| СВОЕОБРАЗНИЯТ КРИТ |
|
 |
ВЛАДИМИР МАРИНОВ
След дългата и разгорещена дискусия за трагическите прекалявания и тиранията на Ерос, от страх да не ни сполети подобно наказание свише, решихме да почетем на време и по подобаващ начин могъщите и отмъстителни богове на средиземноморското лято. Публикуваме кратък текст, разказващ за скорошно пътуване до родната земя на Федра – Крит, с който ще се опитаме да просветлим поне малко мрачните краски в картината на острова, долавящи се и в „Иполит”.
Между 4 и 8 май тази година, в разгара на Гергьовденските чествания и паради у нас, група преподаватели и студенти от НБУ шестваха по необикновените пътища на остров Крит. Малкият им празник се проведе в рамките на пътуващия семинар по старогръцка култура, воден от проф. Петър Димитров, с когото – по една или друга от дестинациите – повечето форумци са поемали на път. Целта и сега беше същата: пътешествениците да разберат повече за класическата цивилизация на местна почва и в жив разговор, а не толкова в аудиторните зали или читалните. Независимо от редуващите се емоции и впечатления, мисля, че накрая всички се прибрахме в подгизналата от мъгла и дъжд София някак по-чувствителни към контекста на онази слънчева и топло-пъстра елинска действителност, която тема след тема се случва да разискваме тук.
Каквото и да кажем за самия Крит, ще бъде малко. Подобен на гърба на огромна риба, потопила се в морето между Европа, Азия и Африка, островът на цар Минос безспорно притежава впечатляващо своеобразие. Това своеобразие е подтикнало предгръцките му обитатели – минойците, да строят импозантни дворцови комплекси с пурпурни колони, със стилизирани рога на бик по покривите и с най-колоритните стенописи от древността, които бяхме виждали. Пак то е пленило първите гръцки заселници – ахейците, и ги е накарало да възприемат местния начин на живот, точно както се случило по-късно и с елинските пришълци през Омировата и архаическата епоха. Същото това своеобразие, наслагвано и преобразувано през времето, посрещна и нас. Бяхме ли готови за него?
Като учени и учещи хора, за част от видяното имахме предварително знание или поне очакване. Въпреки гълчавата на туристите и задуха от прашния ремонт се докоснахме до световноизвестните експонати в Археологическия музей на критската столица Ираклио: фрагменти от дворцови фрески на почти четири хиляди години; още по-стара керамика, създадена с удивително внимание към детайлите; статуетки на богини с шарени дипли, разголена гръд и змии в ръцете; знаменития диск от Фестос, разочароващо малък на фона на научната му слава; както и един богато изрисуван саркофаг от Айя Триада, представящ тържествена процесия, за детайл от който професор Димитров и студентка започнаха концептуален спор. После обходихме колосалната възстановка на Кносоския Лабиринт, направена с много въображение и цимент от сър Артър Еванс. Възхитихме се и на следващата цитадела, изградена във вид на манастирско общежитие – тази във Фестос, от върха на която се открива гледка както към вечно заснежените върхове на Ида и Левка Ори, така и към заслепяващите отблясъци на Либийско море откъм близкия залив. Видяхме прочутите каменни плочи с писаните закони на Гортин, снимахме се на варовиковите блокове в охра от минойския дворец в Малия, разположен на метри от приказния плаж и безбрежно синьото море, изобщо – насладихме се на изключителните гледки, откриващи ни се почти на всяка крачка из острова...
Други неща се оказаха част от неочаквания, но типичен облик на днешен Крит: да речем, мъничкият, но много богат музей в Сития, до който пътувахме през най-внушителните и невъобразимо красиви крайбрежни панорами почти половин ден само за да хвърлим бърз поглед върху изложеното, тъй като на острова музеите работят едва до 3 следобед; още крайбрежните заведения на „руската мафия”, предрешени като уж изискани рибни ресторанти или нощни клубове, в които видяхме да се подвизават съмнително едри и общителни славянки; както и официалното разписание на (между)градския транспорт – гордите и климатизирани „Минойски линии”, обслужващи и най-отдалечените кътчета в Крит, – което също толкова официално не се спазваше с писменото извинение, че по прекрасните и почти пусти пътища на острова често възникват ужасни задръствания. Не мина и без разправии с киселите пазачи в Кносос, които се опитваха да разобличат и разпръснат подозрителното ни разговорливо струпване около този или онзи обект под юрисдикцията на местните екскурзоводи.
В цялото това прекрасно смесване, което Крит предлага, открихме и шарена родна следа. Срещахме български колонисти на всяка крачка – в хотела, на улицата, в автобуса, дори на картофените ниви, покрай чиято вулканично червена земя се случи да преминем в близост до Малия. Повечето от тях ни се оплакваха от тежкия си живот, а когато последния ден по пладне, под пряката угроза от окончателно слънчасване, подминахме на бърз ход с любезно-пестеливото „Добър ден” поредната наша картофоберачка, чухме разочарования й извод, че „българите навсякъде искаме да си останем непознати”. Да, но имахме късмета да се срещнем и с Янко от Димитровград, съвременен критски аед от ромско потекло, чиито стари градски песни, изпълнени под съпровода на гъдулка, някои западноговорещи туристи приеха с възхита за автентичен елински фолклор едва ли не от времето на Демодок и Омир. Коя България и кои българи?
Това накратко е своеобразният Крит, който видяхме – мястото, отгледало и Зевс, и Минотавъра. И ако на отиване островът сякаш нарочно се беше скрил от авио-погледа ни под гъстите облаци, сюрреалистичното отлитане от крайбрежното летище на Ираклио в ясния неделен следобед не остави и капка съмнение, че с Крит ни свързва кратка, но красива и висока връзка – точно какъвто беше и полетът ни до София.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Много хубави коментари на Нинел и Анита - наистина пробуждащи въпроси по модела и текста, които професор Богданов пусна във форума като същински артефакт. Досега все имахме текстове, които да коментираме и въпреки това винаги търсехме "свободата" да коментираме и нещо друго - да не оставаме напълно в текста. Сега имаме текст, който е такъв, че имаме "свободата" да тълкуваме каквото си поискаме и да пишем за каквото си искаме, а някак - все търсим текста и начина, по които да останем в един контекст, който е тукашен и който познаваме.
Имаме малък разказ по действителен случай, няколко от форумците са действителни герои в него, Влади казва, че тази действителна случка - пътешествието до Крит - ги е направила "някак по-чувствителни към контекста на онази слънчева и топло-пъстра елинска действителност, която тема след тема се случва да разискваме тук". Колкото и да не харесвам този тип контекст и винаги да съм заставала срещу него - аз също познавам това чувство, но някак в обратния ред - по който един текст и едно несигурно разбиране на места-на места придобиват сигурния като камък израз: мостовете, които Ксеркс пазел, пътищата на Йония, по които Артемисия повела Ксерксовите синове, Темистокъл, на когото елините вярвали и който ги убедил напролет да отидат до Дарданелите, а когато елините тръгнали към Хелеспонта - Ксеркс се отправил към Сарди, минавайки по върховете на Мюкале... Когато аз минавах под върховете на Мюкале и дори видях един от останалите римски пътища, който вероятно е следвал траекторията на някой по-ранен, но може би само с това изключение, че е по-ниско в планината, така както моят път беше още по-ниско - беше есен, а не пролет, както е било тогава, когато Ксеркс се влюбил в жената на Масистес. Есента обаче много приличаше на пролет, защото онези ширини са топли винаги. И дъждът, който валеше и който винаги е някакво нещо, което е между текста и контекста – придаваше истинско усещане за пролет.
Из Йония аз пътувах с Ксеркс и постоянно усещах доближаването на текст и контекст, на това което е разказ и на това, от което ще продължи разказът - в подножието на Мюкале вече бях в Девета книга, преместих се да седя от към страната на планината - въпреки, че има разбиране, което няма как да бъде разбрано от конкретността нито на самия разказ, нито на самия контекст - а се поражда от непрекъснатата смяна на текст и контекст, от непрекъснатия сблъсък на нещата, които са могли да станат по един начин, но са станали по друг, могли са да се случат на един човек, но са се случили на друг... и с това са създали нещо повече от действителност – модел. Пътувах между любовната история на Ксеркс, която излизаше и ставаше любовна история на Херодот, откъдето излизаше и ставаше моя любовна история, подобна на други любовни истории... Успоредно с текста на Херодот, който започваше с “тя също била там” се пееше и текстът от онази песен "Цялата земя прекосихме и какво открихме.../същия стар страх: Бих искал ти да си тук.", който казваше обратно.
Всъщност, когато се говори за контекст ние не трябва да разбираме само външната среда, защото контекстът е сложно нещо – той е външен свят, но той винаги зависи от нещо друго от някаква реалност, защото текстът за този свят – както казва професор Богданов – едновременно сочи контекстите, но ги и представя. Съществува една тънка линия, в която контекстът става синоним на дискурса, но световете на контекста и световете на текста не съвпадат. Няма твърдо понятие за контекст, в което контекстът да означава само външен свят. Ако означава само външен свят, то той е свършен и следователно не може да бъде контекст за нищо. Става въпрос за сложни отношения между реалните неща на различни светове в миналото, но и на реалните неща, на сегашния/нашия свят (свързаността между световете поражда реалността), което пък задвижва темата за непромяната и промяната и за това, че мислим в големи парадигми, а не с откъснати светове – откъснати като време, например - античният Крит, и откъснати като място – самият о. Крит.
В тази връзка искам да попитам пътуващите из Крит - Влади, професор Богданов и професор Димитров - кой беше текстът, с който пътувахте из този контекст? Какво си мислехте и как контекстът стана част от текста и как вие станахте част от текста, след като тогава, макар и в друго време, сте били част от този контекст?
Бащата на Артемисия бил от Халикарнас, а майка й от Крит... това виждам сега в текста на “История” и с това завързвам коментара си към историята на Влади, прибавяйки още една смела жена към Ариадна... и към страховете на професор Димитров. :-))) |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4989 |
|
vesselina vassileva - 2011-07-24 14:13:36 |
|
|
Здравейте! Щастлив съм, че краткият ми текст е успял да зарадва повечето форумци. Искам да благодаря на проф. Богданов както за това, че публикува пътните ми бележки от семинара в Крит, така и за казаните хубави думи – макар че като участник в пътуването той със сигурност би могъл да посочи и не малко общи места и впечатления, които написаното от мен по една или друга причина премълчава. Благодаря също на всички за коментарите и мненията, на които ще се опитам да отговоря обобщаващо сега.
Засягайки въпроса за трагическата грешка (hamartia) в първия си коментар, Веселина основателно направи връзка с мотива за нейното повтаряне, както и за въвличането на други в поредицата от неправилни последствия. Причината за това разрастване е според мен двойна: поначало драматичните образи грешат, защото не успяват да запазят самоконтрол и здрав разум (sōphrosynē) и по този начин изпадат в крайност, прекаляване и грях; много често обаче грешките им се дължат не толкова на липсата на сдържаност и самопознание, колкото на по-общата и неутрална неспособност на човешкото същество да разпознава и борави с режимите на еднаквото и различното в заплетените ситуации на разказа и живеенето. При второто следва да говорим за тип грешка, който всеки човек допуска непрекъснато, неспособен да разграничи това, което се повтаря в дадения случай, от това, което само изглежда повтарящо се, но в действителност не е. Ако погледнем митовете във връзка с родословието на героите (какъвто е разказът за Тезей, Федра и Иполит, чиято значима идентичност се носи тъкмо от семейната им принадлежност и общностния им статус), ще се убедим, че историята на повечето от тях съдържа такова повторение, особено когато става дума за „трагедията” на съответния род. Митичният Егей, бащата на Тезей, за когото Анета попита, се ражда и живее отначало извън Атина, какъвто е и случаят с Тезей и Иполит, отгледани в Троидзен. Съответно, и тримата мъже трябва да доказват правото си на наследство: Егей е във вражда с природения си брат Палад, Тезей се бори най-напред с коварството на Медея, с която тогава живее Егей, а после и със синовете на Палад, с чиято кръв омърсява ръцете си, докато Иполит в крайна сметка загива от клеветата на Федра, с която тя осигурява на невръстните си синове правото да наследят царската власт в Атина. Дори присъствието на боговете е в някаква степен повтарящо се: в „Медея” (663 и сл.) остарелият Егей е лишен от потомство и в основната версия на мита това се обяснява с гнева на Афродита, която в „Иполит” пък се оказва причината Тезей да загуби потомъка си и поне по тази линия да остане бездетен. И тримата, изглежда, страдат от появата на Артемида: според Омировата версия („Одисея”, 11.321 и сл.) именно тя донася раздялата на Тезей с Ариадна, сестрата на Федра, като я убива на връщане към Атина, а опечаленият герой забравя да смени платната на кораба, което довежда до смъртта на баща му Егей; в „Иполит” пък същата богиня става повод той да загуби сина си, който й е прекалено отдаден, а тя не се намесва, за да го спаси. Такъв повтарящ се в родовата драма мотив е и Посейдоновият бик, за който Георги хубаво писа, и особената крайност на тримата мъже в едно или друго отношение, когато най-общо става дума за царския им авторитет.
Разбира се, голямата трагическа поука е въпросните повторения да резонират различно в съдбата на отделните представители на рода – откъдето и много вярната бележка за различното начално събитие, отразено по свой начин не само в наречените на различни семейни членове трагедии, но и в различните версии на една и съща творба като, да кажем, „Иполит”. Тезей не се справя така добре с непознаването на сина си, както по-рано прави Егей, и не успява да предотврати убийството, макар че успява поне да се помири с него. От своя страна, Иполит не се справя така добре с почитането или пък с омилостивяването на боговете, както правят баща му и дядо му; нещо повече, отказът му да почита Афродита води не просто до лично отмъщение, но и до особена изневяра спрямо рода, тъй като очевидно влиза в конфликт с митологичното вярване, че именно Егей – за да се помири с Киприда и добие наследници – въвежда култа към нея в Атика. Всички тези по-големи или по-малки грешки в като че ли типизираната и монотонна поредица от предизвикателства имат за задача да породят както специфична семейно-общностна история, в която отделните dramatis personae се определят чрез сполетялото ги общо, така и разказ за индивидуалността на всяко едно от лицата, имащо роля в нея. Мисля, че с дългата си и богата история Крит предлага изгоден изглед към подобно променящо се (макар и далеч по-позитивно) повторение – нещо, което се опитах да внуша в краткия си текст като връзка с предходната сесия. |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4988 |
|
Владимир Маринов - 2011-07-24 13:36:57 |
|
|
| Прочетох текста на Владо за Крит и част от тайните на този остров ми се откриват, следвайки конеца, или може би преждата, на разказа му, заплетан с коментарите на форумците. Включвам се в преждата (или мрежата) след коментара на Веси за Ариадна и за Ксеркс. Виждам покрай коментарите, как темата за любов, семейство и власт е свързана и с болка и страдание, в резултат на силни (или слаби) страсти и желания на героите и на другите персонажи (дали са богове, или смъртни хора) да постигат своето – включително и разказвачите. Чудя се, за какво, всъщност, е този стремеж? Като си помисля за Ариадна и лабиринта, виждам интереса по-скоро в това, да следим конеца, отколкото да го дърпаме към себе си. За тайните – то ако няма тайни, няма разказ, защото няма ‘връзка-развръзка’ – така че, да, ако няма тайни, те се създават, пък ако ги има, се спекулира и се проектира. Ясно е, че моето разсъждение е малко по-върхностно, защото пропускам тайнства, иницияции и т.н. Но все пак си мисля, че дори големите тайни не са такива за този, което умее, да ги види – а виждаме само толково, доколкото сме способно да видим и да разберем. Ако признакът на поддържника на властта е в това, да е хранител и пазител на тайните, то едва ли все засяга останалите които се намират в недостъпа до тайните, стига страстта им да не ги връзва към тях, а да си следят конеца и разказите по свой начин, и да произвеждат собствените си разкази, със собствените им тайни, които тук или там за малко проникват. Сега, след като написах това, си давам сметката, че може би моят коментар е извън темата на форума – ако е така, се извинявам. Просто се зарадвах на описанията на Владо за непознатия ми остров Крит и на коментарите покрай него, и участвам безстилно, но не съвсем безстрастно, със проекцията извикана от него. :) |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4986 |
|
анита касабова - 2011-07-24 10:13:16 |
|
|
Проф. Богданов не ни дава ваканция за мозъците. Погледнете какви въпроси ни поставя за мислене! Простото и сложното - и стил и съдържание. Винаги съм си мислила, че стилът не е външен на съдържанието. Колкото по-леко влизаш (не казвам разбираш на прима виста непременно, а влизаш) в даден текст, толкова по-убеден си, че изследвания (описвания) проблем „лежи” на автора. Това се усеща/разбира и при художници, и при таньори и при музиканти. Като четеш пък текст, гледаш картина или танц, които те бодат като заметени под килим парчета от счупена чаша, си казваш – ау, къде да стъпя, и толкова повече се съмняваш в това, дали авторът има разбирането и уменията да работи нещото, с което се е захванал? Защото чашата при него не служи за пиене, а килима – за предпазване от убождане. И какво е това усещане – външно е, но изразява вътрешно убеждение - да избягаш. А проф. Богданов стига до там в безапелационно-точната си формулировка, да каже „Стилът е друг вътрешен текст, който носи външния.” Т.е стилът не е външното, той е основното, това, което крепи всичко друго, той е крепежното съдържание. В икономиката има също проблем за стила, икономическия стил. Този термин е въведен от Н. Грас, но после се възприема по-широко в европейски клонове на икономиката, макар да не се използва в доминиращото направление днес. Грас казва: ”Капитализмът е вечен икономически ред,той само има различни „стилове”. Значи има руски стил, европейски стил, японски стил. Да, но точно стилът прави този ред различен – той е, стилът е този, който (по смайващата формулировка на проф. Богданов) поддържа японското чудо, китайския феномен, балканския икономически феноменален неуспех. Значи точно стилът е същността на нещата. Тогава обаче, какво е стил? Когато кажем икономически стил – аз знам какво е – това е трудът (измеряем), духът (описваем) и начина на мислене и действие на хората, като единици и като групи (сложно анализируем, но както измеряем, така и описваем). Като погледнем излъскана като гланцирана картичка Япония, ние се замисляме – как го правят? Значи, за да кажем какво е стилът, трябва да отговорим на въпроса „Как го прави?” И това вече означава нещото, което наричаме съдържание. Т.е. как работят, при каква организация, как са я постигнали, при какви закони, какви са тези хори – с несломим или с пречупен дух....?
Преди да прочета изречението на проф. Богданов Стилът е вътрешното,което носи (поддържа) външното, тези дни, писах рецензия за френското издание на OEconomia като „рецензент на сляпо”. Трябваше да отговоря на двама редактори на въпроси, свеждащи се в крайна сметка всичките до „оригиналността”. „Статията ваша ли е?, Познавате ли текстове от нея, публикувани другаде?, Изследването оригинално ли е?” – като текст, идея, информация, подкрепа на тезите. Ама знаете ли друг такъв текст, ама такава идея... С пирон ми забиха в главата "тази „оригиналност”. И сега като гледам какво съм написала на страниците на OEconomia и като я сравнявам с рецензията на другия резензент, която не бях виждала, какво установих сега?! Че съм оценила стила на незнайния за мен автор.....Това, че той е написал една малка, 34 стр. статия, която има в себе си огромен труд, огромно четене и мислене, събрало повече от век подробно познававане на текстове, модели и идеи, оплетени в социално-политически и идеологически, съдбовни случайности. А се чете с лекота... Точно това написах – за лекотата, която може да се постигне само с огромна работа, довела до анатомичното познаване и оригиналната (това е най-отличителния белег изглежда на стила) класификация. Т.е. задала съм си въпроса: ”Как го е направил??”. Другата рецензия няма всъщност отношение към стила на незнайния автор. Тя подскача като бос човек по килим, под който има натрошени стъкла. Не разбрах, какво иска да каже колегата-рецензент. Също с положително заключение, дал е толкова точки - колкото и аз дадох. Той май подкрепяше себе си и не беше писал за статията, а за това, колко много неща са му известни поединично – и няма ....„стил” или „оригиналност” или ... май "единство", което пък е "оригинален стил". Да, всички знаем много неща. Всеки каменоделец знае как се дяла карарски мрамор, но може ли всеки каменоделец на направи Пиетата във Ватикано? Всъщност и статията на анонимния за мен автор и резенцията на колегата, обгръщат огромни пространства и времена. Но с различен „стил”. Единият- лек, влизаш в него, носи те във въздуха, искаш да се понесеш с него и да разбереш „как го прави?”, другият – подскачащ като бос човек върху килим, под който има натрошени стъкла – искаш да избягаш. Едното (статията) изглежда просто и леко, другото (рецензията) – сложно и тежко, но дали пък простото не е сложен труд и независим, свободен дух, а сложното просто гордост. Така мисля. Не от професионална завист (завистта е смъртен грях като гордостта) или от несъгласие с колегата,(няма в какво да сме несъгласни в крайната оценка, а просто така го усещам. Боде ми.
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4985 |
|
nkioseva - 2011-07-24 10:00:13 |
|
|
Професор Димитров, Вие сте един от големите живи примери по лошия ми коментар! :)))
Често пъти, хората подозират тайни - там където тайна няма, а има друго. Помните ли, когато всички се чудихме защо Аместрис е обезобразила майката на Артаюнте, а не Артаюнте. Вероятно е имало защо. Но вие, въпреки че сте превел Херодот - мога да се обзаложа, че не знаете. А не знаете, по простата причина, че не разполагаме с материален контекст, нито с мит, така че да можете да се опрете на тях. Ето точно в този момент идва устността и тя поражда най-малко три версии по въпроса:
1. Ксеркс въобще не е дразнил Аместрис с връзката си с Артаюнте - Аместрис се е дразнила от истинското влюбване на Ксеркс - в майката на Артаюнте.
2. Артаюнте, понеже е носела царската дреха, се превръща в знак на царя, започва да означава царя, затова никой не може да я нападне - това би означавало, че напада царя. Докато майката на Артаюнте означава Артаюнте - тъй като тя я е родила, точно така както и непостигнатата при майката любов - се реализира при дъщерята.
3. Третият вариант е най-сложен. Той малко прилича и на темата за властта. Това е моят вариант, най-вероятно същинска свръхинтерпретация. Този вариант се захваща на това, че Херодот (излизаме отвън при автора на текста, а не вътре в сюжета, където са героите) създава интрига, която е насочена към всички извън текста, като без да развива историята и някак така че все едно вътре в текста всички намират логическата причина Аместрис да обезобрази майката - дава този сюжет и затваря разказа. От тук насетне този разказ за втори път много сериозно излиза навън - той се насочва към всички онези, на които тази история ще бъде разказвана. Имаме пълно излизане извън разказа - и от страната на автора, и от страната на този, към когото разказът е насочен. Това се бях сетила, пътувайки по Йония. Разбирането от разказа излиза извън него в един над-контекст, обхващащ времето автор-читател. Разбирането обаче е това, което ще търсят читателите, това, което авторът търси - е любовта. Разбирането и любовта - сигурно за милиарден път го казвам - в онзи контекст са едно и също нещо. Това най-добре се вижда при Платон, но и днес - защото любовта е състояние, което разширява - един човек среща друг човек. От тук и любовният разказ винаги се отваря към повече герои. Херодот, професор Димитров, се усъмнява в разбирането вътре в собствената си "История" - моделът на любовните разкази, както и на властническите разкази - е счупен. Но Херодот не се отказва - за него разказът и това, което е извън разказа и което също е своеобразен разказ, са равностойни полета. Затова и самият Херодот може да влиза вътре в разказа, както и да извежда неща от разказа навън.
Никой не разбира любовта на Ксеркс - диалозите вътре са неми - това може да е проекция на друго, на това, че никой не разбира любовта на Херодот, затова и Херодот, чрез любовния разказ на Ксеркс, отваря пред нея такъв обширен хоризонт: векове наред всички да се питат за случката в сюжета, да не намират логика, да я търсят, боговете да не им помагат, да знаят, че в разбирането си ще са сами и виновни, че никой няма да сподели вината им, да виждат как героите отвътре знаят, а те самите – отвън – не знаят – каква е тайната – да се придвижват бавно, но колкото и да се доближат към разбирането – то никога да не е сигурно.
Да, в историята на Ксеркс няма родово проклятие и няма извънчовешка намеса - което 1. концентрира нещата в реалността на една среда, която е чистото "сега" на тогавашното случване, но това "чисто сега" е по-скоро обвързано с автора и с момента на случването по време на писането, а не с момента на случването на героите, защото авторът разказва история (разказ обвързан с миналото), и освен това променя модела на обвързаност, който масово се е ползвал дотогава 2. няма богове, защото има реални хора, а кой е по-реален от героите на разказа, в чиито отношения не се намесват богове - освен авторът. Този, който се намесва в историята за любовта на Ксерск, е Херодот – вместо бог. Херодот казва ли каква е тайната?
Любовните разкази приличат на властническите разкази, но са някак малко наопаки – защото за разлика от любовните разкази, в които героите се увеличават, във властническите – изчезва дори самият цар. С изключение на Крез, и на Ксеркс. Царят обаче изчезва тогава, когато е изпълнена същата функция, каквато се изпълнява и от любовните разкази – когато всички са разбрали. Властникът има свой разказ, за да могат обикновените хора да се ползват от него и този разказ свършва, разграбен от обикновените хора без разказ. Да имаш разказ е важно нещо - и Херодот въобще не е казал, това което вие казвате, професор Димитров. Тезей е много трагичен герой, защото той има мит, но трудно прави разказ – Иполит не може да му разкаже, защото е дал клетва, Федра не може да му разкаже, защото е мъртва и му оставя само лъжата на писаното слово... Когато Артемида дава разказа на Тезей, тя го пита: "Гризе ли те, Тезее, разказът?" – защото разказът го довежда до замисляне и до разбиране. В интерес на истината, в текста има само две места, в които някой мисли – 1. когато Федра разказва за любовта си; 2. когато Тезей разбира истината за Иполит – т.е. само двама от героите е показано, че мислят - Федра и Тезей... и двете места са обвързани с разказ.
Георги, не съм виждала човек, който така да не вярва на собствения си текст, като теб. Много ясно, че с Анета сме прави:-), върни се назад и виж, че това, до което ти достигна след дълго четене, аз достигнах, хващайки се за една интерпретаторска теория, която взех от твоя текст – по простата причина, че тя отговаря на характера на текста на трагедията. Не може в трагедията да се говори за два вида срам – добър срам и позорен срам, не може на поне пет места да се разграничават различни неща, границата между които да е почти невидима, не може да се борят най-открито две богини – а култът да не е двоен и да не работи за разбирането-любовта. (Обратното би било като все едно да ме засегне фактът, че ме сложи сама в първа група!)
По същия начин горната теория за Херодот и любовния разказ на Ксеркс, която аз много обичам - започва от третата част на "Любов, семейство и власт" на професор Богданов.
Теорията ти за Ариадна обаче, Георги, е много добра и идва точно навреме, дано да убеди професор Димитров, че Ариадна не е жива.
P.s. Влади, мини на Средиземноморска диета:-)! |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4982 |
|
vesselina vassileva - 2011-07-23 22:22:07 |
|
|
Здравейте,
Владо беше сполетян от гастрономическия гняв на “могъщите и отмъстителни богове на средиземноморското лято”; с неговите думи и от негово име се извинявам, че не се e включил в дискусията.
Допълвам две неща по въпроса за култа, който Артемида учредява, за да почете Иполит; забелязах ги, докато се занимавах да прочета повече по мита за критското пътешествие на Тезей, затова ви ги споделям сега. Първото със сигурност подкрепя тълкуването, предложено в миналата сесия от Анета и Веселина.
1) Култът, който Артемида учредява, може да се разглежда като огледална реплика на култ към Афродита, който Федра, вече влюбена в Иполит, учредила в Атина, преди да замине за Трозен. Сведението за този култ е в началната реплика на Афродита, стихове 29-33. В буквален превод те гласят: “Преди да дойде в тази тука земя Трозен, / в близост до скалата на Атина (= Акропола), обърнат към / тази земя, храм за Киприда тя построи, / понеже обичаше чуждоземна любов (по това време Иполит е вече в Трозен), и на Иполит / в бъдеще ще носи името това светилище.” Според историческите коментари към текста, такъв храм на Афродита действително е съществувал в Атина и е носел името “Афродита край Иполит”, понеже в близост до него е имало светилище на Иполит.
2) Знаете, прощавайки се с Иполит, Артемида обещава да погуби някой любимец на Афродита. Много се чудех за кого става въпрос, порових се, нищо не открих; докато не ми хрумна следното: много често в митовете не се прави разлика между нещо, което ще се случи, и нещо, което се е случило; в този смисъл обещанието, че нещо ще стане, може да се разглежда като напомняне, че нещо вече е станало. Та така си помислих, че Артемида вече е погубила любимец на Афродита и тогава Афродитината омраза към Иполит може да се разглежда и като своеобразен реванш спрямо Артемида. Кой е погубеният от нея? Сестрата на Федра, Ариадна (впрочем, в ст. 339 от нашата трагедия на Еврипид Федра отъждествява случващото й се нещастие със случилото се на нейната сестра.). Според една версия на мита за Тезей (Scholia vetera in Odysseam, ed. Dindorf, схолион към песен XI, ст. 322 и ст. 325), героят, връщайки се от Крит, изоставил на Наксос по поръка на Атина влюбената в него Ариадна; пред Ариадна се явила Афродита, която я закриляла, и й обещала, че ще накара Дионис да се влюби в нея и да я направи своя съпруга; богът се влюбил, оженил се, но открил, че Ариадна не е вече девствена и я обвинил за това – голямо в очите на елините – прегрешение пред Артемида, която тутакси я погубила. |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4980 |
|
ГГ - 2011-07-23 20:27:50 |
|
|
За “някакво” прогонване
Абе, Клепто, какви са тези тайни? Властта, аз знам, има винаги тайни. Така е с американците, със СДС, с не-знам-кой-си, с всички, които имат власт. Трагедията на тези хора е, че имат власт и на ВСЯКА ЦЕНА, искат д а си я заяпазят. Еми, добре, бе хора. Дръжте си я. Кой ви пречи? Само че, демокрацията не търпи тайни. Всичко се разкрива. Веднъж един с власт ми каза, че еди-кой-си (знам му името, но няма да ви кажа), бил смешен. Е, ами той самият не е ли същият или се мисли за супер?
Няма, няма такова нещо, Клепто, всички властници загиват. Номерът е другаде. Не е на Крит. Нито е в София. Властта е опасно нещо, казал го е Херодот, защото опрапастява живота на хората, но и на властниците. Стига с този плач по властта, ами вземи и напиши един велик коментар. Щото последният е зле.
Силните емоции не водят до добро. Йатре му, не злорадствай
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4978 |
|
Петър А. Димитров - 2011-07-23 16:41:52 |
|
|
Реминисценции на митологията или De kreta sui generis
Тезей (тесеус) дължи митоллогията си на атиняните и най-вече на Пеисистратес (ПиЗистрат) едва от 6 в. пр.Хр., по чисто политически хероически причини. Те го приближават до Херакъл и му приписват началото на атинската демокрация.
Няма съмнение в това, че мотологията за Тесеус е от времето на атинската полисна експанзия. Тогава са създадени т.нар. Theseis, т.е. ‘Тесиади” .
Но някои моменти са реминисценции, отдавна мимали спомени за отдавна минали време. Къде е началото? Той е герой – ще рече роден от смъртен и богиня или от дева и бог, в случая се говори за Посейдон. Айгеус (Егей) уж бил с майка му Айтра до една скала и даже бил оставил едни сандалки и един меч, та като пораснел да ги извадел изпод скалата и хооп! – в Атина! Бил на 1б, когато го направил и първом изпотрепал няколко разбойника, казва поетът Бакхилид(ес) (18, 16).
Но и продължава историята: Егей е вече женен с Медеа. А онази вещица урежда да изпратят Тесеус да се бие с бика от Маратон, който на свой ред уж бил оня, другия, дето Херакъл хванал на Крит и довел до имперската земя Атина. Медеа пробва да го отрови, но Егей осуетява делото и я разкарва. Тесеус (тезей) е победител в битката с бика на Минос, ‘Минотаурос’, Минотавъра, де.
От това време се разбира, че Крит владее морето и диктува положението. Преди това чудовището, родено от Пасифае и Критянския бик, (тая работа нагласил Дедал (Дайдалос), живеело в Лабиринта. А какво е лабиринт? Това си е дворецът и постройките около него, известни като дворецът в Кносос. Е какво е ‘лабиринт”?
Ами може да се види от възстановените останки от него. Някои ги видяха.
Омир и Хесиод(ос) са знаели и са пели за Тесеус. Но да кажем малко за лабиринта: тази дума е по-древна от древните поети, вътре се чува “лабрюс” , думата за двойна секира, дума знак и символ за властта на Крит. Рогата на бика са навсякъде на Крит, те са същия този знак. А пък има там намерен един печат... ама за това други път.
Ние, от затритите Класически студии, може би, ако има тази сгода, ще направим едно представяне през октомври. Имаме снимки. Студентите, които бяха с нас, ще ги покажат. Ще се възхитим отново. Ariadne може да е още там, в лабиринта.
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4976 |
|
Петър А. Димитров - 2011-07-23 15:12:45 |
|
|
Въпреки че е лято, прогонването е тежка и болна тема... но пък тя ме подсети за едно хубаво нещо – да се върна и да благодаря на Марта, за онзи коментар в миналата тема, с който не ме прогони и което... направо ме учуди!
Всеки път ми се иска да отреагирам на коментарите на Марта, но все нещо става и не успявам – може би и затова, че те винаги са толкова обосновани и подредени - като "всяка хубава музика сред неспасяемата тъпота на света", както казва Херман Хесе в “Игра на стъклени перли”... и макар че аз не познавам Марта – винаги си я представям като един общ/раздвоен образ между изповедите на Св. Августин и неизповедите на Херман Хесе.
Наред с личната ми благодарност обаче много ме озадачи един абзац от коментара на Марта по повод на форума: "Ще защитя позицията си като припомня, че форумът е четен от голям брой неучастващи в него, голяма част от които, вероятно студенти. Представете си, какво им носи той, когато вместо да се следват и аргументирано да се развиват отделни нови теми, породени от заглавната обща, се изпада в междуличностно разпиляване, което няма стойност за учащите се, които по условие трябва да спазват строго определена дистанция със своите преподаватели."
Дали наистина няма полза от “междуличностното разпиляване” и въобще от личното, когато се прави интерпретация на един текст? Няма ли място личното в разчитането на текста и в оживяването на модела за реалност?
Постоянно мисля за онова нещо, което може да съживи общия студен академизъм, пък било то и хюбрис. Според мен, въпросът не опира въобще до кой университет какво прави - а до това: кой дава онова “лично”, чрез което един текст може да бъде прочетен полезно, не така както общото правилно “академично” четене го е превърнало в нечетим. Изпадам в ужас, например, когато някой каже “Аз нищо не разбирам от старогръцка литература и затова не пиша във форума”, или пък когато интерпретации на един и същи текст, правени от различни хора, следват абсолютно едни и същи модели, в които ясно се вижда, че всичко е ОК – с изключение на това, че въобще не се зачитат именно онези лични промени, при които текстът се е създал – онзи контекст, който не е контекстът на предметите. Пример за това в темата за “Иполит”, например, беше отношението към мита. Текстът се чете чрез класическия вариант на мита, никой не се съмнява в мита, докато самата трагедия постъпва по съвсем различен начин. Припомнете си колко е смешно, например, когато Тезей разбира за нещастието, което сполетява прогонения Иполит – и възкликва: “О, Посейдоне, значи ти наистина си ми бил баща”:-))). Да, но докато Тезей най-накрая е успокоил митологичната си съвест – всички приятели на Иполит смятат, че този, който убива Иполит не е Посейдон, а Зевс – защото секунди преди да се случи бурята, Иполит е помолил Зевс – да се свърши с него, за да види баща му несправедливостта си. Следователно – Посейдон баща ли е на Тезей?
Текстовете казват понякога такива неща, които няма как да се научат - интерпретацията е вторичен текст, разбирането – също – те няма как да се научат, защото всеки път са различни, докато академичното четене всеки път е едно и също - и то няма как да улови промяната в текста (нито удоволствието). За промяната в текста трябва ЛИЦЕ.
В България на личното се гледа много лошо, точно затова и академичното е страшно закъсало – полагат се големи усилия, а не се достига доникъде.
Когато си мисля за форума – (колкото и да е учудващо - мисля за него по различни начини – веднъж с очи към чисто техническата му страна, друг път с очи към текстовете и т.н.) – винаги го свързвам с един прекрасен текст за очите в старогръцката литература. Това е един такъв текст, който в България малко хора биха посмели да напишат – в него като се започне от онзи, който имал едно око се преминава към онзи, който имал съзвездие от очи, до онези, които имали едно общо око, което сменяли и предавали един на друг... докато се стигне до окото, което може да бъде като магически екран върху дланта, не без връзка и с кристалната магическа топка от приказките... през лошото око... до пленяващото око... а през всички тези очи и до въпроса – как ние сега виждаме – но задължително като се премине през огледалото на Платон, при когото виждаш в другия като в огледало себе си, през огледалото-река, в което Нарцис се оглежда, до огледалото - продължение на ръката... и през липсата на огледало... Мисля си, че точно защото професор Богданов посмява да има такива текстове – затова има и форум. Чистият академизъм няма форуми. Къде са?
Понякога съм сигурна, че е далеч по-добре студентите да се занимават с "междуличностно разпиляване", отколкото да не се занимават. Вчера, например, си говорихме с Анета де ла Мар и въпреки че бях чела и коментарите й, въпреки че добре познавам всички истории около Тезей... за първи път, благодарение на нея и личния ни разговор, осъзнах колко трагичен герой наистина е Тезей - баща му умира, защото Тезей забравя да даде правилния знак за четене, синът му умира - защото Тезей получава неправилен знак.
Знаците и на Егей, и на Тезей са твърди знаци, нито един от тях двамата не допуска тяхното по-свободно означаване. Благодарение на това – Тезей губи и баща си, и сина си.
В "Иполит" има и една такава парадигма, която теоретично погледнато е много важна - всички в "Иполит" предпочитат да вярват на факта, на писменото, на сигурното - до такава степен - че повече вярват на мъртвото, отколкото на живото. Тезей вярва на писмото върху мъртвата Федра, но не вярва в думите на живия и говорещ пред него Иполит. Разбира се, това не е пример само за отношенията, в които биха могли да влизат означаванията на академичното и личното. Това е много по-голяма теория, която ясно означава друго - кризата на смяната на устната словестност и писмената устност.
Всъщност... нищо не е толкова важно, колкото е важно аз да си благодаря на Марта и да се поздравим ето с тази хубава комбинация от музика и визуализация – която при това доста наподобява на случванията във форума понякога:
http://www.youtube.com/watch?v=LHDNezwls-s&feature=related
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4971 |
|
vesselina vassileva - 2011-07-23 02:50:38 |
|
|
| Изглежда, че най-накрая лятната ваканция настъпи и във форума на проф. Богданов. Пътеписът на Владо е прекрасен и ме кара да съжалявам, че нямаше как да участвам в този пътуващ семинар. Проф. Петър Димитров е сладкодумник и обичам да го слушам да ми говори за Античността. Прочее, прекрасно лято ви желая на всички! |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4968 |
|
Борислав - 2011-07-22 12:15:03 |
|
|
|
