БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА

БОГДАН БОГДАНОВ

Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas.

Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. 

Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране.

Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.

Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения.

Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като  индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща.

Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато.

Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос.

В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено  неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане.

Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. 

Въпросът е обаче дали  благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание.

Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано.  Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен.

И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество.

Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край.

По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли.

За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат.

Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри.

Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри.

Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Нека отдадем почит на проф.Бойчо Кокинов, който разбрах ни е напуснал внезапно вчера. Тъжна новина и повод да се замислим още веднъж за крехкостта на нашето битие, да се замислим за съществените точки от нашия земен траверс, който ни свързва с непроницаемото. Поклон пред този благороден наш колега, когото лично аз не познавах, но който излъчваше особена благост докато го виждах да прекосява коридорите на НБУ.
Тема № - 73 Коментар № - 7369 Velin Belev - 2013-05-12 11:47:24
Oбаждате се по-рядко и сте верен на сюжета да разказвате случки, чрез които мислите. В тази случка сте в пълен унисон с онова, което ме интересува и се опитвам да наложа във форума – че и за всеки от нас, а и за всички заедно най-важното е как казваме нещо и в каква степен то отговаря на действителното, за което става дума. Така че по въпроса дали по-просто, или по-сложно, дали на обичайния език, или на друг по-условен, знаете какво смятам. Първо, че това не може и не бива да е постоянна техника. В едни случаи е по-добре нещо да се каже просто и кратко, в други за него трябва да се говори разгърнато, а в трети с редуване било по тези два, било по повече начини.

Защото се променят и обстоятелствата, а и нещото, за което става дума. Но и защото казванията естествено се свързват в по-дълго разговаряне, което пък обслужва и се обслужва от определена ситуация. Така е и във вашия случай, Маркизе – вие говорите и разбирате и различно със сина си, но и се събирате в този случай на съгласие-обич между баща и син. Случаят е бил сигурно такъв и все пак той едва ли съвпада напълно с това, което разказвате. Затова и казвам, че няма спомняне, нито разказване, които да не са и мислене. Ако не в нещо друго, мисленето е поне в това очистване на случилото се от подробности, при което то става именно това, което сте ни разказал.

Тема № - 73 Коментар № - 7368 Bogdan Bogdanov - 2013-05-12 08:46:06
Преди няколко дни говорихме със сина ми. Разни неща, върна се при нас за дни, той се вълнува от ставащото в България. Не щеш ли, стигнахме до изказа на нашия сегашен президент. Синът ми, унесен в контекста на разговора ни, изрази внезапно своето виждане, че този високопоставен човек говори твърде усложнено. Позабавих се в отговора си. Но се опитах да му обясня, колко е важно, да вникваме в малко по-усложненото изказване на неща, които разбираме иначе бързо. От своя страна, той, малко питащ се, а и винаги леко смутен от моята филологическа йезуитщина за думите, ми нахвърли набързо впечатления от професионално-трудовия кодекс, по който се работи в неговата компания. Това впрочем не е компания в нашенския смисъл на думата, а далечна /глобално заета с дейност и услуги в полза на големи човешки маси/ икономическа структура. Посочи ми, как и там, в техните стройни правила за точно и неточно, се използва някакъв „кинг инглиш”, някакви твърде украсени, раздължени и оподробенени определения за пределно ясни предметности и възможни обстоятелства. Постарах се да обърна внимание на моя търсещ, а и вече видял много повече от света от самия мен син, че бавното изслушване е по-добро от бързото. Той е моето умно момче и се съгласи с мен.
Така стигнахме до едно наше неизказвано с думи единомосилие. Между пътувал в много и разпиляна словесност баща и преброждащ сегашния разпилян в многост на надеждите и старите си болки свят.
С обич от нас !
Тема № - 73 Коментар № - 7367 Dekarabah - 2013-05-11 23:34:36
Днес, на Светла събота, Православната църква прославя светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Това е поводът да честитя празника на колегията. Бих желала да помоля Веселина Василева и Герги Гочев да прекратят дискусията за програмната политика на НБУ. На фона на провалените проекти и обърканите съдби на преподаватели и студенти, манихейската реторика е само форма на цинична аблепсия.
Тема № - 73 Коментар № - 7366 MJ - 2013-05-11 08:59:14
"И в момента ме изкушава краткото сравнение със ситуацията в България, още повече, че се говори много, особено от страна на левите партиите, че след изборите трябва да се състави експертно правителство. Добре, обаче как да имаме истинско такова правителство – можем да го наречем спокойно и „екипно“ - при положение, че българската политическа среда в момента е много повече принадлежаща на партиите и техните фирми, отколкото на обществените екипи и формации? И как тогава да не възниква подозрението, което възникна, че едно експертно правителство – особено пък начело с предложения от БСП Пламен Орешарски – ще бъде марионетно на партиите от бившата тройна коалиция, и особено на икономическата олигархия, която стои зад тях?"
Изобщо не е там проблемът на днешното общество. Никакво правителство не е истинско според демократичните норми от...години насам! Въпросът е на вярата , не е на знанието и споделянето. Напротив. Споделянето е воля, а не знание. Знанието се подменя с убеждението.
Надеждата ми е че, знанието все пак ще остане нужно.
Тема № - 73 Коментар № - 7365 Дмитрий Варзоновцев - 2013-05-10 22:34:56
Абсолютно съм съгласна с теб, Георги, така е - създаването на екипи между преподавателите вътре в университета - би било наистина решение, макар че и в предишния и в сегашния коментар - това ми звучи много утопично - постигането на работна и обществена среда, която да разрешава конкретни образователни и изследователски проблеми. Много е сложна тази игра на стъклени перли. И си мисля, какво нещо е вярата - какво нещо е, когато се отнася до Бог и какво, когато се отнася до това да вярваш в един цар, в една общност или в един университет, в който работиш. Точно като онзи случай с жената на кмета от "За кого бие камбаната", която - докато всички скандирали "Да живее кметът!", тя крещяла най-силно - "Да живее моят мъж, кметът на това село!"
Тема № - 73 Коментар № - 7364 vesselina vassileva - 2013-05-10 00:44:42
Казаното от Веселина за наредбите и условията по отношение на майнър програмите в НБУ е в голямата си част така. Ако тя ми позволи, искам обаче да допълня нещо. То е, че истинската основа на интердисциплинарното образование, за което тя правилно споменава, е в създаването на образователни и изследователски екипи от различни специалности. Ако тези екипи се създават по-често от сега, по естествен начин посредством тях ще заработи и системата на свързването между мейджър и майнър програмите, а също и едно по-балансирано разпределение на студентите по курсове. Защото това свързване няма да се налага конюнктурно от пазара или чрез някакви лични връзки, а от самата ни работна и обществена среда, която ще трябва да разрешава конкретни образователни и изследователски проблеми. Та като говоря в предишния си коментар за солидарност между малки и големи програми в университета, нямам предвид това големите да се погрижат просто така за малките, като им отстъпят студенти, а това в името на обществената среда, която трябва да изградим, да се стимулира взаимно работата в екип. Впрочем, от гледна точка на този тип работа, изчезват и особеното високомерие на т.нар. „големи“, и особената леност, спомената от Веселина, на т.нар. „малки“. Екипът първо ни изравнява и после измерва височината ни другояче, в моите очи доста по-точно, отколкото броят на студентите, който, каквото и да си говорим, не зависи пряко нито само от рекламата, нито само от нивото на специалистите, които преподават в съответната програма.

Нашият университет в момента е според мен повече програмен, отколкото екипен. Или по-точно, екипите са повече вътре в програмите и в някои случаи в департаментите, отколкото между тях. Което, както казвам, пречи и на това системата мейджър-майнър програми да заработи добре. Но нещата постепенно и видимо са започнали да се променят през последните две години. Как се променят? Засега не толкова на ниво програми и аудиторни курсове, колкото на ниво семинари. В момента в университета, по инициатива на проф. Богданов, има няколко семинара, на които започва да се работи и на моменти, макар и кратки, се работи наистина екипно. Въпросът е дали този модел ще се пренесе трайно и към самите програми, дали те ще излязат от лоното на специалността и ще се настроят работно другояче? Някои започнаха да го правят, особено в магистърското ниво на образование. Така че съм по-скоро оптимист за развитието на този процес. Стига, разбира се, да можем да осъзнаем по-ясно, че и екипността, и интердисциплинарното образование не са просто хубави думи-пожелания, а неща-идеи, които са залегнали и дълбоко в това, което сме сами по себе си. Оттук и моят личен аргумент да участвам в повече екипи в НБУ, който е следният: е добре, щом и аз съм устроен вътре в себе си като малко общество от различни личности, които имат различни интереси, защо да не стимулирам тази си идентичност и външно, свързвайки се с хора, които могат да се погрижат за развиването на тези интереси и да научат нещо от мен? Екипното действие в крайна сметка опира до личната нагласа да приемеш, че не си само специалистът, който си, ами си и друг, който може да се развие в средата на сходни нему.

И в момента ме изкушава краткото сравнение със ситуацията в България, още повече, че се говори много, особено от страна на левите партиите, че след изборите трябва да се състави експертно правителство. Добре, обаче как да имаме истинско такова правителство – можем да го наречем спокойно и „екипно“ - при положение, че българската политическа среда в момента е много повече принадлежаща на партиите и техните фирми, отколкото на обществените екипи и формации? И как тогава да не възниква подозрението, което възникна, че едно експертно правителство – особено пък начело с предложения от БСП Пламен Орешарски – ще бъде марионетно на партиите от бившата тройна коалиция, и особено на икономическата олигархия, която стои зад тях?
Тема № - 73 Коментар № - 7363 Георги Гочев - 2013-05-10 00:17:24
„Студентите при нас имат право да запишат и посещават всеки курс от която и да е програма в университета. Но този курс все още твърде трудно може да замести курс от основната им програма, който те не желаят по някакви причини да посещават. Затова и беше измислена системата с т.нар. „майнър“ програми.“

Много искам да коментирам това, което казва Георги, защото си спомням въвеждането на системата мейджър-майнър, още преди реално да започне да се практикува наистина. Тя не бе просто за това - да може да се замести курс от основната програма и не носеше идеята, че основната програма е онази, която осигурява тясна професионална специализация и някак си все едно не е интересна, докато майнърът е интересната програма-хоби. Майнър-програмите се въведоха с оглед на това – да се даде още една конкретна изява на интердисциплинността. Спомням си едно слово на проф. Апостолова, която по този случай казваше, че традиционно е интердисциплинността да се появи последна и че не случайно известни учени се обръщат към нея на върха на своя професионализиъм, а, нарушавайки традицията, НБУ започва от там – обявявайки интердисциплинността като основна своя философия.

Първоначално програмната схема на майнър-програмите включваше определен брой кредити от аудиторни курсове и определен брой кредити от извънаудиторни курсове, които бяха за сметка на основната програма – т.е. заедно с кредитите от основната програма се събираше общият брой кредити, необходими за завършване на бакалавърска степен. Тогава майнър-програмите не само че допълваха кредитите за основната програма, но и не можеше да се запише майнър от същото направление. По-късно системата се промени така, че курсовете вече не допълваха кредите към основната програма, а носеха допълнителен брой самостоятелни кредити, което означаваше, че вече не се говори за система мейджър-майнър, а за две отделни програми. Започна да може да се записват и майнър-програми от същото направление на основната програма – като, ако майнърът е от същото научно направление – се изискваха по-малко курсове, а ако е от друго, се записваха и два курса от втората специализирана степен на общото образование – т.нар. двусеместриални курсове по основни научни направления. Третата голяма разлика в сравнение с първоначалното състояние на майнърите бе това, че те изключиха извънаудиторното обучение.

След това обаче – нещата се поправиха – и програмната схема стана по-добра, изравнявайки условията за завършване на майнър-програма и в същото, и в друго направление, връщайки извънаудиторните-практически курсове в схемата и дори, въвеждайки един обобщаващ практически курс-проект – който да има за цел да обхване всички останали.

Когато човек гледа този преход, през който минават майнърите, може лесно да види как нещата са се пригодили към средата – да види как първоначално основните програми не са позволили да им се взима от курсовете, после как наистина се е стигнало до приоритети към майнърите в същата област, но след това, все пак, добрата практика в университета е победила. И още повече, положението макар и да изглежда така – не е точно така, защото аз си спомням, че кредитите, необходими за майнъра се отделиха от основната програма – не заради самата основна програма, а защото студентите не искаха курсовете от майнъра да са за сметка на основната програма, от която да учат по-малко.

Георги деликатно ме подсети нещо, за което бях забравила - че програмите, които не събраха студенти и бяха затворени, получиха шанса да разработят свои майнър-версии. Лошото обаче е, че програмите, които не стартират като мейджъри, не стартират и като майнъри. Освен този шанс, университетът даде и втори шанс на нестартиралите програми – да направят свои общообразователни курсове – така, ако не греша, се родиха курсовете по новогръцки, старогръцки език, арабски език и други, свързани с културата на Древна Гърция, Исляма и т.н., които, освен всичко друго, са една предоставена възможност студентите да харесат толкова много този курс, че да поискат майнър в неговата област.

Въпросът е следният. Какво правят нестартиралите мейджър и майнър програми, за да привлекат студенти, след като са получили два толкова големи шанса от университета? Достатъчно ли е тези програми да чакат солидарност от големите програми (или от другите университети?) или да разчитат единствено на общата реклама на университета без да използват всяка една възможност да разказват за себе си? Това с директорите на програми, според мен, е останало малко като оправдание – не че няма и такива директори, а понякога и цели факултети.

Студентите в НБУ наистина имат право да запишат и посещават всеки курс от която и да е програма – и за мен това е една от най-силните страни на НБУ. Университетът работи с кредитната система, която пък от своя страна позволява и съставянето на индивидуални програми (и индивидуални планове). Именно тази възможност за индивидуална програма – в момента спасява и майнърите на нестартиралите и затворени мейджъри – позволявайки и на само един-двама студенти да се обучават в тях.

Георги вярва, че нещата могат да се оправят лесно – и дано да бъде така, според мен – университетът трябва да получи, от страна на нестартиралите програми, съответното на това, което е направил за тях. Надявам се, да не звуча пак като даваща оценки – основното нещо, което искам да кажа, е, че има прекрасни програми, в които са се случвали и могат да се случват прекрасни неща, но те остават пасивни и сякаш чакат студентите им да паднат от небето.
Тема № - 73 Коментар № - 7362 vesselina vassileva - 2013-05-09 13:34:44
Съгласен съм с повечето от това, което Веселина казва, макар че не бих го казал с нейните думи и оценки. То обаче засяга само едната страна, едната стратегия на съвременното университетско образование – онази, която може да се нарече „егалитарна“. По отношение на общия набор от теоретични и практически знания, които всеки завършил студент трябва да притежава, за да се реализира в областта, която си е избрал, НБУ наистина е напреднал много спрямо държавните университети, и ако има някои слабости в момента, те са, струва ми се, поправими лесно. Въпросът е какво в момента при нас е състоянието на другата образователна стратегия, която бих нарекъл „либерална“. Говоря за две стратегии, а не за една съвсем съзнателно. Защото не можем да не разбираме, че образованието би трябвало да бъде адекватно на някакво по-общо разбиране за човешка идентичност, а днешното ни разбиране е горе-долу това, че освен тесен специалист в някаква сфера - владеещ отлично основните знания, необходими за да се практикува професия - човек иска да става, по свой избор и за свое удоволствие, и друг, при това не какъвто и да е друг, а добре информиран и гъвкав друг. Тази съвременна ценност именно се захранва от стратегията на образованието, която наричам „либерална“.

Та казвам, че при нас тя е добре описана и са създадени условия да се реализира. Да, обаче реално този профил на образованието ни накуцва. Като казвам „накуцва“, съзнавам, че в масата от държавните висши училища, той дори не е започнал да се изгражда, но все едно – интересува ни нашето. Студентите при нас имат право да запишат и посещават всеки курс от която и да е програма в университета. Но този курс все още твърде трудно може да замести курс от основната им програма, който те не желаят по някакви причини да посещават. Затова и беше измислена системата с т.нар. „майнър“ програми. Колегите ми обаче си спомнят добре каква съпротива имаше срещу тях в началото – с аргумента, че майнърите ще съсипят мейджър програмите. Какво обаче стана? Една малка част от студентите се възползваха истински от възможността да учат безплатно като втора специалност нещо, което им е интересно и им доставя удоволствия, без значение дали то се свързва пряко с основната им програма или не. По-голямата част обаче се възползваха от тази възможност условно. Какво означава „условно“? Че бяха посъветвани и продължават да са съветвани от програмните си директори да запишат било някой от майнърите на собствената си мейджър програма – в който майнър ще слушат същите преподаватели, които и без това слушат, може би и със същите курсове – било да запишат нещо, което изглежда близко и сродно.

Веселина спомена за превръщането на програма „Ориенталистика“ от мейджър в майнър. Същото стана по-рано и с други наши програми, между които най-напред с „Русистика“ и „Класически студии“, на която бях по това време директор. Защо стана? Защото не набирахме достатъчно студенти и не можехме да съществуваме като мейджър програма, без с времето да натоварим прекалено финансовата система на университета и така да повлечем всички. И станахме майнъри. Е, добре, това се направи в името на общото добро на университета и беше правилният ход. Обаче срещу нещо имаме пълно право да се бунтуваме като малкото общество, което сме. Срещу това, че вътре в университета нямаше и все още няма особена солидарност между големите, по-успешни програми, които в момента се продават по-добре на образователния пазар, и малките програми, които не можеха да се продават, но биха могли да бъдат полезни на по-големите. Тази солидарност трябваше да се получи посредством сработването между мейджър и майнър програмите. Не се получи много добре в първите години и ние продължаваме да си „крадем“ студентите от големите програми, но напоследък виждам и друга тенденция и тя ме прави по-скоро оптимист за бъдещето – че вече самите студенти започват да се опълчват срещу това, което програмните директори твърдо им налагат, и когато искат да учат нещо различно и за удоволствие, да успяват и да аргументират това желание, и да намерят процедура, по която да го осъществят.

Говоря за солидарността между програмите в университета, но мисля и за солидарността в българското общество. Едно от нещата, за които никоя партия не казва почти нищо в кампаниите, е, че освен държавата, за състоянието на обществената свързаност са отговорни и големите общества в тази страна – икономически, интелектуални и политически. Т.е. не беше ли редно да се отвори разговор за това, че големите фирми би трябвало да имат и този важен ангажимент да поддържат в момент на криза малките фирми, а не да се възползват от слабостта им и да ги смачкат, както стана? Защо беше редно да има такъв разговор? Заради доброто на пазара, на който трябва да има и малки, и големи фирми, за да бъде нормален, саморегулиращ се пазар. Същото, смятам, важи и за университетската среда, която, за да бъде нормална среда, трябва да зачита подвижното състояние на човешката идентичност, в която, дори и в най-практични времена – защо ли пък мислим, че днешните са такива? - никога не е съставена само от едно, ами е винаги от две и повече неща, които трябва да се образоват и развиват заедно.
Тема № - 73 Коментар № - 7361 Георги Гочев - 2013-05-08 00:34:45
Според системата за качеството родителите също са част от показателите за университетското образование. Но не зная дали това право важи за сегашната ситуация в България и за родителите, които най-често сравняват образованието на децата си със своето собствено. Каква е била връзката с практиката при тях? Аз не съм учила по времето, когато във всички специалности се е учило всичко от историята на БКП до историята на КПСС, но и при мен единствената връзка с практиката беше, че имахме стаж в училище. Практика в училище имаха повече от специалностите (а толкова малко хора станаха учители, че съвсем скоро българските училища съвсем ще останат без учители – и то не заради ниските заплати, а заради лошото мислене).

НБУ наистина е университетът, който упорито и с инат се бори да има връзка с практиката - не само за програмите, които са модерни и разбираеми за практиката - като Икономика, Публична администрация, Право. Практиката, която казва, че университетите, трябвало да имат връзка с практиката - идея си нямат как това се постига за програмите по Антропология, Език и литература, Философия… Сегашната програма по Език и литература е разработила курсове като Работа в издателство, Редактиране, Работа в печата, Писане в интернет, Кинокритика - така, че наистина да има силна връзка с практиката, и то с модерната „практика“, такава каквато тя би трябвало да бъде. Но коя община, например, назначава в администрацията си антрополог, който да се занимава професионално с антропологията на града? Защо в България не успя да се наложи разделното събиране на боклука, например?

Лесно е да се говори за връзка с практиката и че липсвали специалисти. Но е трудно човек да се пребори с народопсихологията. Преди години стана модерно всяко училище да има собствен психолог - първо, назначаваха ги на половин щат, второ - тези специалисти се превърнаха в страшилище за родители, учители и деца.

Така или иначе, най-трудното за НБУ – не е връзката с практиката, а именно участието във формирането на обществената среда – за което пише професор Богданов и което е заложено в мисията на НБУ.

Маркизът много мило е казал „родното ни университетско“, но чуждото университетско, такова каквото си го представя българинът, в голяма степен носи същата сляпа вяра с каквато преди време бе удостоен и Симеон Сакскобургготски.
Тема № - 73 Коментар № - 7360 vesselina vassileva - 2013-05-07 11:11:39
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116015

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128153

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20173

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32758

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134378

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94463

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29151

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17825

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180927

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA