БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Любовта и хуманистичната доктрина: любовта-желание и любовта-радост
Първа част –

ЦВЕТАН ТОДОРОВ

Любовта-желание

Всяка любов е незаменима; но една любов не си прилича с друга. Гръцката мисъл ни е завещала разграничение, с което можем да си послужим в нашия случай, като го нагодим към нуждите си. Това е разграничението между éros или “любов-желание” и philia или “любов-радост”. С оглед на по-нататъшното изследване на отношенията между любовта и хуманистичната мисъл, сега бих искал да разгледам тези два основни вида.

Най-напред ето някои характеристики на любовта-желание: тя се състои от липса (неудовлетвореността е първоначалното необходимо условие за нейното съществуване); изхожда не от обичания обект, а от обичащия субект; заявената й (но недостижима) цел е сливането на двамата влюбени. Независимо дали са хуманисти или не, френските автори от Ренесанса до наши дни неуморно доразвиват тази основна схема, завещана на европейците от гръцките мислители и римските писатели с посредничеството на средновековните трубадури.

Липса: тук любовта се възприема като желание към отсъстващ обект. Следователно желанието се състои от тази липса; ако тя е запълнена, желанието изчезва, а субектът се чувства излъган, вместо да е удовлетворен. Не може и да бъде другояче: особеното при желанието е, че тъй като се отнася по-скоро до личност, отколкото до предмет, то може само да се изпитва, без да се задоволи, за разлика от потребността, която може да се удовлетвори или от пожеланието, което може да се сбъдне. Субектът обича повече любовта, отколкото нейния обект; за да трае любовта, той дори е готов винаги да държи обекта на разстояние. Желанието му се разпалва от съперниците и от предизвиканата от тях ревност; препятствията са му абсолютно необходими: в леглото Тристан и Изолда са разделени от меч. Мъртвата Албертин е единствената достойна за любов Албертин. Ерос – тържество на отсъствието, намира върховен израз в олицетворението на отсъствието – смъртта, която е тайният му съюзник.

Затова Монтен смята, че “затруднението увеличава нашето желание” (заглавие на II, 15), че “трудността придава стойност на нещата” (613). Жена, която го отблъсква или е пазена от ревнив съпруг, става още по-желана за ухажора; наличието на съперници разпалва желанието; ревността, завистта и забраната по-скоро пораждат любов, а не произтичат от нея. Човек презира това, което притежава и желае това, което му липсва. Възможно е да осъзнае тази логика и да я извърти в своя полза: “Исках да засиля удоволствието посредством трудност, желание и известна прослава” (III, 3, 826). Любовта се преживява само като отсъствие: “В любовта има само пламенно желание към онова, което ни убягва” (I, 28, 186).

Героите на Русо са сметнали, че като попречат на удовлетворяването на страстта, могат да открият в любовта-желание лек срещу нейното отслабване. “Любовта е желание, което препятствията усилват”, следователно “не е хубаво да е задоволена; по-добре да трае и да бъде нещастна, отколкото да угасне сред удоволствия” (La Nouvelle Héloïse, III, 7, 320). Задоволяването на любовта я погубва, а излъганата любов е за предпочитане пред пълната липса на любов. По-добре любов без удоволствие, отколкото удоволствие без любов. “Картината на угасналата любов е по-страшна за нежното сърце от картината на нещастната любов, а отвращението от това, което притежаваме, е сто пъти по-лошо от съжалението за това, което сме загубили” (321). Важното е да обичаме; най-големият враг на любовта е премахването на всички пречки и следователно – на възможността за ново завоевание: щастието е отегчително – такъв, изглежда, е законът на човешкото желание (вж. VI, 8, 694). Новостта засилва желанието, навикът го намалява. От мига, в който достига своя апотеоз, щастието неизбежно намалява. Изкачим ли се на върха, това означава, че трябва и да се спуснем.

Жюли е съгласна с браговчедка си Клер (автор на горния анализ): осъществяването на любовта предвещава нейната гибел, “чувствената любов не може без притежание и угасва заради него” (III, 18, 341), за сметка на това обаче препятствията я засилват. На свой ред възпитателят на Емил задава следния въпрос: “Дали Леандър щеше да поиска да умре заради Херо, ако морето не ги бе разделило?” (Émile, V, 802). И така, Жюли открива как да обезсмърти любовта: “За да се обичаме винаги, трябва да се откажем един от друг” (La Nouvelle Héloïse, III, 18, 364). Така любовта й ще остане жива, а съвестта й ще я възнагради добавъчно: “В известен смисъл лишенията, които човек си налага, самото съзнание за направената жертва и за причината, която го тласка към това, му доставят наслада” (III, 7, 320).

Векове наред е битувало виждането, че в тази разновидност на любовта, наречена и “любов-страст”, се съдържа истината за всяка любов. Можем да се запитаме дали огромният успех, на който това схващане се радва през цялата западноевропейска история въпреки очевидните си слабости, не се дължи на родството му със структурите на разказа, който се основава на липсата и на опитите за нейното запълване. И при двете се наблюдава търсене, което все остава недовършено и все започва отначало, натъкване на най-неочаквани препятствия. Но от това, че разказът е хубав, следва ли, че трябва да го приемаме за истина? Сигурно този успех се обяснява и с други причини: той отговаря на първоначалната (и често пъти единствена) форма на всяка любовна връзка,  а и в мислите си го свързваме със силното физическо усещане, съпътстващо тази фаза (нима не използваме термините “физически” и “еротичен” като взаимозаменяеми?).

И така, това е първата отличителна черта на любовта-желание, произтичаща от необходимостта нейният обект да се възприема като отсъстващ. Втората й отличителна черта – нейният егоцентризъм – произтича от факта, че тук другият съществува само от гледна точка на аз-а. Егоистичен ли е Ерос? Човек би помислил, че е тъкмо обратното, тъй като влюбеният превъзнася обичания обект, мисли го за най-хубав, най-силен, най-елегантен, желае го неистово, вярва, че линее, ако е разделен от него. И почти всички са преживели следния парадокс: готов съм на всичко за тази личност, но само при условие, че ме обича. Затова пък ако ме разлюби, любовта ми се сменя с омраза: дори предпочитам тази личност да е мъртва, но моя, отколкото жива в чужди обятия. Ревността и собственическото чувство са неделими. Това е така, защото чрез обекта на любовта аз пак обичам себе си: ерос спада към релационния егоизъм или, както се изразявали теолозите, той е сластолюбие, с което искам по-скоро да взема, отколкото да дам. Тук е видно, че любовта-желание не олицетворява напълно отличителната черта на любовта, която се изразява в незаменимостта на обекта. Ако любовта ми се определя от липсата на обекта, аз го свеждам до черта, с която той се характеризира не сам по себе си, а единствено спрямо мен. Вече обичам не неповторимия друг, а неговото отсъствие, което друг индивид би могъл да възпроизведе.

Обичаният обект е пренебрегнат, ако любовта обслужва преди всичко интересите на обичащия субект; макар и различно, той е пренебрегнат и в плана, целящ постигането на сливане между субекта и обекта. Това също е клише, което датира от Античността: този идеал се приписва както на любовта, така и на приятелството. В Платоновия Пир Аристофан твърди, че двамата влюбени са изпълнени с “желание да се слеят в едно-единствено същество” (191е), че “любовта се опитва да превърне две същества в едно” (191 d), че всеки иска “да се слее с любимия” (192 e).  В Никомахова етика Аристотел припомня поговорката, че “приятелите имат една-единствена душа” (IX.8.2) и говори за “приятеля, който е второто ни ‘аз’” (IX.4.5). Тази метафора е пренесена в латинската литература: според Цицерон приятелите образуват едно-единствено същество или една-единствена душа; всеки притежава половинката от една-единствена душа, продължава Хораций; а св. Августин описва приятеля си като “второто ми ‘аз’”: “Почувствах, че моята и неговата душа образуваха една душа в две тела” (Confessions, IV, 6, 72). При все това още Аристотел предупреждава за опасностите от сливането, коментирайки метафората на Аристофан: образуването на едно-единствено същество, което така или иначе е само метафора и следователно – изкривяване на реалното отношение, неминуемо ще коства заличаването на предишната неповторимост. От това, че “те са били двама, а са станали едно-единствено същество”, неизбежно следва, че “ако не двете, то поне едната индивидуалност ще изчезне” (Politique, 1262b).

Монтен, който не храни особено уважение към любовта, свежда идеала за сливане до приятелството. Той пише, че тогава двете души “се смесват и сливат така пълно, че заличават и вече не могат да открият шева, който ги е съединил” (I, 28, 188). Волята на приятеля потъва в моята, без да “ни остави нищо лично, нищо, което да е негово или мое” (189). Тук вече понятията “щедрост”, “признателност”, “дълг” не важат: понеже всичко е общо достояние на двамата приятели, те образуват “една душа в две тела” (190). Приятелят “не е друг: той и аз сме едно” (191), откакто е умрял, “ми се струва, че вече съм половин човек” (193).

Затова пък Русо отрежда сливането на любовта. “Най-належащата, най-голямата, най-силната и най-неутолимата ми потребност беше изцяло в сърцето ми: потребността от възможно най-интимно общуване. Най-вече затова се нуждаех от жена, а не от мъж, от приятелка, а не от приятел. Тази странна потребност беше такава, че и най-пълното сливане на телата не й беше достатъчно; трябваха ми две души в едно тяло, без това винаги усещах празнота”(Confessions, IX, 414). И така, Русо прибягва до традиционната метафора, но й придава парадоксален характер: не се стреми към една душа в две тела, а към две души в едно тяло. Стреми се към физическо сливане, т.е. към невъзможното. Тук жената се различава от мъжа (а любовта – от приятелството) само защото дава на хетеросексуалния мъж усещане за пълно единение.

Следователно връхната точка в отношението с другия е неговото поглъщане, а това означава и неговото изчезване. По друг повод Русо използва същата метафора: “Ако нямам компания, винаги чета, докато ям. Така запълвам липсата на общуване. Поглъщам последователно ту една страница, ту един залък: все едно, че книгата ми вечеря с мен” (VI, 269). Книгите заместват приятелите, но пък от друга страна са приравнени към кифлите; дали такава е и участта на приятелите? Сливането или по-скоро съвместният живот, който се позовава на него, понеже самото то е невъзможно, води по противоположен път до същия резултат като непризнаването: другият не съществува като пълноправен субект; само че този път не се губи сред нещата, а изчезва в мен и вече представлява просто една от съставните ми части. И наистина, ако любовта между двама души води до образуването на едно-единствено същество, това означава, че единият е избрал или е бил принуден да се жертва заради другия: всъщност резултатът от сливането почти не се различава от резултата от заробването.  

И накрая, ако се вярва на описанията, любовта-желание е обречена на неуспех поради самата си структура. Още Монтен отбелязва, че тя е вечно разочарование: липсва или обектът на желанието, или самото желание. “Желанието и наслаждението еднакво ни тежат” (II, 15, 614). Логиката на любовта-желание е пъклена: обичам само ако не съм обичан, обичан съм само ако не обичам. От това следва, че винаги сме оставени на произвола на две взаимодопълващи се нещастия: да обичаме, без да ни отвръщат с взаимност, и да сме обичани, без да можем да отвърнем с взаимност поради същата тази любов. Увереността, че сме обичани, води до закърняването на любовта и ни пречи да обичаме; а нали тъкмо това е целта на всяка любов. Всички ние се стремим  - понякога несъзнателно - към собственото си нещастие: искаме да ни обичат, което пречи на самите нас да обичаме, а това състояние на свой ред ни обрича на разочарование и отегчение. И все пак не можем да се въздържим от стремежа към любов; и така, поради самата структура на нашето желание сме орисани да се лутаме между две разочарования – че не сме обичани и че не обичаме. 

Констан често внушава тази представа за безпътица. Човешкият субект, подложен на неумолимата му логика, като че ли няма никакъв шанс да открие щастието си в любовта.Това, че сме обичани, не ни прави щастливи и следователно не би трябвало да желаем подобно нещо. Не би трябвало, и все пак се стремим към това: такава е всекидневната трагедия на желанието. Обичам, но мога да избирам единствено между две нещастия: или обектът на моята любов ми отвръща с взаимност и желанието изчезва; или не ми отвръща с взаимност и желанието е излъгано. Констан смята, че това е неизбежно и твърди, че е замислил своя герой Адолф, воден от стремежа да го докаже. “Той и Еленор бяха в безизходица, а аз исках точно това. Показах как се измъчва, защото не обича достатъчно Еленор; но нямаше да се измъчва по-малко, дори да я обичаше повече. Той страдаше заради нея, понеже не изпитваше чувства; ако страстта му беше по-силна, щеше да страда по нея” (Adolphe, “Préface”, 8). Дали целият човешки живот се свежда до подобен “избор между нещастия”? Изглежда, че понякога Констан мисли точно така. Целият му живот е “редуване на страдание с умора”, както пише самият той в писмо до леля си графиня дьо Насо (2.8.1808 г.); но ако му се вярва, такъв е и животът на неговата приятелка Жермен дьо Стал: “Тя винаги е изпитвала подобно безпокойство относно нашата връзка, което й пречеше да я намира за уморителна”(Дневник,19.8.1804).

Нищо не свързва подобно схващане за любовта с хуманистичната мисъл. В него волята на субекта е обезсилена, любовта се подчинява на безлични закони, които направляват поведението на всички хора: егоизъм, желание за липса, стремеж към невъзможно сливане, неизбежно разочарование. Тези психични закони са строги като биологични кодове, тъй като поведението на индивида се обяснява с причинна серия, над която той няма власт. Следователно подобно схващане подхожда повече на сциентистките доктрини. И все пак то присъства в съчиненията на мислители, които се родеят с всички модерни фамилии; нарочно предпочетох да цитирам формулировки, чиито автори са писатели хуманисти.


Любовта-радост

И така, любовта-желание е вид любов, който не гарантира нито неповторимостта на обичания обект, нито неговата свобода, а още по-малко пък свободата на обичащия субект. Не така стоят нещата с другия вид – любовта- радост, която може да се наблюдава в сексуалната връзка, но и във взаимоотношенията между родители и деца или между приятели. Тази любов също може да се изживява като отсъствие (даже обикновено такава е участта на родителите – да живеят далеч от порасналите си деца), но не отсъствието я съставлява или разпалва, то е по-скоро странично явление, което не е достатъчно, за да премахне любовта и по принцип пред него се предпочита присъствието. Перспективата на тази любов е взаимността. Чувството, което я съставлява е радост, предизвикана от самото съществуване на обичания обект; т.е., ако отново заимстваме израза на теолозите, това е доброжелателство, а не сластолюбие. Тази любов не цели сливане: мога да се наслаждавам на съществуването на другия, само ако той си остава различен от мен. Откриваме нейното описание, понякога под различно наименование, у същите тези автори, които показват, че са способни да изобразят и любовта-желание; но за разлика от предишната разновидност на любовта, тази се съгласува с хуманистичната доктрина. Защо?

У Монтен това взаимоотношение се олицетворява най-пълно от несексуалното приятелство между двама мъже, образец за което е собствената му връзка с Етиен дьо ла Боеси. В описанието си на приятелството Монтен преоткрива повечето черти, които древните автори му приписват. Приятелството предполага прилика и равнопоставеност между приятелите. Тъкмо затова тиранът е достоен за окайване: той се съмнява в искреността на обкръжението си и не може да се довери никому; следователно взаимността е недостъпна за него. Затова пък между приятелите цари пълно доверие и законът на обикновените човешки взаимоотношения е преобърнат: “По-скоро се отдавам на приятеля си, вместо да го обсебвам” (III, 9, 977). И така, размишлявайки за любовта, Монтен заключава, че е невъзможно да се прилага чисто икономическа логика към човешките взаимоотношения: в случая да дадеш означава и да вземеш. “Удоволствието, което доставям, гъделичка по-приятно въображението ми от удоволствието, което изпитвам” (III, 5, 894).

Оценката, която Русо дава на втория вид любов, претърпява развитие. В Новата Елоиза той се доближава до Монтен: взаимността и радостта, породена от съществуването на другия, са характерни по-скоро за приятелството, отколкото за това, което обикновено наричаме “любов” - тя изисква сливане. Няколко години по-късно обаче в Пигмалион (1762 г.) Русо описва различно избора за или против сливане. Скулпторът Пигмалион се изкушава да се слее с Галатея, но се въздържа: ако двамата станат едно цяло,  вече не би могъл да я обича. “Ако тя и аз сме едно, няма да я виждам, няма да съм този, който я обича! Не, нека моята Галатея живее и аз и тя да не сме едно. Ах! Нека винаги бъда друг, за да искам винаги да съм едно цяло с нея, за да я виждам, да я обичам, да съм обичан от нея...” (1228). Сливането (пък било то и чисто въображаемо), дори е правело любовта невъзможна: тя изхожда единствено от разделението между мен и другия, следователно аз-ът трябва да си остане отделна единица. По същото време любовта в Емил на свой ред изглежда различна от любовта, описана от Жюли и Сен-Прьо, тъй като цели не сливане, а взаимност, разбирана като признаване на другия в качеството му на пълноправен субект, несводим до аз-а. Ако изобщо може да се говори за притежание, то е твърде парадоксално, понеже е взаимно. “Притежание, което не е взаимно, не представлява нищо, то е най-много притежание на жената, но не и на индивида” (IV, 684). Ако претендираме да погълнем някого, ние го заличаваме; ако го уважаваме, го запазваме като самостоятелно същество.

Освен това новата любов вече не е насочена единствено към ненаситното искане на аз-а. “Любов, която дава толкова, колкото изисква, сама по себе си е чувство, изпълнено със справедливост”, а “истинската любов” никога не може да бъде любов без уважение към другия (V, 798). Тази любов става жертва на илюзии в по-малка степен, отколкото страстта, защото ангажира и ума на влюбения, а не само сърцето му; тя е съзнателно действие на субекта. И накрая, има още една основна разлика спрямо любовта, описана в Новата Елоиза. В романа се наблюдава “стълба на любовта” от платонически тип (от физическото към духовното, от частното към общото): Сен-Прьо трябва да се възвиси до почти христовата любов на Жюли. Затова пък в Емил любовта на младежа към Софи (или на Софи към него) не е обречена да се превърне в нещо друго, тя е самоцелна. Тук Русо тълкува любовта (не само приятелството) като радост от присъствието. Именно тази любов, надхвърляща разбирателството между Жюли и Волмар, е орисана да процъфти в брака.

Дали обаче вторият вид любов на свой ред не е заплашван от същата опасност като първия, а именно – изхабяването? Русо пише следното: “Често си мисля, че ако можехме да накараме любовното щастие да трае и в брака, щяхме да създадем земен рай. Това е нещо невиждано досега” (861). Монтен се е задоволил с тази обезсърчителна констатация. Русо обаче започва да размишлява за средства, позволяващи да се заобиколи препятствието. Рецептата е проста, казва той: “Съпрузите да си останат любовници”(862). Предложението на Русо засяга както физическата любов, така и привързаността между съпрузите: всеки от тях трябва да остане свободен субект, пълноценно същество, което никога не прекършва волята си и действа от любов, а не по задължение. “Единият трябва да се отдава на другия само по свое желание.” Това означава също така, че независимо дали са женени или не, всеки един от двамата любовници има право да отблъсква другия: понятието “домашно сексуално насилие” би било съвсем понятно за Русо. “Нека всеки един от двамата винаги да разполага със собственото си същество и с ласките си и да има право да ги дарява на другия само по своя воля” (863). В любовта-радост обектът на любовта не изглежда по същия начин като в любовта-желание: не само че е абсолютно незаменим, но и запазва своята автономия. Тази свобода не е несъвместима с верността: да отблъснеш другия не означава да се отдадеш на някой чужд; просто индивидът не е принесен в жертва на общността, образувана от двойката. Следователно съществуването на любовта-радост потвърждава съвместимостта между автономията и социалността: свободният човек не е обречен на самотен живот.

По основните си характеристки любовта-радост представлява пълна протвоположност на любовта-желание: радостта от присъствието заменя култа към липсата, ти не се определя единствено спрямо аз, и накрая - идеалът, на който е подчинено взаимоотношението между двамата, вече не е сливането, а взаимността. Ти вече не е средство, превръща се в цел; освен това трябва да запази автономията на волята си: тези две характеристики сродяват любовта-радост с хуманистичната доктрина. И все пак връзката си остава слаба и първоначално зададеният въпрос все още не е намерил отговор: как едно или друго схващане за любовта отговаря на предизвикателството, отправено към хуманистичния проект?



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Ще си позволя да не се съглася с прекрасните коментари на Маркиза и Веселина.
Цветан Тодоров, колкото е посветен в паметта на културата, все пак осветлява трагедията на модерния индивид.
Веселина някак облагородява истината с позоваванията в дълеч и в дълбокото.
Тук въпросът е липсата. Какво липсва. ...Нищо!
Такъв е живота, ще кажат хората, ако изобщо им хрумва да търсят любовта. Това, според моето субективно, а значи и неправилно мнение,казва Цветан Тодоров.
Любовта привидно е очебийна като страст и поради това е нормативно забранено като ...радост. Това какво отношение има към мъките на античният човек?
Опасявам се , че този конфликт просто е немислим ...там, далеч.
Това, което остава като наследство за модерната практика, е едно просветване, че любовта струва нещо повече освен сили и въображение , трябва да бъде култивирана като изключително ценен продукт за масовото производство.
Точно легитимирането на любовта като ценен продукт на масовата култура е на съвестта на просветителите. Което всъщност се опитва да покаже с това безкрайно цитиране Цветан Тодоров.
Нужна е съвсем нова литература, която би повишила цената на "естественото" желание и афект. С това са зае литературата на Новото Време. И се справи.
Тема № - 56 Коментар № - 6394 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-04 17:00:34
Маркизе, ти си едно истинско голямо разказване. В предходния си коментар не написах, но искам да кажа, че много се зарадвах на първия ти коментар, появил се в целия си блясък на фона на добрия текст, който - както казва професор Богданов - си е свършил работата. От многото пъти, в които съм слушала професор Богданов, зная обаче, че този текст, ако наистина си е свършил работата, то е не за друго, а защото успя да предизвика една разказност, която да развали подредената му дискурсност. Ако този текст не успее да предизвика разказност, той не би постигнал никаква действителност.

Цветан Тодоров показва много гледни точки, но той не извлича разказа от тях – затова и разказът трябва да дойде отвън и да свърже този текст, надупчен от липсата на разкази. Може би Дмитрий с тезата си за Фройд е прав. Но защо? Как се свързват всички тези цитати в текста на Цветан Тодоров, така че тяхното свързване да покаже и тяхното различаване. Говорейки срещу сливането на обичащия и обичания, Цветан Тодоров всъщност слива тези цитати по именно този елиминиращ начин, по който ги превежда да бъдат едно и също.

Докато си мисля тези дни, стигам до три противоречиви подхода към текста на Цветан Тодоров – 1. Цитатите, съставляващи парадигмата, трябва да се свържат с разкази отвън, 2. Този текст въобще не е за любовта, защото Цветан Тодоров казва, че ще разглежда любовта като междуличностна привързаност, но, говорейки за влюбените, иска да постигне и запази две отделни уникални човешки същества, 3. Ние можем да измислим липсващите разкази в текста на Цветан Тодоров, можем да си помогнем с каквито си поискаме други парадигми и дискурси – но този текст може би въобще не иска това, а и не носи това. Може би е така изчистен и подреден, както се вижда, и както за свършването на определена работа се е наредил, не пропускайки дори да се обвърже и със старогръцката литература, особено с Аристотел, въпреки че именно Аристотетел е този, който казва, че индивидуалното понеже е безкрайно - не е предмет на знанието.

Първия път, когато прочетох текста на Цветан Тодоров, ми хареса много един от цитатите: "Ако нямам компания, винаги чета, докато ям. Така запълвам липсата на общуване. Поглъщам последователно ту една страница, ту един залък: все едно, че книгата ми вечеря с мен" (Русо). Аз, например, така винаги нося със себе си някакъв текст, който да ме спасява, ако се наложи. Но интерпретацията, която следва след този толкова близък до мен цитат, и която се грижи за стриктното подреждане на този текст в хуманистичната парадигма - ми се стори толкова ужасна, че ми заприлича на онези садистични китайски пантофки, в които някога стягали краката на китайките, за да придобият определена форма и да не могат да стават по-големи от това, което им е зададено. Постъпвало се е така – пак заради любовта – кракът се стягал и ставал като по калъп, колкото по-калъпиран крак имали китайките, толкова повече „вървели“.

Вместо да види появяването на липсващия обичан друг (което само по себе си също би било невярно), Цветан Тодоров вижда – изчезването му - другият не съществува като пълноправен субект – чезне в обичащия с когото се слива, който го поглъща, заради когото изчезва. Сливането, изгубването на разликата – в този случай е крайно отрицателна, за разлика от моменти, в които парадигмата спокойно си позволява да заличава разликите, например, между книгите-кифлите-приятелите: щом книгите заместват приятелите, значи са кифли – от което следва, според Цветан Тодоров, че приятелите, на чието място са книгите, биха били изядени по същия начин като кифлите! В доктрината на Цветан Тодоров – сливането на двамата влюбени в едно, е превръщане в жертва и заробване. Това е тенденцията в избора на всички цитати, дори на двата Аристотелови откъса, нагласени да казват, че образуването на едно-единствено същество от обичания и обичащия, довеждащо до „изкривяване на реалното отношение, неминуемо ще коства заличаването на предишната неповторимост“.

Но аз не съм сигурна, че Аристотел може да бъде вграден така. Спомних си, например, по колко много начини той пише за желанието и за любовта, дори има едно място, в което разглежда времето и желанието като две много приближени успоредни, докосващи се парадигми: това, което продължава дълго – се измерва с време, а това, което е сигурно – се измерва с желанието, защото желанието винаги иска и се стреми едно нещо, което иска, да е сигурно. (Не гарантирам, че цитирам правилно.)

Аристотел казва: „влюбените и като разговарят, и като пишат, и като правят нещо, свързано с любимия човек, те изпитват удоволствие, защото при всички тези обстоятелства чрез спомена имат чувството, че усещат любимия човек. И ЛЮБОВТА ЗА ВСИЧКИ ЗАПОЧВА ТАКА – ние не само се радваме на присъствието на любимия човек, но и изпитваме мъка при спомена за него, когато го няма. В тъгата и в сълзите също се явява известно удоволствие. Мъката е от отсъствието, а удоволствието – от спомена и от почти зрителната представа за него...“

Дали тези думи не означават именно любовта-желание, но като възможност за присъствие и удоволствие от това, че някой може да е там, дори когато го няма; и любовта-радост – като присъствие, което може да даде присъствие и тогава, когато обичаното същество отсъства. Човек не може да живее в чисто отсъствие и присъствие.

Според Аристотел времето не е в присъстващия или в отсъстващия обичан, а в това, че познавайки двете състояния – от тях човекът винаги може да направи така, че този, когото обича да е с него – чрез четенето на вечеря, чрез мисленето за него, чрез каквото си пожелае. Именно Аристотел е този, който говори за тези приятни „явявания в промеждутък“ и ги определя като „промяна, спрямо настоящето“, така както прави и Платон, който в „Закони“ пише, че боговете се раждат в промеждутъка на противоположните неща.

Не зная дали тези неща са важни, но въпросът, който си задавам, е – какво може да се случи от този текст на Цветан Тодоров, който, дори и да не харесваме никак, всъщност толкова много прилича на всички нас? Какво могат да родят промеждутъците между нас и него? Какво би се случило, ако наред с това заблуждавощо опиране върху гръцката мисъл, което Цветан Тодоров прави в началото на текста си, наред с множеството френски мисли - подобно на Маркиза, залепим накрая някой свой любовен разказ... или ако Цветан Тодоров беше залепил един свой любовен разказ в края?

Защо промеждутъците в този текст плачат за разкази, които може би никога няма да получат, защото никога няма да им ги дадем? Защо вместо да показва преминаването си през мислене-проектиране-правене-разказване, случването на свързването, наслагването, присвояването и усилването, човек си изработва начини за тяхното изравняване и скриване – докато – обратно, иска те да бъдат забелязани? Кое е това дълбоко проклятие, което като сянка пречи на радостта от това, че литературата никога не успява да бъде само литература?
Тема № - 56 Коментар № - 6391 vesselina vassileva - 2012-03-04 10:25:30
Ще се опитам съвсем кратичко да се продължа от последното си влизане. Защото ми натежава как, в припряността да бъда реактивен и по възможност уместен с литературничещите си ескизчета, допускам плъзвания по повърхностността. На места грубо оставям впечатлението, да не съм вникнал с внимание в написаното от коментиращи с много повече опитност и познания форумни автори. А, и тук му е мястото да ви призная отдавнашното си впечатление, макар да не съм почти никак наясно с постиженията и духа на други форумни общности, че именно сред вас се е възцарил порядъкът на авторството, не просто на участието. Не ми се ще да съм дотолкова теоретично неподготвен и занемерен, та да греша и в това си виждане. Спомням си, преди време проф. Богданов с удовлетворение спомена в отминала дискусия /простете,няма да цитирам точно/, че тук се пише една проточваща се книга. Разбира се, нейният вещ вдъхновител и метранпаж е именно самият той, но като застанал по-встрани „кореспондент”, аз се вълнувам от умножаването на страниците на това общо творение. От приносите и изненадващите аспекти в по-обстойните, а и в често направо телеграфните, но много нагнетени ваши коментари. Ако ме попитате, ще кажа, подчертавам, отстрани по-добре се вижда: Направили сте и правите нещо много голямо и оставащо. Предчувствието ми е, че то само ще ви разгърне в много повече.
И понеже се отплеснах в такова казване, а не в каквото си бях наумил, т.е. да продължа от момента с „надничащата иззад облаци любов на дядото към внука”, даже да попитам, а каква е всъщност безафектната Божия любов към нас, смирени и несмирени, ще приключа пак набързо. С нещо, което сигурно няма да ви се стори по-малко прибързано и необхващащо, но ще го тръсна.
Откъсът от „Пътищата на любовта” на Цветан Тодоров ме подпомага да формулирам другото свое впечатление. Този форум, с всичките му вдъхновения и страсти, с онова често удивително подаване на „щафетната пръчка”, за което Георги Гочев преди време спомена, с цялата обичайна сенчестост на най-вътрешното наше, все пак, ми се привижда като един голям и пълен амфитеатър, затаил дъх. Афектът на трагодийността донякъде е отстъпил пред хармониите на любовта-радост. На сцената, по-дълги или епизодични, се редуват, в приповдигнато връз котурните на свободното, доброжелателното и откровеното слово, „актьори”, някак вкусили от амброзията на хуманистичното.
Ами, простете ми пак, ако е възможно. Така ми дойде.
Тема № - 56 Коментар № - 6389 Dekarabah - 2012-03-02 21:36:38
Но то не е от "Пир". Въпреки че там се поставя този проблем. Но в една друга плоскост(Лосев) пракрасното и лошото. Може и да не съм прав ..за там.
Тема № - 56 Коментар № - 6387 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-02 19:40:37
Темата за добро и зло ми е подсказана от сивото всекидневие, което превръща знанието в сфера за конфликт
Любовта предполага ли толерантност към този конфликт или е негов пълен израз?
Обичаме ли ближния като афект или като радост.
Християнски е ближният да бъде обичан . Но тогава темата за любовта като че ли се разширява.
Но Фройд точно тук намира точката. Няма любов без любов. Ако има това е ...паталогия.
Тема № - 56 Коментар № - 6386 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-02 19:23:27
Не бих се съгласил, че текстът не е интересен. Или е ...
За мен той поставя скрития въпрос за добро и зло. Какво е то ако става дума за любовта.
При всички случаи злото присъства във всяка една гънка на любовта.
Просвещението в известен смисъл подминава това. Може би защото то вътре таи злото. Тук ще се позова, без да имам право, на питанията на Морис Фадел.
Но и на маркиз дьо Сад. Възможно ли е любовта да е добра.
Тема № - 56 Коментар № - 6385 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-02 19:01:20
Макар че текстът на Цветан Тодоров ми напомни за едно място в „Горгий“ на Платон, в което Каликъл говори на Сократ с куп цитати, така навързани, че човек чака с нетърпение да свърши, за да види какво ще направи с него Сократ, се изкушавам да добавя още няколко цитата, които дано да могат да доведат до онова, което всъщност и Сократ отговаря на Каликъл: „я сега да подемем отначало въпроса и да видим какво разбирате ти и Пиндар“!

Първо – по отношение на хуманистичния проект, за който Цветан Тодоров говори, се сетих за онова, което Ницше казва: "Помогни си сам - тогава и друг ще ти помогне. Принцип на любовта към ближния." Този принцип по някакъв начин свързва казаното от Тодоров с казаното от Барт по отношение на дебата отсъствие-присъствие в любовта. Между главата за любовта в „Несъвършената градина“ и „Любовният дискурс“ на Барт, особено във фигурата „Отсъстващият“ и без друго има доста силна връзка. Искам да публикувам няколко откъса от Ролан Барт, защото той не забравя да включи словото в играта - подреждането на липсващия образ от слово, или - от мислене, е нещо на което, поне в текстовете, по-ранната структурална интерпретация, предложена от Тодоров – държи. При Барт обаче става въпрос за нещо по-различно – става въпрос за изграждането на една равностойна на текста езикова синтагма, която съществува като устна реч или представа, явяваща се като успореден образ на самия отсъстващ. А дали този въображаем отсъстващ не е и проектираният желан отсъстващ, подобен на онова, което прави литературата, която по същия начин събира образите на присъствието и отсъствието, чрез линията на повествованието и линията на разказа? Тодоров подхваща темата за разказа като любов-желание, но това, в което се спира, е: може ли разказът-любов-желание да е истина? Според мен двете главни места, в които Цветан Тодоров се губи - са именно тук – в това, че 1. приема отсъствието и присъствието като напълно противоположни състояния, а на основата на това - конструира мислене, според което любовта-желание не е истина, а любовта-радост е истина. (Сигурно съм го писала и преди, но в старите коментари на професор Богданов открих най-функционалната формула за истина: "истината е модел за реалност".)

Ето какво казва Барт за отсъстващия, който може да присъства в отсъствието си и може да има истински любов-разказ:

1. На отсъстващия аз държа безкрайна реч за неговото отсъствие; ситуация в крайна сметка необичайна; другият отсъства като референт, но присъства като онзи, комуто се отдава словото. От това странно изкривяване се ражда едно особено настояще, което не може да бъде поддържано; аз съм притиснат между две времена, времето на референцията и времето на кратката реч: ти замина (за което се жалвам), ти си тук (понеже се обръщам към теб). Тогава разбирам какво е настоящето, това мъчно време: един чист къс мъчителност.

2. Фигурата на фрустрацията би било Присъствието (виждам всеки ден другия и въпреки това не съм доволен: обектът действително е там, но във въображението продължава да ми липсва).

3. Настанявам се сам в едно кафене; идват да ме поздравят; чувствам се заобиколен, търсен, поласкан. Но другият липсва; извиквам го в себе си, за да ме задържи на крайчеца на тази светска угодливост, която ме дебне. Затова извиквам неговата „истина“ (истината, за която той ми дава усещане) срещу истерията на съблазняването, в която чувствам, че се плъзвам. Така правя отсъствието на другия отговорно за моята светскост: призовавам неговата протекция, завръщането му: другият да се появи, да ме изтръгне, като майка, която търси детето си, от светския блясък, от прекалената социална пристрастеност, моля да ми върне „религиозната интимност, тежестта“ на любовния свят.

Хуманистичната доктрина се грижи за индивида и неговата автономия, но може би - по-истинска е онази парадигма, която развива разбирането, че противоположните неща, в крайна сметка могат да водят до едно и също – както е например в случая, когато двойкостта се получава от две неща (или двама души), които се съберат близо едно до друго, но се получава и когато две неща (или двама души) биват разделени едно от друго.

Дано да не съм досадила с цитати, но реших, тъй като на мен често ми се случва това „извикване в себе си, което да ме задържи на крайчеца“, реших, че ще е хубаво и любовно и за вас.:-)
Тема № - 56 Коментар № - 6383 vesselina vassileva - 2012-03-02 01:55:09
Виждам, че текстът на Цветан Тодоров затруднява и не радва. Е, чувствата ни се мотивират винаги по-комплексно. В случая натежава и продължаващата зима, добавя се и усещането за стагниране, и то не само в страната, но и във форума. Затова дължа обяснение. То повтаря част от мой отговор до един от вас, който, обезпокоен от своето реагиране тук, ми писа. Споделям тази част, още повече, че тя се добавя към обяснението от последния мой коментар в предишната сесия.

Защо още публикувах този текст от книгата “Несъвършената градина” на Цветан Тодоров? За да ни затрудни като добър текст, който си е свършил работата, и да ни кара да реагираме не само в посоката на този тип говорене за любовта, но и в другата - на влизане в разказване. Кое е всъщност доброто естествено човешко живеене? Трифазовото, проявено в редуване на мислене донякъде, на планиране и правене донякъде и на разказване, преминаващо от едното към второто и третото без твърдо определен ред, тъй като тези три фази не само се допълват и коригират, но и наслагват.

Заглавните текстове във форума, особено този на Тодоров, са преувеличавания на първото, усилия да се мисли и реагира рефлексивно изцяло и докрай. Да, но темата за любовта не го допуска, дърпа към разказване, а и към правене. Знаем защо. Защото при доброто разказване тази тема се свързва с други теми, както става и при доброто правене. Ще видите във втория откъс, че и Цветан Тодоров е свързал своето разбиране за любовта с темата за т.нар. "хуманистичен индивид". Проблемът е, че такъв индивид няма. Както се разбира и от заглавието на нашия заглавен текст, има хуманистична доктрина за постигането му. Да, но и тя е нещо по-скоро желано, събрано и изпълнено от Тодоров, а не съществуващо.

Но и още едно “само че”. Объркването на съществуващото с желаното да съществува е "светая светих" на всички не само такива последователно рефлексивни текстове, но и на нашите всекидневни говорения и настроения. Затова и единственото, което пожелавам и на себе си, и на вас е да осъзнаваме функцията на неизбежно намесващото в съществуващото желано да съществува. Това е и литературата - представяне на желаното като постигнато. Няма как да бъде другояче, щом като реалното е едновременно и съществуващо, но и правено да съществува, за което няма гаранция, че ще засъществува.

Тема № - 56 Коментар № - 6381 Bogdan Bogdanov - 2012-03-01 09:41:54
С най-добро чувство, с интерес и благодарност за акутните, винаги разширяващи към още и друго ваши редове, ще се опитам да споделя нещо, именно подбутнат от Вас, уважаеми г-н Варзоновцев, над което сам се мъча /лениво/ от години.
Напоследък, чрез и заради „хранителната” среда на този форум, започнах по-отчетливо да осъзнавам механизмите и стереотипите на собствената си мисловно-емоционална пашкула. Бил съм в началните класове, когато вече, спомням си късчета време и моментни унеси, бях започнал да не се доверявам на учебно-школското, а и на възпитателното в него. С нарастващи детски опасения и скривана критичност навлизах и във възпитателното изобщо – у дома, да ми простят мама и тате, в родовите /откъм двете линии/ малки и тогава сравнително сплотени общности, в пъстрата панорама на кварталната и провинциално-градската житейска прожекция. Нещо го нямаше.
Четейки „Физика на тъгата”, навярно като много от нас, и аз си припомних този свой „минотавърски” период. Тогава ме спасяваха, най-кратко, три неща: абсолютната дивост на детските игри и авантюри в нашата предимно пролетарска махала, ранното скривано прописване на стихчета, и, веднъж споменах за онзи свой дядо с многото песни. Точно неговото умение да ме обича с радост. С райска нежност се разтапяше и бабината любов към мен, опасното с белите и премеждията си градско минотавърче. Но той го правеше с някаква широка, сякаш надничаща иззад облаците благост. Като че ли беше издялал и скроил сам своята никому неогласявана хуманистична доктрина за обичане без афект. Както на младини беше построил огромния си хамбар – само с дървени сглобки, без нито един пирон. Поначало не обичаше металните и острите неща. Поддържаше в превъзходно наточен вид малък набор от сечива. Както и швейцарския си бръснач, с който отсичаше носеното през целия му, пълен с нескончаем труд и планина от земеделска продукция, живот тъжно хитлерово мустаче. То страшно отиваше на меката, изгряваща навремени като лъскава зряла круша, негова усмивка. Беше човек, който никой не помнеше да се скарал с някого. А и нещо възпираше хората, близки и по-чужди, да вдигат тон в негово присъствие. Освен ако не бяха решили да попеят…

Тук ще спра. Не само защото споменът свива сърцето. Големият, пътеводен текст на знаменития български интелектуалец Цветан Тодоров не ми е дотолкова прозрачен и ясен. Получи се така, че вместо аз да го усвоя и подредя познавателно, самият той ме усвои и ме потапя в търсене из сплелото се-отминало „мое”. Известно е, че пред такива текстове маркизът веднага се хваща за патеричката на разказвачеството, наднича в прашната „филмотека” на житието си. Кой ли не го прави?
Ама вие ме оставихте пак сам на сцената. Маркизата отново ми припомни да не нахалствам, а и че какво може да каже за любовта захлупеняк като мен. Това още повече ме амбицира да продължа. Налага се обаче да отида да си купя нов касов апарат, за да отговоря на надвисналите още по-строги фискални изисквания в почти лишената от пазарен пулс татковина. До скоро, приемайте ме на шега, казвал съм ви.
Тема № - 56 Коментар № - 6380 Dekarabah - 2012-02-29 11:48:00
Текстът на Цветан Тодоров на пръв поглед е точен и прозрачен.Маркизът явно се впечатли от тази му страна.
Има текстови маркери, както би казал Шкловски -"заготовки"(въпреки че не съм сигурен, че точно това е квалификацията на началните модули на структурната интепретация). Някъде в първите теми на форума вече се ползвах тази структурна дихотомия"афект/рацио".
Сигурно греша, но Цветан Тодоров тук в текста подвежда с дългого цитиране на просветилските авторитети. Защото схемата е ...фройдистка.
Афектът е код на разгръщането на любовта и в двете посоки-удоволствие и любуването. Юлия Кръстева, пак според моята погрешна интерпретация дезавуира дихотомията. Това е начинът литературата да подмени едното с другото така, че подмяната запазва афективната свежест, непокътнотосът на афекта, страстта чрез спокойното любуване.Без подмяната да бъде забелязана
Ами толкова ...засега
Тема № - 56 Коментар № - 6376 Дмитрий Варзоновцев - 2012-02-27 21:07:03
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115980

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94437

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29130

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180905

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60812

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA