БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Човекът с многото имена
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ


Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

* Текстът е част от книгата  на Георги Господинов "И други истории"

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.

Коментари по темата
Ами той, дяволът си е в детайлите – с цялото ми уважение, проф. Димитров. И хубаво ме подсещате да вметна, че у Георги Господинов, освен големия и пластичен концепт, в много отчетлива, стегната и неслучайна орбиталност са именно детайлите. Не му се хаотизират, въртят се красиво и стройно около ядрата-ейдоси.
За жените и детайлите пък, и на мен ми се е налагало да умувам. Имал съм служителки в скромната си, при това много зависима именно от вниманието и любовта към детайла, фирмена дейност. Какво правех? Разхвърлях работата на порции, пояснявах и слагах ударение върху конкретни задължителни детайли. Виждах как в процеса на отмятане на задачата си те откриват и вдъхновено изпипват и други, останали като незначителни в общия ми концепт подробности. Накрая сглобявах саморъчно цялото наше изделие. Получаваше се по-прегледно и пипнато от личните ми очаквания. Тъй да се каже, корабна изработка с нежна душа. Те това направиха и японците преди десетилетия – микроелектронен „мъжки” концепт-бум, роден и отгледан в ловки за детайла женски ръчички и очички. За китайците пък да не говорим, въпреки тоталната роботизация в последните години. Гледам сега и южнокорейците, от над 6000 плътно заети в нанотехнологиите повечето май пак са женички. Доверяват им се мъдрите източни концептуалисти. Макар именно по нашите земи да е отдавна известно, че дяволът се таи в детайлите, а пък жената все пак си е по „на ти” с него. Казвам го с нагарчащо-приятен опит. Нещо като тъмната биричка, от която пак си сръбвам. ТОВА НЕ Е РЕКЛАМА.
Тема № - 55 Коментар № - 6339 Dekarabah - 2012-02-22 20:54:53
Драги г-н Господинов,

При тази ваша известност и настървено четене на вашите думи (Боже, жените май нямат покой, четат ли четат Физиката. Дали не я зазубрят тия зубрачки?)...Та, няма как да не си помислите, че всичко е о’кей. Най-малко хуморът ви би се възбудил. Разбира се, аз говоря за цялата Физика, както я разбирам и как е тя спрямо нашето време.
Няма да крия, пиша заради г-жа Меймари. Тя е моя “докторантска” грижа.
Направо ви завиждам: тя вместо да си довърши тезата, пише и мисли ден и нощ за Физиката ( а и за вас, сигурно).
Иначе все се труди, все се опитва, но итинерариумът й е като минойския лабиринт.
Имала била версия – “да не съм права, че смисълът е да няма смисъл.” Трудно й било, нямала умения да обхваща от едното всичкото (по-добра била в задълбочаването в детайлите). Искала да е във форума и сега се връщала, за да се учи на умения, в които била слаба. Това (освен, разбира се, удоволствието) давало смисъл на „нашето време” за нея.

Вие сте по-голяма работа и от Платон.
Но ето какво ми дойде на ума:
Чета си “Парменидес” от Платон и какво, мисля си за работите, които чета и си превеждам и си ги подреждам:
[132a] “По моя ум ти казваш, че всеки един ейдос (идеа) е едно (единица), защото ти се е сторило, че щом има много голем обем работи, може би една ти изглежда тази едната идея, същата, във всички, които виждаш, и затова и едното ти се чини големо.”
Но като си мисля и за г-жа Гичева-Меймари, продължавам да правя същото и ето в Платоновото 132b: Ама, гледай сега, Парми, (Сократес казва), не би ли било верно всека една форма (ейдос, а по-после и “идея”) да е, е така, малко, едно разбиране, в смисъл “концепт”, както биха казали сведущите елини, което не некъде другаде да е, ами точно в нашите психики. Щото по тоя начин, поне, всеко нещо би било едно (единица?) и следователно (И ми се струва, Ро, че и Миньо би съгласил) това, дето току-що разправяше, не би се случило.
А пък Парменидес, отговорил тогава, в смисъл, еми, не съм съгласен, Сократес, щото какво, всеки един концепт да е едно-то, а концептът да е нищо? Не става, не може. Требва да е концептът да си има нещо там, обект. Нещо, което е. В смисъл – реално. И значи не може да е форма, защото всички неща биха били от форма-концепт и биха имали способността да мислят и т.н.
Що бе, съгласил се оня.
И сега за край – вие как мислите? Дали смисълът е да няма смисъл?
Аз мисля, че Бог не случайно е създал жената.


Тема № - 55 Коментар № - 6338 Петър А. Димитров - 2012-02-22 13:45:05
И аз благодаря, Росица, че отговорихте. Само една бележка по смисъла и нямането на смисъл, която прояснява как разбирам и края на отговора ви. Когато казваме, че нещо няма смисъл, казваме друго - че този смисъл не ни задоволява. "Нямане на смисъл" според мене няма. Осъдени сме винаги да има смисъл. Друг е въпросът е, че той може да не ни трябва. Което и наричаме всъщност "нямане на смисъл".
Тема № - 55 Коментар № - 6337 Bogdan Bogdanov - 2012-02-22 11:28:54
Благодаря, професор Богданов, че отговорихте толкова дълго и отново помагащо!
Този път щях да бъда по-радостна, ако бяхте казал, че не съм права. Потрудих се малко и над тази версия – да не съм права, че смисълът е да няма смисъл. Първо ми помогна репликата на Маркиза, а после и Вашият отговор.

Маркизът ми въздейства като психоаналитик, който хипнотизира пациента и го връща в сънища или минали животи, за да си спомни ключови случки, предизвикали проблем. Направи го с назоваването на Гаустин като „окаяно-светъл гражданин на света и времето” и припомнянето на „психиатричната парадигма, че най-болезненото се притулва най-вътре в мозъчните лабиринти”. Тези фрази осветлиха едно затъмнено коридорче на мозъчния ми лабиринт, което може да ми помогне да разбера нещо от „Човекът с многото имена” - една преживяна подобна случка, подобна от начало до край. А може и да не ми помогне.

Имах познат (по-млад от мен), който не можеше да разбере смешното по начина, по който го разбираме ние. Според него (имаше право от негова гледна точка) то е подигравка над страдащи хора, неморално нещо. Опитах да му покажа какво е хубавото на смешното - пробвах най-вече с примери с мен самата (самоирония и самоподигравка), но не успявах. Обзета от страх пред проблема, пред липсата на умения на психолог и психоаналитик у мен, от страх да не си навлека лична неприятност, като се опитвам да помагам на човек, който има нужда от професионална помощ, започнах да отказвам да разговаряме и по други теми, които поставяше. След не много време той си отиде тихо, заспивайки на плочките до един софийски храм в студено-снежна (като сегашната) зима. Нямам представа какъв е бил конкретният повод да го направи.

Запитах се дали с безпомощното наблюдаване на плачещия Гаустин-Сократ, компанията от гаража на Омир не му е казвала това, което моите приятели никога до сега не са ми казвали, когато съм ги питала дали не съм луда, в моменти на силно изпитване на самост – „И си луд, и си сам!”. Разбирам безизходицата на гаражните клоуни – не могат да му кажат „Е, Сократе, как да нямаш лична история, в която си бил смешен, не си ли спомняш тогава и тогава ...”. Дали единственото, което са могли да направят (каквото и аз правих в моята история), е да му разкажат собствените смешни истории на излагане (за което и той е настоявал)?

Професор Богданов, дългото умуване-разбиране, за което настоявате, е единственото възможно за слушащи-четящи като мен, защото (обичайно) разбирам бавно. За готовите да ми се подиграят нашенци ще допълня, че бавно-разбирането ми не се дължи основно на забавено развитие, а на съзнателно положено усилие да намаля скоростта и увереността на разбирането си, за да си дам шанс за по-сигурно разбиране (приложено по уроци на Сократ-Платон). Сега не помня имала ли съм изобщо умения да разбирам бързо или само съм ги забравила. Възможно е и да съм нямала.
Бавенето и удължаването на разбирането не е непременно губене на време. Това може да са действия по удължаване на времето, когато успеят да направят множество случвания на много разбирания.

За сериозността бих допълнила, че изпадането в комичност, което юношески настроените възрастни (като мен) правят, също може да бъде напълно сериозно. Както извънредно точно го назовавате - този стил води към един от изходите от ситуации на голямата тъга, които няма как да избягваме. Ако и стилът да изглежда (и да е) несериозен, резултатите, до които води, могат да бъдат много сериозни, например – по-безопасно тъгуване без да бъде (напълно) лишено от разбиране.
За да се видя като смешна и да обезопася тъгуването, са ми нужни все сериозни неща: да се познавам много добре, да мога да се погледна като друг/а от различни гледни точки, да се примиря с човешкото си несъвършенство, да обичам себе си и други себеподобни (и не толкова подобни), вероятно и други сериозни неща.

Теорията за многото писти, приложена върху харесвана от мен музика, ми помага да схвана какво искате от нас. Не знам дали ще успея да го направя (да чуя „и мелодията на подредбата, и омайването, което Г.Г. постига с този наниз от думи и фрази”). Не е защото не искам да се опитвам, а защото ми е трудно - нямам умения да обхващам от раз всичкото (по-добра съм в задълбочаването в детайлите). Тук бях и се връщам, за да се уча (да бъда научена) на умения, в които съм слаба. Това (освен, разбира се, удоволствието) дава смисъл на „нашето време” за мен.

Тема № - 55 Коментар № - 6335 Росица Гичева-Меймари - 2012-02-22 03:23:38
Преди да тръгна пак към „обиколната” /местен градски автобус/, успявам да прочета кометара на професор Косев. Ами, благословени да са именно този сорт „малки и невинни професионално-търсачески „отклонения от нормата” като „натрапваните” от Вас обяснително-познавателни възможности на Джи Пи Ем модела. Ето как чрез него лъсва и утежнеността, ненарочната абнормалност и на маркизовото сгъстяване на боите все по посока на недоосветеното „провинциално-българско”. На неизповяданото докрай „социалистическо” и типологично-характеровото, което от безветрието на „от заплата до заплата” изпадна в стресиращата пазарна и глобално-ритмова среда. И в самолечението си прибягва често до страната успокоителна билка на „смълчаната сериозност”, както много удачно диагностицира проф. Богданов.
Тук ще използвам да кажа, че писането на Георги Господинов е достигнало по-ефективна фармакологична висота за нашите страдания. Радвам се на осветяващото съгласие и на проф. Косев с тази целебност. И с цялото си уважение към диапазона на мъдрото му виждане върху необичаен, „изтощителен” автор, ще отбележа стопроцентовото си съгласие, че „неговите художествени Nar/pers, oсвен всичко друго, по свой неповторим, също „абнормен-Abn” път допълват и отвеждат, и към абстрактно-студените, научно-понятийни, личностни дискурси-Disk/pers”. За си спечелят онова вмъкване в световност, което да пълни и нас като читатели, а в случая и като свободомислещи тълкуватели и оценители, с надежди и самочувствие.
Тема № - 55 Коментар № - 6333 Dekarabah - 2012-02-21 14:33:51
Смутен съм, достойни и деликатни колеги-форумци. Най-паче от надхвърлилото се мое многодумство. Ето как чисто Георги Гочев излага една справедлива визия върху натовареността на Гаустин-Сократ. Аз я приемам в нейната достатъчност.
Но нещо продължава да ми се плете на езика. След новата „несъгласност” и наблегнотото изглаждане на ръбовете между когнитивност и ценностност на проф. Богданов, се осмелявам за ново обрастване на хипотезата си.
По-точно, че Георги Господинов разплаква своя Гаустин не просто в безсилието му да разкаже някоя своя история, а в невъзможността му, поне до събитието на онзи гротесково-отварящ и стъжнен симпозиум, да я изтръгне от дълбините на болезненото преживяно-общувано. Иначе защо: „По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето”. Значи той има, имал е своя проект. Какви са били тези наброски? Да е записвал чужди проникновения и находчиви казвания, едва ли е било нужно на „побъркалия се на младини от много четене”. И така да е, въпреки дамгосалата го червендалеста нашенска диагноза за ненормалност, човекът явно се е готвел за нещо по-мощно, освен киническите си беседи. По-романно, по епично. Или може би цялостна философска сграда, някаква удобна и понятна агора за самодостатъчния български провинциализъм. Очевидно преигравам, сам се подсмихвам на бръщолевенето си, но все пак приповдигнат, като непокварен от много четене бразилец. Дано форумът и Георги Господинов пак проявят снизхождение. Както и умните български абитуриентки, които никога не съм и няма да взема с прибързана несериозност…Тази сутрин ми се случи рано да се кача в градски автобус. Мимолетно зървайки личица на девойчета, пътуващи за школото или местните университети, с болка съзнах колко несправедливо съм ги „хвърлил” сред лъскавата самба на Рио. В умните им, малко рано пропити с по-зряла сериозност , сигурно и четящи очи, стори ми се, надничаха добри и смели проекти. Благословени да са, които могат да ги окрилят!
Дано и аз хвана последния вагон на „Човекът”.
Тема № - 55 Коментар № - 6332 Dekarabah - 2012-02-21 12:35:01
Взимам повод от мисловното попадение, на колегата Георги Гочев, което той нарича „ОТКЛОНЕНИЕ ОТ НОРМАТА”. То е плод на логическа последователност в наративното описание на образа на Гаустин. Ако преходим от „Човекът без качества” във „Физика на тъгата”, ще си спомним, че тези „абнормености-Abn”, не са главно психиатрични отклонения. Те не са абнормалности-„Patol”. Затова и в създавания, настойчиво от нас, посредством интретекстов анализ, Общ Личностен Модел-G P M, eдна от няколкото общи жизнени ориентации, както ще видим по-долу, не случайно е наименована като: „ АБНОРМЕНОСТ-Abn”.

Колкото и необичайни и фантасмагорични да са различните проекти и поведения на Гаустин, макар и извън приети норми, те са и много често съвсем нормални. Нищо, че можем да ги наричаме и луди фантазии. С практическа неприложимост. За тях, с увлечение и вълнуващо, с ярки художнически езикови зарисовки и езикови сентенции, ни разказва и щедро ни дарява, Георги Господинов.

Може би е време да приемем, че Господинов, не просто сказва и разказва, а е и заразително иносказателен. Кара ни да търсим минотавъра в своя лабиринт и в G S M.

В този смисъл „Аз сме” и „Аз бяхме” не просто противостои на „Аз съм”. Макар че аз настоявам на това ( разбира се, в друг, различен и нелитературен дискурс и контекст; сиреч, в друга мисловна „писта” ).Колкото и парадоксално да звучи, Господинов естетически утвърждава „Аз съм”. По обратен път. Защото боготвори човешкия индивидуалитет. Дори го брани и търси неговото съхранение и в двете, субективно заличаващи другостта, безмилостни духовни мелници на личността. Едната ментална мелница, на споменните Когниции-C, Афекти-А и в Несъзнаваното-N; като личностен опит-CAN, или „себе си”. А другата мелница, на себесъзнаващото се Аз-Ego. (За да се стигне и до „аз-себе си”; което понятийно словосъчетание, предстои да се доуточнява и дискутира).

Обърнете внимание, че въпросните „отклонения от нормата”, са дълбоко различни при заминалия и пребивавал в чужбина Гаустин. С него, авторът ни среща на чуждо летище, четящ стар текст. Сравнен с останалата, неадеквато безпомощна и чакаща пред киното, своя илюзорен възлюблен, мила и наивно нещастна Жулиета.

Едни от „отклоненията” са особнячества. Чак до капризи с оригиналничене. Защо не и рекламни (пример Дали). Втори са прекалено интровертни или усилено екстравертирани. Трети са неочаквано креативно неповторими. Четвърти, за съжаление, могат да бъдат и болестна функционална ненормалност-Patol. Тя, в повечето случаи е и медикаментозно, или психо-терапевтично лечима и преодолима. И т.н. Да си припомним и предиктивната теза, че истините са често ситуативни. Макар и показващи някакви общи ориентири.

Не е нужно да си припомняме, че за различен тип „оклонения от нормата”, не само при литературни герои-Nar/pers, но и за реални, вкл. и исторически личности и творци, образно казано, не само илюзорно-въобразено, се е стигало и до жестоки последици. Те са „изгаряни на клади” (въобразени и реални). И не художествено преуголемено.

Аз ще продължа и в следващите мои коментарни текстове във Форума, както досега, опитно да изпробвам, обяснителните познавателни възможности на т.нар. Общ Личностен Модел-G P M. (И това е също, моето и на други автори, малко и невинно професионално търсаческо – „отклонение от нормата”). Moделът G P M, чрез „Рефлектираните-Refl” в него, множества от различни статуси-S и роли-R , и техните различни имена, ни дава богати, бих казал и евристични възможности, да си обясним и феномена „Човекът с много имена” (или „Човекът без качества” на Музил). За това, форумци, не реагираха, нито с „не”, нито с „да”. Защото то е може би и една очевидност.

И наистина – всички психологически модели за личност, от класическия на Фройд за Id, Ego и Superego; през едностранно „биогенния” за „Extr”, „Intr” и „Nevr” на Айзенк; през този за рефлектирани роли-R и статуси-S, и пр., до генерализиращият ги модел G P M – всичките те, синтезират в себе си, милиард пъти повтарящи се „очевидности”. Зад баналното се търсят, скрити „предиктори-интеграли”.

Защо творбите на Георги Господинов, наистина го превръщат от модерен български, също и в „световен писател”, както справедливо го именова, професор Богданов. Не само за това, че вече е преведен на 20-ина чужди, вкл. и световни езици. Но защото, неговите литературни образи-Nar/pers, са живително индивидуални и типологично обобщени. Не са само специфично български. Повтарям думи на други форумци. Позволявам си да добавя, че неговите художествени Nar/pers, oсвен всичко друго, по свой неповторим, също „абнормен-Abn” път допълват и отвеждат, и към абстрактно-студените, научно-понятийни, личностни дискурси-Disk/pers.

И така. Моделът G P M, kaкто находчиво Веселина сравни с удобните „мобилни” телеапарати-GSM, включва в своите понятийни кодове, освен многоименните „ S “ и „R” (за да търси източника и на многото имена на Гаустин и на всеки от нас ); но и чрез включената в модела, жизнена ориентация на човека, наречена „Абнорменост-Abn”; – обеснява значимостта и на споменатото от Георги Гочев, т.нар. „отклонение от нормата”; защото, това напускане на норми, стереотипи и пр. „окови”, специфично усилени при Гаустин; може би ще се окаже и като универсално измерение на неповторимата човешка индивидуалност. Не става дума за „аномни” състояния.

Тук, естествено ще възникне въпрос – кои са и колко са другите, универсални жизнени ориентации на човешката личност, които терминологично визира и включва в своята функционална структура G P M? Няма да отговоря изчерпателно. Само ще ги назова. Те са групирани по-разно му. Всяка жизнена ориентация е триделна (био-психо-социална). Но с водеща една от трите генеологии. Предимно биогенни са първите три жизнени ориентации, както следва: към „Либидна свързаност-Lib”; през „Сигурност/себесъхранение- Sek” – и двете формулирани от Фройд; плюс темпераментовите „Интроверност/Екстравертнст/Тревожност-Теmp.”. Втората група са предимно психогенните, но също оставащи триделни: „Интелигентност-IQ”;
към „Успех/Доминация-S/D”и на „Подсъзнатост-Subcons”.

Последната трета група жизнени ориентации на личността, където се отразяват и прословутите наглед, но същностни „отклонения от нормата”, предимно социогенни, но оставащи пак ментално триделни, са следните: „Абнорменост/Индивидуалност-Abn”; Трансцедентност-Tr”(вкл.морална, естетична, сакрална) и финалната жизнена ориентираност на човека към „Ефективност-Effekt” (която не се редуцира само до резултатност и постижения; а се определя и по изразходвани личностови ресурси; вкл. и вложеното физическо, духовно и социално здраве ан индивида).

Вижда се, че натрапваният Общ Личностен модел-G P M, e eдин не съвсем симплификатен “GSM” (както точно и метафорно го нарече Веселина). Ползването му изисква, знаенето поне на два, деветцифрени понятийни кода. Първият код е „ПРИЗ/награди/ на ЕГО в КАН”,записан в знаковата абревиатура G P M= Refl(PRIS аЕго еnCAN). Благодарение на този понятиен „ключ”, респ. на неговата абревиатура, и по-конкретно на личностните роли-R, индивидност-I и статусност-S, от „RIS” – ние се опитахме да интерпретираве Гаустиновите и собствените ни много имена.

А чрез трите групи ( 3 x 3 ), жизнени ориентации и по-конкретно чрез индивидната „Абнорменост-Abn” и неповторима характерология на човека, ние упорстваме в разгадаването, на разказно (с Nar/pers) необхватните „отклонения от нормата”, до чието езиково формулиране, логично стигна и нашият уважаван колега Георги Гочев.

Благодаря ви: от Искро, София, 21 февруари
Тема № - 55 Коментар № - 6331 Искро Косев - 2012-02-21 11:07:31
Е, Георги, прекрасно и точно. Опитайте се сега да добавите и следното. В “Човекът” има история и разказвач, който участва в историята и като персонаж. В тази история са моделирани време и субекти, които го преживяват в случвания, изпитвания и изказани смисли. Вашият текст е различен – в него няма случвания нито за вас, нито за някой друг, нито изпитвания на друго освен на радост от точното разбиране. А разбирането какво е? Свеждане на едно до друго. В случая то е свеждане на една ситуация с време и субектна структура в ситуация без време и субектна структура. Не че във второто няма субект. Има, но той е сам, само разбира и не е свързан с други субекти.

Въпросът е може ли вторият текст да бъде същност на първия. Не може. Защото първият текст е разбиране, което е жизнено употребено. Следователно който иска да го разбере по-точно, би трябвало да проследи оформилото се в хода на тази употреба допълнително неизказано твърдение. Не твърдя, че не бива и не може да се подхожда и само разбиращо. Добавям обаче, че разбиращият е редно да осъзнава утопичността на това свое извънвремево несубектно разбиране и да подозира в него неизбежната му времевост и субектност.

Именно това наричам “херменевтическо разбиране”. С него поставям под въпрос една отдавнашна типология на Бахтин, която разделя разбиранията на когнитивни и ценностно насочени, и твърдя, че няма такова когнитивно, което да не е ценностно насочено. Ако някой се постарал текстът му да бъде пределно когнитивен, пропъдената от него ценностна и значи и времева и субектна насоченост няма как да не се е укрила в някакъв контекст или в бъдещ текст, който ще излезе изпод нечие перо. Текстовете постоянно прерастват и обрастват с други текстове. Има ли текст, той дърпа към друг текст. Също като при хората. Има ли един човек, той непременно дърпа да се свърже с друг и да стане друг човек.

Та това е прекрасното в Платоновоте диалози и особено в “Протагор” – че безсубектно времевите състояния на мислене и разбиране в тях са свързани с времевите субектни и ценностно насочени. Затова и казвам, че не от другаде, а именно от диалозите на Платон съм почерпил тази идея за херменевтическото разбиране, още повече че именно Платоновите диалози подтикват Шлайермахер в началото на 19-и век към предмета и темата на съвременната херменевтика.

Тема № - 55 Коментар № - 6330 Bogdan Bogdanov - 2012-02-21 10:00:26
Проф. Богданов обяви, че ще има нов текст, но се надявам да съм хванал последния влак и да кажа още нещо по разказа на Г. Господинов. То е вдъхновено от последните два коментара на проф. Богданов и темата за мисленето в повече писти.

Разказът на Г. Господинов завършва с твърдението, че героят с многото имена „не разполага с нито една лична история“. Въпросът е, че докато разказвачът, който предава цялата история, прави горното твърдение, той успоредно с това снабдява Гошо-Гаустин-Сократ с нужната му лична история. Всеки от участниците в „пира“ трябва да разкаже история за най-голямата си издънка, за най-голямото бране на срам. Е, не е съвсем вярно, че Сократ няма лична издънка. Най-голямата издънка на Сократ се случва в момента, в който идва неговият ред да разкаже история. Той, който винаги е говорел по всякакви теми на всякаква публика, се проваля пред компанията и не може да направи това, което се очаква от него. По тази причина и се разревава – реакция на срам и безпомощност, идентична с реакциите на останалите посрамени.

Така твърдението, че има такъв човек, който не разполага с лична история, се преплита с имплицитното твърдение на самия разказ, че и този човек, който смята, че няма лична история, има лична история. Тази на нямането на собствено име и собствена биография в свят, в който всеки има и държи да има собствено име и собствена биография. Това нямане също е лична история, казва някак Г. Господинов; то също може да се разкаже и ето разказа за него.

Не мога да преценя едномерно колко от Гаустиновата лична история е и на онзи Сократ, който познаваме от диалозите на Платон и Ксенофонт. В момента се занимавам с диалога „Протагор“ и трябваше да прочета „Човекът с многото имена“, за да обърна специално внимание на лекотата, с която Сократ сменя ролите си в този текст. В началото опонент на софиста Протагор по тезата, че добродетелта може да се преподава, в края на диалога той е като че ли неин защитник, като тази промяна на възгледа, впрочем, не преминава и без промяна на обичайните познавателни средства, с които Сократ си служи – противник на софистичните хватки в аргументацията, самият той без пречка си послужва с тях, тогава, когато му трябват, за да срази своя противник. Така, ако човек чете Платоновият текст без предубеждението, че Сократ и Платон са били последователни опоненти на софистите, той на моменти трудно би различил думите на Сократ от тези на Протагор, Хипий и Продик.

Сходно е положението и в „Човекът с многото имена“. Ако четем без предубеждението, че има такова твърдо определено в себе си нещо - лична история, тогава историите, разказани в текста, могат да принадлежат на всеки. Извадете ги от общия разказ, вижте ги поотделно и те действително стават това, което самият разказвач в един момент от пира вметва, че те може би са: вицове и лакардии, които всеки от нас някъде е чувал. Аз самият съм чувал два пъти в различни, но близки версии историята за любовното посиране, а впрочем и тази за удавения провинциален мъдрец или трикстер.

И все пак действително имаме пред очи личната история на Гошо-Гаустин-Сократ. Тя е, първо, в нямането на лична история, което по особен начин поражда история. Тук тя е „лична“ в смисъла на „странна“ и „необикновена“; в смисъла, в който се говори за отклонение от нормата и перверзия в една структура. Но личната история се поражда и на втори план като комбинация от чуждите лични истории. На този втори план тя съвпада с протичането на разказа на Г. Господинов, своеобразна биография на Гошо-Гаустин-Сократ. Но защо ако за Гошо-Гаустин-Сократ важи положението, че личното и своето е вариация на някакво общо, то да не важи и за нас?
Тема № - 55 Коментар № - 6329 ГГ - 2012-02-20 23:21:06
Тъй и тъй съм се разговорил, поне да се поясня малко. Това с „пиянството на един народ”, да ме прости патриархът на българския роман, ми се струва набързо съшито в предходната ми поява. Слепил съм се в наивен и недиалогичен контекст и към развиваното от Морис Фадел, за което му се извинявам. Прочетох отново и коментара на Веселина от 15.02.12, където тя навлиза в много разгръщащ се прочит на „Човекът”. Професор Богданов в тазисутрешния си обзор ми помогна внезапно да заменя „нечленоразделното” си внушение за българското „пиянство” и тиха, прикривана, небюргерска „лудост” с по-бързо и ясно обхващащото „глуха сериозност; глухо сериозна среда”. Самият той деликатно припомня, че тази особена, разширена и в балканската си коренност, характерност на световиждане се подхранва от честа, драматично и пъстро ритуализирана празничност. Нещо като художествена и творяща заедност и общностна психорегулация, какъвто е течащият май в момента бразилски карнавал. Само че по-кротко, по-индивидово, по-под сурдинка. Каквото и да е, и то е като карнавала в Рио. Три дена танци и после цяла година кроим и шием рокли с пера за следващия път. Абе, има си нещо бразилско в нас. Ей ги, милите български дванадесетокласнички откога са си зарисували и запоръчвали абитуриентските рокли. Да са ни здравички и щастливи!
Сега вече съм прочел и новия коментар на Веселина. Веднага и благодаря, защото тя донякъде също ме изважда от емоционалната неяснота и „двупистовост”, в която изпадам в теоретичните си изтървания. Но такъв е моят случай, когато брадвата не сече, ръжда я покрива, затъпява я. Все пак, ще й кажа, че ако трябваше да добавя и „трета писта” в предположението за тъжната кончина на „разказвача”, бих се отправил именно към плуралното, вкарано, и според мен, от Г.Господинов в „Човекът”. Май наистина, той предупреждава с безучастните и вечни води на Тонзос и всички разказвачи от българския /квартален/ симпозиум.
И понеже днес се навършват 139 години от обесването на Апостола, ще посмея да го нарека титаничен Гаустин на българската свободност, чудя се, дали ако беше прескочил онзи фатален плет на времето си и бе намерил пъртина за бягство във февруарската нощ, щеше да може сетне да ни разкаже свои истории. Като вземем предвид пределната краткост в личния му бележник, едва ли би се разпрострял и в тях. Едва ли би се варкал в литературност с многоговорещото котленско овчарче Захари Стоянов. Но отгърнете тефтерчето на този величав български Гаустин, порадвайте се на „примитивната” му, благословена пътека към съхраняване на българската смисъл.
Впрочем, с подобна наслада май е в състояние да ни дари и „Възвишението” на Милен Русков. Българи сме, бога ми, макар да са ни симпатични бразилците.
Тема № - 55 Коментар № - 6325 Dekarabah - 2012-02-19 17:42:50
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA