БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Когато историческите текстове са и литературни текстове

АНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА

Историци и литератори често четат едни и същи текстове. Един литературен текст може да бъде приет за изследване като исторически текст, защото работата на историка е тази, да чете текстове. От друга страна, той самият пише и се превръща в автор на историческия разказ. Казано по друг начин, създава текстове, които имат за цел да реконструират и обективно да обяснят миналото. Но не всеки исторически текст може да бъде в същото време и литературен. За да се заинтересува един литератор от един текст и да го оцени именно като литературен, трябва да намери в него специфичния за литературата типов дискурс или да си даде сметка, че текстът е станал вторично литературен.

Въпреки че има разлика между работата на историка и литератора, никой не може да отрече, че и двамата работят с един и същ материал, а именно с текстове и то най-вече писмени. От своя страна, текстът е нещо по-реално и от самата история. Съвременното, постмодерно виждане предлага да оценим историята не като даденост или непроблематична изначална “истина“, нито като някаква хроника или разказ, на които винаги можем да се опрем. Историята може да бъде разбирана като един вид прeосъществяване на миналото в мисленето на историка. И за да бъде изказана в текст, историкът има нужда от специфичен дискурс, чрез който представя миналото като реалност сама по себе си. Но текстът никога не остава този текст. С връзката между текста и читателя текстът се превръща в нещо повече - в произведение (литературно, художествено или нелитературно).

За проблематичността на връзката между историята и литературата отдавна се пише, много е казано и все още има какво да се каже. Но моята цел в този момент не е да се занимавам с този въпрос, а само да се опра на традиционните концепции, които са се наложили по отношение на това какво е литература и какво - история. По този начин може да се фиксира точката на отблъскване между двете, но изненадващото е, че тази същата точка (когато става въпрос за историческите текстове, които се оказват и литературни), се превръща в точка на пресичане, на контакт между двете дисциплини. Ако историята е разказ за значими събития, случили се в миналото, литературата пък е тази, която се занимава с текстове, окачествени като fiction (термин, който се използва в западната култура и който дава идея за повествования за въображаеми събития и герои). Но един разказ за значими събития може да бъде така близък до литературния (въобразен) текст, че всъщност да се окаже, че е истински литературен текст.

Обектът на моето внимание са именно тези текстове, които застават или по-точно, ние ги поставяме, на тънката, някой път илюзорна, граница между историята и литературата. Тези текстове са както повествователен разказ, който носи елементи на fiction, така и сюжет-разказ за реално случили се неща. От тука идва и моят въпрос: какъв принципен подход може да се намери, за да стане възможно разбирането на тези текстове без да се налага читателите да се делят на историци и литератори? Много често историци и литератори се стремят да работят само в своята дисциплина, считайки, че така е редно и едновременно с това се пазят да не “паднат-попаднат-пропаднат” в другата наука. Но дали това наистина може да им се случи?

Пътеписи, писма, разкази, описващи реални събития, мемоари, автобиографии и други подобни текстове формират цял един корпус, който е колкото разнообразен, толкова познат и непознат, но със сигурност атрактивен и доста богат по форма и съдържание. Освен това, тези текстове са едни от най-предпочитаните от неспециализираната публика, четяща литературни и исторически текстове. И то от много време насам: като се тръгне от древността и се мине през Ренесанса, та се стигне до наши дни. Въпросните текстове не принадлежат на една специфична епоха или култура - могат да се намерят както в старогръцката, китайската, средновековната, модерната, предмодерната литература, така също и в нашия съвременен свят на глобализацията. Разбира се, всяка култура оставя своя специфичен отпечатък върху произведените в нейните граници текстове и това се забелязва, когато се изследва «съдържанието» им, стилът, в който са написани, публиката, за която са предназначени, дискурсите, които са използвани, структурно-функционалното въвеждане на времето и пространството, и т.н.

Лесно може да се забележи общото, което свързва този специфичен набор от текстове: те са създадени за да представят и построят някакъв свят-реалност чрез едно специфично протичане, което се случва на някого (на автора, най-често), който, например, е опознал други култури и общества, различни от родните. Докато читателят чете този вид текст, сякаш “пътува“ заедно с автора и другите персонажи и така съ-създава и пресъздава началния текст. Светът, представен в тези текстове, не остава статичен, далечен и само даден в контури като друг свят. Случва се обратното: успехът на този вид текстове се дължи именно на това, че успяват да променят представата за свят, защото създават идея за реалност. Реалност, динамична и променяща се и постигната благодарение най-често на собствения жизнен опит на автора на текста, както и на собствения опит на разбиращия общуващ с него читател.

В книжарници, библиотеки и Интернет, на всички възможни езици, днес могат да се намерят ред книги и текстове, принадлежащи на този голям и разнообразен литературен и исторически корпус. До книгата за пътешествията на Марко Поло може да се стои тази на Алеко Константинов, “До Чикаго и назад“. А пътеписите за Балканите от османско време се оказва, че са част от един голям набор от текстове на всички пътешественици по света от древността до наши дни. Хрониките, писмата и разказите от времето на Конкистата на Америка (XVI век) са толкова много и разнообразни, та никак не е чудно, че в наши дни тези текстове са все по-четени и ценени от читателска публика, която ги чете в опигинал или превод. От своя страна, древногръцката и римска литература изобилства с подобни текстове и дори може да се проследи как са се зародили и развили те жанрово. Например, перипълът (periplus), създаден в Древна Гърция, който описва навигацията по крайбрежни води, с времето се превръща в разказ за пътешествие до далечни, непознати страни и места и включва завръщане до точката на тръгване.

В следващите редове ще набележа няколко принципни положения, от които може да се тръгне, за да се разбере как се построява смисълът в един такъв текст, който, като вече казах, е едновременно литературен и исторически. Това е само примерна схема, която има за цел да помогне границата между историята и литературата да бъде чувствана като «контактна зона», а не като разделител на два различни начина на осмисляне на текста и работата с него.

1. Автор и житейска съдба.
Авторът на един текст е така важен, както самият текст създаден от него.

Всеки текст има автор, но не всеки автор може да бъде лесно откроен на фона на един конкретен свят, от който тръгва, за да стане автор на един текст, достигнал по някакъв начин до нас. Същият този автор може би е написал и други текстове, които никога не сме чели и няма да прочетем, защото не са оставили следи до днес. Но може и авторът да не говори директно за себе си в текста, да няма глас, но винаги има начин как да знаем за него: чрез текста и неговия контекст и дискурс.

Професор Богданов казва, че говоренето за текста трябва да става заедно с говоренето за контекста и дискурса, защото един текст никога не е само текст, а се свързва и отнася към друго, така се образува една цялостност. И ако контекстът е тази външна среда и връзка с текста, която винаги съществува, работата на изследователя е да се насочи към този контекст, за да го опознае и проучи. Така ще се разбере цялостността, в която се е зародил и от която е тръгнал да “живее”. Ако един текст е анонимен, това не означава, че няма автор – контекстът говори за този безименен автор. Задачата е да се разбере колкото се може повече за него чрез работа с текста, контекста и дискурса.

Текстът винаги поддържа връзка с контекст, защото от една страна го сочи (и по този начин, който чете оригинален текст разбира за други епохи, общества, култури директно от самия текст, което е различно от четенето на исторически разкази, създадени от историци съвременици на други епохи). От друга страна, за да се разбере един текст, трябва да се търсят аргументи и в контекст, който не се сочи в текста. Успешното доближаване до текста зависи и от познаването на този контекст. Контекстът не е нещо допълнително, с което се занимава специално един литератор или един историк, а важен момент при разбирането на самия текст като цялостност, която надскача и двете страни, текста и контекста в тесния смисъл на думата.

2. Хронотоп.

“Существенную взаимосвязь временных и пространственных отношений, художественно освоенных в литературе, мы будем называть хронотопом (что значит в дословном переводе — «времяпространство»)“ (М. Бахтин, 4).

За да се разкаже една история като разказ-повествование и сюжетен разказ, е нужно да се подреди случилото се в опредлено време и пространство. Една история е разказ за събития, подредени в някаква последователност. В този разказ може и да не става дума за нещо съществено, но времето и пространството винаги присъстват. Времето организира самата структура на разказването и разказа. Но ако един текст, целенасочено или не, надскача въпросната конкретна история и се свързва с нещо по-голямо, по-широко по смисъл от нея, тогава времето може да присъства и като идея за време на една култура, на едно общество, на един отделен индивид, на група от хора и т. н. Контекстът на създаването и на разказването (прочитането) на един текст носи времето в себе си и се дава във времето. И когато времената не съвпадат (а те много, ама много рядко съвпадат), трябва да се разграничи едно време от друго и да се имат предвид техните особености при разбирането на въпросния текст.

Например, пътеписите са построени като текстове, които, ако не маркират движението в пространство и време, не могат да бъдат пътеписи. Авторът не непременно трябва да си води бележки докато пътува и да отбелязва всичко, което е видял на определено място в определено време. Често един разказ за пътешествие е написан след завръщането, след приключване на перипъла. Текстът е написан във време, което е различно от времето на пътуване, а съвременният читател чете текста в трето време, различно и от времето на читателите, които са реалните съвременници на автора. В текста и контекста всичките тези времена присъстват и въпрос е да бъдат разграничени, за да се разбере структурно-функционалната роля, която изпълняват, за цялостността на получаващото се произведение. Освен това, нито един текст не е дословно копие на реалното време на протичане – не може да го направи, защото времето в текста е друго, в повечето случаи кондензирано време. Може да бъде и “размито“ време, Във всеки случай е друго време, което дава усещане за другост, за среща с другостта. Как е представено времето в един текст, никога не е случайно и винаги има връзка с всичко останало в текста.

3. Кой гледа и кой говори в един текст?

“Структурата на художествения текст може да се опише, като се изследват различните гледни точки, т. е. авторските позиции, от които се води повествованието (описанието) и отношението между тях (да се определи тяхната съвместимост или несъвместимост, възможните преходи от една гледна точка към друга, което на свой ред е свързано с разглеждането на функцията на една или друга гледна точка на текста)”. (Борис Успенски)

Не само е важно разкриването на изначалната връзка на време и пространство, но и разпознаването на различните гледни точки, които определят неравността в създаването на смисъла на текста. Гледните точки в текста: на автор, на разказвач, на персонажи и смяната на позициите (преходът от една гледна точка към друга) изискват специално внимание, за да бъдат проследени и разбрани като оперираща функция в текста. Освен това, една гледна точка може да бъде външна спрямо описаните събития и позиции, а друга, вътрешна спрямо повествованието, поради факта, че приема гледната точка на един или друг участник в събитието. Затова е важно да се знае кой гледа и кой говори в един текст. Не винаги който говори е този, който е видял това, за което се говори (значи не е реален свидетел). Гледната точка може да се окаже «взета» от някой друг. Например, авторът не може да изкаже открито своята позиция за нещо, което ще го компрометира и дори ще застраши живота му; затова слага своята гледна точка в думите на друг персонаж и освен това, така го представя, че привидно изглежда, че това не е авторовата позиция. Но ако има разбиране за връзката между текст, контекст и дискурс, ще стане ясно, че всъщност става въпрос за самата авторова позиция.

4. Правдивост на изобразения свят или на изобразената реалност?
“Литературният текст моделира реалност” (Богдан Богданов).

Един историк, за да може да се довери на един текст и да го приеме като източник на информация за миналото, има нужда да се увери, че събитията, за които се говори в този текст, са представени по правдив, достоверен начин. Но как може да се разбере това, когато например няма други текстове, с които да се съпостави и провери информацията? Съществува само един единствен текст стигнал до нас.

Ако не се направи разлика между света, който е извън текста, и изобразената реалност, която е представена вътре в текста, никога няма да се постигне яснота за това, какво всъщност казва един литературен текст. Професор Богданов е прав да настоява: въпреки че «свят» и «реалност» са синоними във всекидневната реч, всъщност те са два различни феномена. Светът се разбира като среда-свят със статична структура. Реалността се разбира като “реалност-промяна“ с динамична структура. Един текст, особено когато е литературен, моделира реалност и не остава само на нивото на представянето на статичен свят. Изследователят на този текст трябва да разбира това, за да може да оцени тази моделирана реалност и през нея да види, да достигне до евентуалната достоверна информация за представяната от този текст външна реалност.

5. Дискурс.
“Дискурсите са речеви модели за представяне на нещо в среда, в свят-реалност.“ (Богдан Богданов)

Нелитературните текстове, между тях и текстове, които изследват историците и исторически разкази на историците, следват основно един дискурс, на т.нар. рефлектиране. Със следването на този дискурс в «по-чист» вид се гарантира кохерентността и сигурността на казаното в текста. Един нелитературен текст, особено, когато е научен, се стреми да бъде недвусмислен. Литературните текстове комбинират повече дискурси. Един дискурс не е достатъчен, за да се свържат репрезентирането и презентирането и да се моделира света-реалност, който се построява в текста. Затова и при разбирането на исторически текст, който е и литературен, е нужно да се обърне внимание на съчетаните в текста дискурси и тяхната функция в изграждането на смисъл на текста.

6. Четенето като процес на моделиране на текст, реалност и контекст. Четенето на един текст е един вид пътуване, подобно на това, което прави неговия автор. Текст, автор и читател се срещат и така се ражда произведението на този прочит.

Но срещата на текст и читател не се представя лесно, защото, “означаването във всички текстове протича неравно“ и когато читателят се опитва да разбере текста, на практика създава вторичен текст. И този вторичен текст, “който се образува при това разбиране […] като че ли се справя с това неравно означаване“ (Б.Богданов). Връзката текст-читател-контекст се подновява с всяко прочитане на текста, с всяко създаване на вторичен текст на основата на първичния. Един текст може да има толкова дълга история, колкото една култура, общество, държава, народ... Освен това, читателят, който чете текста в превод, допълнително обогатява смисъла на текста, защото пресича границите на една култура, за да «отвори» текста за друга. Така се създава мост между две и повече култури.

7. Между литературата и историята няма граница, която да ги разделя за да ги противопостави. Съществува «контактна зона», която ги свързва.

Тази «контактна зона», изглежда даденост, но не е. Тя е резултат на това, което се прави от двете страни на несъществуващата твърда граница между историята и литературата, разбирани като научни дисциплини, но също така и като две различни интелектуални дейности, с които се занимават и хора, които не са професионалисти. Всеки път, когато се осъществява среща и се работи заедно, от двете страни на разделителната линия, се случва това, за което говори Бахтин в един от последните си ръкописи: границите между две сфери на културата не са абсолютни. В други епохи тези граници са били изградени по различни начини. Просто се забравя, че животът, най-динамичният и най-продуктивният живот на културата, се заражда на предела на различни нейни сфери. Това място на среща Бахтин назовава «контактна зона».

***

Голяма част от това, което написах по-горе, е пряк резултат на работата ми с текстове от времето на Конкистата на Америка и също, следствие на зародилия се в мен интерес към всички текстове, които са едновременно литературни и исторически, без значение на коя култура принадлежат и на какви езици са написани. В същото време, много нови идеи, полезни понятия, принципни положения и пример за това, как да се разсъждава и как да се пише, открих в предложения от професор Богданов текст „Що е литертура?“. Това ме  стимулира да се върна към неща, които вече познавах и да ги видя по нов, различен и по-добре осмислен начин. Дължа много и на дискусиите във Форума. Форумът е истинска «контактна зона» в действие, която е жива тука и сега, защото няма значение кой кой е, къде е и какво прави по принцип. Това, което ни идентифицира във Форума, е говоренето, мисленето на глас, но не монологичното, а диалогичното. Дължа да отбележа, че предложеният текст е нещо като чернова, предварителен текст, който засега е в процес на оформяне и може би в бъдеще ще бъде по-задълбочено осмислен и съчетан с анализ на конкретни текстове, които стоят на границата между литературата и историята.

----

1. Богдан Богданов, “Какво е литература?“.
2. Борис Успенски, Семиотика на изкуството, том 1, Наука и изкуство, София, 1992.
3. Михаил Бахтин, Эстетика словесного творчества,  Искусство, Москва, 1979.
4. Михаил Бахтин, Формы времени и хронотопа в романе: Очерки по исторической поэтике, в кн. Вопросы литературы и эстетики: Исследования разных лет, Москва, 1975. Виж също <http://philologos.narod.ru/bakhtin/hronotop/hronmain.html>.
5. Gabrielle M. Spiegel, Historia, historicismo y lógica social del texto en la Edad Media, en Historia y Literatura, Ed., Instituto de Investigaciones, México, 1994, pp. 123 - 161.
6. Paul Ricoœur, Temps et récit, 3 vols., II part., 4 chap., Éditions du Seuil, Paris, 1985, pp. 228 -263.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
“Вземете eдин вестник и една ножица, изберете една достатъчно дълга статия, откъснете я, изрежете всяка дума и смесете всичките думи в една торба - после извадете думите една по една и направете стихотворение, което е точно като вас.” – за това се сещам и мисля тези дни – за разбърканите думи - и виждам, че има много малко устойчиви думи, защото има много малко устойчиви неща и много малко са истински във всички ситуации, много малко думи са независими от обстоятелствата и оцеляват без да се пречупват през кривото огледало. Не говоря за многозначността на думата, а за способността й да се свързва с други думи, така че да се създава свят-реалност, а не измислица и нещо, което не съществува реално. Думите най-вече зависят от това – не от значението, а от свързването. Моята приятелка днес направи и ми каза eдно такова стихотворение: “Истински са нещата, които са там някъде и независимо къде си, се ориентираш по тях”.

Ето това е интересно за менe, НП, тази комбинация метафизично-битово, свят-реалност, статично-динамично, тази пространственост между “там някъде” и “независимо къде си”, която се преобразява в движение, истинското, което оцелява в една многозначна среда, без да става еднозначно и статично, възможността да ориентираш и да бъдеш ориентиран, котвата – която е началото на сушата и на морето едновременно. Старогръцката литература за мене е такава свобода.
Тема № - 26 Коментар № - 2291 Kradla - 2010-05-15 00:03:50
Много хубав поздрав на Анета, казвам от името на „непрестрашилите” се да пишат в и тази хубава и многопластова, многожанрова дори тема (колкото и да звучи клиширано, само оправдателно и неисторично), на мен доста неща ми се искаше да добавям (ако дисциплинирано се бях включвала навреме), най-вече по линията на различаването „литература-история” и доколко то е било налично и правено, специално в гръцката античност, но сега ще споделя само нещо по питането на Крадла за „Историята” и „Закони” – да, май „Закони” е доста „историчен” текст, например заради някои разсъждения за човешката именно история, или пък заради настояването за фиксираност на законите, която сякаш да подсигури вторично тяхна истинност, но пък ако се вглеждаме в такива елементи като изредените от Крадла, и ги прекараме през разделението на Аристотел, което ГГ въведе и по-рано, че за разлика от историята, говореща за действително станали неща, литературата говори за такива, които биха могли да станат, то дори ми се струва, че – напротив – точно законодателното слово при Платон е най-поетичното, доколкото регулира само хипотетични ситуации, независимо колко общи и абстрактни, или пък конкретно частни, а и колко метафизични или битови са те.
Тема № - 26 Коментар № - 2290 НП - 2010-05-14 14:44:44
Поздрав за всички, които коментираха този текст.
Поздрав и за тези, които не се осмелиха да напишат нещо, не знам защо.

http://www.youtube.com/watch?v=eAOAaSvC6PM&feature=related
Тема № - 26 Коментар № - 2287 Анета де ла Мар - 2010-05-12 18:17:59
Крадла се пита дали читателите, обособяващи се като „историци“ разбират, “че историята, когато не е подчаст на литературата, отива в идеологията“. Не мога да отговоря от името на всички историци, но мисля, че и аз, както вероятно много от тях, осъзнаваме, че както историята така и литературата, а защо не и много науки или просто един обикновен разговор могат да отидат в идеологията. Всички дискурси могат да се идеологизират. Понякога тази ‘деформация’ е много видима, но може да е също така доста изкустно направена и да не се забележи на пръв поглед. Може би затова се е наложил стереотипът, че историята най-вече е склонна да се идеологизира, а литературата, за разлика от нея, не.

Мисля, че ако трябва да се дебатира и обвинява историята, че се поддава на идеологизция, по-добре е причината да се види в контекста на големия въпрос, защо хората харесват толкова много идеологизирването и какво се прави, когато то съществува и деформира представата за свят и реалност, още повече, когато постига осакатяване на самото мислене на хората? Казано по друг начин, коя е „опастността от само един разказ” (The danger of a single story). Това, което представих преди три дена като линк за лекцията на нигерийската писателка Чимаманда Адичи беше представено на български като “Опастността от само една история“. Но всъщност става въпрос само за история, не става ли въпрос за литература, за ’разказ”. (Защо преводачът е избрал думата ‘история’, а не ‘разказ’, ще стане ясно малко по-нататък).

По отношение на противопоставянето истински и литературен разказ, определено мисля, че не само има противопоставяне, но има и привличане, а понякога и съвпадане между двата типа разкази. Нали точно това твърдя в моя титулен текст за историческите текстове, когато са и литературни текстове. Но въпросът, който сега ме интересува е, защо се случва, когато не се отблъскват тези текстове, да се обърка думата ‘история’ с ‘разказ’. Освен това, има ли исторически дискурс и ако да, с какво се характеризирва този дискурс.

На български има разлика между думата ‘история’ и ‘разказ’. Но много често тези две думи означават едно и също нещо: ‘история’ освен, че е история, е и анекдот, виц и също така, бе з никакви задръжки и разказ. На английски има две обособени думи за двете понятия: ‘history’ и ‘story’. На немски също – ‘Geschichte’ и ‘Historie’. Но на испански двете различни думи така се покриват по значение, че може да се взаимнозменят: ‘historia’ с ‘relato’. За Хегел причината за тази близост е, че историческият разказ се появява на бял свят от самото си начало означава две неща в едно и също време: разказ и случващите се в него събития (historiam rerum gestarum и historiam res gestas) Затова на някои езици, когато се казва: „ще ти разкажа историята за еди какво си...” същото може да прозвучи и така: „ще ти разкажа за...”.

А сега, за историческия дискурс. Първо, има ли дискурс, който да се идентифицира точно с историята? Според някои да, сред тях е Умберто Еко и един негов ученик, Хеорхе Лосано, чието изследване, „Дискурсът на историята”, познавам и използвам от близо десет години. Някои разсъждения в следващите редове идват от тази книга. Според Хеорхе Лозано едни от най-важните характеристиките на дискурсът на историята са следните:

1. Не може да се говори за само един исторически дискурс, непроменлив във времето от античността до наши дни. Всяка епоха в нов, различен контекст налага други идеи и принципни позиции и това обяснява защо някои критерии са различни, дори противоположни, когато трябва да се определи „какво е” и „какво не е история”. Някои исторически текстове ден днешен не са били смятани за такива в отминалите епохи, а с други се е случило точно обратното.


2. От създаването на понятието ‘история’ до днес историците полагат усилие да се дистанцират от разказа определен като fiction (въобразен).

Например, по тази причина в епохата на Херодот и Тукидид, една от основните характеристики на античната история е, че създава времева близост с обекта на историческото изследване и затова възприемането („аз видях”) е изравнено с идеята за „аз имам познание”. Този критерий за „аз видях, ерго, аз знам” дава достоверност (истинност) на случилото се и така се противопоставя на това, което е въобразено, по причина, че никога не било видяно. Традицията, да се гледа на историята като разказ на очевидци или свидетели на случилото продължава доста време, докато на модерният човек му хрумва да напъха всички текстове, смятани за документи в институции, наречени архиви и от тогава насетне всеки историк задължително трябва да диша праха на книгите от архивите, сиреч, да работи с документи, които се съхраняват там (Слава Богу, ден днешен много от тези документи са филмирани или качени на дискове, така историците са спасени от професионална астма).

По отношение на идеята за история в гръколатинската традиция, Франсоас Артог (автор на „Огледалото на Херодот” и изследване за Тукидид; историкът Артог беше споменат от Дмитрийй, когато се дискутираха предишните титулни текстове за Херодот), смята, че историческото познание се заражда благодарение на процес, който може да се назове аутопсия (аutopsia от opsis, наблюдавам). И второ, историята се организирва в сегашно време, защото историята е разказ за настоящето и близкото миналото, а последното е разбирано като част от настоящето.

Освен методът на историка определен като “аз гледам“, друг подходящ метод за събиране на инфорнация е този на “аз чувам“. Но паметта не винаги е така обективна и достоверна както може да бъде свидетелството на един очевидец. Затова Тукидид изпитва силно недоверие към всички, които не са директни свидетели на случилото се и неговата история е написана като история на „аз видях, аз знам, затова аз имам авторитет да разказвам това, което се е случило“.

През Средновековието идеята, че миналото може да бъде познато само по директен начин налага заключението, че в такъв случай това минало не може да бъде познато. Но от християнството навлиза разбирането, че ако човек има дълбока вяра (в Бога, разбира се) може да се постигне дори познание за това, което не се вижда. През тази епоха, историята не е много на мода, но се появяват хронографите, които записват случилото си в линеен ред и времето е използвано за да стане механичен разделител между непознатото минало и познатото, но малко интересно настояще.
Не мога да обхвана цялото изследване на Лосано, а и не нужно да го правя тук, но смятам за подходящо да спомена още някои важни постановки за дискурса на историята, които идват от неговата книга.

Историците от времето на Конкистата на Америка и всички останали, които участват в така наречените Великите Географски Открития, се намират в нов различен контекст от средновековния, но изненада: проблемите, пред които се изправят, се оказват много подобни на тези от времето на Херодот и на другите първи историци. Пишат се нови истории, не всички автори са писатели и владеят добре словото, но пък текстовете им доста приличат на този на херодотовата история. Въпросът не е, че всички са чели Херодот и искат да го имитират (макар той да е станал тъкмо доста популярен по това именно време), ами историите, които се пишат по това време се отнасят не за миналото, а най-вече за настоящето и близкото минало. Историческият разказ представя това, което се случва по време на Конкистата например, като автобиографичен разказ на тези автори, които са видяли със собствените си очи, това, за което разказват. Значи става въпрос за директни очевидци, които, чрез своите текстове свидетелствуват за неща достойни да бъдат разказани и затова именно решават да ги превърнат в писмен разказ (Да ви звучи познато?!). Разбира се, много от съвременниците на тази нова вълна историци изпитват недоверие към това, което четат, защото става въпрос за непознати места, други хора (в началото има съмнение дори дали това са хора) и става дума все за едни такива небивали историии, които с са се били случили. Човекът е недоверчиво животно по природа, би казал някой философ в този момент.

Тези нови истории, разкази, хроники се отдалечават от онези, създадени от средновековните хроникьори. Ако преди се е била наложила дистанцията между описаното събитие и момента на неговото описване, за да се произведе текст насочен към миналото и отнасящ се за миналото, в новите текстове времето се появява за да бъде живяно като настояще, а не като разделител и показател на миналото. Авторите на исторически текстове от новата епоха, които са участвали в самите събития, за които разказват, търсят начин как да убедят читателите си, че историята се прави, създава пред тях самите. Вече се говорѝ в предишните коментари за този динамизъм на описанието на събития представени като ставащи сега пред нашите очи. Затова само ще спомена, че представеният свят от автора се превръща в реалност пред очите на читателите, а от своя страна, любопитните читатели, така стават готови да тръгнат да пътешестват за да натрупат сами опит и познания от срещата с новото. Затова текстовете от епохата на Конкистата издигат, предпочитат отново този историк, който не само е видял, но и експериментирал това, за което пише.

Няма да продължа с това как в други контексти се пише историята по друг начин, защото със сигурност ще отегча повечето и няма да има кой да прочетете докрай този коментар за особеностите на историческия дискурс.

3. Историкът се стреми да пише винаги така, че читателят на неговото изследване (историята е разбирана като изследване) да се убеди, че става въпрос за нещо обективно, базиращо се на факти, които действително са се случили, а не става въпрос за нещо, което е плод на въображението. По тази причина историческият дискурс се строи чрез използването на различни стратегии за да се постигне тази тъй желана убеденост у читателите, че са пред обективен текст. Например, може да се пише безлично, искам да кажа, без да се разбере кой говори и откъде този дето говори, знае всичко това, за което става въпрос макар и да се цитират исторически текстове. Или обратното, използва се първо лице множествено число и се говори чрез “ние” за да се убеди читателя, че е част от познанието и че го споделя, с този, който пише като историк. Днес съвременният читател това може да смята за отживелица, дори да изпитва недоверие към такъв текст, но този дискурс е имал своя ефект в друг исторически контекст.

4. Историкът от Модерното време съзнава, че ако не свърже историята с други дисциплини на познанието, тя ще остане вън от класацията на науките. Разбира се, дали историята влиза в хуманитарните или социалните науки, е голям проблем, дори и днес. Но през 19 век се заражда икономическата, социална и т.н. история. Дискурсът на тези истории може да бъде много далечен от този, който използва историческият разказ. Например, една таблица от дати и цифри плюс аналитичен текст без никакъв разказ, може да стане исторически текст. С това искам да кажа, че историците в търсенето си как де легитимират историята, успяват да я отделят от историческия разказ, с който дотогава винаги е била идентифицирана.

Но не е, че нямам идея за какво става въпрос в тази Устната история. Например, проблематизира се идеята за това какво е история и какво е паметта (memoria). Освен това, как се създават, разпространяват и ползват разказите на Устната историята произведени, в някои случаи на основата на действителни случки, чиито автори са участници, жертви или потърпевши на военни, политически, социални и други съвременни конфликти. Тези лични разкази не формират ли нашата съвременна история за това, което става тук и сега; история, която не е привилегия само за историкът, защото в много случаи той дори няма възможност да стигне до тези разкази, за да ги запише и изследва? (Тази постановка за Устната история не стои много далече от размислите на Вера Мутафчиева в увода на съставената от нея “Историята населена с хора“. Може би е редно да спомена, че болшинството от текстовете там са взети като интервюта – устни разкази или разказани житейски истории, които вточрично са превърнати в писмен текст).

Последно, в Колумбия има между 4 и 5 милиона граждани загубили къщи и земи, всички жертви на военния и социален конфликт в страната, Това са вътрешни бежанци, които в последните 10 години нарастват с всеки изминал ден, но правителството и държавата се правят, че не ги забелязват, защото те самите са носители на този конфликт. Преди една година придружих една от най-смелите тукашни млади журналистки и активисти, Маурин Мая, която работеше с група от тези обезземлени бежанци по време на протеста им в центъра на столицата. Когато ги видях в техните палатки, направени от каквато и да е за да издържат до края на протеста пред властите, предложих на Маурин да направя снимките за репортажа ѝ. Така се срещнах с близо 200 души от всички краища на страната и всеки един от тях искаше да ми разкаже своята история: от къде е, какво е семейството му, какво е имал преди да дойдат провоенните, герията или войската за да му го отнемат, как се е изселил и дошъл в големия град със семейство или не, но тука няма нищо, на което да се опре за да продължи... Много от тези хора говореха за загинали близки, за войната, която не се чувства така силно в града. А медиите не пишеха нищо за протеста на тези хора, защото не искат да имат проблеми с властта.

Аз слушах тези хора, един, два, три... доста дни. Историите сякаш се повтаряха, но продължавах да слушам. Хората, останали почти без нищо имаха своите разкази и искаха да ги споделят с някого. Но защо толкова настояваха да разказват? Тези действителни истории ги построяваха като субекти на своя разказ, но и в същото време, се виждаха в разказите си и като хора, обект на права, които държавата и властта не им признаваха, но пред нас, техните слушатели готови да ги чуят, набираха сила да се борят за своите права. В повечето случаи тези хора не бяха запознато със законовите норми как да изискват своите права и затова беше там Маурин, учеше ги какво трябва да направят. А аз снимах и слушах разказите на всеки един, който се приближаваше до мене и имаше ми доверие за да ми разкаже историята си. И аз разбирах, че ако те не разкажат, какво става в тази страна с тези пет милиона хора, кой ще го каже? Толкова страх има да се каже какво става, когато държава и власт така систематично вървят срещу правата на собствените си граждани.

Чимаманда Адичи заявява в своята лекция, че не бива да ставаме жертви на само един разказ. А аз ще допълня - на един разказ, който строи само една история, била тя официалната или не. Трябва да сме отворени за всички разкази, които идват за да знаем какъв свят живеем. Разказите за другите, за тяхната съдба могат да се идеологизира и да станат нещо друго. Но аз не говоря за това в този момент, а за друго - разказите строят историята, а историята, ако на нещо може да научи хората, е именно как да бъдат по-хуманни едни с други. Затова дали реалността, която строим в нашите разкази, ще доведе до това да има повече човечност между хората, зависи от и това да не спрем да разказваме истории.
Тема № - 26 Коментар № - 2285 Aneta de la Mar - 2010-05-09 09:25:55
Анета спомена едно интересно нещо за устната история – че се възвръщала, което е много парадоксално за мен – как ще се пренася, ще се разхождат ли участниците, ще я пеят ли, общностно ли ще я приемат като на сеанс, ще я записват ли – защото не мога да си представя как ще съществува.

И как тази нова устна история ще се справи с мигновеното – с това, че днес се чува, още преди да си чул, вижда се, преди да си видял и - нищо не се запомня. Коя точно история ще се препредава устно – античната, близкото минало, превръщането на настоящето в история...

Покрай примера за историческия роман има още един - за вграждането на фолклорното време в биографичното, което води до превръщането на частния човек във фолклорен тип, превръща героя в герой за общността, с изобразяването си историческата личност, поради високия си обществен смисъл - става пример (и се превръща в литература).

За какво ще служи новата устна история и къде ни връща тя. Дали не търси сигурно приютяване на повече хора в собствената (отделната) биография. Историците няма да се спрат да искат това реално.
Тема № - 26 Коментар № - 2281 Kradla - 2010-05-08 11:26:31
“Тази любовно-семейна история изглежда малка и същевременно нелитературна и истинска. Което повдига въпроса за разликата между един литературен и подобен като че ли истински разказ. Макар че също може да предава нещо реално случило се, протекло като разказ, в литературния разказ то се моделира така, че да има примерен приложим за разбирането и на други подобни случаи смисъл. Именно този смисъл осигурява неговото разбиране като литература. Докато разбирането на т.нар. истински разказ разчита повече на аргумента, че това, за което се разказва, се е случило действително. Поради което и текстът, който го представя, гледа да бъде по-скоро повествование отколкото разказ. Което се поддържа и от героите на това повествование, които са действителни лица.”

Малко сблъскващо идва събирането на историята и литературата в контактната зона на Бахтин и разделянето на истинския и литературния разказ при професор Богданов. По няколко причини - но първо, защото, така или иначе, историята би трябвало да е истински разказ, а по-функционална е литературата, която не е така конкретна, но е примерна.

Обособените като “историци” читатели правят ли нов текст от прочита на обособения като “история” и следователно – като истина - свят, стремейки се към възстановката, осъзнава ли се кризата – че историята, когато не е подчаст на литературата, отива в идеологията. Едно от големите разбирания, окачествяващо определен текст като идеологичен, е объркването в него на лингвистиката с материалната действителност – същевременно “идеологията е опит да се прикрият различните възможности за постигне на ред в семантичната Вселена така, че да няма противоречия и многобройни взаимовръзки” – казва Еко и това ме подсеща за един много хубав пример за многобройни връзки от “Романът-античен и съвременен”, в който професор Богданов тълкува категорията “исторически роман” – извеждайки го от елинистическата историография – първо, второ – от литературата за пътешествия и гръцката авантюрно-любовна повест, която се мисли за типичен роман, но, трето – не е роман, защото се сблъсква с народната книга, освен ако – четвърто – романът и народната книга не са смесени, но има и пета възможност – историческият роман да е романна биография, което в крайна сметка направо прави верижна катастрофа между народната книга и романната библиография, историята и литературата, устността и писмеността, публичното и частното, но никога не – идеология. Неидеологията може да продължава в различни страни, докато идеологията не може да продължава и затова има скъсен контекст.

Понеже включихме Херодот като пример, ми се иска да продължим контекста в частта на петата точка, която професор Богданов посочва по отношение на историческия роман: връзката история-биография - кое е важното в преминаването “Киропедия” - “Животът на Александър”, защо това важно го има още на ниво Херодот-Платон – например в “Закони”, в места, които видимо свързани с “Историята” на Херодот, обсъждат: в Трета книга (694 - 696,b) - свободата, в Четвърта книга (747, d) - неравната земя и оформянето на хората, в Шеста книга (778, d – 779, a) – стените, в Девета книга (872, e) - родовото проклятие... и дори - въпросът за “крадеца на дрехи” (874, с)… пропускам ролята на прорицанията и митовете, но… не са ли именно всички тези елементи тънката нишка на нещото, което се е разбирало тогава като история? Свързвам “Историята” и “Законите” именно заради претенцията за по-висока истинност на разказа и тогава, но и особено сега.

Тогавашната история, според мен, в голяма степен е свързана с нетъждествеността на човека със себе си, с това, че хем сме отделно, хем заедно... затова не е странно, че и в Сарди Ксеркс отива да се събере и раздели с другите, нито преминаването война-любов, което означава и публично-частно. Разказът за любовта изглежда истински, защото самата любов живее на височината на историята – иска събитията й да бъдат истински, а героите – действителни.

Слоновата кост, извадена от тялото, напуснато от душата, не може да се подарява на боговете – казва Платон – а тази слонова кост много прилича на историята, не само защото Платон сравнява слоновата кост с нещата, направени от желязо и мед, които също не могат да се подаряват на боговете, тъй като са инструменти за война, но и защото, извадената от литературата история е също толкова умряла.

След Платон - в религиозните текстове, в “Литанията на Св. Дева”, в “Песен на песните”... - Светата Дева най-често е наричана “кула от слонова кост”… според мен такава е разликата между много неща, сред които е и нашето понятие за история, сравнено с историята на Херодот. А може би - и нашето понятие за любов.
Тема № - 26 Коментар № - 2275 Kradla - 2010-05-07 12:34:21
Някои размисли за Херодот и неговата “История“
(Когато историческите текстове са и литературни текстове)

Може би, ако Цицерон не беше нарекъл Херодот “бащата на историята“, днес щяхме да говорим за пътешественика от Халикарнас като “разказвач на истории (разкази и истории обединение в едно). Може би тогава Тукидид щеше да бъде смятан за създател на историята и неговата увереност, че е написал текст, който ще пребъде във времето, щеше да остане като кредо за всички бъдещи историци, в този случай, тези които обичат политическата история, защото с Тукидид тъкмо идва на бял свят тази история.

Освен Цицерон, Дионисий от Халикарнас, Квинтилиан и още други автори познати и непознато до днес стават почитатели на Херодот, а популярността на “Историята“ винаги е била голяма, въпреки, че критиците никога не са били малко (сред тях Аристотел).
Защо, въпреки критиките на текста и на идеята за история, книгата на Херодот има успех, атрактивна е за толкова голяма публика, та чак днес я четем с интерес?

1. Автор и житейска съдба

Херодот по професия е пътешественик, не знам дали е най-големият пътешественик за своето време, както някои твърдят, но от VI век пр. н. е. практиката да се пътешества в Древна Гърция става все по-популярна и ето, един от тези пътешественици е Херодот. Да се пътешества не е така странно за гърците, които тъкмо са почнали да създават градове-колонии из цялото Средиземноморие. Още по-малко странно е, че някои завършват живота си в друг град и се подписват с името на този град. Херодот от Халикарнас става Херодот от Тирос. Но съдбата на май всички известни историци от това време е една – почти всички стават преселници (Тукидид, Ксенофонт, Полибий и т.н.).

Няма нищо странно, че Херодот пише за това, което е видял по време на своите пътешествия. Друг е въпросът, че читател, който не е пътешествал толкова, колкото Херодот или изобщо не е излизал извън пристанището или стените на родния си град, може да постави под съмнение разказите за други народи и други култури. Особено, когато гръцката култура е приета от тези, които я носят и създават , за по-развита от другите култури определени с нарицателното име ‘варварски’. Изграждането на култура и културна идентичност много често става, когато се налага един доминиращ разказ (история) за тази култура. Идеологията тръгва с този доминиращ разказ преди да събере сили и да се наложи като дискурс.

2. Хронотоп

Времето, което организира самата структура на разказването и разказа в “Историята“ на Херодот е време, което никак не прилича на това, което използва Тукидид и следващите историци. Това не е линейно, а кръгово време. Херодот, когато трябва да говори за някоя култура, етнос, държава... тръгва от последните съвременни събития, насочва се към миналото и говори за далечното минало, след това за близкото и отново се връща на съвременния момент. Няма точно хронологическа последователност, но има логика в това, което се разказва, историята се строи чрез разказаните случки и дадените описания. А всички разкази заедно строят целостта на творбата – “Историята„ няма край в точния смисъл на думата, читателят може да продължи разказа на Херодот за перси, гърци, скити и т.н. с това, което се е случило с тях и след това. Може и да вмъкне събития в направения разказ – авторът не претендира да познава всичко. Но има една тема, която винаги присъства и е от най-голям интерес за Херодот: защо съдбата на хората е така променлива.

3. Кой гледа и кой говори в “Историята“ на Херодот?

Херодот като автор е доста внимателен, когато трябва да разграничи кое разказва като видяно със собствените си очи и кое не. В текста могат да се срещнат често коментари за това какъв е източника на информацията и дали не става въпрос за слух или... Но текстът на херодотовата история е толкова обширен и разнообразен, че не е лесно да се спазва този принцип от начало до край. От друга страна, Херодот харесва разкази за интимния живот на различните персонажи, обича темата за сънища... Но дали това се дължи само на любопитството на автора, на слабостта му към този тип истории?

Г. Г. Казва, че “Херодотовата история, за разлика от модерната, не е толкова история на документите, колкото история на видяното и чутото; и понеже видяното и чутото имат голямо значение за Херодот, на много места в текста му личат и емоционалните реакции при виждането и чуването на едно и друго...“

В наши дни едно от полетата за развитие на историята, където стана възможно обогатяването ѝ с нови методите за работата, е именно УСТНАТА ИСТОРИЯ. След толкова години загърбване на първия вариант на историята, а именно тази, която се заражда, оформя и разпространява устно днес интересът към тази история е все по-голям (не зная как стоят нещата в България, но в Северна и Южна Америка определено има голям интерес от професионалисти и непрофесионалисти. Дори, мога да споделя, че тази година аз самата ще участвам в една среща на специалистите по тази история в Богота ).

4. Свят и реалност в “Историята“ на Херодот.

Г. Г. Обърна внимание на това как Херодот се стреми да покаже светът в динамика, в действие. Затова “...там, където очакваме от една модерна история да ни говори за едномерни и завършени факти, Херодот по-скоро представя факти в ставане - довършвани, оформящи се събития, които трябва да се покажат именно по начина, по който зашумяват и след това дават дълъг отглас.“ Според мене за Херодот няма много голяма разлика между това как устно се разказва историята и как се представя писмено. Авторът динамизира светът пред очите на читателя, който най-вероятно преди е бил слушател на устни истории разказвани пред малка или голяма публика и познава добре този вид разкази. Но стремейки се да динамизира този свят, Херодот създава реалност, която е твърде сложна и многопластова за разбиране от нас, читателите от 21 век, свикнали да четат истории, където “ставането“ не се представя в текстове написани от историци.

Но има един литературен жанр, много уважаван от няколко столетия насам, където “ставането“ пред очите на читателите е нещо, което се случва точно в този тип текстове и e много ценено – в романа. Ако трябва да кажа коя е ‘контактната зона’, която се отваря, създава чрез текста на Херодот, това е тази, която свързва разказ-роман-история. Разказ: има толкова видове разкази в „Историята” за пътешествия, за царе, за битки, за отмъщения, разказ на сънища и т.н. Роман, защото структурата на херодотовата история е нещо повече от сбор от разкази и защото една от най-важните теми за Херодот, е какво става с човешката съдба, защо е така променлива, а това е типичен въпрос, тема на романа). История... няма да се повтарям, затова вече писах преди.

Макар да скочих направо към ‘контактната зона’, не съм забравила темата за дискурса. Тя е повече от важна за този анализ. Но мисля, че в този момент надали имам сили да се заема с нея. Тука е вече полунощ, затова слагам точка и призовавам всички ангели да ме придружат в съня ми до утре, когато ще се срещнем отново във Форума.

П.П. За Дмитрий, всеки текст се стреми да бъде организиращ по-някакъв начин, да сложи ред в мислите ни чрез ектериоризацията на това, което казваме за някого вън от нас самите. Ако мислите ни са хаотични, създаването на един текст може да ни помогне да ги подредим, но може и това да не стане. Един пътепис може да бъде така хаотичен, както е и пътешествието и разбирането за това пътешествие. Но не мисля, че историята в античността се стреми да сложи ред в хаоса, по-скоро да подреди в някакъв хронотоп идеята за това, което се е случило и така да я предаде на хората като памет и подредба за време и пространство, които се променят и все пак са някаква контстантана. Календарът на маите ме невежда на такава идея.
Тема № - 26 Коментар № - 2273 Aneta de la Mar - 2010-05-06 09:35:44
Predi dva dena razkazah na edna moia mnogo dobra priatelka ot Universiteta, tuka v Bogota, za temata na diskusiata ni vuv Foruma. Tia ne samo proiavi zgiv interes, no eto, che dnes mi izprati neshto za mene i vas, chitateli i uchastnitzi vuv Foruma.

Zaglavieto e: OPASTNOSTTA OT EDINSTVENATA ISTORIA.

http://www.ted.com/talks/lang/bul/chimamanda_adichie_the_danger_of_a_single_story.html

V kakuv smisul e izpolzvana dumata "istoria" v tova interviu?

P.S. Proshtavaite, che pisha na latinitza, no sum v Universiteta i tuk niamam nashite bukvi.
Тема № - 26 Коментар № - 2272 Aneta de la Mar - 2010-05-06 01:31:23
Да, разбира се.
Но, четенето на античните текстове как е възможно в рамките на "техния" дискурс ...освен литературата.
Историята е идеология ако претендира освен да разказва-т.е. да подрежда в основите, и да доказва, да поставя основите ПРЕД критически поглед на аудиторията.
Интересни са в това отношение институционалните норми както на научните, така и на литературните съобщества от XVIII век насам.
Има някаква, позната на мен, но не разбрана и до момента, способност на четящия приказен, митологичен, историчен текст да не забелязва текстовостта, да забравя за ситуацията, в която чете.
Това самозабравяне не е нещо изключително модерно, технологично.
Но явно начинът на четенето не бива да бъде игнориран в такива иначе съвсем прости обстоятелства като разказ за историята.
Историята като наука е par exellence подреждане. Но преразказ на впечатленията така учудващо плътно "лягащ" в ложето на мита не е ли същото подреждане-техне.
Не, не е просто да отделим тяхното и тукашното. Връзката е очевидна, но не е безусловна, крие нещо...
Тема № - 26 Коментар № - 2271 Дмитрий Варзоновцев - 2010-05-05 21:45:27
Ето много хубава тема за дискусия, предложена от Дмитрий. Но той трябва да отговори на въпроса защо модерната историческа наука предполага, че тя придава подреденост на някакъв хаотичен набор от факти, събития, следи?

Смятам, че по отношение на античната историография този проблем не е съществен; в никой античен исторически текст, доколкото аз знам, не може да се открие твърдение, че светът на човешките дела е хаос, който може да се организира, да се подреди от историка в цялостно описание на миналото и настоящето. И това е така, може би защото историята не е отделена от останалите дисциплини, занимаващи се със строежа на света. Вярно е, че Херодот и Тукидид не се занимават пряко с космогония и космология, но не е толкова трудно от техните съчинения да се извлекат местата, в които се казва - по един или друг начин - че светът, макар и променлив, е цялостен и подреден, дори и, тъй да се каже, историкът да не го загледа и опише. При други историци от по-късно време, например при Диодор, може обаче да се открият и съвсем явни опити и за космогония и антропогония - в случая с Диодор тя е повлияна от Демокрит.

Та това питам, Дмитрий: дали предположението, че историята подрежда, не идва от строгото разделение на науките - между науки за природата и науки за духа - от времето на Вилхелм Дилтай? Дали модерната история, някак лишена от темата за общия ред в света - тема, с която ще се занимават насетне основно физиката и астрономията - не е концептуализирала тази лишеност във възгледа, че нейната задача е да придава дискурсно ред в хаоса на човешката деятелност? Но дори и да е така, това вярно ли е за всеки тип модерна история? Или има и модерни типове история, които по-ведро смятат, че дори и без намесата на историците светът няма да катастрофира?

Но може би и Анета трябва да се върне в разговарянето, защото тези въпроси са основно към нейния текст.
Тема № - 26 Коментар № - 2270 ГГ - 2010-05-05 20:44:37
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115969

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128140

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20158

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32741

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134350

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94412

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29120

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17801

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180893

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60800

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA