БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Мобилността между реалното и идеалното - минало и съвременност

БОГДАН БОГДАНОВ

Предлагам текст, който ще представя на предстояща научна конференция във Варна, в която участвам вече много години. Предлагам го на вниманието ви, защото в него разгърнато по съвременна тема съм изяснил някои от идеите, с които съм ви запознавал и по други теми, но също и при тълкуването на текстове на старогръцката литература. Една от тези идеи са трите прояви на човека, друга идеята за същност и необходимостта тя да се ограничи като само работна същност и трета известното ви мое твърдение за това какво става, когато говорим по определена тема. Имате пред очи отново и различаването, което правя между мислене по някаква тема и научно обсъждане. Ще бъда благодарен, ако реагирате критически, т.е. опровергаващо, допълващо и отместващо. 

***

Темата Мобилният човек: културни традиции и перспективи продължава насоката на предишните разговори на този авторитетен вече 18-и научен форум в рамките на фестивала Варненско лято. След ред подобни вече обсъдени теми тази година организаторите ни насочват към друга представителна проява на съвременния човешки живот -убързеното развитие, обхващащо все повече и повече подвижни хора.

На пръв поглед заглавната идея Мобилен човек ограничава този широк комплициран предмет, като го свежда до по-тясна и по-лесна тема. Да, но понеже мобилен човек не е научно понятие, а по-скоро метафора, широкият предмет всъщност остава. Както и в други подобни изрази, и в тази метафора идеята за човек тихомълком свързва отделното човешко същество с другите две проявления на човешкото – социално споената група от човешки същества и идеалните и реални предметни среди, в които тя се осъществява. Тази връзка е проявена и в нашата тема - в интересуващия ни съвременен свят човешките групи и човешките предметни среди не са по-малко мобилни от отделните хора.

Разбира се, мобилностите обикновено се разминават. Отделният човек може да е мобилен, а средата, в която живее, да не е, или обратно. Налице е и разминаването, на което обръщам внимание в заглавието на този текст – отделният човек може да е реално мобилен, но да не е такъв в своите представи и идеи. Към което се добавя и затруднението да се различат по-точно съвременният мобилен човек и като че ли исторически предхождащото го подвижно човешко същество на миналото. На български разполагаме с на пръв поглед сигурно езиково решение за справяне с тази трудност - наричаме по-голямата съвременна подвижност мобилност, а по-малката на човека от миналото подвижност. Същата разлика се прави  и на немски – едното е Mobilität, а другото Beweglichkeih. Един вид термин, първото е чуждица, образувана на латинска основа, докато второто е редова дума.

Говорим за транспортна, професионална, трудова и студентска мобилност и знаем, че тези и ред други мобилности са проявления на по-общото на т.нар. социална мобилност. Не казваме обаче мобилност за подвижността на всяко човешко и още по-малко за подвижността на всяко живо същество, нито наричаме мобилност груповата подвижност на хората в миналото. Не го правим, защото мобилността е нещо съвременно. Говорим обаче за увредената мобилност на инвалида или възрастния човек, тъй като в съвременния план на живот има грижа за тяхното равно с това на всички други право на придвижване. 

Приютената в представата за мобилност идея за съвременност издава ценностния смисъл на думата-термин, чието съдържание и значения обсъждаме. Мобилността е белег на по-добрата съвременност. За разлика от йерархично устроеното, социално неравно и уседнало минало, съвременността и особено модерното и постмодерното време са нейерархични, либерални и мобилни. Което между другото означава, че в тази по-добра съвременност всяко човешко същество има достъп до всичко. Разбира се, и до информация, в което е и революцията на разгръщащата се мрежа на интернет. Големият американски социолог Рифкин представи съвременния свят чрез темата за достъпността.

Но, така или иначе, човекът с достъп е и достатъчно мобилен. Говорейки за мобилността, ако говорим по-разгърнато, неусетно навлизаме в мрежа от думи-термини, сочещи различни прояви на съвременния живот. Разбира се, за тях може да се говори и отделно. Но това, че всички имат и общо ценностно значение, придавано им от идеята за съвременност, прави от тях един вид синоними. Мобилността е и достъп, и човешки права, и конкретни свободи, и глобалност. Големият въпрос е дали, бидейки всичко това, съвременният живот е нещо достатъчно обособено със своя същност.

Изглежда не е така. Бидейки съвременен и достатъчно различен, този живот е все пак и живот в по-широкия смисъл на думата. Въпреки вътрешните си различия съвременният живот продължава не само 12-13-хилядолетното цивилизовано човешко съществуване, но и много по-дълговременното битие на човешкото същество преди историческото време на цивилизацията. Оттук и очевидно двете умни езикови решения – първото, да няма специална дума за т.нар. съществено на съвременния човешки живот, и второто, това съществено да се означава или множествено в мрежа от синоними, или посредством формули-метафори като homo oeconomicus, semioticus, politicus, а ето в нашия случай и mobilis.

Съвременният човек несъмнено е мобилно същество. Което не пречи съвременният свят да е пълен с хора, които не живеят мобилно. Съвсем естествено общото понятие за съвременен човек не се съгласува с много по-разнообразния реален план на съвременното човешко съществуване. Проблемът е, че при практическата употреба на езика говорещите обикновено не правят разлика между едното и другото. От което се поражда и парадоксалното заключение, че щом като мобилността е типов белег на съвременния живот, немобилните наши съвременници, които не са малко на брой, не са съвременни хора. Това, разбира се, е проблем на разбирането и говоренето. Но има и друг вече реален проблем. 

Тези т.нар. несъвременни наши съвременници все пак се движат. Не пътуват далече, но ходят примерно на годишен празник, който се устройва на брега на Ганг. Проблемът е в това, че тяхната не особено динамична подвижност е в отношение с много по-динамичната на изучилия се специализиран информатик индус, който живее и работи в Лос Анжелис. Разликата между първото и второто отбелязваме, казваме, че работещият на Запад индус е мобилен човек, докато неговите роднини по поречието на Ганг са само подвижни хора. Да, но приликата между подвижността и мобилността остава неназована. Така между другото се поражда погрешната идея, че мобилността е нещо само по себе си със своя същност.

В реалния план на живота човешката редова подвижност и съвременната мобилност преливат едно в друго в редовете на усложнени явления, за които няма точни думи и които, за да се изкажат по-коректно, имат нужда от по-разгърнат текст. Когато искаме да се изкажем по-кратко, говорим не за тях, а за реалния човек. Какво е реалният човек в този план? Времеви ред от редуващи се състояния на подвижност, преминаващи и в мобилност, навремени и в неподвижнст. Добавяме и второ определение не в динамичен, а в статичен план - реалният човек е неустойчива мярка между подвижност и неподвижност.

Разбира се, можем да оставим настрана това усложнение и да се насочим към самата мобилност. Говорейки за нея, ако говорим по-пълно, неизбежно навлизаме в споменатата мрежа от синоними, изразяващи по-общото на изплъзващата се съвременност. Мобилност е един от тези синоними. Да се говори добре по темата означава основното значение на мобилност да се преплете и усложни с основните значения на темите на останалите синоними. Но има и по-лошо говорене. То е, когато тези синоними бъдат налетени от прекалено ясния твърд ценностен смисъл на идеята за съвременност. Тогава от частични те се превръщат в пълни синоними и говоренето става прекалено общо и неефективно. Това имам предвид, като казвам «по-лошо». 

Кое е по-точно лошото? Неразличаването на идеята за ценност от реалната ценност. Една ценност може да се разглежда сама по себе си и да се сочи основното й значение. В реалния план на живота обаче ценностите не са отделени една от друга, а винаги са напластени. Което добре се разбира, когато решим да определим една ценност. Веднага изстъпва друга, която й става предикат. Изстъпва не от другаде, а от тази ценност, която само на повърхността е тя, докато в дълбочина е констелация от повече ценности. Това, разбира се, е теоретично обяснение. Има и по-прост начин да се каже същото, като се дадат примери. Което и ще направя - ще покажа с пример, че мобилността е несигурна и двусмислена ценност. 

Пътуването за удоволствие, и то все по-далече, е несъмнено ценно в съвременния свят, при това достъпно за все повече хора. Именно пътуването, преместването в името на удоволствието, любопитството и познанието са подтиците за толкова многото съвременни технически открития, довели до такова разрастване на световната транспортна мрежа. Тази мобилност е с ясен положителен знак. Да, но в съвременността има друга нарастваща мобилност, ценна не поради интенцията да се види и преживее. Говоря за миграцията. Хората се изселват не защото не искат да останат у дома, а защото там са затруднени да се препитават. Изселват се, за да живеят другаде по-добре.  Изселването, т.е. мобилността им, е означено по човешки двойно – като беда, защото мигрирaйки се откъсват от родните места, но и като благо поради вероятността за по-добър живот на новото място.

Така са се образували Съединените американски щати – от преселници, които заживявават там и стават американски граждани. Породени от мобилност, Съединените щати продължават да се обновяват със съзнателно провеждана и поддържана имиграция. Те са устроени и вътрешно мобилно, поддържат местенето и промяната на статуса на живот на своите граждани. Тази характерна за съвременния живот двойност на външната и вътрешната мобилност ясно сочи САЩ като едно от големите огнища на мобилността в съвременния свят. Разбира се, има и много други. Техният мотор обаче е по-прост, поддържа се от нарастващата пренаселеност, но и от типичната за съвременния свят по-добра и по-пълна информираност за това как е другаде, достигаща до всеки човек. В това е и разликата между съвременната и древната миграция – съвременната е индивидуална или засяга по-малки групи от хора, докато древната е предимно групова и етническа. 

А ето и другото по-съществено, характерно за мобилността в САЩ – тя е по-разгърната в подвидове. Задвижва я не пренаселеността и нуждата или стремежът към по-добър материален живот, а една интенция за разгърнат живот, проявен в непрекъснато нарастване на всичко. В което влиза и материалното благополучие, но в особен разширен смисъл - и на нарастваща жизнена среда, умножавана и усъвършенствана с уреди, машини и транспортни средства, и на игрово законно спекулиране с парични средства, излагащо на двата крайни риска на бързата загуба и бързия успех. Така че предметно-вещна, технологическа и финансова материалност-потенция, динамично благополучие на бърза промяна към по-лошо и по-добро. 

Един вид крайно мобилно благополучие. Но все пак не в такава степен, ако към него се добави значително по-управляемата от отделния човек идеална мобилност. Наричам идеална мобилност най-напред нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот. Добавям и нейното второ по-трудно проявление. То е вече изцяло в плана на вътрешния живот – мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност. 

Това, което казвам, е идеология, нещо желано и очаквано, а не реалност. Гласа на тази идеология дочуваме в постоянното американско говорене за щастие. Да, но в съвременния свят идеологиите не се налагат, те са въпрос на избор. Между другото и защото става дума за милиони хора. Не малък брой от тези милиони в САЩ допринасят за формулираното по-горе многоелементно материално благополучие, още повече са тези, които пасивно ползват неговите блага. Но и те, и другите, които допринасят активно за нарастването на това благополучие, не съгласуват с него идеологиите, които са избрали или на което са попаднали. Само едно малцинство опира до другото на това мобилно благополучие, до т.нар. вътрешна или идеална мобилност.

Има такова малцинство в САЩ, което наистина се приспособява без криза към нови места, нови дейности и нова човешка среда. То може би нараства. Не е толкова сигурно обаче дали нараства особено бързо броят на наистина малцината, за които е станала достъпна т.нар. идеална мобилност. Наличната външна реална мобилност не води от само себе си до разгърнато позитивно вътрешно движение към промени, нови идеи и ценности.

Даваме си сметка защо е така. Защото и при съвременните модерни условия на живот отделното човешко същество е комплицирано и забавено в реакциите си от масивно минало. Имам предвид не просто личното свое, миналото на своето семейство или на по-голяма група от хора, с която е свързано, нито миналото на страната, в която живее. Говоря за нещо, което не наричаме минало и смятаме за природа и от което сме силно зависими –  «хардуера» на смъртното човешко тяло. Към него се добавя и второто, което поради сигурното първо ни засяга по-слабо – смъртната планета Земя, на която живеем и която ни тревожи със своята неустойчивост не по-малко от нашето неустойчиво тяло.

Та поради тези две природи или две минали времена не можем да добавим безпроблемно въпросната идеална мобилност към много по-лесно постижимата реална. Оттук и другото последствие, че в реалния план на съвременния живот, също и в САЩ, културата на мобилността е недостатъчно разгърната. Което води и до недостатъчно осъзнаване на смисъла на т.нар. нарастващо благополучие. Той не е в самото нарастване, а в неговата интенция към пребъдване на човешкото битие. Първите стъпки нататък са като че ли направени - бързо усложняващата се технология, вътрешното глобално отваряне на света, нарастващата реална мобилност, опитите да се надхвърлят очертанията на земята и слънчевата система. 

Разбира се, няма гаранция, че те ще продължат плавно напред, нито че вътрешна човешка, външна природна или космическа катастрофа няма да промени фатално техния ход. Движи ни  споменатият висок смисъл на пълната мобилност, насочена не само от миналото, но и от възможното бъдеще. Но все още силно зависими от толкова видове минало, сме в полето на ограничената мобилност и частичните стойности. В погледа постоянно се набиват недвусмислени проявления на водещи до щастие немобилности, както и на мобилности, които водят до нещастие.

В този свят на сравнения и относителни стойности аз твърдя, че моделът на живот в САЩ е единственият, в който мобилността има по-пълна проява и който би могъл да доведе до коментираните положителни последствия. Да, но тамошният реален живот е сложен и непоследователен, силно зависим от глобалния живот на земята, чийто модел за живот е неясен и по същество различен. И още една пречка – дори частично осъществен, моделът за живот се разминава с редовия живот. От друга страна, аз съм европейски гражданин и въпреки че живея в недостатъчно европеизирана страна, съм длъжен да преценя в този план на мислене съвременния живот в голямото пространство на Европейския съюз, още повече, че в него наистина е не само в добра степен осъществена, но е и упорито поддържана мобилността на толкова хора и институции.

Реалистическата преценка е с относителна валидност и двойствена. Европейската мобилност е по-неразгърната и по-частична от тази в САЩ. Особено защото иначе разрастващата се външна мобилност, основно поради един вид социална политика на поддържано равнище на блага, не се съчетава с нарастваща идеална мобилност. Благополучието в съвременна Европа се разбира окръглено като сигурно битие тук и сега с идея за трайно съществуване в именно тази култура на това родно място. Същото, което казвам с негативен смисъл за ситуацията в Европа в гледната точка на устрема на промяната и нарастването, може да се изкаже и положително – този по-малко мобилен, по-бавно нарастващ живот в Европейския съюз не е с по-малък шанс да води до щастие отделния човек поради солидната противоположна гледна точка на ценността на непромяната и на разумно ограниченото и задържано нарастване.

Несъмнено най-трудният въпрос, който се повдига, когато мислим по темата, е в какво точно е ценността на живота в мобилност. Както вече казах, тя не е в самата мобилност, а в нейната връзка с по-сложно устроената идея, че добрият човешки живот е в непрекъснатото нарастване с интенция за човешко пребъдване. Различно пребъдване - по реален начин, в хардуера, а не в софтуера, не само в социални и идеологически промени, както в досегашната човешка история, а по-цялостно в самата жива материя. Но както и да го изкажа, изпадам в идеология. Да, но имаме пред очи началото на тази реална промяна, прехода от миналата подвижност към съвременната мобилност, реалното задвижване на толкова човешки същества, които са като че ли са вече тръгнали по пътя на това по-цялостно надхвърляне. В моите очи то е започнало отдавна в прояви, които не наричаме така.

Имаме основание да наречем именно надхвърляне обичайното прехождане от отделното човешко същество към човешката групoвост, която в съвременния свят е така умножена и която, за да уравновеси това множество от групи, се опитва да стане огромна, да обхване не само цялото човечество, но и животинския свят. Надхвърляне е и другото прехождане - от отделното човешко същество през човешките групи към местата, вещите, уредите и машините, тези неживи предмети, които движейки се като че ли се опитват да станат живи. Говоря футуристично призивно, но твърдя и нещо с реалистичен смисъл. Тази паралелност между отделното човешко същество, човешката група и човешката предметна среда е силнно подвижно поле - от една страна, за прехвърляне на субектност и очовечаване, от друга, за пълнене със съдържание и усилване на слабия жив човек.

Очевидният субект е отделният човек. В дълбочина той прави това - прехвърля субектността си върху групите и човешките предметно-пространствени среди, които на свой ред му прехвърлят своите съдържания и качества. Групите и предметно-пространствените среди получават имена, развиват институции, пораждат роли на определени повдигнати в степен усилени субекти, които ги представят. Такива усилени субекти представят вече надхвърлилото милиард и половина огромно човешко множество, което живее и работи в Китай - ясен свят от нарастващо човешко множество и ясна среда от места, предмети, уреди и машини, чиито брой и качества също нарастват, бидейки не по-малко вътрешно и външно мобилни от самите китайци.

Щом като отделният човек, човекът като социална единица в групи от хора и човешката предметна среда са три страни на едно и също нещо, което едновременно в по-пряк и по-косвен смисъл наричаме човек, един от въпросите, който се повдига, е дали нашето говорене за мобилността няма да се подобри, ако се опрем на формула за същността на човека?

Говореното чрез същност е изложено на голямата опасност за тази същност да се мисли като за природа и тя да се използва като реторичен аргумент за истина. Съвременният човек няма такава същност. Същност няма и човекът изобщо, и живото същество, в чийто по-общ клас влиза човекът. Това е и едно от големите основания в съвременните обсъждания да се предпочита игровата модулна множественост на твърденията по повече предмети, които имат вътрешно и външно отношение към обсъждания предмет. Предметите се определят от функционирането си, а функционирането е и отношение, което променя и самите предмети. Да, но този като че ли по-гъвкав начин на мислене също води до негативно последствие - поражда се спиращото мисленето имплицитно твърдение, че нещата са сложни и възможните мнения са безчет. Оттук и по-добрият среден път на опиране до, така да се каже, работна същност. Което ще направя и в случая.

Разбира се, за да бъде в по-висока степен същностно основана, тази работна същност ще се отнася не за съвременния, а за цивилизования човек, без да го откъсва и от предхождащия го нецивилизован човек, но и от предхождащото и него живо същество на земята. Това работно разбиране за същност обаче ще отчита не само историята и миналото. То ще включва и евентуалното бъдеще, онова, към което цивилизованият човек е вече насочен. Защо го включва? Защото е абсурдно да мислим за човека само в плана на причината и следствието без плана на интенцията и целта. Човешкото същество има идея за време и съответно за смисъл и в двата плана. То е такова, защото е станало от някакво това, но и защото е насочено към друго. Затова и смятам, че коментираната подвижност-мобилност зависи от предстоящи за земното човечество усилвания и надхвърляния, които могат и трябва да бъдат означени и с други имена.

В плана на тази работна същност обясних защо човешкото същество е тройно проявено. Така то очовечава по-малко човешкото на човешката група и на пространствено-предметните среди, в които живее, правейки ги субектни и получавайки от тях съдържания и значения, които няма. При това субективиране на несубектното, което се изразява и в един вид тяхно примъкване към себе си, отделното човешко същество става многосубектно. Оттук и постоянното съдържание на неговия живот. То неуморимо се занимава с ново и ново свързване и отвързване в нови и нови комбинации на субекти и съдържания и значения с оглед на ново по-добро усилване и в крайна сметка опит за относително достатъчна, а, ако може, и пълна трайност.

Отделното човешко същество отдавна се опитва да направи само това, към което сега, вече по друг начин, се отправя цялото човечество. Но, така или иначе, и в трите си проявления, и във външния реален, и във вътрешния идеален план, човекът е същество, което постоянно се усилва. Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности. Това свързване и отвързване, неуморно присвояване на нови съдържания, влизане в различни цялости, които налагат и промяна на субектността, е по-сложно, по-пространно и по-точно изказаното комплицирано предикатно име на онова, което ни се иска да изкажем накратко с идеята за мобилността и елегантната метафора мобилен човек.

По този въпрос няма и не може да има една задоволяваща формула. Същото може да се изкаже и с идеята за идентичността. Поради своята социалност, поради речта, паметта и съзнанието си за време, човешкото същество е с нестабилна променлива идентичност. Тя е добре проявена в лутането между себе си, другите и местата, на които живее, в постоянно новото и ново определяне кое е, но и в непреодолимата несъгласуваност и разминаване между това, което е, и онова, което мисли за себе си.

Лутане и разминаване на български са думи с по-скоро отрицателен смисъл. Оттук и по-доброто, което предлага думата-термин мобилност и особено метафората мобилен човек. И двете са с неутрален и дори положителен смисъл. Моето убеждение е, че в тях е вече монтирана идеята за по-добро и по-трайно битие, което според мен е нужното conditio sine qua non за осмислянето и на този разговор, но и на всеки човешки живот. Но може и само да ми се струва, че е така. Добре знам, че да говорим означава да смесваме, да смесваме преди всичко друго предикатите «е» и «трябва». Аз също говоря и, както и да подреждам и каквото и да осъзнавам, също смесвам това, което е, с онова, което искам да бъде. Нелечима неизбежна особеност на всяко човешко казване и говорене.    
 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Направо изпързалях Леля, а това си е за бой:-).

Цитатът от “Одисея” е невероятен – днес цял ден ме спасяваше, спомних си за Одисеевите другари, които всеки път с радост се качват на кораба – този един и същ фрагмент на качването (“моите хора да дойдат и тежката котва да вдигнат / Пъргаво те се качиха, насядаха пак на редици / и по вълни посивели удариха мощно греблата”) в “Одисея” заедно с боговете - са най-задвижващите фигури... А представяте ли си какво се случва с Платон, който във всеки втори диалог пита: “Кой би карал по-добре кораба – кормчията или ти???”, когато Омир казва – “нашите кораби бързи. Те нямат на борда кормчии”.

Разбира се, това е нагласено и може би не може да се съотнасят Омир и Платон по отношение на кормчиите, но могат да се съотнесат по много други говорения, и то спрямо нас.

Например в “Теетет” Платон казва: “всичко е движение и не съществува нищо друго освен него. Има два вида движение и всяко от тях е количествено безкрайно. Свойството на едното е да въздейства, а на другото – да претърпява въздействие... едното е усещащо, а другото - усещано...”

Или Омир в Девета песен на “Одисея”:

Ето и сигурен пристан, излишно е в него да спускаш
тежката котва, с въжета съда към брега да привързваш.
Спрелият кораб почива спокойно, додето морякът
сам пожелае да тръгне, дочакал попътния вятър

Грешката ми – душата е затвор за тялото - определено обаче придърпва контекста от миналото към настоящето и нашата мобилност, в която не просто няма граници, а може би няма въобще движение.

Кораби, които разбират мисли – представяте ли си?! Кое нещо днес може да ни замени тези кораби?
Тема № - 28 Коментар № - 2558 Kradla - 2010-07-06 23:31:33
Симпатична е грешката на Cradla Напоследък се сблъсквам с нещо близко като начин на мислене. Делез, Агамбен.Лаш, Лоу. Разбира се не така ярко. Търси се границата, която би обозначила ясно тяло като различно и противостоящо на душата. Все по-малко се намира, ъ ???
Тема № - 28 Коментар № - 2555 Дмитрий Варзоновцев - 2010-07-06 09:24:56
На първо четене въпросът „могат ли душите да говорят? Има ли текст или друг извор, който да казва нещо за това?” ми изглежда лесен за отговор. Не знам защо ме питаш, накъде ли ще ме повлечеш сократически.

Струва ми се, че могат, Крадле, как да не могат. Най-вече това могат. Какво прави моята душа в момента (а и малко преди момента)? Изразява мисли (ако се съгласяваш, че говоренето може да се определи като изразяване на мисли). А какво ще прави твоята душа след малко? Ще възприеме изречените мисли на моята душа. Значи, душата може и да „чува-слуша”. Има разни форми на изразяване на мисли (говорене), които душата може да ползва, зависи дали е в тялото си или не. Ако е в тяло е говори предимно със звуци, със знаци (включително букви на клавиатура), с визуални образи, с музика, с танц, с формули (например Питагоровата теорема – като извор), за да я разбират и другите в тела. А като не е в тяло, душата говори без звук, знаци и форми, някак си "на ум" в себе си (тя и в тяло го прави, но другите с тела не я "чуват"). Както понякога си говорим с разни други в състояние на сънуване (като извор).
Със сигурност има много извори от всички древни култури. Още от Египет тръгва традицията на мъртвите да се пеят химни, да им се произнасят имената и прочие, защото се смята, че те чуват (и миришат – за това им горят благоухания). Тази традиция е пренесена в християнството и до днес (имената на мъртви се споменават в молитви по време на литургия). Мога да приведа текстове, от това, което ровя в момента. Вчера срещнах едно такова говорене в „Одисея” и си го включих в курсовата работа. Мисля, че много ще ти хареса. Става дума за говорене на душа с феакийски кораб:

VІІІ, 555-563
„Родния край и народа, града си пред мен именувай,
мисъл към тях да насочат, когато те водят по пътя,
нашите кораби бързи. Те нямат на борда кормчии,
ни кормилата, каквито на всеки друг кораб са нужни,
те отгадават сами мисълта и целта на мъжете.
Знаят добре градовете и тучните ниви на всички
земнородени, кръстосват чевръсто те морската бездна
и през мъгла, и през мрак и съвсем не изпитват боязън,
че от вълни ще пострадат или ще погинат от бури.”

Одисей се качва на феакийския кораб, заспива тежък непробуден сън, и докато си сънува Итака (като в легло!), корабът вълшебно го пренася за една нощ там, защото феакийските кораби, представи си, разбирали мислите (не е ясно дали само на спящи-сънуващи). Някакви одушевени (мислещи) кораби – пълна фантасмагория. Каква мобилност е това!?
Ако ме питаш дали има извори, които да свидетелстват, че според вярванията на древните елини душата може да говори без да е в тяло - в срещата на Одисей със сенките на мъртвите, той си говори дълго с много на брой сенки – ХІ песен е пълна с техните речи.

За „душата – затвор за тялото”, аз си помислих, че е някаква нова интерпретативна хипотеза, сериозно поразсъждавах и по този вариант, но доникъде не го докарах. Много весело ме подведе, направо ме изпързаля :-)!
Тялото като затвор с очи е връх!

Благодаря за превода на Катул 101 – хубав и тъжен!


Тема № - 28 Коментар № - 2551 Лелята на Сократ - 2010-07-06 06:50:56
Видях си грешката и си я поправих – бях написала, че душата е затвор за тялото (и гроб за тялото) – вместо обратното – най-вероятно това е подвело Леля :-). Мога да си го обясня само с това, че аз наистина симпатизирам повече на тялото и съм обърнала казаното от Платон – не се чудете, че той го е направил! В знак на извинение ще дам превода на Катул – 101:

През много страни и през много морета преминал,
Дойдох при теб за тъжното възлияние,
Последен братски дар да поднеса пред смъртта ти
И пред прахта ти тиха напразно да говоря
Защото безмилостна съдбата ме ограби – взе те
Бедни братко мой, завинаги изгубен,
Всичко, завещано по обичая на предците
Да бъде тъжен дар над твоите останки,
Сега приеми напоеното с братските ми сълзи,
И навеки сбогом и прощавай!


P.s. Обаче имам и въпрос към Леля именно (като оставим очите настрана) - могат ли душите да говорят? Има ли текст или друг извор, който да казва нещо за това?

P.p.s. Kaто видях коментара на Анетка, че е адресиран към ГГ и си помислих, че след дълго мислене и анализиране е открила друга дума за назоваване на "идеалната мобилност", която му дава:-) Нали неговият въпрос беше - "И имаме ли друга дума/други думи за назоваване на "идеалната мобилност"?"
Тема № - 28 Коментар № - 2550 Kradla - 2010-07-05 23:38:06
За Георги Гочев: едно закъсняло поздравление.

Георги, когато Крадла една късна нощ съобщи за раждането на едно бебе в деня на Св. Св. Петър и Павел и че този ден съвпада с нейния рожден ден, аз не схванах, че говори за тебе и не те поздравих. Но ето, че тези дни като мълния ми падна от небето, че е ставало въпрос за тебе. Може би Зевс е изпратил тази мълния за да те поздравя и да ти пожелая всичко най-добро за тебе и за семейството ти.

В България чух един виц за това с какво българите са по-напред от американците и отговорът беше, с времето. Разбира се, не е само с времето и този виц идва само за да запълни дупката, която има между там и тук и как понякога човек реагира със закъснение, защото не е Хермес, няма летящи сандали....
Още веднъж поздрав за тебе. Също за всички останали форумци, не зaбрaвям и тези, дето се загубиха в последно време. Кой знае защо, може би гледат мачовете: тъжния Марадона, щастливите германци...

Както е традицията, тука е мястото за музикален поздрав.

http://www.youtube.com/watch?v=U0FTIPilHx8&feature=related
Тема № - 28 Коментар № - 2548 Анета де ла Мар - 2010-07-05 18:45:51
"Изглежда ми странно Сократ-Платон или Платон да е казал, че на душата й трябва тяло за да гледа през неговите очи и прочие други органи за възприятия."

E, не е казал, разбира се, така и не би могъл да каже, въпреки че е точно така щом душата на Одисей е осъзнала мобилността едва след тялото на Одисей. Иначе, ЛелЮ, сигурно така ти се е сторило - нали както казва професор Богданов - винаги имаме два текста - този, който се чете от нас и този, който правим в нас - докато четем другия.

Мисля, че съм цитирала къде точно във "Федон" е казано това за очите - не е дълго и горе-долу означава, че на тялото му трябва душа, за да има кой да гледа през очите му.

(Тялото е затвор с очи! Ха-ха!:-)
Тема № - 28 Коментар № - 2543 Kradla - 2010-07-05 13:01:43
Не мога да не откликна на Крадлините изкусявания, макар че съм оплетена във въжетата на Одисеевите отвъдности (във вид на курсова работа).

Първо ще отговоря, обаче, на професор Димитров – „... какво ни движи? Кое е същностното?” (каквото ми се върти в главата).
Движи ни любовта към някакви ценности. При всеки – към различни ценности. Може и към самата ценност „мобилност”, в съвременността – все по-често. В античността – май не чак толкова. Сократ не е мръднал от Атина, пък умствената му мобилност не е пострадала, дори може би напротив. Вероятно защото е насочена от една страна към ценности отвъд, а от друга – към решаване на прагматични задачи пред душата в тяло тук/там.

И се прехвърлям при Крадла.
Въпросът за мобилността на душата е труден, защото тя хем била най-подвижна, и била животът и безсмъртието, защото се самодвижела, хем била най-трайна, именно защото е безсмъртна и съответно - не крайно мобилна (не пресича границата със смъртта-небитието). Тогава не излиза ли, че тялото е по-мобилно, защото е нетрайно, защото е нацелено към смърт и изчезване? Дали мобилността не се оказва едно, а подвижността съвсем друго измерение на промяната: пълната смяна на едно с друго, срещу гъвкавост, която запазва и от отминалото по нещо ценно за в бъдещето?
Изглежда ми странно Сократ-Платон или Платон да е казал, че на душата й трябва тяло за да гледа през неговите очи и прочие други органи за възприятия. Пък може и да не съм ги разбрала. Вярно е, че сега не се сещам със сигурност какво е тяхното обяснение за необходимостта от свързването на душа с тяло/тела. Някакъв опит ли трябваше на душата, или е било наказание/изкупване на грехове?

Не ми достигат сили да се поровя из Платон – Одисей ме е оплел в мрежите си (Киркевидни и Калипсовидни) и не ме пуска да се върна.
А Мойрите намаляхме.
Тема № - 28 Коментар № - 2542 Лелята на Сократ - 2010-07-05 09:23:34
Отговарям на проф. Димитров с Катулус номер 109 и го моля да преведе Катулус номер 101, защото има четящи форумци, които не знаят латински, а моя латински със сигурност не е толкова добър за да чета без помощта на интернет-преводач-речник-помощник-вдъхновител.

Моля да ме извините, но не се наемам да превеждам предложения от мене стих, затова, ето готовия превод на английски. Давам го за да не остане някой неразбрал, че любовта (тази любов, дето идва като обещание за нещо, което няма да свърши), зависи от боговете (тези, дето дават застраховка, че наистина ще бъде вечна любовта, защото излиза, че това им е работата, нали са богове), а душата (от където идва искреното чувство - няма как това любовно чувство да дойде от друго място) копнее за свещеното приятелство (което, според поета е равносилно на любовта и това е така, защото как може да има голяма любов, ако няма дълбоко, искрено и истинско приятелство което надживява времето).

Iucundum, mea vita, mihi proponis amorem
hunc nostrum inter nos perpetuumque fore.
di magni, facite ut vere promittere possit,
atque id sincere dicat et ex animo,
ut liceat nobis tota perducere vita
aeternum hoc sanctae foedus amicitiae.


You, my life, promise that this love
of ours between us shall be agreeable and last forever.
Great gods, arrange for her to speak the truth,
and to say this sincere and from the bottom of her heart,
so that it is granted us to continue all our life
this treaty of inviolable friendship.

От: http://rudy.negenborn.net/catullus/text2/e109.htm
Тема № - 28 Коментар № - 2540 Aneta de la Mar - 2010-07-04 19:19:53
За мобилността на душите, от която се ражда и самата идеална мобилност

Диотима, помислих си вчера, че може и наистина да е била гадже на Сократ, защото се появява именно след разговора с Агатон – появява се като разказ за любовта, докато самата тя липсва. Така или иначе обаче, най-мобилната съставка в човешката природа, а и съставка, която най-пълно означава човешката природа (под “човешка природа” разбирам еволюцията), тъй като се мисли като най-трайна, е душата. Също както демоните, свързващи човешкото и божественото - душите пътуват подобно на Ате – падат като падащи звезди от небето към местата на своето рождение (“Държавата” (621b). На небето душите претърпяват хилядолетно пътуване – казва Платон. Интересно е обаче, че въпреки свойството на водата от река Амелес – който пие от нея да забравя всичко – душата на Одисей много стриктно искала да си избере живот на обикновено лице, което означава, че душата му, когато е била в тялото на Одисей, хич не е искала да пътува толкова много. Душата на Одисей взела жребий за живот, който никоя друга душа не искала... а това дали означава, че тялото е по-склонно да приеме мобилността като ценност, или по-точно – не означава ли, че само свързаното вътрешно и външно биха приели мобилността и промяната като ценност?

В тази насока работят и мойрите - защото те освен, че маркират миналото, настоящето и бъдещето – Клото взима участие във външното движение, Атропос - във вътрешното, а Лахезис подпомагала и двете движения, което означава, че опитът на миналото е външен, но необходим, че настоящето е това, в което трябва да мисли за идеалната мобилност, а и двете мобилности – външната и вътрешната – са важни за бъдещето. (Тук ще е добре да се включи Лелята на Сократ, която знае всичко даже за мистериите:)

Разбира се, аз си тълкувам Платон както си пожелая (желанието при Платон само по себе си е движение), но той, пак както е казано при нас, че идеологиите са въпрос на избор, казва на душите: “не божественият дух ще ви избира, а вие ще избирате божествения дух.” Ако се оставим на традицията, на преминаването на модела за мобилност през времената, ще се види, че точно това е и преминаването без криза. Мойрите само участват в движението на живота, но те не го правят – придържат го лекичко... тези, които избират, са душите.

Едно от най-хубавите определения за душата като движение, дадени от Платон, се намира в “Закони” (895е):

“Душата направлява всичко на небето, на земята и по морето чрез своите движения. А тези движения на душата ние наричаме “ЖЕЛАЯ”, “размишлявам”, “грижа се”, “съветвам”, “съставям си правилно или лъжливо мнение”, и това тя прави като “се радва”, “страда”, “осмелява се”, “бои се”, “мрази”, “обича” и чрез всички останали движения, които са сродни на тези. И всички те са първични движения на душата, които подчиняват вторичните движения – движенията на телата – и така водят всички неща към уголемяване и смаляване, към разделяне и свързване, а и към идващите с тях топлини и изстивания, тежини и лекоти, твърдо и меко, бяло и черно, кисело и сладко и изобщо всичко, с което душата си служи. И когато душата присъедини завинаги към себе си Ума, който с право е бог сред боговете, тя наставлява така всяко нещо, че то върви по верния път и живее в благоденствие. ”

(Само маркирам движението във “Федър” и любимия ми черен кон на фона на цялата златна метафоричност там!)

Не съм много сигурна, че движението на душата би могло да бъде част от съвременния мобилен човек, но то много прилича на идеалната мобилност, на надхвърлянето и на субективирането на несубектното. В бележките си по Платон (“Държавата” (365d) открих и нещо, което се доближава до синонимията между разговарянето и човешкото живеене като практики-движения, за които пишат - и професор Богданов (“това многопланово мислене може да се реализира и по нелитературен начин и че когато това става, говорещият има по-добър шанс да постигне в момента, когато го прави, по-ефективен модел на живота от тези модели, които се градят в обичайното всекидневно, в научното и философското говорене”), и Платон -

“ЗА ДА БЪДЕМ ЩАСТЛИВИ, ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ ТАМ, КЪДЕТО НИ ВОДЯТ СЛЕДИТЕ ОТ ГОВОРЕНЕТО.”

Професор Димитров може би може да каже какво е пък мобилността при Херодот (освен онези 375) – много по-реална, много по-външна, но и достатъчно вътрешна – спомням си Дарий, който по пътя си постоянно чертаеше надписи от рода на – “Тук мина най-великият и най-красивият из между царете!” – движейки се по своя привиден разказ без разказ. Разбира се, каквато и да е мобилността при Херодот – не е само Артемисия, която може лесно да обърне кораб. :-)

http://vbox7.com/play:bfa9af53&al=1&vid=100991
Тема № - 28 Коментар № - 2539 Kradla - 2010-07-04 18:37:59
Ако погледнем към ТеоЛинка, може да изпитаме що е то еротичност по Сократовски. Ето сега – баламоса ни с великата връзка подвижност-душа и вече сме в обятията на другата напаст, наречена на гръцки Ате. Тая Ате, знам от митологиите, е напаст неизбежна. Не точно като ТеоЛинка. Но имала криле. То коя ли няма. Всички са крилати, бродят нагоре надолу, объркват ни, нас от другия пол. А да им обърнеш внимание и да се замислиш за нещо и нещастието ти вече чука на вратата.
Аз затова гледам прагматиката – отделното в текста, по го разбирам.
Знам и даже вече усещам, че ще започнем да деконструираме и да разхерметизираме.

Разказът, после Ерос, а после и Анета с крилатия Хермес, който бил умен “и знае какво да прави със своята умност”. Направил бил лирата.
Хермес е чуждо божество, не-елинско, затова е странен, weird, и див.
Та питам сега аз дамите, в случая с Ате и Хермес какво ни движи? Кое е същностното?

Предлагам, щом ще затъваме, да погледнем и към Диотима или Арта и Диотима.

Предлагам и да видим защо Херодот говори 375 пъти за жена , а Туки-дид – само около 50 пъти. Предлагам...ви да си спомните за стихотворението на К.В. Катулус, нумер 101:

Multas per gentes et multa per aequora vectus
advenio has miseras, frater, ad inferias,
ut te postremo donarem munere mortis
et mutam - nequiquam! - alloquerer cinerem,
5
quandoquidem fortuna mihi tete abstulit ipsum,
heu, miser indigne frater adempte mihi!
nunc tamen interea haec, prisco quae more parentum
tradita sunt tristis munera ad inferias,
accipe fraterno multum manantia fletu,
10
atque in perpetuum, frater, ave atque vale!
Тема № - 28 Коментар № - 2536 Петър А. Димитров - 2010-07-04 17:47:21
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115954

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128135

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20153

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32736

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134343

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94377

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29107

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17790

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180880

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60793

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA