БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.


Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Едно грипче разклати маркизовата творческа „неутолимост“. Оправяме се, маркизата ще-не ще тия дни похрупва пресен чесън, дано не прихване. Важното е: Сами ни е здравичък, с лека жълтеничка, вече засмукал мамина бозка. Когато сбърчи личице и надуе гайдата прилича на истински недоволен редови български гражданин; нахранен и унесен в сън – е досущ сенчест бизнесмен след успешно карго. Или журналист /може и социолог/ с тлъст хонорар. Нямам още почти никакви преки наблюдения върху тази новопоявила се личност, но вгравитен вече енергийно с това човече, дядо му, маркизът, твърди – ТО умее да прави бързи и решителни избори! Сега просто не трябва да му се отнема невнимателно какъвто и да е вид свобода. Ще ви се похваля, че дъщеря ми е маниакален, но и готвил се образователно, а вече и с фирмен опит, борец за пълна изява на свободната личност…Но стига сме се самохвалтунили, нищо не е тъй лесно на тоя свят.
Иска ми се да съм по-разширен и качествен, уважаеми приятели, в това си влизане. Струва си да се участва в това разчленяване-събиране: поданическа култура – гражданска култура. И двете – втъкани по нашите географски и етнически ширини с особена ексцетрика от европейските начала и закономерности… Днес обаче имам сили само за един лапис.
Преди време бях ви обещал да нахвърлям как дядото на маркиза по майчина линия влязъл доброволно в текезесето. Ето как станало. Било чак 1956-та. Сигурен съм, защото имам спомен като дете какви големи и упорни вършитби се правеха в дядовия двор след жътва, с алести коне и дикани, както и със собствените му ръчни вършачки. Падаше огромен, потен и радостен труд, незабравим за мен. Дядо ме слагаше върху диканята /огромна шейна с блестящи кремъчни резци, набити откъм дъното ѝ/, даваше ми юздите на коня Алчо и след кратка инструкция /бил съм на незавършени четири/ и аз вършеех…Тези хора боготворяха труда и умееха да внушават ясно и бързо правилата за неговото велико осъществяване.
Е, някъде тогава, след като хамбарите на дядо бяха вече напълнени с хубаво зърно, плевниците му с уханна слама, качетата му - с мед, оборите му - с хубав хранен добитък, избите му - с вино, рачел, ошафи и прочие изобилие, „оцелелият и оцеляващ кулак“ го привикват един ден в околийския град. Дядо сложил по-празнична дреха, впрегнал най-любимите си коне в кабриолета и отишъл. Спрял в още съществуващ хан, огледал се по чаршията, имал там познати адвокати, търговци, никой не успял да види и разговори, и влязъл в околийското.
Началникът на местната народна власт го посрещнал много любезно и искрено: „Бай Вълкане, знаеш си защо не си още в кооператива. Защото имаш зетьове-офицери. Ама тая повече няма да я бъде! ТКЗС-то таз година хептен е зле, слаба реколта, суша…Дядо ми тук се опитал да каже, че при него суша не се усетило, че нивите от този край винаги дават по нещо, стига да знаеш как да ги нагледаш…Но началството направо минало на същината на искането си. Един облог – казал веселякът комунист – ще направим ние двамата с теб. Ти и без това ми закъсня, знам, зает човек си, чорбаджия, ама ето, сега е четири часът. Аз съм ерген още, не бързам за вкъщи, цигари съм си купил. Облогът ще е такъв. Ще застанеш тъй, до стената, на пръсти на крака повдигнат и опрян на показалците на ръцете на стеничката, под ей тоз наклон. Станал и показал. Ако изкараш до седем сутринта утре – оставяме те, да си кулачиш, да си ядеш сам мръвката…Дядо ми бил тогава петдесетгодишен мъж, ходел си с онова „хитлеровско мустаче“, за което съм ви споменавал. Не беше едър човек, но ръцете му бяха големи като фурнаджийски лопати, чупеше орехи като римски легионер, с два пръста…Приел той облога, с меката си всеразбираща усмивка. И изкарал това монголско ли, московско ли мъчение до четири сутринта. После паднал и онзи го залял с кофа вода, да се свести. Голям инат бил дядо, никак лош, нито алчен, ама свидно му било това частно тегло-имане. И подкарал на другия ден волове, коне, плугове, сеялки, вършачки и пр. към „общото благо“. Съселяните му посрещнали с радост надеждния си нов съкооператор.
Тази история, взета сама, не е много оригинална и говореща, без една допълнителна. След години, вече и аз бях поотрасъл, та ясно я помня, по късно лято, две от моите многобройни лели, бидейки на гости в чудния си роден край, да вземат, минавайки пътем, да влязат в отрупаната, райски наплодила кооперативна крушева градина и да си наберат от онези огромни уханни плодове. Връщат се гузни, гузни дома, носят ги. Баба ми изпадна в небивала паника, още чувам гласа й – махайте ги, баща ви си иде…Той си и дойде, че и веднага ги хвана в „гнусното престъпление“. Човекът си знаеше крушите, сам с двама помощници я беше корен по корен сял и ашладисвал тая неземна градина. За пръв и последен път чух, че гласът на дядо може да бъде тъй гръмовержен. Лелите ми изхвърчаха към градината да търсят пазача и да му върнат крушите до една. Помня как дядо извади джобния си часовник с треперещи грамадни ръце и им засече доста кратко време да сторят това изкупление и да се върнат обратно. А на другия ден - да хващат ранния автобус и да си отиват по градовете си, за да не го срамят пред хората. Въпросният часовник май му беше именно наградата за създаването на въпросната овощна градина…Такива круши, приятели, не съм виждал и кусвал ни у нас, ни в чужбина. Градината надживя дядо и има още хора, помнещи него и нея с еднаква сладост…Впрочем, в текезесарските си години дядо беше натрупал голяма колекция от джобни и ръчни часовници за подобни деяния. Беше „универсален воин земеделец“, нищо не му се опъваше, всичко му раждаше и му даваше. Никога няма да забравя, как веднъж, с многозначителната си блага усмивка, ми каза: „Ако бях знаел, че в текезесето работата е тъй лека, на смени и не зависи само от тебе самия, далеч по-рано да бях им се дал.“
Днес за същите тези /дядовите/ земи се твърди от калпави арендатори, включително и от „агро-специалисти“, че нищо особено не могат да раждат?! За разлика от Синайската пустош, а напоследък и от пространствата в Гренландия, освободени от топящите се ледове…Ех, мили мой дядо, дано не стигат до сегашните ти поля тези сквернословия.
Вместо за гражданска култура и морал, аз пак се отвлякох в нашенски селски идилии. Правя го с надеждата тази скучнотия поне мъничко да „плени“ интереса на млади форумци. За капак ще ви открехна още нещичко родово. Мой братовчед, по-малкият син на едната от „лелите с крушите“, от десетина години чудесно се препитава и пести някой лев в студена Шотландия като работник във ферма за цвекло и картофи. По-големият му брат пък от 15 години се „перчи“ като охранител с две-триста лева заплата у нас. Добре че съпругата му работи в банка. И да не вземе да се разклати банката…Айде, стига съм ви плашил. Както казва маркизата в такива моменти, маркизът е недоверчивец и „гаден песимист“. Моята контра пък е, че не вярвам в бързите скъсвания с едно и доверчивите прилепвания към друго, преди да сме се убедили, да го кажем тъй, че „крушите“ на първото дават добра реколта и са безпаметно сладки.
Пращам, като интимничеща разговорка и спомен за българските круши.
Тема № - 72 Коментар № - 7314 Dekarabah - 2013-04-01 15:44:47
Изцяло приемам казаното от Дмитрий и Георги. Добавям само моето разделяне между говорене от тип по-едра парадигма и тип по-реална парадигма. При първото говорене само изглежда, че между поданик и гражданин няма общо и че поданик е нещо неценно за разлика от гражданин. При второто говорене границата се размива, става възможно един и същи човек да е ту поданик, ту гражданин с редуване на едното с другото или съчетаване на двете. Но е ясно, че първото е само парадигма, а второто нещо по-реално.

Така е, както казва Дмитрий – крепостните селяни са закачени за господаря си, който е поданик, и всички в царска Русия са поданици. Точен е Георги, че поданикът може да уважава монарха, а и светската държава и че при нас държавата и политиците се мразят или просто незачитат. Но и в двата случая има подчинение и значи поданичество. Така е и в случая, когато това подчинение е само привидно и поданикът заобикаля закона и поражда паралелни недържавни дейности, блокиращи държавата. Това противопоставяне може да стане открито и да се оцвети граждански активистки.

Въпросът е дали да се промени името поданик? Не бива, защото то е с утвърдено различно значение от гражданин. Достатъчно е да разберем, че това значение само изглежда прекалено различно и оценъчно в случая на едрата парадигма, а когато го изпълним със съдържание, престава да бъде такова. Но, така или иначе, бързането да се премине към по-реална парадигма, преди да се уточни абстрактната, води до това да се вярва, че казаното и реалното съвпадат и че задачата на всяко добро говорене е да изказва истини, а не бавно и внимателно да се приближава към тях.

Аз ще си правя тази разлика. Наложително друго. След като се обработи в по-реален план идеята за поданик и поданическа култура, да се направи същото с гражданин и гражданска култура, защото именно тази втора идея ни е нужна. Ако можем да говорим за преход след 1990 година, той е и всичко друго, в социален и културен план, но и това – преход е от една предимно поданическа към друга предимно гражданска култура.
Тема № - 72 Коментар № - 7313 Bogdan Bogdanov - 2013-04-01 10:01:59
Да, Георги. Точно това е поданик. Еквивалент на гражданин в монархически режими. В Русия това остава като ...традиция и в съветско време, а днес е нещо като стил в отношения между властите и гражданите. Но има и реципрочен момент "Я, начальник - Ты, дурак. Ты, начальник - Я, дурак!"
За руските традиции съвсем не било изключение, когато поданик се е превръщал във всевластен господар - пример Потемкин, един от любовници на императрица.
Но в дискусията малко или много разширих поданичеството до правното отношение гражданин. Има разбира се и етимологически и фактически различия. Но има и един вид ценностно противопоставяне между поданичество и гражданство.
На последното се приписва активност и иновативност. Израз на което е революция. И в Англия и във Франция революцията се оформя чрез смрът на монарха. Но следва реставрация ....
Така че и поданичество може да бъде активно и държавно отговорно. В това отношение е показателна 96 година (ако не бъркам), когато възторженото мнозинство от граждани привества Симеон Сакскобургготски, пазен от Бойко Борисов. Ето защо се опитах да се предпазвам от оценки и ценностни компоненти. В съвсем трагикомично положение днес е Симеон и цар и граждани едновременно. Цар по инерция а гражданин по необходимост.
Тема № - 72 Коментар № - 7312 Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-01 07:30:57
Здравейте! Замълчах за момент, за да отпочина и да помисля. Днес следобед прочетох новите коментари. Сърдечно ви благодаря! Ето двете неща, които си мисля по предложената от проф. Богданов триделна парадигма-хипотеза за разбирането на днешната политическа култура на българина.

Не съм сигурен в точността на названието „поданически“. Ще се опитам да обясня защо, като изхождам най-вече от личните си наблюдения. Първо, защото прилагателното „поданически“, употребено за поведението на някоя обществена група, изобщо не изключва това, че тази група може да изпитва уважение към управляващите, спрямо които обикновено се чувства неравна. Гражданите, например, на Швеция, Холандия или Великобритания са формално поданици на своя монарх, но като цяло уважават и него, и самата монархическа институция, и класата на политиците, представени в парламента. И второ, в отношенията от типа поданик-управляващ поданикът по правило няма достъп до висшата политическа власт, но това не означава, че за него във всяка една ситуация е невъзможно да развие гражданска инициатива, да породи обществена промяна или да има достъп до местни форми на властта. Та затова ми се струва, че като казваме, че някоя група от българското общество има „поданическа култура“, трябва да добавим и тези две уточнения: че т.нар. „български поданик“ никак не уважава своите политици – да не кажем и по-силното, че откровено ги мрази – и се чувства лишен не само от възможността да участва в политическия живот, ами изобщо от възможността да бъде обществено активен. Бих казал, че на този българин, когото нарекохме „поданик“, всъщност му отива повече да бъде наречен „крепостен гражданин“.

Много партии наистина превърнаха през годините на прехода своите електорати в това, което сега наричам „крепостни граждани“ – аморфно и безлично число от зависими, чиито права се свеждат до задължението живи или умрели да гласуват само за онзи кандидат, когото висшата политическа централа одобрява и посочва за водач на листата. Това положение обаче започна видимо да се променя през последния месец. Било чрез предварителни избори, било чрез много усилена активност на местните партийни сдружения, било чрез разбунтуване като днешното на немалко пловдивчани, членуващи в „България на гражданите“, подтикнато от недоволство срещу това, че в листата на партията, предложена в Пловдив, няма на избираемо място нито един местен представител. Разбира се, тази промяна започна и стана по-видна отпреди и поради другото, за което в последния си коментар говори Дмитрий. Крепостният гражданин осъзнава най-добре положението си на крайно зависим от управляващите едва тогава, когато доброволно, т.е. воден най-вече от собственото си удоволствие, се включи в мрежа от отношения с подобни нему, спрямо които, поради общия им интерес към нещо, може да се почувства като равен. Откъдето и общо-взето неуспехът на партиите да присъединят към своя твърд, крепостен електорат онези активни граждани – обединяващи се най-вече през Фейсбук и интернет форумите, – които организираха протести, свързани с конкретни екологични, стопански или по-широко обществени каузи.

Втората ми бележка по предложения триделен модел. Тя е свързана с една, според мен, доста голяма група българи, които приличат донякъде и на поданици, и на граждани едновременно. Кои са те? Икономистите ги наричат „сектор на сивата икономика“ и твърдят, че през 2012 г. този сектор е бил около 30 процента от цялата българска икономика. Процентът не е малък, за да не се питаме какъв е общественият профил на тези хора. Казвам, че те приличат на поданици или на крепостни граждани, тъй като начинът, по който действат икономически, предразполага към развиване на тежки и трайни зависимости от някой, който обществено е по-горе поставен от тях. Сивият бизнес на практика винаги паразитира или, по-точно казано, мимикрира върху някоя официална обществена структура. Поради което и според някои е по-опасен от липсата на икономическа активност, тъй като постепенно може да разяде и срине легалната система подобно на ракова болест. От друга страна обаче, голяма част от същите тези хора, които участват в сивата икономика, потенциално са много повече граждани от доста други, които по-лесно бихме нарекли граждани, понеже не само имат интуиция за обществената конюнктура на мястото, на което живеят, ами трябва да познават и нейните слаби места, за да осъществяват онова, с което се занимават. Т.е. при правилните условия и в името на общо благо те сигурно биха могли и да я развият и подобрят.

Та това са двете ми наблюдения: по отношение на необходимостта да опишем и назовем по-точно групата на т.нар. „поданици“ и по отношение на необходимостта да очертаем междинните групи в триделния модел, евентуално да им дадем и имена.
Тема № - 72 Коментар № - 7311 Георги Гочев - 2013-03-31 23:45:36
Да приемам вашата версия като работна хипотеза. Но според мен,поданическата култура освен вертикален има и хоризонтален план кореспондира с неподаническата на същото ниво на социалната стълбица. Пак ще спомена авторитета -Р.Мертън , та той разглежда различни форми на девиантно поведение именно по хоризонтала, там има и място за поданическите-конформизъм, ритуализация- и неподаническите настроения - бягство и бунт.
За България за съжаление нямам необходимата информация за времето, когато е била възможно и дори била започнала да се кристализира поданическата култура в европейски план-това на офицерството първите десетилентия на третото българско царство. Но това вече е съвсем специална материя.
Доколкото Ви разбирам правилно - или някак се доближавам тук става дума за един вариант на отношение господство и подчинение.
Поданик за мен, поне ще се отнася до руската държавност е нещо като гражданин на гръцкия полис. Наделен с права и отговорности пред държавата, представяна от императора.Тук са трите съсловия на руското общество - дворянство духовенство и разночинство подредени в една йерархия. И също както го показахте за полиса тази йерархия е обгърната от фоновите общности и модели на поведение Крепостните селяни не са били в никакъв случай поданици. За тях отговарял техният барин-владетел но той имено и носил съответните "повинности" Поданически статус все пак е имал не селянинът а селската община, държавата е налагала съответните "повинности" в т.ч и рекрутиране на новобранци в регулярната армия.
Типологически отношението господство/подчинение имат различни проекции в живота на обществото, групата и индивида, на всички нива на взаимодействия и отношения. Нещо като "етер" който с присъствието си "оцветява" различните ситуации, процедури и процеси на господството и подчинението.
Докато писах се сетих Може би в типологично отношение ценностно натоварения термин "гражданска" култура ( ако не става дума за културата на гражданите в града) смислово за мен се доближава именно до поданичеството.
Но давам си сметка, че през последните 20 години в едно всекидневно обръщение в четящата българска среда той получи някакво свое "не регулируемо" съдържание.
Тема № - 72 Коментар № - 7309 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-31 16:05:23
Ама, Дмитрий, може би ви накарах да кажете по-точно какво приемате и не приемате, но оставяте въпроса ми без отговор. Та тази моя диалектика аз условно нека да си я считам за моя. Но приемам реалистичната ви позиция да не се занимаваме с нея, ами да се върнем към по-позитивната наша по-конкретна тема за общественото и политическо наше сегашно. Него аз натиках в следната тройна парадигма. Че сегашната ни обществена ситуация или култура може да се сведе до три подкултури – поданическа, гражданска и активистка улично-борческа.

На семинара Христо Гьошев не прие това разбиране, сега ето и вие го поставяте под въпрос. Да, но говоренето за поданическата култура е важно и полезно. Та това питам и вас, и другите замълчали, първо, можем ли да разделим парадигмално така на три сегашното българско и, второ, след като гражданската култура у нас е започнала, но не е разгърната, не можем ли да развием като нейно различно т.нар. поданическа култура?

Защото според мен тя е именно това. Оставане в средата на народа или, както казвам аз, в долното общество, и допускане от страна на това долно общество горното по-малко да си гледа политическата игра и евентуално да припечелва по-добре. Тази двуобщественост, настоявам аз, е първото, на което е редно да се обърне внимание. Това, което е долу, е именно т.нар. поданическа култура, Разделянето добре личи от големите събития в новата ни история, които по същество са отваряне на междата между долното и горното и юрване на долното нагоре.

Понеже сега тази межда се поотвори и в момента горното вече се опитва да си остане горно, това и се питам дали няма да има полза от тази парадигма на трите подкултури и особено от по-подробното обсъждане на гражданската и поданическата. Е, разбира се, ще бъде полезно, ако не се заблудим, че това деление е парадигма, а не чиста реалност и ако обсъждането не ни откъсне от делата, за които то би помогнало.

Та, Дмитрий, добре! Оставяме онова прекалено общо и се заемаме с това по-конкретно. Та кажете и вие, и Георги, и всички, които не се обаждат, какво мислите за т.нар. поданическа и гражданска култура като за две възможни единици на парадигмата на българското настояще.
Тема № - 72 Коментар № - 7308 Bogdan Bogdanov - 2013-03-31 13:25:27
Пак се налага да благодаря проф.Богданов - с моите грешки и повторения на все едни и същи той все пак наложи да се върна към темата, по която се разприказах относително дълго. Политическа култура. Стегнато това е качество както на отделния индивид, така и на по-малки или по-големи групи, способност да бъде контролирана рационално дистанцията между частното и публичното, между властта и нейните проекции. Това е рефлективна способност и поради това крайно рядко присъства в практика на участието в политиката, което твърде често носи в себе си традицията, дори и инерция, а често и множество неподконтролни на разума емоции и афекти.
По принцип не съм съгласен, че в настоящия момент има момент на поданичеството в българското общество. Субективно, а значи и неверно, смятам, че това качество изобщо не е общо за човешките общества, а е свързано с определени културни епохи и модели. В частност - западно-европейски и източен, китайски модели. Между тези модели сигурно могат да бъдат абстрахирани някакви "сходства". Но тогава те наистина няма да приндалежат на съответните "поданичества" а ще отговорят на парадигмата за кристализиране на типа, което наистина прави самият тип идеална конструкция, за реалността на която могат да се водят без брой канически и неканонически спорове и уточнения.
Още веднъж благодаря проф.Богданов за безкрайното търпение!
Тема № - 72 Коментар № - 7307 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-31 11:36:49
Дмитрий, казал сте, повторил сте, включил сте акценти. Благодаря. Доброто говорене е това – влизане във вариации. Ние двамата с вас действаме с нашите навици, които са, разбира се, и недостатъци. Моят недостатък е, че си цепя напред все едно че съм първият, а вашият, че нищо не казвате, без да се позовете на голямо име. Вашият недостатък е по-малкият, защото така правят всички. Аз обаче ви моля да отворим един към друг нашите два недостатъка и да достигнем до работно съгласие. Какво предлагам.

Да изложа с повече думи онова за парадигмата и реалното, като уточня защо е добре те да се различават, а вие да кажете при кого и къде има такъв подход, за да си разширя твърдението и така двамата да помогнем на онези, които ни четат, да започнат да ползват този подход, а и ние да го приложим в нашата сегашна сесия. Та обръщам се към моята методическа тема. Когато разполагаме с парадигма, или я заемаме от някого, или я построяваме ние. Аз се опитвам да въведа парадигма, в която се прави разлика между обществена и политическа система в една социална среда, защото общественото според мен е по-широко от политическото.

Съставил съм тази парадигма въз основа на свои наблюдения. Тя е бедна, двата й елемента са по-отделени един от друг отколкото са отделени реално. Парадигма е, нещо мислително и инструментално, същевременно не е нещо съвсем въобразено и съществува и реално. Но понеже е парадигма за прилагане, в хода на прилагането си тя се усложнява в следните две посоки – първо, деленията стават повече и, второ, преливат едно в друго. Така парадигмата един вид се приближава към реалното.

Аз обаче смятам, че никоя парадигма не може да се покрие с никое реално, въпреки че мисленето ни дърпа натам и въпреки че самата парадигма е в някаква степен в реалното, в смисъл, че хората си служат и с различни парадигми, а и с тази парадигма, която обсъждам. Но, така или иначе, именно защото е реално, реалното се движи, развива и измъква от гонещата го парадигма. Та затова и нуждата парадигмата да не се смесва и да се отличава от самото реално.

Тази моя парадигма следва разпознаваеми образци, но, бидейки човешко мислене, тя си въобразява, че ги надхвърля, защото не само противопоставя реалното и схематичното идеално, но и ги свързва. Тя осъзнава, че без тези две опозиции нашето мислене не може да съществува, но също и това, че опозоциите съществуват по-слабо реално от третото, което само условно е техен продукт. Та напомням ви въпроса, Дмитрий. Къде и при кого е именно така, както твърдя аз, щото да можем, като се опрем на него, да се върнем към добрата тема, с която сме се заели?
Тема № - 72 Коментар № - 7306 Bogdan Bogdanov - 2013-03-31 10:52:16


Ще се преповторя поради безброй грешки, които съвсем естествено затрудняват в разбирането на посланието!
Ако става дума за говоренето от определен кръг говорещите те "си знаят" условностите, това ги прави релевантни и задвижва следващия цикъл на говоренето. Но има и различни кръгове говорещите, тогава делението има друг статус. Иначе от солипсистка гледна точка наистина всичко е типизация Но Кант изобрети афициране, то ми спасява в случая. Едно себезатворено говорене ..не афицира, остава самодотатъчно и деленията магат да постигнат наноизмерения.
Работя с емпиричните изследвания и с пост-модерните интерпретации. Наистина е РЕАЛНО един индивид да носи ЕДНОВРЕМЕННО различни маски, роли, да бъде овладян в крайна сметка от различни богове (Вебер). Проблемът е да не се губи.
Тема № - 72 Коментар № - 7305 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-30 20:00:36
Ще се повторя съвсем кратко - не са в парадигмата! Има една теорема на Гедел , която има илюстрация. Ако решите да покриете плоскостта на една маса с квадратчета черно и бяло няма да се получи така, че всяко черно съседства с бяло. На края ще има или две черни или две бели съседни квадратчета.
това е и границата на парадигмата не може да опище самата себе си ...
Тема № - 72 Коментар № - 7304 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-30 18:19:46
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115977

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20162

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94434

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29128

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180901

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60809

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA