БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Четенето, читателят и другите

БОГДАН БОГДАНОВ

Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето.

Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване.   

Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата.

Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата.

Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. 

В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател.   

Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност.

Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от  връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество.

Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век.

Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят.

Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" -  то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз".

На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си.   

Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания.

Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст.

Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на  следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят.

Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване.

Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране.

Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и  семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него.

Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Не настоявам, Бориславе. Компютърът ми така го е изписал (?!). Понякога пише на български с правописни грешки.

Разбира се, че е “ностос“!
Тема № - 33 Коментар № - 3326 Aneta de la Mar - 2010-11-25 21:58:54
Анета, не мога да разбера защо настоявате върху правописа "нАстос", след като е ясно, че е "нОстос"?!?
Тема № - 33 Коментар № - 3325 Борислав Георгиев - 2010-11-25 19:17:41
Толкова неща за завръщането!

Ако така вървят цитатите, тези, които са вън от България, току виж получили инфаркт от носталгия. А думата носталгия идва точно от “настос„. През 17 един студент по медицина я композирал от νόστος, да се върнеш у дома, и άλγος, болка/тъга.

На португалски има една прекрасна дума “saudade“. Тя няма гръцки, а латински корен - "solitáte" (solidão). Означава да си сам и описва онова емоционално състояние, което се дава, когато някой се намира на дистанция от нещо. Например, далече от родина, приятел, любов, починал близък или ситуации, които са останали някъде там, в друго време. Също може да е носталгия по храна и т.н. Когато идват португалците в Америка, в много от текстовете написани от онази епоха и тука, присъства тази дума. В този случай е не само носталгия, но и меланхолия по неща, които са останали далече. В Португалия, в Стария континент.

Но думата “saudade“ не е толкова меланколична и носталгично, защото запазва идеята за завръщане. Едно невъзможно понякога завръщане, но в сърцето, на който го желае и чувства, живее надеждата, има оптимизъм, че това може да се случи един ден. Това е така, може би защото думата “saudade“ се свързва и със друга дума -“salvar“, “salvação“, които означават “спасявам“ (на латински "salvare, salvatione"). Казва се, че думата “saudade“ е много трудна за превеждане, но понятието, което крие в себе си, не е толкова трудно за разбиране, както виждате. Дистанцията, която има между хората и обектите на желание, с които тези хора продължават да са свързани, предизвиква много силни чувства, които карат да се събудят най-дълбоките жизнени сили, а именно - вярата, че може да се осъществи отново среща, независимо от формата, в която ще се даде.

За мене това, което е написал Дебелянов, има много от “saudade“, макар да наделява тъжното чувство и надеждата, че ще се завърне, сякаш е погаснала. Но се питам дали напълно е огаснала? Не вярвам да е напълно. Но мисля, че в момента, в който е писал стихотворението, това е почувствал.

Ето пример за по-различен вариант на “saudade“.

http://www.youtube.com/watch?v=T5eQurF1t_A
Тема № - 33 Коментар № - 3323 Aneta de la Mar - 2010-11-25 16:30:11
Тъй като разговорът се завъртя около ностоса и след като цитирахме в този форум Кавафис, мисля, че по достойнство място трябва да намери и българският принос в разработката на идеята за ностоса:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.


Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...


О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

Елегията е публикувана за първи път в сп. "Смях", г. II, бр. 64 от 19.08.1912 г.
Тема № - 33 Коментар № - 3322 Борислав Георгиев - 2010-11-25 09:00:19
Анита добре поде моята идея, че четенето е връщане, но не само това. С коментара си показа как става именно това връщане и обогатяване на една идея с нещо повече. Сега “връщането“ вече не е метафора и не е само едно понятие, познато на хората като "Ностос". Има право Анита – “Настос“ е принципът на четене и писане във Форума. Както го каза със своите думи: “връщаме се, променяме се докато се връщаме, и добавяме още нещо, към което следващите читатели се връщат, за да могат да продължават дискусията.“

“Форумът“. Аз винаги го изписвам с главна буква, защото все ми се иска да не е просто един, там форум (за мене там си е точно там), а да бъде ФОРУМ (тука има едно покачване на гласа, ако се заслушате, ще го чуете). И ето, че сега връщането, идеята, че четенето е връщане, че именно това е емблемата на дейността ни във Форума, ме кара да предложа, че може би Форумът има нужда от този свой девиз изписан на своята страница. Така, ще знаем, това, което знаем, че четем за да се върнем да продължим дискусията: “Настос“. Ще си спомняме за тези, които са правили “настос“: Одисей на път за вкъщи, например. И всички други настоси, които сме споменали или все още не сме обсъдили.
Тема № - 33 Коментар № - 3320 Aneta de la Mar - 2010-11-24 20:26:58
Много ми харесва това, което пише Анета. "Четенето е завръщане" - това, всъщност е емблемата на дейността ни и във форума. "Ностос" :) връщаме се, променяме се докато се връщаме, и добавим още нещо, към което следващите читатели се връщат, за да могат да продължават дискусията.
Тема № - 33 Коментар № - 3315 anita - 2010-11-24 08:03:37
Дълго и пространно интервю с проф. Богдан Богданов в днешния вестник "24 часа". Интересни размисли за днешната политическа ситуация в България, за днешния министър-председател, за интернет и Facebook, за този форум (!).
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=685226
Цитат от интервюто:
- Форума, който създадохте към вашия уебсайт, не допускам да е с идеята да е контра на Фейсбук?

- Не, той не е контра, по-скоро е насилие над формата на интернет. Първото насилие е, че форумът предлага дълги текстове. Винаги има заглавен текст, който аз се стремя да не бъде повече от 10 страници. Коментарите на този текст никога не са добре свързани с него - всеки си харесва нещо и коментира в своя си посока. Доброто е, че коментарите са дълги. Това изискване във форума - на по-дългата мисъл, е така да се каже едно антиизискване спрямо културата на Интернет.

Това, което съвременният човек никак не издържа, е по-дългата мисъл, по-дългата свързаност. Е, това е постижение във форума - че се образуват особени текстови гнезда с по-дълга мисъл - вече никой не смее да пусне едно изречение. Това е антиинтернет настроението във форума и аз смятам, че то е много положително.
Тема № - 33 Коментар № - 3314 Борислав Георгиев - 2010-11-24 07:20:02
Когато проф. Богданов казва в своя титулен текст, че “като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности...“, говори за това, че нашата човешка дейност е така многостранна, многолика и разнообразна, че от четене стигаме до други действия, от тези други действия преминаваме към трети - четем и правим толкова неща, и заедно и поотделно. Културата ни ден днешен е и четене и много повече неща от четене, но сме все по-синкретични във формите, в които сътворяваме тази наша култура. А дали сме по-добри читатели??? (Обикновено се казва, че културата е “синкретична“, но ето, че ми дойде, от смесване на думи на различни езици, да кажа, че ние сме “синкретични“. Струва ми се, че тази грешка, всъщност не е точно грешка, а друго.)

“Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене.“ Това е един много интригуващ финал на текста. Сякаш някакъв друг текст чака там зад ъгъла и напъва да дойде.

Извинете, че не писах тези дни, но ми се случва точно това, за което заговорих: да се намираме във вихъра на разнообразни човешки действия, където няма само четене, но има толкова неща, че няма как да се съсредоточим върху, например, дискусията във Форума. Когато идват такива напрегнати дни и след това човек отново се върне към спокойствието или нормализирането на ежедневието, сяда да чете сякаш прави едно хубаво завръщане. Все едно да се качиш в колата, да изпътуваш дълъг път и в един момент да се окажеш отново пред вкъщи. Има текстове, които точно това правят с мене като читател – карат ме да се чувствам в къщи, по-точно, че се ВРЪЩАМ в къщи. Тогава разбирам, че моето крехко, не винаги достатъчно аналитично идентифициране е надживяло променливостта на времето и благодарение на това, че отново чета се срещам, събирам се отново със себе си. Не че моето “себе си“ не се е променило в това време. Това “себе си“ не е така ясно, както изглежда, но със сигурност мога да кажа, че точно, защото вече знам какво е промяна, затова се радвам на завръщането.


Четенето е завръщане.
Тема № - 33 Коментар № - 3313 Aneta de la Mar - 2010-11-24 00:04:48
Защо да не може.Хегел-действителното е разумно, а разумното е действително.
Защо четенето на действителното да подлежи на контрол? И от каква друга действтелност?
Тема № - 33 Коментар № - 3312 Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-23 23:10:03
Понеже веднъж става вече въпрос за това стихотворение - дао го чуем как звучи в оригинал!
http://www.youtube.com/watch?v=eR0A7nrQJJo&feature=player_embedded
Тема № - 33 Коментар № - 3308 Борислав Георгиев - 2010-11-23 16:51:06
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116052

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29166

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA