БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.