БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Второ продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Възможната парадигма, която позволява да се подхожда рефлексивно към литературните текстове Що се отнася до текстовете на литературата, преди десетилетия се разви основателна критическа реакция срещу едномерното им разбиране, реакция първо на структуралистическото, после на постмодерното мислене. Тя обаче се отклони от темата за значението и смисъла в радикалната теза, че те не са дадени в литературните текстове и не могат да се извеждат от тях.

Големият проблем на съвременното мислене по въпроса е, че и тази теза, и уравновесеното разбиране на смисъла като задаван от текста, но и допълнително доправян в хода на неговото разбиране, разгърнато от лингвисти и философи, не оказаха почти никакво влияние върху редовото тълкуване и анализиране на литературни текстове, което остана привързано към простата парадигма за форми и влагани в тях съдържания и смисли и същевременно към идеята за разбирането на литературните текстове като творческа трудна за контролиране процедура.

Само от един вид семиотика, комбинирана с херменевтика и аргументи на аналитическа философия, продължи да се поддържа тезата за сложното, но представимо отношение между текст, контекст и дискурс в полето на смисъла на текста и по-специално на литературния текст. Формата на представянето на това отношение обаче продължава да е проблематично и поради други причини, но най-вече поради все още неосъзнаваната принципна смислова неравност на текста. Или, казано по друг начин, поради вярата, че добрият текст, също и добрият литературен текст са организирани по едномерен начин, който може да се представи адекватно чрез една или друга рефлексивна парадигма. От друга страна всекидневната реч, която на практика се справя със смисловата неравност на текстовете, като сменя парадигмите на разбиране, изразява и постига тази неедномерност, без да я осъзнава.

Оттук и необходимостта да се развие подходът, който най-напред предложих в «Отделно и заедно». Като че ли научен и философски, доколкото си служи с научни и философски термини, този подход се съобразява с невъзможността употребяваните термини да се откъснат от режима на неустойчиво означаване, характерен за всекидневното говорене. Това важи с особена сила за такива всекидневни думи-понятия като свят и реалност. Така или иначе, означаването във всички текстове протича неравно. Която неравност се усилва от ситуацията на разбирането им в този момент или, по друг начин казано, от вторичния текст, който се образува при това разбиране и който като че ли се справя с това неравно означаване.

Разбира се, неравност е релационен термин за изразяване на комплексното отношение между значение и смисъл, характерно за текста и представено от мен по-горе и с позитивни предикати. Същото може да се изкаже и по така – че както самият текст, който се разбира, съдържа разбирания на други текстове, чиито значения се променят от означаването в този текст, така и неговото разбиране в този момент е ситуация на пораждане на контексти, които опростяват текста и участват във вторичния текст на неговото разбиране. Отношението между текст и контекст не е толкова просто. Вече казах в друга връзка, че освен пораждащи се в момента на това разбиране контексти, в него има и внедрени контексти.

Същото може и трябва да се каже и за дискурсите. Така че съдържателно-смисловият конструкт на един литературен текст може да се определи като реализирано многомерно внедряване на контексти и дискурси, които се следват, но и нарушават. Бидейки реализирано «нарушение» на контексти и дискурси, текстът може да се определи метафорично и като партитура за предстоящи нарушения в едни или други вторични текстове на разбиране. Тези вторични текстове, също както при оформянето на един първичен текст, се пораждат от преплитане на контексти, разбира се, и на дискурси. Както вече казах, голямото преплитане, което организира смислово един текст, е на една или друга доза на двата основни дискурса, на репрезентирането, или по-разгърнато казано, на репрезентиращото презентиране и рефлектирането.

За литературните текстове е характерно многостепенното репрезентиращо презентиране-моделиране на нещо в среда в свят-реалност. Реалните литературни текстове обаче непременно и рефлектират. Веднъж имплицитно косвено, но също и по-открито в монолози и диалози на персонажи, понякога и в текстови пасажи, в които говори самият автор. Да, но литературните текстове не просто рефлектират, а по модела на моделирането на многомерен свят-реалност, което става в тях, те поставят в отношение повече начини на рефлектиране. Което прави това рефлектиране по-ефективно от онова в нелитературния текст въпреки идеала, че именно то е рефлектирането par excellence.

В тази връзка подчертавам отново голямата формална особеност на литературните текстове, това, че в тях се комбинират повече дискурси отколкото в нелитературните, в които съзнателно се следва една рефлективна линия, обикновено на дискурс-контекст от светови или реалностен тип. Резултатът обаче е винаги компромисен. Световата и реалностната гледна точка се съчетават. Още повече че в т.нар. рефлективна линия непременно се допускат, както казах, и паузи на репрезентиращо презентиране. Което в редица случаи е трудно различимо – например при иначе привидно неутрално линейно рефлектиране по определена тема, което се опира на реторичен «ние»-аргумент, или в случаите на скрито диалогично рефлектиране с промяна на рефлектиращия субект и на смисъла на това, което се обсъжда.

Подобни смесвания стават и по линията на контекста. Вече казах, че моделирането на свят-реалност се прави по по-открит и пълен начин от литературните текстове, докато при нелитературните то се имплицира обикновено от техния контекст. Да, но колкото и да поемат в себе си контекста и именно поради това да развиват по-пълна картина на свят-реалност, литературните текстове разчитат за това и на пораждащия се в хода на разбирането им контекст. Именно поради това подобие на означаването в литературните и нелитературните текстове разбирането за текст не бива да се откъсва – 1. от разбирането за контекст, и 2. от по-общата идея за текст, в която устният и писаният словесен текст се свързват с ред други приличащи на текст протичания в човешката среда.

Широкото разбиране за текст и културното основание за текстовостта  Широкото разбиране за текст е метафора. Да, но тя сочи и нещо реално. Устните и писаните нелитературни и литературни словесни текстове имат общо с музикалните, танцовите, визуалните, празничните, спортните и големия брой всекидневни протичания на време, в едни случаи несловесни, в други съпроводени от слово. Стихията на съвременното различително мислене ги е отделило от словесните текстове, занимава се със спецификите им, но не обръща внимание на по-общото, което не е без отношение към тази специфика. То е, че и едните, и другите са протичания, в които се организира изпълва със съдържание празно време. Това организиране и изпълване е и означаване, и подтик към осмисляне.

Представителният белег на тази по-обща категория, условно наречена протичане, е свързване на означени моменти, при което се произвежда - 1. комплексно значение на протичането като цяло, и 2. стимул някакъв разбиращ, като се опре на него, да произведе в хода на разбирането на протичането смисъл. Същото може да се каже и така – разбиращият протичането присвоява неговото значение, което е присвояване, защото опирайки се на него, той произвежда или, казано по друг начин, достига до смисъл.

Какво се постига с това отваряне на разбирането за словесен текст към по-общото на т.нар. протичане? Благодарение на по-лесния за наблюдаване като че ли по-дискурсивен словесен текст двата плана на значението и смисъла, които се отнасят за словесния текст, могат да се отнесат и за разбирането на изброените несловесни протичания. Могат да се пренесат към всяко протичане в човешката среда и другите два плана, които наблюдаемо се комбинират в словесния текст - семантичният и семиотичният, семантичният на презентиращо рефлектиране по предмети и теми на фона на свят-реалност и семиотичният на визиране чрез тези предмети, теми и модел за свят-реалност на външни предмети, теми и свят-реалност. Което също става в два плана – на соченето им като такива и на намесата в тях с оглед на евентуална промяна към по-добро и изобщо към друго.

Кое е основанието човешката културна среда да развива набори от нетекстови и текстови протичания? Справянето с една голяма грижа на човешкото същество с памет, реч и времеви усет. Постоянно изпадащо в едно или друго празно времево протичане, то се нуждае от изпълването му. Текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл. Като казвам ред, имам пред вид и формалния текстов ред от свързани един с друг значещи моменти, но и представяния от текста ред от моменти на съдържателно протичаща реалност. Именно поради тази нужда в човешката културна среда, както вече казах, се пораждат, от една страна, набори от контексти и дискурси, проекти-скици за такова протичане, а, от друга, се трупат реализирани текстови протичания.

Нуждата от запълване на празното време е само преден план на друга по-дълбинна нужда на отделното човешко същество с реч, памет и усет за време - то трябва да се справя с разбирането на постоянно различното тук и сега и постоянно несигурното предстоящо. Вече казах в друга връзка, че сигурността се свързва с намиране на трайно средство за генерално разбиране и генерално справяне с всяка промяна и всяка несигурност. Културните среди са такива осигурители на, така да се каже, по-трайни средства за такова справяне. Да, но промените и конкретните несигурности не са сами по себе си, към тях не може да се подходи нито по-трайно, нито генерално. Те са закачени за четири базови несигурности - нетрайното човешко тяло, нетрайната културна среда, нетрайната земна среда и нетрайната вселена.

Разбира се, тези базови нетрайности са различно нетрайни, поради което някои от тях се възприемат релационно като трайни. Освен това те са свързани по различен начин с отделния човек. Но, така или иначе, една от тях има предимство - отделният човек е пряко свързан със своето тяло. С другите изброени несигурности той се свързва частично и донякъде, при това по труден за представяне знаково напластен начин. Да, но т.нар. базови нетрайности, и поотделно, и свързано, са налице. Което добре се разбира от факта, че и отделното човешко същество, и човешките групови среди са постоянно заети с ограничаване на тяхната нетрайност.

На равнището на човешките групови среди, особено в съвременния план на цялото човечество, има успешни опити някои от тези базови несигурности да се атакуват с реални средства. По което съвременният свят определено се различава от света на миналото. Същевременно продължава традиционното идеологическо справяне с тях – и отделното човешко същество, и човешките групи подменят базовите нетрайности с други по-малки и като ги означават заместващо, атакуват с текстове не толкова тях колкото тяхната подмяна. Така че текстовете по-скоро запълват празното време в тази ситуация, което, ако те липсват, я отваря към трудната за понасяне бездна на изброените базови нетрайности. Това временно тук и сега запълване изглежда достатъчно. Защото живеенето не е живеене изобщо, а ред от моменти на ставащо тук и сега, съответно и постоянно подновяваща се нужда от нови текстове и нови протичания, постоянно подновяваща се нужда от ефективно структурирани свят и реалност, можещи да послужат тук и сега.

Идеите за свят и реалност Оттук и особената важност на идеите за свят и реалност и онова, което те означават. Както е добре известно, те са синоними във всекидневната реч. Аз уважавам тази синонимност и, както казах, смятам, че тя е приемлива и че в един по-реален план на разбиране може да се говори за свят-реалност. Да, но погледнато по-рефлективно, същевременно и по-реално в друг план, светът и реалността са и достатъчно различни феномени. Светът е и нещо мрежово статично и пространствено дадено, докато реалността е нещо времево и променящо се.

За разбирането на литературните текстове е от особено значение уточняването на идеята за реалност. Човешката реалност е битие-в-света, и за отделния човек, и за група от хора, които непременно развиват културна среда и които на тази основа я възприемат и като субект в единствено число. Двете реалности на отделния човек и на средата-човешка група са в постоянна обмяна. Но и двете са битиета-в-света, определени и дадени и същевременно променящи се и правени. Реалността е преход и комплекс от наслагващи се преходи. Оттук и синонимността между реалност, съществуване, текст и протичане, която обсъждам.

Дали тези преходи могат да се изброят? Донякъде. Реалността е преход от човешки към извънчовешки, от наличен към неналичен и от личен към разни видове общ свят. Особено предимство между тези преходи има преходът от реален към идеален свят. Който се представя не само като следване от едното към другото, но и смесено – като съществуване, свързващо реално и идеално. Литературата е норма за такова смесващо протичане. Именно протичането свързва текста и реалността. И двете са протичания-преходи. Разликата е, че при текста това протичане е по-дискурсивно и че при него личи това, което не личи при нетекстовите протичания на реалност.

Един вид двойно определени, текстовете, от една страна, обозначават нещо вън от тях на фона на някакъв свят-реалност, а, от друга, означават в себе си това нещо и света-реалност хем като схематична кореспондентна или референтна, хем като схематична перформативна истина, даваща насоки за промяната на нещото и света-реалност. Първото може да се различава от второто, двете могат да се смесват съзнателно или несъзнателно. Най-честият случай, който обединява текстовете на редовата научна и всекидневната реч, е несъзнателното функционално смесване на едното с другото. Като моделират проектно нещо съществуващо на фона на свят-реалност, текстовете един вид подтикват разбиращият ги да ги напусне с оглед на нетекстово протичане с някаква цел.

Основанието за това изглежда ясно. Човешкото същество има свят-реалност и грижа този свят-реалност да бъде не чужд и противостоящ, а негов. Негов означава основно не разкъсан, а цял. Цялото е основата на всеки смисъл. Оттук и съществената дейност на оцелостяването. Текстовете са оцелостявания и същевременно инструменти за оцелостяване. Оцелостяването в текста е ситуация на дискурсивно съдържателно протичане на време, което може да се използва и в друга ситуация на протичане на време за постигане на външно на текста общо контекстово оцелостяване или за моделиране на конкретно в тази ситуация тук и сега.

Така или иначе, човешките ситуации на оцелостяване са много и никоя не е окончателна. Много са, защото човешкото същество е постоянно различно спрямо някакъв различен свят-реалност, различно ту само, ту заедно с други, в различни свързвания с реални и идеални места и времена. Оттук и непрекъснатото търсене на нови и нови начини за пълна и постоянна оцелостеност и непрекъснатото им заменяне с други. Това търсене е същевременно и непрекъснато бягане от заплахата на несъществуването – своето собствено, на група от хора, на цялото човечество или още по-обемно, на земната среда, земята и вселената.

Така поради непрекъснатото променяне на субекта на пораждане или разбиране на текста, на цялостта и контекста, за които и в които се поражда текст, теорията на текста, необходима за разбиране на литературния текст и литературата, неизбежно става широко антропологична и започва да кръжи около въпроса за дълбинните основания на човешкия живот. Да, но общото на човешкия живот не е предметно дадено. Винаги има един или друг по-конкретен човешки живот с много нива и проявления, които не повтарят общия човешки живот. Така и общото на литературния текст и контекста на литературата са само рамки за разбирането на едни или други конкретности.

Разбира се, текстът и контекстът са с различна степен на реалност. По-реален е отделният литературен текст. Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и дискурсите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.






Коментари по темата
Скъпа Веселина!
По-скоро да се отвържеш от тези машинерии и да не ги спомняш в живота си.
Тема № - 25 Коментар № - 2217 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-21 23:25:10
jiva sum, no po4ti vinagi- varzana v razni aparati. mislia si za mukerinos i za neshtata, koito ni u4at na sartseto.;-)blagodaria za pregradkite i za vsi4ko - osobeno 4e imam kakvo da 4eta vav foruma. i az vi pregrashtam!
Тема № - 25 Коментар № - 2216 Kradla - 2010-04-21 21:29:52
Слушай Крадле-Весе, не сме се разбирали така - ти да имаш проблеми със здравето, а ние във Форума осезаемо да чувстваме твоята липса и все да се озъртаме, кога ще се появиш и ще ни кажеш нещо, дето все ни радва да четем. Оправяй се бързо!
Прашам ти цялата положителна енергия събрана на Екватора, по реката Амазонка и Южното полукълбо -напълни сърцето си с нея.
Тема № - 25 Коментар № - 2214 Aneta de la Mar - 2010-04-21 19:19:10
И въпреки това, Лельо, ако четете внимателно, ще забележите, че самият текст на "Библията", въпреки че не изисква и не позволява външно тълкуване от обикновения читател, постоянно се самотълкува и така донякъде става литература.

Подобно нещо може да се забележи в поредицата истории за отношенията между мъжа, жената и Бог. По някакъв начин историята за Авраам и Сара в "Битие" поправя историята за Адам и Ева по отношение на мотива за подчинението пред Бог; историята за Давид и Вирвсавия във "Втора книга на царете" на свой ред тълкува историята за Авраам и Сара по отношение на мотива за добиването на потомство; после историята на Амнон и Тамар тълкува пък тази за Давид и Вирсавия по отношение на мотива за редните и нередни свързвания и т.н. Това вътрешно самотълкуване на текста, който във всяка следваща история представя осъщественост на предишната, Аеурбах нарича с термина "фигуративно", стъпвайки върху тълкуванията, които ап. Павел прави на "Стария завет", а след него Тертулиан, св. Йероним и св. Августин. "Фигуративно" според Ауербах ще рече: представяне на действителността, в което представяното събитие е, от една страна, повторение или осъществяване на някакво минало събитие, или пък един вид обещание, че в бъдещето ще се случи такова осъществяване, а, от друга страна, все пак с висок коефицент на историчност, който липсва при алегорическото или символистичното представяне на действителността.

Да, иудеите вярват в своето Писание като в Закон, възприемайки разказаните събития като исторически; само че за да бъде този закон Свещен, събитията, за които говори, трябва да надхвърлят статута на обикновени исторически факти, на случвания, които просто се случват в някакъв свят, който е просто такъв, какъвто е. В това е, от наша гледна точка, литературността на "Библията": това, което се случва, се случва наистина "по вероятност и необходимост", ако използвам думите на Аристотел от "Поетика", като вероятността и необходимостта са фигуративно разбрани.
Тема № - 25 Коментар № - 2212 ГГ - 2010-04-21 15:12:39
Леля на С., кратки отговори по 1 и 2.

1. Една от базовите несигурности - земният живот, ограничен от избухване на слънцето след 3 и половина милиарда години. Технологична задача - да се достигне до начин за изселване другаде. Затова търсене-проучване на други места-планети и развиване на летателни средства. Опитите продължават. Същевременно нетехнологически проучвания, а и литературни скици с филми и прочие-конструиране на сюжети по темата, между тях и за извънземни, които идват или нападат.

2. И в литературата, и в нелитературни повествования, и в музикални и визуални текстове все протичания на време. Голямата задача и въпрос как са изградени като преход от един към друг момент. В словесните текстове моментите са по-отличими, затова пък по-трудно се разбират връзките и наслагванията им един върху друг. В музикалните текстове почти обратното - моментите са трудно отделими, но добре личат по-едрите единици. Но все протичане, което не е само запълване на време,
но и преход от едно към друго - едрото определение за реалност
според мен. Вж. в моя текст изброените прехождания-променяния от едно към друго, които са в основата на голямото протичане-реалност. Основното екземплярно протичане - на живота на човека, но и на живота на страна, на място = на история.

С поздрав
Тема № - 25 Коментар № - 2210 Bogdan Bogdanov - 2010-04-21 13:01:00
Крадле,
Да слушаш, да не се ядосваш, нито да страдаш,
и да ни върнеш обратно сърцето на форума живо и здраво!
Леля-Горгона ще уплаши всички лоши! (само да спре да кашля вируси)
----------------------------

Професор Богданов,
Текстовете Ви са много хубави, но и трудни, затова (някои) се туткаме с коментарите.
Ако имате време, бихте ли представил по-надълго някои от изказаните кратко неща, които ме мъчат с разбирането.
1.
„На равнището на човешките групови среди, особено в съвременния план на цялото човечество, има успешни опити някои от тези базови несигурности да се атакуват с реални средства. По което съвременният свят определено се различава от света на миналото. Същевременно продължава традиционното идеологическо справяне с тях – и отделното човешко същество, и човешките групи подменят базовите нетрайности с други по-малки и като ги означават заместващо, атакуват с текстове не толкова тях колкото тяхната подмяна.” (оплитам се в последното изречение)
2.
„Литературата е норма за такова смесващо протичане. Именно протичането свързва текста и реалността. И двете са протичания-преходи. Разликата е, че при текста това протичане е по-дискурсивно и че при него личи това, което не личи при нетекстовите протичания на реалност.” (оплитам се в последното изречение)

Много мислих как да напипам за себе си какво е литература, четейки Вашите текстове.
Дали не е от значение и типът функциониране на текста? Не може ли да се мисли, че литература са/стават текстове, които/когато са можели да бъдат интерпретирани/разбирани свободно от индивид? Под „свободно” имам пред вид не еднозначно определено от някаква (единствено възможна) общностна/обществена идеология като например религиозна, политическа, митологическа, етическа, дори естетическа. Имам пред вид житейска ситуация, която позволява текстът да бъде интерпретиран многомерно, понеже текстът винаги може да бъде интерпретиран многомерно, но не винаги средата позволява на индивида да допусне, че може да прави многомерни интерпретации. Ако се изразя с Вашите понятия – едномерното разбиране прави по-скоро свят (нелитература, може дори и нерефлективен текст), а многомерното – по-скоро реалност (тогава става повече литература).
И с изобразителното изкуство е така. Религиозното изкуство всъщност не е било изкуство в модерния смисъл на понятието, започнал да се оформя от Ренесанса нататък. Може и с музиката да е така.

Въпросът ми хрумна покрай размислите на Георги върху глава 22 на „Битие”. „Битие”, а и цялото „Петокнижие”, въпреки че имат формални белези на литература, не са правени за да бъдат литература и не са функционирали като литература в никоя среда до модерните времена, когато някои индивиди или групи си извоюват правото да не ги възприемат в религиозно-обредния им контекст и употреба. Както решава да ги възприеме и Георги в момента. Днес той има това право, но в други времена това е било немислимо.
Текстовете на Битие и цялото Петокнижие функционират като основен свещен закон на иудеите от древността и до днес за вярващите иудеи. Предполагам, че и днес тези текстове продължават да се развиват от рула (като папирусните свитъци) и да се четат като Божие Слово в свещенодействията в синагогите. Текстът на върховен закон не може да е употребяван като литература от онези, за които е закон. То е подобно на това днес да четем като литература Конституцията или Наказателно-процесуалният кодекс (някога някой може и така да ги прочете, но няма да е в нашето време).

Ако вървя по модела на сравнение на Ауербах („Одисея”-„Битие”) бих казала, че по-голямата част от старогръцките текстове наистина са функционирали и като литература, когато са били създавани, въпреки че много от тях имат религиозни функции. Мисля това, понеже религията в древна Гърция не е била организирана от професионални жреци и институции (освен мистериалните и оракулите). Локални и индивидуални (включително рационализиращи) вариации на практики, ползване и разбиране са били напълно допустими и действително са прилагани - и в религията, и в текстовете. Докато в Библията дори йота (точка) не е било допустимо да се промени, камо ли интерпретация.

Тема № - 25 Коментар № - 2208 Лелята на Сократ - 2010-04-21 05:06:34
Очакваме титулен текст от Анета. Коментирането на «Какво е литература» позамря. Нормално и естествено, а и нашата грижовна Крадла, на която дължим и моята страница, а и форумът, е сполетяна от несполука със здравето. Прегръщаме я и пожелаваме да се оправи и да се върне скоро.

Този коментар, който предлагам, е друг текст по друга тема. Ако не бяха такива обстоятелствата, щеше да бъде титулен. По какъв повод е написан? Димитър Вацов ми изпраща редовно новите броеве на «Критика и хуманизъм», отличното философско списание, което редактира и списва. То излиза вече доста години. Спокойно може да се каже, че на него се дължи във висока степен не малкият успех на съвременното българско философстване. Темата на този брой е «Аналитичната философия». Както ще разберете, аз имам претенции по този предмет. Не съм прочел всичко в броя с молив в ръка, както е редно. Още по-малко съм верзиран в големите книги на Фреге, Ръсел и Витгенщайн. Бих искал да съм по-добре запознат с привличащите ме тези на Робърт Брандом. Но упорито смятам, че това, което занимава аналитичните философи, ни занимава и нас. Отначало мислех да изпратя този текст на Димитър Вацов, както съм правил и друг път. После реших да го публикувам тук. Ето текста:


По това, което чета в Критика и хуманизъм 31, бр.1/2010, разбирам, че работя с набор от разгърнати принципи, които в аналитическата философия изглежда не са свързани в мрежа. Една от причините за това изглежда е самата гнездовост, произвеждана от силно етикетното разбиране за аналитична философия. Оттук и парадоксалното последствие, че въпреки че е налице силно знание за прагматичните белези на всяко говорене, аналитичните философи не коментират двете струващи ми се ясни черти на всяко казване на нещо – 1. че освен че казва нещо, то конотира и трудни за осъзнаване и отделяне контекстови значения, и 2. че винаги освен казване то е и правене.

Това, което интересува аналитичните философи обаче, не са тези две черти на всяко казване, а по-специфичните белези на по-доброто философско или научно казване. Да, но научната реч само изглежда принципно различна от всекидневната по това, че умишлено не си противоречи и че казва именно това, което казва. Към което се добавят и другите като че ли само нейни белези – че в нея се постигат по-детайлни като че ли по-истинни различавания и съответно посредством дефиниции и спрени в термини понятия по-сигурно се охранява свещената еднозначност. Което, разбира се, не става механично от самата реч, а се постига от авторитети-майстори.

Да, но, така или иначе, не само чираците, но и майсторите постоянно ту смесват «е» с «трябва да е» и един предмет с друг предмет, ту детайлно ги различават. Оевидно не поради друго, а защото е реч, научната реч протича живо неравно. Така и в списанието, чиито текстове коментирам, има текст, в който знание и познание са ту синоними, ту не са. И в този, и в други текстове темата знание се обсъжда по реторичния обобщително-оценъчен начин, по който се говори и всекидневно, без да се прави разлика между двете основни значения на представяния от думата предмет – че знанието е знаене и на нещо отделно, но и на система от неща, при това изразена в реална мрежа или съставяна с оглед на нещо.

За тези разлики в значението на понятието знание става дума косвено при цитирането на майстори, но, така или иначе, чираците-автори не смеят да ги изведат или да добавят нещо ново по темата. Не искам да кажа, че коментираните от мен текстове са ненаучни. Казвам друго – че научната реч се различава само формалностилистически от редовата всекидневна. По същество обаче като във всяка реч и в научната, освен че се твърди нещо, се прави и друго – поддържа се самата идея за по-добра реч заедно с нейните социални последствия. Първо, че пишещите научно, в случая занимаващите се с аналитична философия, са група от ценни хора, и, второ, че в тази група има йерархия, на чийто връх стоят тези и тези майстори.

Говорейки по темите си, говорещите в списанието поддържат определен ценностен ред и инферентно го правят. Оттук и моята формула, че освен че казва това, което казва, всяко казване казва и друго. Не е лесно да се гарантира, че казва предимно това, което казва, и по-малко неизбежното друго, което само обслужва първото. Няма пълна възможност да се каже само това, което се казва. Първо, защото то се казва по определен начин, което е друго казване, и второ, защото това казване е и правене. Което правене, колкото и да е правене (като правенето на общество и йерархия в примера по-горе), като всяко човешко правене е и твърдене на нещо. Това според мен е общ белег и на всяка реч, а и на всяко човешко правене на нещо.

Така е, защото човешкото същество е закачено за други същества и заедно с тях и прави, и разбира по-общото, което го определя. Затова и речта му не може да бъде само казване на това, което казва, нито правенето му само правене на това, което прави. А и другият план – човекът нито може само да мисли, когато мисли, нито само да прави, когато прави. Мисленето му е и правене, и правенето му е и мислене. Ние отделяме едното от другото в инструментален план. В реален план обаче тe са свързани, независимо че дозите им не са равни и едното от двете има превес. Така че, ако държим да разбираме аналитично, сме изправени пред различаването на тези два плана и осъзнаването на тяхното смесване било в нашата, било в чуждата реч.

Аналитичното мислене е възможно, но то не може да бъде нито пределно аналитично, нито повсеместно ефективно. Може да се стреми към това, но изглежда не бива да представя това «трябва» като «е». В човешката среда по-ефективното се получава от влизане в отношение на различни форми на мислене и правене. Ако не беше така, човешкото същество нямаше да развие тази нарастваща среда-посредник към света, която му служи, но и го смазва. По подобен начин, както и философията служи, но и тежи на философите. Това е и посланието в поучителния текст на Платоновия «Теетет» - че е трудно да се каже по-точно какво е знание, но че човек не бива да се отказва от това. И още - че в «Теетет» и няма, и има отговор по въпроса за знанието, но че в друга ситуация на казване може би ще се достигне до по-съответен отговор и че ако някой предлага най-съответен отговор, то е, защото било се заблуждава, било хитрува и представя инструменталното за реално.

Какво е философията в плана на това разбиране? Абстрактна ситуация на казване, настояване, че има най-добра дисциплинирана реч, в която като се влезе, започва философията. Да, но времето на тази ситуация е винаги това време тук и сега, независимо че то се повтаря и като че ли е същото. Същото е само дума и реторическо твърдение, което определено обръща гръб на ситуационната истина на подобността. Защото т.нар. също е всъщност само подобно. Което може да се каже и в друг отчет – че никоя конкретна ситуация не е само тя, а и друга, с която първата е свързана. Така е, защото никоя ситуация не е дадена като предмет, а се опредметява от нас. Което я опростява и представя с по-определена идентичност. Затова и никое конкретно философстване тук и сега не се покрива с желаната идеална ситуация на философията.

Същото се отнася и за аналитичната философия, разбирана и като дадена тук и сега, и като историческо протичане. И в двата случая тя е отворен предмет. В първия случай е получена с назоваване и опит за извеждане на основен белег, а във втория с история, в която този основен белег се пази. И в двата случая в реален план се намесват и други предмети, значи и истории на друго, а и други имена. Аналитичната философия се преплита с други философии в руслото на философията, но и философията на свой ред се преплита с други предмети, които наричаме с други имена. И аналитичната философия, и философията, независимо от институциите и написаните истории, които ги поддържат, са само опити за опредметяване, които никога не са стабилно успешни и завършени.

Човешкият свят е свят от области и подобласти, както от места и подместа. С което казвам, че човешкият свят не може да не бъде разделян на подобни предмети, които като че ли няма как да не се затварят прекалено и за тях да не се мисли като за домове, в които се приютяват човешки същества.

Да, но ако някой е настроен аналитично (което означава не само различително, но и оприличително, не само по принципа на първото или второто, а редувайки ги), би трябвало да осъзнава нестабилността на тези редуващи се отваряния и затваряния и да не ги заменя с инструменталната стабилност на едното или другото. Това е според мен «светая светих» на аналитичното мислене и постъпване. Да, но в духа на двойностите, за които настоявам, ако наречем това мислене-постъпване аналитично, няма как да не го наречем и реалистично. Нашите имена не сочат същности в Аристотелов смисъл, а само представителна страна в плана на изказа. Затова по-доброто назоваване трябва да бъде поне двойно.

Подобен е проблемът и на различаването между «логично» и «логическо», за което научих от списанието. В някаква логика има и се съдържа онова, което е вън от нея. Но то е само подобно и няма как по хегелиански да се заблудим, че е същото и че има хора, които са негови гаранти-жреци. И те, и други светци, между тях и отшелникът-пустинник, са субектно променими живи същества. Колкото и да се стремят да не бъдат такива, те са живи и в този смисъл «осъдени» на постоянно смесване на онова, което не е смесено, и постоянно разделяне на онова, което не е разделено.

Е, има един философ, аналитичният, разбрал, че в човешката реч тези две черти на живото са проявени наблюдаемо. Какво още би могъл да разбере той? Че това, което е и става в речта, само прилича на онова, което е и става извън нея. Което не е нито случайно, нито нещо негативно, защото ползвайки инструмента на това несъвпадане човекът се намесва в живота и опитвайки се да го изравни с речта си, участва в нямащото как да се ограничи живеене и дори че по този начин то като че ли го променя. Аналитичният философ може да разбере и друго - че това свеждане на едното до другото и обратно, има само видимост на общо и повтарящо се, но всъщност става наново и наново в един като че ли безкраен опит за надхвърляне и отместване, за които може само да се предполага дали някога ще се осъществят. Някога при подобно надхвърляне се е получил животът на планетата земя.

Това, което казвам по провинциално универсален начин, е вече казвано многократно в различни реторични планове. Най-напред от Витгенщайн, чиято изтънчена негативност аз грубо превеждам на по-умерен позитивен език. Редица пунктове от това, което казвам, се подкрепя от текстове на Мур, Уайтхед и американски прагматически философи, повлияни от семиотиката на Пърс. То се подкрепя и от логиката и идеологията на Лиотар. Но аз не познавам техните текстове изчерпателно, както се полага. Не правя наука или философия, говоря манифестно в духа и с речта на една културна всекидневност, без която и извън която нашето мислене няма особено значение освен като здравословност, която обслужва мислещия.

Тема № - 25 Коментар № - 2203 Bogdan Bogdanov - 2010-04-20 12:19:35
Разбира се, ще прочета и ще продължа. Мисля си, че към историята за Авраам и Исаак може да се добави и историята за Давид и любовта му към Вирсавия (Царе 2, 11-12), която продължава в историята за любовта на Амнон, син на Давид, към сестра му Тамар (Царе 2, 13). Изглежда, за разлика от текста на "Битие", с който сега се занимаваме, в тези текстове добре може да се различи репрезентирането и презентирането. Ще се опитам да ги представя в следващия си коментар заедно с разсъжденията на Ауербах.
Тема № - 25 Коментар № - 2192 ГГ - 2010-04-17 20:49:24
Георги, великолепно сравнение сте направил. А и това, което казвате, че в историята на Авраам не може да се различат репрезентирането от презентирането, наистиа е сериозен въпрос. Погледнете в "Мимезис" на Ауербах, в Послеслова, който представих в резюме. Там Ауербах поставя в една категория реализма в романа на 19-и век, и картината за свят в християнската литература. Погледнете и продължете разсъждението с неговите категории.
Тема № - 25 Коментар № - 2191 Bogdan Bogdanov - 2010-04-17 18:03:56
Интересна задача ми е поставил Георги, но преди да сравня четирите жени в лоното на божествено-патриарско-царската любов ще коментирам малко т.нар. “е” и загубеното “трябва да е”, което ми се стори доста интересно, защото, според мен, е пряко ангажирано с времето и реалността. Много е възможно нещата, които казва ГГ, да са точно такива, особено ако приложим теорията на професор Богданов.

Библията е статичен свят, визиращ в идеална среда един чист субект, който сам по-себе си става и чист обект – този който ще трябва да разбира текста е също толкова чист, независим от обекта – целта на разбирането е да бъде най-пълно и добро, така че да се достигне до пълно разбиране на обекта. Как обаче на тази основа се изгражда реалност – има ли реалност вътре в текста на Библията, където, все пак, имаме буквално изброяване на дни, родове, години - пример за някакво времево протичане, или реалността трябва да се изгражда в извънтекстовата среда? Дали Библията не е чистият свят, нещо като произведение единствено на автора, със занижено или прикрито участие на други дискурси и контексти... до ниво, което да изисква чистата намеса на реалности от вън. Може би тази диференцирана ситуация текст-реалност е фигурата, от която се получава образът на истинския Бог: текстът сам по себе си е единствено и само Бог (свят, статична и точно определена идеална ситуация, 1 разбиране), от външната на текста среда, трябва да се случи доближаването на текстовата “е”-ситуация към реалността, времето, интерпретацията. Статичното на текста и динамичното на вторичния текст обаче са до такава степен отделени, че се получава чувство за максимална слятост. Текстът на Библията представя истинните положения на “е”-ситуациите – този, който трябва да създаде “правя-случва се” ситуациите, е вън от текста. Така си мисля като свързвам текста на ГГ и казаното в “Отделно и заедно”.

А сега отивам да видя Агар и Сара... и вече си харесах един конструкт, който може да се отнесе и за отношението свят (в текста)-реалност (в интерпретацията):

“И земята беше тясна за тях, за да живеят заедно, понеже имотът им беше тъй голям, че не можаха да живеят заедно.”

По комуникативност - епосът е пълната противоположност на библейския текст.
Тема № - 25 Коментар № - 2188 Kradla - 2010-04-17 15:11:46
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115979

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94436

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29130

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180902

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60811

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA