БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Ситуацията на любовта и любовният разказ в лириката на Сафо

БОГДАН БОГДАНОВ

Въпреки че е достигнала до нас във фрагменти, цитати в антични текстове и откъси върху папирусни листове, лириката на Сафо е по-лесна за обхващане, защото е тематично и стихово по-еднообразна. Тя е любовна лирика. Разбира се, спори се за външния контекст на любовните ситуации в нея, а и за техния вътрешен смисъл. Поради фрагментността и съвременния контекст днешните тълкуващи са естествено изложени на опасността да не доловят тогавашното, чийто дял в тази любовна лирика не е малък.

Скоро след смъртта на Сафо нейната поезия придобива известност и започва да се разпространява записана. Това поставя начало на легендарна слава за поетесата, но стимулира и събирането на творбите й в сборник. Любовното в тях става своеобразен знаков фактор в елинското разбиране за делото на Сафо и изтиква в по-заден план малкото тясно регионално, в което тя живее, и празнуванията-прекарвания на време в по-тесен женски кръг, контекста на човешките състояния, които тя представя и коментира в своята поезия.

Доколкото се разбира от достигналите до нас откъси, Сафо и нейните приятелки са адептки на култово почитане на Афродита или Хера. Свързано с определено място и регулярност, то е външното, което събира и скрепява в затворен приятелски кръг тези жени. Сафо е може би ръководеща и дори жрица в малко женско публично-частно сдружение. По-късни тълкувания в 19-и и 20-и век, опитали се да освободят името й от грубото разбиране, опетнило я в нейната антична биография, правят от нея учителка в школа, подготвяща за изтънчеността на брака, а и за любовта, в която е редно да имат опит младите жени аристократки. За което има податка в прочутото стихотворение на Сафо «Равен на боговете ми се струва».

Това така «дописано» външно обстоятелство не отменя другото по-достоверно в нейния живот - че обичаните от Сафо са жени и че става дума за преживявания в по-затворена аристократическа еолийска женска среда, по-свободна от по-добре познатата ни йонийско-атическа. Очевидно в нея е влизала и възможността жена да бъде поетеса. И другото достоверно - че Сафо е в разцвета на силите си в първата половина на 6-и век пр.Хр., че живее в Митилена на Лезбос, че е омъжена за аристократ, че за десетина години по време на тиранията на Питак е в изгнание, че е съвременница на лирическия поет Алкей, също от Митилена, и че има обичани дъщеря и брат.

Сигурното, отнасящо се до поезията на Сафо, трябва да разделим на регионално и общо. Регионален е характерът на тогавашното устно изпълняване – това, че тези писани за определен случай стихотворения се пеели или припявали в съпровод на лира с телодвижения и дори танц. Повечето от достигналите до нас фрагменти са от солови песни, изпълнявани от едного (т.нар. монодии). По-малка е частта на хоровите песни, химни и сватбени песни (епиталамии). Регионален белег е и строфическият строеж на монодиите на Сафо, следването на малки куплети от по три или четири стиха (т.нар. сафическа строфа). Това, че в тези стихове се редуват различни стъпки, е в следата на старата индоевропейска песенна традиция, налице и в еподите на Архилох.

Нерегионална и по-скоро характерна за почерка на Сафо особеност е тричастната кръгова композиция в повечето нейни стихотворения, следването на първо, второ и трето, като третото повтаря първото и прави от второто среда. Тази постройка е очевидно нещо по-късно, насложено върху по-ранното традиционно следване на строфи. Сафо, също като Пиндар един век по-късно, го нарушава и по друг начин – с фрази, които свързват края на една с началото на следваща строфа.

Що се отнася до изтънчените отношения и  преживявания, в лириката на Сафо, те не са породени нито само от локалната среда, в която тя се движи и твори, нито са само израз на нейната индивидуалност. Става дума за аристократическа подчертано негруба женска еолийска среда, но и за особен личен свят. Ако разполагахме със съответни инструменти, може би бихме открили шевовете на тяхното свързване и моментите на колебаене между едното и другото. Имаме свидетелство за подобно колебаене във вариантите на нейното име - Сафо е станалото универсално елинско име на поетесата, но в Лезбос и Еолида в онова ранно време то не е Сафо, а Псапфо или Псапфа.

Любовната ситуация в лириката на Сафо   Любовната ситуация може да е нещо външно случващо се, но може да бъде и нещо вътрешно изпитвано. Външното и вътрешното обикновено се комбинират. Но и поотделно, и свързано те са нещо времево, съставено от два момента - единият е отсъствието на обичания, съпроводено от изпитвана липса, а другият е случващото се присъствие, будещо радост. Двата момента могат да следват един след друг в проста нарация, но могат и да се свързват в първото на липсата, в което копнежът на обичащия преминава в мечтаене и той си представя по-раншното или бъдещото присъствие на обичания. 

Поезията на Сафо е своеобразен набор от вариантите на този стандарт. В основата на всички стои обичането-липса, изпитвано в самота и отдалеченост. То е желание-копнеж (pothos), теглещо към удовлетворяване. Удовлетвореността е вътрешното второ, резултат от външното на обикновеното идване-присъствие на отсъстващия и всички останали степени на свързване с него - нежния телесен досег, пълния физически акт, постоянното прекарване заедно и социалното заедно на свързване в семейство. Това, което сигурно липсва в поезията на Сафо, е пълното физическо свързване. Налице е личното на изтънченото заедно с обичания на прекрасни места в бране на цветя, сплитане на венци, увенчаване, загръщане в прекрасни дрехи, духовито разговаряне, шегуване-смеене и танцуване и участие в ритуали.

Ако искаме да представим по-точно любовната ситуация в достигналите до нас фрагменти от стихотворения на Сафо, би трябвало да разгледаме отделно първото на липсата и отсъствието като външна и вътрешна ситуация, свързана с копнеж и мъка, и второто на присъствието като външна и вътрешна ситуация на възторг и радост. В любовните стихотворения на Сафо обаче не само се представят любовни ситуации, а се поражда и разгърнат времеви ред с повече следващи и наслагващи се моменти.

Първият от тези моменти е самото казване, това, че за нещо изпитвано, случило се или редно да се случи говорещият или съобщава това на самия себе си, или по-често го споделя с друг, който е само слушател или който е молен за нещо. Вторият момент е случилата се и представена любовна ситуация, причина за това казване. Третият е видяната и описана красота на обичания, на красиви места и пейзажи, четвъртият - рефлексиите-определения на любовта и петият - образувала се нарация, в която тези моменти се свързват.


Разгърнатият времеви ред и нарацията в стихотворенията на Сафо   Първият добър пример е класическият кратък фрагмент 74, в който поетесата представя нещо просто – Луната и Плеядите са вече залезли, среднощ е, времето минава, а тя продължава да лежи сама. Това външно е образ на простото първо в любовното ситуация, на копнежа-очакване, който в случая вече е преходил в неосъщественото второ, останало без име в безмълвното будуване. Повечето кратки откъси от лириката на Сафо са такива харесали се и затова цитирани формули.

Някои, за разлика от мълчаливата неподвижност във фрагмент 74, са динамични. Любовта е и разтърсване-тресене. Във фрагмент 97 Сафо нарича Ерос, неудържимо сладко-горчиво подмолно чудовище, което я люлее и подкосява нозете й, във фрагмент 44 Ерос разтърсва душата й така, както планинският вятър люлее дъбовете. Не знаем в какъв времеви ред са влизали тези кратки казвания.

По-дългите достигнали до нас откъси разкриват съдържателния пълнеж на първото в любовната ситуация. То е копнеж по момиче, с което Сафо е била преди време заедно. Сега момичето е другаде, омъжило се е и поетесата си спомня с мъка за безвъзвратно отминалото щастие. В дългия фрагмент 93 в тристишни строфи всичко е в раздялата при заминаването. Двете плачат, момичето казва, че това е нещастие и уверява, че не иска да тръгне. Сафо не го спира, но моли то да не забравя нежните грижи и очарования, на които се е радвало тук – безгрижното сплитане на венчета и гирлянди, изсипваното миро, любовните постели с просветваща телесна красота, дъхави коси и мекота, прекрасните свещени места, на които са били заедно.

Подобен е времевият ред и във фрагмент 95 - Гогила, напуснала Сафо, или самата Сафо в унисон с любовния копнеж копнее да умре и да види прохладните обсипани с лотоси брегове на Ахеронт. Във фрагмент 36 Сафо призовава вероятно същата Гогила с фина наметка на раменете да дойде тук с лидийската си арфа.

По-ясен, но развит в друга посока е фрагмент 96. Копнежът е към момиче, омъжено далече в Сарди, което блестяло сред лидийските жени така, както понякога на залез слънце розовопръстата луна засенчвала другите звезди. Това сравнение като в народна песен е необичайно разширено - погледът обхваща соленото море и полята, покрити с цветя разтварящи се привечер като в утро. Което буди спомена за отминалото щастливо заедно, когато те живеели в песни и танци като богини. Сафо отива мислено в Сарди при своята приятелка и във вълната на любовната емпатия улавя и нейния копнеж, как тя измъчена и безсънна страда за ласкавата Атис.

Сложно тиражирано далече и другаде, отскачащо в близкото и заедното, но пораждащо далечно  и вътре в близкото. Вероятно на същата Атис, по която чезне нейната далечна приятелка в Сарди, във фрагмент 98 Сафо казва: «Дотегна ти, Атис, за мен да се сещаш, при Андромеда все прелиташ».

По-ясен е времевият ред в запазените няколко сафически строфи от стихотворението във фрагмент 27. В началото е констатацията, че всеки смятал за най-прекрасно онова, което харесвал. След два примера очевидно за харесвано от мъже, Сафо приключва поантивно, че за нея най-прекрасното е съществото, което обича. След което до края на третата строфа е разгърнат, вероятно във втората част на стихотворението, класическият пример за влюбената Елена, най-красивата от смъртните, оставила съпруг, дом и деца и отплувала за Троя. След първите два стиха в четвъртата строфа, банално обяснение защо станало това, започва третата част - за отпътувалата далече Анактория, чийто сияен лик и изящна походка тя искала да види, а не «всички лидийски колесници и войни, влизащи в битка». След което изглежда се е разгръщал споменът за отминалото щастливо заедно.

Този фрагмент 27 е вероятно поетическа реплика на обичайни за Архилох мотиви, известни ни по двата фрагмента за захвърления щит и ниския кривокрак смел войн, когото той предпочита пред наперения снажен военоначалник. Също в разрез с епическия стандарт за редно и красиво, Сафо лирически песенно предпочита друго - не обикновеното малко себе си или храбростта по същество като Архилох, а вътрешното красиво на обичането на красивия. Породено от трепет-вълна-досег с красота и усилено от очароващо заедно и разочароваща раздяла, после повдигнато в по-високата степен на копнежен спомен то поражда поетичен текст. 

Световната си слава поетесата дължи на големия откъс от стихотворение в сафически строфи, достигнал до нас цитиран в късния античен трактат «За възвишеното» от Лонгин. Сафо се обръща към любимо момиче поради външното на сцена, която става пред очите й – влюбеният мъж, може би бъдещият жених, е седнал до момичето очарован от красотата и сладкото му говорене. Това външно е в другото външно на виждането на тази сцена и на вероятно изпитваната завист, без да е ясно дали това става сега, дали се е случило по-рано или е само въобразено, доловим подтекст на копнежните думи в първата строфа и началото на втората: «На боговете равен ми се струва този, който срещу тебе е седнал и отблизо слуша как сладко говориш и красиво се смееш». 

След тази първа част следва важното, поради което Лонгин е цитирал откъса. То е във втората по-дълга част на стихотворението, вероятно обрамчена от трета по-кратка. Виждайки радостта и възхитата на влюбения младеж, Сафо споделя какво изпитва тя при появата на любимото момиче. Нещо лично или може би самата съкровенност на обичането, то е динамично телесно състояние, граничещо със смъртта, но и оставащо в спомена и можещо да се изкаже - сърцето полудява, гласът секва, езикът се сковава, под кожата плъпва пламък, очите не виждат, ушите бучат, тялото затреперва и се облива в пот, лицето побледнява, при вида на любимия влюбеният сякаш умира.

Рязко навън и опасно навътре, екстазна връзка на душевно деликатно и телесно, то прилича на сексуалния акт, но по особен начин и го надхвърля. Към което се добавя и второто силно твърдение в този знаменит текст – това вътрешно телесно-душевно интензивно е самото външно на редовото заедно с обичания. То не зависи от онова, което се случва физически между тях. Защото е самата любов-разтърсващо очарование, вълнуващ спомен и следващото от тях очарование на  поетичен текст.  

Единственото цяло стихотворение на Сафо, достигнало до нас, е молитва към Афродита в седем сафически строфи. Изпитваща стихията на любовната мъка, по античния надредов начин, по който се преодоляват големите липси, говорещата се обръща към помагалата й и в други случаи богиня. Външната словесна ситуация е в самото изговаряне на молитвата. Текст-рамка, тя е разделена на две - на по-кратко първо и на малко по-дълго второ в края на стихотворението. Първото е самото обръщане към Афродита. По нейните епитети се разбира каква е и какво прави - безсмъртна дъщеря на Зевс, седнала на пъстър трон, коварна и залагаща капани, причинила и мъката на Сафо. Следва простата молба богинята да дойде. В третата част тази молба е разгърната – Афродита трябва да дойде, за да освободи умоляващата от любовната мъка.

Идването на богинята е сюжетът в средната втора част, в която се представя ставалото и друг път. Чула молитвата на  Сафо, Афродита оставяла златните палати на баща си и мигом се понасяла надолу на своята колесница, запрегната в хиляди пърхащи в ефира врабчета. Следва разговорът. Говори само Афродита, Сафо мълчи. Афродита я пита какво й е, въпросите са преразказани. Останалото е в пряка реч – тя разбирала защо мълчи нейната любимка, сигурно я изтезавала и мъчела обичана от нея, която не я допуска до себе си. Само да й каже името. Богинята обещава - ако я избягва, ще я потърси, ако не приема дарове, ще започне да й предлага, ако не я обича, ще се влюби в нея.

Това са трите хода на любовната ситуация – влюбване, домогване и постигане, без да е ясно в какво се изразява то, в обикновено прекарване заедно и приятелство ли, или и в любовни ласки и онова, което следва от тях. Разбирането на текста отскача в контекста на обичайното реално в античната среда, което обаче е нещо по принцип неравно, защото обичаният обикновено скланя да бъде обичан. И изобщо, но особено в античното време любовта е между влюбен и склонил невлюбен. Бракът е обикновено това – доведена у дома млада жена, с която младият мъж прави любов; тя може да не го обича, но дори и да го заобича, не бива да го показва. Така е и при другото обичане на юноша от по-зрял мъж. И когато скланя да бъде обичан, юношата може да не обича, а само да търпи благосклонността на обичащия.

Но има и нещо повече. Своеобразно изключение в античното време, то е заслужено за любимка на Афродита като Сафо, а може би е и прието в интимния аристократически женски кръг на Лезбос – необичащият в един момент да се влюбва в обичащия. Ще мине доста време, докато тази взаимност в любовта бъде приета и стане универсален стандарт за всяка любов.

Силата на това стихотворение, с иначе толкова къса нарация-схема на първо и второ на любовта, е в това, че бидейки същественото, което се случва винаги, когато някой обича, то е достатъчно и прави излишно разгръщането му в по-реален план. По-доброто по-идеално е под ръка, то е презентациите на елинския божи свят. Афродита е това идеално либерално равно и взаимно, което почти никога не е налице в редовата реална човешка любов. Молитвата към Афродита е вход към него. За поета остава единствено задачата да го представи зримо. И то става зримо в шарения престол на Афродита на Олимп и запрегнатите в нейната колесница хиляди врабчета.

Днес не е лесно да схванем кое прави от тези два образа толкова точен любовен символ. Поезията на Сафо като че ли внушава един от добрите отговори – между многото символични определения, които получава в нейната поезия, любовта е и това - ослепяваща погледа искряща пъстрота и стремително пърхащо спускане от сияйното горе към все по-тъмното надолу.

Единственият по-голям откъс от стихотворение на Сафо, в който се открива по-цяло повествование е фрагмент 56. Изглежда той от епиталамий, предназначен за сватбено тържество. В запазената част говори вестител, който съобщава на Приам, че Хектор и другарите му наближават пристана с корабите, натоварени с прикя, довеждащи в Троя нежната невеста Андромаха. Приам се вдига от трона, вестта се пръска в широкия град. Всички се изсипват на пристана. В града се образува празнично шествие.

Миналото време на разказа показва, че се предава спомен. По омировски се представя всеучастие -  на млади мъже и девойки, на войни и колесници, прозвучават флейти и тъпани, свещени песни на момичета, горестни викове на старици и прекрасен пеан, подет от мъже. Многозвучието върви заедно с другото вкупом - на пълните  с хора улици, на повдигани купи и бокали и разливано миро. Всичко прелива, както е редно на празника на пристигането на невестата на първородния син. Откъсът е непълен, липсва времевият гръбнак, нанизвал отделните случвания.

Неговото съдържание е голямото най-външно на любовната ситуация: довеждането на невестата и ритуалът на сватбата. Любовта винаги е отвеждане и довеждане. И тя като всички антични празници е шествие с определен ред и цел. Колкото по-високо стои женихът, толкова по-отдалече идва невестата. Тяхното свързване е важно за тях и семейството им, но и за някакви всички, които означават с високата му идеалност своето редово благополучие. В този епиталамий Сафо изглежда е правела видимо онова странично по-частно, което големият епос не е допускал да се представя разгърнато.

Което заедно с коментираното по-горе репликиране на Архилох показва как са се осъществявали в онази текстова среда лигатурите, свързвали онова тогава все още неготово и нестанало по-цяло, което днес така леко наричаме старогръцка литература.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Здравейте!
Основното ми впечатление от текста върху Сафо е неговата сферичност, което всъщност е най-убедителното близко до хармонично завършено. Ще предположа, че професор Богданов ни поднесе точно него, за да видим отблизо, в „залива” на неминуемо обгарялото всинца ни вътрешно-любовно, как се държи на вода платноходът на новия му труд. И потвърждава ли се казаното от него: „В тази книга - историческа поетика и херменевтика на класическата старогръцка литература - се опитвам да придам жизненост на умозрението и да убедя читателите, че неспасяемо словесно устроеното човешко същество именно в литературата и посредством литературата може да бъде и максимално словесно, но и максимално жизнено.”
Уважаемият доц. Варзоновцев веднага обърна внимание върху няколкото съвместени текстови потока /или авторовото – писти/ в този показателен за цялото на книгата откъс. Аз лично, дори необлягайки се твърде на класическото си любопитство, намирам в това гледане-спиране в Сафо изпипан пример на атомизиран текст-сфера. Бидейки такъв, той орбитира самостойно, с лекота и бързолетност от гравитациите на старогръцката литература до модерните смислови ускорения. Откъдето и да влезеш в него, можеш да се опреш на по-разбираемо и познато, за да свържеш със специализирано-познавателно. Можеш да съзираш отликата на античното от модерното, но и да ги усещаш в жива съвалидност.
Тук-там професор Богданов ни споделя, че не достига пълната речева стопленост. Не виждам основание за такава самокритичност. Познати са ни състояния на „студено светене”, свръхнискотемпературно „парене”, инфрачервено виждане. Той често и ненатрапливо ни спрята подобни „аномални” словесни обръщания. Чрез тях затваря вратите и прозорците на отдавна хладнеещи научни пространства. След цялостен прочит виждаме, че вътре е станало по-уютно. Такова поне е моето усещане на пописващ топлодушко.
Този текст и такава книга подреждат струвало ми се познато, но и ме отправят към подредби на друго, изглеждало ми несвързано с това уж познато. Пак ще кажа, радостно завиждам на младите, които овреме имат пред себе си книгата на професор Богданов !
ПС: Още не съм се потопил в „Пролетен сняг”, освен чудесния предговор на проф. Клео Протохристова. С недокрай осъзнат хюбрис крия книгата и от Маркизата, поради което имаме вкъщи тлееща сръдня. Но идват пак някакви празници и тогава ще се намери разумно решение за нашето читателско нетърпение.
Тема № - 65 Коментар № - 6948 Dekarabah - 2012-09-04 14:50:02
Опитвам се да започна отнякъде.

Професор Богданов казва, че в стихотворенията на Сафо се поражда разгърнат времеви ред, но че – едно от нещата, което се е загубило, поради това, че до нас са достигнали само фрагменти, е именно, че ние не знаем какъв е този времеви ред. Стихотворенията на Сафо обаче са почти на ръба между текста и контекста и много лесно могат да отварят врати към контекста – дори в този си фрагментарен вид – това поставя въпроса - дали наистина времето е изчезнало. Не е ли и това процес на еволюция – ние да може да им даваме времето – защото сме контекст – така както самите стихотворения някак са и секс, и идват вместо него – сякаш са самото външно на редовото заедно, въпреки че никога в тях самите не се достига до „именно и само секс“.

Това, че ние даваме време на лирическите фрагменти и че в техния случай времето може би въобще не зависи от текста, а от контекста – ми хрумна по следните причини. Първо, те така стават по-лесно свят-реалност, а тяхната форма е именно стремеж към това – кратък текст, който лесно да бъде овладян и да се прехвърли в свят-реалност. Второ – онова, което професор Богданов написа в коментара си: „преразказ в проза, в която заедно с преразказа обяснявам“ - каза, че прави преразказ в проза. Защо ни е преразказ в проза, освен, ако подсъзнателно това не е една втора стъпка – зареждайки стихотворенията с време – да ги удължим така, че те, независими толкова от контекстите, да придобият една нова самостоятелност и да се принесат по-високо и по-задълго в онази прелитаща над световната душа парадигма на устността – която носи неща, които могат да се отнасят за всички. Подобно нещо се прави и с Афродита – чиито въпроси са преразказани. Преразказаното може да се отнася за повече хора и повече ситуации и именно то носи пресечната точка на много и различни контексти. Въпросите на Афродита са преразказани – за да не се отнасят само до Сафо. Само отговорите са различни и са в пряка реч. Нещо подобно, но, според мен, в обратния път, прави и Платон, когато превръща басните на Езоп в стихотворения – опитва се бързо стихотворението да прескочи в контекста и да разтълкува едни свои сънища.

Нещата са много по-сложни, отколкото аз ги пиша тук, ограничавайки ги в това, че и самата аз нямам време сега. Ние хората понякога също нямаме време – като същински фрагменти от стихотворения на Сафо. Но понякога нямаме и време, защото в малкото време, което имаме, не може да вградим големите ситуации-светове-реалности, които се изправят пред нас. Понякога някои от нещата не ни се случват точно заради това – не защото буквално не сме имали време, а защото не сме имали толкова много и толкова голямо време, че да вмъкнем неща, за които представата ни е толкова голяма, че не се побира в малкото ни време. Все едно времето – също като секса – има две измерения – точното и - другото – вътрешно очарование и външен текст.

Представих си ситуацията от единственото цяло стихотворение на Сафо - «На боговете равен ми се струва този, който срещу тебе е седнал и отблизо слуша как сладко говориш и красиво се смееш». – велико е. Представих си я и като моя ситуация, но повече си я представях от страната на интерпретатора – на онзи, който стои отстрани – наблюдава и интерпретира онова, което се случва – така както става със Сафо в това стихотворение. Тази ситуация е като един кръстопът между текста и контекста, автора и текста, разбиращия и реалността. От нея може би може да се извлече някакъв най-правилен отговор, за някакво най-вярно разбиране... Но има едно нещо, което трябва, ако трябва да дам време на това стихотворение - да е много по-сигурно, и да може да превръща това стихотворение на Сафо в един фрагмент от един по-стар коментар на професор Богданов, който аз много обичам. Той казва:

„Личната харизма идва толкова отвътре, от това, което човек има в себе си, колкото и отвън, от оплетената среда на колективностите и външното слово. Харизмата е деликатна среща на много вътре и много вън, която наистина прави един човек да свети като че ли със собствена светлина. Да, но тя се дължи и на това, че някакви други, повярвали в нея, я виждат.“

„Собствена светлина“, която реално погледнато – идва отвън... и нито онзи от стихотворението е равен на боговете, нито момичето му говори и се смее на него. Всичко това се задвижва и оживява от Сафо, която прави стихотворението и която преди и след това - интерпретира ситуацията. Коя е Сафо – дали това е истинската Сафо – или всеки един, който може да застане на мястото в нейната наблюдателна кула. Тя сигурно гледа отдалече (не слуша отблизо) и гласът, на онази, която говори - не се чува.

Текстът е един от най-хубавите, които съм чела. Мислих си го, на фона на две песни - първата - нека да е поздрав за професор Богданов, а втората - за всички:-)


http://vbox7.com/play:8ec5ce98

http://vbox7.com/play:9e13579e8e
Тема № - 65 Коментар № - 6947 vesselina vassileva - 2012-09-02 11:20:24
Вероятно в характерната за Сафо игра на памет и време ще открием и отговора на въпросите от коментара на Дмитрий Варзоновцев. Началото на молитвата към Афродита е в момента на сегашното, но с темпорален регрес - епифанията е очаквана„сега отново” /deute/. Това „сега отново” е повторено три пъти по протежението но поемата и изявява три различни състояния на авторовото „аз”. Първото е сегашното, което се движи от отчаяние към очакване след призоваването на Афродита, а другите две са различими през призмата на по-раншните епифании на богинята след молитвите на поетесата. Също толкова нестабилна е и позицията във фрагмент 16 . Противно на епическия канон, поемата валоризира Елена като активна и желаеща жена. Тя е, която „превъзхожда всички по хубост”. Но от чия перспектива? Може би от тази на „добрия й съпруг”. В общия план на поемата митичната Елена в миналото и Анактория в сегашното са плашещо красиви, тъй като надигат армии за действие. В този смисъл темата за времето и паметта е нова и уникално изявена в поезията на Сафо. В оцелелите фрагменти на мъжете лирици от епохата на архаиката не откриваме подобно усилване на мотива за загубата на любимия, траещото страдание и спомена. Оттук са според мен и многобройните промени във фокуса и позицията на лирическия „аз”. Все пак Сафо е жена поетеса и остава маргинална независимо от аристократичния си произход, елитния характер на религиозния тиасос в който участва, и по-отворения и свободен културен контекст на архаичното йонийско общество.
Тъй като бях запитана няколко пъти, пък и темата е женска поезия, искам да отговоря официално, че не съм автор на еротична поезия, разпространявана в интернет. Сред тези творби, както казва Дмитрий Варзоновцев, има и много спам и фотомонтаж, така че да изглежда достоверно, но не е. Като засегната страна съм потърсила и правата си по съответния ред. Изводите са, че е част от платена очерняща кампания. Подобни „стратегии” са забелязани и в политическото ни пространство, но ефектът им е краткотраен. Защо? Ще отговоря, както казва професор Богданов, по моя си начин, но като се придържам и към контекста на форума. Коментирахме на няколко пъти мита за Персей и обезглавяването на Горгоната и сега давам линк към едно изображение на метопа от така наречения храм C в Селинунт. Какво забелязваме в полето на композицията? Своеобразно разпределение на пространството между действащите лица: на Атина, която е и най-силната от всички, е отделена тясна полоса в ъгъла, херосът Персей заема малко повече място, а най-слабият и обречен персонаж на Горгоната е доминиращ. Ако анализираме от гледна точка на движението, виждаме, че пак Горгоната е „най-активна” от всички участници в събитието: изобразена е с широко разтворени лакти и във фаза на летеж, до нея Персей е по-скоро решителен и енергичен, а Атина - бездейства. Е, не е ли представена тук идеята, че превъзходството се определя не от количеството, пространството, масата на вложения материал или размаха на действието, а от силата на интелекта.

http://www.flickr.com/photos/50241472@N02/4628917921/
Тема № - 65 Коментар № - 6946 MJ - 2012-08-31 14:34:43
Прекрасен текст!

На първо четене бих допълнил нещо по тезата от предпоследния параграф за връзката между празника, шествието и любовта. Проф. Богданов казва: „Неговото съдържание [на откъса от фр. 56 = 44 L.-P.] е голямото най-външно на любовната ситуация: довеждането на невестата и ритуалът на сватбата. Любовта винаги е отвеждане и довеждане. И тя като всички антични празници е шествие с определен ред и цел. Колкото по-високо стои женихът, толкова по-отдалече идва невестата“.

Точно така е и бих допълнил, че любовта е освен отвеждане и довеждане, също и а) разпръсване/събиране и б) спускане-спадане/изкачване. Поради кратката си форма лирическият текст не може да насити ситуациите, които представя, с действия. Но бедността откъм действия като че ли се компенсира посредством усилване на дейктичната функция на речта. Сафо постоянно показва, че нещо е тук или там, че е близо или далеч, че е горе или долу, че е само или заедно с други неща.

А) Разпръсване/събиране. По време на празника и особено на шествието също като в постигнатата любов хората са заедно – като контрапункт на делника, в който са поотделно. Пример фр. 104А (навярно от епиталамион):

Ἔσπερε, πάντα φέρηις, ὄσα φαίνολις ἐσκέδασ᾽ Αὔως,
φέρηις ὄιν, φέρηις αἶγα, φέρηις ἄπυ μάτερι παῖδα.

„Вечер, ти винаги връщаш отново това, което светлата зора разпръсва,
връщаш агнето, връщаш козата, връщаш детето при майката.“ (пр. Яна Букова)

Б) Спускане/изкачване: по време на празника божеството, Афродита или Хера, символично се спуска от небето, докато празнуващите, разхубавени и развеселени, се издигат. Примери: спускането на Афродита от небето в коментираното от проф. Богданов цяло стихотворение; прочутия фр. 105А за ябълката и т.н.

οἶον τὸ γλυκύμαλον ἐρεύθεται ἄκρωι ἐπ᾽ ὔσδωι,
ἄκρον ἐπ᾽ ἀκροτάτωι, λελάθοντο δὲ μαλοδρόπηες·
οὐ μὰν ἐκλελάθοντ᾽, ἀλλ᾽ οὐκ ἐδύναντ᾽ ἐπίκεσθαι.

„Тъй както узрява сладката ябълка високо на клона,
на най-далечния клон, най-високо. Забравили са я берачите.
Не, не са я забравили, не са могли да я достигнат.“
Тема № - 65 Коментар № - 6945 ГГ - 2012-08-31 09:46:25
Благодаря, Дмитрий за веднага казаното. Два детайла. С изключение на един цитат, другото в моя текст е преразказ в проза, в която заедно с преразказа обяснявам. Така свързвам преразказания цял текст и мисленето за него и не допускам мисленето да се разпуска и да пропуска реда и строежа на поетичния текст. Вторият детайл - за Сафо и М-а-д-о-н-а и Л-е-й-д-и Г-а-г-а. Знаменито точно сте казал. Да, това са други личности, така е, Сафо е сравнима с тях.

С тази разлика, че техните така нагласени личности се изсипват обилно публично в един момент сега и тук на този концерт. Но иначе и Сафо, и те двете стават други в текстовете си - реализирани идеали на изпитващи бурно в този момент. Текстовете им са механики за постигане на това реализиране. Но и отново разлика. При Сафо това става с дискретност за лесното на секса и замяната му с пропускани или изобщо неизвестни детайли на близостта. При М-а-д-о-н-а и Л-е-й-д-и Г-а-г-а това става с изстъплена недискретност, която силно надхвърля възможното в секса.

При Сафо и изобщо в античното време липсва идея за секс. Онова, което тя постига, прилича на любовните изживявания на Кийоаки със Сатоко в “Пролетен сняг” на Мишима. Там се открива и знаменит контрапункт между този тип естетическо тънкостно изживяване на любовните допири с красивото телесно и изстъпленото сексуално на един вече познаван, но пропъден към гротеска секс. В японската среда съвременното му наличие бива усмирявано именно така – с гротеска и театър. Това е лошото при нас – че ние си страдаме от наложеното ни буквално значение на секса, от секса като именно и само секс.
Тема № - 65 Коментар № - 6944 Bogdan Bogdanov - 2012-08-31 06:57:06
С изключително внимание прочетох такста на проф.Богданов. Не че не четох и преди, но сигурно ...се научих да чета без да наслагвам матриците на всякакви други четения.
Защо избързах да коментирам точно тази текст?
Просто виждам тук не един, а може и не само два текста. Но двата виждам.
Това е някакъв, липсващ в опита ми текст на "древното". И съвсем близък - на класичното.
Първият не го виждам - някак предусещам чрез втория. В перспективата на представянето. Би трябвало това представяне да представя другия - "невидим" т.е. ..нечуваем текст.Тук е първата ми спънка. Понеже четенето в жега е трудно занимание, четох дълго новата книга на проф.Богданов. Та там се поставя една ясна рамка при многото фокусирания между текста и другото.
Нямам други сетива да не го приема като това представяне. Но усещам нещо като диференция между този друг и този тукашен текстове.
Тук вече ми си роят въпросите. Дали поетесата е такава-в новата европейска тронскрипция. Дали това, което проф.Богданов ясно подчертава в двуличието на субектите не е проблем! Сафо ли е индилид, писател, поет или е нещо друго, за което едва днес започваме да подозираме в персонажите на ...М-а-д-о-н-а или Л-е-д-и Г-а-г-а.
А и като значи в текстовете една квалификация като поезия и в двете проекции-оттук нататък, и от нататъка към тук. Да бледнее Фуко с тези проекции, но са много повече от това на кралския испански двор.
Тема № - 65 Коментар № - 6943 Дмитрий Варзоновцев - 2012-08-30 22:06:01
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115960

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94385

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29110

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17792

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180882

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60794

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA