Върху проблема, на който е посветен този текст, мисля отдавна.

Провокираха ме някои размисли на Паул Файерабенд в „Срещу метода” (който съветва, че науката - подобно на Църквата - трябва да бъде отделена от държавата; а тогава все още отъждествявах „учен” с „интелектуалец”) и Пол Джонсън в „Интелектуалците”. Провокира ме също така и есето на проф. Богданов „Европейският интелектуалец в профила на античното време” (в книгата „Европа: разбирана и правена”).

Тези размисли са и резултат от самовглеждане (какво да правя със своето знание и със своите умения, има ли изобщо някаква полза (обществото) от мене и т.н.), а са и провокирани от възклицания, отправяни ми често във връзка с основната ми специалност: „Кога ще научите този народ на български език???”, като най-често се има предвид кога ще науча „народа” на българския, който питащият харесва, но съвсем не е сигурно дали умее да го употребява...

Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя труд „Елементи на общата лингвистика” – пише, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. „Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи”. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен - е изводът, който се налага от разсъжденията на А. Мартине. Но не казва в какъв точно се превръща.

Това по-късно ни го съобщава Цветан Тодоров. В увода на „Завладяването на Америка – въпросът за другия” той има интересно твърдение: когато съобщава, че възнамерява да ни разкаже една история, Цветан Тодоров твърди, че се интересува от нея не толкова като историк, а като моралист (!) – „настоящето ме интересува повече от миналото” Всъщност Цветан Тодоров задочно и (предполагам) непреднамерено допълва Андре Мартине: когато ученият престане да описва, а да предписва, от учен се превръща в моралист, който „научно” подплатява напътствията си по оста „добро-зло”.

Едно заключение на проф. Богданов в споменатото по-горе есе прави връзката между учения – моралиста и интелектуалеца: „Същевременно [Тукидид] е интелектуалец. Обществената актуалност го интересува повече от миналото, но най-важното е, че историята му гъмжи от концепции – между тях и за това, как се е породила войната”. Така трябва да заключим, че Цветан Тодоров ни разказва историята за завладяването на Америка като интелектуалец (а не като антрополог – в днешно време въпросът за другия, за другостта има преди всичко морални измерения).

Преди десет години Михаил Неделчев беше написал похвално слово за проф. Богданов по случай неговата шестдесетгодишнина, озаглавено „Богдан Богданов – един класик с поведение на интелектуалец” (Литературен форум, бр. 3 (444), 23.01-30.01.2001 г.), което също ме накара да се усъмня в първоначалното си виждане, че  всеки учен по подразбиране е и интелектуалец. В текста си М. Неделчев противопоставя „учен-хуманитарист” и „интелектуалец”  (синоними в този контекст) на „учен-експерт” – противопоставяне, което срещаме и в споменатото есе на проф. Богданов.

В текста си смятам да засегна следните въпроси в следната последователност: интелектуалци и интелигенция, учени и интелектуалци, интелектуалците и политическата дейност.
1. Интелектуалци и интелигенция

Авторитетни речници сочат, че думата „интелектуалец” се е появила някъде през ХІІ – ХІІІ в. В основата й стои глаголът intellegere – „разбирам”. Редовите хора обикновено се отнасят подозрително към интелектуалеца, най-вече защото рядко разбират какво точно им казва. Дори са изобретили и презрително назоваване както към интелектуалците, така и към хората, които виждат нещата твърде релативно (в тяхното виждане – които твърде много се колебаят да вземат решение) – „интелектуал!/интелигент!”

Интелектуалецът изкарва хляба си чрез своя интелект, чрез способността си да мисли, да наблюдава, да обобщава и да анализира; чрез степента, в която се е издигнал над единичното и атомарното, и чрез уменията си от тази позиция да обедини факти, хора и идеи било в логическа последователност, било в система, тоест - като ги структурира. Другояче казано – интелектуалецът е винаги на „мета” равнище по отношение на нещата и хората. В Античността първообразът на днешния интелектуалец е ораторът, според проф. Б. Богданов, - противопоставен по този начин на философа.

Всичко това дава на интелектуалеца съответното самочувствие, това му дава основание – както се изразява Пол Джонсън – да си позволи да направлява живота на хората, да ги съветва какво да правят и как да го правят.

Пол Джонсън твърди, че при появата си интелектуалецът е имал претенцията да измести от живота на хората духовника, духовното лице, тъй като някъде от ХVІІ век насам вярата в Бога (и в духовника) в Европа значително се разколебава. Б. Богданов пише, че на моменти интелектуалецът се изживява като жрец, като шаман, осъществяващ връзка между всекидневната и трансцедентната реалност. Докато обаче духовникът е бил ограничен от религиозните норми и догми в този си дейност, интелектуалецът – пише Пол Джонсън – не е ограничен от нищо, той дава свобода на волята и на духа си и според Пол Джонсън нанася повече вреди на човечеството, отколкото да допринася ползи за него в качеството си на нов негов духовен водач. Най-големият грях на интелектуалците според Пол Джонсън е фактът, че те доразрушават вече разколебаната вяра на хората в Бога. Макар и да не го казва изрично, от тук следва, че интелектуалците преобръщат света наопаки и вкарват в него хаоса - Великата френска буржоазна революция, първообразът на всички по-сетнешни модерни революции, вдъхновена от френските интелектуалци, е ярко доказателство за това. Впрочем, Ленин също възприема себе си като интелектуалец...

Проф. Богданов извежда друга много важна характеристика на интелектуалеца – безотговорността му – смелост, до която не стига дори и Пол Джонсън и която още повече допринася за по-скоро отрицателния образ на интелектуалеца.

Пол Джонсън пише, че героят на интелектуалците е Прометей; обаче аз си мисля, че пък техният първообраз е Одисей, който измисля начина как да бъде превзета Троя, но като типичен интелектуалец проявява след това хюбрис към Посейдон и бива наказан от него.

Типична илюстрация за стремежа на интелектуалеца да заеме мястото на духовника в съзнанието на хората е фигурата на психоаналитика, появила се доста късно като водеща обществена фигура – през ХХ век. Психоаналитикът обединява в себе си фигурите на духовника, интелектуалеца и на учения. Психоаналитикът се стреми да измести изповедника, защото голяма част от решаването на даден психичен проблем, зависи от неговото правилно артикулиране и назоваване, което позволява проблемът да се обективира, да се опредмети, за да излезе от вътрешния свят на човека и да стане предмет на разговор и евентуално да се стигне до лечение. Приказката „Цар Мидас има магарешки уши” никак не е случайна. Навремето най-интимните проблеми са се споделяли с изповедника, който ти дава или не ти дава опрощение – най-често ти го дава, ако направиш това и това. Психотерапевтът и психоаналитикът, разбира се, не ти дават опрощение, но използвайки научни теории и научни методи, ти показват, че като тебе са и още много други, че твоят проблем не е уникален, че най-вредното в твоя случай е да изпитваш чувство на вина. И изповедникът, и психотерапевтът/ психоаналитикът са обвързани от „обет” за мълчание, което дава сигурност на „изповядващия се”, че това, което е споделил, няма да стане достояние на останалите хора около него в близкия половин час.

Пол Джонсън анализира моралните основания интелектуалецът да има претенцията да съветва човечеството какво да прави, като анализира живота на известни интелектуалци: от Жан-Жак Русо до Ноам Чомски. Извода, до който стига, е, че всеки един от тях е достатъчно неморален и твърде непочтен във всекидневните си отношения и дела, за да си позволи подобна претенция.

За съжаление, не подлага на същия тип анализ и живота на известни духовници, при който вероятно би стигнал до точно същия извод - homo sum, homini nihil a me alienum puto е казал Теренций. Надявам се в крайна сметка, че Пол Джонсън няма предвид духовници от типа на Хорхе от Бургос в „Името на розата” на Умберто Еко.

*

Идеята за интелигенцията е руски артефакт. Думата не се превежда на други езици, а просто се транслитерира. Дефиницията й в речника е „Дума, с която се обозначава класата (!) на интелектуалците в царска Русия”.

Не е задължително даден представител на интелигенцията да принадлежи към аристокрацията, нито към едрата буржоазия. Интелигенцията е градско съсловие със стремеж да стане отделна класа, която да поведе неуката народна маса – тълпата  - към по-светло бъдеще. Онзи откъс от „Старицата Изергил” на Максим Горки, известен като „Сърцето на Данко”, е може би най-добрата алегория в това отношение: Данко разкъсва гърдите си, изважда светещото си сърце, което разпръсва мрака и извежда народа от тъмния лес.

Именно съсловната идея, развила се в класова идея, пречи обаче на интелигенцията да осъществи мисията, която сама си е възложила – спомнете си филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”, в който наистина е показана неспособността на интелигенцията да се справи с какъвто и да е реален, всекидневен проблем.

Съсловната идея пречи на комуникацията, защото отрича идеята за диглосност, отрича това, което в днешната лингвистика се нарича „кодово превключване”. Един (добре) образован човек би трябвало по-лесно да се справя с този проблем от един необразован. Но в Русия всъщност е  ставало въпрос за билингвизъм: висшият език е бил френският, а руският е бил като че ли само за домашни нужди. За да се разграничи този руски за домашни нужди от руския на по-голямата част от населението на Руската империя, се въвежда идеята за простолюдие, за просторечие, идеята за „обикновените хора”. Същевременно се създава значителна литература на висок руски език (според класификацията на Ломоносов) – руската класическа литература, която в крайна сметка поставя в равностойно положение руския и френския.

Позицията на интелигента, изключваща идеята за диглосност, за кодово превключване, за съжаление, не вреди само на комуникацията. По принцип интелигентът мисли за народа си като за неука и необразована тълпа, като за стадо, което трябва да бъде оглавено и водено. Някои интелигенти виждат себе си в ролята на овчаря, други – в ролята на овчарското куче.

Спомнете си само как всички ние в различни степени се възмущавахме през 1990-те години от изборните резултати, когато те не ни харесваха (а те май почти никога не ни харесваха, с изключение на 1997 г.): „Прост народ (сме си) – какво можеш повече да очакваш от такъв народ” беше най-често срещаното заключение. Най-неприемливото за мене беше когато „сме си” отсъстваше... Когато веднъж плахо се опитах да възразя по националното радио на подобно умозаключение, казвайки, че всеки, отишъл да гласува, има своите основания да гласува по един или друг начин (включително и от страх, и от икономическа принуда, както, изглежда, се случва с електората на ДПС), бях буквално оплют и „наврян в миша дупка” с аргумента „народът мисли само за ракийката и туршийката (салатката) си вечер и нищо друго не го интересува”. Не отричам валидността и на подобно твърдение, но то не е в състояние изцяло да обясни защо хората не гласуват по начин, по който на нас би ни се искало да гласуват.

*

България, както винаги, е на кръстопът – все още не можем да решим дали при нас става въпрос за интелигенция или за интелектуалци. Историята сочи, че при нас през ХІХ век по-скоро е започнала да се формира интелигенция – група образовани хора, готови да станат съсловие и водачи на народа, тъй като мнозина от тези хора получават образованието си в Русия. Парадоксално е, че част от интелигенцията започна да се превръща в нещо като класа чак по времето на Тодор Живков.

Това смесване между идеята за „интелигент” (представител на „интелигенцията”) и интелектуалец обаче се оказва доста злокобно за българската действителност: народът, възприемащ по-скоро идеята за „интелигенцията” отколкото за „единака” интелектуалец, продължава да очаква интелектуалците да поведат хората, да решат проблемите им, да им помогнат да престанат да се чувстват фрустирани. Когато кажа, че не се виждам в ролята на „водач на народните маси”, повечето хора учудено ме питат: а каква тогава е обществената полза от такива като тебе? Да задаваме такива въпроси – отговарям най-често аз – които никой друг не се е сетил да задава”...

2. Учени и интелектуалци

Заглавието на този текст изключва валидността на презумпцията, че всеки учен е интелектуалец.

Всеки учен, всеки човек на науката, който иска да надскочи ограничаващите го рамки на науката и да екстраполира знанията и опита си в един свят, който не се интересува особено (за на кажа „никак”) от научния метод, но който чака бързи решения на един или друг всекидневен, „злободневен” проблем, най-малкото има претенцията да бъде интелектуалец, защото по този начин той смята, че носи добро на хората, като предписва, налагайки им своите парадигми, какво да правят. Ако обществото започне да им вярва и да изпълнява техните предписания, тогава те вече наистина са се превърнали в интелектуалци.

Всъщност, най-големи претенции да бъдат интелектуалци в посочения смисъл имат философите и поетите, за които Фридрих Велики Пруски  казва: "Винаги когато искам да накажа някоя от моите провинции, пращам философи и поети да я управляват".

Ако приемем гледната точка, че изследваме интелектуалците на България, а не българската интелигенция (спомнете си за прекрасното иначе есе на Боян Пенев), ще кажа, че първият български интелектуалец е Търновският патриарх Евтимий, който върши доста нетипична за един патриарх дейност – организира отбраната на Велико Търново и на практика измества фигурата на царя. Интелектуалци са и хилендарският йеромонах Паисий, който ясно декларира своите политически намерения, пишейки „История словеноболгарская”, Врачанският епископ Софроний, който е най-активният разпространител на Паисиевата История, частично и отец Неофит Рилски, който пише граматика и организира светски (!) училища и така все пак относително остава в рамките на това, на което изначално се е посветил. Панайот Волов, един от апостолите на Априлското въстание, е учител по професия. Като типичен интелектуалец обаче той отстъпва водачеството си в Четвърти революционен окръг на напористия Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), според когото, за да си успешен търговец, трябва да умееш да лъжеш (по думите му, изречени пред Захарий Стоянов). Типичен интелектуалец, без да е човек на науката, е Христо Ботев. Но той е поет и публицист и обзет от месиански настроения (характерни в различни степени за всеки интелектуалец), става прототип на днешния камикадзе. Васил Левски е политик, без да е интелектуалец, и може би затова е националната икона и до днес. Същото може да се каже и за Захарий Стоянов, който post factum става и мемоарист. Политик, който не е интелектуалец.

За да обобщя – за мен, всеки човек на науката (включително и учителите), осъществяващ бурна обществена и политическа дейност, като предписва идеи и поведение, пропагандирайки своите парадигми и картини на света, се стреми да бъде възприеман от хората като интелектуалец, като морален коректив на обществото.

За да илюстрирам какво точно имам предвид, моля изгледайте следния клип:

http://www.youtube.com/watch?v=uZkOQo6EMLQ

В частта си, отнасяща се до диагнозата на днешното българско общество, разговорът е адекватен, макар че от позициите си на психиатър и на писател д-р Любомир Канов не казва нищо ново. Но говори с тона и със съзнанието на обреченост на Касандра, че никой няма да го чуе. Но не съм съгласен, че промяната на парадигмите в България може безапелационно да се метафоризира като „болест”, „маразъм” и т.н. Забележителна е втората част от интервюто, в която водещата Мариета Фидосиева иска рецепта как да се излекува българското общество. Тоест - иска от лекаря да даде политически решения как да се реши предполагаемият глобален проблем на българското общество. Рецептата, както вероятно сте забелязали, не крие нищо оригинално. Всеки един от нас, без да психиатър и без дори да използва тежката терминология на д-р Канов, би могъл да формулира аналогични рецепти, ако е убеден, че те наистина биха свършили работа.

3. Интелектуалците и политическата дейност

Ученият (най-вече в областта на хуманитарните и социалните науки, който най-често има претенцията да бъде провъзгласен от обществото за интелектуалец) е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите лични пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност. Прави оценки, най-вече по скàлата „добро-зло”.

Пол Джонсън в книгата си „Съвременността: история на света от 20-те до 90-те години” твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години не е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

След 1989 г. един драматург и един философ от Централна и Източна Европа станаха президенти на своите държави: Вацлав Хавел в Чехия и Желю Желев в България (който много държеше да го титулуват „доктор Желю Желев”). В САЩ ученият, разбунил духовете в областта на лингвистиката и психологията през 50-те и 60-те години на изтеклия век – Ноам Чомски (някои все още предпочитат да го назовават „Наум Хомски”), – започна да пише на политически теми и дори стана пророк на анархизма в Щатите. Жан-Пол Сартър активно се включва в студентските вълнения във Франция и Западна Европа през 1968 г., отрича имперската политика на Франция по отношение на Алжир и така (неволно?) подкрепя генерал дьо Гол. Юлия Кръстева става маоистка, след като емигрира във Франция и се свързва с кръга около авангардното френско литературно списание Tel Quel и по-специално с Филип Солерс; по-сетне, през зимата на 1989 г., я виждаме вече като член на френската делегация, посетила България, оглавявана от тогавашния президент на Френската република Франсоа Митеран. От маоизма й нямаше и помен... Поетесата Блага Димитрова стана вицепрезидент на Република България през втория мандат на Желю Желев, но своевременно се оттегли поради несъгласия с президента, но като една истинска балканска жена прокле депутатите, подписали конституцията, да им изсъхне ръката, с която са я подписали... Да не говорим пък за това колко хора на науката станаха и продължават да бъдат народни представители.

В България все още битува мнението, че преди всичко човек от дадена гилдия трябва да стане министър на гилдията. Дали има политически качества, е на втори план. Много малко хора си дават сметка, че министърът всъщност трябва да внедрява в ресора си политиката на правителството, към което принадлежи, и да следи дали тази политика се прилага съответстващо, без непременно да е необходимо да бъде експерт в този ресор. Бившият френски президент Валери Жискар д’Естен беше (преди да спечели срещу Ф. Митеран през 1974 г.) министър на икономиката и финансите, като е завършил френската Политехника и две години е специализирал във Висшето училище по публична администрация. Всички във Франция смятат, че той повече или по-малко добре се е справил със задачите си като министър, тоест бил е успешен министър.

Постмодернизмът и деконструктивизмът, пропагандирани от ляво ориентирани интелектуалци, в някаква степен довършиха започнатото преди векове от Жан-Жак Русо, като внушиха на хората, които ги четат и им вярват, недоверие както към всички разкази (митове), имащи нормативен характер, така и към мета-разказа (Големия Разказ). Човек загуби упование в Бога, загуби упование в митовете - загуби устоите си, които са го крепели векове и са му давали сили да издържи и да продължи напред; изчезна „културата на текстовете”, както се изразяват Ю. Лотман и Б. Успенски. Днешният човек не може дори да се уповава и във вярата си в светлото бъдеще, защото комунистическата идеология разруши и това. Като че ли му остава да вярва само в силата на парите, които са в състояние да решат всякакъв проблем, и по този начин да се уповава на тях.

Американските катастрофични филми от последните няколко години насаждат идеята, че само глобалното сътрудничество между държавите е в състояние да спаси света от всякакъв апокалипсис. Дали това не е поредната трансформация на идеята за глобализация на света?

Интересен е все пак стремежът да се възстанови изгубената митология. През 1981 г. Джон Бурман пресъздава в прекрасен филм загубения за поколенията и известен само на специалистите основополагащ мит за корените на Британската империя („Екскалибур”). По същото време и в България се правят подобни опити: честваме 1300 години от създаването на българската държава, създава се филмовата трилогия за хан Аспарух – жалко подобие на това, което би трябвало да бъде един основополагащ мит за корените на държавата ни (особено сбитата американска версия, повече известна като 681:The Glory of the Khan). Правят се – дори приживе (!) – филми за видни политици: в момента Мерил Стрийп се готви да пресъздаде на екрана баронеса Маргарет Тачър; Хелън Мирън успешно пресъздаде във филм кралица Елизабет Втора по време на гибелта на лейди Даяна; „Речта на краля” се готви да грабне „Оскар”... Впрочем филмът наистина обра повечето Оскари за 2010 г., включително и за най-добър филм за 2010 г. (допълнението е мое, 28 февруари т.г.)

Да си спомним и за киноепопеята „Освобождение” на Юрий Озеров, където на екрана „оживява” Йосиф Висарионович Сталин и по време на прожекцията на първата серия немалка част от публиката в киносалона започна да ръкопляска при първия кадър със Сталин... Моите родители, които ме бяха завели на филма, се хванаха за главата. Тогава не разбирах защо...

Мнозина европейски политици обявяват, че мултикултурният европейски проект (наложен до голяма степен от интелектуалците) е приключил, след като се е оказал неработещ. Национализмите – освен на стадионите – намират все по-голямо място и в истинския политическия живот. Може би се връщаме към (пред)модерната епоха?

Всъщност обществената и политическата дейност на учения-интелектуалец би трябвало да се изразява предимно в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност – най-важната, може би... Може би е вярно твърдението, че (учените)-интелектуалци(те) нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани не само от експерти в дадена област, но и от интелектуалци? Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция и поради либерализма, характерен да повечето (днешни) интелектуалци. И да оставим истинската политика на професионалните политици.


* Средната снимка е на Жан-Пол Сартър по време на студентските протести в Париж през 1968 г.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.