БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Гласове, мелодии, цялости
Богдан Богданов. В. Култура, брой 3 (2530), 22 януари 2009 г.

Залепнах за тази стихосбирка (Миглена Николчина. "Градът на амазонките", стихотворения и поеми.) така, както не ми се е случвало по-рано. Прочетох веднъж в София, после в Атина. Върнах се, зачетох още по-внимателно. Първото, което ми мина през ума, беше контраобяснение. Казах си: «След като залепваш за проза, защо да не залепнеш и за поезия.» После се замислих дали за това не е виновно сегашното ми приятелство с Миглена. По-скоро не е виновно. В скорошно интервю тя казва, че поетичното й говорене е различно от всекидневното. Така е. В «прозата» на нашите разговори тя се движи по права линия и приключва без колебание, докато в поетическото си говорене прави неочаквани завои и завършва незавършващо.

Като казвам «поетическо говорене», имам предвид не нейните по-раншни стихосбирки, които са вътре в «Градът», а получилата се особена цялостна мелодия в тази книга. Тя ме привлече. Иначе много от нейните мотиви са ми познати. Например това, че никоя лична история не е само лична и че своето винаги е пропито от чуждо. Или, казано с имитация на нейния стил, своето, това особено мълвене, в което се дочуват чужди гласове. Наскоро споделих с Миглена, че времето и усилията ми по една близост са били напразни. А тя каза: «Нищо не е напразно. Каквото си направил, ще се усети от друг.». Не се изненадах, познавах и този мотив от текста на «Градът». Та и това казвам – привлече ме не един или друг от любимите й мотиви, а цялостната мелодия в тази книга.

За да разбера защо, реших да сравня «Градът» със стихосбирки на други съвременни български поети. Професорският ми ум веднага ме натика в общото положение, че поезията е особен език, който се представя за по-ефективен от всекидневното и всяко друго говорене, като го провокира с необичайни думи, значения и връзки и играе със звуци, образи и текстови цялости. Поетическият език е такъв навсякъде, както навсякъде светът, който се строи на него, за разлика от обичайния множествен свят, е с вдигнати бариери и различни предмети. Разбира се, поетическият език е прекалена абстракция. По-наблюдаем е българският поетически език. А той какъв е? Дали не е тъжновато-елегичен припев по нещо отминало или невъзможно? Но, какъвто и да е, е фон, от който с намесата на чужди фонове и свой опит се оформя още по-наблюдаемото особено поетическо говорене на този именно поет.

Именно такова говорене е постигнала Миглена Николчина в своята стихосбирка, заговаряйки себе си с говора на толкова български и световни поети. Какво установих в хода на сравняването? Че имаме значителна поезия, с която е редно да се гордеем, но че голямата грижа в повечето стихосбирки, които прехвърлих, е правенето и поддържането на основна мелодия, на което отделното стихотворение е предимно вариация. И другото, което установих – че поетическите фрази и стихотворенията в съвременната българска поезия са в повечето случаи кратки. Изглежда защото е важна основната мелодия, а не бъбривото й нарушаване. Поети, които се гордеят, че не са бъбриви и които заговорват поетически, за да кажат без бавене каквото трябва и после да замълчат. Дали не защото смятат, че пребивават в едно ясно тук и сега. Докато говорещият в «Градът» живее тук и в това време, но постоянно се пита и за по-дългото време на човека изобщо.

Разбира се, прекалявам. Подвеждат ме неумереното взиране в текста на Миглена Николчина и реториката на пълната разлика. А разликата не е толкова голяма. Другите български поети също се откъсват от тук и сега и също като нея изпадат в стихотворни ситуации на успешно нарушени основни мелодии. Да, но това не отменя по-характерната за тях вкопченост в напева на тези мелодии и съпровождащата я убеденост, че възможният свят е само един и че единственото достойно да се прави е да се заглушава неговия монотон с радикален поетически напев. Или, ако изкажа същото със семиотична формула, една поезия на езика, която не цени речта.

В «Градът» също пада работа по поетическия говор. Но по говор с наречия, които държат и на себе си, и на свързващата ги поезия, и на постоянното изпадане на тази поезия в проза. Миглена е казала защо държи на този говор - не за да има повече гласове, а за да увеличи шанса да извлича от тях чужди опити - на други поети и вече чужди свои. Така, водена от тази грижа, тя е преобразувала по-раншните си четири стихосбирки в осемте раздела на «Градът» и е свързала по-раншните и сегашните си гласове в контрапункта на многоглас, който замлъква продължаващо. Времева драма на осъзнавани минало, настоящо и бъдещо и на поставени в отношение пластове. Мисля, че те са три. Най-долният е невероятно масивен. Върху него са отломките на една криза. Над тях е по-скорошното, получило се от масива на първия пласт и слоя на кризата, в който са положени основите на евентуално бъдещо говорене.

Първият пласт се държи като самата поезия. С основание. Защото е рядък случай на тристепенен поетически говор. Кои са степените му? Първата е на необичайни образи от странно срещнати думи, втората - на дълги патетично-тръбни фрази в духа на Уитман и Пиндар и третата - на стихотворения поеми, дълги изречения с много «и»-, «но»-, «защото»-, «когато»- и прочие подчинени. Инкантиращо поетическо говорене с препинателни знаци без почит към българската норма за пестене и краткост. Говорене със сложна текстова техника и два референта – на свят с голям обхват и далечина и на получаваща се тук и сега двойна ситуация, на откъсващ се от лошата всекидневност и малкото си «аз» поет и на разгръщаща се история на по-мощен историко-митолого-поетически субект, за който поетът се закача, за да се сдобие с история.

Е, има случаи, в които поетът като че ли говори за себе си. Това «себе си» обаче е отместено. Така е в ситуацията на изпадане в нощно велеречие в «Три след полунощ» и на обратното изпадане в безсловесност в «Дрямка». И в този случай поетическото заговаряне умножава простото поетово «аз» и води до пораждане на история. Така става и при третото азово отместване - на малкото момиче към зрялата жена и старицата, на жената към мъжа и обратно, и на това слово към словото на други поети. Отместване, което непременно е и разместване. Какъвто е и ходът на вътрешния и външния живот - абруптен, скоклив, навързващ полусъгласувани цялости, объркан между фрагменти от миналото и възможното бъдеще, полепнало с откъслечни понятия, ценности и символи.

Поетическите истории в «Градът» следват тази достоверност. Което се отнася особено за любовните истории - низ от моменти на неставаща история. Изглежда ясно защо. Защото в «Градът», освен между конкретните нея и него, те са и между жената и мъжа изобщо, а и между субектите без пол в тях. Затова любовното събитие на сплитането на тела, допири и проникване трудно се свързва с другото сплитане, с оформянето на любовна двойка, което на свой ред се свързва трудно с другите заедности на човешкото битие, към които влече любовната заедност. Оттук и двата парадокса – че любовната заедност се усилва в незаедността и че любовта щастливо прехожда в по-доброто на любовното слово и изобщо на словото.

Има и такова имплицитно твърдение в «Градът» - че достоверността на протичащото време може да се улови единствено в стихотворна ситуация. Да, но и стихотворението е нестабилно, щом като може да се нарече всякак или изобщо да не се нарече. Каква заглавийна лекота в «Градът» - сменени заглавия, игрово поети от дума в предишно стихотворение, нанизани няколко стихотворения с едно име и заглавия поради бъдещо намерение, какъвто, струва ми се, е и случаят със заглавието на самата стихосбирка. Задържане на погледа в това стихотворение, но и насочване към друго, за да се изрази същото, което няма да е същото. Поезия с множествен дизайн, не допускаща прекалено спиране в един език, свят и цялост.

В един момент многостепенното правене на голям друг свят отстъпва на истината на една реалност тук и сега, усилена с тукашно-сегашно невъзможно. Стилистическите последствия са видими. Стихотворенията се скъсяват, също и фразите, образите като пробиви на по-силен глас се обаждат в потока на нарочно негладко прозаическо изреждане без патос. Отпадат препинателните знаци. Старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата към дългото стихотворение, става низхождящо. По модела на едно стихотворение в раздела «Лирически абекти», от изречението през думата, сричката, вокала, консонанта и непроизносимата буква то стига до пълно замлъкване.

Затова пък, освободени от опеката на едри субекти и митологически заговаряния, историите стават тукашни. Появяват се биографии. Задължително нефабулни - като тази в «Августовска елегия» или другата в «Елегия за един рейнджър». В първия случай биографичното време спира до едно повръщане, а във втория героят просто не се събужда. Разбира се, почеркът не е съвсем нов. Биографията става реалистично достоверна, но човекът с биография, също като в историите от предишния пласт, е и други хора, и човек изобщо. Което прави логичен отскокът от реалното несъбуждане на рейнджъра към поетичната дефиниция на Пиндар, че «човекът е сън на сянка», и финалната надежда, че профилът му се е съхранил в нечий случаен поглед.

Какво правя! Искам да не пропусна, да обхвана и да завърша с ораторен сигурен край своя отзив за отказващия да завърши текст на стихосбирката. Постъпвам по мъжки, «фалически», би добавила Миглена. Несъмнено по мъжки обърнах гръб на теорията на женския глас в «Градът» и поставих висока оценка на реалистичното вдигане на бариерата между женското и мъжкото на толкова места в текста. Не съм сигурен колко мъжко е едно друго респектиране - от разграждането на толкова теоретични твърдения и термини в тази стихосбирка, от преобразуването им във формулите на едно слово, което отказва да се подчинява на приетото да се казва.

В заключение ще постъпя по женски и ще споделя, че особено се привързах към едно стихотворение от раздела «Зирки». То започва с думите «Смъртта ми, знам, е мъж». Построено със сдържаната точност на сън, то започва с дефиницията, че смъртта за говорещата е мъж. После деловито преминава към външността на този мъж – той не е нито слаб, нито черен, отпуснат и подпухнал е, с белезняво перчемче и извадена от колана риза. Следва ситуация. Той спи, сънува. И изведнъж заговаря, предлага да я полюлее на своята люлчица. Подмамващо като горския цар на Гьоте. Но заспива, засмукал палец. Едва ли улучвам реминисценцията, а и преразказът ми бърза към като че ли ясния смисъл, че мъжът е смъртта за жената, разкошът на непосредственото друго, ембрион, бебе, странен и смешен немарливец, за който тя се грижи. В съзнанието ми напират и други твърдения. Но точно в това е по-доброто на стихотворния текст. Неговата натъпкана със смисъл символична ситуация-картина заглушава моя изредителен бъбреж. И наистина замълчавам.

Но нека да кажа все пак нещо кратко заключително. Несъмнено, както, надявам се, изясних, основната вина да залепна така за «Градът» е на Миглена Николчина. Но вина има и издателското оформяне на тази книга. По подобен майсторски начин «Жанет 45» откри и изкара на бял свят толкова други ценни текстове. Може би защото откриващият ги издател Божана Апостолова е и литератор, а и поет. Така че ще е съвсем уместно да се заговори за особения печат, оставян от това издателство в съвременната българска литература? Та и за този печат, и за «Градът на амазонките» на Миглена Николчина поздрав и похвала.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Преди време пътувах няколко пъти за Солун. Един от малкото градове, които обикнах още с първото си пребиваване там... Усещането, че съм бил и преди сред малките улички и крепостни стени, без това да е възможно във времето, което е останало в съзнанието ми, не ме напуска и сега. Преплитането на усещания обаче е доста по-всеобхващащо и едновременно с това неясно... А това ми напомня за друга една история.

...

В едно друго време пътувах в един друг град, който днес се намира на мястото на съвременен Истамбул. А разходката ми из него се случи благодарение на една непозната иначе за мен жена. Заедно с нея обикаляхме из малките и мръсни улички на града, макар видимо да не вървяхме заедно, понеже щеше да събуди излишен интерес сред хората.

Обичайната глъч на пазара, рибата и подправките по сергиите, ароматният чай в малки чашки. Разгледах всичко това и опитах от някои. С поглед жената ми показваше всяка една интересна подробност.

Не знам как, но разбрах как се казва. Вероятно беше ми прошепнала името си, а може би си го въобразих. Така или иначе ще го запазя в тайна.

В един момент обаче, покрай отрупаните сергии, в очите й долових някаква тревога. Тя искаше да ми проговори, но не смееше. И тогава започнах да я следя и да се вслушвам в стъпките й. Ароматът й сякаш оставяше следа, а той ми разказваше постепенно онова, което щях да запомня и да отнеса със себе си...

Сред цялата многообразна палитра от цветове, звуци, вкусове и усещания, научих нещо изключително важно и го разбрах единствено след мекотата на допира и чувствеността на тази жена. Вероятно всяка една носи в себе си късче мъдрост, пропито със сълзи и обич, а също и с неуловимо множество от емоции и състояния. Но тази ми се стори различна.

Преди да изчезне сред тесните истамбулски улички, жената, чието име никога не ще забравя, ми прошепна.

- Запомни. Аз съм просто една сянка. И съм тук в този кратък миг, за да ти кажа само няколко думи, които бих искала да запомниш... Всичко тук, видяно и срещнато от теб, е просто един сън. И ние сме сенки, които бродим в него. Недей да вървиш по дире ми. Съдено ми е да изчезна, още преди да се сбогуваме...

И тя действително изчезна. Просто бях премигнал, а нея вече я няшаме... като сянка се изплъзна, завинаги...

Бързо се върнах обратно в София. И реалността ме изпълни с непоносимост. Ала запомних думите на онази далечна и мистериозна жена.

Сън, просто сън.

Бих искал да я срещна в някой следващ сън и да ми разкаже нещо повече за себе си.


("Синекли Бакал", 1936)
Тема № - 3 Коментар № - 48 Юрий Салимов - 2009-02-15 18:10:26
Не се сърдете, хора, това за Мигленините сънища съм го публикувала преди - на 22 януари, в http://boykab.wordpress.com/, ама не се сдържах...
Тема № - 3 Коментар № - 47 Бойка - 2009-02-15 15:38:36
Миглена Николчина сънувала… Сънищата й наяве, насъне и в блуждаене са прекрасни, казва ми „Градът на амазонките“. Казва ми, че Миглена Николчина обича света си и не се бои, че в него живеят пълноценно има-няма 15 души. (Така се чу от нея самата в НБУ при представянето на книгата й. Майсторката по литературна теория ни пусна много леко и елегантно това нещо, те му викат сигурно „литота“ - ако то е преувеличаване на малкостта.)

Да знаеш, че пишеш първо за себе си, после за онези, които ще уловят всичките ти препратки, цитати или навеи, и после за тези, които няма да ги уловят, но ще са унесени в мисли след текста ти… „Смирение“ беше ключовото, което аз изнесох от нейното говорене и присъствие. Весело и красиво е да видиш мощния смирен. Защото само това доказва, че е мощен.

Унесена след текста й, сънувала и аз… Сънувах блестящ текст. Беше една педя дълъг. Казваше брилянтно какво е поетът. Сънувах, че сънувам този текст, който казва всичко за творчеството и другите. В съня си насъне станах да го запиша, записвах го кръгообразно на единственото нещо, което в старата странна къща на моя сън беше пред мен - на малка постелка с пясъчно-камъшен цвят. Думите се виждаха ясно и аз се радвах, че като се събудя, ще ги намеря. Когато се събудих от сън в съня си, на постелката се виждаше, че е натискано с нещо остро в кръг с плетеници от знакове, които вече не се виждат като букви. Когато се събудих от сън в тук, не исках да възстановявам написаното. Щом камъшеният пясък на онази постелка беше се изопнал, за да заличи буквите ми, значи така е…

„Жанрът на зирките е процеп в съня.“ (79 стр.)

Тема № - 3 Коментар № - 46 Бойка Б. - 2009-02-15 15:06:40
Наистина добра е идеята подобен форум да се започне с такава тема - тя предлага възможността за някак преплетено и приятно слепено говорене: защото и поетичният текст, и статията върху него са така гласовити, мелодични и цялостни, че посетителят тук не може да пише нито само за проф ББ, нито само за МНиколчина, а вероятно немалка част от оставилите коментар са също поети, докато някои други - дори поне имплицитни персонажи в Амазонския град... освен това, разговарянето тук за поезия сякаш успешно допълва / се противопоставя на (както предпочитате) опита масово да се заговори за книги на места като Голямото четене и показва, че може да се четат и малки текстове, но те да те променят, вкарват в себе си и изкарват от обичайното равновесие...(и в този смисъл се радвам, че успявам да се включа точно след Борхес), връщам се към търсене на моето любимо изречение от книгата, че го изгубих някъде (а за щастие в истинските книги все още не действа механично опцията "файнд/еврика"), може да го добавя после, а май вече имам и някои любими изречения от някои от коментарите тук :)
а да очакваме ли и нова тема тук?
Тема № - 3 Коментар № - 45 не-съвсем-амазонка - 2009-02-15 07:51:29
Взимам думата по повод Смирението за трети и - надявам се - последен път. Тъй като съм по-скоро Източен, а не Западен човек, обичам да обяснявам нещата не чрез логическа аргументация, а чрез притчи и вицове. Затова публикувам тука любимата си притча, която - надявам се - ще хвърли ясна светлина върху това какво имам предвид. И си мисля, че проф. Богданов отдавна е стигнал до истината, че смисълът на живота е чаша чай. Оттам и патосът по повод текстовете на човек, открил, че смисълът на живота е чаша чай. Прочее - четете:
Един търсач на истината научава, че най-мъдрият гуру в цяла Индия живее на върха на най-високата индийска планина. Търсачът тръгва на път и накрая намира приказната планина. Тя е невероятно стръмна и човекът неведнъж се подхлъзва и пада. Добира се до върха целия в рани и синини и там вижда гуруто, който седи с кръстосани крака пред пещерата си.
-О, мъдри гуру - казва търсачът, - дойдох да те питам каква е тайната на живота.
- А, да - тайната на живота... - отговаря гуруто.-Тайната на живота е чаша чай.
- Чаша чай??? Да бия толкова път, за да открия смисъла на живота и ти да ми кажеш, че е чаша чай!
Гуруто свива рамене.
- Хубаво, може и да не е чаша чай.
Тема № - 3 Коментар № - 44 Борислав Георгиев - 2009-02-15 07:39:14
"Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората най-напред изпитали необикновено щастие. Всеки се чувствал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем - личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената добила смисъл, вселената станала изведнъж безпределна като надеждата. По това време упорито са заговорило за Оправданията: книги с апологии и пророчества, които оправдавали завинаги деянията на всеки човек във вселената и криели чудни тайни за неговото бъдеще. Хиляди жадуващи напуснали милата родна галерия и се втурнали нагоре по стълбите, тласкани от суетния стремеж да намерят своето Оправдание. Тези странници се карали из тесните коридори, изричали грозни проклятия, душели се един друг по приказните стълби, запокитвали по дъното на тунелите измамните книги, загивали, хвърлени в бездната от обитатели на далечни краища. Някои полудявали... Оправданията наистина съществували (аз съм виждал две, отнасящи се за хора от бъдещето, за хора, които може би не са измислени), но търсачите били забравили, че вероятността човек да намери своето Оправдание или някой лъжлив негов вариант е равна на нула".
Хорхе Луис Борхес Из "Вавилонската билблиотека"
Тема № - 3 Коментар № - 43 Борислав Георгиев - 2009-02-14 18:27:48
Salve atque vale, професоре.
Защо ми е да пиша в този „форум”? Какво да кажа, което другите няма да кажат или не знаят да кажат. Но на форума – като на форум. Смело, открито и ясно. (ако в общесвото ни сме стигнали до там) Е, предпочитам да съм в атриум. До мене да ромоли фонтан, да има повече зеленина, а и изкусни флейтистки. Но не това ми е на ума, а онова, за амазонките. Сещам се, едно място у Херодот има в четвърта книга, дето една амазонка пита дали да не доведе за следващия път една своя другарка. Но това го няма в книгата на М.Николчина.

Там има друго – изстрадването, патоса на любовната мъка в отминалите десетилетия на безсмислено развиване, когато имаше много жестокост, прикривана зад амазонстване. Има и реминисценции от едно странно на пръв поглед прекарване на несподелени мигове в кръчма, за което са стиховете на Кавафис.Има същата носталгия, макар и надалеч и отдалеч, от Александрия (ударението е на „а”-то). Има много „препратки” към древните елински поети. Въздишките на Сафо, която в полунощ е все още сама, на гениалната мисъл за завръщането в онова място, където мъжът и жената са се слели в едно. Не е само поразителен стихът „Смъртта ми, знам, е мъж”, но и награда за дълго поетическо търсене. За мене това е ‘убийствена поезия’ и да си призная, след Яворов тази ми „залепва” най-силно.

У професора, в статията му, има много прозрения. Всичките не могат да се откроят. Но ще цитирам едно:
”В един момент многостепенното правене на голям друг свят отстъпва на истината на една реалност тук и сега, усилена с тукашно-сегашно невъзможно. Стилистическите последствия са видими. Стихотворенията се скъсяват, също и фразите, образите като пробиви на по-силен глас се обаждат в потока на нарочно негладко прозаическо изреждане без патос. .. Старото размразявано с поезия мълчание, издигащо се от образа през фразата към дългото стихотворение, става низхождящо. По модела на едно стихотворение в раздела «Лирически абекти», от изречението през думата, сричката, вокала, консонанта и непроизносимата буква то стига до пълно замлъкване.”

Бихме желали , професоре, да Ви чуваме в НБУ, а не само да Ви четем. Вашето слово за поезията, за онези чудни и прекрасни неща, е нужно за жадните да научат повече в НБУ.
Тема № - 3 Коментар № - 42 The dim - 2009-02-14 12:30:01
Много се смях Веси, на петъчнотринадесетата ти метафора :-)! Кратко, ясно, смешно и с много любов казваш това, в което аз оплетох надълго и нашироко. Променям посланието си - зеленият, зеленият кон е най-надежден в любовните отношения :-)!
Тема № - 3 Коментар № - 41 Росица Гичева - 2009-02-13 23:43:48
Ще ви разкажа един виц:-) в допълнение към метафората, за която говорите:

Един принц много обичал една принцеса, но все не знаел как да й го каже. Един ден обаче не издържал и решил: "Ще боядисам коня си зелен и когато принцесата мине покрай мен, ще каже "Принце, но защо конят Ви е зелен!?", тогава аз ще й отвърна: "Това не е от значение, принцесо, важното е, че аз Ви обичам!". Решено - сторено! Принцът боядисал коня си зелен! Задала се принцесата, доближила принца и му казала:
"Принце, аз Ви обичам!", а принцът и отвърнал: "Това не е от значение, принцесо, важното е, че конят ми е зелен."

Така че към добрия и лошия кон винаги може да има и един зелен!:-)))

Честит петък 13!
Тема № - 3 Коментар № - 40 vesselina vassileva - 2009-02-13 12:23:58
През ум не ми е минало, че ще те измъча, Крадле, не искам да те мъча. Казах нещо наопаки само приказка да става, защото ми стана интересно написаното от теб. Исках да те разбърборя отново, защото приказваш провокиращо и разбълбукваш ума и душата, също като текста из който бродим. И аз няколко дни все се размислям, върху това, което тук се каза.
Тъмният косматоух кон е хлъзгава и опасна работа. Той е или търговец, или насилник. В по-мекия (женски) вариант иска да придума любимия да ме обича, защото аз го обичам (ще те обичам, ако/защото ме обичаш) – любовта като договор, като търговия. В по-твърдия (мъжки вариант) иска да насили любимия да ме обича, с подварианти: господарски „ще те убия, ако не ме обичаш” или слугински „ще се убия, ако не ме обичаш”.
А любовта не живее без свобода. Косматоухият кон убива любовта на любимия, рано (ако не се е появила още) или късно (дори и да се е появила). Както ни е казвал нашият любим познавач на любовта, любовната лудост се дава за благо, за блаженство (за припомняне на небесното съвършенство), следователно не бива да е мъчителна (заключавам с хедонистичен уклон).
На младини (не знам защо) се вкопчваме в косматкото и, ако не се потренираме с белия кон, все до любовни мъки я докарваме. А може и другояче – „аз те обичам, а ти – както ти се иска”,без „любов в замяна” или „ласки от страх”. Можем да променим метафората от самото начало. Можем да захвърлим колесницата - защо да се мъчим да се движим с косматоухия, като и без това „ни се води, ни се кара”. Ако успеем да яхнем белия дългошиест кон и да изпитаме удоволствието от язденето му, любовта ни става толкова заразителна (като ентусиазъм), че не може да остане несподелена. Понякога дори толкова споделена става, че чак няма къде да се поеме. По подобие на „направи добро, пък го хвърли в морето – то ще те намери”. Е, случва да не се сподели от първоначално избрания за любим, но белият кон, по-добре от нас знае, с кой любим най-хубаво ще се любим ;-). Ние нямаме онова чисто зрение, с което веднага да можем да разпознаем нашия любим, нито да разпознаем веднага с ангелски пера ли обрастваме или с косми. Много често ни мами косматкото, включително и в момента на влюбването. Можем да го оставим да тича след нас, но не да ни води.
Не знам дали неставащите любови ни правят по-умни, по-скоро не ми се вярва. Не съм сигурна дали изобщо можем да ставаме по-умни. Единственото полезно нещо, което съм забелязвала във връзка с неставащите любови е, че някои талантливи хора могат майсторски да ги превъплъщават в стойностна поезия, театър, картина, филм и всякакви други образи. В този смисъл може и да си прав/а, че „тази рецензия не е написана от любов без мъчения". Това само проф. Богданов си знае, пък той нещо не се изкушава от нашите горещи коментари, колкото и да се мъчим да го провокираме (с немощта си)… Така и ще е, като пак сме яхнали косматкото ;-) и се опитваме само да говорим на професора „за прелестите на форумната наслада”.
Струва ми се, че Борислав много умело е нарекъл СМИРЕНИЕ онова нещо, което се налага да изпита Професорът, ако иска да се заприказва с тумбата вилнеещи из текстовете му в този форум.
:-)Наистина всичко е по-хубаво от мъчителската любов - „каквото и да е”. Дългошиестият кон дава такава сила, която може да ни прави способни да правим хубаво-добро-красиво от „каквото и да е” – когато го правим от любов, без да изискваме непременно (веднага и тук) споделеност.

Ирулан - 2009-02-12 12:48:2, много си прав за ограбването :-(. Това наистина е мъчително. Едно е несподелена любов, друго е ограбване от зломраза. Добре поне, че любовта няма количествено измерение и не намалява когато я ограбват, за да започне да ни оформя отново.
Тема № - 3 Коментар № - 39 Росица Гичева - 2009-02-13 04:53:11
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115986

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128146

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20164

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32749

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134367

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94445

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29134

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17814

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180915

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60818

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA