БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Подстъпи към безсмъртието в един фрагмент на Сафо*
Миглена Николчина

Следата, която оставям едновременно означава за мен моята смърт, предстояща или вече дошла, и надеждата, че тази следа ще ме надживее. Това не е амбиция за безсмъртие, това е фундаментално. Имам  това парче хартия, напускам, умирам, невъзможно е вече да променя тази структура, това е неизменната форма на живота ми. Всеки път, когато пусна нещо, живея смъртта си в писането. Екстремен процес, полагаме усилия, без да знаем на кого поверяваме нещото, което оставяме след себе си. Кой и как ще наследи? Това е въпрос, който днес е по-уместен от когато и да било.

Жак Дерида. Последното интервю


Фрагмент 55 на Сафо е достигнал до нас чрез Стобей. Плутарх цитира части от него на два пъти, като в единия от случаите твърди, че той е адресиран към необразована жена (същото твърди и Стобей), а в другия случай – към богата жена. В този фрагмент Сафо, която другаде се описва като блага и незлоблива, е доста сурова. Както уместно отбелязва Ан Карсън, “стихотворението на Сафо заплашва жената със заличаване, което след това осъществява, като не споменава името й.”(1)  Фрагментът всъщност тържествуващо си представя другата жена мъртва:

Κατθάνοισα δὲ κείσεαι πότα, κωὐ μναμοσύνα σέθεν
ἔσσετ᾽ οὔτε τότ᾽ οὔτ᾽ ὔστερον. οὐ γὰρ πεδέχεισ βρόδοων
τῶν ἐκ Πιερίασ ἀλλ᾽ ἀφάνησ κἠν᾽ ᾽Αῖδα δόμοισ
φοιτάσεισ πεδ᾽ ἀμαύρων νέκυων ἐκπεποταμένα.

“Ти ще лежиш напълно мъртва завинаги и няма да има спомен за тебе нито тогава, нито по-късно, защото ти нямаш дял в розите, онези от Пиерия, и дори в царството на Хадес ще се скиташ незабелязана, пърпайки сред бледните сенки.”(2) 

За разлика от други, големи или малки, откъслеци от творби на Сафо, този като че ли не предлага особено сериозни затруднения пред преводача. Розите от Пиерия са със сигурност музически творения – Пиерия е планинска област в северна Гърция, където богинята на паметта Мнемозина ражда Музите. Малко грубичко, Сафо си представя жената, към която се обръща, мъртва и забравена, тъй като не е имала нищо общо с музите.


Дял в розите

И все пак тази прозрачност подвежда, тъй като прикрива загадъчното опако на казаното. Ако смърт и забрава следват от нямането на дял в розите от Пиерия, какво следва от имането на такъв дял? Трябва ли да виждаме смъртта и забравата на съперницата на фона на възможността за тяхното надмогване? Ако “ти” ще си мъртва, понеже нямаш дял в розите, значи ли това, че “аз”, имайки такъв дял, няма да бъда? Ако аз безгрижно ти напомням за твоята неизбежна смърт, значи ли това, че аз някак си ще избегна положението някога да легна мъртва? Или просто значи, че мене ще ме помнят, а тебе – не? Освен това, твърди се, че и в селенията на Хадес жената без дял в розите ще бъде незабелязана. Тя е незабелязана тук и сега, тя е незабелязана в момента на смъртта си и след това, но и там, в подземното царство, тя ще бъде незабелязана. Ако допуснем, че нещата, които ще се случат на “ти”-то в стихотворението, различават това “ти” от “мене”, защото аз имам дял в розите, стихотворението предполага следните твърдения:

“Аз никога няма да лежа мъртва и за мене ще си спомнят сега и винаги, защото аз имам дял в розите, онези от Пиерия, и дори в царството на Хадес няма да се скитам незабелязана.”


Единствено или множествено число

Тук се долавя аурата на хюбриса – хюбриса, от който толкова се плашат и който толкова често извършват в старогръцката култура. Уверенията на Сафо, че няма да се опитва да докосне небето (фр. 52), показват, че мисълта да докосне небето все пак е хрумвала на жената, на която Афродита тича на помощ, обръща се към нея по име и я изслушва в сънищата й. Ако въобще има поети, уверени, че дарът на боговете не следва да ги порази като светкавицата, която овъглява Семела (срвн. стихотворението на Хьолдерлин “Към поетите”) – Сафо ще да е една от тях. Ти си далече, но думите ми те връщат при мене, разделяме се, но радостите, които преживяхме заедно са завинаги, страдам, но гласът ми създава мигове на неунищожимо блаженство – как бих могла аз, която разговарям с боговете, да се окажа подвластна на старостта, смъртта и забравата?

Имплицитните претенции на фр. 55, забележителни с хюбриса си, биха могли обаче да бъдат разчетени и в единствено, и в множествено число. Поради фрагментарния начин, по който е оцеляла старогръцката лирика, често пъти не е лесно да се знае със сигурност кой говори – или пее. Дали поетът – поетесата –  говори от свое име или от името на някой друг (надгробните надписи, например, ни говорят от първо лице)? При това текстовете на Сафо биха могли да бъдат изпълнявани от хор, който казва “аз” като част от всички останали, или от солистка, която казва “ние”, за да включи и други в твърденията си. Тъй като почти винаги четем фрагменти, винаги има известна доза неяснота как трябва да се чете “аз”-а или “ние”-то. Отвъд неяснотите обаче несъмнено е, че винаги става дума за кръжене между единичното и множественото в тесния кръг от приятелки, който лириката на Сафо често предполага. Вместо да жалим фрагментарността, бихме могли просто да се оставим на омайващата пластичност, на хипнотичната втечненост на “аз” и “ние”. Тази втечненост – втечнеността на сливането и разделянето на пеещи гласове – отстъпва на крехка и чуплива самотност в моменти на криза (“езикът ми се счупва в мълчание”, фр. 31) или предизвикателство (“някои казват... но аз казвам”, фр. 16) Удоволствието като че ли умножава субекта, болката и мисленето му налагат единствено число - единствено число, което на свой ред се подлата на конфликти и разделения (“не знам какво да правя, имам две души”, фр. 51). Във фр. 147, който би могъл да бъде прочетен като едно от експлицитните изказвания на имплицитните твърдения във фр. 55 – на надеждата да те запомнят в бъдещето – “аз казвам” е положено редом с “нас”, които ще бъдем помнени:

Μνάσεσθαί τινά φαμι καὶ ὔστερον ἀμμέων.


Казвам, че дори и сетне хората ще си спомнят за нас...

Във фр. 55 думата, която преведох като “имам дял”, предполага съвместно владеене или употреба на нещо. Розите от Пиерия следователно предполагат заедност на притежаването или употребата им: човек не може просто да ги притежава, човек има дял в тях. Така че имплицитното безсмъртие във фр. 55 се отнася не само да “мене”, но до “нас”:

Казвам, че дори и сетне хората ще си спомнят за нас,
които имаме дял в розите...


Жените и безсмъртието

Множественото число, което препраща към кръга от ученички и приятелки на Сафо, налага на вниманието един друг вид хюбрис. Сафо, чийто живот и дело обхваща границата между седми и шести век пр. Хр., е сред най-ранните старогръцки поети, достигнали до нас. Тя предхожда с около век Пиндар и неговите възхвали на величието на поета. Тя предхожда също така философските идеи за безсмъртието, които, както правилно се посочва, не биха могли да произтичат от омировите представи за душата и безрадостното й задгробно съществуване. Орфическите тенденции понякога се проследяват назад до седми век пр. Хр., но това датиране и приложимостта на тези идеи спрямо Сафо могат да бъдат само обект на догадки. Какъвто и да е бил случаят с тези несигурни тенденции, вижданията на Сафо за смъртта и безсмъртието трябва да се преценяват на фона на господстващите героически ценности на епическия свят.

Тези ценности по правило изключват жените от устройствата, които компенсират мъжете за смъртността им. До такава степен жените са лишени от “дял” в тези устройства, както в епическия сват, така и по-късно в ценностите на полиса, че в изследването си на елинското отношение към смъртта Катерина Колозова оправдано задава въпроса дали жените (както робите и чужденците) са притежавали каквато и да било утеха в лицето на унищожението.(3) Преработката на епическите приоритети в лириката на Сафо съдържа концептуални измествания, които се противопоставят на това изключване. Като смъртно същество, но и като жена, Сафо търси път отвъд смъртта и забравата. Иначе казано, тя концептуализира безсмъртието по начин, който да го направи достъпно за жени. Иронията е там, че макар тенденциите, които тя първа артикулира, да надделяват, валидността им за жените и ролята на Сафо за тяхното разработване биват изгубени.


Да те забележат в отвъдното царство

Рано или късно всеки ще лежи мъртъв – старогръцката култура непрестанно подчертава тази човешка участ. Сянката на безименната жена – незабелязана, неразпозната и може би въобще лишена от облик – скитаща се сред бледите сенки на мъртвите принадлежи на визията за подземното царство, която намираме у Омир и която оцелява до късната античност въпреки орфическите тенденции, от една страна и, от друга, развитието на философските идеи. От това, което знаем, много е вероятно в задгробния свят сенките по принцип да не разпознават никого. Райнер Мария Рилке се придържа към това виждане в стихотворението си “Орфей, Евридика, Хермес”: когато Хермес тъжно казва на Евридика “Той се обърна” (обръщайки се назад, за да се увери, че сянката на Евридика го следва, Орфей губи шанса си да я върне в света на живите), Евридика отговаря просто: “Кой?”

Омир обаче не е съвсем категоричен. В епизода с посещението на Одисей  в Ереб, ударението върху ефектите на Лета и забравата (според орфиците те могат да бъдат отбегнати от посветените) не е последователно. Сенките на мъртвите, които Одисей среща там, помнят собствените си истории и ценят новините, които той им носи. Вярно е, че им е нужно да пият от кръвта на черен овен и черна овца, за да придобият степен на виталност, която да им позволи да разговарят с Одисей. Ако Одисей иска да говори със сянката на мъртвата си майка, трябва да й позволи да пие от кръвта, казва му пророка Тирезий. И все пак Тирезий разпознава Одисей още преди да е отпил от кръвта. Разпознава го и Аякс, който намусено отказва да опита кръвта, тъй като още е разгневен за нещата, които Одисей му е сторил приживе. Виждаме сянката на Ахил щастливо да се отдалечава сред асфоделените полета, след като е чул добри новини за сина си – ясно е, че той може да запомни онова, което му е казано. Получава се, че отказът на сенките да разговарят с редките посетители от света на живите е не резултат на амнезия, а хитрина, за да бъдат нахранени.

Те не могат да се хранят сами, почти са невидими (бледи, смътни, безплътни) и не могат да бъдат докосвани. Одисей е натъжен от невъзможността да прегърне майка си, която го инструктира относно съноподобната природа на душата на мъртвите. Това лишено от вкус, цвят и докосване биване е достатъчно безрадостно. Няма съмнение, че “елинският свят на мъртвите не е място, където кипи някакъв “задгробен живот..”(4)   Като се изключи ахилесовата пета, Ахил е навярно най-популярен с максимата, която изрича пред Одисей, че е по-добре да си слуга в дома на бедняк, отколкото цар в царството на мъртвите. Собственият коментар на Сафо по въпроса е, че ако смъртта не беше зло, боговете биха избирали да умрат. (фр. 201)

И все пак някаква форма на отличие се запазва в отвъдния свят. Одисей веднага я забелязва. Някои са наказани, други са привилегировани. Има и прочути жени – тези, които боговете са обичали и тези, които са родили прочути синове. Одисей е особено любопитен да чуе техните истории. Херакъл даже не е там! При сенките е само подобие на неговата сянка, той самият е в действителност горе, с олимпийските богове. Елисейските полета, едно твърде различно задгробно селение на блаженство и изобилие, се споменават другаде в поемата като мястото за късметлиите. Все още стои открит въпросът за времето на възникване на мистериите, които обещават на посветените блажен живот след смъртта и перспективата на прераждането. Някои изследователи смятат, че е възможно това начало да се изтегли назад във времето до седми-шести век, т.е. до времето на Сафо. Вярва се също така, че западните брегове на Мала Азия, най-близките съседи на родния й остров Лезбос, са центърът, от който тръгват тези идеи. В някои случаи връзката между лириката на Сафо и орфизма (според легендата главата на разкъсания от вакханките Орфей е отнесена от морето до остров Лесбос) се приема за даденост. (5)  Копнежът на Сафо по хладните води на покритата с лотоси подземна река Ахерон (фр.95) е откровено свързан с умора от живота, която отваря пейзажите на отвъдния свят като желана страна. Надеждата й, че притежаването на дял в розите може да те отличи в царството на мъртвите, трябва да се разбира буквално.


Сега и сетне

Омировият мъж има една възможност да възтържествува над смъртността си: като бъде запомнен за геройството си и, за предпочитане, за смъртта си в битка. Запомнянето обаче изисква една друга фигура, самия инструмент на паметта: поета. Така че героят е по необходимост удвоен: той не може да бъде без поета, той е герой-с-поет. Това удвояване е отиграно в “Одисея”, където слепият поет Демодок се появява на пира, за да възпява Одисей, който присъства там и слуша възхвалата на собствените си дела. След това Одисей казва, че поставя Демодок над всички смъртни, поради близостта му с музите. Колкото и високо да е поставен обаче, Демодок се нуждае от това потвърждение от страна на героя си, а също и от месото, което героят отрязва от собствената си порция (все пак оставяйки по-добрата част за себе си, не пропуска да отбележи Омир), за да го нахрани. Героят-с-поет е симбиотична фигура, те ядат от една чиния и споделят едни и същи дела, но у Омир героят е все пак този, който осигурява храната и делата. (6) 

Сафо преосмисля този мъжествен път към безсмъртието чрез един на пръв поглед пределно прост жест: тя еманципира поета от героя. Това може да се стори по-лесно, отколкото е на практика. Конфузията в прочитите на фр.16 илюстрира проблема. “Някои казват”, твърди се в този фрагмент, че конницата или пехотата, или корабите (все артикули от военния Омиров свят) са най-красивото нещо, но “аз казвам”, че най-красивото е нещото, което човек желае. Коментаторите се борят с редица детайли в това твърдение: защо Сафо споменава лидийските колесници като нещо, което някои биха искали да видят толкова силно, колкото тя би искала да види красивата Анактория? Възможно ли е Сафо да говори за бягството на Елена с Парис, без да го осъжда? Е, очевидно е възможно, ако онова, което човек желае е най-красивото, а най-красивото е също и най-доброто – нека тук вметнем, че изобретяването на магистралната елинска идея за калокагатия, за съвпадането на красивото и доброто, също изглежда да принадлежи на Сафо (фр. 50).

Ако най-красивото е онова, което човек желае, то тогава някои може да желаят война, а други може да желаят любов. Превръщането на любовта в ценност бележи фундаментална новост за елинския свят.(7) Ефектът от тази новост е очевиден в стихотворението, където Елена служи за отварянето на съвършено нова гледна точка към Троянската война – тя, която е смятана за най-красивото нещо на земята, вече не е заложница на воюващи армии, а онази, която изоставя всичко, заради нещото, което тя желае. Елена става онази, която дефинира най-красивото нещо чрез собственото си желание, тя става субект на желанието. Добавяйки към войната любовта като възможно “най-красиво нещо”, Сафо създава пространство за женската субектност и върху епическия разказ за герои и битки изписва собствения си разказ за изоставянето на всичко в името на любовта.

Колкото и разтърсващо да е това движение, Сафо не спира до тук. В един завладяващ анализ на стихотворението Пейдж дюБоа посочва, че Сафо иска да отговори на въпроса какво е прекрасното като такова. Отговорът е нещо като дефиниция: прекрасното е онова, което човек желае. “Сафо се придвижва към аналитичния език, към идеята за дефиниция... Способността й да направи това съвпада по време с изобретяването на парите в източното Средиземноморие, в съседна Лидия – една стъпка, която според Аристотел прави възможно абстрактното мислене...”(8) Иначе казано, Сафо не просто заменя войната с любовта, нито пък прибавя към войната любовта като още едно красиво нещо. От позицията на поета, следователно, тя не слага любимата на мястото на героя в симбиозата описана по-горе. По-късните епохи ще го направят – разбира се, по сантиментален, а не по наивен начин, повече или по-малко неискрено.

Сафо е привлечена да направи още една стъпка. Каквото човек желае е също така каквото човек си спомня – в случая Анактория, която Сафо би предпочела да види, а не “вашите” лидийски колесници. А каквото човек си спомня е каквото човек възпява. “Каквото” е само по себе си празно. То може да се изпълни от героя или от любимия –то е отворено. Обичането му – желаенето му – го създава. Като поставя ударение върху каквото човек желае – каквото и да е то - Сафо на практика поставя на фокус поета, който желае, помни и възпява.

Често се е твърдяло, че все още не е любов това нещо, което Сафо възпява, че то е само физиология и чувствено удоволствие. (9) Отговорът е може би, че не любов е целта на Сафо в крайна сметка. Векове по-късно една жрица, Диотима, ще се появи в “Пирът” на Платон, за да твърди, че отвъд това или онова красиво нещо каквото желаем, е безсмъртието.

Сега можем да се върнем към розите от Пиерия. Защото паметта, майката на музите, е делът на поета. Имането на дял не в кои да е рози гарантира оставането в паметта. И по-точно казано, това оставане не следва от имането на дял в розите на Афродита, в болките и удоволствията на любовта, макар че поезията на Сафо непрестанно препраща към тези рози. Имането на дял обаче в онези рози, онези от Пиерия, ще накара хората да те помнят и сетне. Сафо използва позицията си на женски субект на желанието, за да еманципира поета.

Аз няма да лежа мъртва

Това откритие ще пребъде, макар и не за жените. Дали “жените” не са символен резервоар, който подклажда битката за вечно изместващите се хоризонти на човешката свобода? Във всеки случай Сафо прави още една крачка, която, от известна гледна точка, е още по-драматична. Освобождавайки поета от симбиозата му с героя, тя се опитва също така да отхвърли трагичния аспект на решението на човешката смъртност, което се олицетворява от избора на Ахил да умре млад и прочут вместо стар, но неизвестен. Той трябва да умре млад, ако иска да си завоюва слава, единствения вид безсмъртие, достъпен на хората – героят е мъртъв герой, геройската хубост намира най-точния си израз в красивия труп.

Простото заместване на войната с любовта не може да очисти тази трагична двусмисленост: любовта в крайна сметка е поне толкова “горчиво-сладка”, двузначна, чудовищна и най-сетне трагична колкото и геройският жребий.

Като поставя безсмъртието под знака на музите, а не на любовта, Сафо се опитва да отбегне тази двусмисленост. Скръбта няма място в обиталището на музите (фр. 150). Ако музите са благосклонни към тебе – и ако искаш те да бъдат благосклонни към тебе- ще стоиш далече от злочестината.

Но това е трудно, невъзможно изискване – трудно и невъзможно за самата Сафо преди всичко. Пиндар като че ли успява великолепно да го следва, Хьолдерлин полудява под светлината му, поразен от гръм. “Уви, ако сърцето ми кърви от себе си ранено.” С отминаването на героя, неговата двусмислена участ остава с тези, които живеят смъртта си в писането.


* Бих желала да благодаря на Невена Панова за неоценимата й помощ в работата ми със старогръцките текстове.
(1) Anne Carson, If Not, Winter: Fragments of Sappho, New York, Alfred A. Knopf, 2002, p. 368. Ако жената не е била наистина безразлична към музите (наличните източници обаче не ни дават основания да допуснем това) въпросите биха могли да ни отведат в друга посока – към “майцеубийството в езика”, което обсъждам другаде.
(2) Препратките към текстовете на Сафо се базират на Edgar Lobel et Denys Page, Poetarum Lesbiorum fragmenta, Oxford: Clarendon press, 1955; and David A. Campbell, Greek Lyric. vol. 1. Sappho, Alcaeus. The Loeb Classical Library. Cambridge, Massachussetts: Harvard University Press, 1982.
(3) Катерина Колозова, Хелените и смртта, Скопjе: Култура, 2000, p. 71.
(4) Ibid., p.13.
(5) Cf. Т.Г. Мякин, Сапфо. Аспекты истории семантических трансформаций, Новосибирск, 1999, с. 67-68.
(6) Богдан Богданов правилно посочва, че тази зависимост на поета от неговия герой се запазва от Омир и Хезиод до Пиндар. Заедно с това той отбелязва обаче, че “на монолитния човек-герой в Пиндаровата ода странно се противопоставя капризният и крайно подвижен като възприятие поет.” Вж. Мит и литература. Типологични проблеми на старогръцката литература до епохата на елинизма, София: Наука и изкуство, 1985, с. 117, 126. Героят на Пиндар на практика изглежда празен (не случайно имената на неговите герои са без значение) за сметка на плътното и налагащо се присъствие на поета. У Сафо виждаме началото на това преливане от героя към поета, като проблемът за безсмъртието се оказва реле на промяната.
(7) Cf. Недялка Видева, Гръцкото морално съзнание до епохата на елинизма, София: Софийски университет, 1987, с. 116.
(8) Page duBois, “Sappho and Helen”, in Ellen Greene (ed.), Reading Sappho: Contemporary Approaches, Berkley: University of California Press, 1996, pp. 79-88.
(9) Според характерния израз на А. Ф. Лосев, става дума за “физиологичното, елементарно еротично съдържание” на езика на Сафо (qtd. in Т.Г. Мякин, op. cit., p. 64).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Съжалявам, че не съм написала името ви правелно, исках да напиша РОСИЦА, направо се срамувам.
Тема № - 5 Коментар № - 160 Елена - 2009-03-17 09:38:29
Интересно е това, което Лолита каза за „кастрацията”, но съм съгласна с Рисица Гичева, че се работи с един определен мъжки дискурс, с който със сигурност се е прекалявало в продължение на векове – дискурса за слабата и не до там годна жена. Сещам се за една книга на Люс Иригаре - Този пол, който не е един - ако не се лъжа там точно това описва. Да, предполагам, че мъжете са повлияли на женското съзнание за „кастрация”, но въпреки това е удивително как жената усеща липса на този орган и това довежда до множество психически проблеми. Трябва да се каже обаче, че в първобитните родови общности, мъжете са изпитвали страхопочитание към жената, именно защото са я сравнявали със самата природа, с нейната тайнственаст и способност да „ражда „ .Тъй като много първобитни хора не са познавали участието на бащата в създаването на деца; те смятат, че децата са били превъплътени ларви на праотците, които витаят около дърветата и които влизат в тялото на жената. Много деца именно заради това са принадлежали към племето на жената и може би, заради самата връзка, която мъжете правят между жената и земята, когато е дошъл моментът, в който мъжете са „усвоили” земята, използвайки я за изкарване на прехраната, те се „еманципират”.
До тогава земеделския труд е поверен на жената, именно защото тя като способна да призовава в утрабата си ларвите на прадедите , също така има сила да накара да поникнат от засетите полета плодове и жито. Усвоил веднъж земята, мъжът получава своята независимост и може би точно поради тази причина жената също е била „подчинета” , заради връзките й със самата природа/земя.
И в древността мъжът се е ползвал с върховна власт над всичко, но не трябва да забравяме, че съучастничеството на жената, привидно на мизансцена е било ключово дори само заради подкрепата й. Все пак „Зад всеки силeн мъж, стои също силна жена".
Тема № - 5 Коментар № - 159 Елена - 2009-03-17 09:21:47
Мадам Помпадур,
Тъкмо вече се бях засрамила, че много бърборя, и мислех че е крайно време да спра с това прекаляване, и Вие гръмнахте тази бомба с бърборенето за живот, за вечен живот, бих казала и за (не знам как да ми формулирам епитета – живо?) по-знание. Попадението Ви е изключително, думи нямам да го определя! Знам си аз какво страховито нещо седи отдолу под нашето (уж безгрижно) бърборене, ама не смея да го извадя на светло – да не дразня. А Вие го извадихте ... Сега гледайте как ще ни подпукат с критика ...
--------------------------------

Лолита,
Представата на жените за самите себе си в миналото явно не е особено изследвана. Така ми изглежда, само предполагам, защото не съм проучвала темата лично. Имам чувството, че тази форумна дискусия може и да ме накара някога да се заровя из темата по-сериозно. От това, което долавям оттук-оттам ми изглежда, че всъщност се работи с един определен мъжки дискурс, с който със сигурност се е прекалявало в продължение на векове – дискурса за слабата и не до там годна жена. Лош дискурс, дайте да го преобърнем. Това е обаче само една страна на нещата, при това на наблюдаващите обекта, които съзнателно заемат противопоставяща се, агресивна гледна точка. И поради липса на друг дискурс, хоп – той се приписва като собствен и на жените в древността, по подобие на модерната жена, която в някакъв момент се е почувствала слаба, обидена и дискриминирана от мъжете.

Ние обаче трябва да признаем поне, че нямаме обилни данни древната жена да се е чувствала слаба, обидена и дискриминирана. Причината да се гледа на нещата само от тази гледна точка предполагам идва от там, че повечето жени в древността не са имали време и възможност да излагат в писмен вид своята гледна точка за себе си и своите си неща (а може да не са имали и желание). И така изглежда, че те не са имали такава гледна точка (неговоренето=несъществуването). Ние можем да разполагаме, обаче, само с писменото слово от тези епохи, което е преобладаващо мъжко. Не може да е нямало устно, в една предимно устна култура като старогръцката, а и повечето древни култури чак до времето на печатната книга. Проучването на женската гледна точка за женските неща не бива да става като се четат само писанията на мъжете от тяхната гледна точка, особено ако се чете скок-подскок отгоре-отгоре и само буквално агресивно казаното.

Аз се опитах да покажа, че една жена в която й да е епоха не може да се чувства като „кастрирана”, пък Вие ми казвате - не, тя така се е чувствала. Така са си мислели, че се чувства мъжете, защото не са виждали някакъв забележителен орган, подобен на този, с който те са се гордеели. Трябва ли жена на жена да привежда и конкретни примери за това, че жената е засипвана почти ежедневно с какви ли не неопровержими и ясни доказателства за наличието на женската й полова определеност? С право ще ме обвинят в загрозяване на форума.

Говорите за женската слабост. Слабостта може да бъде и сила, особено когато се имат пред вид и мъжките слабости. Както мъжете, така и жените имат и слабости и сили, които са определени от телесните им различия. Когато мъжете използват женските слабости стават силни, а когато жените използват мъжките слабости – и те стават силни. Няма никакви основания да мислим, че жените в античността, пък и после, не са осъзнавали слабостите на мъжете и не са се възползвали от тях, както и от своите силни страни. За да не въвеждам нови теми, ще използвам пак моята формулировка „мъжете като жертвени животни за жените”. Слабост и глупост ли е да намериш начин да накараш някого да жертва живота си за теб, даже не само някой, ами целия мъжки род векове наред? При това да ходи да се жертва с желание и с гордост, направо с песен на уста (което е било факт).
Със сигурност жените са осъзнавали слабостите на мъжете, само че явно не са говорели за това. Например, кой ще ходи да се жертва за тях, ако му кажат в очите „Намерихме един глупак, да си даде живота за нас, а освен това ни се е дощял и нов любовник!” Още по-лошо би станало, ако са взели пък и да пишат поеми и романи за тези неща.

На мен ми се струва, че мъжете в древността с право са били оставяни на спокойствие да изричат и пишат възхвали за своя героизъм, защото да се жертваш за другите наистина е дело героично и достойно за безсмъртна възхвала. Достойно е да раждаш човеци и да ги възпитаваш (каквото по-скоро правят жените), но несравнимо по-достойно е да (си готов) да жертваш живота си за благоденствието на другите и на обществото като цяло (което по-скоро правят мъжете). Предполагам, че след като античните жени не са водили борба за еманципация, може да са виждали нещата по един подобен начин.

Само да покажа, че наистина в различните епохи се гледа на света по различен начин, и не е полезно възгледи от една епоха просто да се пренесат в друга, ще заявя: аз, като една съвременна еманципирана жена, никак не искам някой да си дава живота за да продължа да си живея аз. Това ми изглежда по-страшно отколкото аз просто да си умра, щом ми е дошло времето. За мен животът на всеки един човек е най-висшата ценност и няма идея, или нещо (дори и друг човек), за което бих приела че си заслужава някой да умре.
Тема № - 5 Коментар № - 156 Росица Гичева - 2009-03-16 23:32:41
"Човеци сме преди всичко"- това ми хареса и поздравявам Р. Гичева за изказването. Да, възможно е мадам Помпадур да е мосю. Все пак в миналото "представата за липса на един орган", е тревожела жените, втълпявайки им чувството за "кастрация". Разбира се, тогавашните условия на патриархат, са благоприятствали негативното отношение на жената към своето тяло, която е усещала,че за да се интегрира в обществото й трябват по-специални атрибути. Проблемът е бил трудно преодилм и е привличал вниманието на много писатели и изследователи. Бовоар казва следното: Жена не се раждаш, а по-скоро ставаш. Имайки предвид положението на жените през XVI-XIX в.(и не само тогава,но през XIX са се активизирали феминистките ограгизации за правата на жените. ), жената не се чувства жена, защото по-този начин признава слабостите си, на по-нисш/слаб пол, както е било наложено още от зората на човечеството, по чисто физически причини. Разбира се, преодоляването на тази непълноценност, е било дълъг и мъчителен процес докато "ставането" се е извършило и много феминисти смятат, че осъзнаването на „женствеността”, от самата жена е дало тласък на процесите за еманципация.
Тема № - 5 Коментар № - 155 Лолита - 2009-03-16 20:48:59
Нещата, които казват ГГ и ЕГ, вероятно наистина са така в дравната гръцка философия и литература, в народните песни... Но винаги трябва да има и един прочит, в който да се тълкува от по-ново време, и още един прочит, в който да се тълкува "гол текст", от който всички смисли да излизат само от думите и връзките вътре в него. Това е някаква самодостатъчност на текста, но със сигурност прибавя нови значения към общия сбор от смисли. Поздрави на всички.

Тема № - 5 Коментар № - 153 Kradla - 2009-03-16 17:57:16
Две неща за “смъртта и забравата”.
Без да съм веща в проблемите на античната литература и различните наслоения във форума, със закъснение предлагам и следната посока на разсъждение, свързана със значенията на смъртта и забравата. В текста на МН “паратаксисът” ги определя като самостойни. Говорим за две различни неща, свързани в синонимен ред. Оттук и скокът, с който бихме могли да ги мислим като тъждествени. Разбира се, проспективно – без оглед на вътрешния ред, който следва логиката на причината и следствието. Ето как: смъртта е причина на забравата, но какво е забравата, ако не друга смърт. Така или иначе смъртта е риторична – за нея можем само да говорим. Но доминацията на смъртта в горното построение, разбирана като физически край на живота, е привидна. Според мен, Николчина е права да търси центъра на възможния изход в разглеждането на забравата, чието преодоляване се явява практически ход на „казуса” на смъртността. Ако изхождаме от знанията ни за народната гръцка песен, чиято връзка с античността и по-специално с трагедията, според Димарас и други, е безспорна, ще трябва да се съгласим, че добри перспективи след смъртта откровено липсват, следователно и единственото, което можем да сторим, е да я преборим през живота, през понятия от живота - като това за забравата. По този начин хитро се застопорява ускоряването на мисленето за онова, което е край и за самото мислене, за самото говорене. Така стигнахме до говоренето като контрапункт на забравата, до словото като своеобразен документ. Тази отпратка е стара за форума, няма да се спирам на нея. Кое е новото?
Ще се върна на говоренето. Когато говорим за говоренето, нека имаме предвид и чуването, чуваемостта. Изхождам отново от представите ни за народната гръцка песен, за народната песен въобще. Гледната ми точка е, че на очакването за “дочуване” трябва да се отделя внимание, равно по сила на това за говоренето, имайки предвид тъкмо онази метакомуникативност, за която писа Никола Георгиев и която отново предполага устойчивост в пределите на земното. Става дума за нарастването на броя на чулите, за утвърждаването на чутото сред живите, за осигуряването на живот на земята.
Парадоксалното е, че самотният глас на поетесата ще звучи множествено в лицето на славата като един конкретен човешки глас. И тук вече значението на смъртта може да се мисли инверсно (по-точно е, може би, “параморфно”) – като край на тревогата в опитите за удължаване на живеенето, но също, и най-вече като ирония към уместното позоваване на Платон от ГГ: “…човекът е незавършен и в режим на ставане, защото е завършен и ограничен от смъртта.” В този смисъл виражът към любовта е повече от спешен.

ЕГ

P.S.
По тази логика Менандър може и да е на прав път като предполага мъжкост, ако не точно биологична, то поне по отношение на съзнанието, което се „репонира” чрез славата.


Тема № - 5 Коментар № - 152 Екатерина Григорова - 2009-03-16 16:19:42
Жанровете на Крадла са като половете на Росица: начин да се говори за нещата като естествено различени, подредени и затова като управляеми от човека. Обаче в реалните дискурси както се топят жанровете, така се топят и половете, че и националните идентичности (топящата се Росица): топят се, за да се съберат след това в новички редове, които пак ще се стопят. Несъмнено обаче текстът на Миглена Николчина повдига един проблем, който се заостря от форумното пространство: докато хората са живи, те не млъкват; все имат нещо да кажат, все искат да се наредят в някоя история, все искат да завършат и дефинират себе си чрез разказ, в който ще са по-идентични, отколкото са иначе (в неясното нещо "истински живот"). Но, казва текстът на Сафо, има и една особена категория хора, които чрез управляемото немлъкване се борят за живот след смъртта. Докато незнаещият бърбори до края на живота си, знаещият бърбори и след това.
Тема № - 5 Коментар № - 150 Мадам Помпадур - 2009-03-15 21:19:54
Крадле, правилно ли те разбирам, че искаш да ни кажеш, че нещата са по-добри/силни, ако не говорим за тях, ако нямаме идентификация кой говори, къде, кога, в какъв жанр и за какво?

Неословесеното/ненареченото, както и това, за което не се говори не съществува, Крадле. Не случайно Евангелието на Йоан започва с "В началото бе Словото". Не случайно "Битие" почти започва с "И рече Бог "Да бъде ...(нещо), и биде ...(нещото)". Не случайно един от египетските богове създава света като замисля нещата в сърцето си и изрича имената им.

За да стана по-ясна (както винаги), ще дам пример със себе си.
Живях четири години в друга страна, чийто език в началото не разбирах и не говорех. Общувах с крайно ограничен брой хора на английски, а в последствие разширих малко контактите/говоренето, проговаряйки някак на местния език. На втората година започнах да усещам страдание по нещо, което ми беше много трудно да идентифицирам, да нарека, защото ми беше непознато досега. Не го бях идентифицирала-нарекла, и то бе несъществуващо. В някакъв момент успях да схвана (идентифицирам), че аз страдам по топенето на личността си. Говорейки местния език като шестгодишно дете с ограничен брой хора, и английски като гимназистка с още по-ограничен брой хора, аз не бях Росица Гичева, такава каквато познавате тук или в реалния живот, когато говори на родния си език. Там Росица Гичева умираше и почти беше умряла, не съществуваше, защото не говореше, не можеше да се изрази. И тогава именно, идентифицирайки умиращата-неговореща Росица Гичева, аз се запознах с нея.
Как я спасих също е интересно, но това е странична тема ;-).
Тема № - 5 Коментар № - 149 Росица Гичева - 2009-03-15 20:39:40
ГГ, много се радвам, че каза това, което каза. Изчерпа напълно и в повече всичко, което ми се въртеше из главата и на мен по повод този текст и дискусията към него (но не всичко ословесих). Възгледите, а и всичко останало наистина са различни през различните епохи, и смесването не помага на разбирането им. Смесването помага на нас, оплетените, търсещите познанието - да познаем себе си. Но то става после, след като ги различим, идентифицираме някак, назовем и поемем. Не е задължително после да споделим достигнатото познание за себе си – то може да е много интимно.

Споделям напълно това, което казваш за представата за незавършеността на античния човек, която се различава ясно в текстовете. Ще подхвърля само, че и на този възглед за принципна незавършеност може би има контрапункт в античността – да не е така неуравновесена. Тези обреди, за които аз все си говоря (защото само това си знам) най-често са наричани teletai. За непознаващите старогръцки (не че аз много го знам) – думата изглежда е свързана с думата telos – край, свършване, завършване, смърт; съвършенство, пълнота, връх, кулминация; посвещаване в мистерии. Наистина, за античните гърци завършеността (оцелостяването) е свързана със смъртта. За това какъв е бил човекът се преценява и по това как е посрещнал смъртта, заради това не може да се оцени докато е жив. Нещо подобно има и при оценката на християнските светци.

Контрапунктът - в античността е имало ритуални системи, които са предлагали ритуално завършване/свършване/оцелостяване, не е изключено по време на посвещаванията да се е разигравала смърт. С това искам да се върна към един мой коментар на първия текст във форума, в който аз се тръшках, че в съвременното общество не говорим достатъчно нито за Любовта, нито за Смъртта, и заради това не се научаваме как да ги правим с наслада, красота и полза. А предците ни са го правили – тези обреди ги възприемам като „училище по умиране”, а също и „училище по любов” – има сведения и за любовни части в мистериите. Разбира се, вярвало се е, че дават и пълнота на познанието, защото дават познание и за отвъдното. Познанието, на което наблягаш, което всъщност е „свързване с нещо по-качествено (богове, идеи) и по-дълго (душа, деца, род)”.
Тема № - 5 Коментар № - 148 Росица Гичева - 2009-03-15 18:29:20
Некритично пропускаме нещо. Става въпрос за различни възгледи за човек. До епохата на Елинизма античността трудно може да проведе внушение, че "човеците са винаги човеци" (патос на Просвещението, около който сме се оплели заедно с Росица Гичева), както и внушение, че човекът е нещо завършено и идентично със себе си. Текстовете на Сафо за любовта и особено текстовете на Платон за любовта казват друго: човекът е незавършен и в режим на ставане, защото е завършен и ограничен от смъртта. Добре, как тогава да живее по-завършено и по-цялостно? Първо, чрез любовта, която го свързва с нещо по-голямо (моето и другото тяло), по-качествено (богове, идеи) и по-дълго (душа, деца, род). Второ, чрез познанието (всъщност любов, преправена с оглед на идеята за трайност). Така че проблемите (към коментара на Крадла казвам това) би следвало да са не два, а три: не просто смъртта и любовта, а смъртта, познанието, любовта.
Тема № - 5 Коментар № - 147 ГГ - 2009-03-15 14:00:21
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115960

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94394

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29110

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17795

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180885

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60794

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA