БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА СТАВАЩОТО И ЗА ОНОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА СТАНЕ

БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 



НАШЕТО ВРЕМЕ

Обявих и за семинара, който започва на 1-и март, тази тема и наистина е нужно да уточня защо се спрях на нея и защо посочих “Физика на тъгата” за начален текст, по който ще говорим. “Нашето време” е двусмислена тема. Това й е доброто. Събира, а не разделя, позволява да се влезе в нея с различните аспекти на живота-време, наш избор-навик на всеки, но и естествено  редуващи се в по-конкретното ни време.

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Прочетох текст на проф. Георги Каприев, както разбирам, дошъл като слово на „кръстника” по време на Аполонийската сватба на „Физика на тъгата” с читателската аудитория в края на миналото лято. Сигурно вече сте го чули или намерили. Богато отключващ и събиращ текст. Особено след като вече имам някакво себе-усетено навлизане в самата книга. Може и на вас така да ви се представи.
Но мислите ми гравитират около настояваната от професор Богданов отчетливост на четенето. Около ценността на бавното проникване из микроструктурата на слово-магията във „Физика-та”. Някаква интуитивна, с превръзка на очи „прима виста” ме завърза още в началото на сегашната дискусия, съвсем дори неподготвен /както ви се изповядах/, да пред-очаквам повече разговор и отломъци от нашето собствено капсулирано в духа на превъзходния литературен модел, какъвто без съмнение /за мен самия/ се яви „бавният” роман на Георги Господинов.
Какво по-ясно ми се ще да кажа. Чрез „Физика на тъгата” подредилият пространствата на дълга литературност патрон на форума ни накланя към вкус за краткост и детайл. В прочит, да. Но и в самия вкус за разчленяване на времевото, на изкусителното /ту възрадвано, ту забавено в тъжност/ обикаляне в циферблата и в слънчевия кръговрат. Още по-значимото в такова усвояване обаче, е съпътстващото настояване за мостове в „Микронезията” на българската времева островност. Изострена островност – в политическото, в общностното, в интелектуалното, бизнес–професионалното, индивидното ет цетера.
Може би не чета правилно подканата за детайлен брейн сторминг в лабиринтите на българското и фактически подвластното ни, вътре в нас, наше време. Давам си сметка, че на нация като нашата, странно по-меланхолна и от най-северните и облачно-дъждовните, трудно можеш да предложиш кривото, здрачно огледало на „Физика-та”. Но разбирам с радост, че този мъчително изненадващ, трудно преглъщаем, необичаен роман се поглъща от читателския пазар с рекорден темп.
Не ми остава друго, и аз ще го разлистя пак.
Тема № - 54 Коментар № - 6252 Dekarabah - 2012-02-03 22:37:33
Прав сте, проф.Богданов, че моят текст е без-съдържателен. Аз самият го казвам ясно в първия абзац. Опитах се да опиша един формален модел, който би водил четенето ми на романа на Георги Господинов. Така ще ми бъде много по-лесно да задавам продуктивни въпроси към текста. Например: Кои са тези "ние", в които се включва "аз" на разказвача и защо? В какви йерархични отношения са те и защо? Какво е съдържанието на времето на тази констелация от "ние" и защо? Има ли "ние" в романа, в което мога да включа себе си? т.н. Този формален модел не е трансцендентален и затова в хода на четенето може да бъде преоформен.

Не съм казвал никъде, че човешкото време е безкрайно. Казах, че "нашето време" има неусвоим остатък, който прави възможна многоизмерността на "наше"-то и прехода в "тяхно"-то. Казах също, че в "нашето време" може да участва и едно отминало, не-наше време, и че в "ние" на "нашето" могат да участват "мъртъвци" като Пиндар.

Истински Сократе, с моята смърт не свършва времето, но свършва възможността да включвам себе си в различни "ние" и да назовавам-правя-преназовавам "нашето време". В този смисъл моята смърт е ясна граница. Тя не е абсолютна, защото, както съм казал в текста, "ние" и "нашето" могат да бъдат включени от други "ние"(за нас "те")в "тяхното" време. Нарекох това над-живяване.
Тема № - 54 Коментар № - 6251 Стефан - 2012-02-03 21:23:06
Благодаря от сърце, Истински Сократе, за отговора на казаното от Стефан. Аз нямаше да се обадя, защото знам кой е. Но понеже се обадих, добавям и следното.

Човешкото време не е време изобщо, безкрайно, колкото си иска. То е съдържателно, правено от нас, от по-определеното “ние”, в което сме се спрели и с което сме спрели това време. Както е спряно от нас време (в това е доброто на многосмислицата "нашето време", която е тема, а не понятие), така може да бъде и определена също спряна от нас безкрайност. Но, така или иначе, и двата варианта на това така спряно време са съдържателни и човешки. Съдържателно човешко време е и времевата конструкция във “Физиката” и в другите текстове, които коментирахме във форума. Такива са, а не мисловни игри без собствено време.

Освен ако това собствено време в коментара на Стефан не е самото опровергаване и отхвърляне на темата, а и целта така да се оправдае една или друга своя бъдеща безотговорност. Аз мога да наричам това негово време с всякакви епитети в недоволството си, но Стефан, както се разбира от коментара му, е умен човек и може да схване, че и то впрочем, и това време, освободило се от темата за нашето време, също е съдържателно и човешко.

Проблемът е, че в коментара то е игриво скрито в безвремието и несъдържателността на опровергаването. Както, разбира се, е някакъв проблем и самата игра на криеница с името Стефан, а и твърдението, че този Стефан все още не е чел “Физиката”. Е, той може да не е я чел, но другият, който се крие под него, я е чел, и то доста.
Тема № - 54 Коментар № - 6249 Bogdan Bogdanov - 2012-02-03 09:14:58
Стефан, ние сме свързани в четенето на една книга, макар че и аз все още не я чета. Времето, през което правим общо нещо, макар и отделно, става "наше". Поставяте под въпрос, че времето е наше! Ако нямаше притежание, то как бихте имал контекст? Когато времето изглежда застинало и назовимо, говорим за условната спряност на една парадигма. Която обаче може и да продължи. В реалност. Спряното и неспряното живеят общо. Те не е редно да се разглеждат отделно. Времето е наше, защото едни по-малки неща, в големите неща, са наши. Правят се от нас.А се правят от нас с взимане и от други. Ние присвояваме. Спряното и реалността, отделните парадигми и отделните хора, нашето и другото са като зъбни колелета, които свързвайки се правят времето. Правейки смисъл когато четем една книга ниедействително не може да използваме само нашето, а търсим и тяхното. Намерим ли го, то става наше.Защото сме се свързали.Извършва се голяма промяна. А тази промяна е времето. Обърнете внимание на начина, по който проф. Богданов говори за правенето на наше време чрез по-силното ни свързване. И обърнете внимание на апострофа:"Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно." Вие говорите за преназоваването. Но в него се крие и нещо много по-високо от това, което ние с вас сме склонни да уловим и разберем. Самото преназоваване е правене. "Защото човешкото същество се нуждае от модели за свят и реалност." Това е за мен цялостта. Живеем, но и правим модел за този живот. Това е важното. Пиша ви най-вече затова защото казвате нещо, което не е така. Казвате дидактически "Не бива да забравяме нещо много важно. Колкото и подвижни да са границите на "нашето" време, то има една ясна граница и това е моята смърт." Ами безсмъртието, Стефан? Времето не свършва с моята смърт. Ако свършваше, миналото също щеше да е свършило.Разбира се, може да има хора, чието време може и да свършва с тяхната физическа смърт. Но това не са хората, които могат да имат време чак до Пиндар. Тези които стигат чак до Пиндар, те имат начини да разширяват безкрайно и в бъдещето. Така е, и разширяват не само с Пиндар. А и с много други неща. Денис, книгата не е електронна, а се продава по книжарниците. Аз също я очаквам да ми бъде пратена, за да се уча на бавен прочит. Така както бавно четох някога "Отделно и заедно", Адела. Благодаря на всички в този форум, че правите с мен общото наше време. Благодаря за опасния красив ум!
Тема № - 54 Коментар № - 6247 Истинският Сократ - 2012-02-02 22:46:22
Понеже все още не съм чел „Физика на тъгата“, а ми се прииска да се включа в дискусията ще опитам да размишлявам върху „нашето време“ по-общо, т.е по-бедно. Ще се опитам да очертая рамката, в която бих започнал да чета романа с надеждата, че в хода на четенето тя ще бъде преоформена, или направо подменена.

Първото, което ме тревожи в словосъчетанието "нашето време" е моментът на притежанието. "Ние"(какъвто и да е обхватът му)притежава свое време, за разлика от времето на "другите". Понеже го притежава, "ние" може да прави с това време каквото си иска, да го описва както си иска. Времето изглежда нещо застинало, измеримо, назовимо и т.н.

Всъщност "нашето време" е и времето, в което се питаме за "нашето време". И то принадлежи към "нашето", но по по-различен начин. То е "наше", доколкото "ние" е в него, но не е "наше" в смисъла на притежание. Защто тази друга проява на "нашето" по-скоро притежава нас. Тя не може да бъде описана, назована и т.н. Тази форма на "нашето" е онова, което споделяме с всички хора от всички времена и същевременно е онова, което ще изчезне с нас, оставайки неназовано и неназовимо. Чрез тази форма на "нашето", ние сме свързани и едновременно раз-вързани с/от всички други.

Другото "наше" време е по-скоро пространство, което оформяме с предмети, текстове, представи, реч... То е нещо, на което придаваме цялост, каквато то не притежава преди неговото назовавне и преназоваване. Но в това време, "ние" действа, а не само назовава и в действията си се ръководи от назоваванията си, а резултатът от действията изисква ново преназоваване. Затова това "наше" време е едновременно назовавано-правено-преназовавано(местата на членовете на веригата могат да се разместват произволно). Но този процес на назоваване-правене-преназоваване на "нашето" време е и процес на назоваване-правене-преназоваване и на "ние". Защото "ние" също е подвижно не само като обхват, но и като съдържание.

На мястото на "ние", можем да сложим "аз" без това да променя описания процес. "Ние" може да се мисли като хетерогенен "аз" и "аз" може да се мисли като хомогенно "ние". Трябва да се добави задължително, че всщност има много "ние", в които "аз" участва и много "аз", в които "ние" участва. Те обаче не са хоризонтално разположени, между тях винаги има някакво йерархично отношение, което е подвижно. "Аз" участва в много "ние", но ги оценностява различно. "Ние" на моята професионална общност, "ние" на приятелите ми, "ние" на сънародниците ми, "ние" на почитателита на Бах и т.н. Всеки "аз" е изграден от и непрекъснато пре-изграждано множество "ние" в йерархични отношения. При пре-изграждането на тези "ние" се преизгражда и "нашето" време.

Не бива да забравяме нещо много важно. Колкото и подвижни да са границите на "нашето" време, то има една ясна граница и това е моята смърт. Аз мога да разширявам това "наше" време назад, чак до античността, и да включа в него Пиндар, но не мога да го разширявам безкрайно в бъдещето. То свършва с моята смърт. Съзнанието за тази граница играе невероятна роля в назоваването-правенето-преназоваването на "нашето" време и на различните "ние", в които се включвам/изключвам и йерархията между тях,която създавам.

Съзнанието за смърттността и стремежът за над-живяването й(какъвто и да е той) играят огромна роля във всички процеси, които описахме. До преди век и нещо това съзнание за смъртността се отнасяше само до "аз", или някакви малки "ние"(семеството, приятелите...), но днес това съзнание се отнася до човечеството изобщо, до вселената изобщо. Това придава уникален характер на "нашето" време. В разбирането ни за възможните "ние" и различните отношения между тях се появява едно ново "ние" на земляните, което вече не съвпада с човечеството. Човечеството вече включва и бъдещите не-земляни. Тази представа живее и оформя „нашето“ на времето и „ние“ на „нашето“ по един по –скоро несъзнаван начин. Ето че стигаме е и до още една харектеристика на „нашето“, то включва и назоваването-правенето-преназоваването на „нашето“ подсъзнание. То, разбира се, е съврзано и с „нашето“ във вида му на въображаеми светове, които създаваме. Да добавим отново – назоваването-правенето-преназоваването на „нашето“ подсъзнание и въображаение е и начин на назоваване-правене-преназоваване на „ние“ и „аз“

Да не пропускаме и още един аспект на "нашето врема". Това, че то винаги преминава в "тяхното време" като продължава да се назовава-прави-преназовава от други "ние", към които няма да можем да се присъединим. Всъщност досега бяхме пропуснали да забележим, че в "нашето" винаги участват и назовавания-правения-преназовавания на "тяхното". Това постоянно преминаване на "нашето" в "тяхното", на "ние" в "те" е начин също да се оспори правото на притежание върху "нашето". Това не е лесно. Тази възможност за трансформация от "ние" в "те" и от "нашето" в "тяхното" се преживява заплашително от "ние". Но само защото не си даваме сметка, че "те" работи и преобразува "ние", т.е "те" не е само обект, но е и субект на действие. Ето един начин на над-живяване.
Тема № - 54 Коментар № - 6246 Стефан - 2012-02-02 10:48:15
Чета вчерашните коментари и се радвам, че ви накарах да четете бавно, да потъвате и да правите връзки. Аз самият се научих късно, бих казал наскоро - да чета бавно oнова, което чета, и да слушам внимателно музиката, която слушам. Това бавно отървава от летливото бързо време на грижата и ценността. Именно то е руслото на тъгата. Уверявам ви - имаме в себе си бавните времена на именно тези моменти, в които сме и които се разрушават от летежите на грижите и ценностите.

Чета появилите се в печата отзиви за "Физиката". Авторите им са прочели, без да са чели. Или, ако са чели, не споделят. Ясно защо. Защото това не се цени. Грижата им е да се породи по-голям текст. Жертви са на едрата предикация, която прави именно това - от малкото по-голямо. По-голямо известно, ценно, защото е известно. “Физиката” е механизъм за промъкване между тези известни и откриване на пролуки за друго по-свое казване. Но все едно – ние като че ли не четем, за да сме прочели, а просто четем.
Тема № - 54 Коментар № - 6245 Bogdan Bogdanov - 2012-02-02 09:22:07
Здравейте и моля да ме извините, но съсъществувах в друг вид време(а и пространство) и пропуснах доста от текстовете и случващото се тук!
Мога ли да разбера откъде да намеря текста “Физика на тъгата” на Георги Господинов? Има ли го в електронен вариант?
Тема № - 54 Коментар № - 6244 Денис Исаев - 2012-02-01 23:21:36
Зная какво означава човек да може да пропада в текстове, т.е., тези „пропадания и потъвания по за дълго“ и аз ги използвам, за да си администрирам тъгата, но ги използвам и за друго, използвам ги, за да правя полезни неща. Зная, че и много хора ще пропаднат във „Физика на тъгата“, защото, според мен, освен дядото, бащата, детето и вече порасналият Георги, има още един друг разказвач, който разказва и който е най-мощният глас на книгата, този на читателят. По принцип обичам фигурата на читателя, но във „Физика на тъгата“ читателят не е точно читател, не е теоретичната фигура, не е вън от текста, той е като призрак, някак като онези караконджули, които литнали в тъмнината след Дана, така и читателят на тази книга се прилива в сенките на автора, героите, страха, тъгата и всичко, и ги следва, и няма ясни граници, а постоянно се прелива и разменя с останалите. Той именно разказва за себе си заедно с автора и авторът знае това. Неговият именно глас е най-разноликият глас в книгата, и ако до вчера си мислех „е, добре, не може да се отрече, че минотавърът, изоставеното дете, дядото, бащата са добър начин за свързване на текстовете, за да се получи цялост – не може да се отрече“, то днес, докато прекосявах ледовете, мислейки за моя си белег от ваксина, който още не ми е тръгнал надолу и си стои на ъгълчето на рамото ми, а и за това, че проф. Богданов ми каза, че не съм забелязала неговото дневно телесно униване и че не допускам смесването на душата и тялото, стигнах до разни открития: тъгата в книгата е различна, не е еднаква.
Има една тъга (главна), тя изглежда равна, но тя не е равна, защото всеки, който чете, влиза в нея и я разрушава, разбраздява, оцветява я като своя тъга, и така се получават различни тъги, а понякога дори – не тъги. Това толкова съвършено тяло, проф. Богданов, което може да приспи тъгата, което може да се отдели от чуждото, от общото, от външното и да се успокои в сън, съвършено неутрално като душа, го видях. Видях, че не казва за какво тъгува, че не казва нищо, освен – една врата „по-скорошното ми мислене... и още по-скорошното ми чувстване“, която вероятно е по-скоро врата но моето любопитство и желание да усиля звука на нешумното чувстване-усещане. Та това сигурно наистина е някаква физика, някакъв физически закон и наистина се получава да можеш да визуализираш равната тъга чрез своята тъга, все едно да четем написаното с невидимото мастило, да надничаме и да търсим какво има между детството и смъртта, между душата и тялото, между тъгата и неутралността, между всеки две ясно сложени точки А. и В.
Започнах да я чета заради Вас, проф. Богданов, въпреки че не обичам и, че вече съм си намерила в какво да пропадам и оставам за по-дълго, но започнах заради Вас, а и защото знаех, че ако книгата е хубава, ще е супер тъпо да постъпвам по български и да казвам, че не ме интересува, защото онази история за тънкото зелено лучено въженце, която разказах, въобще не е такава. Ангелите не успели да издърпат жената, защото другите в ада и завидели, започнали да я дърпат за краката, тя започнала да рита, за да се освободи от тях и въжето се скъсало.
Стигнала съм до 68 страница и затова ще споделя какво ми е харесало до мястото, до което съм стигнала. Първо, обаче ще вметна нещо, тази книга много зависи от това, кой я чете, но има една таргет група, която ще е най-потърпевша от нея и това е таргет групата на онези, които са родени в годините около Георги. Тяхната тъга ще остане най-равна и успоредна на тъгата на Георги, те най-малко ще могат да оцветят в различна тъга и ще трябва да вземат контекстовата, онази равната, чистата тъга, приготвената тъга, и за съжаление аз съм точно от тези хора. Това е пак един от белезите, поради които да не може читателят на тази книга да се мисли като читател, защото той в различни нюанси я живее, а не я чете. Летенето над тази книга на толкова места те допира до повърхността й, че аз на няколко пъти сериозно си казвах „Боже мили, да не сме пък роднини с този Георги Господинов!“
Та така, читателят на тази книга не е читател, това е едно от нещата, което най-много ми харесва (ако си спомняте във филма „Извънземното“, когато момиченцето намери извънземното имаше един много силен момент на срещата, в който извънземното си мърдаше главата и проточваше шия точно както момиченцето, човек се чувства така, проточва шия точно както автора). Макар и почти в началото, сигурна съм, че това е едно от много силните неща – движението на читателя и успоредно с това, преплитането, създаването и неизоставянето на епоса.
Моят любим пример е мястото за спиране „Място за спиране“ на 53 стр. Първо си казах „Аха, като Кундера го дава“ като Павич в Хазарски речник, където на първата страница пише „Тук лежи онзи читател, който никога няма да отвори тази книга. Тук той завинаги е мъртъв.“ Обаче ми заприлича и на нещо друго, защото и ни събира по пътя, ми заприлича на онази игра „Отиваме на Витоша, на екскурзия, не е далеч от София, ела и ти!“, само че не само, защото „Върнаха ли се всички от войната?“ е като въпрос от някой шеф на епоса, който стои най-отгоре и наблюдава всички „Завръщания“. „Върнаха ли се всички от войната? А от панаира... Да не сме забравили някого на мелницата…“ е вече чисто създаване на епос: към историята на Одисей и всички завръщания се завързва историята на Възкръсналия Георги, за когото селският песнопоец като същински Демодок прави песен, завързва се разказът на другия Георги, завързват се разказите на всички завръщащи се от войните сега, на всички уплашени от минотаври, на всички изоставяни по мелници и само това ли… и войните, и панаирите, и мелниците стават думи свободни за всякакви значения, убийства, представления, изоставяния и за лични войни и изоставяния. Събужда се време. Та това създаване на епос ми хареса много, то се вижда и във влизането в спомените, а и още на 23 стр. в онова кратко невидимо определение на епоса „История, в която времената се догонват и преплитат.“ Всъщност епос е дори това, че можеш да помогнеш на мравките да не се мъчат, като един добър Бог, или пък да им направиш потоп – като един обикновен Посейдон.
Няма само детство и смърт, както си мисли Гаустин, всичко съществено се намира по средата на тези точки А. и В., това е едно от големите открития, до които стигнах в последните няколко години, благодарение на дълги прелестни потъвания. На входа към книгата, при онези мисли особено хубави, си мисля за три неща: 1. за третата мисъл на Борхес „Светът не е вълшебен вече. Ти си изоставен.“, много е категорична и ти засяда на гърлото като плач, но съм се чувствала така и тя е изпробвана, така е, само че вътре в книгата има нещо още по-тежко от това да преглътнеш плача, застанал на гърлото - „да преглътнеш желанията си“ (48 стр.). Не искам да си преглъщам желанията. Не искам да ги изям и да ги убивам като голи охлюви. Аз не вярвам проф. Богданов, че този ред на неутралността, тялото и нешумните чувства-усещания е възможен. Какво се случва с/в пропаданията, оставанията за по-дълго някъде? Например, когато някое по-шумно чувство застъпи времето, предназначено за настъпваща тъга? Освен за Борхес, си мисля и за мисълта на Св. Августин, как ли е избрана от дългите изповеди на Св. Августин точно тя, и си казвам „ами избрана е така, както аз мога да си извадя думата „роман“ от последните два фрагмента, да извадя думата „роман“, защото тя е от моите пропадания и да си летим с нея, да я мисля по особен начин, поради външното налепено за нея.“
Ако продължа напред с рогата като бавен бик, разбира се, не мога да отрека истиността на следния ред от стр. 47: „когато е за разбиране на нещо, което не бива да се разбира, жените имат друга грамотност“! Това е точно така, няма спор по въпроса!
Много харесах и „Каталог на изоставянията“, но още повече харесах „Страничен коридор“, искам неговата история да е истина. В старогръцката литература много се говори за хората, които литературата не благоволява да им даде име, нямат ли име, те нямат никакво значение, затова много ме вцепени мястото, в което се пита, а какво става с името, когато неговият притежател умре и го освободи. Една дума празна от значение. Това лошо ли е, или е добро? А какво значение има в седемте унгарски думи (без забрадка) – ами някъде има седем български думи и тези думи могат да си преплетат пръстите, например.
На три места загубих контрол: първото, „здравей, благодаря, хляб, вино“ и „красива“ на унгарски. И това, че понякога няма никакъв език, на който да се изговори всичко, което иска да се каже, второто ... всъщност в пролога, който е гигантски, „Аз сме“ е велико и гениално, но аз снощи спрях на „Аз съм книги.“ Аз съм книги е още по-гениално, защото „аз“ и „сме“ е хубаво, но „книги“ е онова, което е между „аз“ и „сме“. И третото, е едно място, което пак е за читателя: в разказа за мелницата „...забравили сме го, забравили сме го, нищо че думата е друга – „изоставили сме го“... „не казва „ще се върнем“, не казва „върни се“... но Дана скача от каруцата и хуква по черния път обратно… Ние надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме“. Прилича и на много други неща, на много ситуации, в които решението се прехвърля върху нас, не се очаква да бъдеш чак такъв, никой не би бил, никой не очаква да си, но всички си отдъхват, когато без много мислене просто скочиш. И правиш време. Както скачаме и ние в тази книга. Ние надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме. Видях го аз телесното, проф. Богданов, в онзи коментар. Телесна тъга с едно духовно белегче на рамото. Всъщност, от коя година започват да слагат тази ваксина, която оставя белег на рамото?
Тема № - 54 Коментар № - 6242 Адела Иванова - 2012-02-01 14:20:09
Скъпи Проф. Богданов,извинявам се за закъснелия отговор. Уточнявам, няма да чета Физиката на тъгата сега, а в друго време. Защото, писах мисля, съм вътре в нея, във времето на физиката на тъгата. Но ме карате да се замислям. Може ли тъгата, това да не се смееш непрекъснато и да отхвърляш това, което не разсмива, както пробвам да правя вече по инерция, да е допринесло нещо добро.
Не знам кога е започнало това време на тъгата. Може никога да не е започвало, може да не е свършвало, а така вечно да си продължава. Май първият ми по-ясен спомен за него е някъде от 1995 г. Проф. Любен Беров държеше да ме научи да чета лекции както трябва. Сядаше прилежно в края на аудиторията, за да не пречи на студентите и на мен, и си водеше записки върху това, което казвам и не казвам, и това, което правя и не правя. Аз стоях на катедрата и обяснявах - на студентите ли, на себе си ли, но проф. Беров ме критикуваше най-много за това, че не гледам аудиторията-студентите, а гледам някъде през прозореца. Наистина така правех, не гледах студентите. Един ден, на поредното ми изпитание, от някъде, от коридора се чу, чуваше се ясно и се усилваше все повече и повече, музика: Рапарът Кулио - Гангстерския рай. Тогава погледнах студентите. И те мен. Гледахме се така за пръв път, очи в очи, без да извръщаме поглед през прозореца. Когато Кулио стигна до "I'm a educated fool with money on my mind " и They say I got ta learn, but nobody's here to teach me.. " Казват че трябва да уча, но няма кой да ме научи, ако те не ме разбират, как ще достигнат до моето съзнание."- нищо не стоеше между нас . Аз не бях преподавател, нито те бяха студенти, ние бяхме "ние-аз". Защото, както пее Кулио, "Единствените, които нараняваме сме аз и ти"
Ето го и превода на Гангстерски рай на Кулио от сайта Get_Peaces'Blog. (Дали е литература, не знам. Във всеки случай не е изящна словесност, както не е изящна словесност и Физиката на тъгата. А за Мирослав Пенков - подкрепям с две ръце "Хардмен".)

"Както си вървях по долината на сенките на смърта
аз погледнах към моя живот и видях,
че не съм оставил нищо.
Прекалено много се смях и хилих,
и майка ми ми каза,че нямам акъл,
но аз никога не съм виждал човек,
който да не уважава това нещо.
Аз бях третиран като уличник
но това е нечуваемо за другите
по добре виж как говориш и къде ходиш,
ти и товйте хора постоянно се държите добре.
Аз не искам да си ходя, но се налага,
сега глупако израсна и вече си с
пистолет и трева
точно такъв гангстер какъвто хлапетата искат да бъдат
и вечер аз казвам молитви под уличната светлина.

Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай.
Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай.
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай.

Аз се съм налице в всяка ситуация
не мога да живея нормален живот,
издигнах се благодарение на стриптизиорки.
И сега трябва да обикалям с хората от моя отбор
прекаленото гледане на телевизия ме накра да преследвам мечти.

Аз съм образован кретен
с много кинти в главата и 10 в ръката и с блясък в очите.
Аз съм местния гангстер и пускам фойерверки
и мойте хора си траят за да не ме ядосат.
Глупако смърта е само вълнение за сърцето ми,
аз живея този живот за да
умра,сега съм на 23,
но ще живея за да видя нещата по 24 различни начина..

Кажи ми защо сме толкова слепи,
и не виждаме че единствения
който нараняваме сме аз и ти.
Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай.
Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай.
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай.
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай.

Пари и власт,власт и пари
минута след минута,час след час.
Всички бягат,но и половината
не поглеждат какво има в кухнята
но аз не знам какво се готви.

Казват че трябва да уча
но няма кой да ме научи
ако те не ме разбират
как ще достигнат до моето съзнание.
Аз знам че те не могат,
аз знам че те не искат
аз знам че те се пазят,
аз знам че съм пълен нещастник.

Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай.
Похарчвайки техните животи,
живеейки в гангстерски рай
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай.
Продължавайки да похарчваме
собствените си животи,
живеейки в гангстерски рай.
Кажи ми защо сме толкова слепи,
и не виждаме че единствения
който нараняваме сме аз и ти.
Кажи ми защо сме толкова слепи,
и не виждаме че единствения
който нараняваме сме аз и ти."

http://www.youtube.com/watch?v=YFK6H_CcuX8

Изглежда тъгата има и добри страни...Но добро нещо ли са тъжните хора, които се сближават заради тъгата си, заради осъзнаването на общата си тъга-блато, в която са потънали и затъват все повече и повече. Заради такава неизмерима и всепросмукваща тъга, а не от радостта и щастието?
Тема № - 54 Коментар № - 6241 nkioseva - 2012-02-01 13:13:17
Третият си коментар(отново посветен на "АЗ СЪМ" и за "АЗ СМЕ", ще започна, без теоретична увертюра, а направо с текстови извадки, от "Физика на тъгата",тази нова и голяма, наша българска книжовна творба – така, както съм правил тези преписи, при третия прочит: но се изненадвам, че необяснимо за мен, съм почнал да записвам, чак... след 60-тата страница, а преди нея, май че беше, най-силният за мен фрагмент, от романа-нероман, за захвърленото клето момче, още живо в душевното „Аз сме” на Георги, като негов бъдещо-минал-сегашен дядо, зарязано във воденицата, докато е заспало, нарочно забравено, от неговата и Георгева тъжна пра-майка, която го е откъснала от себе си, както друга клета майка-циганка, къса рожбите под сърцето си, за продан, и продава на Георги тъжните си истории за тях, със сухи сълзи, капещи в душицата й и у нас, защото все не стигал хляба, но, да се върнем пак към Георговите, не като тези на нашата сестра-циганката, словесни картини наративи-Nar/pers, за човешките тъги, скърби, мъки и сълзи с пръски жива кръв, които аз търся под лупа, за да допиша своя и взаимстван, и дозакърпен, по текстове на професор Богдан Богданов, телесно-духовен Общ Личностен Модел- G P M, която словесна картина и сухо-студена схема, се допълва с плът, от живата картинна тъкан и на скачащото от каручката сестриче и тичащо обратно към мелницата, на рамо, с торбата на всички детски страхове и уплахи, от мърдащи в сумрака шубраки, за да върне братчето в бедното му семейство, където, след десетилетия, на запокитеното и после прибрано дете, е отредено от съдбата, да се грижи за същата своя майка, която, като всички наши майки, остават, все незаменимо, едни-единствени.
..........................................
Ето ги най-подир и другите по-дребни, надробени извадки, за търсени от мен личностни наративи-Nar/pers, записани забавено, чак, след споменатата 60-та страница, на обсъждания роман и отнасящи се само за човешия „аз”, и за разклоненатa и отелеснена цялост на човешката душа (и на разчленения и все дозашиван G P M ):
. „...това несигурно първо лице, което лесно се оттегля в трето” (60);
. ...способност да изпитва това, което се случва на другите – „Да се вселява...в телата им. Да бъде тях”(59);
. „ ...кой може със сигурност да каже – онова момче там преди 40 години бях аз”(60);
. „...онова тяло е същото това тук”(60);
. „...не намирам нищо общо с тялото си на 6 годишен”(60);
До” Бог мравка” /това е заглавие, вече на отделен цял наратив, от каквито отделности е сглобена архитектониката на книгата/ и този малък къс от романа, завършва със сентенцията:
. „САМО МАЛКОТО МОЖЕ ДА БЪДЕ НАВСЯКЪДЕ”(61); / мисля си, че и G P M е малкото; защото само в 20-30 думи, са изцедени, всичките почти 18 000 думи, отделяни за описване на човека; но, то малкото (вкл. и схемата GPM), е, пре-снета различно, във всяко голямо и безкрайно, каквото е всеки отделен, конкретен човек; такива са и живите герои, описвани наративно и с тъга от Георги, като цели вселени-лабиринти, с „прашинки” (Георгова дума-наглед) от душата на Бога, от душата на мравката, на детето, сина, бащата, дядото – заедно с нашите души, като негови читатели/;
. изненадата ми и най-вече задоволството ми, е, от многото картинно и с лекота сякаш издишани от Георги, стотици сентенции, за които, доколкото ги имам (не че ги нямам, но те са десетократно по-малко на брой от неговите) – са ми били нужни десетилетия живеене, учене и много яки изследвания, правени също с „кеф”, както той надписва свои книги, и ни наддумва със сладкодумство;
. „ Аз съм книги”(68) – ни казва Георги Господинов (когото наричам свойски Георги, без да се знаем лично, защото такъв е тертипът на Форума);
. „ Toй /минотавърът/ беше аз”(69); „...бил съм в него”(пак там) и „Аз съм минотавъра”.
........................................
Ще прескоча, чак след 90-та страница: „...усетих как започвам да се изсулвам от себе си”(92); и „... ще се вселя в тялото на онзи, който вика”(92); „...и се прибирам в себе си като охлюв в черупката”( пак там и пак личностни- нагледи -наративи-Nar/pers);
. „...връхлитащо ме в детството ‘вселяване’ (93); равно на „...патологична емпатия”(93);
. „...докато аз /или ‘част’ от мен/ се пренасях в чужда история и чуждо тяло”(пак там);
. „...понякога... съм динозавър, риба...в пещера”(94); „...черепът е пещера”;
. „ АЗ СЪМ АЗ”(98) – к.м.;
. „...оставеният сам на себе си”(100).
Позволете ми да направя още един прескок с цели 30-40 страници, иначе ще ме гоните с думи и камъни от Форума, с отскок чак до колоритно означения фрагмент: „Остаряването на един емпат” /не се отнася за мен, защото аз отдавна, от 20 години се мъча да остарея, а още „съм” ненаситен за работа/; но, вижте как Георги закачливо и мъдро-метафорично го пише:
. „...ще изчезна масово.../нали негови са, иносказателните – „Аз сме” и „Аз бяхме”!/;
. „ Дали ще умра като всички тези неща едновременно”(145);
. „Същият, който някога беше в първо лице, беше аз, и се боя да попитам жив ли е. Живи ли са онези, които сме били”(148); / и тук пак съм драснал моите думи – ‘все наративи към G P M ‘/;
. „...смъртта е череша, която зрее без нас”(152) – име на фрагмент, а също и художествен наратив, метафора, образ, символ-знак;
. „Времеубежище”(152) – ново име на нов фрагмент, но и една дума равна на наратив, защото е словосъчетан наратив, който ми действа не като концепт, а емотивно;
. „ ... никой не е измислил противогаз и бомбоубежище срещу времето”(152);
. „ ... но сега е преди “(пак там); и „...за тогава, когато сега ще бъде някога”(153);
и в крайна сметка, нека: „ ЧОВЕК...ДА БЪДЕ ТАКЪВ, КАКЪВТО ИСКА ДА Е”(153); защо пък и ние, да не си останем понякога, за разнообразие и...литературни дилетанти; защо да възприемаме една голяма творба, като „Физика на тъгата”, само в канона на най-добрите, критико-литературни образци (без която, пък, естетическа храна, ще ни бъде още по-скучно и аз не зная, сам, как ще живея, макар и с една „прашинка” по-възвишено); но защо и моите контент-анализи, на един нелитератор, без да са и професионално литературни, да не бъдат единичен опит и усилие, за прехвърляне на мостове, между две опознавателни парадигми за човека – научно-дискурсивната и наративно-литературната (по „Отделно и заедно”,2005);
. „ Разприятеляваме се”(154); пак добро езиково-наративно попадание;
. „Опити да се консервира време”, при което „...капсулата може да бъре заровена в космоса”(158);
.„...изкопаемото хомо социалистикус”(160).
Какво ще кажете, ако речем, че в ръцете си държим един психологизиран-личностов, философско-екзистенциален роман, с искрено и художнически, внушени ни въпроси?
..........................................
Стотиците Nar/pers са в броеници, в 9 раздела. Или 7+/-2. Пак магическата седмица-7.
Наративът „Опаковане”(168). При напускане на света. При сменяне на квартири. При преход от сциентизъм към лаическа литературност. И опаковка в кашони и пещери, и в лабиринти, и подземия на спомени, все в дълбинното. Но и наративът „Връщане’(169); вкл. и Одисеевото; а къде да се денем, ние загубили се по 20-24 и повече години;
и да се връщаме до: „...животното в мен”(185)...с поглед в душата на новия и поовехтелия морален завет, редом със ‘звездното небе над мен’ “(185);
и по-дългото: „Човек да замлъкне за известно време...да чуе гласа на друг разказвач, риба, водно конче...или бамбук”, и „...каква огромна част от еволюцията стои заключена в мълчанието на рибите”; че и „...езикът катализира и източва залежите на познанието, като сонда”(все от 197); а в „ ‘Старецът и морето’ – той се бори със старостта, а тя със смъртта” (от 198);
. „...Като дим от комина, като облаче...ВЪЗВИШЕНОТО Е НАВСЯКЪДЕ”(200).
По-нататък, ти драги Маркизе, добре си подбрал обширната извадка, чак от 284 стр. и за „петното на Роршах”, пак психологизираме, от 272-ра, и си прав, че попрекаляваме с резервите си към романа, не че по средата текстът не е „по-рехав”, израз на Peter– и Георги може да резне някои баналитети за соца, за да не бъде и Хартомени така краен за „стила”, в иначе чудесните на Харто съждения-емоции, защото, драги и умни, и остри Харто, и двете книги на Жоро, са и две златни мини (дали малки, дали големи, времето ще отсъди, не ние), но с бая много, отделни самородни знаци, увеличаващи подземните български словесни богаства, ти ни насочваш не случайно и към друга галерия, където и аз ще над-никна.
................................................
Стига толкова. Тук ще прекъсна третият си коментар. Позовавах се, само на три словесно-наративни гнезда с Nar/pers, от „Физика на тъгата”. Между 60-тата и 200-тата страница. Непреднамерено. Хей така на слука. Dekarabah ги продължи, чак до 272 и 284-та. И Харто ще се убеди, че в Георговата мина, има кристали за мнозина. Не мога да ви пратя всички мои преписи. Нека да останат и за семинара, след 1-ви Март. Там ще се срещнем, ще си стиснем „лапи”... и ще общуваме, на живо. Очаквам го.
От Искро, 31 януари - София


Тема № - 54 Коментар № - 6240 Искро Косев - 2012-02-01 12:49:55
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115921

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128125

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134330

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94297

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180860

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA