БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря на Владо за наистина изчерпателния отговор! Под "двете любови" имам предвид нещата, които се обозначават с "агапи" и с "филия" - дано не греша във формите на думите. Не ми е подръка старогръцкият речник, за да направя справка как са основните форми.
Тема № - 40 Коментар № - 4598 Борислав - 2011-05-02 14:38:31
Здравейте! Когато Борислав зададе въпросите си, не разбрах какво по-точно има предвид под „двете разновидности на любовта”. Във всеки случай старогръцката дума moicheia значи както „изневяра”, така и „разврат” и „прелюбодеяние” – значения, които в тогавашния гръцки са по-скоро неотделими (за разлика, да кажем, от латинския, разполагащ с нужните думи за изразяването на повече нюанси в тази посока). Същия корен откриваме и в библейската заповед „Не прелюбодействай” (ou moicheuseis). Използвам този пример, за да отговоря категорично на втория въпрос – изневярата не е „монотеистична” категория и не се свързва задължително с „моногамията”, още по-малко с появата на християнството. Наистина, в нашата дума е намесено разбирането за „вяра” и „верен”, но това, което стои в основата му, е все пак нормата за „чистота” в любовно-семейните отношения. Ще се опитам да илюстрирам всичко това със следния пример от Стария Завет. Когато „патриархът” Аврам – отчаян от дългите години на бездетие – ляга със слугинята-египтянка Агар, за да създаде потомство („Битие”, гл. 16), това брои ли се за изневяра и омърсяване? Поне в началото – не, тъй като самата господарка Сара, безплодна и бездетна (steira, лат. sterilis: „Битие”, 11:30), го кара да направи това с цел семейството им да се сдобие с наследник, който да защити и опази имота на вече остарелия си родител. Да, но изведнъж бременната Агар презира господарката си и Сара започва да се чувства „обезчестена” (ētimasthē hē kyria enantion autēs: 16:4-5; тук виждаме същия глагол за нарушаване на общностния ред и чест, който употребява и Хефест, докато се оплаква на боговете от изневярата на Афродита). Макар самата тя да му я е дала за жена, сега Сара обвинява за неправдата Аврам (adikoumai ek sou), а той – макар силно привързан към слугинята и сина им Исмаил – няма как да откаже на „законната” си съпруга правото да навреди и прогони двамата от семейството. Така типичните за любовния триъгълник колебания и напрежения биват премахнати едва след години и едва с Божията намеса – когато Господ поема грижата за Агар и Исмаил и по този начин облекчава отношението между двамата съпрузи, дарявайки ги при това със собствен син, Исаак (срв. гл. 21).

Тогава „моногамен” ли е Аврам? Според днешните разбирания – не, доколкото живее с две жени едновременно, от които има признато потомство. И все пак, Сара се оплаква от съпружеска изневяра не когато мъжът й спи със слугинята, а когато Агар започва да се държи несъответно с господарката си, опитвайки се да отнеме присъщата й роля. По сходен начин, струва ми се, реагира и Хефест: проблем за него е не толкова това, че Афродита има любовна забежка с друг (от митологията знаем, че самият той участва в такива), колкото това, че прелюбодейството се случва в собствения му дом и заплашва неговата цялост. Затова и в името на „чистите” и „честни” семейни връзки той е готов да върне жена си на татко й Зевс срещу съответната компенсация, която да покрие нанесените на името и дома му щети. Същото можем да кажем и за Одисей: макар да спи с Кирка и Калипсо и дори да има потомство от двете, с това той – изглежда – не „обезчестява” пряко съпругата си, защото по никакъв начин не уврежда общия им дом и семейство; обратно, въпреки че не успяват да склонят Пенелопа да се ожени или да легне с някой от тях, женихите й „обезчестяват” Одисей, доколкото разсипват имота му и поставят под съмнение правото му да бъде негов пълноправен господар.

Оттук и това да си nothos, т.е. роден от връзката на господаря със слугиня или чужда жена, по никакъв начин не представлява проблем или скандал в Омирова, Архаическа и Класическа Гърция, а очевидно и в Близкия Изток по същото време. Ще дам само един пример: прочутият поет-лирик Архилох (живял през VІІ в. пр. Хр.) е син на един от Пароските първенци и на слугиня в неговия дом. Макар да няма право на дял от наследството на баща си, Архилох е част от неговото семейство, ползва се с всичките позитиви на произхода си и първоначално има добро име сред съгражданите си, особено покрай колонизирането на о-в Тасос, инициирано и предвождано от неговата фамилия. „Изневярата” се случва едва когато поетът започва разпра с други първенци в Парос и напуска завинаги острова, оставайки до края си враждебен спрямо родината.

Предвид казаното не мисля, че в тогавашното конструиране на ревността особена роля е играла опозицията град–село, чието съществуване в Класическа Гърция е наистина спорно. Навсякъде гръцката култура си остава затворена и подчертано патриархална, а и не бива да забравяме, че през класическия период единственият полис в Елада с повече от 100,000 души население и с по-скоро „градски” облик е Атина. Колкото до „космополитизма”, той става познат на елините едва в края на ІV в. пр. Хр. след походите на Александър, при това за много тесен кръг хора. Е, има и ранни изключения – например Платон, киниците и първите стоици, които отричат напълно ревността като ирационална страст; работата е там, че преди нея те отхвърлят и традиционните институции на семейството, частната собственост и полисната държава, тъй като без усещането за „лично мое” изобщо не би се родила никаква ревност...
Тема № - 40 Коментар № - 4597 Владимир Маринов - 2011-05-02 13:52:11
Явно някой се прави на пО католик от папата, та да отправи тази забележка (към професор Богданов) за правописната грешка. Обичайният заподозрян би трябвало да съм аз, но не съм аз. Не защото не я видях, а защото все пак става дума за (своеобразен) интернет форум, където свободата в писането е по-голяма и реших, че така проф. Богданов подчертава употребата на глагола "учудвам се".
От друга страна, мисля си, че никой в този форум не е неграмотен и че понякога се случват и технически грешки. Прочее, нека бъдем толерантни...
Тема № - 40 Коментар № - 4596 Борислав - 2011-05-01 22:21:24
Поправих ги, професор Богданов, но човекът по правопис трябва да знае, че едно е да се учудва (което, чисто физически, се изразява в навеждане на глава, сбръчкване на нос и ококорване, защото самото учудване е процес насочен навътре - "у" този, който се учудва на нещо, което идва отвън към него и което нещо едва ли ще у-чуди други - чрез него: у-чудвам е някак в единствено затворено число), а съвсем друго - да се очудва (главата не се навежда, а се поглежда към небето - символ на това, че очудването ти не е нещо затворено, а то обхваща целия свят и последствията от него озаряват целия свят - о-чудвам очудесява и чисто граматически:-) е в множествено отворено число.) . "У-чудвам се" е леко злобно и някак невярващо, "О-чудвам се" е ведро, дори когато не вярва (ей, днес било празник на Тома Неверни), то е като магия, която те о-чудва, вдига те от земята, разблестява те - а в някои случаи дори те качва на метлата – т.е. политаш.

Аз пък много обичам вместо запетаи да използвам тирета, защото запетаите са кротички и предполагат равна реч с малки извивки, докато тиретата са като копия, е - понякога са само малки иглички, но пак вършат работа. Понякога слагам тирета, дори там, където запетаи не могат да се сложат. Чувството за правописа обаче е нещо много по-сложно от правописния речник и простата граматика и с коментара на професор Богданов тази сутрин си спомних за времето, когато поради тежката си дислексия не можех да напиша нищо правилно, въпреки че учех думите - дума по дума, правилата – правило по правило и знаех предговора на правописния речник наизуст като стихотворение. Но нещата не се оправиха, докато не открих, че правописът е чувство. И че това чувство се изразява във възможността, да превърнеш мисленето в говорене, което, за разлика от мисленето, може да бъде чуто от повече хора, а за разлика от говоренето – е по-продължително във времето и по-трудно се губи – едва тогава започнах да губя фатално грешното си писане, успяло да се превърне в един от най-големите ми комплекси – все едно съм няма. Така или иначе, краят на дислексията, за чието разбуяване не без вина бяха и правописните речници и правила, постигнах благодарение на форума, защото... когато заблуждавах ГГ кой е Крадла, той отхвърляше предложенията ми с едно много хубаво изречение ... "не, не е тя, Крадла пише сложно ПРАВИЛНО"...

Съжалявам за сутрешното си включване само с тази реплика, много искам да се включа и в истинските коментари и дори съм си отбелязала - къде, но във вторник Каталогът влиза за печат и трябва да го проверя за грешки... много ясно, не за истински грешки... :-)))
Тема № - 40 Коментар № - 4591 vesselina vassileva - 2011-05-01 10:41:22
Един блюстител на правилното в българската реч тази сутрин ме осведоми за упорито допусканата от мене грешка в изписването на "учудвам" с "о". Благодарих му и споделих, че правя и други грешки. Знам го и затова, при толкова многото ми повици за ред, никога не си позволявам да правя бележки по ничий правопис. Моля Веселина да поправи това "очудвам", да добави едно пропуснато "г" в "когато" и да постави разстояние между двата приближили се параграфа в средата на текста. Дано да е само това! Вярно е, че щом като толкова ценя поправянето, трябва да съм по-внимателен в правописа.
Тема № - 40 Коментар № - 4590 Bogdan Bogdanov - 2011-05-01 09:07:03
Силно и много благодаря за този диалогичен коментар на Георги – диалогичен и към казаното от мен, и към въпроса на Борислав. После толкова пълен с точни сведения, а и максимално свързан. Всяко твърдение в него е така завършено и същевременно отворено към следващото, че цялото е като едно изречение.

Поне аз, когато съм постигал такъв текст, съм успявал, защото съм поправял. Разбира се, не всички пишат така. На някои добрата форма се отдава веднага, други пък се радват на това, което са казали като на стихотворение, изразяващо чувствата и състоянията им, и то много повече отколото на получилата се свързаност.

Такъв е духът в Интернет – помисленото веднага да се съобщава. Това всеки да изкаже тутакси своето е знак за свобода. Свое е обаче и внимателно обмисленото. Защото то се връща във вътрешния строй на своя автор, а и напомня на другите, че свое е не само непосредствено помисленото, но и измисленото.

Георги и друг път е предлагал такива текстове, не само заглавни, но и коментари. Такива са коментарите на Владимир, повечето коментари на Росица и Веселина. Струва си да се поровим в наследството на нашия форум и да добавим и други. Когато текстът е по-дълъг, свързаността е по-ценна, но не са малко и по-кратките цялостни реплики.

Сега за изневярата по въпросите дали има изневяра в античността и дали в античните езици има дума за изневяра. Наличието на второто не е доказателство за първото. Дума може да няма, а изневяра да има, и, обратно, може да има дума, но да няма идея за изневяра. На свой ред и това “има” не е проста категория. Във високата класическа литература, също и във високия официален живот до епохата на елинизма няма изневяра.

Георги го е казал – няма равенство и взаимност в любовните и семейните двойки. Влюбеният и обичащият е мъжът, а жената дори не изпитва удоволствие от любовния акт. Като казвам не изпитва, твърдя, че няма право да изпитва, а и да говори за това. Ако това ви учудва, дайте си сметка, че и днес има такава гледна точка – че удоволствието е за мъжа, а за жената изтърпяването, поради което мъжът трябва да си плаща, било буквално, знаем за какво, било, като прави скъпи подаръци. Разбира се, може да се спори. В класическата античност обаче е така.

Да, ама като заговорим за историческия контекст на класическата античност, веднага добавяме, че той не е един. До епохата на елинизма има по-висок, така да се каже, официален и по-нисък всекидневен контекст. Именно за всекидневния контекст е солидно свидетелство приведената от Георги част от реч на Лизий. Е, пак с усложняване – тя е свидетелство и за частния, но и за съдебния ред по въпроса. Защото съдебният ред е нещо по-високо от съвсем частното и, както разбрахте, в него законите си противоречат.

Но, така или иначе, не можем да усложняваме безкрайно. Всекидневното си е всекидневно и в него иначе по-ниско стоящата от мъжа жена може да се изравни с него, може да има взаимност и в любовта, може да има и изневяра. “Ербап” съпругата в класическа Гърция, подчинена дотам на съпруга си, че не може да излиза извън къщи по своя воля, може и да го набие вкъщи и за друго, но и затова, че задиря тайно някоя робиня.

Тази идея на по-ниското и по-частното прониква в литературата, естествено по-бързо в прозата. Във “Възпитанието на Кир” от Ксенофонт (4-и в.пр.Хр.) има дълга патетична семейно-любовна история за съпружеска вярност. Където има вярност, там има и изневяра. Хайде, както помолих, Георги и Владимир да се заемат и с думата изневяра. Думите, Бориславе, са хем като самите неща, които обозначават, т.е. неща, хем са си думи и нищо повече.

След елинизма античният живот се променя. И в живота, и в литературата загъмжава от семейно-любовни вярности и изневери. Късната античност е произвела маса сюжети по тази тема, влезли в литературата и операта на барока и класицизма.

Въпросът обаче е за това, което тревожи Анета – че е попаднала сред специалисти класически филолози, които знаят повече. Тази представа, Анета, ориентира само практически, но е невярна. Научните области и културите не са толкова отделни, колкото изглежда, когато говорим за тях наедро.

Ясно е, че някой знае повече от друг факти, реалии и понятия в някаква област, че е по-осведомен. Само че това е началото на знаенето без гаранция, че знаещият действително знае. В действителното знаене влиза и онова, което коментирам по-горе - че античността е вътрешно сложно устроена и че нейният строй включва много неща и проявления, които са същите и днес. Защото днешната цивилизация в много отношения е имала за образец античната, но и защото масивът на онова, което от тогава до днес е същото, в нея е доста голям.

Затова и, без да се подценява онова, което може да се научи от добрите класически филолози, не е без значение дали човек си представя човешкия живот като следване на епохи само различни една от друга, или отчита и онова, което в тях се пази непроменено. Което очевидно не е без значение, след като именно то гарантира, че с по-голямата част от онова, което е редно да се знае, за да се разбират античните текстове, разбиращият, така или иначе, разполага. Друг е въпросът, че привикнал към истината на една предишна вече отиваща си историческа култура, той може да не му обръща внимание и да смята, че разбиращият нещо го разбира, доколкото наблюдава разликите – между епохи, страни и култури.

Е, това правим в нашия форум, а и в семинара за Платон – твърдим, че разликите придобиват стойност на знание едва след като се отчетат вплетените и вплитащите се в тях прилики. Затова и вдигам такъв шум около тези контексти – в името на асиметрията между всеки от нас като свободно човешко същество, което, каквото и да прави, така и не си пасва нито с времето, в което живее, нито с мястото, на което пребивава. Не че не си мисли, че пасва. Само че не пасва. Свободно според мен означава и това – че не пасваме с това време и това място и по някакъв начин сме и в друго време, и на друго място. Виждате, Анета, каква опасна спекулация развивам по темата свобода.
Тема № - 40 Коментар № - 4587 Bogdan Bogdanov - 2011-04-30 10:53:13
Искам да коментирам още малко две теми: първо, повдигнатия в двата последни коментара на проф. Богданов въпрос за промяната в контекстите на разбиране на литературното произведение; и второ, повдигнатия от Борислав Георгиев – във връзка и със заглавната тема в текста на проф. Богданов – въпрос за разбирането на изневярата в старогръцката култура. Ще се опитам донякъде да свържа тези въпроси, като се опра, при разглеждането на втория, и на откъса от речта на Лизий, която предложих за сравнение.

1. Струва ми се, че това, което проф. Богданов казва по-горе в двата си коментара за разликата в античния и съвременния контекст на разбиране на литературното произведение, може да се обобщи така: Поради съвременната склонност към приравняване на литературния текст с книгата, както и поради голямото влияние на разбирането за литература от страна на философи като Аристотел (в "Поетика") и Хегел (в "Естетика"), ние възприемаме всеки голям литературен текст като цялостно произведение, тоест като творба, частите на която насочват, благодарение на търсено от автора стилово и съдържателно единство, към съгласувана обща форма и идея.

Поставяйки под въпрос съвременната парадигма на разбиране на литературния текст, проф. Богданов твърди, че свързаността и повторяемостта в песните и епизодите на “Одисея” – за което говорихме двамата с Владимир – се дължи не на грижата за формално постигане на цялостен текст-произведение, а по-скоро на имплицираното в текста схващане, че светът, представен от героическия епос, е нещо с цялостна и стабилна структура, съставено от краен и не особено богат набор от мотиви, които се повтарят във всяка ситуация. И от тази гледна точка, епизодът в Осма песен за любовта на Арес и Афродита има общо с епизодите за отношенията на Одисей с Кирка, Калипсо и Навзикая, и с по-разгърнатия в сюжета на поемата разказ за отношенията между Одисей и Пенелопа, не толкова поради това, че Омир е искал да покаже как всеки ход на случващото се в поемата е нацелен изцяло към кулминационното събиране на двамата съпрузи, колкото поради това, че семейното разбирателство и следващото от него благополучие се считат за изключителна ценност – което се подчертава и от факта, че тя бива поставена в Осма песен под въпрос именно на нивото на връзките между богове.

Може да се допълни нещо към казаното от проф. Богданов за завършеността на отделните епизоди. Тя, както изглежда, върви заедно с условието, че тези, които слушат изпълнението на аеда, пеещ например за посещението на Одисей при феаките, познават в общи линии мита за Одисей, както и сложната съвкупност от митове, с които той се свързва, и по тази причина могат, без да се нуждаят от каквито и да е въведения, разяснения и коментари, лесно да се ориентират в смисъла на разказа и да отнесат конкретната история към по-дългия наниз от истории, съставляващи един вид синтагматична истина за вариациите на важните неща в човешкия свят. А познават мита, първо, поради това, че от много ранно време героическите предания, независимо дали вече оформени като епически литературен текст, записан, редактиран и съхраняван в школите на рапсодите, или битуващи устно, служат като основен източник на знание в елинското образование – като се почне от приказките и песните на дойките и се стигне до четенето и обсъждането на Омировите поеми в кръговете на младите и заможни аристократи, които могат да си позволят роб специалист по Омир. И, второ, познават мита поради това, че самата ситуация, в която той се представя и ползва – празникът, по време на който светът се открива пред общността като нещо, в което по-тясно свързано съществуват едно “тук-сега” с конкретни настоящи грижи и едно “там-някога” с примерни решения за тях – спомага за неговото разбиране.

2. Според мен, донякъде подведен от думата “изневяра” в заглавието на текста на проф. Богданов, Борислав Георгиев попита в няколко точки за общото разбиране на елините за изневяра. Защо казвам “подведен”? Защото по-скоро ние, в името на вярната и дълга взаимна любов, която много ценим поради наследеното влияние на културата на Ренесанса и Романтизма, възприемаме сцената между Арес, Афродита и Хефест като изневяра.

В Омировия текст тя е обаче по-скоро две други неща. От една страна, е любовен акт, сладостна заедност, взаимно милуване – на гр. philotes (ст. 8.267; 271; 288; 316). И понеже това преживяване е особено красиво, то може и трябва да се покаже – на госта на феаките Одисей, но и на онези, които участват в историята, на Посейдон, Аполон и Хермес. Нещо повече, противно на нашата грижа любовта да се преживее фанфарно и после да утихне в трайна заедност с един и същ човек, ако може и за цял живот, елинската култура, особено в по-ранните епохи, сякаш цени повече опитването наново, което пък поражда и особената лекота и нетрагичност в говоренето за любовния провал.

Давам пример от Сафо. В цялостно запазената поема, известна като “Молба към Афродита”, на няколко пъти се казва чрез дейктични изрази (в ст. 5, 15, 16, 18, 25), че любовната болка и съответното на болката желание за постигане на любовно щастие, не са нещо, което се случва за пръв път на молителката. Тя се аргументира пред Афродита именно с това: вече си ми помагала, богиньо, направи го сега отново. По този начин в текста се моделира и скрито в молбата за помощ послание, че едно от хубавите неща на любовта е именно това, че тя е подвижна, повратлива, повторяема и с възможност да се преживява отново и отново.

Та в този смисъл в епизода с Арес, Афродита и Хефест сякаш няма изневяра или ако има, тя е по-скоро с положителен знак, бидейки синоним на пакостливата и несигурна игра, втъкана в любовните преживявания. Е, да, но случилото се не е едноредно. То засяга и друг комплекс от отношения, семейните, чиято правилност е нарушена от любовта на Арес и Афродита, а по този начин в резултат е застрашено и благополучието в семейството на Зевс. За тази страна на случката несъмнено се говори повече, отколкото за нейното очарование. И все пак, както обърна внимание на няколко пъти и проф. Богданов, говори се някак леко и с оптимистична увереност в поправянето на нещата, без емфаза и без жаловито тръшкане въпреки кресчендото в обвинителния монолог на Хефест.

Тук се връщам към казаното по-горе. Ако прочетем втората песен на Демодок не като отделно по-малко произведение, което развива вариация върху общия светови мотив за благото на съпружеската свързаност, а като органична част от цялото на “Одисея”, навярно ще успеем да извадим от него – именно на нивото, на което любовта засяга семейното благополучие – и темата за изневярата. Затова, защото в такъв случай ще прилепим по-силно към това, което прилича по лекотата на случването и справянето с последствията просто на флирт между боговете, ценностно усиления от сюжета на поемата проблем за верността на съпругата Пенелопа. Иначе казано, промяната в общата структура на разбирането на текста явно води и до промяна в механизма, по който едни теми излизат начело в осмислянето за сметка на други.

Дали обаче това въртене в модусите на разбиране и съответно на темите не се подтиква и от самия литературен текст, който прави точно това – комбинира, противопоставя, съгласува повече гледни точки и повече теми, и по този начин се изказва по-вярно върху някаква обща ситуация от човешкия живот? Струва ми се, че по-скоро отговорът е “да”. Както се вижда и от нашия текст от Осма песен, в който имаме и гледната точка на Арес, Афродита, Аполон и Хермес заедно с надлежащата й тема за очарованието на любовната заедност, и гледната точка на Хефест и Посейдон заедно с темата за благото на семейния ред.

Точно обратното прави реторическият текст на Лизий, който предложих в предишния си коментар, въпреки че на пръв поглед историята за съпругата на Еуфилет, представена в него, прилича на тази в песента на Демодок. Наместо да допуска движение в гледните точки на разбиране и чрез тях в темите, словото на Лизий се опитва да го угаси, представяйки случилото се само от една позиция – тази на потърпевшия съпруг, който е имал пълното право да убие Ератостен, както и само чрез една тема – тази за нарушения добър ред в стопанството на Еуфилет. Затова и в текста няма и не може да има нито дума за любов нито между съпруга и съпругата, нито между съпругата и Ератостен, следователно не може да става въпрос и за изневяра в пълния смисъл на нашето значение. Напротив, говори се за развала на жената, за погубване на слугинята, за объркване и слисване на господарския ум, но не в смисъла на любовния морал и еротичната грижа, от която е воден влюбеният, който върши безобразия, а в смисъла на бедствие за здравомислещия стопанин, който се безпокои, че външен човек е влязъл в неговия дом и е встъпил във владение на неговото имущество – част от къщата, съпругата, слугинята-помощница.

По тези причини и наместо да породи литературен разказ чрез напрежението между законовата норма, че можеш безнаказано да убиеш мъжа, когото хванеш заедно със съпругата си в момента на любовен акт, и нормата, че търпиш наказание, ако убиеш волно или неволно свободен човек, текстът на Лизий всъщност напълно изключва, забравя и скрива това противоречие. То не му е нужно и даже би попречило на ефективността на словото.
Тема № - 40 Коментар № - 4586 ГГ - 2011-04-30 02:05:29
Борислав призна,че се интересува от всекидневната етика на античния грък. Благодаря, Борислав, че го каза на глас, защото не си само ти в този Форум, който се интересуваш от такава тема. И аз нямам възможност да чета в оригинал античните текстове, но признавам, че също като тебе имам въпроси и никак не ми се иска да изпадам в псевдонаука и заблуждения за да разбера какво е всъщност онова общество и защо е такова, а не друго.

Ще призная, че още когато се включих във Форума си мислих, че тъй като знам много малко за елините и тяхното време може би е по-добре да не участвам в дискусията. Тези несигурни познания идващи само от време на време от текстове в превод надали ще са достатъчни за водене на добър разговор пред форумци-класици. Но не спрях да пиша. Обратното, почнах да пиша все повече и това стана заради начина, по който форумното говорене привлича, примамва, събужда интерес, кара участниците да питат, да се питат, да търсят, да искат да знаят и да проумяват нещата построявайки разбиране не сами пред текстовете, каквито и да са те, а в хода на неспиращия разговор тука сега. Свободата да се говори по теми, които иначе изглеждат само в компетенцията на специалистите (диалозите на Платон, Херодот и т.н.), е това, което и новото и другото в този Форум, неговият успех и неговата трудност

Но по темата за античното общество. Миналата година, когато, разбирах колко е тясно основата ми от знания за дискусията във Форума по античните теми, се питах какво да чета освен класическите текстове, които поглеждам в превод. И така попаднах на една книга, чиято тема е любовта, сексуалността, чувствата, бракът и семейството в антична Гърция. Мислих да я подмина, защото не ми се вярваше да е сериозно написана и вероятността да си напълня главата с интерпретации на някой лаик какви са елините е най-очакваното нещо. Но се върнах да я разгледам и видях, че авторката е преподавателка по антично гръцко право в Университета в Милано и не издържах - зачетох се в книгата. И как да не го направя, в тази книжарница в Богота ти носят кафе безплатно и аз свикнах да чета там книги като в библиотека. Четях, но гледах, доколкото ми позволяват познанията и опита, да отделям кое е интерпретацията на авторката и кое може да ми даде посоки към текстове на античните автори, които говорят за тези интригуващите теми. Накрая, колкото и да ми се видя скъпа книгата, я купих. Всички знаем, че книгите както и хората знаят да съблазняват.

И ето какво мога ви кажа от текста по темата за етиката, жената и прелюбодеянието в древна Гърция. Но ще подходя по различен начин: чрез живота на една нетипична не елинска, но останала като доста известна в историята на древна Гърция, жена

Аспасия от Милет е любовницата на Перикъл. Но не е някаква обикновена любовница, дори не може да се каже, че е точно любовница. За нея споменават Плутарх в “Успоредни животописи“, Платон, Ксенофонт и други. Перикъл се развел с първата си жена, но не могъл да се ожени за Аспасия, защото била чужденка. Оказало се, че законът, който забранявал на елините да се женят за чужденци, бил подкрепен от самия Перикъл, когато го гласували. Но така и така, големият елински пълководец живял с любимата си до края на дните си (429 пр. Х.) и дори имали син, който също станал голям пълководец.

Това, че Аспасия била чужденка и се отразило всъщност не толкова зле. Поради това, че не е елинска жена (казват, че само един от родителите и бил от Елада), се оказало, че била освободена от легалните ограничения на гръцките жени, които се свеждат само до грижа за дома и семейството и не включват публичен живот. Освен, ако някоя жена не изневери и това не стане публична тайна за всички. Но както разбирате, това не е точно право на публичен живот. Казва се, че Аспасия била хетера или нещо подобно, но това не е най-голямата слава, с която остава в историята. За разлика от болшинството елински жени е получила много добро образование и е била доста начетена, което и е дало възможност да участвала наравно в разговорите на философите. Скинес от Ефес (не знам дали така се изписва името му на български) е написал диалог, в който представя разговор между Аспасия, Ксенофонт и жената на последния. В книгата, за която ви споменах, е разказан откъс от този диалог, който показва, че Аспасия е владеела отлично диалектиката и че е доста оригинална в разсъжденията си. Та както разбрахте, Аспасия, не върви по правилата на идеала за жената и семейството в древна Гърция и не само това, ами прави това, което другите обикновено на правят: намира място в едно толкова мъжко занимание, философстването, като достоен събеседник. (Навярно много ще се сетят за Диотима, но аз няма да заговарям за нея в този момент.)

Разбира се, това несъответствие с очакванията на обществото няма как да е приетото и да е стимулирано, а точно обратното. Това, което се случва е, че е Аспасия има подобна съдба на Сократ – изправена е на съд и обвинението било, че давала лош пример на елинските жени със своето поведение. Но не изпива чашата с отрова, защото се оказва, че самият Перикъл се намесил в процеса и я измъква от обвиненията.

Обществата са неравни структури, обичаите и традициите са обикновени доста силни и стабилни опори на обществото, но дори и когато стават писани закони не могат да спрат противоположните процеси, които винаги се дават, каквото и да е това общество. Тези други процеси много често да протагонизирани от индивиди, които съзнателно и с разбиране не правят това, което останалите са свикнали да правят в една общност. А това друго, което правят, всъщност не е така лошо както изглежда, но винаги е важно да се знае, кой е този, който го наблюдава, оценява и от кое време гледа и какво знае за това друго, не свое общество.

Ето запазена статуя на Аспасия, римско копие. Аспасия не ми се вижда красива жена, но има толкова решителен поглед, че може би това е едно от нещата, което е впечатлило мъж като Перикъл. Разбира се, бюстът е само една интерпретация на скулптор и ако няма друг образ, как да разберем, колко този е близък до оригинала? Няма как да го знаем, но знаем, за Аспасия е съществувала и нейните думи поне са запазени в един диалог, който я прави по-жива за нас, ако само четем диалози.

http://es.wikipedia.org/wiki/Archivo:Aspasie_Pio-Clementino_Inv272.jpg
Тема № - 40 Коментар № - 4585 Анета де ла Мар - 2011-04-29 11:58:18
Благодаря, ГГ, за отговора.След като прочета и отговора на Владо Маринов, ще обясня защо зададох тези въпроси.Причината, прочее, е ясна още от сега: създадена е у/от лаиците твърде наивна представа за Античността: пълен "купон", всеки безнаказано спи с всекиго, всеки прави каквото намери за добре и т.н. Ето, оказва се, че по отношение на съпружеската изневяра нещата съвсем не стоят така. С други думи, интересна ми е всекидневната етика на античния грък.
Тема № - 40 Коментар № - 4584 Борислав - 2011-04-29 06:11:50
Отговарям по-пространно на първото питане на Борислав за изневярата (Владо ще отговори на другите питания) с един откъс от речта на Лизий "За убийството на Ератостен". Това е защитна реч, написана към края на V, началото на IV в. пр. Хр. за атинянина Еуфилет, който хванал жена си с нейния любовник Ератостен и в свадата го убил. Според атинския закон от това време, ако се установи изневяра и покваряване на омъжена жена - което се нарича с думата moicheia - любовникът, който е сторил това, трябва да плати на съпруга обезщетение, а жената може спокойно да бъде напъдена от дома. Обаче ако двамата бъдат хванати в момента на акта пред свидетели и в суматохата съпругът нарани или убие прелюбодееца или съпругата си, в този случай той се счита за невинен. Този закон обаче влиза донякъде в противоречие с друг, за убийството на свободен гражданин, по който именно бива обвинен и Еуфилет.

Пускам този текст и затова, защото той може да обясни от друга гледна точка присъствието на Хермес, Аполон и Посейдон в сцената от "Одисея". За да бъде доказано нещо толкова сложно като изневярата и да се получи исканото от засегнатата страна обезщетение, трябва да има свидетели на акта, които същевременно и един вид бдят за това, съпругът да не се нахвърли с насилие върху любовника. Та в този смисъл може би текстът на Омир имплицитно засяга и тази, както става ясно и от речта на Лизий, спорна практика.

...

"За убийството на Ератостен", гл. 6-26

Атиняни, след като реших да се оженя и си доведох жена у дома, впоследствие се държах така с нея, че нито й причинявах страдание, нито позволявах тя да си прави каквото поиска. Пазех я, доколкото беше възможно, и си отварях очите, както беше редно. А след като ми се роди детенце, понеже смятах, че тази близост е най-голямата, вече имах доверие към нея и й предавах всичките си работи. На първо време, атиняни, беше най-прекрасната от всички жени: страшно пестелива стопанка, тя въртеше къщата без отклонение. Обаче после почина майка ми и тази смърт стана причина за всичките ми злини. Защото жена ми дойде на погребението и именно там онзи човек й хвърлил око, а с времето я развалил. Издебнал нейната слугиня, като отивала на пазара, заговорил я и я погубил.

И тъй, мъже, първо трябва ви обясня, че къщицата ми е на два етажа и що се отнася до мъжките и женските помещения, горе и долу е еднаква. Като ни се роди детето, майка му започна да го кърми. И за да не рискува да слиза по стълбата, когато трябва да се мие, аз се установих горе, а жените долу. И свикнахме с това положение, така че често жена ми отиваше да спи долу при малкото, за да му дава да бозае и то да не плаче.

Нещата останаха така дълго време и аз никога нищо не заподозрях, ами бях толкова наивен да смятам, че моята жена е най-разумната от всички в града. Мина още време, мъже, и веднъж се върнах без предупреждение от полето. След вечеря детето се разплака недоволно, дразнено нарочно от слугинята, за да прави това. Защото онзи човек беше вътре - по-късно всичко научих. Наредих на жена ми да иде и да даде на малкото да бозае, та да спре да плаче. Тя пък първо не искаше, уж била много зарадвана, че ме вижда да се връщам по-рано. А след като се ядосах и й заповядах да отиде, тя отвърна: “Аха, та да се пробваш с момичето – и по-рано пиян си я задирял!” Аз се разсмях, а тя стана, излезе, притвори вратата уж на шега и дръпна резето. Без да съобразя и без да заподозря нищо, си легнах доволен – нали се бях прибрал от полето. На разсъмване тя се върна и отключи вратата. Като я попитах защо през нощта портите тракаха, тя каза, че лампата при детето била изгаснала, та ходила да я пали у съседите. Замълчах си и приех, че е било така. Стори ми се обаче, мъже, че лицето й е белосано, пък нямаше и тридесет дни от смъртта на брат й. Както и да е, нищо не казах за тази работа, излязох и поех мълчаливо по моите си работи.

После, мъже, мина известно време, в което съм бил сляп за моите нещастия, когато един ден идва при мен някаква старица, пратена скришом от жена, която онзи съблазнил, както чух по-късно. Яростна и убедена, че е онеправдана, задето той вече не я навестявал, тя започнала да го дебне, докато най-сетне открила каква е причината. Та като се изпречи близо до мен, след като беше наблюдавала къщата ми, жената каза: “Еуфилете, не смятай, че аз съм дошла при тебе да се бутам в работите ти. Просто човекът, който опозорява тебе и жена ти, ни се пада общ враг. Ако хванеш робинята, която ходи на пазара и ви слугува, и я подложиш на разпит, всичко ще научиш. За Ератостен от дема Ое става дума”, каза тя, “който не само твоята жена е развалил, ами и много други: това му е на него изкуството.”

Като каза това, мъже, тя си отиде, а аз се слисах, опомних се и се изпълних с подозрения, като си представих как бях заключен в спалнята, и като си спомних, че в онази нощ тракаше дворната и най-външната врата, което никога не се беше случвало, и че ми стори, че жена ми се е белосала. Та така се опомних и се изпълних с подозрения.

Като се прибрах, заповядах на слугинята да ме придружи до пазара. После я отведох при един мой близък и й казах, че съм осведомен за всичко, което става в къщата. “И тъй”, казах аз, “можеш да избираш между две неща: или ще бъдеш бичувана и хвърлена на работа в мелницата и никога няма да се отървеш от тези страдания, или, като ми признаеш цялата истина, няма изобщо да пострадаш, ами ще получиш от мен прошка за прегрешенията си. Не ме лъжи, ами кажи цялата истина!” А тя първо отричаше и ме призоваваше да правя с нея каквото искам: нищо не знаела. Когато обаче й припомних за Ератостен и й казах, че той е този, който навестява жена ми, тя се смая, защото сметна, че подробно съм узнал всичко. И тогава вече ми падна на колене и като получи от мен уверение, че няма да пострада, разкри първо как след погребението онзи отишъл при нея; как после тя склонила да предаде за него; как жена ми с времето се поддала на увещанията; по какъв начин му осигурила достъп; как по време на Тесмофориите, когато аз съм бил на полето, тя отишла в храма заедно с неговата майка. И всякакви други случки ми разказа подробно. След като каза всичко това, аз й отговорих: “Гледай никой да не научава нищо за това; в противен случай нищо от споразумението ни няма да важи. Искам от теб да ми покажеш тези неща на живо. Изобщо не ме интересуват слухове, ами искам ясно доказателство, че нещата са такива.” Тя се съгласи да направи това.

После минаха четири или пет дни... Но първо искам да ви разкажа за случилото се през последния ден. Имах близък приятел Сострат. Срещнах го да се връща от полето по залез слънце. И понеже съобразих, че като се връща по това време, у тях няма да се намери нищо, дето става за хапване, поканих го да вечеряме заедно. Като стигнахме вкъщи при мен, качихме се горе и седнахме на масата. След като се нахрани хубаво, той стана и си тръгна, а аз легнах. А пък Ератостен, мъже, пристига и слугинята веднага ме буди и казва, че е вътре. Какво правя аз: казвам й да се погрижи за вратата, слизам, излизам тихо и отивам при този и този – и някои намерих у тях, други не бяха в града. Събрах колкото може повече от онези, които намерих, и тръгнахме. После вземаме факли от най-близката будка и стигаме – вратата отключена и слугинята готова. Блъсваме вратата на спалнята, първите от нас влизат и го виждаме проснат до жена ми; онези, които идват по-късно, го виждат да стои гол в леглото. А пък аз, драги мъже, го удрям и събарям, извивам му ръцете отзад, връзвам го и питам защо влиза в дома ми и го позори. Той признава, че е извършил престъпление и започна да ме моли и да проси да не го убивам, ами да плати обезщетение. Аз обаче му отговорих: “няма аз да те убия, ами законът на държавата, който ти престъпи и пренебрегна заради удоволствията си, като избра да извършиш толкова голямо прегрешение спрямо моята жена и моите деца, наместо да се подчиняваш на законите и да бъдеш порядъчен.”

Тема № - 40 Коментар № - 4583 ГГ - 2011-04-28 10:20:05
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115989

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128148

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32750

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134367

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94450

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29136

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17816

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180915

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60818

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA