БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЕРОС ТИРАН или За любовното прекаляване и пораждането на идентичности
Прочит на Еврипидовата трагедия “Иполит”

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Срещам се с Х. Поради скорошен инцидент и последвала го раздяла разговаряме за отношенията ни. Търсим изясняване и опитваме по най-прекия път да изкажем истината какви сме. Не се получава, бавим се, разговорът се разсейва и удължава. Лесно откриваме нови теми, развиваме ги донякъде, после ги изоставяме и се връщаме на основния въпрос – доколко сме сами по себе си, при условие че искаме да сме едно, – чиято важност в един случай драматично подчертаваме с издигане на глас, влизайки в кресчендото на изказваните принципи, в друг, когато си припомняме обща случка, сякаш напълно забравяме, умилявайки се и потискайки за момент думите в плътна прегръдка и целуване. И дали от редуването на лирични и прозаични настроения, дали от съпротивата да говорим постоянно в равен тон, дали от изстрелването на късите, наострени истини на емоцията при приближаването на телата ни, дали от успокояването, че се намираме в стереотипа на каращите се влюбени, не достигаме до решение за събиране или раздяла. Х постепенно се свива, умълчава и прибира принципите си. Аз още малко разпъвам своите и настоявам над тях, но като не срещам отражение в ответната истина, губя желание да споря, позамлъквам, после заговарям по-продължително и свързано за други неща. Изреченията ми стават по-обстоятелствени, плъзват се от височината на твърдите различавания към привидно ниското на сходствата и вероятностите. Успоредно с това насочвам вниманието ни от търсената спряна ситуация в отношенията – ситуация без никакви обстоятелства и нюанси – към подвижния и смесен ред около нас. Така истината на принципите се заменя в разговора ни от истината на преливащите едно в друго вътрешно и външно, правилно и неправилно, вярно и невярно. Усещам одобрението на Х в начина, по който наглася лицето си, разтворено и отпуснато, под светлината от отражението на отворения до нас прозорец, в мекотата, с която се сгушва и оплита около рамото ми, в нежното упорстване на гласа, с който ми казва на няколко пъти, че много лесно прекалявам.

По-късно се замислям върху изречението на Х, което не ме оставя. Защо прекалявам така лесно, когато съм влюбен? Кое поражда тираничния бяс, с който се опитвам да овладея любимия човек и заедно с това да запазя себе си по-малко завладян от него? От една страна, знам, че Х чисто и просто изпитва радост от констатирането. От друга страна, се досещам, че в тази радост се преплитат по сложен начин по-дълбоки и по-общи нагласи: тя иска да вижда в степента, в която прекалявам, верен знак за степента на чувството, което изпитвам към нея, но и знак, че щом така ожесточено споря за това какви сме и как трябва да живеем, непряко признавам правото й да бъде личност и да притежава своя истина. Пренасям това предположение върху себе си и си отговарям така на въпроса за прекаляването: прекалявам, може би поради това, че виждам и усещам в любовта мощен източник за пораждане на идентичност – мощен, защото, поставяйки на изпитание границите ми на отделен човек, любовта същевременно се опитва да ги запази и разшири, като представя това, което желая да съм, изцяло чрез болезнения копнеж по другия, който не съм, и същевременно чрез някаква истина, която, за да го спечеля и подчиня, трябва да наложа на мястото на неговата.

Та според това разбиране любовното прекаляване се състои, струва ми се, от две движения: движение на свиване и изтъняване на идентичността, породено от страданието по невъзможността да стана като любимия човек, и ответно движение на нейното разгръщане и усилване, породено от грижата да се преборя за монопол над начина, по който обектът на моята любов мисли, говори, чувства и действа. Другояче казано, неумереното поведение на влюбения сякаш се задейства и поддържа от особеното смесване между логиката на театралното пораженство и логиката на учителския оптимизъм: като не мога да стана онзи, когото желая, ще направя от него себе си.

2. Чета трагедията “Иполит” на Еврипид, потопен в желанието да разбера повече как тези две движения се отнасят едно към друго.

Иполит, син на цар Тезей, прекалява с почитането на Артемида и следващото от девствеността, символизирана от нея, непочитане на Афродита, срещу която още с появяването си на сцената започва да реди софизми, най-блестящият и най-обидният между които този, че не го е грижа за божество, на което хората се дивят на тъмно (ст. 106). Афродита, богиня с много силна идентичност, е засегната от пренебрежението и обидите на младия мъж. Затова е намислила план, предаден подробно от самата нея в началото на трагедията, според който ще погуби Иполит, като накара мащехата му Федра да се влюби в него. Когато Федра се представя – първо чрез думите на хора, а после и сама – виждаме, че планът на Афродита е задействан с пълна сила. Царицата страда поради любовта, която изпитва, и текстът на трагедията отделя немалко място, за да ни опише нейното състояние: не става от леглото, лежи с покрита глава, омаломощава дни наред тялото си с будуване и глад (ст. 131-140), така че се нуждае от подкрепа, за да стои на крака и да се движи (ст. 198-202), впуска се във виденията, че е поклонничка на Артемида, че отдъхва край изворите и по поляните, по които Иполит бере цветя за богинята, че ловува заедно с дружината му по планините (ст. 208-211; 215-222), после със същата болестна енергия се вкопчва в убеждението, че върши нещо срамно, изходът от което е смъртта, междувременно загубва разумната си преценка и споделя на своята дойка името на онзи, поради когото се измъчва (ст. 351-352). Нещастието, което се стоварва върху нея след това, е пълно: дойката й на своя глава открива на Иполит, че Федра е влюбена в него; той отхвърля разгневен домогването; за да запази поне донякъде пред Тезей честта си и тази на своите деца, на Федра не й остава друго, освен да се самоубие, но освен това в писмо наклеветява Иполит, че се е опитал насила да се свърже с нея. Правейки това, тя вярва, че му дава урок по смиряване и разумност (ст. 729-731), докато в действителност само втвърдява възгледа му, че жените са голямо зло (ст. 616-668), и ускорява неговата гибел, вече замислена от Афродита. Изпъден от дома и проклет от разгневения Тезей със смъртоносна клетва в Посейдон, когото царят счита за свой баща, Иполит умира наранен под ударите на конете си, подплашени от морско чудовище, което богът е изпратил срещу тях. Трагедията все пак завършва и с малко добро на фона на всички разрушени поради неумереностите на Иполит и Федра човешки свързаности: Артемида, която се появява в края, за да се прости с издъхващия Иполит, урежда помиряването му с Тезей и учредява в негова памет култ, в който младите момичета, преди да встъпят в брак, ще му посвещават косите си с оплакване на девствеността, която следва да загубят (ст. 1425-1427).

Сюжетът на трагедията не може да се развие до щастлив край – постигнато любовно свързване между Федра и Иполит или отърваване на Федра от страстта й. Първото е невъзможно, защото обиквайки Иполит, Федра е обикнала не само това, което не може да бъде, ако желае да остане такава, каквато очевидно се гордее, че е – съпруга на прочутия герой Тезей и поради това доведена майка на Иполит, но и това в човешкия живот – сексуалното въздържание – което влиза в противоречие с цененето на самата любовна страст. Оттук и тежестта на страданието, което я сполита. Но поставяйки под въпрос нейната идентичност, в същото време то я усилва, като замества единия традиционен за свободната жена от онази епоха източник на идентифициране – семейството на съпруга, с другия – семейството на бащата и майката. Това заместване обаче на свой ред също попречва на Федра да прекрати любовта си към Иполит. Защото гибелното любовно прекаляване, което й се случва, вече се е случвало, както си припомня в един от разговорите с дойката (ст. 337-341), по сходен начин на нейната майка Пасифая, наказана от Афродита със страст към бика, който Посейдон изпратил в знак, че признава властта на нейния съпруг Минос, а също и на сестра й Ариадна, в която се влюбил Дионис. Така, свързана чрез нещастието си по-тясно със своя род, Федра се явява свързана и с типичните за тази общност действия и претърпявания, които и поради повторителността във времето, и поради намесените в тях божествени сили придобиват облика на по-цялостна истина и на житейски принцип; който изглежда още по-верен, тъй като се оглежда и сблъсква в житейския принцип, представен от Иполит, на свой ред повтарящ чрез начина си на живот и свързаността с Артемида типичното за рода на своята майка, амазонката Иполита, странене от любовните отношения и ценене на живота в дивото пространство и перифериите на полиса.

3. Според сюжета на трагедията истината, представлявана в божествен план от Афродита, а в човешки от Федра, не може да се преплете с истината, представлявана от Артемида и Иполит; двата принципа на живот не могат да се срещнат и помирят в трети – както и двете богини, обяснява Артемида в края на трагедията (ст. 1328-1330), избягват взаимно да се бъркат в работите си, подчинявайки се на установения в това божествен обичай. Същевременно обаче текстът на трагедията сякаш не прави постоянно разлика по отношение на смисъла между страстта на Федра и страстта на Иполит: макар и с толкова различен обект, и двете са крайности, изпълващи изцяло идентичността на тези, които ги проявяват, и поради особената сладост от това изпълване – сладост дори в моментите на възможно или настоящо страдание – водещи неудържимо към нещастие. Затова един от най-убедителните общи символи на трагедията е възпетият от хора Ерос, бог тиран (Eros tyrannos, ст. 525-542), който самоволно решава дали да пусне само няколко капки желание в очите на хората и малко очарование в душите им, или като ги потопи неумерено в страстта по нещо и някого, да ги съсипе и унищожи напълно.
 
Текстът на “Иполит” обаче не стои изцяло зад твърдението за неуправляемостта на Ерос и символизираната от него невъзможност за диалог на воюващите принципи и получаване на по-умерена истина. От една страна, дадено ни е пряко предписание за справяне с прекаляването: прагматично настроената дойка на Федра казва (ст. 253-257), че хората не трябва да се привързват до мозъка на костите си, ами обичта им да прилича на нещо като овладяно дишане – да умеят свободно да изтласкват и привличат към гърдите си това, към което изпитват желание. От друга страна, разбирането, че принципите и истините са винаги смесено, а не чисто проявени в действителността, е заложено имплицитно и на нивото на основните значения, с които работи текстът на трагедията, и на нивото на неговата композиция, и на нивото на стила му. Първо, на нивото на значенията чрез това, че основните думи, с които героите наричат своите и чуждите поведения, за да се различат едни от други, имат подвижен и многопластов смисъл, който позволява създадената чрез отделната фраза разлика да се стопи лесно в по-дългия поток на речта. Така например и Федра, и Иполит, за да се различат един от друг, наричат себе си чисти и неопетнени (hagnoi), като тя има предвид това, че въпреки пожелаването на своя доведен син, не е имала телесно отношение с него (напр. ст. 317) и не е нарушила брачната си вярност спрямо Тезей, а той това, че като поклонник на Артемида изобщо се грижи да запази девствеността си (напр. ст. 1003); и понеже всеки от двамата мисли с различен смисъл за чистотата на другия, всеки от тях много убедено смята, че на другия трябва да бъде даден урок по разумност (sophronein, ст. 667; 731) – настояване, осмислено по друг начин от боговете, които виждат и Федра, и Иполит като не съвсем чисти поради неумереността им и по тази причина като заслужаващи еднакво наказание.

На нивото на композицията разкриването на многото пластове на смисъла се осъществява с отваряне на следващи епизоди, в които доизясняването на нещо поражда нов набор от въпроси и проблеми, а с него и един вид скрито опровергаване на онзи, който желае, като пусне в ход своята истина, да надделее над всички останали истини в ситуацията и сякаш да замрази нейното време. Така трагедията, която постоянно се занимава с липсата на компромиси у своите герои, показва, че те така или иначе се случват, че истините, колкото и да биват изправяни, устоявани и противопоставяни, се оплитат една в друга и от обратното движение на разплитане пораждат нови ситуации и с тях нови разкази: Федра, влюбена безкомпромисно силно в Иполит, намира все пак пролука в страстта си и го наклеветява, с което добавя към разказа за нейното нещастие разказа за раздора между Тезей и Иполит; той пък, макар и толкова възмутен от това, което му е разкрила дойката, та я заплашва, че само на думи се е заклел пред нея да мълчи, докато сърцето му не е обвързано с такова обещание (ст. 612), все пак не нарушава клетвата си и не разкрива на Тезей какво се е случило, дори и когато той го проклина и изпъжда.

Най-сетне, на нивото на речта преливането на смислите и умножаването на ситуациите се моделира като редуване на различни стилове на говорене, съответно и на различни субективни интонации, като по този начин през целия текст се поддържа усещането, че истинността на казваното от героите е всъщност по-сложна и нюансирана поради залепената за нея друга истина на начина, по който те се изказват, особено пък когато той ясно се разпознава като краен. Когато например в ст. 209-211, 215-222, 228-231 Федра говори емоционално напрегнато, образно и някак неправилно, тъй като употребява някои форми на дорийския диалект, необичаен за диалозите в трагедията, към прекия смисъл на съобщението, вложен в нейните фрази – че иска да я отведат там, където прекарва времето си Иполит – се добавя и нещо като коментар, с който се намеква и за нейното душевно страдание, пораждащо нереални видения, и за стихията на любовта, сама по себе си красива, но и разкрасяваща това, което виждаме. В друг един случай, реторически издържаните слова, с които Иполит отговаря на обвиненията на баща си, както и проявеното от него хладнокръвие в ситуация, в която катастрофата е налице, разгневяват още повече Тезей, който, като свързва това поведение на сина си с немалко будещите подозрение други негови занимания, тутакси ликвидира възможността за оправдаване и намиране на друга истина и бърза да се укрепи зад разбирането, че Иполит просто му прави магии и поругава бащиния му и царски авторитет (ст. 1038-1040).

4. Несъзнателно може би искаме любовните ни прекалявания да завършват по начина, по който завършва известното прекаляване на Вертер – с пълното му потапяне в Лоте, след което вече няма какво повече да се направи или каже. Но пък последните страници в романа на Гьоте, който прочитам успоредно с “Иполит”, са много трудно поносими. Навярно не толкова поради лошото чувство от самоубийството на Вертер, грозно с петната от съмнителното недоглеждане на Лоте и Алберт, колкото поради силното отблъскване от идеята, че движенията на идентичността ни, глезенето на тирана Ерос, което всъщност толкова ценим, понеже ценим промяната и волята да я постигнем с оглед на изцяло наша истина, могат да бъдат спрени. Затова и някак по-верен и човешки ми се струва финалът на “Иполит”, в който Артемида обещава, че ще отмъсти за смъртта на своя любимец, като покоси със стрелите си някой от любимците на Афродита (ст. 1420-1422). Сега идентичността на Артемида е намалена и от движението към изпълване ще се породи нова история.


Изображение: Паул Клее, “Прегръдка”, 1939 г., частна колекция в Хановер.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря, Георги, отговорът ти ми носи много яснота и ориентир в това интернет пространство. Също така, добавяш и акцентираш върху неща, за които най-вече нямах сила вчера да пиша - особено за разликата между Разказвача на мачигенгите и говорещите във форума. За мен просто бе важно да се изведе ценността на говоренето като начин за намиране на идентичност.

За идеологията много добре те разбирам, но преди тя непременно да се превърне в нещо отрицателно, все пак е система, която може да установи мястото на отделния "аз" в целостта на общото голямо "аз". Аз имам нужда от нея, дори само за да знам откъде да тръгна.

Осъзнавам важността да се пише редовно във форума, за да се обособи онази "трета" група, за която споменаваш. Deo volente ще направя всичко възможно да направя участието си постоянно, а не спорадично.

Хубави, летни дни на всички!!!
Тема № - 44 Коментар № - 4929 Marta Metodieva - 2011-07-12 14:37:08
Благодаря за прекрасния пример с героя на Льоса, Марта! Все пак обаче има две неща, които различават “говорителя”, el hablador, на Льоса от говорителя във нашия форум. Първото: онзи разказва общи истории и преживявания, докато нашият говорител цени личното говорене и личните истории. Второто: докато го слушат през дългите часове, в които говори, мачигенгите изобщо не го репликират и не тълкуват казаното от него, а просто го приемат, докато ние разговаряме или се опитваме да разговаряме.

Ти, Марта, повдигаш тема, която много пъти е била повдигана – как да се говори във форума и какъв искаме той да стане, съответно каква да е неговата задача. Нека не я оставяме настрана и да кажем още нещо по нея. Първото, което можем да опитаме да кажем, е какви са говорителите във форума. Според мен те се делят на две групи. Първо, такива, които пишат само във форума, без да преподават, говорят или пишат другаде. За някои от тях, следователно, форумът е мястото, на което те задоволяват скъпата на всички ценност да изразяваш себе си; затова и те обичат искрено това място и неговия патрон и много искрено се сърдят, когато някой и особено проф. Богданов не обърне внимание на написаното от тях или пък не се съгласи с него. Втората група са тези, които пишат във форума, като същевременно пишат, преподават или говорят и другаде. Аз и ти, Марта, сме в тази група, Дмитрий, Владо, Велин и Морис също; споменавам тези, които писаха в последно време. Какво прави този тип говорител? Влиза спорадично, за да каже едно или друго и след това в немалко случаи за дълго се изключва от разговора и не се появява, зает да говори и пише другаде. Казвам го, защото и аз повече от година правех същото.

За да върви форума в добрата посока на едно по-топло, по-общо и същевременно по-бавно осмислено разбиране на въпроси, които засягат всички ни, без обаче да изпадаме в прекалената либералност на интернет пространството, струва ми се, тези две групи е добре да се превърнат чрез опирането им в общия авторитет на проф. Богданов в ядро на трета група, за която форумът ще бъде действителна задача и всекидневна работа, в която непременно се влагат и емоция, и пристрастност, само че насочени не от грижата за личната полза да се изразиш и да те видят, а от силата и удоволствието да се отъждествяваш с общо знание и разбиране.

Това означава според мен, че на входа на форума трябва да оставим някои неща, на които извън форума държим. Първата група – част от своята страст и грижа за личните ценности и отношения, втората, Марта, част от своята идеология, свързана много пряко и с това, което проф. Богданов нарича “научни гнезда”. Защото и това, което си написала за СУ и за страданията на учениците е идеология, а значи и някаква страст, вярно, по-разгърната и по-обмислена от други, но страст.

Тези дни се занимавам с това да събера какво е казал пряко по тази тема – каква е задачата на форума – самият проф. Богданов. Вижте най-вече неговия текст отпреди една година “За форума и за това, което постигнахме”. По-горе съм изразил своето разбиране на този текст; ако се уморихте от “Иполит”, да се върнем на текста за форума, докато пуснем новата тема и да разговаряме по него.
Тема № - 44 Коментар № - 4928 ГГ - 2011-07-12 13:24:37
Макар и по някакъв начин да мислех, че се сбогувам с това обсъждане, защото не знаех дали то ще продължава и след завръщането ми от страната на Еврипид, сега, когато виждам, че то не е завършило, много ми се иска в заключителните акорди на тази сложна тема да добавя нещо общо и с чувствата, и с темите.

Наистина, често съм несъгласна с много от нещата, които Георги казва. Със същата сила обаче, безкрайно ценя и благодаря за информацията, която прочитам за пръв път и която той щедро и съвестно споделя, и доразвива – размисли и наблюдения, до които е стигнал след години упорит труд, на който всички сме свидетели. Към това, въпреки споделеното ми неприемане на някои от заключенията му, очевидно повлияни не толкова от познанията му, колкото от житейския му опит, бих искала да изразя уважението си към смелостта на писането му и независимостта на мисленето му. В тази двойка се осъществява най-ценното за мен единение между личното изживяване и академичното познание. Може би именно то ни отвежда до идеалната и автаркична реалност, която, доколкото разбрах, проф.Богданов и Морис Фадел с общи усилия описаха, макар и спорейки. Струва ми се, че именно тази реалност може да бъде основата, върху която да градим желаното от проф. Богданов цялостно разбиране на „по-цели текстове и свързаните с тях контекстове” и в крайна сметка да се доближим до идентичността, която вместо да ни отделя в единични говорения, да ги свързва в допринасяне към едно общо познание, сбор от знанията на всеки участник във форума.

Освен към Георги, като читател и спорадичен участник в коментарите бих искала да споделя възхищението си от неустрашимостта на Веселина, която, от една страна поддържа и подрежда форума, а от друга го развихря с впечатляващата си начетеност и многогласната си страстност. Страст, която по-приглушено звучи и у Георги, но която и за двамата вероятно в някакъв момент се е превърнала само в страдание, от което обаче, както каза проф. Богданов, всички форумци се обогатихме. Съжалявам за тази жертва, но благодаря за приноса, който тя даде в обсъждането на противоречива тема, от която, поне за мен, се родиха достатъчно поводи за размисъл и в крайна сметка, се осъществи смисълът на форума - увеличи се познанието. Разбира се, за да не излезе, че обръщам внимание само на едни думи, а други пропускам, няма как да не напомня, че онова, което аз наричам страдание, според проф. Богданов е породено от хюбрис, но това е позиция, която той има абсолютно право да заема, тъй като е наш учител. За мен критиката към един ученик, е критика и към всички останали, които е добре винаги да се стремим към смирение, а не към възгордяване.

Преди да завърша, искам да споделя и нещо, което доста ме смущава във форума, но не знам аз ли не съм разбрала идеята му или просто тя се е променила в крачка. Независимо от обсъжданата тема, сред коментиращите има няколко постоянни участници, към които неведнъж съм отправяла признателността си. Проблемът е, че те очевидно добре се познават помежду си, което е съвсем нормално, но е смущаващо, когато тяхната извънфорумна комуникация се съзира и влияе на форумните им коментари. Така се получава едно затворено общество, чиято медия е форумът, а непринадлежащите към тази общност някак се маргинализират поради това, че не са „в час” с комуникативните подробности на останалите. Резултатът е, че както казва Георги, говореното става все повече по чувства, а не по теми. Това не е толкова страшно, а на моменти е дори чаровно и много симпатично. Лошото е, че изменя основната ценност на форума, която, смятах, е увеличаването на общото знание, а не на отделните човешки откровения, които така непосредствено и все по-често се появяват. Ще защитя позицията си като припомня, че форумът е четен от голям брой неучастващи в него, голяма част от които, вероятно студенти. Представете си, какво им носи той, когато вместо да се следват и аргументирано да се развиват отделни нови теми, породени от заглавната обща, се изпада в междуличностно разпиляване, което няма стойност за учащите се, които по условие трябва да спазват строго определена дистанция със своите преподаватели. Знам, че звуча като alumnа на СУ, но такива са повечето от нас. Съзнавам, че НБУ е друга среда, но не мисля, че е страшно тя да приеме добрите цивилизационни практики от по-старото учебно заведение. Накратко, за мен форумът е академичен терен със свои правила и рамка, които не допускат прекалено изпадане в частност и дори фамилиарност. За някои това може да звучи скучно, но за мен означава опит за внасяне на ред в хаоса на човешката многогласност.

Въпреки казаното дотук, бих искала да завърша с едно сравнение, което отнасям до всеки пишещ във форума. Срещнах го в изключително интересната книга на Марио Варгас Льоса „Разказвачът”, вероятно известна на много от вас, а на онези, които не е, ще я щрихирам с няколко думи.

Като студент в Перу, младият Льоса се сближава с много странен свой състудент, който преди всичко впечатлява с ужасното родилно петно, което белязва лицето му. Разбира се, не този факт свързва двамата, въпреки че няма как той да не е основен идентификационен маркер за евреина Саул Суратас, чиято голяма любов е едно от амазонските племена, на име мачигенга. Льоса става свидетел на тоталното посвещаване на приятеля си на всичко свързано с хората, които нямат имена, а се наричат Тасуринчи и съответно жените на Тасуринчи. В един момент Саул изчезва и повече от 20 години Льоса не знае нищо за него, докато не осъзнава, че го е видял на снимка на хора от племето мачигенга, които слушат захласнато един човек.

Според Льоса, уникалното и магическото в тази снимка е двойното идентифициране на говорещия персонаж. От една страна, композицията на сниманите доказва съществуването на човек, който разказва разни неща на останалите. Той именно е Разказвачът, който Льоса години наред търси като действащо лице в живота на мачигенгите, но така и не го намира. Има доказателства, че това лице съществува, но сякаш темата е табу и никой не иска да говори за нея. Снимката дава второто идентифициране – Льоса разбира защо мачигенгите мълчат и не искат да говорят за своя Разказвач. Не защото е сакрална фигура, чието слово е сякаш божествено. Напротив, от събраните данни Разказвачът просто помни и разказва историята – и общата минала, и клюкарски отделната и всекидневна – на племето на вървящите хора, които, за да оцелеят, живеят на малки, откъснати една от друга групи, които постоянно сменят местообитанието си и имат неистова нужда да знаят какво става с останалите им събратя. Вярват, че съдбата им е да вървят, защото ако спрат, слънцето ще падне. Мачигенгите не говорят за своя Разказвач, защото по негова молба го пазят от идентифициране, тъй като той не е един от тях, макар да знае историите им по-добре от тях самите. Той е Саул, изчезналият приятел на Льоса, който избира да се роди втори път, с новата идентичност на Speaker, решен да заличи предишната си същност на бял, евреин и белязан по рождение.

Във форума, ако се не лъжа Морис Фадел и DeKarabah споменаха за трубадурите и бардовете, разбира се, да не забравяме и основните за нас рапсоди и аеди – няма как да не съществуват хора, които да разказват, съхраняват, украсяват и най-вече, да вдъхват живот на миналото, за да стане то достояние на настоящето и да се запази за бъдещето. Към тези примери ще добавя и споменатия от Льоса ирландски „шанакий – разказвачът на стари истории или онзи, който знае неща”.
Сравнението, заради което се отклоних в този разказ, е че за мен идеалната същност на форум като настоящия, е именно място, където различни Разказвачи да споделят своите истории. В крайна сметка, това наистина се получава, с всяка изминала тема. Но големият смисъл на това разказване може би е не друг, ами открояването на множеството идентичности, които биха могли да ни описват. Затова и всеки имаше различен разказ за Иполит и Федра. Колкото до интересния образ на Разказвача на Льоса, той може би е добър пример за нещо казано от Морис и проф. Богданов. Роден със страшен белег, евреин в католическа и доста сложна страна като Перу, учен, който осъзнава пагубното въздействие на своите колеги върху съществуването на уникални племена, Саул иска да избяга от своята реална и ниска идентичност и да я повдигне в степен на идеална такава. Тя се изразява във вярата му, че чрез говоренето си ще последва съдбата си на пазител на историята на един народ, за който не е важно, че неговият Разказвач е с различен произход и обезобразено лице, стига той да продължи да разказва „и така да изпълнява предназначението си. По същия начин както, ако ние вървим, ако ловецът не се докосва до дивеча си и рибарят – до улова си. Сиреч, спазването на забраните. Важното е дали сме способни да вървим, за да не падне слънцето. За да има ред на света. Това има значение. Петната по лицето – те, изглежда, са без значение.”
Тема № - 44 Коментар № - 4927 Marta Metodieva - 2011-07-12 03:28:50
Мили благордни дами,
хвърлили се да спасяват давещия се маркиз,
Ще се старая да бъда максимално и непресторено весел,
но при условие и Вие да сте. Днес, по съвета на Анета, не
се качих на двуколесника си, ама и не отидох да пия уиски
на дъното на морето - за успокоение на Веси. По най-тривиален начин ми се наложи да подписвам имуществени прехвърляния, които ми донесоха известна нематериална свобода.
Сега ставам не само весел, а отново пълен смешник за участниците във форума, връщайки се тъй спешничко в него. Но какво да се прави: вече съм се напълно вдетенил и поболял, както някак притеснено спокойно отбелязва споменатата моя спътница.
Самият аз разсъждавам върху въпроса: дали да остана като епизодик под прожектора или да си пия уискито като Хамлет в полутъмното кафене на театъра.
Шега, приятели и неутрални мои.
За мен същинското е форумът Ви. Който ме изкара от унес. Не приемам, дори от най-близки до живота си хора, обвинения в подмазвачество, нагласачество и подобни.
Опъвайте сръчно платната! Както споменах, дори и паднал зад борда аз имам шансове да оцелея.
Но ми дайте и време да почета още. Напоследък разполагам с повече време за това, поради упадъка на дребните бизнеси. А в едрите такива, никога не съм знаел откъде се влиза.
Е, поне се вмъкнах във форума, по този странен и по детски нагъл начин. И се чувствам комфортно.
Пък и като гледам, то и в по-едрия бизнес у нас нещата си остават тъй ведро млади. Количките-мечти ги карат все някакви зализани отвсякъде момци и момици – нечии сладки дечица.
Май пак я ударих на марксизъм-ленинизъм. Ама не ми вярвайте.

Три фута вода под кила ! И до скоро.
Тема № - 44 Коментар № - 4924 DeKarabah - 2011-07-11 21:28:36
Мислех, че ще имаме няколко дни за отдъхване преди новата тема. Хайде, ако няма да е така, поне да опитаме да говорим по-въздържано и някак по теми, а не по чувства.

Ето, отговарям на Веселина.

По тезата на нейния коментар: Общо съм съгласен с това, че страстта на Федра и страстта на Иполит не могат да бъдат напълно различени, следователно не могат да бъдат напълно различени и божествата, които символизират тези страсти. Така че на едно ниво в посланието на трагедията любовта, ловуването, отказът от брак и девствеността имат и общо значение. Какво е тяхното общо значение? На тотални идентификатори, които повече обособяват своя носител от общността, в която той живее, отколкото да го свързват по-тясно с нея. Затова и понесени от тези тотални идентификатори, героите на трагедията се изключват от нормите на своята общност и търсят алтернативни форми на заедност, в които тяхното прекаляване ще има стойността на норма. Иполит участва в такива общности и някои от тях са посочени в текста: общността на орфиците, общността на неговите връстници, ловната дружина. При Федра е по-трудно, защото идентификаторът, на който е подчинена, любовната страст, я влече към образуване на общност само с един човек, който обаче не споделя любовта й.

Понеже в известно отношение страстите на Иполит и Федра са сходни, то е логично да има и моменти, в които те се пресичат и сливат. Един такъв момент на пресичане действително е учреденият от Артемида култ към Иполит. В това също съм съгласен с Веселина. Не съм съгласен с нея в друго, което вече споменах, когато първоначално Анета обърна внимание на мястото в края на текста: не любовта е пряк ценностен обект на култа, а въздържанието, което след брака трябва да бъде както прекратено, защото иначе бракът не може да изпълни задачата си – пораждането на деца, така и в известна степен запазено, за да не се стига до ситуация като тази, в която се озовава Федра. И за да се посочи по култов начин тази двойна ценност на въздържанието, трябва да се разкаже, а навярно и пресъздаде с кратка сценка мит, в който се говори за нещастието, следващо от неговата липса или неговата прекаленост – които в структурно отношение са едно и също нещо. Та в този смисъл и казвам, че любовта на Федра няма стойност сама по себе си; за култа, посветен на въздържанието, тя има стойност, доколкото е необходимата антагонистична част в по-голям разказ за живота на Иполит – символ на младежа, който не може да прекрачи по правилен начин от юношеството в зрялата възраст.

Въпросът е, че не можем да минем без текста на “Иполит” и трябва да се ровим из него повече, за да защитаваме това, което казваме. Ако Веселина извади и други места на такива пресичания между страстите на Федра и Иполит, нищо не пречи да продължим и развием казаното.
Тема № - 44 Коментар № - 4922 ГГ - 2011-07-11 20:36:39
DeKarabah,

ако някой трябва да се оплаква и да не пише във форума - от неговото начало и чак до сега - това най-вече трябва да съм аз. Какво ли не ми се е случвало в този форум, а ти от няколко леки коментара на Дмитрий - и хоп - веднага - ще ходиш да пиеш уиски на дъното на океана, което уиски - колкото и да е хубаво - мигом ще се разводни-развали със солена вода, пясък и водорасли - да знаеш. Я стига!

Знаеш ли, че когато започна форумът, започнах да пиша в него с фалшиво име - и нито един човек не ме позна, че съм аз - половин година! А когато се предадох доброволно – още повече никой не искаше да повярва, че съм аз! Знаеш ли колко пъти ми се е карал самият професор Богданов! Колко пъти ми е забранявал да пиша! Смених четири имена, за да се промъквам из между…! Професор Богданов дори веднъж ми каза, че съм се държала във форума като на тепих. Веднъж пък аз казах на професор Богданов, че повече няма да пиша, а той ми каза: „Добре!“.

Знаеш ли колко е хубаво да пишеш невидими коментари. Знаеш ли колко е хубаво да те обичат, когато те измислят, а когато те познават - да се опитват да те направят невидим и да ти го внушат. Знаеш ли колко ми писва понякога да чета коментари, които приличат на учебника на Тронски. Миналата седмица пак лично, очи в очи, професор Богданов ми каза, че съм била интерпретирала чрез неговите стари неща - като че ли като интерпретирам чрез стари неща не откривам нови смисли, и не разбирам, че „моделът е нещо преносимо, по което може да се моделира наново подобно организирано време-реалност.“

Нали видя и в последния коментар на професор Богданов, какво пишеше - "Да, но грижата ви не е за разбирането, а за това да си извоювате собствено пространство за действие и влияние." и "А тук, в този създаден от вас форум, патронът му се бори за друго, изправяйки се и срещу модерното, което носи в себе си. Бори се и той сам, и тези, които го следват, да разбират, въпреки детайлите, които ги повеждат в неочаквани посоки, по-цялостно. Което означава да разбират по-цели текстове и свързани с тях контекстове.". Да ти тълкувам ли дума по дума какво значат тези изречения – или се разбира?! Мислиш ли, че моряците потъват всички заедно? И кой точно е Ахав…

Знаеш ли кога на мен най-много ми се приисква да си тръгна: 1. когато някой коментар ми заприлича на учебник, писан от подвижна енциклопедия; 2. когато професор Богданов каже, че съм много важна за форума, защото, технически погледнато, съм го направила.

Тези дни затова пак бях решила да спра да пиша завинаги, защото както видя, ГГ премижа покрай моя коментар и пак си започна неговото - лов, та лов, митове, та митове! Какво ли друго да очакваме – се казва и в "Иполит" - „нали все по митове се водим“!

Много ми хареса това изречение за митовете в "Иполит", защото макар и много по-старо от текстовете на професор Богданов, които използвах преди, то се навързва в онази теория - че митът, използван в трагедията, трябва да излиза променен (от нас).

Да не мислиш, Маркизе Карабах, че на трагедията и е било лесно да се заеме с това?! Три хиляди години ли са минали от тогава? Митът променен ли е? А?!

Последния път, когато се видях с професор Богданов, той ми каза нещо много хубаво. Каза ми да прочета и да интерпретирам целия текст на „Иполит“ пак. И когато няколко пъти ребром задавах въпроса си: „Каква ще ми е ползата от това?“, защото когато интерпретирам детайл, като например този, че култът към Иполит бил култ, на който ще се пеят песни, за да не бъде забравена любовта на Федра (да ти кажа ли и още, че от миналата седмица Георги ме нарича Федра Василева) – аз достигам до това, което искам – до т.нар. „мой текст“, който в случая – казваше: „Федра може и да не стане ловец, за да бъде заедно с него – но неговата нелюбов няма как да остане непроменена заради любовта на Федра“… Веднъж на един семинар, професор Богданов също така каза, че парадигмата на любовта е толкова голяма, че да може също като литературата да протича и да наблюдава промените по цялото продължение на парадигмата за божествената душа и другите подобни парадигми… Може би в третия път, когато зададох въпроса си „Каква ще е ползата ми от това да чета отново „Иполит“?“ – професор Богданов намери правилния отговор за мен. Каза ми: „Реалността.“

Бях поразена от отговора на професор Богданов – все едно някой знаеше нещо от един текст, което аз знаех – от друг, все едно ми обещаваше нещо, което аз имах – от друг текст. (Както пее хорът на Федра: „Дано загина аз, преди словата ти напълно да проникнат във душата ми!“)

Можеш ли да си представиш какво означава ползата ти да е не просто рамка, не просто свързаност - а реалност, DeKarabah?

Сърдечен поздрав за всички пишещи, четящи и хвърчащи –

http://www.youtube.com/watch?v=-CyAQLKD-HM&feature=related
Тема № - 44 Коментар № - 4920 vesselina vassileva - 2011-07-11 16:46:47
Благодаря на всички, които коментираха текста ми! Не ще мога да изпълня добре в този момент обещанието да напиша и представя изцяло нов текст – за което ви се извинявам, на първо място на проф. Богданов – затова по-накратко ще изброя какво поправям в анализа си на Еврипидовата трагедия.

Голям литературен текст като “Иполит” съдържа в себе си със сигурност повече текстове. Те не могат да се прочетат напълно отделно, защото са тясно преплетени, но могат да се посочат и назоват сравнително точно. Воден обаче от идеята да прочета “Иполит” през темата за прекаляването в любовната ситуация, аз сведох трагедията до един текст – този за страстта на Федра, вдъхната й от Афродита. И неправилно пренебрегнах другите основни: първо, текстът за живота, който Иполит води – от една страна като отдаден поклонник на Артемида, от друга, като млад аристократ, който живее в контекста на полисната култура; второ, текстът за Тезей, посветен на въпроса за властта – за нейното наследяване и за прекомерностите и нещастията, които тя, твърде голяма за демократичното съзнание на полисния човек, предизвиква; трето, един по-нисък и по-прагматичен текст за човешките отношения, вложен във възгледите и действията на Федрината дойка.

Съответно, понеже не включих в анализа си отношението между всички тези текстове, не представих адекватно и това, че Федра всъщност не е през цялото време на трагедията Федра, идентична на своята любовна страст, Иполит не е през цялото време Иполит, идентичен на живота, който почитането на Артемида му налага, Тезей не е идентичен на властта си. Дори написах, че героите на тази трагедия не претърпяват никаква промяна. Това беше неточно. Доказа го по-внимателното вчитане и вашите реакции. Федра претърпява промяна и когато се самоубива, прави това, повече водена от идеята за срам и достойнство, която идва не от идентичността й, свързана с любовта и Афродита, а от принадлежността й и по кръв, и по брак към могъщи аристократични родове; Иполит също претърпява промяна и във втората половина на трагедията, когато наклеветен се оказва в раздор с Тезей, не действа толкова като поклонник на Артемида и син на амазонка, който няма да зачита особено полисните ценности, а и той като Федра действа с идентичността на аристократ, държащ на клетвата си дори и когато това му причинява нещастие; най-сетне, и Тезей отстъпва от идентичността си на безотчетен цар и в края на трагедията страда за умиращия Иполит някак по човешки мило – в ролята си на баща, загубил син.

Кое свързва тези текстове и идентичности в едно цялостно протичане? Тук сякаш е мястото да се оцени по-пълно рамката на трагедията – появата на Афродита в началото и на Артемида в края на текста. В един от коментарите написах, че тя служи, за да свърже по-тясно текста на представлението с текста на Дионисовия празник, в който то участва. Служи обаче, както написа проф. Богданов, и за това, да придаде кохерентност на текстовете и идентичностите, които влизат в конфликт в моделираната от представлението или прочита времева ситуация. Как, накратко казано, се схваща източникът на тази кохерентност? Като обяснение на случващото се, достатъчно общо, за да е валидно и за всеки отделен епизод от представената ситуация, и за нейното цялостно протичане. И понеже това обяснение трябва да е доста обхватно и пълно, то не може да излезе от човешка уста; освен това то само донякъде ще се припокрива с това, което самите герои казват за действията си.

Връщам се накрая още малко на първата част от моя текст, която предизвика и поради недискретността си, и поради непълнотата си заслужени укори. Извинявам се на засегнатите и си взимам бележка. Сега обаче ми се струва по-важно, че не си зададох един въпрос, който беше логично да си задам след прочита на “Иполит” и може би да развия него в личен текст. Той е: не се ли опитва и всяка наша житейска ситуация да си създаде и наложи такива рамки, да потърси такива по-обхватни, по-високи, божествени гласове, придаващи с дадените в тях обяснения цялостност и свързаност на житейските ни протичания? И още: на каква цена се заплаща свързването с такава рамка и нейното следване? Оставям въпроса отворен за следващата тема.

Exit Symmetria. Enter Asymmetria.
Тема № - 44 Коментар № - 4919 ГГ - 2011-07-11 13:49:28
ДеКарабах, не сте огорчили хората от Форума. Затова и през ум да не ви минава да си ходите. И вие, не се огорчавайте.

Аз не съм написала нищо по повод вашите текстове, но причината не е във вас. Във Форума е така: има неща, които се случват на всички ни, друг път, само на някои от пишещите, трети път, само на един от нас. Нещата хем са видими, хем са невидими. Случват се много неща и те, ту се разбират, ту, нищо не се разбира. Но вие знаете - не е лесно да се реагира ни само на едно, ни само на всичко; да се говори – това е сериозно занимание и в същото време някой път се говорят неща, които по-добре беше да на са били казани, ама на, казани са. А да се мълчи, да мълчи се. Понякога никой не е виновен за това, което става във Форума, нито за това, че някой казва или не казва нещо. Тука нещата са така човешки, както всички неща в живота. Вълните на океана ни заливат всички, ДеКарабах!!! Ние не се виждаме, но всички сме мокри.

Затова, мили ДеКарабах, разбере те, че не бива да си ходите. Дори, когато корабът се пълни с морска вода, трябва да е там, а не да изчезва. Корабът е кораб – разбирате, това е нещо Голямо. Оставете велосипеда си, сега не е редно да карате по жегата, просто останете, останете във Форума. Нищо повече.

ДеКарабах, спомняте ли си, че ви попитах защо се казвате така? Никога не ми отговорихте. Да се сърдя ли за това?
Тема № - 44 Коментар № - 4918 Анета де ла Мар - 2011-07-11 13:45:18
С дългите часове на мълчание, „капещи” във форума, нараства убеждението ми колко много хора съм огорчил.
С това си последно / не като читател / влизане ще кажа само: Нисък поклон пред всички, на които се наложи да се сблъскат с моето парадоксално и невежествено оплитане в собствени емоционално-мисловни кълчища.
Мисля се за добър и опитен плувец край брегове, но очевидно като моряк, флибустер или случаен пасажер на кораба Ви много бързо се нагълтах със солена вода. Казано направо – удавих се.
Използвам тези редове, за да помоля за прошка Веси, която се догаждам, има важна функция в екипажа, задето с кураж и широкост не спусна завесата пред злощастното ми представление. За да си получа уроците.
Смирено се надявам на всетърпеливо опрощение и от патрона на форума, Вашия преводител над дълбоки води – проф. Богданов.
За трети път, а в душата си завинаги – оставам непростимо сбъркал пред доцент Д. Варзоновцев.

Think – THANKS към всички, които не ме „разкъсвате” вкупом!
Ще ме направите щастлив и по-уверен в криволиченията с велосипед,
ако спокойната и умна работа във форума продължи най-скоро!

За да спазя докрай неутолимата си емоционална неумереност,
Ви прикачам и едно последно стихотворение. Писано в години,
по-отдалечени от появата на форумите-кораби.
Но понеже и то е някак тъжно-оплетено, моля Ви,
не го четете в днешни или иносказателни внушения.

От сърце – успех!



Моряшка песен


Щастливи са моряците,
които потъват всички заедно
сред Океана.
Ахав е всеки в този миг.
И твърдостта му по-голяма е
от най-високата вълна.

Плачът измислен е на сушата далечна.
В очакване на Ноевия кораб
се нижат вековете там.
Смиреното сърце е знак за оцеляване,
нестроен инструмент за трупане на мъдрост.
Такова е житейското минаване през твърд.
Горчиви дни, години на очакване,
на трепети, на ужас и безумна радост…
А, ей го, Океанът – решение на всичко и за всички.
От радиото се носи музика,
прекъсвана тук-там от есоеси.
Любители на късите вълни
кореспондират от самотните си стаи.

Моряците са седнали на дъното.
И боцманът отваря вече
хубаво уиски.


Тема № - 44 Коментар № - 4917 DeKarabah - 2011-07-11 12:18:26
Благодаря ти за най-сетне помъдрялото ми утро, многоуважаеми Георги!
Към солта и пипера на помъдряването ми отвчера ти слагаш мед, събиран в някакви далечни и безбурни планини.
Специално търсех твоето търпение, защото не ти пришпори жребците на Борей в благия ход на форума. Това бях неразумният и неясен, дори и за себе си, аз.
Желая ти много, много дълго вдъхновение в спокойното светлоносене, за което боговете не са се пестили при теб!
Бележките ти за гнева пък са чиста и студена вода от същите онези планини. Представи си как я вкусва излизащият от пустини. А Дьо Караба е доста вповече от това, което ми се полага. Благодаря ти.

Да яхваме велосипедите, макар да се задава още по-горещ ден.
Тема № - 44 Коментар № - 4910 DeKarabah - 2011-07-10 07:17:21
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116052

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA