| Любовта и хуманистичната доктрина: индивидът като цел |
|
 |
|
ЦВЕТАН ТОДОРОВ
Индивидът като цел
Както вече видяхме, щом има любов, не е възможна каквато и да било замяна на нейния обект. Но мястото и ролята на този обект не винаги са еднакви. В любовта-желание той се определя спрямо субекта (ти си това, което ми липсва) и накрая се превръща в средство в негова полза; освен това отношенията между двамата се подчиняват на неотменими закони. В любовта-радост обектът се самоопределя, следователно остава неповторим и в крайна сметка – свободен, като същевременно се радва на моята любов. Това обаче не означава, че не мога да надскоча личността на любимия.
Въпросът “защо” има две значения: “по каква причина” и с “каква цел” – warum и wozu, почему и зачем. В гръцката традиция не се приема, че въпросът за причината е напразен; тъкмо обратното, често се твърди, че за любов е достоен само онзи, който притежава някои качества. Чрез неговата личност ние обичаме и ценим именно тези качества. Индивидът не е превърнат в средство в полза на друг индивид, но любовта се оправдава от достойнствата на личността; в този смисъл тя служи на абстракция, а именно – красотата или добродетелта. Такъв е смисълът на “стълбата на любовта”, описана в Платоновия Пир: любовта към индивида е единствено любов към неговата красота, тя на свой ред е просто несъвършено олицетворение на идеята за красота, до която човек се стреми да се издигне, а самата красота накрая се слива с доброто. Според Платон любов, изпитвана към индивида заради самия него, е израз на недостойно идолопоклонничество. Аристотел също не смята, че качествата на любимия човек са без значение: истинската любов-приятелство (philia) може да се зароди само между добродетелни и достойни индивиди – впрочем тъкмо затова е и толкова рядка. Аристотел старателно разграничава тази любов от користните сметкаджийски приятелства: но въпреки това за любовта може да има причини, макар и тя да е безцелна. Представата, че всяко човешко същество, дори роб, може да бъде достойно да стане обект на любов, е чужда на това мислене. Примерът с майчината любов, до който Аристотел неколкократно прибягва, не опровергава това твърдение: всяко дете, колкото и да е недостойно и недобродетелно, може да има майка, която ще го обича, но само при условие, че е нейното дете. За християнската любов – любовта-милосърдие (или agapê) е свойствено да бъде всеобхватна и следователно – да не се нуждае от основание. Не трябва да обичаме даден човек, защото е богат или хубав, или добър, нито пък защото ни е близък. “Не постъпват ли тъй и езичниците?” възкликва Исус в Проповедта на планината (Евангелие от Матей, 5:47). Трябва да го обичаме, защото е човешко същество като всички останали. Бог обича всичките си чеда – и добрите, и лошите, и праведните, и неправедните. Исус – Неговото земно въплъщение, показва как тази бащинска любов може да стане житейско правило в междуличностните отношения. Отделните хора няма да бъдат толкова съвършени, колкото Исус, освен ако не са светци; и все пак ще запазят този идеал, който отказва да търси каквото и да било основание за любовта. Обратно на гръцката мисъл, тук причинното “защо” е напълно отхвърлено, но не и телеологичното “защо”. Св. Павел казва: любовта към Бог е не друго, а любов към ближния, “който люби другиго, изпълнил е закона” (Послание до Римляни, 13:8; вж. Първо послание до Коринтяни, 13:2-7, Послание до Галатяни 5:6 и 14; Първо послание до Тимотея 1:5 и т.н.); но същевременно това означава, че чрез другия трябва да продължаваме да обичаме Бог. Християнската филантропия е производна и подчинена. Св. Августин разграничава двата вида любов, описвайки смъртта на най-скъпия си приятел: той го е обичал заради самия него и тъкмо в това е сгрешил; впрочем, бил е наказан за грешката си със скръбта, която е изпитал. “Бях разпръснал душата си по пясъка, обичайки смъртен, сякаш нямаше да умре”, пише той. Нищо подобно не заплашва вярващия, който никога не е подложен на риск: “Блажен е онзи, който обича Теб. (…) Само той не губи скъп човек” (Confessions, IV, 9, 74). Сега вече чрез отделните хора Августин отправя своята любов към Бог. Някои мистични течения в християнството дори отхвърлят напълно любовта към хората, изменяйки по този начин първоначалното послание. През XVII век св. Франсоа дьо Сал повелява на една вярваща да се откаже от всякаква човешка любов: “Господ ви обича, Майко, и иска да сте Му всецяло отдадена. (…) Не мислете повече нито за приятелството, нито за единението, което Бог е създал между нас, нито за децата си...” (До игуменката дьо Шантал, 21.5.1616 г.). В това се изразява духовната голота на християнина: за него Бог е всичко, останалото е нищо. “Това, което не е Бог, не представлява нищо за нас. (…) Обичам само Бог и всички души заради Бог” (До същата, 1620-1). Никол – друг автор, близък до янсенизма, се изразява съвсем ясно: “Всъщност Бог иска от хората единствено тяхната любов, но я иска изцяло. Не допуска тя да се поделя и понеже е тяхно висше благо, не иска те да изпитват друга привързаност, нито да намерят покой в друго създание, защото никое създание не е тяхна цел” (Les Visionnaires, 463). Нито любовта, нито смъртта оправдават превръщането на индивида в крайна цел. Можем да припомним повелята, която Паскал – несъмнено най-великият антихуманистичен мислител във Франция – носел у себе си в деня на своята смърт: трябва да попреча на привързаността, както на моята привързаност към другия, така и на неговата към мен, защото индивидът не трябва да се превръща в “ничия цел”. Следователно християните са не по-малко убедени от Платон, че обожанието на отделната личност е израз на идолопоклонничество. Разбира се, християнската любов е безпричинна, но не е безцелна. В крайна сметка любовта не се нуждае от оправдание, защото обичам даден индивид не като такъв, а като едно от Божиите чеда, а всички са такива без разлика. С това се обяснява фактът, че в любовта-милосърдие замяната си остава възможна: не трябва да се привързвам към един или друг човек, а да обичам всички еднакво. В идеалния случай дори не трябва да се опитвам да узная как се казва и как изглежда човекът, към когото изпитвам милосърдие. Хората винаги са възпявали любовта, но са изтъквали различни причини за това, тъй като не са влагали един и същ смисъл в едни и същи думи. Ако любовта позволява да достигнем до красотата и ако любвеобилността съвпада с добродетелността, тъй като и в двата случая мислим доброто на другите заради самите тях, то тогава ценим красотата и добродетелта; следователно любовта има отразена или инструментална стойност. Ако любовта съвпада с Божия закон, то Законът придава смисъл на тази любов. Не така мислят обаче хуманистичните автори. Най-напред ще се спрем на формулировка, която е стара, но си остава една от най-вълнуващите. Традицията я приписва на Елоиза в писмата й до Абелар. Предполага се, че това става около 1135 г., в зората на “куртоазната” епоха, а двамата бивши любовници, затворени всеки в своя манастир, са погълнати от изпълнението на религиозните си задължения. Именно при тези обстоятелства, без да забравя нито за миг християнската доктрина на любовта, Елоиза пише следното в първото си писмо до Абелар: “Бог знае, че в теб винаги съм търсела теб самия. Желаех само теб, а не това, което притежаваше или каквото представляваш” (127). След последвалите предупреждения от страна на Абелар, във второто си писмо тя пак се връща на този въпрос: “Бог знае, че във всички обстоятелства, пред които животът ме е изправял, съм се страхувала повече да не обидя теб, отколкото Него; стремила съм се да се харесам повече на теб, отколкото на Него” (160). В тази чисто човешка любов вече няма нищо християнско. Монтен, който описва пълното постигане на същия идеал в съвършеното си приятелство с Ла Боеси, още в самото начало уточнява, че не само това приятелство не служи на никаква външна цел, но и няма друга причина за това, че е избрал Ла Боеси, освен неговата индивидуална самоличност. Ето защо личността на приятеля не може да се сведе до никакво общо понятие, индивидът в качеството си на приятел не онагледява никакъв концепт; той е неповторима инстанция, която в противоположност на древните примери има собствена стойност. Откъдето и известната фраза: защо го обичах? “Защото беше той; защото бях аз” (I, 28, 188). Показателно е да се отбележи, че Монтен не е достигнал до тази формулировка отведнъж; в полето на своя екземпляр първоначално е написал: “защото беше той”; едва впоследствие добавя втората част на формулировката (пак ще трябва да се спрем на произтичащите от нея следствия). Съществуването на приятелството доказва, че не можем да “обобщаваме” личността. Следователно новото при Монтен спрямо гръцката мисъл не е нито най-високото място, отредено на приятелството, нито близостта между двамата приятели, водеща до пълно единение, а неповторимостта на личността на приятеля и отказът да се търси каквото и да било основание за любовта към него. Това няма нищо общо с платоническата “стълба”, която представя любовта към личността просто като етап от любовта към красивото; тук индивидът представлява само себе си. Аристотел и Цицерон възхваляват приятелството, защото е най-съвършеното въплъщение на добродетелта; Монтен го възхвалява, защото бележи пълния разцвет на индивидуалната самоличност: у Монтен не става дума за морални основания. Аристотел също казва: “защото е той”, “защото е такъв, какъвто е”, но под това разбира: защото е такова възхитително същество. От друга страна, подобно на християните, Монтен не търси оправдания за своята любов; за разлика от тях обаче не превръща индивидуалното същество в път, водещ до Бог, при него любовта към създанието не води до любов към Създателя. Той обича Ла Боеси заради самия него, Ла Боеси е крайна цел. Не трябва да оставаме с грешно впечатление: твърдението “защото е той, защото съм аз” не означава, че не ме интересува личността на любимото същество, стига да е то, а не някое друго. В краен случай това тълкуване би било подходящо за любовта между родители и деца (ще обичам майка си или сина си, каквото и да сторят, каквито и да станат), но не и за любовта между двама възрастни. В този случай самоличността на любимия е решаваща - аз не обичам само собствено име или физическа цялост, обичам го, защото намирам, че притежава качества, които ме очароват. Но ми е неприятно да давам на чужди хора обяснения, които могат да се оспорят: “защото е умна”, “защото е красив”. Монтен се възхищава от Ла Боеси заради това, което е – умен, щедър и смел човек. Именно затова любовта не трае вечно: “той” не е нeпроменлив, нито пък “аз”, това, което е самоличността днес, утре може да изчезне – у обичащия, у обичания или у двамата. Фактът, че не възприемаме индивида като онагледяване на понятие – а именно с това се отличава хуманистичното схващане за любовта – не означава, че сме безразлични към неговото бъдещо развитие, нито пък, че сме обречени да играем чисто пасивната роля на безусловен почитател.
Неизбежно се натъкваме на страховития проблем, за който говори Паскал (Pensées, B. 323, L. 688): не обичаме абстрактната субстанция на даден човек, а само неговите качества. Истина е, че не всичките ни качества са “неестествени”, а именно тяхната съвкупност и съчетание образуват аз-а. Но самият аз е тленен: в това се състои окаяността на човека, която тук се превръща в източник на неговото величие. И това не е всичко: не само че конфигурацията на моралните характеристики е толкова сложна, че няма вероятност да се повтори (не по-малко невероятно е да срещнем нравствения двойник на даден човек, отколкото физическия му двойник), но и способността за свобода, която е определяща за всеки човек, прави поведението му непредсказуемо и следователно неповторимо в пълния смисъл на думата. Стремим се да уловим погледа на любимия човек и поради това, че не можем да бъдем сигурни в неговия отговор: погледът на другия, където неопределеността винаги е възможна, ни дава достъп до неговата свобода. Тази неповторимост е радикална и не се свежда до сложността на личността. Слепите могат да компенсират липсата на зрение, развивайки останалите си сетива; но в сравнение с тях ние, зрящите, сме в неизгодно положение, защото вече не разполагаме с главното средство, за да достигнем до тяхната свобода и неповторимост: живия им поглед. Тук се откроява ясно вторият хуманистичен постулат, наречен от мен телеологичността на ти, отказа от превръщането на другия в средство, чийто върховен израз е любовта-радост. Този постулат спада не към някаква антропология, а към морал в широкия смисъл на думата: не описва какви са хората, а как трябва да се отнасяме с тях. Обаче въздигането на човека на място, където дотогава е стоял само Бог, не води до никакво идолопоклонничество (този хуманизъм не е “наивен”): Монтен не казва, че приятелят му е бил съвършен или че с него би трябвало да се отнасят като с богоравен; той просто установява собствената си привързаност към това неповторимо същество. Декарт се съгласява с него по този въпрос, заявявайки следното: “Няма човек, който да е толкова несъвършен, че към него да не може да се изпитва съвършено приятелство” (Les Passions de l’âme, 83). Естеството на чувството не се определя от достойнството на обекта, абсолютът не е природна даденост, създава го субектът. Близо два века по-късно чрез своята героиня Жюли – новата Елоиза – Русо изказва принципа, който гласи, че в междуличностните отношения индивидът винаги трябва да бъде цел, а не само средство. Тя казва следното: “Човек е твърде благородно същество, за да служи единствено като средство на други хора и те не трябва да го използват за свои нужди, без да го питат за неговите” (La Nouvelle Héloïse, V, 2, 536). Влюбеният с радост върши това, което моралът повелява всекиму: и в двата случая се отхвърля превръщането на индивида в средство. Такава е светската версия на известния израз на св. Августин: “Обичай и прави каквото искаш” (Commentaires, VII, 8, 328-329).
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Tempo pendente
Моля да ме извините, че този коментар не е по темите, зададени от текста на Цветан Тодоров. Онзи ден на семинара „Нашето време“, след представянето на Тим Паркс, исках да се обадя за Италия и италианското време. Не го направих и защото не можах веднага да свържа двете теми добре, и защото други се обадиха и казаха много и хубави неща. Обаче се замислих дали италианците имат собствено разбиране за време и така се престрашавам да предложа един странен неологизъм, който изковавам въз основа на името на прочутата Наклонена кула в Пиза, Torre pendente di Pisa.
Tempo pendente. Буквално и етимологически, провесеното, висящото време. Като всички средиземноморци, и италианците очевидно умеят да висят. Не толкова да не правят нищо, колкото да отлагат правенето на нещо или да запълват момента между две правения (това, което другояче и в една по-висока среда наричат dolce far niente). Как се виси редово в Италия по моите наблюдения? Не седнал или полегнал край ниска масичка, както го правят турците и особено гърците (крайбрежния булевард на Солун с редицата обърнати към морето кафенета!), а прав, обикновено облъкатен на бар, с еспресо, сладолед, пица (завита на руло, за да се държи по-лесно), аперитив.
Разновидност на висенето се явява и вечерята на крак в някое bacaro. Провираш се между редовната местна тълпа отвън, влизаш, харесваш бързо някоя вече пълна с храна чиния – паста, кюфтенца, стриди – грабваш в другата ръка чаша вино, ombra (букв. сянка), и после, ако не ти обърнат хранителния товар и ако намериш място на някоя от високите маси или много често изправени бурета, добре, ако не, търсиш – за ужас на литофил като Ръскин – някой по-голям камък или перваз пред ресторанта, където можеш да се облегнеш.
Но tempo pendente може също така да означава и отклоненото от посоката и целта си, килнато време. Времето, в което си се залутал и благодарение на това си намерил друга цел. Времето, в което си тръгнал да правиш едно, а е излязло съвсем друго или пък се е утвърдило забравеното също. Tempo pendente, в този смисъл, е за мен личното, граматическо и семантично време, в което е написана „Божествената комедия“ на Данте. Първо, исторически и биографично, защото Данте създава своята творба разпръснат между Флоренция, откъдето е прокуден, и Верона, където намира убежище. Второ, лингвистично, защото поетът е използвал доста килналия се вече от латинския тоскански разговорен диалект, но и не без да посяга постоянно към съкровищницата на римската литература. И, трето, смислово: това, което започва като залутване извън очертания път на живота - „На попрището жизнено в средата / сред мрачни дебри сам се озовах, / че пътя прав загубих в тъмнината“, гласи в превода на И. Иванов и Л. Любенов първата терца - се разгръща в дълго пътуване из целия отвъден свят и става достигане до любимата Беатриче и висините на Бог.
Времето, което по толкова необикновен път отвежда Данте от страшната вълчица в Първа песен на „Ад“ при Беатриче в Тридесетата песен на „Чистилище“, е същото това, което във филма на Роберто Роселини „Пътуване в Италия“ и в разказа на Джон Ъпдайк „В Рим на отделни легла“ отклонява семейните двойки от, в първия случай, още неосъзнатия, но неизбежен, а във втория случай планиран развод. Потопени в отклоненото време на Италия, героите на тези разкази първо отлагат, а после и променят целта, поради която са дошли на Апенините. Във филма на Роселини – ще се огранича с този пример – целта е да се получи и продаде наследствена къща в близост до Неапол. Но това е просто претекст, за да се случи друго: двойката англичани, в брак от осем години, трябва да осъзнае, че вече не се харесва и понася и затова следва веднага след завръщането в Англия да се раздели, а малко по-късно – надзъртайки по случайност в отвъдното, по-дълго време благодарение на две мумифицирани от лавата на Везувий тела, както и на религиозна процесия, пресъздаваща едно от множеството южни miracoli – че всъщност се обича и трябва на всяка цена да се запази.
На фона на този модел за време фигурата на принц Салина от „Гепардът“ на Лампедуза стои наистина необичайно. Тим Паркс го споменава. Споменавам го и аз, но по друга причина. Защото това е един от малцината италиански литературни, пък и политически герои – поне сред тези, които аз познавам – представящ идеята за времето като повторение, като цикъл. Напоен с живота на своите предци, дълбоко вкоренен и хранен с благополучие от родната си Сицилия, умерен и сдържан, достолепен, неотклоняващ се от своите цели и непроменящ първоначалните си намерения и убеждения, по-скоро приспособяващ другите към себе си, отколкото себе си към тях, принцът на Лампедуза ми се струва много малко италианец и много повече представител на един особен род издигнати хора, самите те малки нации със собствени времена.
Та уж коментар, а всъщност малък вътрешен часовник из страна, която обичам... но се проточи. Моля още веднъж да ме извините. Завършвам с нещо по-леко. Наблюдавайки тези отместени времеви прояви на италианския живот, тези забързвания, забавяния и изобщо килвания на времето, започвам да си обяснявам защо в Италия смятат, че най-доброто кафе се приготвя тогава, когато оставиш кафеварката си немита с месеци, пък и защо във венецианската версия на Пепеляшка героинята още в самото начало на приказката чисто и просто убива тираничната си мащеха. |
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6440 |
|
ГГ - 2012-03-17 23:42:53 |
|
|
Постепенно и с откровеничещо усърдие маркизът се вплътява /във форума/ в ролята на влюбения луд шут. Не без да си е давал сметка за такава възможност. А когато шутът е влюбен, неизбежно е да нарани други с шегите и сълзите си.
Току-що отворих и горното е уплахна /знаем, scripta manet/ защитна реакция на моето, останало непоследвано от никого, последно откровение. В него, и аз го виждам, има достатъчно безцеремонна глупост и някакво надскочило се любовно високомерие. Но иска ми се да бъда разбран по-иначе. Маркизът през всеки от дните си, от крехка младост до този сегашен час, страшно се лута и разцепва /като сух пън/ между любовта и нейните безбройни по-обемни или микробни антиподи. Като се вземе предвид, че пънът е все пак нещо все още дълбоко вкоренено, можете да разберете за какво проточено харакири става дума. Отказването, разлистващото отскубване от такъв психо-битуващ синдром е непосилно трудно.
И все пак. Няма по-подходящ, необвързан със страсти за повече въздух и слънце, слушател на птичите песни и други събития в гората от отсечения стар пън. Така, ми се иска, да гледате на моята съпричастност към форумното. В нито един момент не съм си въобразил да ви догонвам в отчетливо знаене, в античност, в българо-литературна, европейска и всесветска подреденост. Участвам с ентусиазъм, защото ранните ми предразположения към литературното и по-късните ми безсилия към , да го сложим под знака, философското проникване, ме доведоха до вас.
Тъй като и аз, повлиян от общия дух в хода на форума, започвам да се пестя, може би да изчаквам по-доброто и точното време, ще кажа пак само две-три думи за Любовта. Маркизът не е в състояние да се досети за неин по-благонадежден заместител. Грандиозният представител на българското в Европа на интелектуалците, Цветан Тодоров, ме разбужда за повече мислене и по-смел смисъл в това. По своя си начин аз задълбах в мемното свое. Доволен съм, във всяка свободна минута, опразнен от текущото, меря върху везните между оголен, понякога оглозган, спомен и подплътяващото-обглеждащо-олекнало от стръв и страсти, сегашно свое разбиране. Вие сте проницателни хора и ще кажете: Нормалното житейско време за вразумяване и равносметка. Аз ще насоча вниманието ви към другото. При това настойчиво опериране с теглилките и възстановяване на записите от житейската си „сим карта”, маркизът все по-осезателно стига до извода, че на места е обичал прекалено много, а в огромно множество случаи – недостойно и незаслужено малко. В общи линии, не е могъл да управлява достатъчно разумно генния си запас от Любов. Заради което се е забърквал и задавял в неща, отдалечени, понякога разяждащи самото сърце на умението да се обича.
Приключвам. С това, че любовта и нейните красиво-жестоки пътешествия из душите ни не е посилна работа за маркиза, или пък за маркизата и маркиза, взети заедно. Възможно е тя да е непосилна и за форума като цяло, може би е такава и за времето, в което сме се потопили. Въпреки това, аз не смятам да оставя тази работа без внимание и домогване до нещо.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6438 |
|
Dekarabah - 2012-03-16 20:52:07 |
|
|
Как да постъпи посоченият отново като ненапразен, освен с поклон!
Става така /и не за първи път/, че Веселина и други колеги от форума потвърждават с много силно и тънко разбиране мои интуитивно нахвърляни щриховки. Правих го и се стремя да влизам тъй настойчиво из сесиите с разни „вдъхновения”, от самото начало досега, най-вече заради единосъщното, използвам мъдрото и категорично определяне на професор Косев, онова преливащо и разстилащо-пропиващо се, което странира и подшива колите на вашата /нашата/ книга. Видя се, че маркизът е донейде и печатар, това не можеше да му се изплъзне. Сега ще вмъкна „професионалната” си забележка, че изданието на „Физика на тъгата”, което аз си купих, е върху доста тежка и жилава хартия. Това затрудняваше разлистването й за маркиза, четящ обикновено отзад-напред и обратно, и пак. Разбира се, това затруднение е вследствие на умората в пръстите и китките след занаятчийските дни. Маркизата от своя страна не изпита трудности. Защото грамажът на хартията за нея е тера инкогнита, или пък заради невероятното вдъхновение, с което чете. Повтарям, възхитена е! Вчера и дадох „Възвишение” на Милен Русков. Бузите й се зачервиха от удоволствие още с първите страници. Там хартията е налучкана чудесно. Вътре, да не ви говоря… В момента маркизата си мери кръвното, но това е, защото и тя тъкмо се прибра след изнервящ работен ден. Тази вечер най-вероятно няма да чете. Иначе сме си добре, дай Бог, всекиму и дълго.
Дълъг, според мен, трябва да е и разговорът върху Цветан Тодоровата и нашите несъвършени градини на любовта. Понеже нямам какво да губя или печеля, освен форумното си „острастяване”, ще изплюя най-сетне едно затъкнало ми се „камъче”. Защо превъзходни словесници и силни именно интелектуално и находчиво в, да я наречем, любовната си високост форумни автори, се пестят. Няма време, мили мои. Навремето и сам, сегашният маркиз, много се пестеше. Оказа се, че е нямало особен смисъл и полза. Времето ни е дадено, за да го любим! Тотално. Както се справят умните и почтените по много кътчета от синята ни генно-мемна планета.
Хубава вечер и не се заблуждавайте от взискателния тон на маркиза. Той ви обичаше и преди. И няма никакво намерение да спира да го прави.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6434 |
|
Dekarabah - 2012-03-14 20:55:31 |
|
|
Аз пък никога не съм си представяла любовта на Платон като стълба. Общо взето – въпреки стълбата и това, което Цветан Тодоров казва за Платон – този текст, според мен, е по-хубав от предходния, нищо че идеята е всеки да остане индивид-цел, но, ако може някак - и индивид-средство, т.е. така, че индивидът да има право – освен да бъде обичан – и да обича. В тази част – мястото, което най-много ми хареса, е мястото с погледа, нищо че не разбрах защо точно погледът е врата към неповторимостта и свободата – погледът, който е тленен също като „самия аз“ – съвкупност от качества. Ако тук включим гръцката традиция - би се получила интересна връзка – вместо да достигнем до свободата и неповторимостта на другия – както казва Цветан Тодоров – през погледа има опасност да се заразим с любовта на другия – както казва Платон.
Това, което все повече разбирам, след текстовете на Цветан Тодоров, е, че както той, така и ние мислим като чисто отделни неща - неща, които не са отделни. Чисто инструментално ги виждаме отделни и искаме да са отделни, за да могат да бъдат по-сигурни. Докато истинското удоволствие и от любовта, и от индивида, и от всичко - е не в отделното, а в това преливане и прехождане от едно в друго. Проблемът на любовта не е в това, че ще премине в друго – тя е била друго, преминала е в друго и ще продължи като става все друго и друго. В определени моменти наистина спираме до определен смисъл, до именно този индивид, до именно този етап, до именно този текст, до именно това прегръщане, до именно тази видима идея – но това спиране е само за един миг, достатъчен за едно зърване, може би наистина спираме точно когато искаме нещо да стане, да се случи, да го разберем докрай, да го получим всецяло. Така както душите на Платон зърват за миг любовта в божественото и после я проявяват като си я припомнят в земния живот – когато се родят. Възможно е дори това спиране до определен смисъл да е въображаемо. Според Платон това са мигове на спиране, в които ние наистина разбираме нещо, наистина получаваме нещо, наистина нещо се случва – но ние дори не знаем как да ги обясним в следващото веднага ново започване-продължаване, от което и самото спиране е част. Някои от душите на Платон дори не успяват да зърнат любовта, за да я проявяват след това. А това не означава ли, че спирането – реално или въображаемо – е нещо много положително – с оглед на правенето и случването?
Тъй като обичам да чета художествените текстове като аналитично-рефлексивни, а в аналитично-рефлексивните да търся скрития разказ, благодарение на хубавия първи коментар на Маркиза – в който той проектира любовта като една по-голяма ситуация, в която се намират конкретните ситуации – някои от тях – ситуации без никаква любов, но и ситуации, които поради свързването – нямат голям шанс да останат безлюбовни завинаги, си представих любовта като нещо по-голямо от конкретната ситуация, но и - човека като нещо по-голямо от индивида в себе си. Мислим ситуациите в разказа на Маркиза като нелюбовни – но „стълбата на любовта“ при Платон казва „ние взимаме една форма на любовта и я наричаме любов като и даваме названието на цялото – а другите и форми наричаме с други названия“.
Ние си представяме любовта като нещо конкретно, защото имаме дума и представа за нея – казва Диотима. Но любовта е по-голяма и е повече неща. Платон обаче не и дава най-високата степен на връхното божествено (т.е. – реже едно стъпало от стълбата:), където всичко е видимо, идентично, едносъставно и самото себе си. Любовта е правеща и свързваща, т.е. променима, т.е. – и смесена – любовта е демонична. В „Пирът“ е казано, че любовта осъществява вътрешната връзка на Вселената, свързвайки празнините между хората и боговете и че междинното положение на любовта, междинно между красиво и грозно, лошо и добро, смъртно и безсмъртно – е и мястото, в което се ражда мисленето за нещата - проектирането. Така междинно е и мястото между един идеален текст и едно видимо обичане. (Дали и затова не са видими ейдосите на Платон?)
Освен тези две неща в Платоновата херменевтика - 1. Любовта е и други неща, 2. Между нещата, които любовта свързва, се ражда способността да се разсъждава – има и едно друго: 3. Това, че любовта е и други неща, става причина едно нещо да премине от несъществуване в съществуване.
(Цветан Тодоров, който използва гръцката традиция в текста си – вижда нещата около любовта при Платон доста по-ясно: „Такъв е смисълът на “стълбата на любовта”, описана в Платоновия Пир: любовта към индивида е единствено любов към неговата красота, тя на свой ред е просто несъвършено олицетворение на идеята за красота, до която човек се стреми да се издигне, а самата красота накрая се слива с доброто. Според Платон любов, изпитвана към индивида заради самия него, е израз на недостойно идолопоклонничество.“)
Благодарение на коментара на Маркиза успях да стигна до този извод - индивидът е същото каквото са и конкретните нелюбовни ситуации. Като нелюбовните ситуации индивидът не представлява цялата същност, а е част-страна от нея, така както и нелюбовната ситуация, в която няма свързване, по същия начин, както индивидът е само той и нищо друго, е част от нещо по-голямо, в което има и любовни ситуации. Тези неща съществуват не в отделността си и в конкретното случване, а като цялост от всички неща и промени – ако ги гледаме в отделността им, то те не са това, което са. Според мен, затова Маркизът може да вижда любовта без да има никаква любов в историите, които разказва – защото не гледа конкретните ситуации, които назовава, като отделни – а като част от едно по-голямо време и разбиране.
Към края на коментара си, когато Маркизът вкарва любовта като бъдеща ситуация, която един ден ще промени сегашните конкретни нелюбовни ситуации – той казва нещо, което ми направи силно впечатление. Казва: вярваме в любовта и нарастващата нагласа на индивида да си послужи с нея. Маркизът сигурно случайно е използвал именно думата „индивид“, но мислейки аналитично-рефлексивно върху казаното, човек не може да не види, че според тази Маркизова мисъл, любовта се случва тогава, когато най-идентичното, най-непроменливото и ситуационното в нас се осмели да си послужи с нея и по този начин самото то, самото „идентично“ да се превърне в друго – в нещо, което вече не е идентично, но пък е любовно.
Но Цветан Тодоров извежда и друго, чрез което представя стълбата на Платон: любовта към индивида е етап от любовта към красивото; красивото е абстракция – без да обръща внимание на други етапи към това красиво, в което красотата въобще не е абстракция и че красотата както може да е истинско тяло, така може и да е духът на най-висшия дух – но нито едно от тези неща не е нещо в отделността – това е процес, време, промяна, правене – а не е отделно нещо или отделно друго, което е постигнато. Душите се откъсват от телата – отиват, зърват божественото – и правят обратен завой към тялото, чрез което те за по-дълго време ще могат да си припомнят и спомнят онова, което тогава само са зърнали. Представете си стълбата: качваш се, зърваш за миг самата любов – и какво правиш след това? Или друго – постигаш видимото обичане - сексуалния акт, прегръщането и хващането за ръка – то е също толкова миг зърване – без полетите нагоре и надолу преди и след постигането му – без междинните, свързващи ситуации на мислене, писане или представяне-проектиране. Същото е и индивидът-цел, който не може нито да си представи отсъстващия като присъстващ, нито да работи по правенето на бъдещето на любовта, проектирайки от идентичното си себе си онова себе си като друг.
Използвам коментара на Маркиза, но всъщност си мисля за друго: онова, което професор Богданов каза и което в някакъв косвен смисъл означаваше и че един текст, колкото и видимо да показва видимото обичане – не е самото обичане. Да, но и между текста и реалността също се намира способността да се разсъждава и причината нещата да преминават от несъществуване в съществуване – а тези неща свързват текста и реалността и означават любовта не с отделните си проявления – а в процеса си на превръщане от едно в друго.
По същия протичащ начин Платон говори и за любовта към красивото, която веднъж е абстрактна, но в други ситуации е конкретна като тяло – без познаването на красотата на това отделно и конкретно тяло човек не може да достигне до общата висока и сякаш абстрактна красота, така както и любовта към красивото не е просто любов – а създаване и раждане в красота – което веднъж си е буквалното раждане на дете, а втори път – раждане от душата – по начин доста близък на този, който се прокарва в съвременните теории за връзките между гените и мемите.
Съвсем скоро професор Богданов ми даде този текст, който се занимава с теорията за гените и мемите – и в нея се вижда точно това протичане-процес: за да бъде копирана една културна теория, тя трябва да бъде проявена в поведение, защото мозъчно-мисловната й форма е невидима за другите, но когато тя наистина се копира – се копира не само видимата поведенческа форма, ами и мозъчно-мисловната, защото след поведенческото копиране тази мисловно-мозъчна форма става видима за онзи, който е копирал поведенческото.
Написах този коментар заради последния коментар на професор Богданов, в който той казва, че дори реалното си оставало идеално – защото, според мен, по-скоро е и обратното – дори идеалното е реално. |
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6432 |
|
vesselina vassileva - 2012-03-14 14:12:37 |
|
|
Ако седнеш на брега на реката и чакаш достатъчно дълго и търпеливо…по съседни и по-отдалечени места покрай нея може да видиш и други като теб, даже някои от враговете си. Тази недобре обмислена перифраза ми се ще да свържа със сегашното си вълнение от уголемяването и прекомерното /според моята самооценка/ вглеждане на професор Богданов в „пластовете” на маркизовите словесни капризи. Аз съм това, един „отворко”, изрекъл и сторил доста глупави неща в живота си. Но до едно съм се добрал. Ако ти се ще да се проверяваш и учиш в мъдруване и търсене на повече истина, иди при тези, които се съмняват в мъдростта си. От тях ще научиш. Там и смехът от шегите, и сълзите от болки са по-сладки и утешителни.
Подхванах я като далекоизточен мъдрец, а ми се иска само с благодарност към търпимостта и благоразположението на форума да кажа: Вие, веднага тук – още свежа възхитеност от последните коментари на проф. Косев и Росица Гичева, всички, откакто чета и се пълня от форума, спасихте давещия се, или по-скоро газещия напосоки и привикнал из собствено тресавище, маркиз.
Знам, че пак ще отегча и подразня мнозина. Самият аз се дразня от словоизлиянията си, между нас да си остане, те и невинаги съвпадат с представата ми за недвусмислена откровеност. Всички сме наясно, че писателстващите често са майстори на големи лъжи. Впрочем, добре идва тъкмо тук да ви кажа, че най-могъщо във вашите коментари ме радва и пълни с голямо очакване неумението на истински подготвените и напреднали в научно-хуманитарното си дълбаене хора да изкривяват, до което са стигнали! Повярвайте ми, защото като неголям писател, аз не съм и толкова изобретателен лъжец, нали.
Щеше ми се, да мога със същата искреност да разговарям и с люде от политическото и гражданското поприще, поне в крайморската провинция, където поминувам. Това не лесна, счита се за непрестижна и неапетитна работа. Всеки си има други, по-важни, по-състоятелни грижи. Дори и подети понякога, разговорите зациклят. Или се прехвърлят в неизбродните полета на майтапчийството, в едни и същи стари истории и местно-градски митове.
Речено направо, човек винаги има право да избере. Аз избрах форума.
P.S.: Прочелите мои писания, вече са се догадили, че маркизовият бизнес тангира с рекламната дейност. Това обаче не е никаква реклама на този форум. Обикновено тя се употребява другаде и за по-кратковременни цели. Тук нещата, според мен, са далече по-надхвърлено далечни. Квантова физика, нанология, античност тук и сега, знаеш ли какво ще ти се покаже ненадейно?
Любов за всички.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6427 |
|
Dekarabah - 2012-03-12 20:50:34 |
|
|
“Ето какъв смисъл дебне в онова, което аз изсипах в миналата сесия по темата за любовта – “А, бе, каквото и да се прави, любовта се превръща в друго – в реалности и материалности, а и в идеалности, които не са никаква любов.” Разбирате, че този извод е доста мрачен.”
Пак не съм схванала каквото е трябвало. Нищо мрачно не ми се е провидяло на мен, професор Богданов, в наблюдението Ви, че любовта се превръща в друго. Напротив, това аналитично наблюдение на мен ми изглежда светло, крайно оптимистично, обнадеждаващо и ентусиазиращо (все си виждам наполовина пълната чаша като пълна). То ми казва, че (и) Вие виждате любовта реалистично, живо, безсмъртно и обезсмъртяващо. Именно превръщането й в друго я прави жизнена, протичаща, свързваща се, творяща, продължаваща, водеща към вечност. Ами ако не се превръщаше в друго, то любовта щеше да спре, да свърши, да умре да се мумифицира и да заразява със смърт.
Така гледам-виждам, защото не мисля, че като се променя и превръща в друго, любовта спира да е любов (поне в по-голямата част от подобните ситуации). Смятам, че в много случаи, като се превръща и в друго, любовта се пренася в новото-друго, независимо дали експлицитно или имплицитно. Сигурна съм, че така става, защото и според Вашите възгледи, любовта е такова нещо, чрез което се уголемяваме-оцелостяваме чрез свързване с друг/о. И според Вашия възглед, изразен с текста “Дървото на живота”, пак така би се подредило.
Текстът на Цветан Тодоров ми изглежда твърде постен именно от тази гледна точка. Той, за разлика от Вас, не гледа на видовете любовни проявления като нещо сложно, противоречиво, протичащо и променящо се, пренебрегва някои хубави техни страни, акцентира на някои лоши, за да напасне аргументи към иначе хубавия смисъл, към който иска да ни доведе. Смисълът е хубав, но както е поднесен ми изглежда нежизнен.
Любовта-желание.
Твърде едностранно и в голяма степен невярно е следното:
“Липса: тук любовта се възприема като желание към отсъстващ обект. Следователно желанието се състои от тази липса; ако тя е запълнена, желанието изчезва, а субектът се чувства излъган, вместо да е удовлетворен. Не може и да бъде другояче: особеното при желанието е, че тъй като се отнася по-скоро до личност, отколкото до предмет, то може само да се изпитва, без да се задоволи, за разлика от потребността, която може да се удовлетвори или от пожеланието, което може да се сбъдне.”
Напълно подкрепям професор Искро Косев – и аз мисля (и поради опита на живеенето си), че когато липсата се запълва, никак не е задължително желанието да изчезва. Особеното при любовта, и специално при този вид любов – стремежът към свързване с някого-нещо, с чиито качества ние природно и по аксиома не разполагаме – липсващото винаги се запълва само временно, докато човекът-нещото споделят с нас качествата, които ни липсват. Така е и с храната, питиетата, облеклото, четенето, писането и какво ли още не.
Този вид любов е стремеж към свързване с различното, онова различно, което аз по природа нямам и няма как да имам. В моя случай тук влиза любовта-обичта-стремежа-интересът ми към мъже, много по-младите от мен, много по-възрастните от мен, аутистични хора, животни, растения, чужденци (етно-културно), извънземлянски, отвъдни неща и т.н. Тъй като не мога да стана мъж, по-млада, (напълно) животно, растение, а и не напирам да ставам (смирила съм се с човешките си несъвършенства), липсата на качествата на тези същества-неща е постоянна у мен. Така че, желанието ми да се свързвам с тях, също е постоянно. Е, понякога е по-силно, друг път – по-слабо, понякога съм се пренасищала, но това са временни жизнени състояния, които потвърждават наблюдението, че се стремя да се свързвам с липсващи у мен неща именно защото винаги ще ми липсват. Качествата и нещата, които има възможност да придобия аз се старая да придобия, действам по придобиването им, а не се насочвам мързеливо да се свързвам с хора, които ги имат, за да се възползвам от тях.
Ако продължа подробно по текста на Цветан Тодоров за любовта-желание нататък, ще стане прекалено дълго. Съвсем накратко: никак не е задължително “затруднението да увеличава нашето желание” (зависи кое се възприема като затруднение – външното или вътрешното, липсата на взаимност); “задоволяването на любовта я погубва” (нуждата от природно-липсващото ни никога не може да бъда задоволена без реалната помощ на различния/различното от нас); “новостта засилва желанието, навикът го намалява” (намирането на новости зависи от откривателските ни способности – принципно непознатото-ново винаги расте заедно с вече откритото ново, ср. с Зенон, познатото като кръг и непознатото като пространството около кръга).
Няма да продължавам. Ще кажа накратко, че описаната от Цветанов любов-желание не е любов, според мен, а само желание-мечтание, при това негативно и предварително нагласено към нещастие. Той не е описал изобщо ценната, позитивната любов-желание, в която липсва насилие, и която оставя другия свободен. Тя не е само модерна, има я и в античността. Сократ-Платон започват от нея, като правят “стълбата”, както нарича Тодоров схемата на Платоновата визия за любовта. При тази любов-желание другият не е пренебрегнат и не е използван като средство, той е равностоен партньор във връзката аз-друг.
Любовта-радост.
Разбира се, много се зарадвах на употребената синонимна дума, защото и аз си бях избрала нея, когато исках да кажа какво разбирам под “любов”. Едно е просто да изпитваш радост, което не задължително е свързано с любов, друго е да изпитваш радост от доставяне радост другиму, което не може да стане без наличие на любов. Макар че не го заявява директно, Цветан Тодоров го представя чрез много примери. Но можеш ли да радваш другия, без да изпитваш и желание (да се свързваш с него)? Не мисля.
Християнската любов.
Християнската любов-добронамереност е не само към ближния, но и към врага. Любовта-добронамереност към сходните с нас и към различните от нас (включително и враговете) е изравнена с любовта към Бога. Това е тотална любов, когато се гледа обобщено. Но когато се разглежда конкретно, тя не се проявява еднакво, протича различно, съответно на различните видове хора-неща, към които се проявява. Не обичам по един и същи начин (с едни и същи мисли и действия) растенията, животните, приличащите на мен хора, различаващите се от мен хора, студентите, колегите, нечовешките неща, познатите хора, близките приятели или партньора си. Не го правя по един и същи начин, защото с всяка група хора-неща имам различно общо, и различно необщо. Общото в тази любов-добронамереност е, че се стремя да се свързвам, но се свързвам от една страна в различни области-редове, а от друга - различно дълбоко или широко. Другият/другото, с когото/което се свързвам може да бъде и средство, и цел, без да е непременно злонамерено (например, когато е взаимно и не е насила). Не е маловажно, че целта съм и аз (моето уголемяване, по термините на професор Богданов), в добрия смисъл на егоистичното, а не само другия. Ползата не е непременно лошо нещо, когато е взаимна и не е постигана с насилие.
Не съм съгласна, че християнската любов е безпричинна. Тя е любов към живите същества, с които сме подредени да живеем заедно на земята. Ако ние човеците не изпитваме и не проявяваме любов към живите същества, ще унищожим живота на земята (вложена ни е и тази способност, разполагаме и със средства, особено напоследък).
Бог ми е свидетел, никак не мога да схвана какво означават думите на Елоиза към Абелар: “Бог знае, че в теб винаги съм търсела теб самия. Желаех само теб, а не това, което притежаваше или каквото представляваш” (127). Какво е “Абелар самият”, като не е нито това, което притежава, нито каквото представлява? Това което не притежава и което не представлява?
“Монтен не търси оправдания за своята любов; за разлика от тях обаче не превръща индивидуалното същество в път, водещ до Бог, при него любовта към създанието не води до любов към Създателя. Той обича Ла Боеси заради самия него, Ла Боеси е крайна цел.”
В християнската любов, любовта към индивидуалното същество не е път, който води до любов към Създателя. Любовта към ближните и неближните (вкл. враговете) живи същества Е любовта към Бога. Това показва и цитирания от Цветан Тодоров пасаж от св. ап. Павел: “Св. Павел казва: любовта към Бог е не друго, а любов към ближния, “който люби другиго, изпълнил е закона” (Послание до Римляни, 13:8; вж. Първо послание до Коринтяни, 13:2-7, Послание до Галатяни 5:6 и 14; Първо послание до Тимотея 1:5 и т.н.) …” Християнската любов е любов към всички живи същества, включително и неземлянските (само въпросът със Сатана е спорен). В този смисъл, “въздигането на човека на място, където дотогава е стоял само Бог,” не е модерно достижение, не е дори и християнско достижение (ср. с Платон).
Обобщавайки, ще кажа, че видовете прояви на любов, които Цветан Тодоров различава и представя, могат да имат и положителни, и негативни страни-качества едновременно. За хуманистичния възглед, който той представя и защитава, би било полезно ако можем да измъкнем и да се възползваме от положителните страни на всички видове прояви на любовта, и да се предпазваме, доколкото можем, от негативните. Нищо лошо не виждам и в егоистичната полза, ако е взаимна, ненасилствена и не изтъргувана.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6426 |
|
Росица Гичева - 2012-03-12 16:25:46 |
|
|
И тази сутрин обичайното “Хм, дали да си гледам работата, или да реагирам във форума?” За кой ли път чета заглавния текст от Тодоров, за втори път прочитам дневниковия коментар на маркиза. И си мисля за любимите ми теми за говоренето и стиловете, които ги съпровождат. Колкото и да не върви, сравнявам заглавния текст с този на коментара-пътепис и се радвам на маркизовата ирония, произвела в началото себеукор, че той не пише в стила на Тодоров, а и на другите коментиращи, а в края съчинила пожелание дано да се намери пролука за темата на Тодоров. Мога да кажа “великолепно” и да се оттегля.
Няма да постъпя така. Великолепното е очевидно, но ме привлича друго – моето сравнение между стилистиките на заглавния текст на Тодоров и коментара на Маркиза и по-точно това, че в заглавния текст любовта е чувство, спиращо до един или друг смисъл. Опирайки се блестящо спокойно и свързано на велики текстове, Тодоров спира до онова, което избира като отговарящо на нашата светска съвременност – до индивида като неповторимост, който именно поради това не може да се използва като инструмент, а трябва да бъде цел. До този принцип той достига с комбиниране на твърдения на авторитетни автори на френското минало.
Те са основно трима – Абелар и Елоиза от тяхната писмовна преписка, Монтен и Русо. Но, така или иначе, любовта е изпитваното към обичания друг, а смисълът е нещо някак външно, което не принадлежи на любовта, освен ако не сметнем, че за разлика от негативните примери, които Тодоров дава за отдалечености, правещи от любовта нещо друго, обичането именно на този неповторим друг, който се обича неинструментално, а просто се обича, е случаят, при който смисълът някак съвпада със самата любов.
На какво обръща внимание маркизовият коментар – на ситуацията. Коментарът е низ от поне три ситуации, в които участват хора. Е, те не са любовни. Освен ако не решим, че има нещо любовно в това, че маркизът живее с маркизата, че се разхожда с нея, както се разхожда със своята жена и неговият приятел. Но и да имаше любовна ситуация в коментара на Маркиза, тя щеше да е именно ситуация, нещо ставащо сега и тук, за което се предполага, че продължава в други подобно-различни ситуации.
Естествено, ако някой реши, може да ги събере в голямата ситуация на една цяла любов. Да, но тя ще е съставена от външни и вътрешни моменти, всеки от които може да се представя и отделно. Може и другото – да се говори за нечия цяла любов. Като любовта на Абелар и Елоиза. Тя обаче е сумарност, поддържана от самата дума, от избрано основно значение и смисъл. Т.е. тази любов е нещо идеално. Вярно е, че има реални случаи, в които двама влюбени се стараят да се обичат идеално. Но, така или иначе, и това реално си остава идеално. По-реалната любов е низ от конкретни ситуации, в които като всичко човешко тя осцилира и се пълни с какви ли не значения, някои от които правят от нея друго.
Та към какво ме подтиква писателският коментар на Маркиза? Да потвърдя, че е едно да се говори идеално принципно за любовта - и по-накратко, и по-надълго аналитично-рефлексивно с избор на достоен смисъл, както прави Цветан Тодоров, а друго да се напомня за реалния план на ситуацията, което прави Маркизът в коментара си, и което правя и аз, само че не писателски с описание, а аналитично-рефлексивно, без да спирам до определен смисъл. Да, но това “без да спирам” е доста утопично. Защото тръгне ли се по пътя на аналитично-рефлексивното, непременно изскача някакъв смисъл и спира говорещия.
Ето какъв смисъл дебне в онова, което аз изсипах в миналата сесия по темата за любовта – “А, бе, каквото и да се прави, любовта се превръща в друго – в реалности и материалности, а и в идеалности, които не са никаква любов.” Разбирате, че този извод е доста мрачен. Той събира маркизовото писателско и моето неписателско говорене и ни отделя от умереното аналитично-рефлексивно говорене по темата с избор на ясен смисъл на Цветан Тодоров. И като ни отделя, поражда и голяма похвала за текста на Цветан Тодоров.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6425 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-03-12 10:18:30 |
|
|
Забавих своето участие в разговора, за да прочета три книги от Цветан Тодоров. Това бяха, по реда на прочита: Дълг и наслада-2002/2003; Памет за злото, Изкушение на доброто-2000/2002; и Несъвършената градина-1998/2004. Не бях ги чел.
Това бе нов личен празник, подарен от дъщеря ми. Сам си го пожелах. Но подтик бяха и форумните диспути. Излизам възхитен и дори „ентусиазиран” от този прочит. Нов респект получих и от двата нови, и екзактни текста, на професор Богданов-от 5 март.
Позволявам си за краткост, да заместя имената на обсъжданите автори – Цветан Тодоров и Богдан Богданов, с техните инициали, съответно, "ЦТ" и "ББ", поради наложилото се от интертекстовия диалог, често споменаване.
(1) .......
За разлика от Веселина, която позасилва своите критични думи, в иначе дълбинните си коментарни текстове (от 2, 4 и 8 март), аз разбирам хуманистичната доктрина на ЦТ и дискурсно-наративните ескизи на ББ, като достойно и взаимо-допълващи се.
Двете концепции, контекстово осветляват и моята теза, напр. от Общия личностен модел - G P M, че „Либидната СВЪРЗАНОСТ - Lib” е ВОДЕЩАТА ЖИЗНЕНА ОРИЕНТАЦИЯ на ИНДИВИДА: сред всичките 9 от G P M; изброени, по повод идеи на ГГ /вж. текст-21.02/.
Може би е непрецизно, така различните: (а) еротична брачна връзка; (б) свързаност с децата и (в) приятелството – да се наименоват с един общ концепт:„любовта”; както приема ЦТ /с.156/.При мен те са три: (а) Еротика; (б) Либидност и (в) Афилиативност.
В книгата темата „Любов”е 5-та. Пред нея са 4-ри глави: Хуманистична доктрина: Автономия; Взаимозависимост; и Самота. След нея са глави за: Множественост; Ценности; Морал; и Ентусиазъм. Каква красива мелодия от теми. С пленяваща мисловна подредба.
Нови и допълващи, (пак „аналитично-рефлексивни”- за мен и „дискурсно/наративни”), са тезите на ББ, за четирите типа „говорене” за любовта: (а) Неутрално; (б) Реторично засегнато; (в) Неутрално ситуативно; и (г) Разказвателно. Една нова концепто-логика.
(2).....
Мислителят ЦТ, пределно ясно разграничава на стр 158 от книгата си, трите пласта, реалии-условия и дискурси на индивида и любовта. Те биват : биологични; социални; и психични. Това е и Фройдовата класистична триделност – приемана от ЦТ, ББ и от нас.
Но на други места (с.49,52,63), ЦТ забравя психоконцептите. Напр. в Епилога, точно наименова биогенното и социогенното ; и пак се отказва от псохоконцепта; заменя го описателно, с :„неопределеност”; „вземане на решения”; „самоличности”и пр./с.299/.
Например в 7-ма глава, дефинира наново, 3-те хуманистични принципи: Автономия на "аз"-а; Теология на "ти"; и Универсалност на "те". Като съотнесени едновременно към антропология,морал и политика. Без нито дума за тяхната психично-субектна същина.
Моето допълнение-коректив, е, че всичките тези принципи, са имплицитно ментални; сиреч и обясними, само чрез част, от 100-тина психологии: (теоретични, емпирични и приложни). Върху които се опират „тихо”, всички други клонове на човекознанието.
За втори път, при проучване на творчеството на крупни хуманитаристи, се срещам с неточно подменяне на психично с антрпологично; и с парадоксно премъпчаване на психонауките; и то, от оригинално мислещи – имплицитни психолози.
(3)........
И тук, наново ще изпробвам експликативните възможности на психологичния G P M, с включената в същността му, т.нар. „Либидна свързаност-Lib”. Чиито потенции, за мен се усилват и чрез, хуманистичната доктрина за индивида и любовта,на ЦТ.
Тепърва ще обосноваваме, как G P M,се прецизира и понятийно доизгражда, в наш, вече десетгодишен интертекстов диалог, чрез контент-анализ, на няколко творби на ББ, (чак, до замяна на концепта за „Pres”, с концепта за „Refl” и пр.- вж. текст от 19.02.).
Под влияние и на прочита, на споменатото трикнижие на ЦТ, ние сме склонни, G P M, понятийно да се диспозира средово, между Богдановите „Monde” и “Realite”, с които ги свързват и т.нар.: „Интериоризирани-Int” и „Екстериорисирани-Ext.” резултати-RDi.
Така в съзвучие и с ЦТ, може би ще запишем, една по-пълна и КОНТЕКСТОВА формула, на „неутрално”(понятийно и ситуативно) диспозиран G P M, както следва: G P M –„MONDE” > RDi/int < {Refl/verb-inverb(PRIS a EGO en CAN))> RDi/ext < „REALITE”.
Разчитането на G P M, ще намерите и в коментари (от 16,17,19.02). Тук под вляние, на междудисциплинни текстове и доктрини, на ЦТ и на ББ, ние включваме и двете множества на резултатите-RDi. Oзначаваме и Refl-та, като вербалнa и невербална.
(4).........
И за да бъда „реторично засегнат” и чрез „ любовен разказ” за себе си, ще споделя, че бях награден от Бог, да имам брачна връзка, продължила почти половин век, с красива, умна и емоционална жена, с която щастливо живяхме и като „любовници,” от 1960 до 2009г.
В чудната си книга, ЦТ цитира текст от Русо (169), че брачните двойки не могат да бъдат и „любовници”: през продължителните години на брака. Забравят се азбучни психо – истини, че потребностите се възпроизвеждат. Както жаждата и глада. Те са... неутолими.
Либидната ми свързаност-(Lib, пo G P M), с децата ми и с техните деца е другото ми духовно богаство, в което се влива и себесъхранението - (Seсur, по G P M ). Така, както и Зигмунд Фройд, интерпретира самоцелността на индивидовата-„I “ екзистенция.
При обръщане на ж.п. вагон: (когато прозореца стана под, а вратата на купето-„таван”); след спасително спиране на влака; аз се видях; светкавично защитил с тяло детето ми; и бях наранен. Ето как, Lib-та, пак се оказа, по-силна от смъртта, и от Seсur.
Непонятни ми са, много псевдо-ренесансови постулати, за заплахи към чувствената любов на индивида, идващи от Бога. Когато, т.нар. Трансцедентност-Tr oт GPM,със сакралността, утвърждават Христовото „Аз съм”. С „неунищожимата единичност на индивида.
Колко е хубаво, че пишем така различно - и с Маркиза, (вж. съдържателния му текст, от 10 март). Но оставаме и с него – пак... „единосъщи”. И пак, взаимо-допълващи се.
Другото ще допиша, ако ми дойде ред. Благодаря ви – София, 10 март – от Искро |
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6424 |
|
Искро Косев - 2012-03-12 09:44:03 |
|
|
Въпреки неизменно пообъркан и потиснат след всяко свое импровизирано промушване във форума, ето го отново ( „primus inter pares”) маркиз Д’Ърдоран. Пак е събота, чудесно празно време за писане. Маркизата пак чете. Постепенно стигам до извода, че тя отдавна е привидяла в писането, освен налаганото по професионално-материални подбуди, безцелно, глупаво и опасно за здравето занимание. При четенето определено не е така. То подрежда и утолява нашия духовен, емоционален, а защо не и любовен глад. Но носен на крилете на свободното форумно слово, глух за максимата, че няма нищо ново и ненаписано под небето, аз ще продължа да писателствам. Сериозно хванат от текстовете на Цветан Тодоров, от пределните обхвати на професор Богданов, от заредилите се страхотни коментари на Веселина Василева. И понеже е известно, че ако това е дълга книга, аз просто се опитвам да ви предложа тук-там някой малък литографски щрих, ще направя отново същото.
През изтеклата седмица живият живот ме блъсна поне в три-четири историйки, граничещи по почти невидим начин със значимото говорене за Любовта и „индивида като /нейна висша/ цел”. Ще карам хронологически.
При нас е още зима. Не съм се решил от доста време да се кача на известния ви свой велосипед. Вземам автобуса, плащам си билетчето и сядам на последната седалка до прозореца. Нося малка лаптопска чанта. Самият аз съм направен по божията воля и родителите си не твърде голям. Прилежно заемам точно седалчицата, която съм си платил. Но на идващите спирки „копърката” почва да се пълни яко. Както съм се заблехосал през прозореца, до мен се тръсва гримирана 40-килограмова госпожичка с думите: „Идвай, бе, тука-тука…Не ги гледай тез важници!”. Веднага схванах, че „ важникът” съм аз. Поприбрах си чантичката максимално, но девойчето смело започна да ме избутва от заплатеното от мен с желязно левче място. Надигнах сравнително спокоен гражданско-маркизки глас. Нещо като: „Ами, миличка, Вие седнахте на главата ми…” В този момент от по-предните седалки се надигна млад, гурлив и с ококорени очи левент и изрева: „Абе, дъртак, аман от дъртаци, кво искаш ти бе, щъ смачкам и т.н.”. Общо взето, бой, смърт и гибел за дъртаците, особено когато носят лаптопски чанти… Що ли я нося, при това в повечето случаи празна. Кво да правя, нали уж бизнес, това-онова. Малкият бизнес обикновено се придвижва без бронирани коли и охранители…Схванах междувременно, че са се качили на спирката на спортното училище, момчето беше или боксьорче или друг някакъв боец. Самият маркиз в младостта си беше нелош майстор на юмручния боя. Сега обаче мълча и заедно с целия пътникопоток изслуша кървавите заплахи срещу дъртаците. Когато тръгнах да слизам на спирката си, госпожичката, може би някаква гимнастическа надежда на града и родината, гъвкаво ми направи път. Боксьорът съшо. Не знам докъде ще стигнат в спорта. Дано поне им провърви в любовта.
Това хубаво. Ама същия ден следобед, докато дъртакът-маркиз с усърдие монтираше рекламно изделие за свой клиент, ето ти ново „кръвопролитно” изживяване. Тъкмо да приключваме, че и да си вземем потните парици, идва един голям мургав шкембелия и вика на завален български: „ Закриваш ми м’газина, пита ли ти мене!...” Оказа се, 140-килиграмов, пребиваващ в България гражданин на слънчева /бивша съветска/ Армения. Моите дълбоки почитания към този велик първохристиянски народ! Ала, напирайки с огромния си сумистки корем към опита на моя клиент да открие и своя дейност на тази малка уличка, този човек, личеше, че е властелин и гръмодържец. Просто беше изчакал да приключим монтажа на табелата, за да спре с огромното си „бе ем ве” до нас и да ни ликвидира, или да ни накара дълго да сънуваме кошмари. Слава богу, клиентът ми също беше арменец, но роден в България, митарствал доста време из Щатите. Елегантно момче, маняк на чистотата и подредеността. Пъчиха се известно време един срещу друг, ту на арменски, ту на български, разбраха ли се, не можах да разбера. За мен беше важно да не се наложи да демонтирам. Беше важно и да усетя някаква капчица от великата арменска любов между сънародници и ближни. Не ми се удаде.
Днес следобед, разхождаме се по крайморската алея с маркизата и едно чудесно приятелско семейство, и изведнъж, и без това стреснат почти през цялата седмица, чувам мощен глас зад гърба си: „Кавал прост, гледай къде вървиш, бе…Тъпанар!...” Край нас профучава длъгнест, пийнал велосипедист в шарен анцуг. Очертаната в жълто велоалея беше почти напълно свободна, той беше се набрал в тъпо неразумна скорост, вероятно към следващата ракия…Възможно е, любимата му да го е ядосала или изоставила. Бързаше да стигне донякъде. Запомних и него горе-долу. Както и боксьорчето от автобуса, както и дебелия арменец. За всеки случай. Попаднат ли ми под око, ще гледам и ще се опитвам да преценя доколко ги раздвижват законите на доброто и любовта, или са тотални пратеници-слуги на самонадеяното зло. А може и да са просто незавършени, необичани достатъчно, необичали истински индивиди. Деца божии, каквито сме всички.
А-а, пропуснах да ви кажа. Коментарът на съпруга от приятелското семейство, с което се разхождахме по злополучната крайморска алея, беше: „Тоя, ако мога да го настигна, ще го излупам по главата.” Носеше тежичка торбичка в ръка. И добави, ако пък ми влезе къщата, да краде, убивам го. Той е нахъсан, защото преди дни пак му обраха колата. Преди около месец пък, в тъмна доба, разбиха и се опитаха да подкарат старото превозно средство на маркиза и маркизата. Преглътнахме го. Маркизът остана без чифт стари обувки и някои инструменти за монтажна работа. Това е имало, това са взели. Поправихме вратите и ключа за запалването, нямаме пълно автокаско, не се оплакахме и в полицията. То и без това с таз „морга” ходим само за гъби. Та, сега се кръстим, да не ни я взломят пак, докато избуят печурките. И вярваме в любовта. И в нарастващата нагласа на индивида да си послужва с нея. Маркизата, четейки. Маркизът, пописвайки ви тези историйки.
|
| Тема № - 57 |
Коментар № - 6421 |
|
Dekarabah - 2012-03-10 21:12:39 |
|
|
|
