БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Телата на Шахразад
Образите на тялото в приказките от “Хиляда и една нощ”

НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Много хубаво есе на Орхан Памук, обаче в него представянето на контекстите, в които той е чел приказките, сякаш надделява над представянето на текста на "Хиляда и една нощ". Ясно защо: Орхан Памук като интелектуалец със световна известност може да си позволи да се занимава повече със свързаността на собствения си текст и затова когато влиза в ролята на коментатор, да гледа на книгата вече като контекст за това, което сам мисли, казва и пише.

Та в този смисъл, кое в текста на Памук всъщност сме подканени от самия него да забележим и коментираме - неговия личен спомен или размислите му за "Хиляда и една нощ"? Според мен е по-скоро първото. Чрез параболичните движения на приказните герои, чрез умелото им преобличане, чрез метаморфозите, които претърпяват, сме насочени, струва ми се, натам да забележим осъществената в живота на самия Орхан Памук ценност на движението и промяната между различни култури: между Женева, Истанбул и анадолските села, между жилищата на богатите образовани турци и колибите от крайните квартали; а също и чрез изтъкването на "ориенталската" разчорленост в отношенията между мъжете и жените може би трябва да видим и оценим по-добре "западната" полова равнопоставеност и толерантност, с които средата на автора се стреми да се различава.

Но така или иначе, чрез изтъкването на свързаността на личния текст Орхан Памук казва непряко и нещо общо за една от ценностите на приказките, посочена и в уводната част в есето на Неделя: те сякаш притежават повече от всеки друг текст памет за емоцията, която си изпитал при прочита им; памет за миризмата, за цвета, за температурата на ситуацията, в която някога си се намирал, за обострените истини, с които така лесно, когато изпитваме силно чувство, се отъждествяваме, но които също така са много летливи.
Тема № - 43 Коментар № - 4757 ГГ - 2011-06-16 00:46:47
Още в началото на дискусията започнах да си мисля - как ли професор Богданов би извел и класифицирал видовете разкази в „Хиляда и една нощ“ с онзи теоретичен жест в четенето, който не държи толкова на фигуративността, колкото на примерния смисъл, носен от текста. Кое е практическото в тези свързвания и развързвания на малките приказки - зависещи от времето, в което се разказват - и освен това, поставили в зависимост животите на този, който ги разказва и на онзи, който ги слуша – или казано по-схематично – на автора и на читателя? Животът на Шахразад зависи от това дали ще разказва, т.е. от това – дали ще предложи модел за действителност, и действията на Шахриар зависят от това, какъв модел за действителност ще получи – дали ще има нещо дотолкова ценно, което да може да завърже и преобразува дните му. В същото време тези два образа – разказвачът и този, който слуша разказа - до голяма степен съвпадат, защото и Шахразад и Шахриар се променят в разказването, Шахразад ползва приказките, които знае, Шахриар ползва приказките, които Шахразад му разказва – а тази общота на приказките ражда тяхната обща голяма приказка, която ползваме и ние днес – въпреки времето - без да сме лишени от възможността да слизаме стъпала надолу - от общия към по-малките разкази. В един момент, който вероятно е безкраен – съвпадат авторът, героят и читателят – образува се т.нар. “комплексен друг”. “Хиляда и една нощ” ми се стори перфектният пример, показващ превръщането на идеалния автор и имплицитния читател в общ идеален разбиращ, какъвто е комплексният друг. Заговарям за тази теория на професор Богданов, именно защото авторът и читателят в нея съвпадат в идеален разбиращ, но и по друга причина – защото извежда извън текста, работейки с фигурите на реалния читател и реалния автор, които благодарение на текста, получават по-ефективно “себе си”, чрез което се ориентират по-добре в конкретния свят. Покрай приказките обаче можах да видя по-добре, че съвпадането на автора и читателя – от друга страна – се бележи от напълно обратното – от самото несъвпадане на всеки от тях сам със себе си – така както не съвпадат малките приказки, които разказва Шахразад, голямата приказка, в която Шахриар не убива Шахразад, а я прави своя жена, и конкретният свят, от който ние също се прилепваме към тялото на т.нар. идеален разбиращ.

По подобен на тази теория начин и Орхан Памук се отнася към текста – първоначално се изненадах от съвсем бледата контекстуалност, която той отчита в прочитите си – тази на истанбулските улици, които по нищо не се различават от онзи свят в приказките – и още по-остро – това не са улиците, по които ходят хора, чели Корана, не са улиците на една обща религия – а са улиците на неговото детство. Защо Орхан Памук предпочита интерпретация, която е лишена от маркерите на силната сигурност, защо свързва книгата с улиците на своето детство, защо така ясно чете любовите в книгата през погледа не толкова на самия Шахриар, колкото през своя мъжки поглед, през своите мъжки страхове, през погледа на човек останал без любов, през погледа на Европа, през погледа на коментарите по книгата. Дали Орхан Памук не дърпа прекомерно булото на официалната контекстовост, за сметка на това, прибавяйки своята собствена контекстуална конотация? Кое би разчело по-добре текста – разгадаването на контекстуалните конотации вътре в приказките или разгадаването на контекстуалните конотации, които идват отвън на текста? Кой от двата варианта е избрала Неделя?

В прочита на Орхан Памук особено ценно ми се стори онзи тип съсредоточаване върху текста, който залага на „преобличането в чужди одежди, върху заемането на нечие чуждо място, и върху детайлите на измамата…“. За мен смисълът на самата литература е именно в това – в заемането на чуждите форми, така че да направим собствените, в използването на словото като свят, така че чрез измамността на този свят да разиграем и подредим нашата истинска реалност. „Приказките също като живота могат да ни оставят нещастни“ – казва Памук – но по-важното е, че те са като живота и ако е така, прочитането им, техният край, който би означил и нашата смърт – стават невъзможни и се означават от пълните си противоположности – от безкрайността на текста и от нашето безсмъртие.

В тази геометрия на логиката, може би ще се окаже, че в предишния спор за любовта между Анетка и професор Богданов – все пак... че за любовта наистина е важно да се гради на основата на вечните измами, от които се ужасява при първия си прочит Орхан Памук. Може би в най-добрия случай може да сложим „измамите“ в кавички, защото също като виждането в огледало и самото влюбване е влизане в чужди дрехи, чуждо тяло, чуждо място. При Шахразад и Шахриар безличието и омразата, благодарение на разказването, се превръщат в познаване и любов, което пък от своя страна – отново довежда до момента, който показва, че любовта също като литературата - е модел за реалност. Това съвсем променя необходимостта от въпроса – любовни ли са приказките от „Хиляда и една нощ“, защото ако на долното ниво на малките приказки – моделите се задават от самото разказване и свързване на отделните приказки, дни и нощи, то на горното ниво на голямата приказка – моделът се задава от възникналата между Шахразад и Шахриар любов и от тяхното свързване.

В поемата на Борхес, която Анета де ла Мар преведе, нещата принципно следват същата парадигма. Първото нещо, което ми направи впечатление беше приликата между това, което тази поема казва и онази последна част от Платоновата „Държава“, в която разделихме жребия и избора, по които в крайна сметка душите получават божествения си дух. В поемата на Борхес – едно и също са двете отделни неща на Случайността и Съдбата. В друг план – приказките са това, което пада до нас, което ни се разказва, а изборът, е разказът, който ние правим. Не са ли и те едно и също?

Поемата на Борхес наистина е много хубава – метафорите на [дух, затворен в бакърен съд], на [книгата като сън], по който може да се гадае бъдещето и това, което ще се случи – са много силни – също като онази арабска метафора за летящото килимче, превърнала чисто статичното и земното в летящо и небесно. Спрямо разбирането - не по-малка е и метафората на Шахразад - обречената на смърт, която знае как да запази живота си, да го промени и да създаде модел за оживяване, оживял вече хиляди години – над него и над нас може да стои само онова Едно, което прави от различните ни разбирания едно цяло.
Тема № - 43 Коментар № - 4755 vesselina vassileva - 2011-06-15 02:17:09
В текста на “Приказка за Камар аз-Заман”, който Неделя предава в коментара си, прави силно впечатление имплицираното в самите епизоди на разказа твърдение, че любовта представлява симетрия, съвпадение, огледално случване в света на влюбените мъж и жена: противопоставянето на бащината воля от страна на Камар и Будур; затварянето на единия в кулата и заключването на другия; намирането на сходни помощници и т.н.

Проблемът е, че ако приказката свеждаше истината на любовта до показването на тази външна и житейска симетрия между влюбените, то текстът навярно нямаше да се занимава с постоянното издължаване на разказа, подчертано от Неделя. Любовната симетрия, следователно, не е нещо статично, не е спрян непроменлив ред, който може да се представи с просто изброяване на неговите елементи и на отношенията, в които те се намират. Зад него всъщност се крие – както показва и Борхес в много от своите разкази, а също и съвсем направо в поемата, преведена тук от Анета – многоходова лабиринтова структура, крият се повече, сложно преплетени един в друг редове и възможности за движение и промяна.

За да бъдат изразени те, текстът на приказката вплита в статичността на любовната симетрия различни перипетии и съревнования – като изпитанието на заключването или като съревнованието кой от двамата влюбени е по-красив. Което един вид разклащане и нащърбване на симетричността чрез следващото от него усъмняване в истината на пълното съвпадение между двама души прави така, че то да изглежда по-вярно. Оттук и лекото ми несъгласие с начина, по който Анета представи разбирането на метафората в текста на Борхес: струва ми се, че говоренето с метафори в приказните текстове няма за цел толкова да извежда нещата от баналния им облик, колкото да изрази тази сложна игра между, от една страна, усещането, че всичко е свързано и симетрично, от друга, усещането, че свързаността е подвижна и незапълваща изцяло разликите между нещата; да изрази по-леко преливането на една истина и ценност в друга истина и ценност: като се каже, че тялото на Будур в една любовна ситуация цъфти и поради това прилича на скъпоценен камък или на плод – но все пак ние знаем, че то не е плод и скъпоценен камък – се допуска възможността в друга ситуация да се направи с друга метафора твърдението, също толкова вярно като предишното, че тялото е страдащо и умиращо от любовта. Ако едното и другото се кажат направо, без да се употреби метафора, се поражда противоречие и изказването става неубедително.

Завършвам с последна – обещавам! – молба към Неделя. Дали би могла още малко, съвсем накратко, да ни представи приказката, която досега ни представи, но в частта, в която двете царици се влюбват, всяка в сина на другата, и после наклеветяват младежите пред баща им, че са ги насилили. Това би било и интересно, и полезно: във форума вече засегнахме този мотив в миналата тема при представянето на сюжета на трагедията “Иполит” от Еврипид, а ще я засегнем отново и в следващата.
Тема № - 43 Коментар № - 4754 ГГ - 2011-06-15 00:27:59
Благодаря за пълния отговор, Неделя! Пиша сега много кратко, за да кажа, че ще се опитам да напиша утре или в сряда по-дълго по това, което казвате двете с Анета; добре е да се опитаме да свържем анализа, предложен в твоя коментар, с поемата на Борхес, която, както ми се струва, има за основна тема особения модел за истина в арабската приказка.
Тема № - 43 Коментар № - 4751 ГГ - 2011-06-14 01:32:48
Благодарение на Анетка, която сканира частта, в която Орхан Памук разказва за "1001 нощи", по информация, която ни даде Генка Маркова, на която пък й казала Рада Мутафчиева, публикувам линк към текста:

http://bogdanbogdanov.net/pdf/188.pdf

А по-късно ще се опитам да направя коментар на това, което Орхан Памук вижда в книгата: 1. любовта като непрекъснати измами между мъжете и жените, 2. връзката между четенето и смъртта.

Освен това има още един въпрос, върху който мисля, но не зная дали ще напиша:

Важно ли е на кого разказваме и... разказването и любовта - успоредно ли се движат/ съответно - мълчанието и омразата?
Тема № - 43 Коментар № - 4748 vesselina vassileva - 2011-06-13 17:18:01
Георги, малко ми е трудно да отговоря на молбата ти, поради няколко причини. Първо, заради особената наративна структура на „Хиляда и една нощ”, която наподобява главозамайващи, преплетени, кръгли, отворени геометрични форми, оптически измамливи, такива, които на моменти ни пречат да съзерцаваме красотата на отделната фигура сама по себе си, понеже можем да я видим само в единството й с останалите. Затова, поради преливането на историите една в друга, понякога е малко трудно да се уловят началото и края. Второ, защото ми се искаше да дам конкретен пример с типична приказка за любовта, а в сборника има поне четири групи любовни истории – с персийски произход; по-кратки ранноарабски приказки; багдадски и египетски и всяка от тях има своите особености, свързани с представата за това, каква трябва да бъде вълнуващата любовна история. И трето, опасявам се, че говорейки за обозримостта на тялото, за фигурите на мъжа, жената и любовта, ще повторя донякъде неща от текста, който предложих във форума.

Дългата „Приказка за Камар аз-Заман” има персийски произход и се разгръща приблизително по схемата, която съм извела за любовните приказки. Ето накратко нейния сюжет, доколкото е възможно, понеже е доста обемна. Историите на двамата герои – Камар аз-Заман и Будур се завъртат паралелно вътре в приказката, преди да се претопят в една обща за тях история. И младият принц Камар, и царската дъщеря Будур поотделно се противопоставят на желанието на бащите си да ги задомят. Камар отказва, посочвайки като причина женското коварство, а Будур не желае мъж да властва над нея. Бащата на Камар аз-Заман го затваря в една крепостна кула, Будур също е заключена и пазена от десет старици. Една жена джин, на име Маймуна, открива царския син в кулата и се прехласва по красотата му. Джин на име Данхаш се наслаждава на красотата на царската дъщеря. Маймуна и Данхаш се срещат, описват красотата на своите любимци и започват да спорят кой от двамата млади е по-красив – Камар или Будур. За да решат спора, пренасят спящата девойка от далечните китайски земи при спящия принц. Понеже и двамата са еднакви по хубост и прелест, а спорът се засилва, Данхаш и Маймуна търсят трети съдник в лицето на ифрита Кашкаш. Той предлага да ги събудят един по един и този, който прояви по-голяма страст, ще се окаже по-малко красив от другия. Камар аз-Заман решава, че баща му го подлага на изпитание и се държи почтително към спящата девойка, въпреки, че веднага се влюбва в нея. Будур на свой ред се влюбва в царския син, но проявява по-голяма страст и невъздържаност – целува го по челото, устата, раменете и т.н. Това решава спора – Камар превъзхожда Будур в красотата си, заради по-достойното си поведение. После джиновете пренасят девойката обратно. На сутринта и двамата се събуждат далече един от друг и се поболяват от любов. Три години по-късно млечният брат на Будур, Марзуан, помага на влюбените да се срещнат. След сватбата следват нова раздяла и нови изпитания. В края на приказката двамата влюбени отново се събират и споделят любовното си щастие. Камар е провъзгласен за султан на мястото на Будур, властвала преди него в Абаносовия град и си взема за втора съпруга Хаят ан-Нуфус, дъщеря на царя на Абаносовия град. След тази относително самостоятелна приказка следва втора, която е нейно продължение. Будур и Хаят ан-Нуфус раждат на Камар аз-Заман две момчета. Когато навършват седемнайсет години, всяка от цариците се влюбва в сина на другата. Младежите отхвърлят любовта им, а цариците ги обвиняват пред царя в насилие. Царят заповядва да момчетата да бъдат убити, но синовете му се спасяват с бягство. Ще спра дотук, защото според мен това са съществените моменти. Иначе тази приказка прелива в нова любовна история – историята на Ниама и Нуам.

Основната сила, която в предложената приказка действа върху динамиката на тялото, разбира се, е любовта. В епизода, който разказва за срещата между Камар и Будур и влюбването им, преобладават пищните описания на телата, изобразени в римувана проза или стихотворни откъси. Тези описания ни връщат към копнежните и цъфтящи тела, за които вече говорих – Камар е красив като луна, изящен и строен като гъвкава, разцъфтяла клонка и т.н., Будур е толкова хубава, че езикът е безсилен да я опише с думи – бузите й разнасят ухание на палмово масло, тялото й – на мускус, устните й са червени като плода на нар, шията й е сочна и т.н. Едновременно с това в описанията на тялото присъства „райската” лексика. Може би тук е мястото да спомена, че според мюсюлманската традиция райските градини са седем – Дар ал-Джинан – от бели перли, Дар ас-Салям – от червен сапфир, Джаннат ал-Мауа – от зелен хризолит, Джаннат ал-Хулд – от жълт корал, Джаннат ан-Наим – от бяло сребро, Джаннат ал-Фирдаус – от червено злато и Джаннат Адн – от бяла перла. Това до голяма степен обяснява начина, по който приказката извайва телата – неземно красиви, със сияйни лица, блестящи като перли, с кожа, която свети като сребро, с устни като корали, с дрехи от коприна, обточени със злато, обшити със скъпоценни камъни и т.н.
В епизода, който описва раздялата между двамата влюбени, телата се трансформират в страдащи, обезумели от любов – Камар отказва да се храни, да пие и да говори. Той прекарва дните и нощите си в безсъние, тревоги и страдания, поразен от безумна любов. Будур цели три години пролива сълзи и нито един лекар не може да открие лек за болестта й. Също толкова драматичен е и вторият епизод на раздялата, където страданието на тялото е описано най-вече в поетическите фрагменти.

Ако говорим за мъжа и жената в приказката и по-конкретно за Камар и Будур, ще видим, че по отношение на външните портрети, жената е по-цялостна и завършена, а мъжът – по-фрагментарен, образът му по-скоро е разпръснат в отделни изречения, фрази и стихове. По отношение на другите им означавания, струва ми се, че в приказката липсват устойчиви граници между мъжко и женско, или между изградените ни представи за тях. Съществува опит за преминаването им едно в друго даже в телесната област – Будур властва над Абаносовия град като султан, преоблечена в дрехите на Камар аз-Заман и никой не разбира, че е жена. В конкретната приказка мъжът е по-устойчив, по-непроменлив и добродетелен. Образът му се разгръща праволинейно във всички части на приказката. Жената е по-динамична и променлива, подвластна на страстите си, което приказката оправдава с още една преобърнатост – „желанието на жената е по-силно от желанието на мъжа”. Затова Будур и Хаят ан-Нуфус лесно преминават границата между нравствено и безнравствено.

Как е означена любовта тук? Не бих могла да кажа, че приказката за Камар аз-Заман е съвсем типична любовна история, но тя се приближава много до начините, по които „Хиляда и една нощ” моделират любовта, до създаването на малко по-особен морал, различен от наложения във всекидневието. В приказките любовта е любов, а изневярата, породена от нея, не е изневяра, така, както подчертава историята за Ниама и Нуам. Никоя любов не би могла да бъде „ужасна и омразна”, защото приказките като като цяло и посочената от мен тук, в частност, ясно разграничават любовта като красиво чувство, породено от красотата и достойнствата на любимия, свързана със съзерцаването на красивите лица на влюбените и водеща до също толкова красивото телесно сливане, от влюбването и мнимата любов, възникнали от похотлива страст – това е ясно показано в продължението на приказката за Камар аз-Заман. Тя, както и останалите истории в сборника, осъжда подобна „любов” и затова отрича нейните споделености. По този начин предложената като конкретен пример приказка застава много близо до някои идеи, свързани и със суфизма. Тялото не се мисли като нещо лошо. Противопоставянията са изградени не по линията дух-тяло, а по оста дух-душа, понеже се споделя схващането, че душата е мястото, където се раждат лошите страсти, похотта и покварата. „Лицето ти е грозно, покварена душата ти” – възкликва Амджад, когато получава любовното писмо от Хаят ан-Нуфус, втората съпруга на баща му. Между впрочем, в арабския думата „нуфус” е множествено число на „нафс”, която означава душа.


Роси, ето имената на някои от средновековните автори, които те интересуват – At-Tanukhi, Abu Dulama, Al-Jahiz (неговата „Книга за скъперниците” можеш да прочетеш и на български език в чудесния превод от арабски на Веселина Райжекова. Преводът е от 1986 г. на издателство „Народна култура”), Ibn Butlan, Al-Hamadani, al-Ash'ari.
Тема № - 43 Коментар № - 4746 Nedelya - 2011-06-12 21:26:54
Не знам дали знаете, но един от най-големите писатели от XX век, който не само обожава и често споменава приказките от “Хиляда и една нощ“, но който пише поеми, изнася лекции и освен това вплита в своето творчество историите на Шахразад е обичаният от толкова много хора по света Хорхе Луис Борхес.
За да се върнем към текста на приказките, който понякога сякаш твърде малко присъства в разговора ни, реших да преведа една много известна поема на Борхес и да ви я предложа като прочит и нещо повече от прочит на приказките.


Метафорите на “Хиляда и една нощ“

Хорхе Луис Борхес


Първата метафора е реката.
Огромната вода. Живият кристал,
който пази тези любими чудеса,
които са принадлежали на исляма и които
сега са твои и мои. Всемогъщият
талисман, който също е и роб;
духът затворен в бакърен съд
от печата на Соломон;
заклинанието на онзи цар, който предава
на правосъдието на меча жената станала
за една нощ негова царица; луната, която e сама;
ръцете, които се умиват с пепел;
пътуванията на Симбад, този Одисей
подтикнат от жаждата по авантюра
и ненаказан от Бог; лампата;
символите известяващи на Родриго
арабското нашествие в Испания;
маймунката разкриваща, че е човек,
по време на партията шах; прокаженият цар;
огромните кервани; планината
от магнит, която предизвиква сблъсъка на кораба;
шейхът и газелата; кълбо от въздухообразни
форми, менящи се като облаци,
подчинени на жребия на Съдбата
или на Случайността, което е едно и също;
просякът, който може да се окаже ангел
и пещерата, която се казва Сезам.
Втората метафора е сюжетът
на един килим, който открива поглед към
хаос от цветове и безотговорни линии,
случайност и световъртеж,
но по тайнствен ред управлявани.
Книгата на Нощите, като онзи друг сън,
Космосът, е съставена
от покровителски числа и обичаи:
седемте братя и седемте пътувания,
тримата кадии и трите желания,
от тях гледа Нощта на Нощите;
влюбената чернокоса,
която любовникът посещава три нощи последователно,
тримата везири и трите наказания,
и над всички числа е първата
и последна цифра на Бога: Едното.
Третата метафора е сънят.
Сарацините и персите го сънуват
на портата на забуления Ориент
или в овощните градини, които сега са в пепел
и ще продължат да го сънуват мъжете,
докато стигнат до крайната цел на пътуването си.
Като в елатски парадокс
сънят се разпада в друг сън
и този, в друг и в други и те оплитат
бавно в един гениален лабиринт.
В Книгата се намира книгата. Без да знае
царицата чете на царя вече забравената
история на двамата. Грабнати
от силата на на предишните магии,
те не знаят кои са. Продължават да сънуват.
Четвъртата е метафората на една карта
на този безкраен регион, Времето,
показваща размерите на степенуващите се сенки
и постоянната ерозия на мрамора
и стъпките на поколенията.
Всичко. Гласът и ехото, това което виждат
двете противоположни лица на Палиндрома-Бифронте,
светове от сребро и светове от червено злато
и дългото нощно бдение на звездите.
Казват арабите, че никой не може
да прочете до края Книгата на Нощите.
Нощите са времето, което не спи.
Продължавай да четеш, докато умира денят
и Шахразад ще ти разкаже твоята история.

Превод
Анета де ла Мар

...

Метафорите ни изваждат от обичайния свят, от езика на всекидневната редова комуникация и ни отварят към метафизичното, което не само е вън от нашите възможности за познание и опит, но и което се познава само по индиректни пътища. Както се знае, в метафората думите не означават нещата, които означават, ами нещо друго, което се появява при свързването на два далечни един от друг предмета или понятия. Това, което става е, че метафората посочва референта, но скривайки го в същото време, всъщност го отбягва. За мене метафората постига нещо необичайно – хвърля думата по-далече от самата себе си и така като че ли и позволява да се разшири, измести в някаква посока, развие. В същото време, метафората сякаш е сложила декор и прави съвсем други неща с позната ни дума. А нима думите са ни познати и са си запазили изначалните значения? Има ли такива значения или отдавна вече се знае, че етимос се е загубил завинаги, че имаме нещата само по техните индивидуални и родови имена?

Четейки “Метафорите на “Хиляда и една нощ“ на Борхес реката е магичното, хаосът от цветове и линии - случайността (но съдба и случайност са едно и също), сънят - твоята, моята, неговата история и времето - картата на регион, където нощите са времето, което не спи и докато четем и умира деня, Шахразад може да ни разкаже историята на всеки един от нас. Никой не познава Времето, нито всички истории; никой не може да прочете книгата съставена от книга в книгата. Казва се, че това бил безкрая. Но докато четем “Хиляда и една нощ“ мислим ли за безкрая?
Тема № - 43 Коментар № - 4745 Анета де ла Мар - 2011-06-12 21:21:16
Не може да се иска невъзможното. Когато не мога и аз казвам, че не мога, и чакам търпеливо по-добри времена, ако дойдат.

Замислих се дали артикулирането на Оригеновия апокатастис не допринася за това "дълбоките коридори между хората да се прокопават трудно" и "в самите нас да тегнат плътни завеси, чиято субстания е самото Небитие"? Нямаше ли да намираме начин да се свързваме по-лесно и да отваряме пролуки в завесите, ако не знаехме за възможността за всеобщо спасение?

Всеобщото спасение в ислямските представи отнася ли се за немюсюлмани, както в християнски възгледи (обявени, предполагам, за еретични, като целия Ориген) се отнася понякога дори и за Дявола?
Тема № - 43 Коментар № - 4740 Лелята на Сократ - 2011-06-12 06:53:43
И аз имам една молба към вас, не искайте невъзможното от мен. Не съм чел "1001 нощ" за срамотите, но благодарение на Неделя и вашите размисли ще се компенсирам този пропуск. Тук е място, където си подхвърляме въпроси, чиито отговори могат да се появят след години. А може и да не се появат никога. В това няма нищо притеснително. Важното е да се поопознаем малко и да скъсим дистанциите.
Ще изразя единствено благодарността си към авторката на основния текст и към всички онези, които добавиха своя орнамент към него. Идеята на професор Богданов и Георги Гочев да се публикува текст за Ориента беше хубава не просто, защото се осветлява някаква "наша", на ориенталистите тема. Тези приватизации на интелектуалните терени са нещо, което винаги ме е възмущавало. Далеч съм и от мисълта, че след едно такова общо говорене ще плеснем с ръце и ще се прегърнем. Такива прибързани ентусиазми не стигат далеч. Дълбоките коридори между хората се прокопават трудно и то не за друго, а защото в самите нас тегнат плътни завеси, чиято субстания е самото Небитие. Към центъра на Благото се върви трудно, но слава богу мисля си неизбежно. Споделям един такъв метафизичен оптимизъм, който се излъчва и от философията на Платон, и от тази на Ориген, чийто апокатастис е "инфектирал" и големите философи на исляма. Не се ли излъчва той и от лежерния на пръв поглед сюжет на "1001 нощ"? Ас-салему алейкум!
Тема № - 43 Коментар № - 4737 Велин Белев - 2011-06-11 14:50:49
Да, и аз имам същата молба като Роси Гичева.
Тема № - 43 Коментар № - 4734 Борислав - 2011-06-11 10:21:13
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116036

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128160

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20183

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32770

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134388

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60832

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA