БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ГОВОРЕНЕТО И НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ

БОГДАН БОГДАНОВ

За задачата и подхода    
Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави
в този текст       човешкото говорене. Като казвам “прави”, имам предвид следните две положения, често свързани в едно говорене – постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст, и внушението, което се  прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова. Защо се заемам с този коментар? Защото говоренето е типично човешко действие, което посредничи към ред други действия и в този смисъл подпомага тяхното разбиране.
      Като казвам “посредничи”, имам предвид подобен ход - от една по-непосредствена проява на говорене към самото говорене, после към свързани по-опосредствено с него други подобни човешки действия, примерно като четене и писане, а после преминаване и към още по-опосредствени действия като разбиране, мислене и правене. Това е като че ли смисловото основание и за прехода от говорене към правене във формулираната по-горе задача. Разбира се, към нея ме насочва и обикновеният мотив, че приемам съвременната научна теза, че човешкото говорене е и правене, и искам да внеса уточнения в нея.
      Тезата може да се изкаже и просто, и по-разгърнато, както постъпих и аз, като казах, че правенето се дели на две правения. Също и за самото говорене казах просто, че то е правене, а после, като добавих едно “и”, казах, че реалното говорене не е само правене. Така с тази добавка вече казвам, че освен споменатото по-горе двояко правене, ще коментирам и другото, което не е правене в говоренето, но което също е нещо определено и едно. Да, но и в така уточнената задача има проблем. Той е, че свеждам по-реалното повече до едно или две. Говоря за говоренето в единствено число, докато говоренията са повече, и казвам, че основното в тях се свежда до две проявления, докато те са повече.
      В какво е по-точно проблемът? В това, че в тези твърдения не правя разлика между съществуването на едното и двете и съществуването на повечето. А те съществуват по различни начини. Разбира се, има естествено решение, тъй като казването е само момент в едно говорене. В следващите след него други казвания допуснатото неразличаване може да се коригира. Може, но само компромисно. Първо, защото никое реално – и нещо, и място, и събитие, не може да се изкаже по съвпадащ с него начин, и, второ, защото никоя същност и основно положение не съществуват по начина, по който се говори за тях.
      Това се отнася и за разликата в съществуването на едното говорене и на двете негови проявления. Те са по определен начин по-близо до реалното, за което говорят, отколкото е говоренето за едното. Затова и замених в поставената задача едното на говоренето-правене с по-доброто на ставащото в него, което според мен е устроено бинарно. Нататък ще предложа и работно определение за това тaка устроено говорене. Веднага се повдигат следните два въпроса. Първият е защо наричам това определение работно? Защото според мен то ще е по-валидно в този текст. Вторият въпрос следва от този отговор. Той е дали има общовалидни определения? Има, когато става дума за естествено по-константни явления, вече сведени до понятия.
       Докато говоренето не е обичайно понятие и означава подвижно явление-нещо и в по-реалния си план като практика на говорене, и като говорене, което представя тази практика. Което означава, че в определени моменти говоренето се ограничава и става по-еднозначно, докато в други се изпълва с повече значения. Така че всъщност редуването на първото с варианти на второто е онова по-точно, в което е проявено едно говорене, а то трудно се подава на общовалидно определяне.
       Как би постъпило по въпроса редовото научно разбиране? Би опростило тази динамика до една или друга константа-същност-трайна истина. Или казано с парафраза, би разбрало това подвижно понятие-нещо чрез спирането му. Което би било стопроцентово говорно правене. Докато аз следвам не особено популярния принцип, че ако не всички, поне повечето обекти в човешкия свят, особено обектите в нашето говорене, са динамични и променливи. В тях, разбира се, има и константи с различна трайност, които обаче са само моменти в тяхната променливост.
      А как е устроена тази говорна променливост? От тройното съотнасяне между самите подвижни думи и словесни изрази, които постоянно се заместват помежду си, техните подвижни значения, с които става същото, и самите подвижни обекти, означавани и правени чрез думите, словесните изрази и техните значения. Като говоря за “подвижни обекти”, естествено различавам тяхната подвижност като обекти в речта на едно говорене от подвижността им като предмети във външния свят. Които две подвижности отвреме-навреме съвпадат. Това е и най-стабилното значение на думата “истина”. По-често обаче те не съвпадат. Което именно избягваме чрез т.нар. говорно правене.

За по-основното, което става     Както и при ред други понятия-неща с действен характер,
в човешкото  говорене     говоренето е понятие, но е и динамично нещо, което се дели на вътрешна и външна проява в отношение на свързване и отделяне. Говорене е и вътрешното на изричан протичащ текст, но и външното на протичаща ситуация, която ту влиза, ту не влиза в него. Някой казва и говори нещо, но прави и друго, което не е изразено в говорения текст. Говоренето освен това влиза и в отношение с други възможни говорения в цяло, което също се нарича говорене.  
      В подобно разширяване влиза и съвременната научна теза, че говоренето е и правене. Разработена по няколко несъгласувани начина, тезата се изказва и декларативно като кратко твърдение. Именно във втория случай тя е типично говорно правене. По-активно е обаче друго говорно правене - практическото противопоставяне между по-неточното редово и по-точното научно говорене. Защо казвам, че е говорно правене? Защото скритото в него твърдение е във висока степен нереално - т.нар. научно и редово говорене повече си приличат отколкото се различават.
      Ако едното в говоренето е т.нар. външно и има и друго вътрешно в него – самото казвано от него, това вътрешно също е устроено бинарно от допълващите се и наслагващите се в него едно рефлексивно назоваване-разглеждане на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува и друго репрезентиращо казване-представяне също на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува. Обръщам внимание на това, че и в двата случая говоря за едно нещо. В реалните говорения-нанизи обаче се говори рефлексивно и репрезентиращо за повече неща едновременно, които се изреждат, наслагват едно върху друго, а и се свързват в мрежи-модели за свят.
      След като умножих нещата, за които се говори, за да се приближа до реалните говорения, поради същото основание трябва да разгърна и пункта на онова, което нарекох “трябващи да съществуват”. По горните няколко начина по-реалните говорения говорят като за съществуващи и за неща, които не съществуват или които съществуват не така, както се говори за тях. Така правенето във външната ситуация на говоренето влиза и в текста на самото говорене.
      Но какво представлява едно говорене в плана на реферирането към съществуващи, съществували и несъществуващи неща, за които се смята, че трябва да съществуват? То е ред-наниз от моменти на съвпадане и несъвпадане на следните три страни - на по-пряко дадените думи и езикови изрази, на по-косвено дадените техни значения и на още по-косвено дадените неща-обекти, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи.
      Оттук и последствието, че при всяко говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на тези три страни. Това редуване е основното съществено, което става в човешкото говорене - говорещият говори по този неравен начин с редуващи се моменти, защото има работа с външен свят, който постоянно усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който променя и самият говорещ.
      В името на това подвижно означаване-правене на неща говорещите правят и нови значения, думи и езикови изрази, а и езици. Ползват един или друг съществуващ език и се отнасят към един или друг съществуващ свят, като за да ги ползват и за да се отнасят към тях, те ги моделират и променят. Затова човешката реч е и набор от модули, които способстват за това променяне.
 
За отношението между мислене    Добър пример са двете думи “говорене” и “мислене”.
и говорене    Те са две и като думи, и като значения, и като неща-обекти, които означават. На равнището на самите думи мислене и говорене вече се свързват от наставка, която вкарва и в двете значението протичане. Това значение ги успоредява и поставя в отношение. Говоренето е и мислене, както и мисленето е и един вид мълчаливо говорене. Така влизащи в един вид пулсиращо отношение, двете стават отвреме-навреме страни на динамично нещо, останало не само на български без име.
     Това не отменя следната разлика между тези две страни - че говоренето не се е оценностило, от което не е последвало и свеждането на повечето негови проявления до едно най-добро, както е станало с мисленето, което се е оценностило и чиито повече проявления са се свели до най-доброто на чистото мислене. Естествено с последствие и за говоренето, тъй като това мислене е започнало да се смесва с говоренето, в което то се осъществява. По-големият проблем обаче е, че другите видове мислене са престанали да се смятат за мислене и са се слели с говоренията, в които стават.
     Но, така или иначе, по-малко в съвременната философия и наука и повече в съвременното редово говорене се е наложило улеснението, че и в писаните, и в устните текстове,  и в нашето мислене има и трябва да се търси един смислов ред. Това улеснение на свой ред е наложило следните две бинарности – първата по-осъзната между мисленето и говоренето, а втората по-неосъзната между доброто говорене, в което се мисли, и другите говорения, в които се мисли по-частично. Кое е по-реалното истинно положение? Че смисловите редове в устните и писаните текстове са винаги повече и че те стават още повече при естествено наслагващите се над тях контексти. Като казвам контексти, имам предвид, първо, контекста, който се поражда от самия текст, второ, външния контекст, към който текстът се отнася, и, трето, контекста, който се наслагва допълнително, когато някой се заема с разбирането на този текст.
      Не съществува обаче и е трудно да се изработи методика за отделянето на тези винаги повече смислови редове. А това би било полезно, защото от преплитането на тези редове се поражда всъщност комплексният смисъл на тези устни и писани текстове. Който смисъл при това не е просто вече изграден, но продължава да се доизгражда в хода на тяхното разбиране.

За двете основни процедури    Редно е да повторя защо ме занимава не друго, а говоренето.
в човешкото говорене     Защото с него не се е случило намаляващото обсега му оценностяване, станало с мисленето, и защото като добър посредник към други човешки дейностни форми, в по-добра степен от мисленето, то позволява да се осъзнае основното, което правят човешките същества в своята идеална и реална среда - те я разбират и усвояват, но и постоянно я доправят и правят наново.  Именно това обслужват двете т.нар. основни процедури в човешкото говорене. Едната от тях е предимно рефлексивно действие, свързано с означаване и разбиране, а другата е предимно репрезентиращо действие, свързана с показване и представяне.
       Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват в него. По-честият случай обаче е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две процедури си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащото двойствено говорно нещо при човешкия допир с реалното, за което се говори.  При т.нар. рефлексивна процедура то е, че нещо се разбира и само по себе си, но и заедно с друго, а при т.нар. репрезентираща процедура то е, че едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго. Освен това и при двете, макар и с различни средства, и едното, и свързаното с друго се разбират и представят статично, но и динамично като ходове на промяна.
      Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За процедурата на спирането при     Това спиране в определени значения и истини се налага
рефлексивното говорене     от външната ситуация, която мотивира контекстово това говорене. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда това говорене да протича именно така се добавя още една нужда – то да бъде вярно навсякъде и винаги. Тези две нужди се индуцират взаимно от голямата цел да се отстранят следните две екзистенциални  затруднения – човек да живее, говори и мисли в променяща се среда и да мисли за себе си не като за оригинално непроменящо се, а като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 
      Всеки от нас е различен. Имаме грижа да пазим своята различност. Но имаме и противоположна грижа - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на правене. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и ни изправя пред необходимостта да парираме това пулсиращо свързване-отвързване.
     Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.
     Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша го мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а оттук и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.
      Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него именно този текст. Така че това т.нар. спиране е важен термин за разбиране на механизма на правеното в едно говорене.
      Аз коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето, но актът на спирането е налице и в текста на говоренето. Спирането е във второто на т.нар. репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид скрито твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение     Та какво излиза, че е говоренето, според тази теза или по-скоро хипотеза? Процедура по справяне с двойственостите, пораждани от нашия речеви досег с реалното.
      Но дали това определение не изравнява двете основни процедури, които се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, посочването-представяне и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а е, казано по-точно, презентиране на въобразено.
      Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, е невярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено правене, което може и да завърши.
      И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочим предмет. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Което е доста сигурно доказателство колко размита е в човешката среда границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и  между мисленото, казваното и правеното. Това на свой ред позволява да се направи следното заключение.
      Говоренето не само външно се аргументира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене и мислене. От това следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид бавен неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни в говорно и всякакво друго правене е и за евентуално постигане на по-добри свързвания.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Ще кажа още няколко думи по темата за говоренето и случващото се. Проф. Богданов определи говорния акт, от една страна, като протичане, а от друга, като спиране. Защо протичане? Защото говорният акт, първо, има начало и край и, второ, води до промяна на говорещия и на онова, за което се говори. А защо спиране? Защото говорният акт като че ли задържа и ограничава подвижното значение на онова, за което се говори, в една, валидна в ситуацията на самото говорене истина. Но в рамките на говоренето-протичане това спиране е и динамичен процес, при който отхвърлените, но иначе възможни значения и смисли на онова, за което се говори, продължават да присъстват в ситуацията на речта и част от тях се издават чрез едно или друго действия или казване в текста или контекста. И ако говорещият има срещу себе си умен и буден събеседник, този събеседник непременно ще напипа скритите значения в казаното, ще ги извади наяве и ще ги обори или развие. Това би трябвало да прави и един добър журналист и в това отношение Бойко Василев е наистина пример за добър журналист.

Снощи гледах вяло и не проследих добре разговора между Огнян Минчев и Андрей Райчев, но преди няколко седмици това качество на Бойко Василев, за което по-горе говоря, се прояви в достоен разговор с новоизбрания лидер на ДПС Лютви Местан. Филолог по образование, пък и видимо доволен и подреден човек, Местан притежава много овладян стил на говорене в дълги изречения, въвеждани или нанизвани с уточнения за смисъла и дори модалността на това, което казва. Самият Местан нарича понякога своя маниер на говорене с малко надутата дума „екзактно“, но така или иначе, той иска да говори точно и ясно. Защо? Най-вече защото точното и ясно говорене внушава голяма компетентност и готовност да се действа веднага. Което обаче е и изпипана стратегия електоратът на ДПС да се държи в напрежение, че винаги се случва нещо, което изисква решителни действия от страна на партийния лидер.

Проблемът е, че Лютви Местан, председател на важна за България партия, по-скоро създава впечатление, че говори точно, отколкото да говори наистина точно. Какво прави по същество той в говоренето си? Рафинира значенията на онова, което твърди, за да не допусне оборващите го контекстови възгледи да се проявят. Типичен пример за това е неговата говорна реакция в случая с досието „Буда“. Наричайки, очевидно съвсем преднамерено, Бойко Борисов Бойко Методиев Борисов или просто Бойко Методиев, Лютви Местан по много ефективен начин ограничи фигурата на премиера до тайната във въпросната папка – поради която папка ние разбрахме, че второто име на Борисов е Методиев – опрости случващото се до смисъла на наличието на точно този документ и точно тази разработка на службите и така парира много по-съществените въпроси за свързаността на главните фигури на ДПС с бившата ДС и за възпрепятстваните при управлението на ГЕРБ механизми, чрез които партията на Местан легално е ограбвала страната в продължение на години. Впрочем, по абсолютно същия начин някои политици от десницата говорят за Сергей Станишев като за Сергей Дмитриевич Станишев, за да ограничат смисъла на онова, което той казва и прави, до защитаването на руските интереси.

Това, което казвам за реториката на Лютви Местан, е, разбира се, малка част от темата за „фасадната демокрация“. Но като че ли този маниер на говорене е едно от най-дразнещите неща, които се случват около нас през тези няколко седмици. По-точно, нахалната увереност на някои политици, че каквото и да кажат, то е именно такова и никой няма да си спомни било, че преди това те са казвали друго, било, че говорят неверни неща, било, че има спор и повече мнения по това, което твърдят. Фасадната демокрация е в този смисъл възможна там, където се позволява да бъде възможна фасадната обществена памет или нахалното заменяне на цели пластове от образа на реалността. Ето това, което става във Варна. Протестиращите искат оставката на Кирил Йорданов. Сигурно имат право за това. Но зад част от протестите, изглежда, стои интересът на Веселин Марешки, който през 2011 се състезава с Йорданов за кметския стол, но и за друго, за което само мимоходом се споменава – за добри отношения с Цветан Цветанов и ГЕРБ. Същият този Марешки, сега в съюз с Яне Янев, се фука в едно интервю, че богатството му възлиза на около 500 милиона лева. Трябва ли да се питаме защо ако е искал да помогне на бедните си съграждани, не им е помогнал съвсем реално?

Та си представям реакцията на гражданското общество срещу политическата система първо като борба да се разбере възможно най-пълно сложната мрежа от казвания и правения, довели до положението, в което се намираме. Да, но тази задача няма как да се осъществи добре без разбиране за това, каква е обществената етика, която определя говоренията и правенията в днешната комуникативна среда като добри и правилни или лоши и нетърпими. Тук се открива голяма част от проблема, който ни вълнува. В България като че ли не действа една, а две обществени етики, които са по принцип в противоборство, но и често се прикриват взаимно. Според първата, етиката на демокрацията, ако общественото благополучие видимо е ограбвано от политиците или най-малкото те не проявяват грижа за него, обществото има пълното право да пожелае промяна на участниците в управлението и да осъди реално онези, които са грабили. Да, но има я успоредно и другата етика. Тя е наследство от социализма, а сигурно и отпреди това, и се състои във възгледа, че който е по-горе, има правото да малтретира тези, които са по-долу и да им обръща внимание само тогава, когато може да има полза от това внимание. Та притеснението в момента е да не би под действието, диктувано от демократичната етика, да се прокарат други действия, в угода на старата социалистическа етика.
Тема № - 71 Коментар № - 7228 Георги Гочев - 2013-03-02 21:29:35
За съжаление проспах снощната „Панорама”. Кротнахме се рано по одеалцата, унесъл съм се, маркизата пък си пуснала по навик епизода от „От местопрестъплението”. Не ни е за пръв път да пропускаме това сериозно и съхранило авторитет предаване. Аз, опра ли глава във възглавка, заспивам. Слава тебе, кротко-дарителю Хипносе, че иначе ще изперкам съвсем. Тя пък не ме буди, защото обича киното. И /хваля си я често пред вас/ – хубавата литература. Но не се нахвърля на философско четиво и остри политически съждения и крамоли. Достатъчно умора и резигнация и носи със сигурност агоналното й ежедневие на юрист, български правозащитник, изправен пред „огнедищаща”, Горгонално сплетена грамада от законодателност.
За предаването на Бойко Василев и за опитните социолози Огнян Минчев и Андрей Райчев и двамата ние си имаме отдавна оформено отношение и оценки. Без да искам на всяка цена позволението на маркизата, ще ви издам, че тя цени високо говоренето и разрезите на г-н Минчев. Своето виждане няма да споделя. Най-вече дори и само заради откъснатата, но мъждукаща колегиалност, останала в журналистическата ми черупка. Поначало, открай време съм намирал свадите и драматичното разно-казване между /изградени/ журналисти, социолози и политолози като сигурен симптом за неуважение именно към дълбината на демократичното. За наше общо успокоение, наченки на сериозен обрат в полза на диалогизацията и пречистването на говоренето точно в професионално-обществена „задруга” маркизът надушва. Но той много пъти се е лъгал във виденията си. А някои процеси и поврати направо е проспивал. Признах ви, със сънчото Хипнос сме в отлични отношения. Той пък ме е дарявал с „изгледани” докрай сериали от сънища. Последните, доколкото съм почитал тук-там, укрепват емоционално-споменното индивидно…Тук уважаемият професор Косев може да изведе характерното значещо. Влязох в сайта Ви, мъдри приятелю, изтеглям много полезност и подредба за свои интереси и търсения. Синтезът, напрегнатият монолит на изложенията Ви чета с наслада. Не ми достига специалната подготвеност, но за осъзнати свои мисловни тежнения се подпомагам и засега в достатъчно работещ вариант. За маркиза Вие сте голям, дълбоко и хармонизирано сложен, неуниващ български дух! По оценките и колегиалността Ви към други колеги от вашата научна област започвам да чуквам из мрежата и да се ориентирам в една привличаща ме територия…Само мъничко, евентуално при задъханото съставяне на сайта и публикуваното в него, сте го прекалили със запетайките. Скоро споменах Достоевски – това не е никаква беда. Запетайките никога не са по-важни от логиката и натовареността на текста. А при Вас текстът, макар и неспециалист, мисля, е „стоварен” въз основата на завиден специализиран опит и високо носила се духовност. Здрав и заразителен с примера си ни бъдете! И ми простете, че споделям тази мъничка апология пред всички приятели от форума, но така намирам нещата за по-искрени.
Всъщност, професор Богданов в последния си коментар, освен ново нагледно проиграване на модела „говорене-казване-правене”, върху който сме се съсредоточили, акцентира и върху големия български проблем за осъзнатата искреност. Това неведнъж като святкаща червена нишка минава през текстовете на пишещите в този форум. / Ще припомня, че „червената нишка” не е свързана с марксизма, болшевизма и левичарството като цяло, а с хрумката в английския флот, в производството на корабен въжен такелаж да се вплита такава, за да не се извършват кражби и злоупотреби от кралското морско интендантство с частни корабособственици, също и за да е ясен и сигурен щемпелът за качество. Така съм чел-чул някъде. Сигурно има и много други версии и тълкувания, аз избирам това./ Но да се върна към искреността. Може ли тя да бъде над-индивидуално, извън приятелски-групово, а /да помечтаем/ и обществено конвертируемо нещо-поведение-ценност? След такъв въпрос дори нашият устойчив /и вярващ в победата на човешкото по-възвишено качество/ ветеран проф. Косев ще се усмихне безутешно. Днес тъкмо в това се съмняваме: кое говорене не е предпоставено сценично; чия посока и послание за истинност и полезност не са обвързани с конкретен материален интерес; партиите, а и евентуалните мажоритарни формати, покриват ли, обхващат ли отговорно първостепенните, най-искрено общите интереси на гражданското начало. На народа български като съвкупност, на нацията като член от известно време на друга пораждаща се „нация” – европейската. Последното, в смисъла му на законово и ценностно единомислие и взаимно обогатяване…Знаете, маркизът е стихоплетец. И чакащ да капне някоя поръчица за работа занаятчия. Той не е и общественик. В последните дни обаче, дори от тази си „неутрална” позиция, аз отново си дадох една лична, нерадостна равносметка за цената на изгубеното, може би и много рядко постигано в народните ни общи дела и съдбини, ДОВЕРИЕ. Малки и кратки са моите наблюдения за рефлексията на европейски и други народи по този етнически, държавно-уреждащ, институционален и общностен показател. Искрено казвам – каквото съм видял, разбрал и доловил, ме кара да мисля: Нямаме повече време за губене! Може би напреднали с този материал изследвачи ще отхвърлят решително моя ненаучен песимизъм, ще отбележат натрупвания и промени, стопяване на разликите. В крайна сметка, прилики - с онова, да кажем, европейско общо срещано индивидно-непроменливо. Екстра-институционално, леностно-битово и прочие…Не съм ясен. И в такива моменти разказвам случки.
Познат млад мъж, с чиято майка - глухоняма, но много умна, ведра, четяща по устните и по-бавнично говореща с възможните словосъчетавания и миманс жена - също станахме приятели преди време, ми помогна да „копна” от реалността тази история. Един ден, бяхме се спрели за поздрав пред магазинчето му за хранителни стоки, той ме попита, сочейки с поглед през гърба ми, „Познаваш ли този човек?”. Обърнах се с вече неловко предусещане. Моят познат е спокойна натура, а усетих емоцията му. Аз пък не съм от хората, известни с многото си познанства. Но точно този човек се оказа не само с познато, а и с много известно име в партийния Олимп на града ни от времето на социализма. Просто нямаше как да не знам кой е. И ето какво ми разказа младият търговец. Влиза веднъж този мъж на почтена възраст в магазина му, купува нещо си и си тръгва. След малко се връща и разярен казва: „Върнахте ми два лева по-малко!”. „Почти не е възможно – казва му продавачката, - но ще проверим.” Идва и собственикът, моят познат, пускат записа на камерата, която той предвидливо е сложил в неголямото търговско помещение, и там ясно се вижда как клиентът прибира рестото си в джоба. „Ами, господине, бръкнете моля Ви, вижда се на камерата, в левия си джоб. Сигурно там са тези два лева…” Разлютеното бивше величие, без да провери така ли е, хлопва вратата на изхода с думите: „Повече няма да стъпя при вас!...” Заболя ме душата от тази история. Не обяснявах на младия, работлив, старателен, много точен /по мои впечатления и на други познаващи го и клиенти/ към всички данъчни, осигурителни, санитарни и прочие изисквания към бизнеса му, какво знам и какво помня за този известен в годините на моята младост човек. Каквото и да бях му говорил, едва ли щях да смекча обидата му от случилото се – недоверчиво. Не съм склонен да преувеличавам и поведението и „лютата” реакция на въпросния възрастен, известен, бивш бургаски човек на властта. Животът поднася комични ситуации на всички ни. Дори и „олимпийската застрахователна компания” не ни гарантира щетите от тях.
За момчето-търговче обаче мога да допълня, че съм чувал много пъти да вади по два-три и повече лева от джоба си и да ги мушка в ръцете на назначените си продавачки, за да доплати покупката на някоя премръзнала пенсионерка или не толкова виден бургаски пенсионер. Защото трябва на момичетата да им излезе точно операторската каса след смяната. И защото пенсионерите пък, като вземат пенсийките, идват и припомнят за вересийките си. И защото в това магазинче се е възцарила някаква невъзмутима и приятна доверчивост.
Та, вървят си и в по-невидимото и малкото нещата, уважаеми професор Богданов. Прав сте отново да ни припомните: „демокрацията /пазарността – бел. моя/ у нас наистина доведе до промени, които по-рано не бяха възможни”. Иска ми се и маркизът да бъде полезен в тяхното разпознаване. Подхвърляйки попаднали му на ум лаписи в обраслата с троскот, но незаслужаваща пустош и продан градина на нашенската демократичност. / Лаписите, надявам се, да послужат за малки пътечки, по които да се стъпи за удобство при дъжд и кал между лехите. Такива прави моята обичаща онази малка градинка, за която веднъж ви говорих, майчица. Много са практични./
Пращам го, тези дни всички трябва да пращаме. Много обичам и ценя мълчанието. И сънищата. Но сега използвам „намалението” и ви замерям с още повече излияния.
Влязохме в месеца на Марс. Да внимаваме, да не му се поддаваме много, особено младите. Пролетните сокове, бури и топене на снегове не са шега работа.
Тема № - 71 Коментар № - 7227 Dekarabah - 2013-03-02 19:16:35
Три са темите, които обсъждаме в тази сесия на форума – зададената от мен тема за говоренето, подетото коментиране на думата-идея факт и политическите събития у нас в последните седмици. В съзнанието естествено натежава последното. Снощи в предаването на Бойко Василев Панорама беше постигнато смущаващо задълбочаване по третата тема от Огнян Минчев и Андрей Райчев и в самостоятелните им говорения, и в диалогa помежду им и с другите двама събеседници – президента Петър Стоянов и Волен Сидеров.

Огнян Минчев изключително точно нарече обществения ни строй олигархически, укрит във фасадна демокрация. Стабилен познавач на онова, което нарича олигархия, той изброи няколко типа и очерта и характера на нашата олигархия. Точно формулира и проблема за решаване – ограбването на държавата от онези, които, закачени за нея, ограбват редовите граждани. Той уточни и кои са грабителите – 1. т.нар. монополи (спомена монопола в родната си Варна и няколко пъти попита дали да изброи и другите) и 2. безмислено голямата държавна администрация.

Това е обществената болест, за която Андрей Райчев правилно настояваше, че трябва да се назове. Но самият той я назова по-неконкретно – като неизбежна криза в разделянето на старите равни на богати и бедни. Това е някак невярно, защото нагласата беше да се преодолее старото олигархическо социалистическо неравенство и то наистина се преодоля, но в ново също олигархическо неравенство. Райчев обаче не подкрепи термина на Минчев. Защото е от тези, които са станали богати и го разбират като постигнато от по-умните. И той е наистина от по-умните.

Проблемът е в повечето значения на думите. Както “политическа система” означава едновременно този политически ред, който бунтуващите се с право искат да променят, но и по-добрият обществен ред (неясно дали на демокрацията), също така и ум означава да можеш да се възползваш от безредния ред, наречен демокрация, но всъщност е олигархия, но означава и това, когато е нужно да се очертае общественият проблем, да го направиш по-точно. Андрей Райчев разполага и с двата ума. Ако човек го слуша добре, би разбрал, че първият ум при него влияе на втория и го спира да не каже нещо, което той иначе отлично знае.

Дали е възможно някой да бъде последователно умен и точен само с оглед на външното, което се казва, и на умствената парадигма, с която си служи? Не е възможно. Има и обществена ситуация, в която е този говорещ и която го насочва, има и ситуация на това говорене, която го ограничава и му налага определени спирания. Казах кое е голямото спиране, което стана снощи в иначе блястящото говорене на Андрей Райчев. Ето и малкото спиране, с което Огнян Минчев заплати своя разгърнат верен термин за олигархията - идеята за фасадната демокрация.

Вярно е, че нашата демокрация е доста фасадна и че зад нея прозира стара, но и променена олигархическа нагласа. Само че демокрацията у нас наистина доведе до промени, които по-рано не бяха възможни. Първо тя доведе до по-висока и широка осведоменост и тревожене около по-рано некоментирани проблеми. Нарушенията в научния фонд при падналия наскоро министър на просветата Игнатов бяха несравнимо по-малко от нарушенията при няколко предишни министри. Но сега това беше много по-публично достъпно и доведе до действия, някои от които може би и добри.

Хората се бунтуват с пълно основание. Да, но бунтът им щеше да се отключи несравнимо по-трудно, ако преди бунтуването на реално обезправените не се беше вдигнала на бунт старата политическа класа, уплашена от опита да бъде размита и сменена от нова, измъкната от провинцията. Това е голямата вина на Герб, която се добави към другата, свързана с поставянето под въпрос на проекта Белене.

Та какво казвам? Че днешната българска демокрацията е доста фасадна, но че тя е произвела между другото този напън да се промени самата политическа класа. Така че “фасадна” е спрян термин. Очевидно има опит да се смени с демократически средства самата олигархия. Точното казване е нож с две остриета. От една страна, за да се каже ясно едно, не се казва друго. От друга страна, за да се изкаже по-точно това друго, трябва да се сменят стари термини, с които сме свикнали, а тази промяна е рискована. Постоянно говорим и казваме и постоянно сме изправени пред избор.

Но, така или иначе, хвала и на Бойко Василев, и на Огнян Минчев и Андрей Райчев, че снощи представиха много по-точно сложното, което ни засяга!
Тема № - 71 Коментар № - 7226 Bogdan Bogdanov - 2013-03-02 11:19:36
Благодаря на Веселина. Вчера прочетох коментара й набързо и кипнах по моему: “Ето, пак ни занимава с преживяванията си.” Тази сутрин прочетох наново и се убедих, че тя коментира по същество и прави връзки, които аз не правя в текста, а би било редно да правя. Отбелязвам само една от тези ценни връзки – че смесването на репрезентирането с презентирането е “светая светих” на т.нар. правене в говоренето.

Бързам към другото. Ето виждате каква е ролята на външното говорене, което се намесва в самото говорене. Обади се Искро Косев, не коментира заглавния текст, съобщи друго, обърка името на Иван Младенов, после се извини и го почете. И ето Иван Младенов се обади да благодари, но и кротко коментира заглавния текст и формулира важни въпроси. А аз се зарадвах на тези въпроси и им отговарям. Говоренето в единствено число наистина не може да говори за себе си. Същото може да се каже и така – рефлексивното говорене не може да говори убедително за своята рефлексивност.

Това е казано по добър начин от Епиктет в първата книга на неговите “Беседи” в глава 17 за необходимостта от логиката: “Понеже разсъждаването е това, което очертава ясно и подработва останалото, но и то трябва да бъде ясно очертано, него кой го очертава? Ясно е, че или друго, или то самото себе си. То впрочем е или друго разсъждаване, или нещо по-добро от него, което е невъзможно. А ако и то е разсъждаване, него на свой ред кой ще го очертае?” От което следва изводът, че разсъждаването само произвежда от себе си по-доброто разсъждаване, наречено логика, което служи за критерий при преценяването на всички други разсъждавания.”

Аз не следвам това. Първo, казвам, че това говоренето или разсъждаването (на стгр. просто logos) да са едно ни се налага от самите думи говорене или разсъждаване. Това едно означаващо естествено сочи и едно динамично нещо. Но има и друг по-реален план, в който говоренията са много. Те също като че ли означават по-реални динамични предмети, които не съвпадат с онзи един по-горе, но не напълно, а само донякъде, като имат само едно предимство пред него - че съществуването им е по-реално. Затова говоря за различни степени на съществуване на едното и повечето в заглавния текст и добавям, че твърденията ми за говоренето в единствено число са само ситуативно верни.

После правя разлика между казванията и тяхната свързаност в това говорене и че в именно в това се изразява мисленето - да коригира и уточнява едни казвания с други и да им наслагва и смисъла на общия хоризонт на това говорене. После добавям, (е, не с формула), че едно говорене-стил-хоризонт коригира друго говорене-стил-хоризонт. Но, така или иначе, няма най-добро говорене. Логиката в единственото число и тя е само едно възможно говоренe. Затова и реалистът Аристотел е развил няколко логики и друг велик реалист Витгенщайн се е отказал от младежката си логика и е предпочел истината, че словото е преди всичко игра. Така че най-малко смятам, че това мое говорене е най-добро и съобщава трайна истина, след като пределно ясно твърдя, че всяко говорене е тази ситуация на говорене.

И доста правилно на Дмитрий му е замирисало на солипсизъм. Само че солипсизмът е затворен и непромукаем, докато моето говорене е настроено затворено-отворено. Казвам, че тази ситиация на това “тук и сега”-говорене влиза и в друга по-отворена “тук и сега”-ситуация. Най-добрият пример е казаното за случилото се поради обаждането на Искро Косев. Естествено това отваряне може да не става. Но то може да протича и много активно и навързалите се повече говорения в него да се навързват и с неговорения и мълчания, а и с лекувания със слово, за които с право настоява Иван Младенов.

За какво настоявам? Че единственото, което се повтаря в този ход и един вид свързва тези повече говорения и прочие правения, е praxis-ността. Воден от значението на тази наистина влиятелна старогръцка дума, това наричам прагматизъм, разбира се, дилетантски, без особена грижа какво са смятали Джеймс и Пърс. И ако те не са смятали това, пак дилетантски казвам: “Ами да са го смятали!” или “Сигурно са го смятали.” Но все едно, без да се колебая, с тези думи нарушавам добрия научен тон, не зачитам характерното за този тон чинно отлагане да се каже нещо смислено в името на неуморното изучаване и поддържане на вече казаното.

Благодаря на Иван Младенов и го моля от сърце да се намесва.
Тема № - 71 Коментар № - 7225 Bogdan Bogdanov - 2013-03-01 10:56:24
Изключително интересно протича дискусията. С много човешки чувства и съпричастност. Прегледах и сайта на проф. Косев - изключително умиротворява в сегашната ситуация.
Но се насъбраха въпросите.
В това говорене, включващо говорещия и слушащия има известно напрежение. Говоренето накак събира различни разкази- този на говорещия и този на слушащия.Тук се спомням старата лингвистическа формула . Текстът е разговора межда Аз-а и Другия ...в едно лице. Особена мисловна форма. Нещо ми се губи от рефлексия на Иван Младенов. Като че ли той постоянно иска да направи регулация и да раздели в това себеразговаряне позиции на отговорните лица.
Но не е ли в това напрежение между Аз-а и другия същината на литература. За семиотика отдавна не говоря-не е за мен. Но как семиотиката поема този конфликт? Според мен е малко наивно. В духа на Гедел-не може да бъде обяснена системата ...отвътре, впада в противоречие. Отвън! Според мен, тук е капана на феноменологията. Няма никой отвън! Тогава кой легитимира говоренето?
Тема № - 71 Коментар № - 7224 Дмитрий Варзоновцев - 2013-02-28 22:05:30
Неочаквано и за мен дойде ред да благодаря – на проф. Косев за добрите думи и поздравите. Благодаря от сърце! Човек наистина не знае откъде ще му дойдат надежди
да продължи мислите си, дори когато види, че му е непосилно. Но има нужда и от неразбиране, тогава то изиграва роля на “Второто” в категориалния апарат на Пърс, т.е. на сблъсъка между бруталната реалност и идеята. Така се превръща в “плодотворно” неразбиране пак в същата терминология. Тъй че на Вас, проф. Косев дължа следното продължение.
Не съм подменял предмета на дискусията, обратно, разсъжденията, които споделих са нацелени в ядрото й. За да станат пределно ясни, бих могъл да ги формулирам тезисно, но, така ще привлека внимание върху въпрос, който може и да не е от първостепенен интерес за проф. Богданов и за колегите дискутанти. Съзнателно пропускам явленията, въвеждани с “но има още едно нещо, което трябва да се вземе предвид”, те са необходими и важни, естествено, но не по-важни от открояването на феномена, който ги поражда. За да няма никакви раздвоения, най-добре да изведа всичко в един-единствен въпрос с подварианти.
Той е, в какъв мета-дискурс може (не може) да се анализира говоренето? Ако това е записаното слово, доколко то остава “говорене”? (Нима не поправяме текстовете си за говоренето, докато ги пишем)? Възможно ли е някак да “затъмним”съпровождащото мислене, защото то доусложнява субекта, изявен в говоренето? (Отговорът е “ясен”). Следователно, не е ли по-правилно за говоренето да се “говори” неаналитично, т.е. извън мисловни концепти? Няма ли така да произведем необходимия ни “мета-” анализационен текст? Тук веднага ще си отговоря сам поради самоочевидността на отговора – “не, няма”, защото в същия момент този “мета” (текст-говорене) ще е вече нещо друго, така както опитите за създаване на изкуствени (не машинни) езици, включително “есперанто” досега се провалят – в момента, в който с тях започне да се общува, те мигом “обрастват” с разговорността, на която е носител говорещия. Причината е, че никой не може да общува с нещо като “шифър”, какъвто е всеки изкуствен език.
Сега същото от обратната страна. На един семинар внезапно изникна въпросът, дали опитът на поетите “дадаисти” да сътворят универсален език е само исторически ограничен? Френски колега ме попита дали създаденото от тях, като художествен факт, може да бъде възприемано като наднационална литература? Ако за момент изоставим леко пренебрежителния оттенък, който повечето от нас сме развили спрямо тази поезия, ще се изправим пред феномена от темата на проф. Богданов – издигането в статут на факти, истини или ситуации, на говорните твърдения. С други думи, ще може ли да се проследява стил и разбиране в по-дългите говорения, според по-скорошен постинг на проф. Богданов.
Впрочем, този постинг заслужава специално внимание. В него проф. Богданов прави разлика между казване (в смисъла на Остин) и говорене, като по-дълъг речеви акт. Добавя и трети, “протичане”, наричайки го “термин-понятие”, в което двата предишни се осъществяват в динамично нарастване. Освен, че е огледален образ на “неограничения семиозис” в мисленето, това обговаряне, според мен е добро за проблема. То пита – можем ли да откроим наблюдаеми, повторяеми, проследими, назовими процеси в говоренето, така, както правим в обгледни области като език, мислене и формални езици? Именно, защото познавам заниманията и огромните усилия на проф. Богданов по този проблем, се включих в дискусията с опасенията ми, които са по-скоро традиционни.
Ще ги резюмирам: “Дали когато разглеждаме говоренето в говорене, не наместваме елементите от “по-дългото говорене, в което се развива стил” (проф. Б.Б.) без да стигаме до първото (анализираното) говорене, което се опитваме да следим.” Не повтаряме ли една грешка на философстването, която, размествайки собствения си апарат за наблюдение развива вярване, че променя наблюдаваното? Моля да не бъда разбран отново погрешно, не “отмествам” проблема, а го “премествам напред”, по силата на рудиментен навик – към неговия екстремум, за да проверя дали не води към абсурд. И така, продължавам още по-грубо. Дори когато вярно концептуализираме явленията стигаме до малка част от тях. Концептуализирането е само област от размислите върху външните обекти, родена в лоното на “лингвистичния обрат”. И то също маскирано “работи” с термините си, не с обектите, които наблюдава, не в цялата, независима от разума реалност. За последното е необходима поне намесата на формалната логика, която да редуцира наслагванията на интелекта. Какво да кажем за разказвателните анализи, които просто не си дават сметка за това. Например, някои от по-младите участници във форума, които “вярват”, че анализират явления, правейки чудесни лингвистични упражнения, като чрез наместване и подобряване на синтаксиса “движат” обектите зад него.
В действителност, важни са адекватно поставените въпроси, този, който излиза от темата на проф. Богданов, според мен е: “Възможно ли е развиване на анализационна методология към феномена “говорене”? Това е грубо поставеният въпрос. Искрено съм убеден, че многогодишните занимания на проф. Богданов с тази тема, най-малкото ще я раздвижат, така че да придобие неочаквани проникновения. Не чак толкова отдавна модерното мислене от лоното на традиционната логика си самозададе хубавия въпрос: “Може ли да се прави философия от фотьойла”? Според мен, ако не разсъждаваме удовлетворително върху по-горните проблеми, ще стигнем до следния “отговор”: “Не може ли да се прави философия от фотьойла”?
Щеше ми се да заговорим и за лечебните свойства на говоренето, но те изискват по-тежки уговорки, за да не трябва пак да се оправдавам за отместване на темата, всъщност, опитвам се да сблъскам разсъжденията ни със “земната повърхност”, мръсна работа, знам.
Тема № - 71 Коментар № - 7223 Иван Младенов - 2013-02-28 17:39:24
Казах на професор Богданов още при първия вариант на текста, че докато го четях си мислех – че почти до страшно е хубаво да се прегледат понятията, които сме виждали как работят върху някой текст – направо и наживо върху говоренето – което пак е текст, само че ни засяга почти
физически.

В един от семинарите на професор Богданов, миналата година, той каза, че „истината е модел за реалност“ - и тази работна формула беше първото нещо, което се появи в съзнанието ми при четенето на текста за говоренето, като външен контекст, който ме накара да проследя тази парадигма, разклоняваща се в няколко посоки – към истината и факта, към научното говорене, но и към моделирането и проектирането, и към най-малко две посоки – развити в „Разказ, време и реалност“ – първата, от които, е преходът от нещата, такива каквито са - към нещата, каквито трябва да бъдат, изразяваща функционирането на репрезентирането и презентирането в литературния текст, но изразяващи и движението между значението и смисъла – и най-вече – моделирането на реалност. Покрай тези различни парадигмални линии (репрезентиране и презентиране, модел за реалност, значение и смисъл) – не мога да не спомена, че се образуват и други съотнасяния, за които Платон в „Закони“ казва, че в пространствата между тях се раждат и живеят боговете – посочимото и непосочимото (не само на предмети и образи, или на научни твърдения като например - табличка КН Gq 5 от Хания с изображения на Зевс и Дионис, или пък образа на еднорога, на младоженците, които казват „да“ и се променят, но и в смисъла на това, че като същински предмети – определени текстове отвън, се прикачват в цялото на една епическа поема със статут на репрезентиране на предмет), индивидуалното и колективното, реалността и света, статичното и динамичното, всекидневната реч и специализираните речи и т.н. Втората посока, свързана с първата, е, че и в този текст, професор Богданов не само видимо разглобява научното спиране, случващо се, за да представи термини и факти, но и тук неговите „термини“, без изключения, изплуват със своя парадигмален смисъл, който се изразява в това, че ползват външен спрямо текста контекст на разбиране, т.е. това, което казва – той го и показва.

Това казване-показване, според мен най-добре може да се разбере чрез последния коментар на професор Богданов в темата на проф. Димитров. Понятието за факт – казва първо професор Богданов - е естествено двузначно. Аз веднага под тази двузначност си представих репрезентирането и рефлектирането – но за моя изненада парадигмата някак си се обърна.

„Фактът е нещо външно, което може да се сочи или което се е случило. Но факт е и казаното, което го потвърждава.“

От това излиза, че, от една страна, става въпрос за посочими неща, но - от друга - става въпрос, че и твърденията, нещата, които казваме за тези посочими неща – стават също като предметите. Визирам това, че когато имаме външен факт, казването за него – неговото твърдение, вместо да е презентиране, се максира като репрезентиране и се получава така, все едно имаме две репрезентирания, а тази двойна предметност пречи да има правене. От друга страна, обаче фактът може да се тълкува и по-друг начин – имаме сигурни посочими предмети, но те са сигурни не с посочимостта си (репрезентирането), а с непосочимостта си, с това, че те могат да бъдат потвърдени като бъдат изкази. Въпросите, по които си мисля, са – дали винаги е така, това ли е самата гореща точка на правенето, в която се свързват репрезентирането и презентирането, това ли е съвпадането? Този акт на репрезентиращо презентиране, който може да изглежда и някак обърнат, и който, в идеалната си форма, тече в другата посока – към онова, което ползвайки наличното, моделира и прави трябващото да съществува – лесно е да го наблюдаваме в научните говорения или в литературата – но е ужасно трудно да се наблюдава във всекидневното. Както беше написал и доц. Вацов – веднага се появяват събеседниците/слушатели, които можем да ги мислим чрез устността, можем да ги мислим чрез автора и читателя, които стават други – правят се – и те самите, правят и текста, правят и реалността – но можем ли да ги мислим като предмети, чието презентиране придобива функциите на репрезентиране – за да бъдат факт? Или, може би, това презентиране, което аз си мисля, че се е маскирало или превърнало в репрезентиране – е вече самото направено – и то не се обръща назад към онова, което може да се сочи или се е случило – а излиза навън в новото?

Четейки коментара на доц. Вацов и това, което той казва за божествената дистанция, която сега се изразява между практическото и науката - се сетих и за друго – мисленето за душата не е ли като презентирането спрямо репрезентирането на тялото? Съответно – означаването и разбирането (душата) спрямо показването и представянето (тялото)?

Прочетох коментарите подробно – и наблюдавах именно начина, по който, изложени на процедурите на рефлексивното и репрезентиращото – не като научни термини, не като литературни текстове, а като говорещи същества – всеки се опитва да се справи – чрез други имена на човешки същества, в които се преекспонираме, чрез различни научни теории, които знаем, чрез контекстовите събития по падането на правителството… Защо темата за двете процедури на говоренето поражда именно това?

Коментарът ми стана дълъг, едва засегнах заглавния текст, а ми се иска да сложа и един откъс от Платоновия „Федон“ – без да мога да си дам сметка дали ще е презентиране – или репрезентиране – спрямо онова, което говорим ние – едно е сигурно – че може да освети темата за говоренето още малко – и към него могат да се наложат и разширят още понятията, които професор Богданов мисли като смяна на парадигми, в едно време, което е свикнало да ги вижда предимно така, че - както казва Платон - може да ослепеем:

„И тъй, понеже се уморих да се занимавам със съществуващото, реших подир това, че трябва да бъда предпазлив да не ми се случи тая беля, дето става с тия, които наблюдават и изследват слънцето при затъмнение. Защото някои могат и зрението си да загубят, ако не наблюдават неговия образ във водна повърхност или чрез някакво подобно средство. И аз нещо такова си помислих. Достраша ме да не ми ослепее съвсем душата, като се взирам в нещата с очи и се опитвам да ги хвана посредством едно или друго възприятие. Та реших да прибегна до словесното им изражение и в него да изследвам истината за съществуващите неща. Навярно в известна степен то няма да се покрие с това, на което го оприличавам.“

Поздрави за всички и специално за Маркиза!
Тема № - 71 Коментар № - 7222 vesselina vassileva - 2013-02-28 14:50:11
Писах в коментара си, че кратковременните мозъчни регистри на паметта ми изневеряват. И за да го потвърдя, съм подменил на два пъти името, на увжавания професор Иван Младенов. Въпреки че текстовете бяха пред очите ми. Извинявам се на всички форумци. Познавам отдавна негови публикации (вкл. и тези за проф. Иван Саръилиев, напр. студията му от 1997г.). „Говорих супер-лативно и колегиално” за неговото участие във Форума. Очаквам „да ми се усмихне първо-мартенски”. Тепърва възрастта ми ще се шегува с мен. Това е и един друг формат, на „възрастово модифициране на процедурите за говорене”. Едно е „детското говорене”, а друго, при онези, които, вече са напуснали и пределите на „третата възраст”, както става симпатично и с мен. Поздравлявам ви – Искро; (-„ поздравителното говорене” от утре ще бъде; „Честита баба Марта" – с милите български народностни ЗНАЦИ и СИМВОЛИ; чиито „адресат” да е и проф. Младенов).

Благодаря на професор Богданов за подготвения дар. Адресът на моя сайт е:

http://iskrokossev-psychologicalrevelations.blogspot.com/
Тема № - 71 Коментар № - 7221 Искро Косев - 2013-02-28 12:13:15
Скъпи Георги, как ще се отказвам, че то, след повече от четири десетилетия под сурдинка, за пръв път попаднах в истински изслушваща, съсредоточена „компания“-среда. По-Беше основателно да изповядаме вкратце взаимното преплитане между нашите два начина-стила в търсенето на поливалентно (и чакащо други намеси и критичност) изричане. Благодаря за колегиално-внимателния поглед към недодяланите добре мои лапидарии. Щом класическата школовка, но определено, според мен, и самата ни родово-душевна мая ни правят тъй сближени и понятни, с радост ценя и се подпомагам от Вашето. Не се съмнявайте, пред моите също внимателни очи Вие се гмурвате във все повече. Като дойде лято мога да ви съобщя, а, знае ли човек, може и заедно да прескочим за едра черна мида и рапани като малки пъпеши. Маркизът знае някои останали места. Или пък да съберем някой друг одялан и „изречен“ единствено от природата и вечността лапис. Сега обаче - ще дяламе, придаваме форма и влагаме в общото това, което сме сбрали дотук. Успех!
Уважаема Веселина, страшно липсвахте от доста време на маркиза! Но той е стар легионер и знае, че временните отдалечавания-походи значат само, че „Рим“ работи за нови разширения.
Многоуважаеми професор Косев, сила и вдъхновение е за мен Вашето идване! Вие сте психолог, ще разберете, сто пъти мисълта, интереса и виртуалното ми приятелство към Вас са ме прекосявали. Ще потърся, да вляза мигом във вашия блог…И аз имам известна боязън, да не се е изхабил твърде и позатворил товарът на паметта, „кондензаторът“ на връзките у „храбрия“ маркиз. И пак ще ме разберете – гледам да прекарвам и силните и слаботоковите сигнали през сърцето. Дано задълго понесе трепета и усърдията от такова усилване.
Както и всички ваши благородни сърца, хабилитирани и овладяващи ученост и „по-странични“ сечива, пишещи и четящи!
Благодаря и на сърдечния ни домакин-водител! Надявам се, да не го връщаме вече в „пораженческата“ позиция да закрие този по своему невехнещ форум.
Тема № - 71 Коментар № - 7220 Dekarabah - 2013-02-28 11:52:25
Благодаря на всички включили се в последните коментари. Моля Искро Косев да ни даде адреса на неговия сайт. Или го е дал? И го каня да се обади, когато е в София, за да му подаря книгата. Защото е между малцината упорити читатели и коментатори на моите текстове. Особено благодаря на Георги, защото във все по-голям масив разбира онова, което казвам, и все по-често прави добавки, които могат да се заемат. В това е и смисълът на разговарянето – в такова защищаване на по-цялостна позиция, която се разбира и като ставаща в добра степен нелична.

Естествено винаги остава нещо за доуточняване. С разделянето говорене-казване твърдя, че говорните актове на Остин могат да се откриват в по-чист вид в казванията, докато говоренията са по-дълги актове, в които освен че се налепват отделни по-лесни за наблюдаване казвания, се награжда и свързващ ги говорен стил. Говоренето е ситуация, която зависи от външното, за което говори. С нанизването на казвания обаче то дърпа и към утвърждаване на стандарт за разбиране, по-траен от ситуацията на това разбиране и с предмет различен от предмета на това говорене.

В заглавния текст има два повика, които не са формулирани. Първият е, че и за говоренията би трябвало да се говори по-точно, както това се прави за казванията, и че, за да стане това, би трябвало да се осъзнае тяхният подвижен ход. Оттук и моето настоятелно наричане на този ход протичане. Така с дума-понятие решавам проблем, който би трябвало да се изрече и разгърнато. Аз мисля, че по този въпрос науката все още не разполага с отговор. Може да се заблуждавам и да се намери форумец, който да извади не само сведение за такава разработка, но и да я представи по-разгърнато. Сега за сега дилетантски смятам, че говоренето (разбира се, и разговарянето) прилича на пеенето и на което и да е музикално протичане.

Защо впрочем? Защото подали нещо-тема-твърдение те по подобен начин го пускат в уточнение-промяна, нанизват вариации, отклоняват се от предишното и по-предишното, завръщат се към него, спират, почиват и наново започват. Отдавна мечтая да мога да представя и един словесен, и един музикален текст по подобен начин. Отдавна се заслушвам във всекидневни разговори, за да доловя този ритъм-пулсация. Защото той е носител на смисъл, добавящ се към по-експлицитните смисли на онова, което се казва или внушава от словсните и музикалните текстове.

Този повик върви заедно с моето също дилетантско твърдение, че човешкото мислене и говорене търсят дълги редове, за да се усложнят в тях. Правят го, защото именно в тези редове стават по-адекватни на естествената многосубектност на този, който мисли и говори. Това е и вторият повик в заглавния текст – че понеже всеки е с естествено пулсиращ субект, затова и не само казваме, а и говорим. В хода на говоренето този пулсиращ субект може да покаже - 1. своята подвижност и преобразяване, и 2. подвижното реално, което обсъжда. Полезно е да се отсече и да се каже: “Така е.” За да се свърши работа. Но е полезно, и за подвижния субект, и за подвижното реално, да се изрази какво става и с двете.

Каква е ползата за мен от този разговор във форума? Разбирам какво би трябвало да добавя и уточня в заглавния текст. Като благодаря от сърце и на обадилата се Веселина, спирам дотук с обещанието, че в следващия коментар ще допълня именно това, което най-вече се нуждае да бъде допълнено – прекалено краткият пасаж за рефлексирането и репрезентирането.
Тема № - 71 Коментар № - 7219 Bogdan Bogdanov - 2013-02-28 09:52:23
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115921

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128125

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180860

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA