БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ФОРУМА И ТОВА, КОЕТО ПОСТИГНАХМЕ

БОГДАН БОГДАНОВ


Измина доста време от началото на нашия форум, който едва ли би съществувал, ако не беше упорството на неговия архитект и поддържащ Веселина Василева. Затова е редно да благодарим. Благодарим й от сърце и се замисляме какво сме постигнали. Сега е лято, почиваме и почивайки, от позицията на по-празното време преценяваме постигнатото в по-пълното на работата и заетостта.

Познавате тези идеи – за по-празното време, което се редува с по-пълно, както и че за мен по-пълно означава по-съдържателно и вътрешно разчленено, проявено в единия или другия вид текст – този в широкия смисъл на всяко протичане на човешко време и другия на текста в тесен смисъл, който четем, пишем и издаваме. Каквито са заглавните текстове и нашите коментари във форума. Разбира се, текст е и самият форум. Съставен от текстове и текстови сесии, той също протича в смисъл, че в него нещо се случва и прави.

В същия смисъл на случване и правене в протичащо време е текст и Нов български университет, тази сложна операция по протичане на време с оглед на свързване в едно. Като номинален «автор» на това реално, но и все още недостатъчно свързано едно, номинален, защото съм заедно с други, изпитвам смесени чувства във всички случаи на по-цялостен «прочит» на текста НБУ. Разбира се, прочитите са различни, в някои случаи радостни и ведри, в други мрачни. 

Преценяването е винаги несигурно. Затова се налага ново и ново преценяване на същото. Преценяваното има много страни и проявления, които, за да обхване, реалната преценка дели на несъществени и съществени. Същественото обаче само привидно се отнася само до това, което се преценява. То е по-общ предикат, който се отнася и до друго. От което започва трагедията на говоренето за същностното.

Защото същностното е съставено от два вида, които обикновено не се съгласуват. От една страна, то е средно общоважимо положение, от друга, възможното най-добро. Оттук и стихията на подмолното сравняване във всички случаи, когато се преценява. Искам да кажа какъв е НБУ, но всъщност подмолно го сравнявам било с общоважимото средно, отнасящо се до всички университети, било с възможното най-добро, проявено в определен друг университет или група от университети. 

Е, ако можеше да се прави само първото или само второто, работата щеше да се опрости. Да, но човешкото казване по въпроса прави ту едното, ту другото, ту смесва двете. Сравнява подмолно НБУ с това от този по-добър университет, после с друго от друг, после влиза в средното общоважимо за някакви всички. Което прави преценката нестабилна. Казано с метафора, тя «мърда». Тъй като мърда и самото нещо, което се преценява, и онова, с което то се сравнява, и то по няколко начина.

Не можах да се въздържа да не вляза в известния ви практически всекидневен начин на по-общо разсъждаване, което хем се държи философски, хем не е философия. Затова съм си спечелил две сигурни неуважения – първото на философите и второто на литераторите. Едните ме смятат за литератор, а другите за философ. Което и в двата случая е подценяващо.

Връщам се към преценката за НБУ. Както и при всички други творения, и при НБУ постигнатото не е точно това, което искахме да създадем. Искахме да създадем институция пълна алтернатива на висшето образование в НБУ. Увлечени от средата, която е винаги консервативна, създадохме компромисна алтернатива – усложнена в името на реда и дисциплината, по-голяма, за да се издържа, и затова трудна за супревизиране.

От друга страна, без никакво колебание можем да твърдим, че НБУ е институция с несравнимо по-добро и външно, и вътрешно протичане, по-свързано и по-цялостно от нормата не само на подобни институции у нас, но и в чужбина. Няма нищо по-трудно за убедително свързване от свързването в една фраза на тези различавания.

Но, така или иначе, ние сме различни и от българското, и от чуждото и в двата смисъла на по-доброто, и по-лошото, и същевременно сме достатъчно неразлични – и от българското, и от чуждото.  Което неразлично подчертавам в случая. Човешкият свят на земята става все по-свързан и цял.  Същевременно се убързява неговата промяна. Тази промяна, която за леснота и поради гледната точка на сравнението мързеливо наричаме криза, променя с огромна скорост и образованието, и висшето образование в целия свят.

Заедно с тази промяна върви и неудържимата промяна на самото знание. Не само от българска, но и от световна гледна точка днес е все по-неясно какво е знание, в каква степен едно знание може и трябва да бъде специализирано, значи отделно за нещо определено, и в каква не може и не трябва да бъде отделно от друго. Но от какво друго? Защото да се знае непременно означава и това - да се прехожда от знаене на едно към знаене на друго, с което това едно е свързано по съседство и като елемент от друго по-общо.

Разбира се, преди всичко друго знанието е знаене на факти, добро познаване на определена номенклатурна област. Някои области днес са претоварени от факти и подробности, чието усвояване иска пълно посвещаване. Това означава откъсване от друго. Всяко добро знаене на едно предполага незнаене на много друго. Знаенето е и добро владеене на определена специализирана реч.

Да, но тази реч не осигурява пълнота в общия език. Случаите на добри специалисти с отлична професионална реч, които са мъчноподвижни в общата си и външна, но и вътрешна представна реч, са безброй. На лоша подвижност впрочем се дължат и някои големи престъпления, дори срещу човечеството, вършени от големи специалисти. Образованието и очевидно знаенето трябва да са проявени и в тази обща реч.

Разбира се, когато се научава чужд език, мозъчната дейност се обогатява с повече сравнителни нива, които подобряват владеенето на общия език. Но ако някой се изразява бедно и неповратливо на български, няма да постигне от само себе си богата и повратлива реч на английски. Знанието е и добро владеене на общия език в двата плана – на точността и гъвкавостта, която в крайна степен обслужва именно точността, способността, колкото и да не съвпадат думите и нещата, това казване в този момент да е в максималната степен отнесено към това, което се има пред вид в него. Да се знае непременно означава знаещият да може да назове, да каже, да говори, да напише.

Тази бърза скица на евентуалното съвременно знаене ясно сочи онова, което очевидно не сме постигнали в НБУ. Построихме институцията си без достатъчна яснота по темата за знанието. Това има следния лесен за назоваваме парадоксален външен резултат. Искахме да създадем малко програми с малко на брой учебни предмети, с много практика и добра свързаност с живота. Оттук и етикетът «Нов български университет».

Системата с нейните държавни стандарти ни накара да създадем много програми с много предмети и часове, с много преподаватели в екипи по стандартни номенклатурни специалности. Стандартите вървят заедно с работещ човешки екип – от преподаватели, администрация и студенти. За първото и второто във висока степен повторихме това, което е ставало и продължава да става в държавата ни – осигурихме работа по номенклатура, за да бъде валидно съществуването на НБУ.

Последствието - даваме заплати, които в редица случаи са по-скоро социални помощи отколкото възнаграждения за действително положен планиран труд. Това щастливо влезе в унисон с третото – значителният брой от привлечените от нас студенти учат при нас, защото е редно да се учи, защото родителите им ги карат, защото няма какво да работят и защото запълват така времето си заедно с други на тяхната възраст. Същото е проявено и в другото, за което вече споменах - обучаваме, преди да сме си изяснили какво точно и каква е външната нужда от него.

Разбира се, в случая разгръщам големия предикат на лошото в текста на НБУ. Да, но, първо, при нас то е по-слабо проявено, отколкото другаде, второ, е осъзнавано и назовавано, трето, е ограничено от други тенденции, между тях и на по-доброто и силното, за което е време да се сетим и да се заемем с новото му назоваване в контекста на онова, което предстои, но и поради 20-годишния юбилей през следващата 2011-а година.

Така сме устроени – работим по някакъв ред, свързваме, подобряваме. И аз, поради поста, който заемам, също свързвам. Говоря ви за НБУ и очевидно неслучайно работя с оглед на този голям текст и по по-малките, свързани с него и помежду си, текстове на форума и семинара «Литература, текст и разбиране». Семинарът ще продължи догодина в предния си план с голямата тема Платон и Платоновите диалози и продължаващия заден по още по-голямата тема текст и разбиране. Ще разглеждаме конкретни диалози, през първия семестър - «Федон».

Ще продължи и работата на Форума. Ако Семинарът е експеримент по все още непълно реализирана в НБУ учебна форма, насочвана от по-точна идея за знание, свързаният със семинара форум на свой ред е все още недостатъчно утвърдила се форма на дискусия, в случая по тази тема. Затова и голямата нужда сега, в края на този сезон, да преценим какво постигнахме.

Основното – различихме се от сайтовете от типа «фейс-бук», в които има равенство на всички във всичко. Това е, така да се каже, неотменима съвременна ценност. Да, но никое време не е само това време, а непременно включва едно или друго добро от миналото. Именно такова добро е постигнатото, издържаме и на по-едри, и на по-конкретни теми. Участниците намаляха, останалите пишещи представиха и в заглавните текстове, и в коментарите добре свързани текстове. Всички заедно се придвижваме в стихията на текста към текстове с разгърнато мислене и осмисляне.

Темата за литературата, която представих, има нужда от домисляне и разгръщане, несъмнено и с повече опори в съвременни термини и литература. Особено в контекста на появилата се добра книга на Тодор Христов «Литературността». Но все едно нито текстът за литературата, който представих, още по-малко моето теоретизиране по темата за текста увлякоха някого. Влязохме в добрата конкретност на темата «история-литература», която съм убеден, че има бъдеще.

Лека-полека се приближаваме. В писането на мнозина вече се усеща доброто разколебаване на големите гнезда на съвременното знание, в които с просто препращане към авторитети се съществува уютно и колективно безотговорно. Усеща се все по-ясно наченката на доброто «несветско» разбиране за знание и наука, настроено рефлексивно и с лична отговорност към това, което се изследва и твърди.

Разбира се, идеалът за пълно единство е по-скоро неосъществим. Колкото по-голямо е едно цяло, толкова по-непълно осъществено е то в него подобно единство. Единството ще остане непълно осъществено и в текста НБУ, дори ако този текст остане не особено накърнен от разтърсването, което ни очаква и тази, и следващата учебна година. В семинара обаче постижимото е много повече. Така е устроен животът – участваме едновременно в много цялости и постоянно компенсираме една недостатъчна с друга по-достатъчна. 

С пожелание за хубави летни дни!



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Не мога да разбера защо темата «история-литература» има бъдеще?

Професор Богданов казва:

"Но все едно нито текстът за литературата, който представих, още по-малко моето теоретизиране по темата за текста увлякоха някого. Влязохме в добрата конкретност на темата «история-литература», която съм убеден, че има бъдеще."

Но ако литературата не е само условна реч, то как въобще ще стане връзката «история-литература» - т.е., ако историята се сблъска с невъзможността на литературата да стане литература?

Купих си нова книга. “Дневник на скръбта” на Ролан Барт. Ужасна.
Тема № - 30 Коментар № - 2639 Kradla - 2010-08-14 01:01:27
Хубави летни дни – вятър, т.е. няма го, не полъхва. Но форумът си действа. Вече 4200 прочитания са отчетени, не са малко. И това именно е успехът за НБУ, лели и младежи. Онзи вестник е известен с умерения си комунизъм, не му обръщайте внимание. НБУ вече е солиден. Само трябва да се ЧЕТЕ, а и да се ПОПИСВА. За да научат повече хора за това, което е направено, прави се и предстои да се направи. Хубав текст на Прикриващата Тео, няма ли да го дадете на някой вестник, да се явите в някоя телевизия? Важно е това, което сте очертали да се разпространява.

Не ми липсва увереност, че сме на прав път. Очаквам студентите да се активизират и да изкажат позиции. Светът е съставен от идеи и паричните знаци са само потвърждение и добър пример.

Споделям оптимизма на ВВ и РГ. Нека гледаме напред, а от историята и нейните знаци – да се учим.
Тема № - 30 Коментар № - 2635 Петър А. Димитров - 2010-08-12 22:36:03
Крадле, както винаги си хванала съвсем точно едно от най-съществените неща, за които питам (както винаги простичко, по лелински) – ученето-работа по любов, а не „защото така е редно”, „защото някой ме кара насила”, „защото нямам какво друго да правя”, „защото имам/нямам пари”, „за да изглеждам важен/важна” и т. н.

Ако си задам същите въпроси на себе си, трябва да спра да ходя на работа, да ми дадат истински отпуск, и да напиша роман. До сега не съм усещала пориви да пиша разкази или романи, но кой знае, тази тема може да ме изкуши. Може би като (ако) се пенсионирам.

Засега ме изкушаваш много да ти отговоря на последния въпрос – нали си една акушерка на идеи, точно като моя племенник. Дали да не те псевдонимизирам като „Майката на Сократ”? Нали и тя била акушерка, пък и сестра на леля му ...

„Много интересна е тази страна на историята – отнасянето й към бъдещето... но как се разчитат изворите на бъдещето?”

Един добър историк би трябвало да може да ти отговори – нали това пробваш ти сега с мен ;-). Аз не съм страхлива и веднага ще пробвам, простичко.

Който може да разчита изворите за миналото, трябва да може да разчита и изворите на бъдещето. Изворите на миналото не произлизат от мен, те са вън от мен, така е и с изворите на бъдещето. Обаче изворите за миналото ги има, намират се, а изворите за бъдещето – не. Мисля, че грешат онези, които смятат, че те могат да направят или проектират бъдещето на други. Само собственото бъдеще можем да си проектираме донякъде сами. Та затова търся изворите на бъдещето там, където те ще се появят (но още ги няма, разбира се): у децата, младежите, в нашия конкретен случай - у нашите студенти. Разглеждам им душите, търсейки да намеря семенцата на изворите на бъдещето, и когато някъде намеря такива – старателно ги наблюдавам и се опитвам да ги разбирам, изучавам и подкрепям. С три думи – много се уча и от студентите си. Бъдещето изобщо, на света и хората, е на децата, но още го няма и у тях. Бъдещото знание – също. Аз не знам какво трябва да е бъдещото знание, дори не бих могла да предположа. И те не знаят. Какво може да се направи в случая? Да бъдат обучавани основно да могат да мислят самостоятелно (по модела за знание и обучение на Сократ) за да си измислят знанието, което ще им е нужно (и което ние не можем да знаем отсега какво трябва да е), а и да ги подкрепяме (интелектуално и морално) да си направят изворите на бъдещето. Все едно е върху какъв номенклатурен материал (по систематизаторските модели на Аристотел) ще бъдат обучавани да мислят самостоятелно, но колкото по-голямо разнообразие от номенклатурни области им се предлага за избор, толкова по-добре, защото на различните хора подхожда на ума (и им е приятно) да се учат да мислят върху различна номенклатурна материя.

ПП:
Един от студентите-консултанти по записването на нови студенти (и мой студент – един от онези, с които се пъча-гордея, и от когото много съм научила за изворите на бъдещето), гневно-треперещ ми показа въпросната статия на компютъра в залата за консултации. Още по-потресен беше от коментарите в он-лайн изданието. Той също може да напише любовна история с НБУ.
Тема № - 30 Коментар № - 2634 Лелята на Сократ - 2010-08-11 22:21:34
Днес имаше много интересна статия във в. “Сега”. Голямо заглавие “Частни университети започнаха да приемат и скъсани на матурите” – малко заглавие “за да се заобиколи законът, младежите с двойки се представят не като студенти, а като курсисти”. От една страна (отрицателна), медията не прави никакъв анализ на този закон и евентуалните ползи и вреди от него, а обществените среди, разбира се няма да могат да видят нищо положително в приема на скъсаните на матури, напротив – думата “частен” все така ще мъкне отрицателните си конотации – “частен” като “алчен” и като “по-нисш” и освен това – приемът на скъсаните на матури ще е пълен позор - частните университети допускат обучение на деца, които държавните няма да допуснат да прекрачат прага им (и така е било винаги)... От друга страна обаче (положителна), медията все пак не пропуска да каже, че на фона на целия недостиг на студенти и очертаващата се криза, държавата налага платено обучение в държавните университети – “за да може държавата чрез това да спаси отрязаните университетски бюджети.” И какво излиза – уж се иска частните университети да бъдат принизени до идеята за парите (предоставянето на възможност за една обречена част от завършващите училище, която възможност би работила за формирането на една по-добра обществена среда за в бъдеще, не се отчита), а в същото време, без никаква предприемчивост, държавата иска да събира пари, за там откъдето сама е взела пари – за да оправдае себе си и за да замаже положението (тук само вмъквам, че в цялата тази ситуация държавните университети нищо не правят и си седят мирни).

Та по отношение на това, че държавата си мислела да запълни отрязаните университетски бюджети чрез бройките за платено обучение, същевременно правейки се на света вода ненапита, се сетих за онзи виц, в който шеф на "Кока-Кола" отишъл при Папата и му казал: Отче, може ли като споменаваш всеки път в молитвата си думата “хляб” да казваш и “Кока-Кола” - ще платим богато. Папата, разбира се, не се съгласил, но когато човекът си тръгнал – Папата отишъл при една от служителките и я попитал тихичко: “Кога ни изтича договорът с хлебопекарните?”:-).

Специално аз съм много доволна, че НБУ (и другите изброени частни университети), при определени условия, приемат деца, които не са си взели някоя от матурите.

И по принцип съм супер против дори за оставянето на деца да повтарят даден клас в училище – според мен това е абсолютно и тотално нарушаване на правата на децата – толкова ли никой не може да ги научи? В тази точка - законът не е мръднал с години, може би - с векове и горе-долу идеята е добре да се заклеймят неставащите хора ... и ако не могат да се убият – то поне добре да им се посочи къде им е мястото. Пълно безобразие. По същия начин... съвсем скоро едва не вкараха в затвора създателите на сайта chitanka.info – че публикували книги, представете си! А веднъж гледах в новините как някакви служители отишли да глобят хората от частна строителна фирма, които засипали дупките по околовръстното шосе...

Не ми е трудно да си представя как комунистите ще искат направо да изпекат родените през 1991 г., заедно с НБУ, “двойкари”...

Лельо, ще трябва да пиша доста дълго, за да отговоря на въпросите ти – а отговорът сигурно ще се получи все едно да трябва да разкажа любовна история. Предлагам обаче да не пиша само аз, а ти също да отговориш на въпросите за удоволствията и вдъхновенията в НБУ... Дали историята на един университет, подобно на любовната история, има същата способност – да проектира и сбъдва това, което искаме (желанието?). Много интересна е тази страна на историята – отнасянето й към бъдещето... но как се разчитат изворите на бъдещето?
Тема № - 30 Коментар № - 2633 Kradla - 2010-08-11 20:57:54
Книгите “Университетът – особен свят на свобода” и “Нов университет за един нов свят” си ги купих преди две години, още като започнах да уча в НБУ. Честно да си призная, от тях научих много неща за университета. Тези две издания мога да ги обобщя със заглавието “Историята на НБУ в текст и снимки” :)
С нетърпение ще очаквам да организирате тези лекции. Или поредица от лекции, а може би семинар, на който да говорим за НБУ – освен за историята и за бъдещето. Със сигурност ще се обсъждат интересни теми и идеи. Желание за тези лекции проявихме миналата година в студентския форум и ще се радвам да се сбъдне.
Тема № - 30 Коментар № - 2632 Станислав Стоянов - 2010-08-11 12:40:57
Пак по темата „какво е (трябва да е) знание(то)”, „какви са (трябва да са) студентите” и „какви са (трябва да са) преподавателите” в НБУ,

и с добавка-припомняне -
"наченката на доброто «несветско» разбиране за знание и наука, настроено рефлексивно и с лична отговорност към това, което се изследва и твърди."

ще задам същите си стари въпроси на Теодоте-Крадла:

Какво ти доставя удоволствие, Крадле, кои са източниците на удоволствие и вдъхновение за теб лично

в трите големи области на мислене-правене, представени в текста на професор Богданов:

- учене;
- правене на изданията на НБУ (и всичко друго в НБУ);
- правене на текстове.

Тео-Крадле, направи ни това удоволствие! :-)
Тема № - 30 Коментар № - 2631 Лелята на Сократ - 2010-08-11 11:40:28
Според мен, НП, семинарът и форумът са пример за свързаност между малките разкази и големия разказ като «коефициент». На мен обаче все пак ми липсва нещо, което се усеща именно от връзката памет-идентичност – липсва ми жертването на разказността, заради онази разказност, която си заслужава толкова, че малките разкази да се откажат от собствената си разказност...

Затова се връщам към “Филеб”, където Сократ дава много тънко, а като се позамисли човек и много вярно, определение за историята: безчувствеността е забрава – казва Сократ – от което следва, че историята, която е памет – съдържа чувства, но щом съдържа чувства – тя не се ли превръща в литература... в такава литература, която улавя същностите чрез думите, а "едновременно с думите (словото) в душите ни, съществува и друг творец - художник, който след писаря рисува в душите ни образите на назоваваните неща"...

Мисля - че си заслужава коментирането – възможна ли е историята, ако тя е невъзможна без чувствата.

Сократ е още по-краен – казва, че ако сме натрупали знания и после ги забравим - сме ги забравили, защото сме станали безчувствени. Дали “припомнянето” е обратният вариант – постигнали сме знание, защото сме имали чувства?
Тема № - 30 Коментар № - 2630 Kradla - 2010-08-09 21:09:38
С много хубав цитат от „Филеб” започва седмицата! Отдавна ми се искаше да напиша нещо по титулния текст, въпреки че следва главно да благодаря за форума; и за семинара. Накратко, по темата НБУ: от моята повече външна позиция (на читател), НБУ наистина прилича на текст, и това е положителното, защото действително е нещо свързано и цялостно, дори на дискурсивно ниво, според мен; на визуално също; това, което ми се струва не толкова положително, е че студентите някак не са винаги и не всички част от същия този текст, може би и защото се редуват и движат, дори с това, че се прехвърлят често от програма в програма, въпреки че това е част от хубавото на университетското протичане по принцип; и ето, това вече е някакво сравняване; в този смисъл се замислих дали и университетът, като текст, не осъществява репрезентиращо презентиране, или поне не може ли да се чете така? Доколкото винаги има някакви модели, но и сам моделира. Явно може. А за форума и семинара – цяла година ми беше и още ми е някак трудно да ги свържа убедено, но това може би е лично затруднение, в известна степен лежащо върху зависимостта ми/ни от различаването между устното и писменото, въпреки че и един семинар, и един форум до голяма степен целят свързването им: семинарът започва с говорене, но настоява за създаване на текстове; форумът представя само текстове, но те се държат и се отнасят помежду си като говорене. И биха могли да са част от общ голям текст, всъщност.
Тема № - 30 Коментар № - 2629 НП - 2010-08-09 12:22:33
Според мен - професор Богданов по интересен (таен) начин в коментара си е превърнал историята в литература:-). Казал е: бъдещето на историята е литературата, която не е литература, а е нашият живот, в който постоянно се свързваме и отвързваме, и усилваме, и намаляваме, и променяме, и оставаме същите - и историята е текст, и тъй като историята е текст, а текстът е литературата - значи историята е литература! Това го е казвал и друг път - най-любимото ми - наистина беше в разговора за сп. Следва - каза, че човек е протичане (а историята нали също е протичане) и единственият начин да се улови нещо от това протичане е текстът. Използваме понятия, които съществуват, само за да можем да улавяме протичането и да го наблюдаваме, а всъщност те не съществуват. В този ред на мисли - историята не е възмездена. Както Пиндаровите оди не са били литература, но са станали литература - така стои въпросът и с историята - затова за мен текстът за Осмия немейски епиникий - във всичките му варианти, е манифестен за науките, занимаващи се с разбиране.

Говоренето за паметта в коментара за историята на професор Богданов – сплитането точно на паметта и идентичността, на отделното човешко и общото ни (както в един друг текст - на живата колективна памет и изкуствената историческа памет) – изречението "всичко в човешката среда протича исторически и има история. Защото човешкото е с памет и постоянно работи по своята идентичност." ми припомни едно от словата на Сократ във "Филеб":

"... душата ни прилича на книга. - казва Сократ - Струва ми се, че когато паметта, усещанията и свързаните с тях чувства се обединят, тогава те заедно сякаш изписват в душите ни слова. И когато съответното чувство изпише вярно слово, тогава от него в душите ни възниква правилно мнение и правилни съждения, а когато този наш писар изпише лъжливо слово, получава се обратният резултат."

P.S.: А професор Богданов подмина моите и на Леля въпроси - като вятър – нищо че метафорично погледнато, поне на едно по-долно ниво, те по-скоро биха извели практика Форбс пред теоретика Фукуяма:-)... точно такъв е въпросът май... за Фукуяма добре.., а Форбс?

Никой нищо не казва за Форбс?!

Тема № - 30 Коментар № - 2628 Kradla - 2010-08-09 00:09:22
Когато започна темата за сложните, противоречиви и никак лесни за разплитане връзки и възли създали се между литературата и историята, аз така се съсредоточих в особеностите на историята и всичките ѝ видими недостатъци, които бяха изкритикувани във Форума, че изобщо ни ми хрумна да помисля - а какво е бъдещето на историята? Затова сега ме зарадва много начина, по който проф. Богданов гледа на бъдещето на историята: не просто историята има бъдеще, но има много работа, която трябва да свърши за да се появят тези нови “големите истории с общ разказ“, от които без съмнение хората имат нужда, защото и не само защотo обичат да им разказват и да разказват ИТОРИИИ за себе си и за другите. Я пред камината, я пред компютъра, я в аудиториите на НБУ и в останалите университети по света. Казвам, че историята има работа за вършене, но е редно да кажа, че и литературата, също. А това, че между двете границата е все по-малко видима, е може най-важното нещо, което бъдещите поколения ще разберат, ако успеем, разбира се, да им го кажем и то да го кажем добре.

Затова другото, което ме впечатли в коментара на проф. Богданов е неговата хипотеза за размиването на границата между историята и литературата и как тези двете могат да бъдат видяни чрез текстът, разбиран като потичане и т.нар. организиране на по-съдържателно време.
Тема № - 30 Коментар № - 2626 Анета де ла Мар - 2010-08-08 03:55:49
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115981

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128145

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94438

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29134

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17812

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180913

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60814

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA