| Трагичната история в семейството на Феникс |
| Омир, “Илиада”, ΙΧ, 432-495 |
 |
Този път нямаме същински заглавен текст. Публикуваме кратък откъс от Деветата песен на Омировата “Илиада”. В нея Агамемнон изпраща при Ахил, с когото желае да се помири, Одисей, Аякс и Феникс – възрастния възпитател на героя. Първи говори Одисей и излага предложението на Агамемнон. Ахил отказва. Втори опит да смири гнева му прави Феникс. Неговата реч започва с история за това, по какви причини и как се озовал в семейството на Ахил; именно тази история предлагаме сега за коментиране, като развием покрай нея темите за семейството, верността, изневярата, засегнати в предишния тур на форума.
“Конникът, старият Феникс, най-сетне продума през сълзи,
тъй като страдаше сам за ахейските кораби кухи:
„Славни Ахиле! Щом ти си решил да се върнеш във Фтия,
/435/ щом вече никак не искаш да браниш от гибелен огън
нашите кораби бързи, понеже гневът те владее,
как ще остана самичък, без тебе, любимо ми чедо?
Старият конник Пелей Еакид ме проводи със тебе
още когато те прати от Фтия при цар Агамемнон.
/440/ Млад, ти не знаеше нито войната, омразна на всички,
нито съвета, където известни мъже се прославят.
Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело – велик изпълнител.
Аз затова не желая без тебе сега да остана,
/445/ даже и бог олимпийски да ми обещае направо
моята старост да махне и юноша пак да ме стори,
точно какъвто напуснах Елада, с красавици славна,
за да отбягна гнева на баща си Аминтор Орменов,
силно разсърден за свойта наложница къдравокоса:
/450/ нея обичаше той, а презираше свойта съпруга,
майка ми. Тя на колене ме моли да легна с жената,
за да й стане противен старикът, баща ми нещастен.
Аз я послушах и легнах. Щом татко ми всичко научи,
с люти ме клетви обсипа, повика еринии злостни:
/455/ та да не сложа на скута си никога мое детенце.
Тези му клетви ужасни послушаха злите безсмъртни —
Зевс от подземното царство и нямаща жал Персефона.
Исках тогава със острия меч да убия баща си,
някой безсмъртен обаче гнева ми възпря и ми спомни
/460/ лошата слава в народа и хорските укори хулни,
щом сред ахейците име на отцеубиец получа.
А пък духът ми в гърдите не даваше вече спокойно
аз да живея във къщата на разлютения татко.
Верни другари и близки ме следваха вред неотстъпно.
/465/ Те със молби ме насилваха в родния дом да остана.
Много овни угоени и тежки рогати говеда
бяха заклали, а още по-много свине затлъстели
сръчно въртяха високо над буйния огън на Хефест,
много се вино изпи от големите делви на татко.
/470/ Девет те нощи прекараха будни край мене безспирно,
сменяйки нощните стражи, а огънят вечно гореше.
Бдеше един до колоните в двора със здрава ограда,
друг в коридора пред яките двери на моята спалня.
Ала когато настана десетата нощ непрогледна,
/475/ счупих на моята спалня вратата, добре прикрепена,
тихо излязох и ловко прескочих оградата дворна,
скритом от всякакви стражи, усърдни робини и роби.
После избягах и бродих през цяла обширна Елада,
стигнах във плодната Фтия, родина на дребен добитък,
/480/ влязох при царя Пелея и той ме прие благосклонно.
Сам ме обикна тъй, както родител детето си свидно —
своя син единороден, наследник на много имоти.
Той ме направи богат, подари ми народ многоброен;
цар на долопците бях и живеех на края на Фтия.
/485/ Богоподобни Ахиле, аз тъй те възпитах от малък,
тъй те обикнах сърдечно, че с друг не желаеше нивга
нито на пир да отиваш, ни даже дома да се храниш,
без да те сложа самичък да седнеш на мойто коляно,
мръвките да ти нарежа и виното да ти налея.
/490/ Колко си пъти намокрял хитона ми върху гърдите,
пръскайки вино с уста през наивните детски години!
Толкова много се мъчих и толкова страдах за тебе,
тъй като мен боговете не бяха дарили с потомство,
тебе направих и имах за син, богоравни Ахиле,
/495/ за да отблъснеш ти някога гибел позорна от мене.”
превод: Александър Милев; Блага Димитрова
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Защо съпругата на Аминтор, майката на Феникс, остава ненаказана,(макар деянието да се е представило най-пълно още в сънуването й като девица, или дори момиченце връз коленете на Бащата, когато меко слънце на следобед късен прониква през листака на маслина). Защо, превъзходни Борислав?
Тук,според мен, има нещо заровено и подминавано. Омир не случайно е ослепял. Впрочем, слепите поети след него са рядкост. Има много повече слепи музиканти и певци през протежението на историята, която сме насочвани да знаем.
Пределно задълбочено (по една неясно сложена схема) сме принудени от антично-византо-ватикано-ренесансовата система за проникване в Тайната да клоним винаги към Греха като видим в Мъжкосътворителното и по-несъстояващ се в Женското Царство. Джизъс, Бориславе, не е честно!
Припомни си само, знам, че го можеш, пееното и музиката на слепците не е ли някак по-изпълнена и даваща дори от най-филигранния Омиров стих. Този Първоборец срещу връщането на Матриархата, или казано поднешному - срещу еманципацията, просто не е успял да провиди безкрайната повтаряемост на Глупостта. Казано иначе: когато Светът е в зреене и пред плододаване, надеждите и хоризонтите са безкрайни. След жътвата идва тъжната есен и още по-самотната и неосъществяваща се зима,поне в средиземноморските ширини по онова време. Тогава Женското Царство си преде къделите и сучи нишките и сплетните на провидното идващо.
В такива есенно-зимни пределки жените не обсъждат и не провиждат съдби като Фениксовата. Там раздумката е за оперени, но в крайна сметка опитомяеми и необичащи самотата ергенаши. Феникс, по общо решение на такива събрания ще остане без деца, а Ахил, по-бърз от всички, ще се хвърли в смъртта, при това ,както и да го погледнем ,"във война заради една жена". Тъжна и неопитомена откъм Мъжкото история.
Оттук нататък можем да разсъдим за днешното.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4632 |
|
DeKarabah - 2011-05-10 02:39:27 |
|
|
Ще се опитам да отговоря на въпросите на Борислав по откъса. Отговарям най-напред на последния и после обединявам въпросите за вината и наказанието.
С безплодие ли е наказан Феникс? Изглежда, да. В ст. 9. 455-456 се казва, че Аминтор го проклел “никога да не сложа на коленете си свой син, от мене роден”; последното, ex emethen gegaota е пропуснато в бълг. превод. Оттук и обичта на Феникс към Ахил, който заместил за него сина, който той не можел да има. В края на откъса има две изказвания в този смисъл. Първото е имплицирано в образа на седящия на коленете на Феникс Ахил (ст. 488). Второто е експлицитно: Феникс вижда в Ахил идеала на това, което според онази култура бащата вижда в своето потомство – един вид продължение на своето съществуване след смъртта. В този смисъл могат да се тълкуват ст. 493-495: Феникс, на когото боговете не дали деца, един вид направил Ахил свой син, за да отблъсне той от него грозящата го гибел. Така че в крайна сметка нещастието, което споходило Феникс у дома, било частично компенсирано, след като той заживял при Пелей.
Чия е вината за нещастието на Феникс и кой следва да бъде наказан в тази история? Едва ли има един отговор. Външно погледано, сякаш най-малко виновен е Аминтор, който си взел наложница, pallakis (ст. 9. 449-450). Е, защо да не е виновен за това, което на нас ни изглежда като изневяра и нарушаване на брачните клетви? Цар и господар над своето семейство, Аминтор може да има наложница, даже не една, а повече – както Одисей може без никакъв упрек да има отношения с Кирка и Калипсо. Проблемът произтича от това, че чувствата, които развил към наложницата, нарушавали честта на неговата съпруга и по този начин непряко и на неговия син, наследник на дома: Аминтор, се казва в ст. 450, ten phileesken, обичал с голяма страст своята наложница, и по този начин atimadzeske akoitin, твърде много безчестял онази, с която законно трябвало да споделя леглото си. Впрочем, същото противопоставяне между обичане и безчестене има и в текста от Осма песен на “Одисея”, който разглеждахме: в ст. 8. 309 Хефест обвинява Афродита със същите думи, че тя phileei Арес, а него, Хефест, atimadzei.
Феникс обаче не ни казва повече в какво се състои безчестенето, но можем да се досетим, че не става въпрос само за любовна ревност или обидено женско самочувствие. Силната привързаност към наложницата, очевидно по-млада от съпругата, могло да доведе до раждането на син, който да се превърне в съперник на първородния Феникс за наследството, което, ако се съди по богатствата, с които Пелей впоследствие го обсипал, трябва да е било немалко.
Та от тази гледна точка вината на Аминтор е не толкова в това, дето обичал наложница, а в това, че привързаността към нея засягала устойчивостта на реда в семейството. Иначе нищо не пречи да се заобича наложница: Ахил например казва в ст. 9. 343 за Бризеида “от сърце я обичам, въпреки че е пленница” (ten ek thymou phileon douriketen per eousan). На което пък донякъде се противопоставя отношението на Агамемнон към Хризеида – по-скоро близко до това на Аминтор към неговата наложница: в началото на “Илиада” Агамемнон заявява (ст. 1. 112-115) за Хризеида, че иска да я отведе в Микена и че я предпочита (probeboula) пред съпругата си Клитемнестра, пред която тя никак не отстъпвала по външност и по ум.
Защо тогава боговете наказват Феникс, а не Аминтор или неговата съпруга? За да се отговори на този въпрос, трябва да се оставят за момент настрана две модерни схващания: първо, че децата са равни по права със своите родители; второ, че съпругата и съпругът са равни в двойката. В елинското семейство поне до края на класическата епоха най-високо поставен е бащата, следва съпругата, накрая идват децата, които и във времето на Аристотел (ако се съди по казаното от философа в "Никомахова етика") не се схващат като завършени човешки същества, а по-скоро като твърде несигурни проекти за хора, които до момента, в който не станат господари или съпруги в собствен дом, са чисто и просто одушевена собственост на своите родители. Следователно прегрешението на сина Феникс спрямо бащата Аминтор – прегрешение, което, както става ясно, има опасност да се превърне и в отцеубийство, най-ужасното престъпление – е много по-голямо от това на бащата спрямо съпругата и сина. Така че по-важното за онази култура е не това, че Аминтор изневерил на съпругата си, за чиито чувства, впрочем, няма и не може да има и дума в текста, а това, че Феникс изневерил на своя баща, като го въвлякъл по нечестен начин в спор-състезание (neikos, ст. 9. 448) – нечестен затова, защото младото момиче, обичано от Аминтор, разбира се, би предпочело тялото на младежа пред това на възрастния – и с това действие се обърнал изобщо срещу реда, в който се гарантира и неговото бъдещо място на баща и господар. Оттук се черпи и силата на аргумента, че Ахил, когото Феникс от сърце обича като свой син (ek thymou phileon, ст. 9. 486), трябва да се вслуша в молбата му и да се помири с Агамемнон, поставяйки важността на връзката баща-син над важността на собствената чест и обичта към Бризеида.
Накрая нещо и за Ериниите. От ст. 19. 260 на “Илиада” става ясно, че тези хтонични богини преследват и наказват онзи, който се закълне с лъжлива клетва (hotis epiorkon omosse); в случая Агамемнон, който връща Бризеида на Ахил, се кълне в тях, в Зевс, в Земята и в Слънцето, че не е спал с нея. Ако в този момент от елинската култура тези божества имат по-частната функция да съблюдават спазването на клетвите (вж. и ст. 3. 278) – а не да наказват поради неизкупена пролята кръв, с каквато функция ги виждаме в “Евменидите” на Есхил да преследват майцеубиеца Орест – възниква въпросът защо Аминтор призовава тях, или по-скоро, кое му дава право да го направи и те заедно с подземния Зевс, тоест Хадес, и Персефона, да откликнат на молбата му, наказвайки Феникс с безплодие.
Струва ми се, че отговорът е в отношенията между бащата и сина, които много приличат на отношенията между две страни, обвързани с тежка клетва, като залогът, даван от едната страна, от бащата, е бъдещата господарска власт на сина, докато залогът, даван от другата, от сина, е продължението на рода и поне донякъде отърваването от ужаса, че съществуването прекъсва със смъртта. От тази гледна точка иначе неравните в плоския план на семейния живот баща и син сякаш стават за момент по-равни. Затова и проклинайки сина си да остане бездетен, задето извършил прегрешение спрямо него, Аминтор наврежда и на себе си, накърнявайки собствения си интерес за осигуряване на по-дълъг и по-стабилен ред от потомци.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4631 |
|
ГГ - 2011-05-10 01:01:18 |
|
|
| Към Веселина: Що се отнася до митологията, изглежда, че не е така. Зевс и Хера = Вотан и Фрика. |
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4630 |
|
Борислав - 2011-05-09 14:43:01 |
|
|
“просто е пресъздал чрез музика и текст семейните си скандали с Козима (Лист – Вагнер)...”.
Дали семейните скандали вдъхновяват и кои от тях по точно?
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4629 |
|
Анета де ла Мар - 2011-05-09 08:53:29 |
|
|
| Докато публикувах коментара на Борето изведнъж ми хрумна нещо интересно по темата за изневярата. Разказът за изневяра не дава ли всъщност още един модел за действителност, не разширява ли обхвата - с още един герой, с още една любов, не поправя ли предходния разказ-модел?! |
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4627 |
|
vesselina vassileva - 2011-05-09 08:05:05 |
|
|
Темата за изневярата във Вагнеровата тетралогия накратко изглежда по следния начин:
Вотан е женен за Фрика, дори се е лишил от едното си око, за да завладее Фрика за своя съпруга. Но Вотан е и бог, има в последствие много „извънбрачни” връзки, от които например се раждат валкюриите. Същевременно Вотан иска да създаде свръхраса, която да предотврати предсказания от богинята на Земята Ерда „залез на боговете”. За целта той урежда нещата така, че брат (смъртен) се влюбва в близначката си и от единствената нощ, прекарана заедно, тя зачева свръхгероя Зигфрид. Съпругът на Зиглинда, Хундинг, обаче иска да отмъсти за поруганото си домашно огнище и призовава Зигмунд на двубой. Вотан отрежда победата на Зигмунд, но...но Хундинг се оплаква на Фрика (!!!), че Зигмунд е нарушил законите на гостоприемството, като преспива със съпругата на стопанина, и в много драматичен дует Фрика – богиня на домашното огнище, изтръгва обещание от страна на Вотан, че победата ще е за Хундинг, а не за Зигмунд, който ще стане след смъртта си обитател на Валхала. Вотан обявява промененото си решение на Брюнхилда – на любимата си дъщеря, която – трогната от чистата любов между Зиглинда и Зигмунд – макар и кръвосмесителна (!) – решава да изпълни първоначалната присъда на Вотан. Вотан наказва неподчинилата се Брюнхилда, като я прави смъртна и я потапя в дълбок сън, от който може да я събуди само свръхгероят Зигфрид, чиято съпруга става след това тя. И от тук тръгват всички по-сетнешни събития, довеждащи в крайна сметка до „залеза на боговете”.
Вагнеровата тетралогия е интересна за анализ в много отношения (идеята за свръхрасата, например, придобила злокобни измерения по време на Третия райх). Но не за това ми е думата сега. Вагнер представя Фрика като типична бюргерка, типична hausfrau, която от тази позиция непрекъснато лази по нервите на Вотан, натяквайки му за неговите изневери, за това, че я пренебрегва като жена и съпруга, като му заявява, че може да изкупи всичките си прегрешения пред нея, отреждайки победа на Хундинг, а не на Зигмунд. Текстово и музикално Вагнер е представил всичко това по един наистина неповторим начин (вижте приложеното видео) – както винаги казвам на шега, просто е пресъздал чрез музика и текст семейните си скандали с Козима (Лист – Вагнер)... Но идеята е забележителна – един семеен скандал стои в основата на срутването на Валхала....
http://www.youtube.com/watch?v=Hng8VmvBlqE
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4626 |
|
Борислав - 2011-05-09 07:13:13 |
|
|
Винаги са ме впечатлявали древните гърци с дълбочината и лекотата, с която могат да се проклинат и това, че го правят с близките си хора, както е в случая бащата Аминтор със сина си Феникс. Опитвам се да свикна с тази непосредственост и да кажа, че всъщност вече не ми прави впечатление, че съм свикнала да я срещам..., но не е точно така. Разказът за съдбата на Феникс ме развълнува. Но не защото елените са ненадминати в това древно занимание да пожелаят нещастието на ближния си, когато имат причини за това и да се случи това нещастие, както са го казали и да стане извор за ред други нещастия време след това. В това отношение със сигурност може да се каже, че няма нищо уникално в тази култура, ами напротив, това е една всеобща човешка практика, колкото древна толкова съвременна и няма значение как се нарича, прави и тълкува. Проклинане, черна магия, призоваване на тъмни сили, симпатичната магия, хомеопатичната или още имитативната магия, вуду и т.н.
Това, което и преди и сега ме удивлява в много древногръцките текстове е как тези, които понасят последиците на проклятието, разказват за него. Така и така магията е магия – не знам как се проклина един син да няма деца, но разбирам как се чувства този син, защото той сам разказва за перипетиите, които е преминал за да излезе от нещастието или поне да се отдалечи от мястото, където го е сполетяло, за да не отвърне със сила и да не погуби със смърт неблагодетеля си. Едно проклятие променя коренно цял един живот, но не защото е проклятие, а защото трябва да се направи нещо за да се продължи след неговата поява и въпреки неговото постоянно присъствие. Нима е случайно, че синът на Аминтор се казва Феникс и трябва да започне нов живот далеч от дома си, в непознати земи, но приет като роден син от Пелей и превръщащ се в негов наследник? Феникс не може да стане биологически баща заради проклятието, но става настойник и учител на Ахил. ‘Феникс’, както знаем е митологична огнена птица, която символизира превъплъщението, прераждането, новия живот от древността чак до днес.
Но така и така, какво може да се каже за съдбата на Феникс и темите за семейството, верността, изневярата.
Съдбата на Феникс като син се оказва далеч по-маловажна, отколкото страстта на бащата към наложницата му. И не е само Арминтор е който поставя на второ място родителското чувство, а може би е по-точно да се каже, се противопоставя на това чувство и желае злото на сина си. Майката на Феникс е която всъщност е забъркала “невинно“ сина си в тази фатална история. Няма как човек да не възкликне от съвременна гледна точка – какви родители, но това би било едно много повърхностно мнение, ако се каже: “това пък на какво прилича!“. Макар днес да се смята, че сме цивилизовани хора, принадлежащи на европейско, западно, бяло и не знам какво още на цвят и вкус общество, аз не искам и да питам колко подобни истории на тази могат да бъдат разказани, колко по-злокобни неща, се случват няма значение дали знаем или не знаем за тях, дали ги има в новините или на страниците на интернет.
Връщам се на това, което ме впечатлява в конкретния античен текст: как се говори за миналото, как се гледа на настоящето, как този, който понася проклятие гледа на съдбата си. Това, което не намирам в този древен текст е това, което най-често чувам днес хората да казват: „така му е било писано, какво да се прави, съдба!”. В историята на Феникс разказана в “Илиадата“ не намирам това, а търсене на нещо друго, различно след случилото се с проклятието. Този, който е изваден от мястото си - няма значение с проклятие или не - намира друго място, на което да пребивава, но и не само това, животът продължава и не затваря в миналото, в проклятието. Проклятието се сбъдва – Феникс няма деца, но става толкова близък на Ахил сякаш е негов истински баща. Фаталността, за която става дума в тази древна история е различна от фаталността, която срещам днес в съвременното общество. Едно проклятие не се отменя, но съдбата се прави от този, който може да се възроди като ‘Феникс’.
“ После избягах и бродих през цяла обширна Елада,
стигнах във плодната Фтия, родина на дребен добитък,
/480/ влязох при царя Пелея и той ме прие благосклонно.
Сам ме обикна тъй, както родител детето си свидно —
своя син единороден, наследник на много имоти.
Той ме направи богат, подари ми народ многоброен;
цар на долопците бях и живеех на края на Фтия.
/485/ Богоподобни Ахиле, аз тъй те възпитах от малък,
тъй те обикнах сърдечно, “
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Briseis_Phoinix_Louvre_G152.jpg, |
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4624 |
|
Aneta de la Mar - 2011-05-08 21:51:51 |
|
|
Имам въпроси по съдържанието на този откъс:
1. Типично ли е поведението на ериниите – тоест отзовават ли се те на повика на всекиго – прав или крив, който ги призове?
2. Слепи изпълнителки ли са ериниите, тоест не преценяват ли те кой е добрият и кой е лошият в даден „казус”?
3. Защо Персефона чува ериниите и изпълнява проклятието на Аминтор, при положение че той пренебрегва съпругата си за сметка на наложницата си?
4. Защо останалите олимпийски богове не се намесват в случая, след като се има предвид, че Аминтор е нарушил брачните си клетви и че наказанието на Феникс е „неправомерно”, както бихме се изразили днес?
5. Защо съпругата на Аминтор, майката на Феникс, остава ненаказана - всъщност тя е „подстрекателката” на „деянието”?
6. Престъпно ли е деянието на Феникс в крайна сметка?
7. С безплодие ли е наказан Феникс или с нещо друго?
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4620 |
|
Борислав - 2011-05-08 07:42:45 |
|
|
|
