, а не единствено за по-обхватни брачни кроежи, нито пък за просто пожелаване на жена или мъж за отдаване на моментна наслада:

Ах, тук животът му сладък течеше в копнеж да се върне
в родния край! Охладня му сърцето към нимфата вече.
Нощите в близост до нея прекарваше той по неволя
там в пещерата дълбока – невлюбен до влюбена в него. (V, 152-155)

Разказът е пак почти формулен тук, но звучи силно, дори тъжно (и богините страдат от любов, дори ревнуват, както показват други детайли: Калипсо определено ревнува от Пенелопа повече, отколкото смъртната жена от нея), но някак съдържа и края на историята между Одисей и Калипсо, защото не може да издържи безкрайно връзка, в която липсва точно единомислието и единното, сходно и за двамата чувство (ако би издържала, тя пък не би била интересна за разказа).

Но да се върнем към онзи специфичен аспект на разумността на Пенелопа, благодарение на който с нея може да се разговаря повече, отколкото с други жени. В Хадес Одисей се среща и със сянката на починалата си от мъка по него майка Антиклея, която накрая го отпраща с думите:

Но завърни се по-скоро ти на светлината и всичко
запамети, да разкажеш на своята мила съпруга. (ХІ, 223-224)

Антиклея не се съмнява, че събирането на Одисей и Пенелопа ще бъде успешно, затова не му дава други съвети, а му пожелава просто спокойно време заедно, в което той ще разказва, а тя ще слуша. В удължената от Атина заради тях нощ след разпознаването в ХХІІІ песен действително е така: споменава се, че Пенелопа също всичко му е разказала – около себе си и около Итака, но разказът й е представен много по-сбито, за разлика от приключенията на Одисей, въпреки че неговият разказ се разказва пък не за първи път, но по-важно е, че в тази двойка разказването е част от любовта, то следва или предхожда милувките и носи сходна радост:

След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа. (ХХІІІ, 299-300)

Когато обаче Одисей се среща със сянката на Агамемнон, чува подобна, но и различна препоръка. Заради собственото си нещастие Агамемнон е пределно невярващ вече на жените, дори на два пъти (и тук, в ХІ, и в ХХІV песен пред душите на женихите по сходен начин) формулно поучително заключава:

Нищо по-гнъсно и нагло не е от жената, която
в своята мисъл крои да извърши такова коварство,
...
тя си самата навлече позор и навеки посрами
бъдните нежни жени, ако бъдат дори непорочни.” (ХІ, 427-428; 433-434)

Непосредствено след това добавя, че Одисей е щастливец като съпруг на разумната Пенелопа и че от нея не би трябвало да очаква подобни коварства, но два пъти го съветва все пак да не бъде напълно доверчив дори към нея, а да пази тайни за себе си.

За несигурната природа на жената, особено отдадената на любов, се загатва и в други случаи. Самата Атина използва лъжливото сведение, че Пенелопа се подготвя за брак, при това с конкретен жених (онзи, който предлага най-голяма зестра, разбира се), за да подкани Телемах да напусне по-скоро Спарта, където гостува на Менелай и Елена (от ІV песен), за да разпитва за баща си, а той междувременно е достигнал Итака с феакийския кораб: разбира се, това не може директно да бъде казано на Телемах, защото ще отпадне моментът с разпознаването между него и Одисей. Затова богинята аргументира настояването си принцът да се прибере с опасното настроение на Пенелопа:

Само дано не отмъкне без тебе богатства от къщи,
знаеш какво изменчиво сърце притежава жената.
Повече мисли дома на съпруга си нов да подрежда,
а за предишните рожби, за своя предишен съпруг тя,
щом е починал, нехае и никак не иска да знае. (ХV, 19-23)

Тонът на Атина може би не е толкова негативен, зад него стои логичното търсене от страна на жената на дом с мъж и деца в него, за които тя да се грижи. В тази ситуация отново няма място за любов. Когато обаче по-късно самата Пенелопа, отново фиктивно, се представя като готова да избере някого (този път след състезание, а не според предлаганите дарове) и да смени дома си, все пак прокрадва в речта си една дреболия, свидетелстваща сякаш именно за любовта, която няма напълно да признае новия дом:

На Одисея божествен огромния лък ви предлагам.
Който с юмруци успее лъка с леснина да обгърне, 75
който преметне стрелата през всички дванайсет секири,
аз ще отида след него и този палат ще напусна –
светлото жилище брачно, което изпълват богатства.
В сънища – зная – нерядко ще спомня за него сърцето.” (ХХІ, 74-79)

Следи от „чиста” любов откриваме често точно в несигурното пространство и време на съня, въпреки че текстът тук реално говори само за богатствата на стария дом, които ще се присънват в новия. Но в един по-ранен момент Пенелопа (полу)сънува и самия Одисей, и то в момент, в който той вече пребивава в палата и точно в момента, в който Одисей се замисля тя дали не го е познала, дочул стенанията й след този сън:

Тази нощ някой подобен на него при мен пренощува.
Беше такъв Одисей пред далечния поход. Обзе ме
радост – аз мислех, че виждам не сянка, а истински образ.” (ХХ, 88-90)

И още за коварността на жените. Големият разказ съдържа един тип малки разкази за по-ниски любовни връзки, които не могат да завършат с тържествен и облагодетелстващ брак, но в хода на разказването им могат да бъдат се правят отново обобщения, включителлно за цялата женска природа в негативен план. Става дума за връзки най-често на робини със свободни мъже, които могат да объркат и сериозна брачна история, както е в случая с онези робини в палата на Одисей, които стават любовници с някои от женихите. На пръв поглед обичайна ситуация, но именно те издават хитростта на Пенелопа, както се повтаря на няколко пъти с различни гласове (напр. ХХІV, 144): да тъче през деня и да разтъкава през нощта (времето в по-голяма степен заделено за любов, а тя хитрува точно заради обичния си съпруг). Дванадесетте виновни робини са обесени непосредствено след избиването на своите любовници и така разправата с женихите е разказана като още по-страшна (ХХІІ, 457-472).

Но нека погледнем към една наистина странична на основната нишка история, част от автобиографичния разказ на свинаря Евмей, който се оказва роб в Одисеевия дом именно заради робиня, завъртяла нередна любов с чужденци и отвела го заедно със себе си далеч от дома за продан:

Моят баща бе довел у дома финикийска робиня
стройна, с прекрасно лице, в ръкоделия светли изкусна.
Нея подмамиха скоро мъже финикийци коварни.
Прала до техния кораб. Един от мъжете завързал
с нея потайна любов, любовта пък замайва главата
лесно на слаба жена, ако бъде дори непорочна. (ХV, 417-422)

Робинята е представена като симпатична и сръчна, но не се казва, че е умна. Тя среща своя бъдещ любовник, докато пере край корабите – както Навзикая открива Одисей, но принцесата не е слаба и не е замаяна извън допустимите граници от Одисей: явно любовта е за разумни, силни и благородни жени.

И Пенелопа е несъмнено не-слаба жена, но в хода на разказа установяваме, че Одисей следва повече мъжкия скептичен съвет на Агамемнон, отколкото този на майка си: дори и не помисля да се разкрие на Пенелопа със самото си пристигане (разбира се, епосът не би допуснал това, защото иначе радостта от разпознаването би била много по-малка и самият разказ – по-неподреден), а и съвсем не й разказва всичко (не само за миналото, дори повече за актуалните си планове). От друга страна, точно защото много му прилича, Пенелопа също е безкрайно предпазлива: Одисей заподозирва, че тя го е разпознала, слушателят на разказа също би трябвало да се досеща за нещо подобно, но открито тя (дори наистина коравосърдечно, както казват и Телемах, и Одисей) отказва да го разпознае веднага, макар той сам да й се представя в момент, когато вече, така да се каже, е отново единственият й жених, защото е избил другите.

А красива ли е Пенелопа? Това е въпрос, по който разказът е по-пестелив, но все пак темата е въведена няколко пъти, както по формулен, така и по-открояващ се начин. Пенелопа определно е по-незабележимо красива от Елена, но и тя би могла да бъде неотразима. При определени обстоятелства:

„Ах, Евримахе, отнеха от мен боговете предимства,
хубост и прелест, откакто отплаваха в поход за Троя
храбри аргейци, и моят съпруг Одисей с тях потегли.
Ако се върнеше той да ми бъде закрила в живота,
бих била повече славна, цъфтяла бих с повече хубост. (ХVІІІ, 251-255)

Любовта не само търси красота, но и доставя и поддържа такава, казва Пенелопа. След малко пък Одисей (тоест чужденецът критянин), сам се хвали пред Пенелопа, докато тя изпитва първо него дали наистина е виждал Одисей:

Вярвай ми, всички жени го заглеждаха с пълна почуда. (ХІХ, 235)

Това е пояснение, което незадължително съпровожда описанието на мъжа, а и странно ни изглежда, дето Одисей сам го отнася до себе си, но всъщност и Пенелопа сама индиректно е признала голямата си хубост, само временно отнета от страданието, и той й вдъхва надежда да го очаква и като впечатляващ мъж (не само като цар и съпруг), за да се разхубави още повече.

Одисей и Пенелопа се събират и вероятно разхубавяват, макар радостта им да е сравнително делова в началото, тъй като трябва да се обмисля как да се избегне мъстта за избитите женихи и точно в това преплитане на прагматизъм и желание за любовна радост, те, без да искат, успяват дори да отпразнуват нещо като повторна сватба, още преди края на разпознаването помежду им, защото Одисей се разпорежда да се свири и танцува сватбен танц, за да не се разчува още за сечта, а да си мислят минаващите наоколо, че все пак сватба се случва, и планът успява:

Сигурно сватба празнува ухажвана Пенелопея.
Ах, безочливата! Тъй ли тя не изтърпя да изчака
да се завърне съпругът, просторния дом да запази?"
Казваше някой така, но не знаеха що става вътре. (ХХІІІ, 149-152)

И събирането на Одисей и Пенелопа е действително единият щастлив край на епическия разказ. Щастлив край е, защото вече сигурната раздяла на съпрузи в никой момент от разказа не се представя като ценност, за нито една от страните. Затова ще приведем и две типични Омирови разгърнати сравнения в тази посока. Те не са и толкова типични, защото и двата елемента във всяко от тях са все прояви на човешки чувства, а няма паралелизъм с емоции от животинския свят или някаква природна динамика, например. Не съвсем типична, но съществена за предлагания тук прочит е и размяната на пола. Първо Одисей е сравнен със страданието на жена, изгубила съпруга си в битка като свидетелка на неговата смърт, така че по-близък паралел със семейната история на Одисей и Пенелопа е както възможен, така и доста нестабилен. Поводът за скърбенето на Одисей е песента за дървения кон на певеца на феаките Демодок: Одисей слуша собствената си история, преди да се е представил, сякаш преди сам да знае кой е, нито дали ще има кой него да оплаче любовно (въпреки че щастливото завръщане му е вече предизвестено):

Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред войнски редици е паднал,
за да отмахне от град и и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест –
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите. (VІІІ, 523-531)

Пенелопа пък – която прекарва целите тези двадесет години на Итака, без да пътува – е сравнена с крушенец, който най-сетне съзира сушата и изпитва неимоверна радост:

Както за суша жаднеят крушенци плувци, на които
здраво скования чълн, от вълни и от вихър понесен,
бог Посейдон земедържец разбил по морето пустинно,
малко от тях по вълните пенливи към твърдата почва
плуват с тела, напоени от морската пяна солена,
най-сетне стигат желания бряг от злината спасени,
тъй се любуваше тя на съпруга желан и дочакан,
без да отнемаше лакти от шията на Одисея. (ХХІІІ, 233-240)

С помощта на двете сравнения трябва да се разкаже за силни емоции: откъде идват сълзите на Одисей, колко силна е прегръдката на Пенелопа.

Оттук и като финал ето още няколко нишки от тъканта на „Одисея” като предимно семейно-любовен разказ, които заслужават собствени малки разкази и коментаторски позиции: Описанието на външните прояви на радостно или мрачно любовно чувство може да бъде отделна тема: какво значат сълзите, има ли истински и лъжливи сълзи, каквито разкази има, а и дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх? И още: каква е стойността на разказа от VІІІ песен за тайната любов на Арес и Афродита и наказанието, което те получават от Хефест, измамения съпруг – това съвсем откъсната история ли е, която Демодок изпява, за да не пее повече за Троя и да не реве повече Одисей, или има много общо с разказа за доброто и хармонично семейство и неприятностите, които идват, когато хармонията я няма? Или пък може да се разглежда като част от поредицата разкази за божествени и полубожествени любови, по които понякога се рефлектира и пряко: Калипсо е недоволна, че богините не успяват пълноценно да правят любовни двойки със смъртни, докато мъжките божества успяват (за такива успешни, но и драматични за смъртните жени отделни истории пък разказват сенките на известни жени в ХІ песен)? Доколко, ако следим линията на разказа за инициацията на Телемах като наследник на престола (развита най-вече в първите четири песни, но и доразвиваща се през цялото останало епическо време, докато се описват събития на Итака), е важна ролята на намеците за неговата предстояща някога сватба, за която самата Елена му дава предварителен дар, който засега да бъде пазен от Пенелопа? А доколко можем да открием сюжетна нишка за съперничеството между Елена и Пенелопа като две важни знатни женски фигури, но носителки на различни красоти, таланти и разумности? А какво допринася за развитието на любовните разкази особеното протичане на епическото време: кое време е дълго, кое – кратко, кое изминава бързо? Колко още би издържала Пенелопа да очаква Одисей: може би много, защото двадесетте години се оказват пренебрежим период и биват разказани между съпрузите (а чрез разказа поне частично наваксани за тях като разделена доскоро двойка) за една, макар и по-специфично дълга нощ? Или е по-силен другият вариант: Одисей се завръща в точния и някак последен възможен момент? И доколко може да се сметнат за изразители на представата за (щастлив) брак символи като брачното легло, което се явява във всяка почти брачна история, и то не само за да препрати към отдаването на любовни наслади върху него като елемент от съпружеския живот, но и като образ на този живот като цяло (тук могат да се направят интересни вглеждания по-отблизо в оригинала как и какво значат и в какви (плеонастични понякога) словосъчетания влизат думите с такъв смисъл)? И Пенелопа все пак – буквално и метафорично – изпитва Одисей чрез тайните на тяхното брачно ложе (ХХІІІ, 174 и сл.). От друга страна то явно е и най-стабилната и непоклатима вещ в дома, изградено около маслиновия ствол (детайл, който се споменава действително само при разпознаването, но не и преди това, макар да би успокоил слушателите на големия разказ, че щом то е непоклатимо, и връзката между Пенелопа и Одисей няма да се разпадне).

За една пределна стабилност говори и горното сравнение между Пенелопа (влязла в кожата на пътувалия Одисей сякаш) и крушенците: тя се успокоява и радва, защото вижда Одисей като сигурната суша (на която има и непоклатими брачни ложета), макар към тази суша да трябва да се стреми всъщност сам Одисей според предсказанието на Тирезий, че животът му, най-общо ще бъде щастлив оттук-насетне, ако забрави за морето (ХІ, 120-137; ХХІІІ, 268-283). И въпреки огледалността, характерна за епическия стил, в случая с „Одисея” можем да кажем, че началото и краят не са симетрични на всички нива на разказа, а имаме движение от динамиката и неизвестността (на движението, случването, приключението, но и на срещите, любовите, кратките връзки) към статичността (на помирението и на предсказания и избран от един момент нататък Одисеев отказ от пътувания и шавания, но при често сладко отпочиване на маслиновото ложе и стабилност на радостта от единомисления брак). Въпреки че така вече разказите за нови премеждия (поне истинските и личните, за фикционалните и за чуждите не се знае) ще са по-малко, но любовта като всекидневие – повече.

----

* Всички цитати са по второто издание на „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1981 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Това “устно”, за което написах, е по-скоро метафора. По някакъв начин то винаги е в текста, но не буквално. Има различни проявления, които могат да се проследят по-видимо чрез жанровата теория, но същевременно и излизат от нея, защото излизат и от самия текст. Днес, например, попаднах на съвременното проявление на “устността” – текстът в психоанализата - много добре представено в “Четенето и неговата работа”. Но се оказа много по-сложно и изискващо внимание, а аз сега няма да имам време. Даже не съм сигурна, че местата на “устността” в един конкретен текст са едни и същи за различните хора или пък са едни и същи, но програмирани така, че да извеждат собственото от общностното. Зная обаче, че със сигурност служат за “завършване” на текста, но и на читателя, а и на неговия по-голям свят, което пък вероятно пак означава общностното. Ако някъде това “устно” се вижда по-реално, то това са диалозите на Платон, именно чрез о-фигуряването на “устността”, което, от друга страна – може и да заблуждава.

Представям си го най-общо така: тъй като литературата е започнала от нелитература, литературата лесно може да излиза извън пределите си, където съм аз – а и вие:-)

Но за сега е по-добре да не говоря наизуст, за да не отклоня нещата в напълно грешна посока.
Тема № - 19 Коментар № - 1774 Kradla - 2010-02-02 17:38:29
Чудя се дали не можем да добавим към тази "устност" и нещо като "видимост/зрителност/зримост", доколкото и - макара това да е само тесен пример - във въпросния Платонов Сократов диалог устното общуване се опира не само на устната размяна на реплики (които значат всеки път различно, в зависимост от това кой ги чува и къде за него е "точката на скриване"; които са и реплики-елементи от художествено произведение, но и просто реплики), но и на видимостта на телата, които произнасят тези реплики, представимостта на обстановката, в която това се случва, възможността да си представим цялостно въздействието на отделното чуто? Струва ми се, че някаква подобна роля имат и в епоса особено онези места, на които някой слуша (устна) литература и се трогва, например разревава (или пък радостно се насочва към храната), защото без видими маркери за чуваемостта на литературата нейната рецепция сякаш не може да се отрази и да бъде модел, от своя страна, за следващи рецепции...
Тема № - 19 Коментар № - 1773 НП - 2010-02-02 16:43:55
Явно древните гърци много добре са разбирали тази “устност”, а и теорията, която взех предната нощ от “Романът” и от “Омировият епос” – може наистина да е вярна, щом Платон я усилва, вкарвайки в текста реалния Сократов диалог, който определено прилича на фигура точно на тази “устност”. Древните гърци не спират да се грижат за нея.
Тема № - 19 Коментар № - 1769 Kradla - 2010-02-02 01:23:36
Лельо, много добро осмисляне на ERAO, PHILEO и AGAPA(Z)O,

Ако разбирах сериозно от астрология, бих казала, че е много различно да се влюбиш под влиянието на Луната и да изпитваш нейната чувственост и майчинство. На Венера, която има толкова пръст в харесването и събужда желанието за секс. На Нептун, който е готов да обича, но без да иска нищо в замяна... А когато се съчетаят тези планети и се сложи Марс, Плутон, Уран... става една дъга от възможни тонове в любовта. Как да няма толкова думи за да се изрази, тогава!

Веднъж попаднах на една книга, която говореше за планетите и разбирането за любовта в Гърция. Беше сериозна книга, но за съжаление не мога отново да я намеря и само се опитвам да си спомня какво пишеше там.
Тема № - 19 Коментар № - 1768 Анета де ла Мар - 2010-02-01 17:30:27
“Не носи ли точно тази изначално скрита в текста “устност” истинността в литературата, правейки моделите за реалност използваеми...“

Мисля, че си много права, Крадла.

Бих продължила твоите разсъждения с това, че изначално скритата в текста “устност“ понякога не е толкова скрита и още по-малко, невидима. Зависи кой я гледа, в какво време живее, какво чете, към каква публика принадлежи. В Античността скритата в текста “устност“ е достигнала до точката на скриване само за някои читатели, но определено, за болшинството, винаги е била явна, видима връзка между това, което се приемало тогава за реалност и това, което условно днес се нарича литературно ('въобразено', създадено по образ, но бидейки създадено по този начин, не е еднакво на това, което е прието да се приема за реален образ) (Може би трябва да погледна Аристотел за да задълбоча идеята за какво е 'образ'). Но това, че в Античността не се занимават с проблема за 'устността' в текста е нормално: много явни неща не са обект на внимание точно, защото са повечето хора, тук и на това място, тези наща са явни. Но със сигурност нашето съвременно общество, смятащо се за толкова развито и така напреднало, през вековете на своето развитие е оставило в сянка тази изначално скритата в текста “устност“ (и то по много причини) и се налага днес да я преоткриваме и да се учим да я разгадаваме, осмисляме, заедно с идеята какво е реалност.

В същото време, както критикувам нескопосаната съвременост, това, което ми се струва добро в на късната модерност е, че днес много автори, учени, читатели се интересуват от тази връзка между скритата устност в текста и реалността. Дори, тенденциите не са да я прилагат като модел за да пише така, ами това, което забелязвам е, че се търсят оригинални текстове, които носят тази връзка в себе си по автентичен, за да не кажа, натурален начин. Посколониалната литетература, например, е много навътре в тази тема. Като казвам посколониална литература имам предвид това, което се появява като литература в бившите европейски колонии разпръснати из Азия, Африка, Америка..., но не става дума за текстове, които тръгват от модулните схеми на метрополията или местната култура, ами идват като оригинален автентичен резултат на една реална среща на култури. В тези текстове, това, което първо бие на очи е, че не е заглушен диалога между различни тенденции и светогледи, няма значение от къде идват. Тези текстове, според професор Хоми Баба, са се зародили на едно специално място: дсикурсивното пространство, което той нарича “in-between”. На това място устната традиция и писмената култура се срещат без да има проблем за едната и другата как бъдат това, което са и да се допълват взаимно и обогатяват по нов, неочакван начин.

Понятието на Хоми Баба “in-between” носи известна оригиналност, но не е нещо, което този индийски професор от Харвард е измислил преди някой друг да се е сетил да говори затова. Мога да посоча още една редица понятия, които водят до подобна идея и също са оригинални, искам да кажа, автентични по време и място на зараждане. Поставям идеята за 'контактната зона' и 'чуждата дума' на Бахтин сред тях, но това е вече друг разговор, за друго място.
Тема № - 19 Коментар № - 1767 Анета де ла Мар - 2010-02-01 17:07:59
Велико, Крадле!
Носи.
Тема № - 19 Коментар № - 1765 Лелята на Сократ - 2010-02-01 08:27:33
"Не носи ли точно тази изначално скрита в текста “устност” истинността в литературата, правейки моделите за реалност използваеми..." - много ми се иска веднага да кажа "да" на това последно питане, по-скоро предположение на Крадла, но сега отговарям съвсем накратко на предния коментар Лелята на Сократ за думите за любов, макар и малко закъснително: много хубаво обвързване на двата момента от разпознаването между Одисей и Пенелопа от ХХІІІ песен! А колкото до philia - и да, и не е отговорът според мен: точно philia тук наоколо нямаме, това понятие не се явява като нещо трето, но всъщност излиза, че наистина "през phileo, сигурно може да се смесват еrao и agapao, макар не винаги лесно", защото на първото посочено място (според мен да се нарече "любовно" приветствието тук, изразено с agapao, точно заради съдържанието на това понятие, както е представено от Леля, е малко престараване в превода), Пенелопа продължава:
Трепет разкъсваше вечно в гръдта ми сърцето обично,
да не попадна в измама от думи лъжовни на странник (215-216)
- т.е. сърцето й, изпълнено точно с онази най-обща, но и най-обхватна "обич", я е карало да се съмнява, хитрува, бави... (формата за "обично" е наистина от philos), а пък на второто място, когато те се отдават на любовната и разказваческа наслада, имаме словосъчетанието philotes erateine и не е съвсем сигурно коя от двете думи е "по-еротично" натоварена, т.е. при всички отделни прояви на привързаност, обич, сексуално влечение имаме и пласт philia?
Връщам се към жанровете да препрочитам последния коментар...
Тема № - 19 Коментар № - 1764 НП - 2010-02-01 06:28:10
Преплитам тези дни форума с “Омировият епос” и с “Романът – античен и съвременен” и попаднах на логическата нишка – защо професор Богданов така тънко избира любовта при Херодот за главен обект на интерпретацията си и защо тези любовни истории се оказват неслучайно и големите важни места в сюжета на Историята.

Първо – моделите, които се ползват в епоса се променят спрямо жанровите маркери, това особено ясно се вижда в преминаването епос-история-любовен роман, което, от друга страна, е успоредно на движението колективно-индивидуално съзнание. Преди това обаче се вижда - моделите, които се ползват в епоса са с изключително гъвкави значения поради това, че 1. идват от устната традиция, 2. авторът спрямо тях се явява по-скоро интерпретатор, защото той не прави смисловата структура на творбата, а я надгражда, 3. надграждат и аедите, 4. надграждат и слушателите – колективно, защото епосът се възприема колективно, затова и значенията му се обмислят така. Това са причините епосът постоянно да позволява собствено надграждане, но именно и защото това надграждане постоянно се намира под защитата на колективна култура и на жанра. Професор Богданов извежда едно нещо: “литературата не само помни миналата си устност, битието си на нелитература, но неизбежно го включва в себе си, за да бъде това, което не е.”

Второ – веднага идва въпросът къде точно Омир и хората около Омировото време надграждат същинските модели в епоса? Сещам се за няколко места - успоредните синове на Осисей – така че той да продължи и към божественото, и към човешкото, може би новото заминаване на Одисей, което символично може да бъде разглеждано и като оставане - именно с това, че спалнята на Одисей и Пенелопа е като кораб – завързан кораб, който не може да лети насам-натам, но все пак кораб – прилича на кораб – защото може би и този тип живот вече ще носи на Одисей това, което му носи и самото пътуване. Със завръщането в Итака на Одисей вече не му е нужен истински кораб, за да събира знания и приключения – домът и корабът се събират в едно – Одисей е постигнал състояние, в което може да има символичен кораб и той да му върши същата работа... Няма как иначе едно легло да има такова сходство с кораба. Няма случайни неща в епоса, но не защото моделите не могат да се променят, а напротив - “при интерпретация на епос от значение са дори “неразбиращите” интерпретации”.

Трето - в това преминаване епос – същинска история – любовен роман, който пък, от друга страна, успоредничи с биографичната повест – все едно биографията е като малка история за един човек, жанровете се навързват като исторически интерпретации, различни заради времето си, но пазещи и общо... В “Одисея” любовта не е от никакво значение, но не става ли така, че по-следващите интерпретации, към които се причислява и самото създаване на жанровете, да са приписвали на епоса любовта, ползвайки се от свободата на модела - затова и любовта маркира сюжетна схема в Историята на Херодот, от където по-късно преминава в античния любовен роман... Може би любовта е тази сгрешена схема-интерпретация, която се движи успоредно на несгрешената схема-интерпретация на пътешествието-приключение - също наблюдавана и в епоса, и в историческите разкази, и в любовния роман...

Ако е така, не се ли оказва, че собственото не само е допустимо в интерпретацията на епоса, но е и задължително... а може би – задължително и винаги, по подобие на устността, заложена в литературата... Мисля си, че тази “устност”, скрита от началото на примерния смисъл, е мястото, което ражда литературата, четенето, интерпретацията, форумите – всичко, което може да бъде объркано с разговор, но и същевременно – разговор, поради скритата си изначална природа – изключително важна за това.

Не носи ли точно тази изначално скрита в текста “устност” истинността в литературата, правейки моделите за реалност използваеми...
Тема № - 19 Коментар № - 1763 Kradla - 2010-02-01 01:28:45
Пак за различните думи-любови на (старо)гръцки

Бавно ми се подреждаха трите (старо)гръцки думи-понятия за любов, които бяха представяни в дискусията: еrao – phileo –agapa(z)o.
ERAO ми изглежда да означава най вече отношение, мотивирано от сексуално привличане, с аспект на получаване, на притежаване. Като илюстрация привеждам чуждата дума в нашия език „еротика”, която недвусмислено се отнася за сексуалното.
PHILEO – отношение, мотивирано от харесване и привързаност (може сексуално, но може и не сексуално), също с аспект на получаване/притежаване (може и взаимно). Тук отношенията са равностойни и свободни (като приятелските).
AGAPA(Z)O – отношение, мотивирано чрез радостта от даряване на друг (като всеотдайното посрещане на гост у дома). При тази любов е много важно притежанието на „килер”, колкото по-пълен – толкова по-добре! Тук е всеотдайната безусловна родителска любов, както и предаността на слугите. Не ще да е случайно, че християните избират за своята любов думата „агапе” (минимални сексуални конотации, ако изобщо има такива).

Еrao лесно се смесва с phileo, а phileo – с agapao. А през phileo, сигурно може да се смесват еrao и agapao, макар не винаги лесно. В съвременна контекст, брачните/съжителствени отношения лесно смесват и трите думи-понятия (в разказ или на живо). Дали старогръцките разкази също могат да смесват и трите? Може би не?

В ХХІІІ песен на „Одисея”, отношенията на Пенелопа и Одисей са описани със разкази-слова на „ерос” и „агапе”.

агапе - ХХІІІ, 214, Пенелопа изразява чувства при познаването на Одисей:
„… Не ми се сърди и не ме укорявай,
дето не те поздравих аз любовно при първия поглед.”

ерос – ХХІІІ, 300, Случващото се върху брачното ложе:
„След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа.”

Налице са двете крайности, подредени (логично) на различни места в разказа на познаването. Дали и „филия” е представена някъде из текста? (за това не ми стига компетентността)
Тема № - 19 Коментар № - 1761 Лелята на Сократ - 2010-01-31 08:46:10
Точно така се оказва. Но дори - не, че се оказва - знае се предварително. Както казва професор Богданов - "впрочем и съвременното всекидневно съзнание има подобна представа за нещата. Разликата е, че Омир изразява това в символи."

Най-любопитното в "Одисея" е, че освен готовите модели боговете също имат ролята на фигури, и то какви фигури - фигури, изграждащи реалността на героя и на текста. Странно.

До това заключение стигнах, четейки - не за чужди думи - "Омировият епос" на професор Богданов.

P.s. Липсва музика в тази тема, затова - поздрав:

http://vbox7.com/play:20e0b150&al=1&vid=
Тема № - 19 Коментар № - 1753 Kradla - 2010-01-29 10:07:05
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115947

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128131

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20148

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32732

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134337

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94355

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29095

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17783

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180871

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60786

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA