БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Останки от антична музика в традиционната балкано-анатолийска музика?
Росица Гичева-Меймари

„И същата свързана дължина във втория пасаж за квази-чалгата песен на Арети. Росица, защо не направите такъв заглавен текст по образеца на ненаучната наука, която разбирате полуразбиращо, както впрочем съвсем точно сте разбрала, че става и при мен?”

(Богдан Богданов в неговия форум – 2010-10-16 09:25:47)

Макар че това изследване е пряко свързано с научните ми занимания и се породи от тях, никога не можеше да стане научно с мен. Щеше да си остане само едно лично всекидневно-празнично удоволствие за цял живот, ако професор Богдан Богданов не бе пожелал да пиша за това във форума му и за форумците. Ще пробвам да подхвана откъдето съм свикнала – как е тръгнало и как е протекло, защото смисълът за мен се появи, натрупа и разля в дълго житейско (празнично и всекидневно) протичане, течащо и сега. Винаги съм предпочитала да разказвам как са се постигали смислите при мен, защото чрез разказите успявам и да ги формулирам, понякога.

Направих опит поне да започна научно, но не стана. Била съм студент по история (вероятно втори курс) в онази 1988 г., от която веднъж Ви цитирах пасажи от лекциите на професор Богдан Богданов по история на старогръцката култура. Бях слушала вече и семинарите на професор Александър Фол. Чрез тези двама „култови” професори, античният свят беше започнал да се поотваря малко и за мен. Не мога да си спомня дали съм прочела или съм чула от тях разказ за едно обвинение срещу Еврипид. Тези дни, след двадесет и две години, не можах да намеря в кой античен текст се споменава и го преразказвам по далечен спомен, вероятно неточно.

Еврипид бил обвиняван, че въвел в трагедиите си азиатски начини за свирене на флейта и някакво непристойно азиатско танцуване, в което се извършвали въртеливи движения на тялото от кръста надолу, които движения възбуждали сладострастно-похотливи желания у зрителите. Тези неща не се харесали на по-консервативно настроените атиняни.

Запитах се, да не би така наречените „belly dances” (кючеци и маанета) да не са турски (както се смята), а да са антични малоазийски или общо средиземноморски, и турците да са ги заели от културата на завареното население. Разбира се, тогава не можех да отговоря, но въпроса си го запомних и прибрах в чекмедже.

Свързах старогръцкото описание със съвременните кючеци и маанета, защото по онова време още нямаше чалга навсякъде и аз не я бях срещала. Кючек не само бях виждала, ами и нещо повече. Случи се на същата онази българо-гръцка сватба, на която разказвах че бях шаферка, и където бях извънредно впечатлена от гръцкото зейбекико. Тогава за пръв път видях леля си да играе нещо, което не ми хареса толкова много колкото гръцкото. Когато попитах как е възможно леля да танцува така неприлично с чужди мъже, майка ми ми отговори, че така са танцували някога в селото им, и че леля ми се била научила от баща им. Дядо ми бил първенец във всички танци, но най-вече в този и в ръченицата. Разказа ми също, как се бил преборил с мечка – изобщо научих че съм имала дядо-класически-героичен-образ (Орфей-Херакъл-Боримечка). Късно през нощта в малка компания, с известно отвращение, взех че се пробвах дали ще мога и аз да танцувам това странно нещо – нали дядо ми (на когото съм кръстена но не познавам, защото е починал малко преди да се родя) е бил майстор танцьор. Разказвам това, защото беше първият ми опит с немоето в мен, който си спомням. Оказа се, че можех да танцувам това неприлично и неприятно за мен нещо, включително да си кълча врата, което почти никой не го може. Само още веднъж го танцувах пак – когато ми хрумна, че танцът е древен и са го танцували в антична Гърция. През тази същата 1988 или през 1989 г. шокирах моята най-близка приятелка с казването и показването, че мога да танцувам кючек. Приятелката ми не можеше да повярва, че може да имам нещо общо с чалгата. Заявих й, че това не е чалга, а древен малоазийски танц, и че го мога, защото съм малоазийка (тогава вече знаех, бях разпитала баба си и даже бях чела нещо за малоазийските българи).

Забравих хипотезата за древния малоазийски произход на кючеците и силно се противях на чалгата до края на 2001 г., когато вече след като бях прибавила гръцката фамилия „Меймари” към името си, пристигнах в Елефсина. Още първия ден трябваше да участвам в сватба. Бях много любопитна, защото интересът ми към традиционните култури вече беше огромен и подплатен с немалко години работа. Неприятна изненада беше безкрайната поредица от кючеци. Попитах съпруга си, как се съвместява силното националистическо чувство на гърците с тази турска музика и танци. Макар че той е противник на всякакъв национализъм, малко засегнато реагира, че това са традиционни гръцки танци и музика и че не са турски. Е, как да не са, това си е кючек, ачик-ачик, пар екселанс, казах аз. Не, не било. Били „нисиотика” (островни песни), „гамотрагуда” (сватбени, но и „сексуални песни”) и „цифтетеля”. И той не ги понасял, но си били съвсем собствено гръцки. Не съм ли разбирала, защо нямал националистически чувства! Разбирах, и аз нямах. Тогава се сетих за моята студентска хипотеза и му казах, че сигурно е прав, поне за времето след Еврипид, защото Еврипид е бил обвиняван, че въвежда нещо като малоазийски кючеци на Дионисовата сцена в Атина. Казах още, че сигурно това са дионисови танци, вакхически, като между менадите и сатирите във вазописта (фиг. 1, 2).

Членовете на моето андрогинно разноетнонационално семейство, имаме нещо общо в произхода и културата, което си личи и отвън. Всички отбелязват, когато ни видят заедно, че някак си приличаме. Подозирам че е така, защото и двамата сме малоазийци. Родът на моята майка произхожда от с. Мандър (дн. Мурадийе), област Бандърма (древният Кизик). Селото се намира на около 40 километра на юг от Кизик, в югоизточната част на езерото Маняс, и на 160 километра на изток от Троя, в древната област Мизия с планината Ида, от която Зевс наблюдавал бойните действия на ахейци и троянци. Херодот казва, че мизийците са колонисти от лидийците. Не е ясно дали мандърци са местни или са преселници от етническата българска територия (по рупския диалект се разбира, че са южно-българи). Да са преселници ми изглежда по-вероятно, въпреки че баба ми многократно повтаряше когато я разпитвах, че „ние сме си анадолци и винаги там сме си живели, преди да дойдем в България”. Специфичният говор ме кара да мисля, че сме изселници от Неврокопско-Драмско-Пангейски (силно Дионисов древнотракийски) регион - има сведения за масови изселвания през ХVІІ в.

Родът на свекъра ми произхожда от град Бирги, гръцкия Пиргос, на около 80 км на изток от Смирна (дн. Измир), в централното южно подножие на планината Сипил, свещена планина на малоазийската богиня Майка, на чието плато точно над Пиргос се издига (и днес) Сарди – градът на Крез, столицата на лидийското царство (от където се били изселили мизийците). Градчето е било богато и известно, митрополитски център от византийско време. След изселването на гръцките бежанци през 1922 г. е поопустял архитектурен резерват, прилича на Созопол. Мястото е лидийско, но фамилното ни име Меймарис се оказа персийско - означава нещо като „архитект-строителен инженер”. Съпругът ми много пъти е поливал със студена вода възторзите ми от гръцката традиционна музика, на която той не е любител, но веднъж призна, че някъде дълбоко в себе си харесва „ребетика” – музикалната традиция на малоазийските гърци, и си го обяснява точно с произхода и традицията, със странното преминаване на нагласи и привързаности през поколенията без никакъв контакт с жива действителност. Вероятно заради това, все пак ми помогна в по-дълбокото опознаване и разбиране на гръцката традиционна музика. Като признателност (нищо от написаното тук нямаше да се роди без Йоанис Меймарис), първото парче, което слагам в текста е от филма „Ребетико”. Една от основните теми на филма е музиката на малоазийските бежанци.

Заглавното парче „При Тома” - http://www.youtube.com/watch?v=QR4avmuBDhY
Същото, но на погребението на главната героиня, изпълнителка на ребетико, родена в Смирна - http://www.youtube.com/watch?v=epWY3qDGow8

С много слушане и с опиране на ”спомени” от нашите малоазийски предци, както и със случайно попаднали писмени и изобразителни извори, навлизах в темата за парченцата антична музика в съвременната традиционна балкано-анатолийска музика. Гърците, за разлика от нас, не са изоставили музикалната си традиция. И сега има много музиканти, които създават традиционна музика или композират съвременна музика стъпвайки на традицията си – традиционно етно, етно-рок, етно-джаз и етно-класическа музика. Има дори запалени чужденци като мен. Такъв е Рос Дейли, ирландец, който живее от тридесет години на остров Крит. Говори много сладко гръцки със силен критски акцент. Свири на лира, поддържа прекрасен състав (включително с българка - свири на сандури) и постоянно прави концерти и записи. Кани изпълнители и на други традиции – индийци, перси (трио на ударни инструменти „Чемирани” от Иран), туванци („Хун Хур Ту” от Монголия). Интересното на туванското пеене е, че един човек може да произвежда едновременно два гласа, а в общ план - туванците са от онези народи, които притежават традицията на оригиналните сибирски шамани. Ето някои от нещата, които съм слушала на живо в Елефсина - Рос Дейли е слабият висок келтски друид в средата, с русо-бяла дълга коса, облича се в бяло: Рос Дейли, „Хун Хур Ту” и трио „Чемирани” - http://www.youtube.com/watch?v=gCO3q6gur-Q
Туванската песен „Тъгата/оплакването на сирака”. Чува се пеенето на един човек с два гласа (все едно пее и свирка с уста, но всъщност прави и двете с гърлото си – шамански работи) - http://www.youtube.com/watch?v=WQ-cHg3PuBA

До тук бяха празничните моменти. Следващите моменти са голямо множество и се случваха във всекидневен контекст, поради което няма какво особено да им се разказва. Случваха се докато готвех, миех, отглеждах гардении, лимон, нерандзи, лаврово дърво, кайсия, асма с грозде и рози в градината, или се занимавах с кучето. В Гърция слушах постоянно радио, за да уча и езика. И друг път съм споменавала за „смисленото всекидневие”, на което винаги съм се наслаждавала. Докато върша каквато и да е автоматична работа или не върша никаква работа, в ума ми непрестанно протичат всякакви реалности – мои, чужди, немои-мои, минали, проектирани в бъдещето, смесени. А музика обичам да тече паралелно с каквото и друго да правя. В Гърция това ставаше силно и продължително, защото само там имах време да върша домашна работа, и умът ми беше дълго време свободен да се занимава с каквото друго може и желае.

Преди да заминем за Гърция в края на 2001 г.  у мен беше попаднал диск със съвременни интерпретации на антични музикални текстове. Бях го слушала многократно и тази основа стоеше зад свързванията ми, които винаги си остават несигурни, защото античните нотни текстове показват само тонове и ритъм - без темпо, настроение, продължителност на нотите и други важни подробности, които не знам как се наричат. Съвременните записи са доста свободна интерпретация, макар и върху автентичен нотен текст.

Някои от тях ми звучаха като музика на извънземни и с нищо не ми се свързваха – Хорът от Еврипидовия „Орест”, Делфийските пеани. Еврипид, съвсем очаквано, харесвам и като музика (толкова съжалявам, че нищо не се е запазило от „Вакханките”!). Първи хор от трагедията „Орест” на Еврипид - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=1
Неочаквано (или очаквано) - почти не мога да понасям да слушам делфийските пеани.
Първи делфийски пеан – http://www.youtube.com/watch?v=58Z9RFxJ1B8
Втори Делфийски пеан - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=3
Най-много обичам най-стария от запазените и най-великия античен поет-музикант – Пиндар, с първа Питийска ода, която ми помогна да започна да разбирам старогръцки: http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=4
Тя ми прилича на ренесансова музика, даже малко на барок (сигурно защото обичам бароковата музика). Тези свързвания, обаче, може да се дължат на факта, че нотният текст е запазен в късен средновековен ръкопис и може да е обработен в духа на по-късното време. Делфийските пеани са съхранени епиграфски - такива, каквито са били записани оригинално и сигурно затова ми приличат на извънземни. Такова е и „Оплакване на Текмеса” - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=5

Други антични парчета, обаче, веднага ми се завързаха с музика, която звучи и днес, макар че също е стара - византийската църковна музика.
Епитафия на Сикелос - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=6
Свързването не беше и трудно, защото разполагаме с доста на брой антични химни към богове от ІІ в., един от които дори посветен на Светата Троица.
Химн към Слънцето - http://www.youtube.com/watch?v=UnRd8fXdR0U
Химн към Светата Троица - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=7
Тази връзка се прави още по-лесно, ако човек е слушал достатъчно ранни византийски песнопения.
„Светлина на радостта (Фос Иларон)”, Атанасий Александрийски, ІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=pFJQNQ83s78
„Единородният син”, приписвана на император Юстиниан VІ в. - http://www.youtube.com/watch?v=SUXJEECQBAY
„Херувимски химн” - http://www.youtube.com/watch?v=vw8kb5zlSc8
„Достойно ест” на Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=Hpq5cPvdQZI
„Славословете Господа”, Йоан Кукузел, ХІІІ-ХІV в. - http://www.youtube.com/watch?v=nWsUbdsXLYY

Такива слушах всяка неделя от близкия храм на св. Параскева – повечето храмове в Гърция пускат живата литургия на високоговорители. И въпреки че тялото ми се съпротивляваше и не искаше да се буди всяка неделя в 7 часа сутринта, понеже певците бяха превъзходни, душата примолваше тялото ми да си събуди поне ушите, за да се наслади на ангелогласното пеене. Така, със заспало тяло, будни уши и душа, по четири часа всяка неделя свиквах и с византийския гръцки език. Е, вярно е, че понякога изнасилвах тялото си - ходех и слушах цялостно-блажено вътре в храма, а после го оставях да си доспи.

Византийската музика и пеене са сходни, съвсем обяснимо, с традиционна музика и пеене от широкия район около Константинопол – съвременна Тракия, но и северозападна Мала Азия, включително малоазийското крайбрежие. Започвам с примери от малоазийска Гърция.

Първият ще е приспивна песен от Смирна, изпълнена от Арети Кетиме в атинския театър от римската епоха, който днес се използва за концерти: http://www.youtube.com/watch?v=b7D3kNFlwHI

Тъжните малоазийски песни често са от Смирна - обезлюден и опожарен гръцки град през 1922 г., по време на голямата „малоазийска катастрофа” за гърците - война с Турция, в която над 2 милиона бежанци се преселват в континентална Гърция (заселват ги основно в Северна Гърция, която е обезлюдена от избягалите българи - македонци и тракийци). Песента е за дете, което се мъчи да отплува от опожарения град. С метафори е описано удавяне в буря: тялото на детето става лодка, а кърпата му - платна. Накрая моли да не му пишат писма, защото не знае писмената и му се доплаква. „Казах ти, и пак ще ти го кажа” - http://www.youtube.com/watch?v=Ze_AMsSghBs

Третата тъжна смирненска песен ще е „Дзиваери” (Сапфир) – пак за емигранти и бежанци. Пеенето на Арети тук е много „ранновизантийско”. Името на скъпоценния камък сапфир е старогръцко, в средногръцки се променя на „зафири”, турците го потурчват на „дзиваери” и гърците си заемат потурчената собствена заемка. Има много такива гръцки заемки в турския, които пак са се върнали в гръцкия. „Дзиваери” - http://www.youtube.com/watch?v=lj_YdBJyHiw

Ще предложа примери за „византийстваща” народна музика и от Гръцка Тракия:
Хронис Аидонидис на Олимпийските игри 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=UwbxQkpeC38
„Да бях птиче”, първата от двете песни (втората е танцова „Възцари се утринен царю” - към слънцето). Хронис Аидонидис пее в храма на Посейдон в Сунион - http://www.youtube.com/watch?v=ECwHcZBx8Tw
Като „византийстващи” бих определила и българските бавни рупски песни - тракийски, странджански, родопски (и на българите-мюсюлмани!): „Излеял е Дельо хайдутин”, Валя Балканска - http://www.youtube.com/watch?v=7lJYq6bjHTQ
Ще сложа и любими песни от тези, които майка ми постоянно пееше: „Заблеяло ми агънце”, Борис Машалов - http://www.youtube.com/watch?v=8g4D6rL0Q5M
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”, Галина Дурмушлийска и Теодосий Спасов - http://www.youtube.com/watch?v=ox2U25J9is0

За съжаление, повечето от съхранените нотни записи от античността са все в сериозни тържествени жанрове – химни към богове, оди за победители, трагически хорове, епитафии. Не можем да си създадем представа за музиката на дионисовите празници или на народните веселия и трагикомедии, като във филма „Ребетико”. Има само два музикални текста, които представят по-жизнерадостно настроение: едното е упражнение за китара, а другото, много странно и едновременно много типично за гръцката народна музика - химнът към страшната богиня на възмездието Немезида.
Упражнение за китара – http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=8
Химн към Немезида - http://www.youtube.com/watch?v=jkTgkoOouhY&NR=1

Химнът към Немезида, с неравноделните си тактове, винаги ме е отпращал към неравноделните тактове в българската традиционна музика. Той прилича и на византийско песнопение, но не на ранните от типа на Ефрем Сирин, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, които са белязани със силни източни (сирийски) влияния, а на по-късните - тези на Йоан Кукузел, в които силно се усещат мотиви от южнобългарска традиционна музика (македонска и тракийска), включително и танцова.
Силно неравноделният и с безсмислен текст (като дионисовите призовавания) „Терирем” на Йоан Кукузел - http://www.youtube.com/watch?v=ew-PvIat6-s
„Мистерията на чужденците”, песнопение посветено на влъхвите (магите) на Рождество Христово; не знам дали е Кукузелово, но е танцувално и ми е любимо колкото и „Терирем” - http://www.youtube.com/watch?v=vI2zpRz6qpY

Йоан Кукузел е живял в ХІІІ или ХІV в., не може да се изключи възможността да е ползвал славянски музикални мотиви. Поколебах се, дали да оборя това допускане, когато срещнах арменска традиционна музика в неравноделен ритъм, която прилича на нашата: А мом бар - http://isdo.nbu.bg/index.php?id=&p=articles&aid=4062&page=9  Но тогава си казах: арменците са били заедно с българите в османската империя – сигурно сме си обменили нещо, особено през Византия и православието.

Големият шок и голямата радост настъпи, когато попаднах на сайт с музика на понтийските гърци, в който открих множество неща в неравноделен ритъм, някои от които приличат на нашите традиционни песни и танци, а други са съвсем същите. Вярно е, че много от понтийски гърци са живели в рамките на Османската империя, но тези по северното Черноморие не са. Отвори ми се голямо поле за изследване и едно откритие, което може и да няма научна стойност, но за мен е нещо специално.

Как е възможно да имаме еднакви песни и танци с понтийските гърци, след като не с всички от тях сме били заедно в големите врящи казани на Византия и Османската империя? Този обмен и взаимодействие следва да е станал в предвизантийско време, в античността. Селища на понтийски гърци по нашето черноморско крайбрежие има без прекъсване поне от VІІ в. пр. Хр. Днес, по-голяма група, която още пази своята идентичност е останала само в Созопол (включително в къщата на НБУ).

Така се роди хипотезата ми, че мога да се опитвам да идентифицирам остатъци от антична балканска музика, включително тракийска. Например понтийският „пирихиос” е почти идентичен с българска „ръченица” (мелодия, ритъм, стъпки, музикални инструменти), в частност с тракийската ръченица, разпространена както в територията на българска Тракия, така и в гръцка Тракия (не съм имала възможност да проуча турска Тракия). Гръцка ръченица „мандилатос хорос” от Драмско – http://www.youtube.com/watch?v=4uUPB92mItU
„Мандилатос хорос”, състава на Рос Дейли - http://www.youtube.com/watch?v=dy_kQ6v3VUo

„Πυρριχή” е име на прочут старогръцки танц, изпълняван от група воини в пълно или частично бойно въоръжение, подредени в редица. В редица танцуват и понтийските гърци, за разлика от тракийските българи и гърци, които по-често играят ръченица по двойки (еднополови и разнополови). По разнополови двойки танцуват пирихиос и понтийските гърци. „Пирихиос” в цариградската патриаршия през 1997 г. - http://www.youtube.com/watch?v=D5fsIXPeSmc
Смесено мъжко-женско пирическо хоро - http://www.youtube.com/watch?v=8oEPMOEX49w

И в България ръченица се танцува в заловено смесено хоро с крясъци, подскоци и тропания, например шопска ръченица - http://www.youtube.com/watch?v=puwltopomjw
Сцена с ръченица от стар български филм (Сиромашка Радост – 1958 г.) ми е останала като ярък спомен от детството (гледала съм го вероятно през 1978-79 г.). Запомнила съм го, защото съм чувала, че по подобен начин баба ми е пристанала на дядо ми - http://www.youtube.com/watch?v=NC_-jLPJcUA

Когато видях изпълнението на понтийския пирихиос на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., първо онемях. Традиционното мъжко облекло на понтийските гърци съвсем точно отговаря на описанието на тракийските воини в персийската войска у Херодот  (Hdt. VІІ, 73) – шапки от лисича кожа, както и на изображенията на траки и фриги в антична вазопис (фиг. 3.) - тесни панталони, ботуши и шапки от лисича кожа. Кожата е увита на главата, а край ушите висят опашката и лапите, завързани на фльонга. Макар не от кожа, шапките на понтийците имат същата форма: отстрани висят парчета, оформени като „животински лапи” (отляво, завързани на фльонга) и нещо като „опашка” (пискюл отдясно). Тесните панталони и ботушите също са налице, както широките кожени колани със запасани в тях ножове. „Пирихиос” на Олимпийските игри в Атина 2004 - http://www.youtube.com/watch?v=5nNX0uegtZg

След първоначалното онемяване, започнах да пищя, че понтийската музика и танци са като нашите съвременни тракийски, че понтийските гърци са облечени като древните траки и фриги. Г-н Меймарис, за разлика от друг път, не се засегна. Каза, че и на него понтийските гърци не му приличат на гърци. Езикът им, обаче, е много архаичен гръцки, извънредно близък да старогръцкия, казват - до йонийския диалект. Може би са елинизирани варвари? Съвременните гърци не им разбират говоренето.

Най-хубавият пирихиос, който намерих, е изпълнен от т. нар. „акрити” (византийски гранични войски), бежанци, преселили се в гр. Серес. Тук са представени всичките сложни движения, които съм виждала да изпълняват и мъже-българи, танцуващи състезателна мъжка ръченица, като моя малоазийски дядо. „Пирихиос” на акрити от Серес - http://www.youtube.com/watch?v=w-ZE7YSy_Uk

И понтийските гърци използват гайда и тъпан, като тракийците. Също в неравноделен ритъм и много сходно с тракийските танци е хорото „Тик” - http://www.youtube.com/watch?v=BUJSfW6dUj4
Друг „Тик” със зурни, които придават известно турско звучене, но … инструментът е характерен и за Южна България, и Северна Гърция, не знаем колко стар, досущ като античен авлос - http://www.youtube.com/watch?v=r69LgKJBLnk
Подобен е понтийският танц „Дипат”, придружен песен на архаичния език - http://www.youtube.com/watch?v=UJH1-iydLEA

Най-характерният инструмент на понтийските гърци е т. нар. „кеменче” – като гъдулка. Бутилкообразната форма го различава от гръцката лира и гъдулката, но звукът и начинът на свирене не се различават особено от нашата гъдулка, която в Турция се нарича „класическо кеменче”. Всички капковидни гъдулки, лири и класически кеменчета имат за свой предшественик византийската (константинополска) лира, която пък има предшественици със същата форма в римската и елинистическата епохи.

И последната връзка, която направих между понтийските и античните танци, в частност - древнотракийските, е т. нар. „танц с ножове” (ΧΟΡΟΣ ΜΑΧΑΙΡΙΑ). В античността махайрата е жертвен нож (леко извит, като ятаган), а днес е името за нож изобщо – махери. Един от най-известните тракийски мимически танци е описан от Ксенофонт като изпълнен от траките в Пафлагония, Мала Азия (Xenoph., Anab. VІ, 1, 6). Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с ножа си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасят онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат. Описанието има само две разлики с понтийския мимически танц – съпроводът на флейта и липсата на помиряване между танцувалите воини.
Първи пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=DlKZfIrqscw
Втори пример за танца с ножове - http://www.youtube.com/watch?v=_9wrugyDIko
Трети пример за танца с ножове, майсторско изпълнение, но лошо качество на клипа - http://www.youtube.com/watch?v=mPpcF0XZxlg

За преход към последната музикално-танцова тема, с която всъщност започнах цялото изследване - за кючеците и чалгата – ще използвам клип с три тракийски хора в гръцка Тракия: Синкатистос, Цестос (Честото?), Мандилатос - http://www.youtube.com/watch?v=5136sC6ExsA  Може да се каже, че са си съвсем български хора (кой знае, дали не са и турски). Тракийската музика във всичките й държави прекалено много прилича освен на понтийската и на арменската (арменците също са понтийци!).

Може да забележите това в арменска традиционна песен „Хала, хала”, изпълнявана от любимата Арети Кетиме, заедно с гръцките арменци Хайг Язидзян и Тигран Саркисян, изпълняващи етно-джаз. Тук те си пеят и танцуват почти съвсем по традиционному – типичен кючек, като тия, които дядо и леля са танцували. Точно така си представям Дионисовите хорове след Еврипид насетне, включително ритуалните в древна Тракия, защото и днес в съвременната тракийска музика има такава в съвсем същия стил, включително и музикалните инструменти – тъпан, дайре-тюмпан, кастанети-кротала, цимбали-кимбала, зурна-аулос. Ако пееха на български, щях да кажа, че песента е българска. По същия начин можеше да е турска, гръцка и старогръцка - на еврипидовите лидийски и тивански „Вакханки” или на колхидката-арменка „Медея”. „Хала, хала” - http://www.youtube.com/watch?v=CBPkKhe0Euo

За кючека направих малко проучване. Нареченият на английски „Belly Dance”, е традиционен танц в арабските култури и Средиземноморието. Сред арабите е само женски и включва равностойни (и дори по-важни) движения с горната част на тялото. Египетската танцьорка Самия Гамал - http://www.youtube.com/watch?v=HIREFFmO1FY

В Турция и на Балканите танцът се играе и от жени, и от мъже, а има и различно излъчване – горната част на торса трябва да е (почти) неподвижна. На български използваме чуждото име „кючек”, което на турски се произнася „кьочек” (köçek oyunu), произлиза от персийското kuchak – „дете”, „младо животно”. В Турция името се е употребявало за младежи, изпълняващи функцията на дервишки слуги в еничерския корпус и сред последователите на хаджи Бекташ (общества на хетеродоксни мюсюлмани, последователи на бекташизма, е имало и продължава да има на Балканите, включително в България). Кьочек е име само на мъжките танцьори, докато жените, изпълняващи тези еротични танци, се наричат ченги Çengi. Ченги танцьорка, филмирана през 1898 г. - http://www.youtube.com/watch?v=ziOAYNqRjIY

Има исторически сведения за културата на кьочека и ченги от ХVІ в. (в пътеписи на европейски пътешественици – това е специално за Анета!), когато османските султани започват да я поощряват и да търсят изпълнители за дворцовите си забавления. Интересното е, че традиционно не се играе от мюсюлмани - танцьорите се набират от християнското население (най-много сведения има за гърци и арменци, по-малко за българи), понякога от еврейското и циганското население. Особено популярни кьочекчии през ХVІІІ-ХІХ в. стават гърците от островите, най-високо ценени са тези от Хиос. Като прочетох това, разбрах, че не без причина оприличавах островните традиционни гръцки песни („нисиотика”), на турски кючек, както и че мъжът ми е бил прав – това сигурно е традиционна гръцка музика. И днес хиоското нисиотико е ценено като най-добро, и наистина е хубаво, макар с кючекчийски ритми. Ще сложа онова прекрасно парче, в което Веси се влюби – винаги ми е звучало като бавен кючек, макар че типът танц-хоро се нарича сирто. „Във водите на Егея”, сестри Хадзидаки, традиционно изпълнение – http://www.youtube.com/watch?v=ABFZidrY_28
„Във водите на Егея”, оперната прима Савина Янату и Василис Гиздакис, в съпровод на оркестър („симфоничен кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=0igRUOUDFrU
„Във водите на Егея”, в силно „византийстващата” интерпретация на Арети Кетиме („византийски кючек”) - http://www.youtube.com/watch?v=VX1S_30_s6M
И още едно изключително нисиотико сирто, „Аморгиански (от о-в Аморгос) брод” - http://www.youtube.com/watch?v=lAkHQfGSDtA

Инструменталният съпровод на кючеците е включвал: тъпан (с два вида кожи – козя и овча), зил (античните кимбали), дайре (античният тюмпан), класическо кеменче (византийска лира, гъдулка), ченг (не разбрах какъв инструмент), лауто (гръцки инструмент от типа на китара и тамбура), баглама (малка китара с три двойни струни, на която се свири с перо, традиционен инструмент на малоазийските гърци). Танцът е бил съпровождан и от песен, чийто текст понякога е разиграван мимически.

Жените танцьорки – ченги – тогава са били облечени от глава до пети, включително и със забулено лице, ако танцуват публично. Младите мъже, танцьори на кючек в османската империя, са имитирали жените-ченги - гримирали са се, носили са дълги разпуснати коси, обличали са се в женски дрехи (шалвари или поли), на кръста са имали широк позлатен колан, на който отпред са окачвали големи пискюли, които бурно да подскачат по време на танца. Имали са заострени шапки, чийто връх е бил завит напред (като трако-фригийската шапка в античността) и понякога е завършвал с пискюл. Танцът е мимически и често комически - разиграват се еротични и сексуални действия. Мъжете кьочекчии са били свързани и с хомосексуалната култура в Османската империя.

Аз пък, днес, свързах кьочекчиите с кукерите, които също се обличат като жени и имат вързани дървени фалоси на кръста. Изображения на такива персонажи има и по античната вазопис - представяни са да танцуват пред Дионис (фиг. 4.). Една такава сцена е определяни като илюстрация на Аристофановта комедия „Птиците” (фиг. 5). Самият Дионис е представян в облекло, подобно на малоазийските кючекчии (фиг. 6). Свързах кьочекчиите и със жреците на древната малоазийска богиня Майка, наричана от елините Кибела, които също се обличали в женски дрехи и са изпълнявали екстатични танци под съпровод на ударни инструменти. Намират се антични изображения представящи обредни (мистериални?) „кючекчийски” танцови пози и инструменти (фиг. 7, 8).

Ако само слушах тази музика без да виждам какво се танцува, щях да се чудя дали е понтийска гръцка, или е критска, или е българска.
Традиционен турски кьочек - http://www.youtube.com/watch?v=3Fr7nPtK-aI
Истанбулски кьочек със зурни, с танцьори облечени в традиционно облекло от съвременна Тракия - http://www.youtube.com/watch?v=wXuaw4rLM-8

Гръцкият кючек се нарича „цифтетели” (означава „да се движиш като змия” или „с две струни”). И тази дума е турска. Турското чифтетелиси прилича на кьочек, но е сватбен танц (ритуалният ”хиерос гамос”?), танцувано е едновременно от жени и мъже, както и сред малоазийските българи:
Турско чифтетелиси с мъже и жени - http://www.youtube.com/watch?v=Fa6pUbIRPI4
Турско чифтетелиси само с мъже - http://www.youtube.com/watch?v=ZfiMUoW7LHQ
Гръцко цифтетели Бурновалийско (Бурноваля) от филма „Ребетико” - http://www.youtube.com/watch?v=zxDwwXMzoWE

Ще завърша темата за кючека и маанетата със „Сала, сала” на Арети Кетиме.
Когато търсих песен, която да изпратя на пътуващите ни анатолийци, открих това даровито дете – Арети. Родена е в семейство на понтийски гърци. Нейното невероятно пеене окончателно ме убеди, че мотиви на древно-анатолийската музика са съхранени и в съвременна музика. Нещо, което съм усещала отдавна, но трудно приемах, защото днес тази музика се пее най-вече по чалгаджийски, а това ме отблъсква.

Прилагам линк към едно изпълнение, което ми изглежда като пиеска, чието съдържание, каквото го виждам, ще разкажа: „Сала, сала” на Арети Кетиме -  http://www.youtube.com/watch?v=Gr_lKHseyUY

Гърците обичат да правят телевизионни симпозиуми с песни и танци, изпълнители и публика, която често е на маса с храна и напитки. Такъв е и случаят от клипа. Започва да пее детенце-момиченце. Почти никой не му обръща внимание. В началото хората си разговарят високомерно, освен някакъв чичо, който се хили на детето с нечисти намерения в областта на секса и финикийските знаци. За публиката голям интерес и възторг с аплодисменти ще предизвика една леля, звезда на гръцката чалга, която се появява на края на първия стих с характерен рев и кючекчийски движения. Тя излъчва желание да научи прощъпулничето на полезни неща в пеенето. Публиката продължава да се хили и подрусва в седнало положение, но в началото на втория куплет някои избелени усмивки започват да позамръзват (с изключение на чичото с нечистите намерения). У някои се прокрадва усещането, че нещо не е както трябва. Все още нищо не се прокрадва у лелята-чалга-певица – тя ще се опита да „подкрепи” с пеенето си момичето, което очевидно не се вписва в очакваното. Направо го поправя – не така, моето момиче, ето така е правилното пеене на чалга. Цигуларят се опитва да я среже с очи, защото загрозява, но не успява съвсем.

На третия куплет всички от публиката гледат като ударени с мокър парцал – нищо не разбират, пулят се глупаво и малко недоволно, че някъде са си изгубили високомерието – с изключение на чичото с намеренията, който все така сластно се облизва зад зъби. За секунда камерата хваща друг слушател (с брада), който изглежда като замръзнал и ударен с мълния едновременно. Певачката-леля прави по-плах опит да се включи, изглежда започва да усеща, че ролята на учителка й убягва, но продължава да се усмихва покровителствено.

Идва екстатично дълго соло на гласа на Арети. Цигуларят пак порязва с поглед певачката – да не е посмяла да се включи. Камерата се спира за по-дълго върху лицето на мъжа с брадата, който единствен разбира какво става. Той поглежда в страни и вижда, че никой друг не разбира, и че има опасност той да стане единственият ревящ със сълзи в залата. И това е така, защото започва соло на една могъща анатолийска богиня Майка, излизащо от устните на момиченце, чисто като богиня дева. Това е трагическа песен и трагическо соло. Такива са почти всички песни на малоазийските гърци, на които съвременните им наследници похотливо се кълчат за пари. Това е песен като от старогръцка трагедия или от мистериален ритуал, песен за човешка смърт, божествена мощ и каквото става между тях. Само един от присъстващите разбира, може би и цигуларят. Лелята-певачка продължава да се фръцка и усмихва покровителстващо, макар че накрая и тя започва да се пули неразбиращо (както и мнозинството от публиката) какво прави това дете.

Детето дава ред на лелята-певачка, най-накрая чалгата ревва с пълна сила, публиката въздъхва успокоено, че странното нещо най-сетне е свършило и започва да подскача, да пляска, да се кълчи и да се кефи на това, което си знае и може. Не виждаме дали мъжът с брадата се е разплакал. Арети подарява накрая, освен божествен глас, и една щастлива прелестна усмивка, като че ли да ни накара да помислим, че и тя не разбира какво е направила.
*

Можем ли днес да се отнасяме към традицията си не по чалгаджийски?
В България – много рядко. Не че няма талантливи хора, а по-скоро такава музика не намира среда, в която да има успех. Хвърляме усилия да се мъчим да правим неща, които тепърва трябва да се учим да разбираме и съответно - правим с неумело имитиране, при това истински им се радваме. Загърбваме това, за което носим разбиране по наследство - носим го в телата си, и бихме го правили истински, оригинално, със смислена дълбочина. Теодосий Спасов произвежда такива неща от дълги години - не зная на колко души е известен и любим.
Theodosii Spassov and David Dorantes - http://www.youtube.com/watch?v=X56VQrYyLZs
„Лалица”, Теодосий Спасов с Янка Рупкина - http://www.youtube.com/watch?v=hPQ2UEx8ibg
Теодосий Спасов, импровизации - http://www.youtube.com/watch?v=GPezX1tEj3Q

Обикновено успехът на модерната музика, направена върху традиционната българска, се намира в чужбина. Сигурно повече чужденци, отколкото българи, са запалени по нашата музика.
„Притури се планината”, Стефка Съботинова - http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
„Планинска приказка”, Туванците „Хун Хур Ту” и „Българските гласове - Ангелите”на концерт с общия си албум в Белград (събрали се Орфей и сибирските шамани, но не в Тракия) - http://www.youtube.com/watch?v=gbUJy9_n9Hs
„Що ли?”, The Mystery of Bulgarian Voices от „Alone in the Dark” - http://www.youtube.com/watch?v=cq44F1iV8GU
„Вода”, Елица и Стунджи - http://www.youtube.com/watch?v=ozrMj-86lBk 
„Йовано, Йованке” на Найджъл Кенеди - http://www.youtube.com/watch?v=czBVb82JHm0

В Гърция нещата стоят различно. Много отдавна, композиторът на класическа музика Микис Теодоракис е намерил вдъхновение в традиционната народна музика и е създал купища гениални неща, освен познатото сиртаки от филма „Зорба гъркът” - http://www.youtube.com/watch?v=690_48tCzfE (Борислав попита кои книги са ни формирали – Казандзакис е една голяма стена-кораб на моята къща).
„Зобра гъркът”, изпълнен от симфоничен оркестър и хор, с диригент самият Теодоракис - http://www.youtube.com/watch?v=sW4XspoF7Z4
Заслужава си да видите що за човек е Теодоракис и телом – въплъщение на любовните лудости от Платоновия „Федър”. Двуметров мъж, критянин, зодия лъв с грива; когато дирижира е една подскачаща вятърна мелница като Найджъл Кенеди; като Казандзакис е сменял идеологии - комунистическа в ранните си години и дясна в късните си години (мнозина го осъждат за това – дреме му на музиката!). Става много популярен по време на военната хунта в Гърция 1967-1974 г. (равностойна на нашия „комунизъм”), когато е забранявано да бъде слушан, самият той е изпращан в лагери (острови) за политически затворници; казва, че там бил открил кладенеца на народната музика.

Пускам негова музика, изпълнена от симфоничен оркестър, хор и друг гениален персонаж – Григорис Битикоцис, силно десен, композиторът и изпълнителят на „Колесницата с два коня” като по „Федър” - http://www.youtube.com/watch?v=wn_I-kWU7EY  . Клиповете са от първия свободен концерт на Теодоракис през 1977 г. - със щастливи пеещи лица в препълнения театър Ликавитос:
"Слънце на справедливостта" - http://www.youtube.com/watch?v=TorYVReym-8
"Кръвта на любовта" - http://www.youtube.com/watch?v=hv8pj10MGi0
"Една е лястовицата" - http://www.youtube.com/watch?v=_QVbC0ZeKu4

Има и много други автори, които правят съвременна гръцка музика, гребейки от бездънния кладенец на тяхната си традиция. Слагам някои от най-любимите ми.

Сократис Маламас е в върл почитател на Пинк Флойд, прави етно-гръко-рок. Особено хубави са текстовете му – достойни за прочутото име, което носи. С първата песен започнах да говоря новогръцки без да го разбирам.
Зейбекикото „Мостът на Арта” - http://www.youtube.com/watch?v=fv3imvkwVYE
„Принцеса” - http://www.youtube.com/watch?v=FUjcnSXWUxQ
„Самодива” (Νεράιδα)” - http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
„Тирезий” (композирана от Танасис Папаконстантину) и „Тиасът”, изпълнени диво екстатично и античалгично - http://www.youtube.com/watch?v=XyJaNqvXdWI
Три песни, изпълнени с малоазийката Харис Алексиу и кипърецът Алкиноос Йоанидис, текат с инструменти и ритъм на кючек, но не са чалга, както заради внушението на музикалните текстове, така и заради словесния текст (безкрайно далеч от типа „русо гладно нема”) – "Всекидневните неща" - http://www.youtube.com/watch?v=LPv6geXLlbU
"Децата на площада" - http://www.youtube.com/watch?v=uOGCPiL1EJ4
"Остави лъжите" - http://www.youtube.com/watch?v=xtsEoJG9Wnk

Танасис Папаконстантину, също като Теодоракис, е гениален композитор с лош глас. Музиката му толкова много ми харесва, че покрай нея харесвам да му слушам и гласа. Първата песен ми е най-любимата и заради стиховете (той си ги пише): „… когато ми се умори душицата, да дойдеш да ми я вземеш, за да гледа от високо ленността на света и да бъде забравена, като на планините ланшния сняг”.
„Пехливан” - http://www.youtube.com/watch?v=vmcPDi_W0BU
„Андромеда” (бавен кючек) - http://www.youtube.com/watch?v=XRxmsLaBwRk
„Безсъние” (изпълнена от Янис Ангелакас) - http://www.youtube.com/watch?v=GG1n31OmFxU

Псарандонис, критянин, брат на прочутия Никос Ксилурис, ми се струва че прави директно антична музика, без никакви посредничества на Византия, Османска империя или Съвременност – звучи ми като извънземен, като Еврипид.
Част от филм за Псарандонис - http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk
„Тигрицата” - http://www.youtube.com/watch?v=Ufk6ANyUASo
„Зевс”, от диска „Идайската пещера” на живо - http://www.youtube.com/watch?v=89NgOOeW07g

Традиционни критски „мантинади”, състезания по съчиняване на музико-поезия, както по време на античния симпозиум, но днес, и на живо. Някои от нещата, които участниците казват, като да са извадени направо от диалозите на Сократ и Платон, или от нашия форум. Псарандонис: „на небето искам да се покача, над лудостта на света, за да видя дали има красоти”. Сестрата на Псарандонис: „нямам друго, освен едно сърце, а дори и то ми е чуждо, подарено е на едно мераклийско тяло”. Псарандонис: „Стихът ти носи образ и звук. Трябва да говориш с природата, с бога, защото тя (природата) е богът. И тя има всичкото. Ако можем да си говорим заедно с нея, да вземаме и да даваме, ако всичко е с пулс/ритъм, защото без пулс/ритъм нищо не е живо. Бог е самата природа, той е този пулс/ритъм, и хармонията подрежда само красиви неща”. Неизвестен за мен участник: „Аз мисля/вярвам, че думите имат повече съзидателност от плътта” - http://www.youtube.com/watch?v=rgYePxQ1SsI

Мислех да завърша тук, но редактирайки текста, чух и разбрах словата на една песен на Сократис Маламас, и реших да завърша с тях (буквален превод) и с нея (зейбекико).

„Казах ти всичко” - http://www.youtube.com/watch?v=YUPSfeRyG-w

Много пъти ти говорих с пръст (земя) по устата,
казах ти всичко каквото научих – научих го с тялото.
Половината съм душа, половината – тяло, а преживяното ми е звярр,
Половин живот разпилях, за да живеят и двете.

Колкото и парченца да можеш да свържеш,
Не ще ти стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

Водата ме обичаше, но небето ме живееше.
Когато измервах какво мога – земята не ме побираше.
(поглед – „Дано ми бъде простено!”)
Ловувах красотите, а ме открадна тъгата.
Истините ми са - ти, когато плачеш, и ударите на сърцето ми.

Колкото и парченца да можеш да съединиш,
Не ще стигнат за миг да ме усетиш/разбереш.
Казах ти всичко, сега ме целувай!

---------------------------------------------------------------------
Илюстрации:

фиг. 1. Дионисови сцени върху червенофигурна амфора на Клеофрадес, V в. пр. Хр.
фиг. 2. Вакхически женски танци с тимпани (дайрета). Червенофигурна атическа ваза, V в. пр. Хр., Лувър.
фиг. 3. Трако-фригийска шапка от лисича кожа, тук в облеклото на амазонка, атическа червенофигурна вазопис от V в. пр. Хр.
фиг. 4. Танц на жена, маскирана като сатир с фалос, пред Дионис. Атически червенофигурен киликс, V в. пр. Хр.
фиг. 5. Сцена от Аристофановата комедия „Птиците”. Апулийски червенофигурен кратер, ІV в. пр. Хр.
фиг. 6. Дионис, в трако-фригийско облекло,  и Ликург, Апулийска червенофигурна ваза от ІV в. пр. Хр.
фиг. 7. Релеф с изображения на „кючекчийски” танци в мистериален контекст от ІІ в. Museo delle Terme, Rome.
фиг. 8. Детайл от релефа с изображения на „кючекчийски” танци.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
По коментарите за вкусовете на Лидия, Веси и Георги

Лидия повдигна темата за вкуса и неговото учене; Веси погледна на възпитаването на вкуса чрез отказване от нещо; а Георги вкара вкуса в контекстите на различните общности и тяхната представителна култура.
Наистина, има хора, които в желанието си да се идентифицират с някаква общност, започват да копират неща, които се смятат за характерни за вкуса на хората, съставляващи общността. Но не всички правят така. Показва го както разказът на Лидия, така и „отказът” на Веси. Подсказват го и последните редчета от коментара на Георги:
„... вкусът като категория, свързана с модното, с тенденцията, с масовия избор или изтънчения избор на онези, които разбират от нещото, което се избира.”
Последното е и моята позиция, която изразих в опасението-съвет към Лидия – трудното е да се прецени стойността на нещото, с което предстои или не предстои да се свиква, особено защото по-често трябва да се направи в момент на недостатъчно разбиране.

А иначе, точно разбиращият и подбиращ избор на вкус, който възпира човек да копира тотално и некритично някакъв стил на живот, го хвърля в свързаности с множество контексти едновременно (за което Лидия много уместно цитира професор Богданов). Това е, което прави живеенето по-смислено, странно-объркано и затова – по-интересно и по-убедително. Това е едно от нещата, които се опитах да представя в текста – как леля-рокаджийка може да се свързва напълно неочаквано с кючеци и маанета, но пък от друга страна исках да покажа, че кючеците не винаги са непременно чалга.

За „неразбиращия човек” трябва да уточня, че поне аз визирах човек (включвайки и себе си), неразбиращ нещо конкретно или някаква конкретна област. Тотално неразбиращ нищо човек, не би трябвало да има – няма да е човек.
Тема № - 36 Коментар № - 4160 Росица Гичева - 2011-02-12 03:39:00
По коментара на Анета за чалгата

Голямо сърдечно благодаря, Ани, за споделените мисли, макар не съвсем изгладени, ясни и с определени заключения. Понеже са искрени и разказват твоя истински опит, макар без заключително обяснение, на мен те ми подействаха като катализатор за обяснение.

Без да го казваш, на мен все едно ми каза защо не харесваме чалгата. Защото не харесваме това, което тя казва за любовта, нито как го казва – нито като слова, нито като музика, нито като танц. Не харесваме как чалгата репрезентиращо презентира и възхвалява някакви неща, които фалшифициращо представя като любов. Не харесваме и тези грозни неща, и лъжливото им грозно представяне, и грозното възпитание, което това представяне прави.
И аз не мога да издържа на повече от две чалга-песни – на третата си тръгвам с мигрена и спазми в стомаха.

За чалга-тексто-музиките любовта е проституция или мачизъм (да, употребяваме този термин на български), търговия, отнемане-изнасилване, притежание-подчинение-власт, робство-убиване, недоверие-изпитания, клюкарене-интриги, провокации към зло-мислие и зло-поведение, наказания и всякакви други подобни неща. Едни неща, за които усилено говорех и настоявах че не са любов, в началото на форума, когато професор Богданов беше поставил като основна тема „любов и разказ”.
За мен и теб, и за други като нас, тези неща не са любов, но за огромно мнозинство хора – са. Явно мен най-много ме смущава фалшификацията. Ако си ги наричаха тези неща с истинските им имена поне нямаше да е лицемерно – това харесват, за него пеят. Но тогава сигурно по-малко щяха да бъдат хората, които да се кефят, че са като проститутки, сводници, убийци, изнасилвачи, тирани, интриганти, измамници и пр. Чалгата на мен внезапно ми заприлича на ред от оня безреден ред, за който говори професор Богданов в предишната тема.

Наистина големият проблем за нас, както го поставяш, е как изобщо да подхождаме към тези хора и към този манталитет. Не можем да не подхождаме никак, защото те са много и навсякъде около нас, изключено е да ограничим контактите си и да не общуваме с такива хора. И аз не знам как да си говоря с тези хора, а и направо не искам да си говоря.
Сега, като си се върнала в България, заедно можем да умуваме ...

Едно от нещата, които исках да кажа-покажа с този текст бе, да не изпускаме-забравяме някои хубави стари неща, които са били омаскарени покрай чалгата, по начин, подобен на оня, по който ДС е омаскарявала и продължава да омаскарява и стойностните хора. Радвам се, Ани, че си го усетила и го изказа.

Тема № - 36 Коментар № - 4159 Росица Гичева - 2011-02-12 00:51:02
Здравейте, професор Богданов, и добре завърнал се, радвам се, че не сте се дал на неразположенията! В този смисъл се радвам и на нелибералното началническо дръпване на ушите – то означава че сте в пълна форма, което всички силно желаем.

Защо не говоря толкова много, колкото е очаквано и редно. Причини различни и много. Едната е, че и аз много се изтощих, и все още не успявам да се възстановя в прилична форма. Другата е съвсем всекидневна – интензивна преподавателска и административна работа. А третата е особено специална.

Повечето от нас, когато пишат-говорят, представят-защитават или се борят за постигането-разбирането-проявяването на някаква идея или нещо. Знаете, че съм особено инатлива в такива неща. Знаете от миналите години колко страници съм изписвала всекидневно (няколкостотин са вече), чоплейки по някаква посока, която смятам за важна, полезна или добра. В моментите, когато такива къртовски многогодишни усилия, започват да дават резултат и да си стават някак и от само себе си, аз по-скоро притихвам, за да не разваля нещото, което аха-аха е започнало да става така, както съм си го представяла, че би било добре да стане или съм вярвала, че съществува.

За мен в тази тема и дискусия станаха много такива неща. Обаче аз не исках да бия тъпана сега – била съм го, когато ми се е струвало, че е било много нужно - когато търсените от мен неща не ставаха или не се разбираха. И аз, и вие всички форумци ги знаете тези неща – нали ги говорим постоянно вече две години. Не може да не сте сигурни, че аз прекрасно ги осъзнавам и разбирам, благодарна съм и съм щастлива, че стават. Мислех си, че неизговорените пряко смисли и казаното в титулния текст също го показват.

Но щом настоявате толкова много, ще пробвам да ги изкажа. А пък ако се развалят хубавите подаръци, които си постигнах заедно с вас, форумците, и благодарение на всички вас, начело с професор Богданов, вие ще носите вината ;-).

От самото начало на форума аз поддържам една линия на лично говорене, за която отнасях всякакви видове критики, заяждания, подигравки, включително експлицитни обиди, включително псевдонима ми на леля-готвачка-перачка-...(и каквото друго е било включено в "лелята"). Понеже не съм обидчива, и понеже зная цената и стойността на това, което защитавам, всичко това не ми влияеше особено, освен да става обект на чувството ми за хумор. Но негативната енергия си е негативна и да й се издържа не е лесно, колкото и да има човек чувство за хумор. Имам доста енергия по природа, и на това издържах. Търпеливо и незлобливо си чоплех пътечките, които смятам за стойностни.
Докато се стигне до този текст и тази дискусия, в която всички празнуват и лично, не се притесняват да го правят и дори им доставя удоволствие. Същото се отнася и за темите за любовта и емоцията, по които винаги съм била особено активна и с твърдо защитавани позиции.

Същото по темата Крадла-Теодоте и анонимно-псевдонимното участване в този форум, и други теми.
Огромна радост, от която особено много притихнах бе незлобливия и дори приятелски коментар на Георги за контекстите. Треперя всеки път, когато видя че Георги е написал нещо, притеснявайки се дали тази линия на добронамереност ще продължи. Веси може да свидетелства, че много пъти съм казвала, че не вярвам Георги да няма нещо добро и обичливо в себе си и че всичко, което правя спрямо него, дори и когато изглежда прекалено сурово, е с надеждата това добро да може да се измъкне и изрази. Толкова много се зарадвах и притихнах пред пирятелството на Георги, че дори не посмях да понеса на рогата си Нинел, която пък за пръв път в тази дискусия подходи към мен както Георги някога подхождаше и напълно заслужаваше да я понеса на лелинските рога. Но понеже тъкмо й бях казала нещо като „Нинел, не се озверявай, а продължи да полагаш ръка (или крак) партньорски в ръцете на съучастниците!”, реших да не реагирам така, както заслужаваше. Ако настоявате да реагирам на Нинел, ще трябва да има бой. А не ми се искаше, защото ядохме достатъчно бой. Предпочитах да продължим да празнуваме.

Празникът ни, обаче, не можеше да е от оня характерен български тип – кеф и безделие. Той е тежък празник, като старогръцкото „телете” (визиран е в текста на професор Богданов за празниците). Професор Димитров много точно го охарактеризира като очистителен ритуал-празник. В този тежък празник на мен се падна ролята на хиерофант, жрец-организатор, директор на продукцията в съвременен смисъл. Не се оплаквам – поех ролята с желание и отговорно, понеже зная, че имам необходимата компетенция, познания, сили, а и немалко опит. А и понеже смятам каузата за изключително важна. Не очаквах, обаче, че форумците няма да оценят огромното напрежение и отговорност, която съм поела, няма да се сетят, че силите ми, колкото и да са много, все пак като на обикновен човек, имат непреодолими граници. Не очаквах сръдни. Знам, че са от неразбиране. Като деца не осъзнавате какво ми е струвало да се стигне до момента да го докараме до там да се освободите в голяма степен от болките и мръсотията, да се зарадвате и да ви стане хубаво. И сега ми се сърдите, че на мен не са ми останали сили да участвам ежедневно с по две-три страници в най-прекрасната част от очистителния празник – оптимистично-тържествено-весело-спасителната, вместо всеки от вас да ме зарадва-благодари с по половин прекрасна страничка през ден и да ми помогне и аз да се възстановя.
Така правят русалиите, когато лекуват. Първо всички танцуват екстатично около болния, един от русалиите поема-прихваща „болестта” и пада в несвяст на земята, като в този момент лекуваният е оздравял – грабнал си чергата и е избягал. Тогава русалиите правят отново лечителния танц около падналия им другар (хетайрос – спътник, приятел, събеседник, привърженик, съпартизанин, ученик, любовник), за да излекуват и него. Вместо да направите това за мен, вие ме подритвате, укорявате ме, а някои направо ми се и разсърдиха, даже неведнъж.
Аз не се сърдя, нали съм истинска Леля - разбирам. Моля единствено за повече търпение и милост!
А ако смятате, че повече няма да имате нужда от Леля, оставете си я да си умре, поела вашите болести, поне без да я подритвате.

А може и да не съм успяла да организирам добре очистителния празник-текст, и да си заслужавам сръдните и подритването.

--------------------------------------------------

По повдигнатата от професор Богданов тема за смислеността на празника и всекидневието, и възможната смисленост на емоциите.

Познавате ме дори прекалено добре Професоре, не вярвам наистина да предполагате, че бих реагирала така: “Ами, професор Богданов, вие сте професор, владеете си тези работи, казвайте си ги, оставете ни ние да сме си тези, които сме.”

Моите мисли никак не се различават от Вашия извод:
„Аз благодарение на вашето напредване и озорване сам напредвам и това, което ви казвам, не е просто мое, а е и ваше. Ученето има смисъл, когато е по-цялостно. Нека ползата да не е само за мен!”

Аз зная много добре, че моето лично озорване (много точно-хубава дума!) по темата за смисленото всекидневие и специално по темата за любовта и възможната смисленост на емоциите, има принос и във Вашето напредване. Но не бива да го изричам. На това място аз трябва да мълча. По същия начин тихо се радвах, когато в темата „За ненашето в нас”, на 4 януари тази година, ни казахте следното:
„Сърдечно благодаря за прекрасните коментари. Знам, че и вие на свой ред сте благодарни за форума и възможността да разговаряме на такова висота, но ви уверявам, че без вашето търпеливо участие едва ли щяхме да достигнем до този прекрасен момент на свързване на толкова различните области знания, в които имате опит, с толкова трудното по-лично говорене.
Мисля, че постигнахме много. Дано да успеем да го запазим за по-дълго!
Bogdan Bogdanov - 2011-01-04 15:14:34”

Особено силно лично за себе си приех благодарността за "търпеливото участие" и "личното говорене".

Радвам се, че става така и предпочитам да притихна в радостта си, а не да крещя. И моите стремежи в този форум винаги са били да постигаме нещо наше и то да е добро.
И в този случай – благодаря и се подписвам под всяка намерена от Вас дума, професор Богданов, която сте изрекъл за моя текст:
„...как по някакви прости думи се налепват текстове на музика, на танц, на слушане и заедност и се влиза в многотекстовост, която протича през всички празнуващи и те от непостроени и пръснати стават построени, участващи и временно големи и силни.”

Това, което се е случило в моя текст не можеше да стане без преминаването ми през вашата школа – от Вас съм възприела осъзнаването на идеята за многото редове и текстове, които правят реалностите протичане, и специално реалностите-протичане в текст. От Вас съм възприела осмислянето на преживяването на текстовете (и други неща) като усилване. Моята подправка ми се струва, че е допускането на възможността да се използват и прости редове, но да се преплитат сложно и странно. Това особено ясно го забелязвам в предложението за констатиране на емоцията в песен:
„... някой обича някого, с трупане на банални твърдения, организирани обаче в странен ред и усилени с допълнителните текстове на мелодията, на емоцията в гласа на певеца, на някакъв танц, после на емоцията на тези, които гледат. Няколко реда подобни констатирания, иначе сами по себе си не особено значещи, правят несравнимо по-убедителен общ ред, който радва.”

Тук особено много се радвам на употребата на „баналното” (няма да казвам защо) и на „радването” (знаете представата ми за любовта като умение да се изпитва радост от доставянето радост другиму).

Най-много ме ощастливява, разбира се, възгледа за „... какво е една изпитвана емоция. Тя е нещо съставено, натъпкано с много смисли, които могат да се осъзнават и назовават.”
Трябва ли непременно да изкажа защо?
Не смея, защото не искам да разваля вкуса на хубавото, което става. А и защото ми се струва, че е ясно без да се повтаря и от мен.

Да нямате съмнение, че си имаме „наше”!
Какво по-хубаво от това можем да сме си направили?

Тема № - 36 Коментар № - 4157 Лелята на Сократ - 2011-02-11 22:48:25
Малко ще предредя Росица, дано не ми се разсърди, за да се включа с пример по темата за отношението между простотата на една мелодия и по-сложния смисъл, който тя може да носи. Примерът ми не е пряко музикален, макар и да включва нещо музикално, а литературен.

В частта от "По следите на изгубеното време", озаглавена "Пленницата", има дълга сцена, в която разказвачът, привлечен от вклинения в зимата пролетен ден, отваря широко прозореца на своята стая и се заслушва в шума от улицата: в тропота на колите, в размесените разговори, в простичко римуваните речитативи, с които амбулантните търговци продават стоката си. В мелодиите на тези последните, към които особено много реагирала отсъстващата от сцената Албертин, която все се спускала да купува от всичко, сега Пруст започва да долавя други мелодии: първо тези от оперите на Дебюси, после тези на църковните песнопения, и така към смисъла на казваното от продавачите временно се захваща и смисълът на други мелодии, за да образуват те заедно един по-сложен смисъл, комбиниращ значенията на битовото и игривото със значенията на свещеното и сериозното - категории, които иначе, във всекидневния език, се противопоставят, а не се свързват и допълват.

Ето една част от сцената, която визирам, в прекрасния превод на Мария Георгиева: "В каручката си, теглена от една магарица, която спираше пред всяка къща, за да влезе в двора, продавачът на дрехи, който стискаше камшик в ръка, припяваше: "Дрехи, продавачът на дрехи, дре...хи" със същата пауза помежду двете последни срички, досущ както би извисил глас насред някой грегориански химн: "Per omnia saecula saeculo...rum" ["Во веки ве..ков."] или "Requiescat in pa...ce" ["Нека почива в ми...ир."], макар че едва ли вярваше в безпределната дълготрайност на дрехите си, пък и не ги предлагаше като смъртни савани за върховния отдих във вечния покой..."

Цезурата преди финалната сричка се използва от Пруст обаче и в конструирането на самата тази сцена, която описва уличните шумове. Почти към нейния край описанието на случващото се навън е плавно прекъснато, следва един вид поемане на дъх и извисяване, в което Пруст прави пространно и много напрегнато разсъждение върху сънищата си, след което, за да се затвори мелодията, той отново се връща към уличния шум, преди да премине към следващото.
Тема № - 36 Коментар № - 4156 ГГ - 2011-02-11 21:52:37
Само ще започна.
Проф. Богданов, вие сте прав (недопустимо е за мен, че не съм се сетила), прав сте, че трябва да започна от пестенето. Пестенето е преди парите. Значи "в началото" ("беер шева") имаме непарична икономика, което ни дава възможност да изключим в този момент М (после трябва да го включим)и обратното му влияние, което е чудесно, за да имаме чист модел на генезиса на пестенето в човешкия смисъл и мотиви, и на неговите следствия.
Въпроси на които трябва да си отговоря според мен са:
Защо 1 човек е започнал да пести - с какви мотиви и за чия полза?
Какво човекът пести?
Кога човекът пести?
Има ли смисъл за всички хора само 1 човек да пести?
Какво се е случило, когато пестенето е станало възприета практика от много хора и защо е станало практика на всички т.е. "заедност" ? Какво се е случило, когато пестенето е станало система и защо е станало система: т.е. заедност?
Какви видове пестене има? (частен въпрос от моята частна сфера на изучаване: Защо банка Геула, еврейско народно кооперативно дружество, смята, че здравия кредит (другата страна на пестенето и как се появява тя и защо) се основава на спестяванията?)
Как се е появил този някой, който да управлява пестенето (и да го превръща в кредит)и защо се е заел с това? Каква полза извлича спестителя и каква този, който управлява пестенето (и го превръща в кредит)? В какво като цяло се превръща спестеното?
За чия сметка (разход) и при какви мотиви се прави този разход- се пести, и за чия полза?
Какви видове пестене има? Какво може да се пести и какво не може?
Доброволно ли се пести или по принуда, или двете? Всички ли видове изискват разход за човека, който пести, или му спестява разход? Разход какъв и кога - сега или след известно време?

Това си е тема за много голямо изследване. Обаче.
Ето първоначалния ми хипотетичен случай:
Един човек (в степта, Япония или Исландия) има дете и/или стар родител, които не могат да работят, т.е не могат да се изхранват сами. Детето може да си замине, както и стария родител, ако през зимата нямат храна и дрехи. Тогава човекът започва да заделя (пести) по една шепа жито, по едно вълмо вълна, по някой сушен плод...за да може да им осигури живота (sic) през зимата, живота на хората, които не могат сами да си го осигурят и които обича, с които иска да бъде заедно. Защо го прави? Защото може би родителя е трябвало да бъде оставен в степта, да си иде, защото това е трябвало де се случи и с детето, което още не е пораснало достатъчно, за да може да дъвче сушена риба през зимата, а този човек иска да са заедно с него? Страшни времена, страшни нрави! (г-н Варзоновцев, това май беше от Пушкин?).
Този човек прави разходи (или пък е имал добра реколта и има излищък - това е важен въпрос), може би лишава себе си (или му се свиди да хвърли житото, което е в повече.
Защо? Защото обича (или защото е свидлив).

Първи вариант на решение:
Пестенето изглежда да е първата форма на заедност, продиктувана от истинска човешка обич.
Какво правят пестилия човек, детето и стария му родител на пролет? Празнуват!!! Най-хубавите и големи празници са пролетните и тези преди началото на зимата. Защо? Заради това, че в началото на зимата човекът или хората са спестили, за да могат видят живи и здрави родителите си и децата си напролет, за да са заедно и през следващата година? И напролет - когато старите родители и децата са успели, благодарение на спестеното от другиго и, въпреки че не могат сами да се изхранват, да видят новите розови цветове на секурите!?
Следователно: Това е заедността, радостта, щастието, празника и обичта. В едно. Може би пеят, танцуват, хапват от спестеното, което е спасило тяхната заедност и тяхната обич. Ето я редицата на хора, които се обичат, които са заедно, които временно са по-силни, които празнуват всичко това заедно. "...стават построени, участващи и временно големи и силни.”

(Защо ли колегите ми от икономикато (не, не е икономика но каквото и да е там) които знам добре, четат повече от мен блога, не вземат да се включат? Така стърча като истина от последна инстанция, което нито съм, нито искам да бъда!!, а вие сте умни и подготвени хора. Говорете с мен все пак, критикувайте ме, "пиша икономика на коляно", но не съм чумава (пък и да съм, няма да ви заразя). Професор Богданов тук ме смазва с интелекта си и не мисля, че чакате съвсем да ме размаже.
А за постоянните участници в блога, мисля, че казуса е повече от достъпен и разбираем. Разчитам на вас.
(Luca, aiuto!)
Тема № - 36 Коментар № - 4154 nkioseva - 2011-02-11 13:23:14
Вижте, осъзнайте, моля. Когато коментираме някакъв текст, обикновено подбираме от него това-онова, за да си кажем нашето. Така и титулният текст на Росица е просто голям повод, за да бъдем заедно. Защото това е силният белег, че живеем смислено. Да, но едно е просто да споделим това-онова по повод на текста, друго да говорим свързано, трето казаното хем да е свързано, хем да отговаря на титулния текст.

Ето, последните коментари – на Анета свързан с няколко прекрасни примера за харесване на песни, на Нинел пределно свързан и цялостен по подадената от мен тема за хуманизиране на термините на икономиката и съвсем в духа на написаното от Росица, на Веселина, този път реактивен спрямо някои моменти от това, което казвам, и несвързан, моят коментар – по-свързан отколкото е редно за коментар и с теза спрямо казаното в заглавния текст, на ГГ – прекрасно свързан и цялостен.

Та повтарям – въпросът е не в разпиляващото разговаряне, а в разговарянето, което пази тезите и общо постигнатото. В това е истинската празничност на форума.

И ето аз нарушавам либералната демократичност на разговарянето просто така и упорствам в тезата за протичането по няколко съчетаващи се реда, на която не обръщате внимание. Повтарям тезата- съчетаването на прости думи, които като че ли предават история, на проста мелодия, която може да се свърже и с други думи, и на танцово изпълнение, което също е ред от промени в ритъм, води до наслагвания, които поставят четирите прости в особена убедителна и затова харесвана реалност.

И съвсем нелиберално и началнически казвам – моля за реакция по тази тема, всички и най-напред, Росица. Не постъпвайте като Веселина, която казва: “Много хубав коментар, професор Богданов, а после показва, че нито обръща внимание на тезата, нито разбира, че протичането и на песните, и на емоциите е опит да се поддържа заедно за известно време нещо многоредово, което, така или иначе, се стопява след изпълнението било в ясни линии, било още по-лошо в избухващи точки, че нещо е това, а друго друго, в един вид нанизани изстрелвани твърдения. Поради което и несвързаността.

Разбирате от къде идва ценността на свързаността, за която пледирам. Всекидневното е или свързано в прости линии, насочени към цел, или просто несвързано. Поради което и многото видове празнично на по-добри и цялостни многоредови свързвания. Литературата, поезията, музиката са такива свързвания или по-скоро партитури за свързвания, които могат да се случат, ако някой чете, слуша или гледа добре.

Предполагам как ще реагирате. Ще кажете: “Ами, професор Богданов, вие сте професор, владеете си тези работи, казвайте си ги, оставете ни ние да сме си тези, които сме.” Моля, не така. Аз благодарение на вашето напредване и озорване сам напредвам и това, което ви казвам, не е просто мое, а е и ваше. Ученето има смисъл, когато е по-цялостно. Нека ползата да не е само за мен!
Тема № - 36 Коментар № - 4153 Bogdan Bogdanov - 2011-02-11 09:17:40
За необичаното и за вкуса

Не обичам синьо сирене. Мога само да го приема в салата комбинирано с други сирена, когато почти не се чувства силния му мирис, но обогатява вкусово изкуството да се приготвя една добре направена салата. Срещала съм го на пица, но най ме впечатли, когато се използва за да се напълнят гъби и леко запекат на фурна (италианска рецепта, фантастично!). И все пак, като се каже “синьо сирене“ моето отношение е само едно - спрямо това сирене, било западно, изтънчено или не, прилагам “необичането“. Поглеждам го така: “разбери, че не те обичам и нищо не може да се направи. Трябва да се родя отново, за да имаш някакъв шанс за да те заобичам. Но нали няма да се родя отново, затова ти аз в този живот не ще вървим заедно“.

Не обичам чалга, но с нея нещата стоят по друг начин. Заслушах се в чалгата за да разбера защо едни хора не я обичат, чак мразят, а други, обожават. И нали съм любопитна, насилих се да я слушам за да разбера защо и аз не мога да я обичам. Моля, не мислете, че съм слушала чалга от сутрин до вечер, нито, че съм ходила на места, където тази музика се вгражда в мазилката на заведенията и се попива в тоалетната хартия и салфетките, преди да премине към обожаващите я. Не. Историята е друга.

Беше 2000 година. Бях си дошла за Коледа и разкрих, че в годините, в които съм отсъствала, България е потънала в чалга. Но още преди да чуя каква е тази чалга моите близки и приятели се отнесоха така пренебрежително към нея, че всъщност аз видях първо отрицанието преди да видя как битува тази чалга в родната ни демократизираща се страна. Почнах да разпитвам от къде идва тази музика, защо е такава каквато е и защо ми изглежда като нещо изкривено, което е добило тази си форма, именно в тези последни години. Никой не пожела да говори с мене. Всички ме гледаха странно (те и без това ме гледаха странно след като си дойдох за първи път от Латинска Америка, но погледът сега беше такъв: “ти си си загубила вкуса след живот в толкова малко цивилизован свят“. Та, за да не се блъсна в стената на тоталното разминаване между моя зародил се интерес към какво е чалга и тяхното възмущение, си купих две касетки с тази музика, сложих ги в куфара за да ги слушам на спокойствие далеч от критичните погледи на средата, с която се чувствам свързана, чийто вкус в много случаи споделям, но това не ме спира да любопитствам защо светът е толкова шарен и как точно е шарен.

Чух касетките, по-точно, опитах се да ги чуя. На третата песен спрях касетофона и си казах, че по-монотонна музика с такова плоско съдържание на текстовете, не може да съществува. Бях шокирана от липсата на изказ, от думите, които не звучаха като думи, а като накъсана реч извадена от всичко, което ѝ носи красота за да стане изказ, разказ на нещо. Звучи така грубо, а хората се радват и изразяват емоциите си с тази музика.

Спрях да мисля за чалгата и на никой не съм разказвала за този експеримент. Но след години се запознах с един вид мексиканска музика, позната под името “ранчера“. Тя има подобни ужасяващи текстове и усещането, което имам към нея е същото “необичане“. Но тази музика предизвиква негативни емоции по-друг начин. Думите в текстовете на песните са много повече, отколкото в една чалга; може да се говори за това, че има разказ, дори някаква романтика се усеща докато не се стигне до края на всяка строфа, която завършва с формулата: “ако не ме обичаш, ще те убия; ако си с друг, ще те убия; ако ме изоставиш, ще ти убия; ако се съмняваш в мене..., ако направиш това и или онова ...“. Това са типични мачиски текстове на песни, за които не си заслужава дори да ви споменавам. Но този жанр песни ми напомниха за чалгата, а музиката също е монотонна. Има акордеон и т.н. (Не зная дали понятието “мачизъм“ е влязло с това си название на български???).

Текстът на Роси ме върна на спомена за това как се запознах с чалгата. Повдигнатият въпрос за вкуса, който понякога може да се преподава или усвоява, както каза Лидия, ме накара да се замисля над това как вкус е и това, което не обичаме. Мисля и за това, че живеейки в контексти няма как едно или друго нещо да не ни вълнува, да не ни впечатли, няма значение дали е станало част от нашия вкус или точно, защото се блъска в естетическата ни нагласа, затова го виждаме, чувстваме, като това, което дразни или направо ужасява.

Моето заслушване в чалгата е доста нетрадиционно, дори ще кажа, слушах я извадена от този контекст който я прави чалга-кеф. И това, което ме впечатли е, че звучи монологично, монотонно и понякога така ужасяващо бедно от текстова основа, че не музиката ме ужасява толкова, а текстът, който идва с нея и накъсаната реч, която сякаш е на някакъв изчезващ език на който се е забравило как се говори и само това е останало.

Добре че Роси заговори за малоазийската музика и ни пусна толкова хубава музика!!! А неоценимите ѝ коментари и преводи ме изкараха от онзи спомен и ме вкараха в друг ред на мисли.

Питам се как се определя коя музика е добра? Как се оценява музиката от гледна точка на масовата култура? Не виждам проблем, че хората искат да им е кеф, но ме боли сърцето за българския език, който е използван в чалгата. Това е вече наложил се говор. И аз се чудя как да говоря с тези хора.

И друго. Няма нищо лошо, когато една музика е монотонна, но от монотонност до монотонност има разлика. Още не мога да реша кое е точно това, което прави чалгата така привлекателна за едни и така отблъскваща за други.

Няма да завърша това включване с чалга, а с джаз. Спомена се за джаз, заговори се за джаз от Лидия-Вакханката (поздрав за Лидия). Георги и Веси също споменаха джаз, Веси ни пусна Франк Синатра. Защо хората харесват джаз няма да питам. Само ще ви поздравя с великата, невероятната Нина Симоне. И ще кажа, че колкото пъти слушам тази нейна импровизация, толкова пъти сякаш я чувам за първи път. Тази способност да се изразяват чувства, сякаш светът ще свърши след тази песен-разказ, ме впечатлява дълбоко. Възхищавам ѝ се. А думите без музиката никога не биха били достатъчни за да кажат, това, което казва Симоне в тази импровизация на тази така известна музикална пиеса.
Велика е Симоне!!!

http://www.youtube.com/watch?v=mH5ZE3N8cxU

“...какво е една изпитвана емоция. Тя е нещо съставено, натъпкано с много смисли, които могат да се осъзнават и назовават.“ (Bogdan Bogdanov - 2011-02-10 08:43:26)
Тема № - 36 Коментар № - 4152 Aneta de la Mar - 2011-02-11 00:14:33
Здравейте проф. Богданов. Радвам се, че пак сте с нас, че сте добре и че взехте нащата в ръце. Не сме само четирима тук. Много повече хора са тук, но не пишат. Вълнуват се истински от това, което четат в блога. Не знаех, че се е превърнал в такова събитие.
Само с десетина думи описахте това, което ми липсва, което ми е необходимо. Няма да се оправдавам, защото нямам оправдание.Кейнс, в началото на Общата теория, не за да се оправдава, а за да покаже какво е необходимо да прави (не че съм привърженичка на Кейнс, говоря за начина на поставяне на проблема, който той е решил за себе си), пише: "Книгата ... противопоставя моите аргументи и изводи на аргументите и изводите на (нео)-класическата теория, на която аз бях учен и която - както и преди 100 години- господстваше над практическата и теоретичната икономическа мисъл на управляващите и академичните кръгове от нашето поколение....(чието) проповядване извежда от пътя и води до фатални последици при опитите да се приложи теорията в практическия живот".
Не трябва да се оправдавам, а да направя необходимото.
Кейнс (както и да е преценяван) говоря тук за него като метод и позиция, прави точно това. Вижда множеството на редицата от хора (агрегираната величина в неговия термин) с тяхната подреденост, (агрегирана) склонност и предпочитания към спестяване, инвестиции и реален размер на заплатата. Включва ги в анализа на икономиката. Или както казвате вие: "пестене, лихва и парична стойност" а от там и ценност. Да, така, както го формулирате вие е именно човешкото уедряване на икономическата теория. (Иначе схоластичното представяне на спестявания, лихва, пари е изразено в модела (I)S L M, но без ценността, защото ценността при този модел и школата, която го е създала, е еднаква със стойността.)
В този модел ОБАЧЕ няма хора, има едни прави, които са всъщност криви и като се движат надясно … има икономически растеж. Но къде са хората тук? Хората, изобразени като крива, която иначе е права . Ето това е начина на представяне на теорията, срещу чиято обезчовеченост трябва ...
Това, в което упреквам Роси - че я е страх, е точно това, в което трябва да обвинявам себе си.
Не случайно се сработих с италианските учени. Именно италианската школа очовечава икономиката. Такава е нейната традиция. Италианската икономическа школа (за която почти нищо не пише в учебниците) по традиция разглежда икономическите феномени като чисто човешки феномени. И което е хубавото - днес започва да очовечава и шотландците, а след тях може би и нас и други.
Преди около 5 години при мен дойде едно много сериозно момче. Лука Фантачи от университета Бокони. Дойде, за да ми каже, че това, върху което работи в момента, аз съм го била направила преди 10 години. Не приех и не приемам това, и да съм била направила нещо, то трябвше да си увехне и изчезне по нашите правила. Не аз бях научила него. Той научи мен.
В книгата си "Парите-една провалена институция" La moneta. Storia di unistituzione mancata, Marsilio: Venezia, 2005 Фантачи разглежда парите като човешка институция в духа на италианската школа. Една човешка институция, която е сбъркала пътя си. Фантачи дели еволюцията на парите на два периода - античен и модерен. За него античния е истинския, човешкия, а модерния - сгрешения обезчовечения път на парите, които са се отдалечили фатално от човешкото си институционално начало и човешко значение и предназначение. От там идат и грешките и белите, които правят не парите, а хората с парите днес.
Другото, което искам да спомена е курса на големия за мен (а не само за мен), добър и помагащ колега проф. Джанфранко Рускони от университета на Бергамо. Е, нямам неговата подготовка и трудолюбие, но ми се иска и аз да направя в НБУ: "Икономическа етика и социално счетоводство". Човешката етична система на пресмятането и баланса ползи/загуби за хората и как изглежда стойността и цената от тази гледна точка. Кой добавя стойност и кой отнема стойност за хората. Как те "от непостроени и пръснати стават построени, участващи и временно големи и силни.”
Защо сме отделили икономиката от човешкото и 200 години ни учат на това?
Пачоли казва: Допустима е търговска печалба, но само, ако тази печалба се използва за почтени (honoris) цели (causa).
Та така, значи сме сбъркали пътя вече 200 години.
“Фирмата” е сбъркала пътя, след като работи само за печалба, без да мисли тя и нейната теория дали е за почтени или непочтени дела печалбата й.
Законът е сбъркал пътя си, като е дал на непроверени по почтеност дела да ползват печалба.
В този случай поставям въпроса - всички ли фирми имат право да съществуват или само тези, които използват печалбата за почтени дела, като напр. образование, развитието на човека..
Създадени от човека, парите се превръщат в цел и мярка на живота на човека. Разбирате драмата. Живото е подчинено на мъртвото, бащата е роб на детето си, а детето е безмилостно. Лука ни казва и на това учи студентите си. Грешката е в обезчовечаването. Да се върнем на пътя. Би било единственото правилно решение.
Но как? Конструкцията на нашата наука и образователни схеми са създадени така, че това не е възможно. Парцелираността им прави това невъзможно. А Джанфранко е събрал, агрегирал, съединил, разтопил, разтворил, смесил технологията на личната и корпоративната етика със счетоводното отчитане. Какво отчитаме и какво балансираме? Нима това не е собствената ни етика, етиката на корпорацията ни и на обществото изобщо? Това е нова наука, неприспособима към господстващата. Искате от мен да направя това, което учените в Италия са направили за стотици години. ( Сега вече започва да става не само италианско, но и пълзи по целия свят - от Шотландия до Китай.) Както някога, при Пътя на коприната, при овладяването на неизвестния свят. И аз искам. Но не съм Галилей, не съм Колумб, не съм Пачоли. Помня обаче едни запечатани в съзнанието ми думи на Райна Кабаиванска, които тя каза в интервю много отдавна. “Човек трябва да има хоризонти!” Ако не аз и не непременно аз, други ще го направят и това е необратимо и неизбежно. Аз само опитвам, пък каквото ще да стане. Благодаря ви. Човек трябва да има хоризонти! Нашите студенти трябва да имат хоризонти също. Човек трябва да има и учители, които му дават хоризонтите. Благодаря ви.
Тема № - 36 Коментар № - 4150 nkioseva - 2011-02-10 20:52:11
Хубав коментар, професор Богданов, не си представям обаче как това несъвпадане на нашите говорещи "аз" може да стане видимо и как това би довело и други хора, които да разбират, като онзи човек с цигулката от песента в текста на Роси, който разбирал. Възможно ли е въобще да се премине от констатирането на емоцията в нейното разгръщане и как? Наистина - какво е една изпитвана емоция? От теоретичните Ви текстове, зная едно нещо - всички дискурси могат да се пресътворяват - чрез РАЗКАЗ, но самият разказ също сам по себе си е някакъв магически жанр, ако въобще е жанр - и аз макар, че зная как се прави „разказ” - често пъти изпускам разказа, също като черния кон във "Федър" - който макар и доста буен - в един момент и той се подчинява на правилата.

От друга страна - няма ли я емоцията и в неемоционалните неща, които пишем, казваме, мислим – в овладяването на емоцията?

Например в текста на ГГ за вкуса - в главата ми бе останало нещо, което може би го няма в самия текст, но, така или иначе в мен, то е дошло точно чрез този текст: [вкусът може да бъде към нещо, може да бъде към неща, които са модерни и всички обичат, но вкусът е и това, което постигаме, прилепвайки се към един или друг човек, който изтънчено разбира от нещо - все едно по някакъв начин вкусът ни не е директно насочен към нещо, а е вкус, преминаващ през човек, който е по-важен за нас, отколкото нещото, към което "имаме" вкус]. Не е ли емоция точно тайният начин, по който можем да разсъбличаме овладяната емоция извън нас и да я превръщаме в собствена емоция?

Тези дни ми пратиха една песен във Фейсбук, която много ми хареса, по простата причина, че в нея се казва нещо, за което аз също много пъти съм си мислила: как "обичам те" се пълни със смисъл, т.е. как „обичам те” не просто се констатира, а се полага в контекст, чрез който да изглежда истинско – и... че въпреки това, пак може да не изглежда истинско. Защото "обичам те" е нещо крайно банално - и още по страшно - то е нещо, крайно празно - първо като го кажеш, колкото и сложно - може въобще да не е вярно, но можеш да го кажеш и напълно просто - и да се преизпълнени от смисъл - много често това дори и не зависи от самите думи - освен това пък - трябва и да се мисли, кога точно казваш на един човек "обичам те" – например - не може да му кажеш "обичам те" в първия ден, в който го познаваш, нито в третия, петия, десетия ден - защото се предполага, че трябва да е минало време (за какво е необходимо това време?). Въобще "обичам те" е един безобразно пострадал контекст – може дори да се приеме от другата страна, направо като нещо супер лошо - като: "как ще ме обичаш, та ти нищо не знаеш за мен, не ме разбираш, искаш да ме промениш, да ме вържеш - не само че не ме обичаш, но и аз не те обичам" - и край... Та тази песен, която ми изпратиха – работеше върху това.

Аз по принцип гледам много да внимавам с думите, даже с мълчаните думи внимавам и наистина превръщам всички термини в мои вътрешни - няма текст, който да ми е харесал защото е текст сам по себе си или защото е от някаква голяма традиция - ако той не ми е помогнал лично. Например, едно време си бях взела от текстовете на професор Богданов отделни думи като "самотия", "вместилище" и други такива, с които можех да идентифицирам разни мои неща, също – дълго разучавах какво означават „синонимите”, „малката метафизика”, „трайната другост” – даже „общественият герой” – като абсолютно съм експериментирала върху себе си.

Платон пък - той ме спасява от смъртта и от любовта.

Баща ми, няколко дни преди да умре, в една много странна ситуация - каза, че е видял "лудостта". Говорехме си и той си беше абсолютно нормален и в съзнание – като Сократ преди да умре – и изведнъж все едно се вцепени и все едно излезе от този свят, гледайки през въздуха, а като се върна - беше все едно озарен - и докато аз свръхизплашена го питах: "какво става, как си", той свръхспокойно ми отговори: "видях Лудостта", като че все едно е видял Бога на Боговете. Понеже баща ми нямаше в речника си така поразителната дума „лудостта”, аз я свързах с Платон и с неговото означаване между лудостта и божествеността, и всичките междинни демони, които строят йерархията между небето и земята. Та тази йерархия на Платон - която тогава аз насложих върху моите случваня, а след това върху нея сложих и проучванията на Грегорио Лури за междинните богове при Платон - по някакъв начин ме подреди и подреждаше в смъртта. Разбира се, гледам да не разказвам тази история – защото е много ясно каква ще е реакцията.

Но тази сутрин след коментара на професор Богданов се сетих за Барт, който в един от текстовете за романа казва: "любовта и смъртта са тук и ние не можем да отстъпим и крачка назад" - защо любовта и смъртта да са едновременно тук - може би защото емоциите на смъртта и на любовта са едни и същи, но ние някак външно ги означаваме като различни (огледалото, което е врата към смъртта е и огледалото на очите, които са врата към любовта). И двете са прехождане в други светове - някакво отвъдно - някакво приближаване към едно и също нещо - любовта е нещо невероятно - представете си: виждаш нещо такова, че си припомняш светлината на божественото (всеки път ми е много мъчно за душите, които се блъскали, за да зърнат тази светлина) и това се случва не на небето, а тук, на земята, в смъртния, временен, грозен живот. Смъртта е подобна - само че там тръгваш - за да можеш пак да зърнеш божественото, което ще ти трябва след това - за да си го припомняш и да го разпознаваш... и ако всичко се върти около една божествена светлина... значи смъртта има смисъл именно заради любовта. Разбира се, от всичко това може да стане и един напълно научен текст – но за сметка на „лудостта” в буквалния смисъл.

Иначе и аз много бих искала да стопля понятията и да разговоря емоциите. Но често казано - не зная как точно. Не зная дори дали емоциите са това, което се случва или са нещо друго? Зная обаче, че професор Богданов със сигурност има нещо на ум - точно както ни застреля преди с онзи коментар, в който каза, че разказът за любовта може не само да е реален, преживян разказ, но може и да се проектира - а един ден и да се изживее. Това като капак на всичко се оказа и почти вярно: може.

Аз повече съм свикнала да подреждам емоциите, а не да ги разговарям. Ние тук обаче - ако се научим да го правим - останалият свят... какво ще ни прави? Какво ще ни правят тези, които искат да си бъдат "аз", не искат да се променят и за които "обичам те" не само в неговата констатираност, но и в неговата всеобхватност, е просто мъртва кожа? Как да се разковем – както би казал Платон:-)?

Ето песента за значенията на "обичам те" и неговото разгърнато слово -

http://vbox7.com/play:0ff5cc70
Тема № - 36 Коментар № - 4149 vesselina vassileva - 2011-02-10 14:30:55
Здравейте! Не се обаждам, малко пътувах, бях неразположен, но чета, реагирам, реагирам и срещу реакциите си. Разговаряте умно, по различни въпроси, с много понятия. Не допускате обаче говорещите “аз” да не съвпадат с името ви и поне за кратко да не сте тези, които сте свикнали да сте.

И виждате какво става – оставате три-четири плюс ГГ. Харесвате форума, празнувате годишнина, но разбирате по всекидневен начин празника на говоренето тук. В най-добория случай го разбирате само като емоция, констатирате, че има радост, но не ви интересува разгърнатото слово на радостта и на другите емоции на празничната заедност.

Текстът на Росица е именно за това как по някакви прости думи се налепват текстове на музика, на танц, на слушане и заедност и се влиза в многотекстовост, която протича през всички празнуващи и те от непостроени и пръснати стават построени, участващи и временно големи и силни.

Но въпросът не е само в това да разбираме какво е празнуването спрямо непразнуването, а и какво е една изпитвана емоция. Тя е нещо съставено, натъпкано с много смисли, които могат да се осъзнават и назовават. Всекидневното мислене смята, че именно това унищожава емоцията. Повярвайте ми, няма по-сигурен начин да се унищожи една емоция от това само да се констатира, че тя е налице.

Затова и по-доброто констатиране в песен, че някой обича някого, с трупане на банални твърдения, организирани обаче в странен ред и усилени с допълнителните текстове на мелодията, на емоцията в гласа на певеца, на някакъв танц, после на емоцията на тези, които гледат. Няколко реда подобни констатирания, иначе сами по себе си не особено значещи, правят несравнимо по-убедителен общ ред, който радва.

Анета добре каза – нашето говорене тук увисва, добре би било да добавим картини и образи. Можем да добавим. Има обаче ресурс, който въпреки моето настояване, не ползвате. Празничното говорене тук би станало такова по същество, ако опитате да направите вътрешни ваши термини обичайните понятия на науката, на този формален празник, който само инструментално, а не по същество коригира лошото всекидневно слово.

Веселина и ГГ са близо до това, на прага на такова говорене е Нинел. Едрината на икономиката е готова да заговори, но другите по-дискурсивни икономически термини все още не са очовечени. Ето, предлагам й – да се опита да стопли идеите пестене, лихва и парична стойност. После заедно да преходим от стойност към ценност.

Особено ценно e разсъждението на ГГ за вкуса. Наистина сме ту едни, ту други, ту харесваме това, ту друго, защото постоянно ставаме нови и нови в различни контексти, и то не само последователно, но и в няколко контекста едновременно. От друга страна, умората да харесваме много неща и грижата да бъдем все едни и същи, прекалената определеност, че харесваме това за разлика от друго, което не харесваме.

ГГ не само го знае, казва го и пределно точно. Да, но то все още звучи научно-обективистично. Усвоено е, но е време да бъде и присвоено. Което означава да бъде изкривено в своя особен опит. Защото това изкривяване всъщност гарантира, че ние ставаме именно ние. Вярно, че всички имаме тази възможност. Но е вярно и друго – че много хора всъщност не са я реализирали, или, по-точно казано, че реализират това твърде рядко.

Моля да ме извините за тези разсъждения. Но нали форумът е все пак мой и нали сте позволили да съм ви патрон.
Тема № - 36 Коментар № - 4147 Bogdan Bogdanov - 2011-02-10 08:43:26
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115915

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128124

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20138

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32721

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134329

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94293

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29083

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17775

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180857

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60770

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA