ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| Нова приказка за стълбата 2 |
|
 |
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
На 16 юли, 2013 свлякла се земна маса затрупва четирима миньори в мина „Ораново“ край Симитли. Двама от тях, Асен Стойнев и Христо Младенов, са извадени мъртви от галерията още същия ден. Осемнайсет дни по-късно, след прокопаването на обходна галерия, в дъното на затрупаната шахта са открити телата и на другите двама миньори – Иван Лазаров и Николай Михайлов. Междувременно загива още eдин миньор – на 1 август Асен Грънчаров получава инфаркт на работното си място. След края на издирването министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев нарежда проверка в мините и обявява от трибуната на Народното събрание, че „алтернативата – хляб или смърт, е недопустима“. Докато тече проверката, в мината не се работи.
Симитли, 03.08.2013. Втори ден на траур, обявен в общината. Пристигаме в града по обед. Горещо е и очакваме всичко да е притихнало. Магазините обаче са отворени, кафенета са пълни, хората щъкат и прескачат от сянка на сянка. Единственият знак за нещастието са черното знаме, окачено върху сградата на общинския съвет, и наполовина спуснатите знамена на България и ЕС на централния площад. Искаме да заговорим някого. Пред общината са седнали двама едри мъже. Опитват се да се вместят в малкото сянка от короната на тумбестите дръвчета над тях. Опират си гърбовете и от време на време извръщат глава, за да разменят по някоя дума. Явно не им е особено удобно и изпитват досада. Когато ни виждат, че снимаме знамената, бързо се раздвижват. Заглеждат ни повикателно и поизпъват крака. На свой ред забелязвам символите на непосредствеността – късите панталони, чехлите, шлюпките от слънчогледови семки около краката. После забелязвам голямата златна гривна върху ръката на единия. Усещам нещо нагласено и карам А. да отминем. Тръгваме из парка покрай железопътната линия. Нови пейки, окосена трева, наскоро засадени палми, нови катерушки. Търсим един възрастен мъж, когото на път към общината сме зърнали да разгръща вестник. Няма го. Намираме друг на няколко метра от мястото, на което сме забелязали първия. Тъкмо си слага очилата, за да разгледа брошура на мобилен оператор. Заглеждам стъпалата му – обути в спретнати спортни сандали. Докато го приближавам, виждам, че е широкоплещест и белокос. Под ризата гърдите му изглеждат загорели. Заключавам, че е миньор. Опитвам се да го заговоря възможно най-спокойно. Не се получава много добре. Става нащрек. И все пак не ни пропъжда. А. го пита дали можем да седнем до него. Сядаме. Питам го какво мисли за случилото се в мината. „Какво да мисля, нещастие и трагедия!“, отвръща той. Обаче при изричането на последното се усмихва лукаво. Знае, че е казал нещо формално и за да не секне разговорът, бърза да добави, че навярно питаме за нарушенията в мината. Вече съм решил да не слушам това, което някой ще бърза да ми каже. Отклонявам темата за нарушенията и питам дали хората в Симитли са бедни. Не са, казва той. Имат работа – в шивашки цехове, в малки земеделски фирми, в общинската администрация. „А може би тези, които влизат в мините, нямат работа и влизат поради недоимък?“, питам аз. Отговаря умерено. Има и такива, които влизат поради недоимък, предимно роми. Те отиват да работят като забойчици. Но мнозинството, в това число и немалко пенсионери, влизат заради допълнителния доход и не работят на предна линия. Дава пример с единия от загиналите. „Здраво момче, имотно, имаше кръчма“. Понеже предполагам, че това, което става под земята, е свързано със ставащото над нея, питам още за живота в общината. Отбелязвам, че градът не ми се струва запуснат. Потвърждава. Тогава питам за кмета. Името зове към мисия на земята. Апостол Апостолов. Три мандата кмет. „От коя партия?“, допълвам въпроса си. Втора лукава усмивка. „На последните избори – от партията „За Симитли“. „Защо го харесват и гласуват за него?“, питам. Оправил пътищата и градинките с европари, осигурил и постоянна заетост на стотина души. Това е казано с осъзната дистанция. Отново разбира какво по-сложно стои зад дежурните названия. Не го коментира, симпатията към кмета постепенно набира преднина. Съживил футбола в общината. Отборът на Симитли стигнал и до Б група. Където имало равно поле, вдигнал около него трибуни и направил стадион. Напомня ми на някого, на него също. Така идва и следващата тема – за политическата обстановка в страната. „Ами протестите в София, както мислят за тях хората тук?“, питам аз. Заявява, че ще изрази личното си мнение. Сторил ми се е деликатен човек – и поради лукавостта, и поради лекото заекване. Сега обаче се разпалва и това, което казва, ми прозвучава крайно. „Преди при Бойко имаше ред, сега няма никакъв ред“, е първата му преценка. „Тия комунисти всичко ще окрадат и съсипят“, е втората. Дотук нищо, което не съм чувал, но ето и третата: „С пляскане и усмивки нищо не става, атентат трябва, някой да се жертва“. Думата „атентат“ ме жегва. Не отговарям нищо, но не спирам да мисля за казаното. На следващия ден обаче минаваме покрай гроба на Яне Сандански в двора на църквата „Св. Кирил и Методий“ край Рожен. На една от стените плоча, на която пише, че ктитор на църквата е „гражданинът Яни Сандански“. Гражданин! По тия места май във всеки гражданин дреме по един барутлия, в желанието за свобода и ред припламва безредие. Та вероятно в очите на моя информатор и аз, и всички мирно протестиращи приличаме повече на порцелановата Мис Стоун, отколкото на истински общественици. След думата „атентат“ не мога да не го питам с какво се занимава. Деликатността бързо се връща. Земеделец. После уточнява. Лозар. Има няколко декара лозе, произвежда вино и ракия. Не се е регистрирал като производител, продава без да плаща акцизи и не вижда нищо нередно в това. Внушава ми, че не го прави за да мами. Просто това е главоболие, което ще го разсее от важното в работата му. С красив жест описва над главата си дъга, все едно за да покаже как милва растенията. „Изсмукват ми негативната енергия“, обяснява с думи. Сега разбирам, че загарът, който съм видял в началото, не е от въглищния прах, а от слънцето. И че този човек никога не би приел доброволно да слезе под земята. Нито метафорично, нито буквално. Разказва, че по-рано, в началото на 90-те, въртял бизнес на средна нога. Зареждал магазини в София, търгувал с Гърция и Турция. Споменава имената на Карамански и Божков. С фина наслада, че ги е познавал, когато са били дребни измамници на Магурата. И с удовлетворение, дето не се е почернил като тях. После естествено заговаря отново за мината. Преди години изпитал любопитство да види каква е работата. Всички от неговото село отивали, поработвали, изкарвали допълнителни пари и точки за пенсия, само той странял. Та най-сетне, уговорен от някакъв братовчед, се наканил. Обаче подранил за срещата. За да влезе в забоя, трябвало да изчака да излезе дневната смяна и да застъпи нощната. Чакал десетина минути пред тъмния отвор, от който излизал смразяващ въздух. После, без да разбере защо и как, краката му сами го изнесли надалеч от района на рудника. Повече никога не се върнал и не проявил желание да разбере как се работи там. Разделяме се с Никола. Подобно на Омиров герой, който първо разказва пред своя сътрапезник историята си, а после си казва името, чак в края на разговора нашият информатор казва своето. Подаваме си още веднъж ръка и бързо се отдалечаваме. Остава ни да видим рудника. Пресичаме моста над Струма и попадаме в Ораново, преди отделно село, сега квартал на Симитли. На фона на оживения център, тук безлюдно, занемарено и безжизнено. Полуокръжност от окъртени блокчета – от онези, на чийто балкон очакваш да видиш сателитна чиния и овехтяло пране. Няма нито чинии, нито пране. Навярно никой не живее тук. Същото е и с рудника. Ако го гледаш отвън, не би казал, че той работи. Съоръженията са потрошени, всичко тъне в зеленина, бръшлян е превзел портата на мината, паянтови курници са намери опора на металната ѝ ограда, кокошки и пуйки тичат в зейналото край нея дере. Обикаляме няколко пъти. Никой не се появява. За да се върнем, минаваме под малък надлез. Засипан е с въглищен прах. На едната стена поредица от некролози, опръскани с черни петна. Срещу тях самотен поокъсан плакат. Зачитам го. Настоящият ръководител на мината Валери Манов и група негови съмишленици се явяват на последните общински избори. В листите на партия „Лидер“. Партия „Лидер“! Върху надлеза няколко жълти вагона с надпис ТЕЦ Бобов дол. Припомням си нещо, което Никола каза в началото на разговора. Че на последните парламентарни избори всеки миньор трябвало да осигури по пет гласа (неговият и на четирима роднини) за партия „Лидер“. Партията на Христо Ковачки, основният изкупчик, чрез ТЕЦ Бобов дол, на суровината, изкопавана в рудник „Ораново“. „А платиха ли им гласовете?“, попитах Никола. Трета лукава усмивка. В неделя се изкачаваме до Роженския манастир. Край входа на църквата „Рождество Богородично“ стенописи от XVI в., изобразяващи Страшния съд. Вляво от входа на църквата един от тях ме поразява. Стълба между отворилото се небе и зейналото като огромен червен змей пъкло. Обикновено върху библейските стълби има само един ред люде. Тук са два. Едните, короновани, с помощта на ангели, сигурно се изкачват, други, изкушавани от хвърчащите покрай тях дяволи, зашеметени губят равновесие и пропадат, за да бъдат погълнати от чудовището. Групите са много близо една до друга и са строго симетрични, но между тях няма пряка връзка. Няма и не може да има. Така са мислели хората през XVI в., отърсили се от феодалното мислене: доброто не може да се докосва до злото, тези, които се изкачват, вече не притежават душите на тези, които слизат, ами всеки е сам за себе си и решава съзнателно в коя от двете групи ще участва. Дали, в крайна сметка, този мит за разделението между изкачващите се и пропадащите по небесната стълба не е един от най-страшните митове на българския преход? Дали станалото в Ораново не ни подсказва, че в България продължават да съществуват горен и долен свят, които външно нямат нищо общо помежду си, не желаят да знаят нищо един за друг и всячески избягват да се срещат и общуват, и все пак са свързани и зависими един от друг? Отприщила се природа, нещастен случай, може би чиновническо недоглеждане, непремерен риск от страна на работниците и дори глупост – да. Но има и друга причина за нещастието. Симбиозата между човешката слабост и обществените изкупчици на души. Битовият феодализъм, укрит в покрайнините на трудно живващите ни градове. И псетата на столичните олигарси, охраняващи правото им върху живота и душите на българите.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Ето, обаждам се. Какво ни казва прекрасният заглавен текст на Георги. Също като отличното писателско говорене на Марио Льоса в “Литума в Андите” или на Халед Хоссейни в “А планините ехтяха”, че за да се говори по-добре за една човешка реалност, за нея трябва да се говори и подобно, и различно. Това е силното в тази дописка-интервю - че Георги е намерил събеседник, който разпитан добре, е изказал особеното по-сложно истинно, че реалността там в Симитли е неравна.
Препитанията са обикновено едни, допълвани с други. Всеки някак си се урежда и всеки урежда. Да се живее в тази страна означава да съчетаваме и да уреждаме себе си. Което впрочем означава, че, бидейки в нея и милеейки за нея, трябва и да сме извън в нея, поне с единия крак, в едно свое, което е само частично свързано с цялото. Но от това и цялото, и то е някак раздробено, уж е цялото, но постоянно е нецяло и в този смисъл, че там, където би трябвало да е съсипано, не е точно такова – на едно място е съсипано, но на друго не е.
Защо сравнявам дописката на Георги с горните два романа. Защото е постъпил писателски да говори за нещо, което го интересува, с гласа на друг, очевидно различен от него. Така постъпват и Льоса, и Хоссейни. Е, при тях гласовете са повече, става дума за дълги текстове, а и това, което се казва е много по-обхватно. Големият въпрос е дали онова сложно, което се казва и което може да представи една по-обхватна реалност, може да се казва и по-накратко? Може донякъде.
В “Литума в Андите” Льоса показва една страна – Перу, която се опитва да бъде държава и да обхване своето цяло, но не може. Затова и както се разпада най-напред географски на низина-селва на Амазонка и висока планина, тя се разпада и на столица Лима и провинциални места, някои съвсем провинциални на малки общности с исторически объркана идентичност, в която старото индианско, селското, природното и животинското са дотам свързани, че като че ли единственото, което има наоколо, са само отделните живи същества.
Литума е симпатичен полицай без собствена история. В хода на книгата той “се храни” с хем баналната, хем вълнуваща любовна история на своя подчинен. Но Литума изпълнява съвестно задълженията си и разследва изчезвания на хора, очевидно свързани със случващото се в местната кръчма на миньорското селище, където са го заточили. След предишно всъщност успешно разследване, което не е било в угода на висшестоящите в онази област, от която са го преместили. Бавно и постепенно, разбирайки все по-добре това място на този стръмен баир, а и цялата си страна, Литума разкрива колко комплицирана е истината за тези изчезнали.
Те не са просто загинали и не са станали жертва на върлуващите в планината бунтовници, с които държавата не се справя, а са били разкъсани и ядени в една смесица от старо суеверие и съвременно неподвластно въображение. Това е този свят – откъсната столица, която се опитва да живее световно универсално, присвоена от хора с човешки страсти, и катастрофиращи несвързани места, в които човешкото избухва по други начини, но в изстъплението на пиянски празници, които завършват и канибалски с прекрачване на границите на човешкото.
Неудържимо въображение, похранвано от факти, но сигурно и от размишления за човешката природа. Льоса, разбира се, е непоправим левичар и в романите си прави и това – критикува буржоазната държава и нейния образец. Затова и не си купих книгата с есетата му, нито отидох на отличаването му с доктор хонорис кауза в Софийския университет. Да, но е знаменит писател, който разказва многогласово. Сигурно, ако трябва да каже по-накратко какво е разказал, ще си избере един от смислите и ще го усили. Смислите обаче са много и не могат да се изброяват. Така е със смислите на реалностите.
Разбирате накъде бия. България има нужда от такъв писател, който да покаже как станалото преди много време разделяне между европеизирана София и изостанала провинция, задълбочено после тогава и тогава и така и така, продължава и сега и как сегашното отваряне на света навън произвежда и вътрешното отваряне, на което са проява и сегашните протести. Спирам до тук и настоявам - че ако сме университет в по-високия смисъл на думата (а сме), сме задължени да се насочим и натам.
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7506 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-08-19 12:06:21 |
|
|
Това на Георги за фигурите " Трябва да има фигури, които като обединяват в себе си чертите на враждуващите обществени фракции, могат да обединят около политиката, която провеждат, и обществените групи зад тези фракции" Трябва. Но ето чета по-нататък "...лидер, който да свърже тези две идеи. Енергичен и силен лидер, който няма да ни поучава с европейското и да ни кара да си мислим, че сме диваци, а ще съумее да извади от българското онова, което е адекватно на днешния живот. И понеже такъв лидер надали ще се намери при реформаторите, вероятно рано или късно отново ще се появи начело онзи, който най-много прилича на него през последните години. Но, за съжаление, само прилича"
Проблемът е в това - европейското да не се "вклинява" в националното, а по някакъв начин да се интегрира без едното и другото да си загубват своето. Но дали, наистина, това е проблем?
Аз въпреки много пречки старая се поне да присъствам в най-актуалните ситуации. Ето ,имах на 16 август някакви технически проблеми с ремонта. Реших ги набързо и просто проверих нета. Прочетох един зов за помощ-няма никой на протеста ..освен автобусите от провинция. Тръгнах, не че да викам, но поне да присъствам телесно. Заварвам едно бойно поле, след като армиите се оттегляха. Празно! А по периметъра на това поле се придвижват странни групички хора, които явно не са "тукашни".Гудукат и викат от време на време "оставкта", но някак не са в стила на протеста.После научих ,че това бяха ангажираните партийно симпатизанти на ГЕРБ.
Това, което ме порази не беше тяхното присъствие. Напротив, имат право и имат интерес. Порази ми една огромна дистанция между демократическия протест и чисто комунистическото мероприятие, на което те бяха съвсем адекватни участници.
Та за "фигурите" и "лидерите" Георги точно схвана техния дефицит,който идва от неспособност да разбират "масите". За мен има парадокс-европейското остава на страна на неразбирането, въпреки че патосът на европейското е именно разбмирането, способността да бъде приет и тълкуван различния в неговата различност. Ето това липсва днес за лидерите дори и в най простия си вид - на мнението. Сблъсках се с различното екзистенциално. Това , което се разгръща в София е мъчителната драма на намиращите се в едно ментално пространство "различни" Та те са различни точно защото тикава са им роли в това плоскостно "диалогично" пространство Десните се различават от левите, а левите им отговарят съответно конвенционално. Играят една игра (Ветгенщейн) Ето в тази игра вече не играе третият - електорат. Това е същинския различен, за който потопени в своята вековечна игра партньори нямат никаква представа. Ето защо ГЕРБ успя да се намеси в този безкрайен "диалог"-той успя да бъде разпознат от този излишен трети-от електорат. И дясното, и лявото днес нямат това предимство-те са сами на себе си електорат. Засега по стечение на обстоятелства -електоратът на левите все още е по-голям количествено, от електората на десните. Но това не са електорати в същински смисъл на думата - те не избират. Електоратът на ГЕРБ избра тази партия да го представлява.Проблемът на десните да бъдат припознати от електората, който ...не си осъзнава като такъв, на негласуващите. И точно тук проблемът видян от Георги е и най-тежък. Защото негласуващите не са маса.По-точно това е изключително виртуална маса. А прочетох едно искрено мнение-защо лъжете защо приемате да участвате но не участвате в събитията Става дума за социалната мрежа.Ето това - приемат, но не участват!
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7504 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-08-18 17:51:43 |
|
|
За енти път прочитам интензивния последен комент на г-н Баджаков. Ще си позволя да изразя предварително своя интерес и удоволствие, ако той би развил и ни предложи свой по-разширен текст по тази сърцевинна българска политическа дихотомия. За мен такова по-пълно оглеждане-отсяване на преходния опит за демокрация в страната ни, на оголване на нейната заболяла /теоретична, псевдотеоретична и практическа/ двуполюсност е спешна задача за независимата българска политологическа и социологическа общност. Формулирането на кратко-разбираем /тезисен/ самобитен политико-реформаторски идеен пълнеж е очаквано както от многоцветния граждански протест, така и от огромна, пасуваща електорално прослойка от хора, неприпознаващи изолирания си граждански статут, личните си щения, нужди и проекти в съществуващата досега, закостеняла и абсолютно несвързана с конкретни дългосрочни социални и приоритетни национални интереси, партийно-манифактурна самодейност.
Както и преди съм намеквал, време е да спуснем завесата на нескончаемия български партиен спектакъл. И от що-годе доказалото се като работещо демократично, през едно голямо, радикално реформаторско отваряне и разширяване към икономически реалния, свободно преценяващ и разумен избирател, да променим тъжната, двусмислена картонено-марионетна картинка. Отдавна незабавляващата нито нас, нито загрижените ни нови демократични партньори. Годна и приятна за алчното око само на 2 или 3 процента нашенски „късметлии“ и роднинско-охранителния им слугинаж.
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7503 |
|
Dekarabah - 2013-08-15 11:57:04 |
|
|
Тези дни чета с истинско удоволствие „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев. И съжалих задето не предложих (а и никой друг не го направи) тази книга за обсъждане на семинара върху Херодот през миналата учебна година. Защото с пълно право двете големи исторически книги могат да се разгледат успоредно. Ето например това: по подобие на Херодот и Симеон Радев смята, без да го изказва, че историята се развива от противопоставяне на две големи сили, на два свята. При Херодот това са световете на елините и варварите, при Радев това са световете на консерваторите и либералите. Консерватори и либерали. След освобождението двете големи български партии се нарекли така, за да прилича партийният ни живот на този в Европа. Е, като се кажело „либерали“, на много места се разбирало анархисти, та поради това – и, разбира се, поради невчесаната си бурна коса и рошавата брада – Петко Каравелов бил гледан малко подозрително от русите и западните дипломати. Привнесеният етикет обаче не скривал същественото местно в двете партии. Едната, консерваторите, смятала, че народът не е достатъчно подготвен за самоуправление, затова настоявала за по-консолидирана власт и повече държавни институции, контролирани отвън, за образователен и имуществен ценз при избора на депутати и държавни служители, за учредяване на Сенат и пр. Другата, либералите, където общо-взето попаднали повече бивши хъшове като Стамболов, била по-право народна партия. И езикът й бил такъв – пълен с пословици, притчи и хаплива ирония, за разлика от езика на консерваторите, особено този на д-р Стоилов, който искал да звучи полирано, образовано и научно.
Симеон Радев обаче, истински талантлив писател, не остава твърдо при парадигмата, която използва. Така например в един великолепен портрет на Каравелов, тръгвайки от неговата мания да цитира авторитети от Платон до Бентам, наблюдавайки и държавническите му реакции, изтъква неговите черти на консерватор и показва как те се преплитат и понякога влизат в спор с възгледите му на народен водач. По-късно ще покаже същото и при Стамболов. Смисълът на това отстъпление от парадигмата е ясен. За да се успее в обществения живот, трябва да има смесване. Трябва да има фигури, които като обединяват в себе си чертите на враждуващите обществени фракции, могат да обединят около политиката, която провеждат, и обществените групи зад тези фракции. Това е и репликата ми към последния коментар на Момчил Баджаков. От една истинска реформаторска партия днес се очаква да обедини, както казва и Огнян Минчев, европейския път на България с разбирането и устояването на нейната собствена национална идентичност. Но, първо, аз не виждам партиите в Реформаторския блок да проявяват особен интерес към националната ни идентичност. Така или иначе, там нещо още се намества, някой излиза отгоре. Като гледам по реакциите към едно и друго, отгоре излиза напористо Меглена Кунева. Ами, нормално е да излиза. Много по-опитна е от Радан Кънев и в един момент ще го поведе за носа. Все едно, въпросът е, че от нея не може да се очаква да стане носител на нова и силна идея за национална идентичност. Тя си знае едно, Европа и европейските ценности, него си мели. Откъдето и второто. Трябва лидер, който да свърже тези две идеи. Енергичен и силен лидер, който няма да ни поучава с европейското и да ни кара да си мислим, че сме диваци, а ще съумее да извади от българското онова, което е адекватно на днешния живот. И понеже такъв лидер надали ще се намери при реформаторите, вероятно рано или късно отново ще се появи начело онзи, който най-много прилича на него през последните години. Но, за съжаление, само прилича. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7502 |
|
Георги Гочев - 2013-08-15 11:27:35 |
|
|
| Най-важният акцент в статията на Огнян Минчев е не толкова утопичната идея, че е било възможно бързо изграждане (след комунизма) на истинска дясна българска партия от консервативен тип, колкото, необходимостта от обединение на българските антиолигархични сили именно чрез преодоляване едновременно както на "вносния либерализъм" на прехода, така и на посткомунистическото патриотарство - едновременно наследено от комунизма, но и внесено отвън от "петата колона" на руския империализъм. Затова и словосъчетанието "социален консерватизъм" не звучи безсмислено, доколкото обединява едновременно европейската и българската идеи. Европейската - но в нейното българско преосмисляне и българската - като неотменна част от европейската традиция и наследство. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7501 |
|
Момчил Баджаков - 2013-08-13 10:05:04 |
|
|
| „Чингене чалар, кюрт ойнар“. Това е турска поговорка, означава „циганче свири, кюрт танцува“ и описва ситуация на безредно празнуване, на сатанинска веселба. П. Р. Славейков я цитира в края на статията си от 1886 г. „Кой управлява България?“. Човек трябва да си къта поговорките както си къта безопасна игла. Не знае кога ще му потрябват, за да върже гащите на провисналата действителност. За тази поговорка се сетих днес, когато прочетох материалите около безумните стъпки на контрапротестиращия с прякор Петното. Приближен на групата Василев-Пеевски-Бареков, този тип моли премиера Орешарски да му позволи да сформира доброволни граждански отряди с цел въвеждане на ред в София и страната. Преди време за същото право молеше и Волен Сидеров, но сегашният случай изглежда по-зловещ. Ще обясня накратко защо. Защото такива като Петното – смачкани от живота си, озлобени кокошкари – са десетки хиляди в България. Готови да се разтанцуват с голи ножове по свирнята на всеки, който ще им обещае бърза справедливост и дребни облаги. Та това, което виждам, че може да се случи през есента и което, струва ми се, трябва да ни безпокои: насъскване на хората като Петното срещу протестиращите за промяна на общественото съществуване. Досега говорихме как властта може да използва МВР за репресия върху протестиращите, но по-сериозната заплаха според мен идва от тези уж защитаващи реда и справедливостта „граждани“. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7500 |
|
Георги Гочев - 2013-08-11 16:58:01 |
|
|
Поздравления и за Димитри, който започна тази поредица от ясни позиции и формули, още по-голямо поздравление за Георги, а и за Декарабах. Но на него искам да му кажа следното малко. Напълно възможно е да мислим така, както казвате, и то да е право, и в същото време да влизаме в моменти на друго, което ама никак не се съгласува с това, което мислим и казваме. В това е проблемът. Поне за нас като мислещи и разбиращи същества. Живеем в моменти, които само донякъде се свързват. И тези прекрасни казвания сега са такива щастливи пълни моменти. Задачата е в по-трайното осъществяване.
Затова и за мен по-истински радостното сега е, първо, тази ваша поредица от няколко кратки ясни силни слова, и, второ, упорството на уличния антиправителствен протест. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7499 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-08-10 07:51:34 |
|
|
Прочетох по-рано коментарите на уважаемите г-н Варзоновцев и г-н Гочев. Мога да кажа сега кратко – мисля еднакво с Вас. С преки наблюдения отпреди четвърт век, а сетне и с косвени, аз познавам „кътните зъбки” на тази партия. Нейната жизненост за почтена и полезна обществена деятелност и инициатива беше ампутирана /ако изобщо я е имало/ още преди началото на 70-те години на м. в., откогато се срещнах отблизо с нея. С две думи тя може да описана като жужащ от интриги кошер, побрал в себе си „исполински” и дребни кариеристи – търтеи, пчелички-„работнички” /от типа Мая/ и тук-там, за квас, някой по-подготвен, работещ човек, който обикновено слагаха да комбинира връзките с т. нар. профсъюзи. В кошера и всяка негова празна пита имаше и по един член-пазач, ухо на ДС. Проста схема, уж партия, а всъщност, една уголемена, изобщо неизлекувана от Сталинското парт-строителство организация за обществен надзор и агитационно-пропагандни фойерверки. Леко напарфюмирана с „интелектуални пътешествия” из европейския и световния ком-социалистически ландшафт.
Ако питате мен, нищо не се е променило в тази партия до ден днешен. Ако пък трябва да бъда докрай искрен, тя отдавна е на изкуствено дишане в газово-атомната „клиника” на уж декомунизирана Русия. В последното десетилетие под специалната грижа на неизлечимия кагебист доктор Путин. Сега главният български проблем, според вашия глупав маркиз, е, този самозван „лечител” да не погуби цял един, сравнително горд и с длъжка история, народ, в опитите си да задържа към живот и препарира едно съсухрено, изстинало партийно тяло.
И за да не ви звуча съвсем като погребален агент, а поне малко като историк, вгледайте се в животописа на лекуваната „торба червени кокали”. Пребройте малките плюсчета и огромните минуси, с които ни отделиха от просперирала „кризисна” Европа за 69 години. И тук сметката е проста – от 7 до 15 пъти по-нисък стандарт на живот.
ПП: Ако в България ще се ражда нова партия, трябва да го подхванат хора, неносещи вируса на местното ни „партийно строителство”, демократи с отлично познание за историята и ценностите на старите европейски партии. И - слагащи гражданското пред личното, бъдещето на нацията пред своето приспособено битие.
|
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7498 |
|
Dekarabah - 2013-08-09 21:14:05 |
|
|
Благодаря за пълния отговор, Дмитрий. Така е, но и аз смятам същото. С едно уточнение: че големият въпрос, по който си струва да се говори, не е дали старото родово-кланово е продължило да действа в БСП, а дали действа и извън него – върху цялото партийно пространство? Някакси е логично БСП да има за лидер именно Сергей Станишев, но какво правят децата на бившите високи и средни партийни кадри в дясното, че някои от тях тръгват да стават и негови архитекти, лица и експерти? Например с какво право, Дмитрий, Меглена Кунева, и обвързана със средната и висока партийна номенклатура, и още повече направила фамозната си кариера на европолитик в онази, истинската тройна коалиция, без да проявява никаква сериозна съпротива срещу нейните безобразия, сега, измита от провала на последните избори и от немай къде отишла в опозиция, ще бъде водещо лице на т.нар. „реформатори“? Изобщо даваме ли си сметка, че един от най-големите абсурди на обществения ни живот беше и упорито иска да продължава да е настояването, че с подобни основополагащи кривини, – които могат някакси да се оправдаят и замажат, защото все пак никой не е виновен от какво семейство е и никой няма да вика „не“, като го пращат да учи или работи в чужбина и му осигуряват с пъти по-добър живот от редовите българи – ще строим правдини?
Точно затова съвсем новото поколние на 20 и 30 годишните не може и няма да припознае като свои нито БСП, нито която и да е обединена или необединена дясна партия, пълна с този атавистичен отпадък. Тези привилегии да си от столично партийно семейство, да си завършил елитна езикова гимназия, да си се правил на гамен пред милицията през 60-те, 70-те или 80-те, защото си имал корекомски дънки и, разбира се, гърба на някой в ЦК или много близо до ЦК, да си завършил или специализирал по-навън от Югославия и да си имал достъп до живота в либералните демокрации - достъп, заплатен с държавни средства, докато масата хора не са имали подобен достъп, тези привилегии вече не са с времето; не е никак с времето обаче и техният днешен човешки резултат, ляв или десен, който най-малкото вътрешно продължава да разчита на тях и да не иска да повярва, че е аут от обществения живот и почти никой не иска ни да го чува, ни да го знае. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7497 |
|
Георги Гочев - 2013-08-09 16:10:13 |
|
|
Съжалявам , но пак не съм съгласен, този път с Георги. Тук ще се опитам малко да развия своето несъгласие. БСП заема място на съвременната европейска левица по принцип , а не тактически или технически. БСП се припознава като компартия на Димитров, Червенков, Живков от хората, които чисто жизнено са свързани с това време. В това отношение БСП не проста замества или подменя социал-демокрация, но изчерпва възможността да бъде припозната каквато и да било друга "левица" освен нея. Това е кланово-биографическа симбиоза. Вътре, разбира се, отдавна израсна нещо различно, но биографично свързано с клана, с родата, с времето. Наблюдавах опита това нещо изразнало вътре да се еманципира-не става.Веднага губи припознатостта си от масата вярващи.
Днес също има интересни опити да се заеме лявото така да се каже от дясното, от младите и образованите познавачи на западния марксизъм. Но те пак не са припознати като свои-нямат и преките биографични връзки. Казвам от дясно условно. Според мен това е последния ешелон на движение от БСП навън, който започна дори преди 10 ноември от среда на висшия и средния партиен ешалон. Но тогава това беше движение надясно и към дясното. Днес последните групи от "излезли" навън се опитват да се върнат като нова лява алтернатива. Но остават изолирани, не се припознават от биографичната основа на БСП.
Има и още един фактор, който няма да позволи на БСП да "се развие до европейското" - Руското. Лявото при това не само в биографичния пласт на БСП електората, но и в обществото се асоциира именно с Русия, с Москва, с Белене.
Това закотва днешната БСП за лявото въпреки очевиден стремеж на елита да се отскубне от русофилството. Всяко такова движение веднага нарушава симбиозата и притегля "новаторите"обратно ...към миналото. Бих се съгласил с Георги в едно отношение БСП би могла да се задържи - не само на власт, но изобщо в политическото пространство чрез "иновации в социалната среда" Но опитът показва, че този род иновации не са нищо друго освен имитации.(Прословутият плосък данък, пример тому). Когато написах за прекратяване на тази партия имах предвид преди всичко реалното и радикално поражение в чисто екзистенциален, А НЕ икономически план, нейното разобличаване не на числа и проценти ,а в реалното положение на обществото. Именно липсата на това окончателно поражение, постоянната мимикрия, съглашателство и приплъзване в множество публични упражнения задържа и консервира БСП.БСП премина жестоката зима 90, 96-97, и се надява отново да се приплъзне и тежката зима 13-14. |
| Тема № - 81 |
Коментар № - 7496 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-08-09 14:35:23 |
|
|
|
|
|
