БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Далечната 1979 година.

Никой не прорицаваше, че комунизмът ще падне. Изглеждаше непоклатим.

Като проклятие. Проклятието ще ни достигне винаги, където и да сме.

Прорицанието е само една насока. Прорицавахме какво ли не. И сега прорицаваме.

Може би разликата е в това, че проклятието е сбъднато прорицание, от което не сме доволни.

Далечната 1979 година. Вече втора година ходех по разкопки. Виждах разрухата на хилядолетните цивилизации пред очите си. Едва ли мислех за разрухата на комунизма. Както едва ли сега мисля за разрухата на демокрацията.

Печахме се като гущери по каменните зидове, ровехме пръстта около тях и очаквахме да намерим "съкровище". Все пак доста по-добре от помагащите на "земеделските стопани" наши съученици.

Лагерите бяха отминали като лош сън. От който някой не се бяха събудили. Може би за добро.

Ровенето в старите камъни и в старите кокали, в старите текстове и истории, ме освобождаваше от всекидневното "потъване" в комунистическата действителност, за която Църквата беше отживелица, държавата щеше да отмре, както и брака. Да не говорим за философията. Нищо друго освен марксизма-ленинизма.

Нищо от това не изчезна. Даже напротив.

По повод разказа на Веселина, за "вожда и учителя" си спомних едно набивана ни през годинити изречение - Колелото на историята се върти и ще се върти.....

Тема № - 34 Коментар № - 3763 Кастор - 2011-01-08 18:28:53
Ехххх, “Памет родова”! Паметта ни е обременена, но все още свежа. Толкова свежа, че след като гледах “Живот на другите”, не спах две нощи. Защото всичко е едно към едно. И колкото паметта да е свежа, съзнанието гледа малко да я покрие със забрава, защото “нали трябва да се върви напред”... Да,....но не (Петко Бочаров). Защото миналото е издълбало дълбок белег в тялото на мнозина. Злодеят не трябва да се забравя. Още повече, че той е жив и въобще не му пукат филми като “Живот за другите”. За него това е пускане на малко пара, но за нас – не.
Анета, ти си го гледала много пъти. Спомняш си началните реплики: “Хайде, разкажете ни сега, какво сте правили последния месец, с кого сте се срещали, за какво сте говорили”. Тези думи още плющят в ушите ми, но не от филма, а от моя живот”. Затова не спах две нощи. Отново изпитах страха.

“- Страхът... Една хубава априлска утрин ти се разхождаш в градината на двореца. Всичко те предразполага към спокойствие и щастие. Отпускаш се и се оставяш да те омаят ароматите на клонките, на свежия ветрец. Тогава, не щеш ли, от някъде изкача див звяр, готов да се хвърли върху ти. Трябва да се защитиш, да се приготвиш за бой. Това ще бъде бой за живота ти. Обхваща те силно вълнение. За част от секундата ти се струва, че мислите ти са объркани, нямаш сила да извикаш за помощ, не можеш да контролираш ръцете и краката си. Това се зове “страх”. Аз бих го нарекъл “опростяване”. Положението изисква от теб пълна промяна.” (Мишел Турние в “Тримата влъхви”)

Герг Уейслер (Животът на другите) е просто един добър човек, както е заглавието на книгата на главния герой. За мен той (Герг)) е компромисът на сценариста и режисьора.Защото, кой знае ЩАЗИ още може да е жива. И е.

Те ни промениха. Генетично. Решенията, които вземаме за поведението си, рядко са самостоятелни. Предадохме го и на децата си.
Ние даже себе си още не познаваме. Не знаем, как бихме реагирали, акооо...на нас се случи или беше се случило нещо като на други хора. Дали като тях...дали по друг начин...

Сега малко Платон. Да не го забравяме:

“ Сократ: Що се отнася до мене, Федре, че подобни тълкувания си имат своята привлекателност ( за северният вятър, който отнесъл Орития в пещера на Хемус). Но те са по силите на хора, крайно способни, издържливи на труд и не особено щастливи......Ако човек не им вярва, воден от здравомислието си, и се опитва да търси във всяко едно от тях вероятното, много време ще му е нужно....И ми се вижда смешно да се интересувам за неща, които са ми чужди, преди да съм познал себе си.” (Диалози, Федър, Превод: Богдан Богданов).

Късно влязох във форума и не зная, дали тези текстове в ДИАЛОЗИ вече не сте коментирали. Но сега те някак си ми се вързаха в разсъжденията.

Желая ви много хубав уикенд!!!
Тема № - 34 Коментар № - 3761 Мария - 2011-01-08 15:14:28
Чанове, тъпани, дайрета и зурни дрънчат при мен, Ани, ще ми пръснат главата (особено тази нощ-утро), но много трудно се прави интерактивен текст от думи, гайди, зурни и чанове, та затова се бавя. Остана ми малко товарене на музика в мрежата, за да я линквам и съм към привършване.

И аз помня "Дела и документи", мила моя майнольо, Сократе и Веси ;-) - сутрешен кошмар.
Тема № - 34 Коментар № - 3758 Лелята на Сократ - 2011-01-08 10:34:01
Анетка, точно така е - но има нещо в проклятието, което ние не разбираме - и когато проклятието не се разбере - се стига до гибел - затова го наричам "човешко прорицание", защото дава някаква връзка между миналото и бъдещето, подобна на връзката между човешкото и божественото. Случаите на Мюкеринос и Крез са много важни - Крез не разбира прорицанията, но разбира проклятието, и то не благодарение на човешкото, а го разбира от божественото, а Мюкеринос подлага на интерпретация прорицанието, което прилича на проклятие. И при двамата се свързват прорицанието и проклятието. Случва се по някаква голяма промяна в парадигмите.

И освен това – защо Кир взима един родово проклет цар, който е победен и е загубил всичко - точно той да му бъде съветник – съветник на народа победител? Защото е разбрал миналото ли? Има нещо, което ние не разбираме около прорицанието и проклятието - някаква връзка ... с правенето на бъдещето... и може би с нас...

Херодот я знае.

---

Истински Сократе, благодаря за поздрава, в много по-неагресивен вариант е от този в "България - дела и документи":-), но ме събуди със сигурност!
Тема № - 34 Коментар № - 3757 vesselina vassileva - 2011-01-08 10:12:50
Нощта настъпи и при мен, Анета де ла Мар, но при Весето идва сутрин. Време е да я събудим с една песен

http://www.youtube.com/watch?v=IkDP_VB3HUk&feature=related

И аз я помня.
Тема № - 34 Коментар № - 3756 Истинският Сократ - 2011-01-08 09:23:28
Прорицанието и проклятието зависими ли са по равен начин от разбирането?

Най-вероятно, Весе, и двете са зависими от разбирането. Но не по един и същ начин. Смята се, че прорицанието е именно тази част от познанието, която в процеса на гаданието се превръща в разбиране за нещата. А гаданията са много и различни, някои доста сложни и може би такива са били и тези в прорицалищата на Аполон и на Дионис. Сложните гадания позволяват да се изяснят някои причинно-следствените връзки, които е трудно да се проследят, а в същото време, се спомага да са проумеят неща, които не подлежат на логиката на тези връзки, но се случват и са неразделна част от живеенето. Затова, едно прорицание може да отвори хоризонти и да спомогне за обмислянето как да се стигне до нещо ново, различно и по този начин нещата да получат развитие в определена посока. Например така се постига “разбиране“, че боговете покровителствуват някой, който тръгва на бой (прорицанието идва от вертикала на божественото).

Но проклятието е сякаш нещо много по-ограничено. Насочено е към затваряне на врати, спъване на процеси, изразява се като съпричастие с не ставането на неща или направо в достигане до край, разруха или провал на някого или нещо. Проклятието работи само като един вид “отнемане“ и затова чрез него нещата се виждат половинчато. За разлика от него, прорицанието съдържа в себе си разбирането, че процесите в живота са винаги едно непрестанно даване и взимане, отнемане и получаване - процес, който може да бъде разбиран като кръгов, като колелото за предене (чекръг), което се върти за да се създава вълнен конец, а Вселената, по същия начин се върти непрестанно за да съществува. Въртенето е творене, създаване на съдба, съдбата на някого, на една държава и прочие. И нали става въпрос за едно колело, това, което е горе, слиза долу, а това долу се качва неминуемо един ден горе. Проклятието би било едно долу и само долу. Проклятието идва по хоризонта от миналото, казва Весе. Идва от там и ако просъществува сега и утре, значи е по-постоянно и от движението на Вселената. Значи е станало едно константно “долу“, а чекръкът на живота е спрял да се върти.

Ако беше така... но това не е така. И докато при вас идва сутрин, тука настъпва нощ, а аз пиша тези размисли по темата, опитвайки се да не се загубя в нея и си спомням за кукерите, които обсъждахме преди. Но не чувам никакви чанове да подрънкват.
Тема № - 34 Коментар № - 3755 Анета де ла Мар - 2011-01-08 05:33:44
Забравих още едно интересно нещо да включа от онова време, въпреки че може и да съм го казвала вече. (Много хубаво комунизмът се нарича “онова време” – все едно е някакво време, по чиито особености всички са врели и кипели, дори и да не го познават, и все едно всички са го надхитрили и са дръпнали напред и никога не могат да станат негови жертви – а той дори не е време, защото комунизмът може да се разбере по това – че не се променя – също като шизофреничните образи в “Красив ум”, където момиченцето не порастваше и по това Джон Наш разбра, че нещата, които вижда са въображаеми, а не истински.)

Имахме с баща ми една любима песен “Имала Мариана” на Емил Димитров, която сигурно всички знаете. Спомням си я от 1977 г., когато стана голямото земетресение през март. Още не съм била навърша 3 годинки, слушахме песента на един грамофон и стана земетресението, беше вечер, избягахме навън – спомням си как паветата се виеха като едни големи змии, пълзящи една до друга, все едно се състезаваха. И макар че песента е много ведра, винаги ми е напомня за това земетресение.

Миналата година разказвах на Искра тази история за “Имала Мариана”... и тя ме попита дали зная какво означава песента. Какво да означава, мисля си аз… лек сюжет – Мариана имала добро сърце и шапка с едно перце, и срещнала с руси коси момче, и се смяла от сърце - какво може да означава – означава същото, каквото и означава Джени, която тича запъхтяна в цъфналата ръж... и вир водица стана - понеже, ако някой срещне някой в цъфналата ръж, то нима ще знае някой, де, кога, веднъж, някой си целувал някой в цъфналата ръж...

Да, ама не. Песента била създадена в чест на сключване на договор между Франция и СССР – затова, мускетарската Мариана с шапката с перце е Франция, а русокосото момче – разбира се, е СССР. Сега се чудя дали авторите на текста са внимавали да изпързалят идеологията и да направят една песен, която както и да означава Франция и СССР, така и да не означава това, а да си означава просто любов, както и означава.

Сещам се за истинския разказ, който трябва да изглежда колкото се може по-истински. От няколко дни си мисля само за това – как отваряме света и колко е важно това. С какво всеки един от нас днес отваря света си? Аз, например, отварям с литературната теория, която вече за мен не е литературна теория такава, каквато е била през 1999 г. – просто някаква наука, а е всичко – чак до божественото разбиране, за което говори Платон, любов, лудост – всичко. Затова и текстовете на професор Богданов за мен са литературна теория, защото това е по-сигурното за мен нещо, с което съм ги означила. Виждате как използва литературната теория и Анетка – това е разбирането. Просто, разбирайки модела на действителността в литературата, използваме същите методи и за разбиране на самата действителност.

Та в този ред на мисли и въпроси - днес си мислех: кое свързва прорицанието и проклятието – и двете са разкази за бъдещето, но ако проклятието идва по хоризонта от миналото, то прорицанието идва от вертикала на божественото – и двете са някакви отваряния. Кое е общото между проклятието и прорицанието, ако едното е с отрицателна натовареност, а другото е с положителна натовареност? Е, разбира се, прорицанието се отбелязва като положително, ако бъде разбрано правилно и допринесе по правилен начин за изграждането на бъдещето, ако не бъде разбрано – направо си става чисто проклятие. Но се питам – не е ли така и с проклятието, което идва от миналото? Не е ли и при него най-важното да бъде разбрано правилно това “човешко прорицание”, идващо не от боговете, а от хората на миналото – след като бъдещето зависи от него? (Херодот в подобен случай казва - че мъдростта на бъдещето (Кир) зависи от тълкуването на проклятието на миналото (Крез), самото то ги тълкува, това разбиране дава правилните решения на бъдещето.) Може би, по същия ред, по който прорицанието може да се превърне в проклятие, ако не бъде разбрано - така и проклятието може да се превърне в прорицание, ако бъде разбрано? Прорицанието и проклятието зависими ли са по равен начин от разбирането? Крез и Кир пример ли са за това?

Ето оригиналната песен на Емил Димитров:

http://vbox7.com/play:3932c6f3

Но публикувам линк към “Имала Мариана…” и в изпълнение на детската група “Бонбон” – т.е. съвременното изпълнение на песента – най-интересното е, че песента е определена като “детска песен”, има малко рап ... и, ни в клин, ни в ръкав, се появява една Червена шапчица, подскачаща през гората. Едва ли някой знае, че Мариана, не трябва да е с червена шапка, защото е Франция, а не СССР:-). Шегувам се... истината на текста - се носи от този, който разбира в момента:

http://vbox7.com/play:21ae048d

Честит Иванов ден! Св. Йоан Кръстител, наричан и Предтеча, е бил и пророк. В житието му се казва, че “в светлината на Божия Дух му се откривали човешките грехове” – т.е. той ги е виждал, защото ги е разбирал. Но в неговата история също така се казва, че човек не трябва всъщност да търси пророци, защото пророчеството е вътре в човека и нещата се разбират, не когато някой пророк “който дори не съществува” ни ги каже, а когато открием пророчеството в себе си и всеки сам намери разбирането (Бога) от мястото, на което се намира. Така е било и със Св. Йоан Кръстител.

Какъв смисъл само – раждането на Св. Иван, който знае нещата и ги казва на другите и който има силата да променя нещата, защото вижда греховете и може да ги отмие в реката и така да задвижи промяната... предшества раждането на Исус и проповядва: "след мене иде по-силният от мене".

Преди Йоан, по същия начин, така се родил Исаак.

---
P.S. Покрай песента на Емил Димитров се сетих за сутрешните приказки по радио “Хоризонт” в 6.50 часа, които започваха с един часовник и с едно петле, а веднага след тях, малко преди да тръгна за училище – паметният глас, който все едно ме пробождаше с 1000 копия:

“България – дела и документи!” :-)

Истински разказ в 7.00 часа!
Тема № - 34 Коментар № - 3754 vesselina vassileva - 2011-01-07 23:57:15
Лично аз - на 2 май.
Тема № - 34 Коментар № - 3753 Борислав Георгиев - 2011-01-07 06:26:11
С голямо закъснение и по много тъмна доба, да река и аз пожеланието, което цял ден си мисля, но не стигнах навреме до изписване:
Светъл празник на професор Богданов, на Теодоте и на всички други празнували!
Дано са се появили просветления не само с наистина много хубавата дума "Богоявление", както е станало при Ани.
Тема № - 34 Коментар № - 3752 Лелята на Сократ - 2011-01-07 00:49:19
Проф. Богданов, честит имен ден! Желая ви здраве, щастие, истински приятели и бодър дух! Благодаря Ви за всичко, което правите за нас! Преди малко изчетах новите коментари във форума и за пореден път съм оживен и възхитен от всичко това!

Дори не зная как да спра да се смея, въпреки цялата сериозност на онова време, което видяно през очите на дете придобива реалните измерения на абсурда.

“Много ни беше страх, в обикалящия ужас да не се доближим без да искаме и да паднем в процепа, в който – както се разказваше, сваляли саркофага дълбоко под земята, за да го замразяват.”

Да се върнем при истинските богове и истинските хора!
Тема № - 34 Коментар № - 3751 Истинският Сократ - 2011-01-06 23:19:11
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116036

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20184

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134388

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA