БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Небето над нашето съединение

ГEOPГИ ГОЧЕВ


Преди три месеца, в началото на протестите, написах, че единственият начин БСП, ДПС и „Атака“ да се задържат на власт, е да пренесат бурната обществена ненавист към себе си вътре в обществото. Или трябваше да подадат оставка, или трябваше да приложат върху България принципа „разделяй и владей“. В името на властта направиха второто. Така България беше разделена на два лагера. Гражданите, които могат да си плащат сметките, срещу гражданите, които не могат. Протестиращите за ценности срещу протестиращите за цени. Богатата София срещу бедната провинция. Софиянци, казваше медийната пропаганда на управляващите, протестират или защото са пряко платени от Джордж Сорос и кръга „Капитал“ на Иво Прокопиев, или просто защото няма какво да правят в скучните летни дни, докато в същото време българите, живеещи в провинцията, честно опъват каиша и чакат с трепет социалните мерки, обещавани от кабинета на Пламен Орешарски.

„Ние“ и „те“, „те“ и „ние“. Реториката на разделението работеше денонощно. И от двете страни на България. Докато Георги Господинов пишеше, че протестиращите са красиви и умни, Антон Кутев ги изобличаваше в дребнобуржоазни страсти. Докато протестиращите се хвалеха, че превръщат своя протест в естетически шедьовър, Велислава Дърева го громеше във в-к „Дума“ с фразите „бунтът на ситите“ и „весела променада“. Има ли бунт на ситите, трябва да има и бунт на гладните. Появи се контрапротестът в защита на правителството. И в крайна сметка по подобие на България и София се раздели на две зони – пространствени, но и часови. Т.нар. „сити“ излизаха на протест в 18.30 часа, на като че ли проблясващите аристократично жълти павета (наричани презрително от контрапротестиращите „жълти плочки“). Т.нар. „гладни“ пък се събираха на сивия, поокъртен мраморен площад пред НДК час по-рано – и за да избегнат среща със ситите, и за да имат достатъчно време да се приберат у дома за вечеря.

Изглежда е вярно, че бунтовете, революциите и войните отключват и най-доброто, и най-лошото в човека и обществото. Протестът показа ясно, че в България вече се е образувала гражданска общност, способна да въздейства на политиците и да им търси отговорност, но заедно с това той разбуди и обостри редица стари разделения в страната. Първо, разделението между управляващ елит и управлявани. Второ, разделението между София и провинция. Трето, разделението между южна и северна България. Четвърто, разделението между русофили и русофоби. Пето, разделението между българи, свикнали от османско време, че всичко, свързано с живота извън дома, се урежда благодарение на лични връзки от някой по-силен, и българи, които, малко наивно гледайки на Запад, вярват в равенството пред правилата и процедурите. Шесто, разделението между българи, чиято идея за свобода и благополучие се разпростира върху дома и личните им отношения, и българи, в чието благополучие присъства и възможността за свободно обществено действие. Седмо, разделението между българи, които смятат, че грижата за общественото пространство е на държавата и природата, и българи, които смятат, че грижата за общественото пространство е на тях самите. И т.н.

Изведнъж сякаш осъзнахме, че България е съставена от много Българии. И започнахме да се питаме кое ги свързва, кое би прави едно цяло. Може би общата кръв? Няма как всички в една страна да бъдат роднини. Може би територията? Може би патриотическото чувство, предавано чрез историята и езика? Не само. Може би личностите? Като че ли най-вече те. Вгледахме се в личностите. И забелязахме, че не са пощадени от обществената диалектика. В техните образи, в зависимост от гледната точка, нашите различия се проявяваха или като твърде крайни или, обратно, като преодолени. Образи едновременно на невъзможното и възможното обществено съединение. Пламен Орешарски, Росен Плевнелиев, Бойко Борисов, Николай Бареков – всеки от тези беше припознаван от едни българи като разединител, а в същото време от други като обединител на нацията. Липсваше обаче фигура, независимо дали на отделен човек или на партия, която да е едностранно призната за обединяваща. Нея просто я нямаше и продължава да я няма.

Същото се случваше и с обществените събития и празници. Нито едно събитие, нито един празник, официален или частен, не разруши границите между групите, в които вече бяхме. Всичко, което се случи от юни до септември, усили нашите разделения. За социалистите съборът на Бузлуджа на 27-ми юли (тази година събрал над 50 хиляди души) стана символ на обединението на България, докато за протестиращите – символ на правителствената социална политика à la „бира скара“ и повод за многобройни шеги; на една немалка група протестиращи, вече поуморени от тримесечния протест, концертът на Роджър Уотърс на 30-ти август вля нова сила да протестират, докато левичарите се почувстваха едва ли не измамени от музиканта, известен със социалистическите си възгледи, и видяха в думата „Оставка“, изписана от него върху мултимедийната стена на шоуто, грубо предизвикателство към независимостта на страната.

В спорове за разединението и съединението на България – така, може да се обобщи, протекоха летните месеци. Дойде септември и с него като че ли най-българският празник – този на Съединението от 1885 г. Дали той щеше да ни обедини и свърже, или, напротив, щеше да утвърди разделенията? Това, че Съединението се празнува официално в Пловдив, а не в София, беше знак за възможен компромис. Подготвяше се неутрален терен, на който двете Българии – тази на София и тази на провинцията – могат да се срещнат. Това, че трябваше да присъстват заедно президентът и министър председателят, също беше знак за желано помирение между институциите. Може би застанали един до друг за пръв път от много време, те щяха да намерят общ тон и решение за изход от обществената криза? Дали президентът, който беше заявил в началото на септември, че България не може да продължава да съществува разделена по начина, по който е разделена, нямаше да направи нещо решително? Дали ние, които щяхме да присъстваме на празника, нямаше да намерим чрез него начин да бъдем свързани в едно по-голямо цяло? С тези въпроси заминахме за Пловдив.

Намираме улиците около площад „Съединение“ отцепени от местната полиция. Тук са и бронираните камионетки на жандармерията. Защо е необходима, питаме се, толкова много охрана? Кого ще пази? Кого от кого ще разделя? Малко преди 20 часа разбираме. Не особено многолюдно, но шумно шествие приближава площада. Първо чуваме тъпаните, свирките и виковете „Оставка“ и „Мафия“, после виждаме, начело на колоната, познатия ни от софийските протести лозунг „Граждани срещу мафията“. Без да помислим, че вече взимаме страна и някакси саботираме желаното свързване в по-голямо цяло, се присъединяваме към шествието. Полицията се опитва да ни отклони и разпръсне, но не ни спира. Разделяме се на ръкави, за да минем през тесните улички, и пред площада отново се събираме. Нареждаме се на тротоара в подножието на официалната трибуна, зад гърба на строените армейски части. Хората, дошли за празника, ни гледат любопитно и като че ли с лека изненада. Вдясно от нас, съвсем близо до трибуната, са паркирани няколко големи черни коли. Пазят ги отвън, от което става ясно, че не са празни.

Пламен Орешарски е обявил, че ще присъства, но дали наистина ще присъства? Да, присъства. Около 20.30 часа малко смутен се изкачва на трибуната заедно с другите официални лица. В този момент възгласите срещу правителството набират сила и заглушават звука от трибуната. „Орешарски вън!“, започваме да викаме. Следва „Предател“ и „Мафия“. Тъпанът издумква три гръмки залпа. Дали пък организаторите няма да прекратят церемонията поради шума? Дали ще допуснат камерите на националната телевизия, която предава пряко от площада, да покажат как официалният празник се превръща в протест срещу властта? Разпалвам се вътрешно от една случка, разказана от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“. На 1 април 1884 г. т.нар. „казионна партия“ на Източна Румелия свикала в Пловдив митинг в подкрепа на турското управление на областта. Изнанадващо сред множеството се появил Иван. Ст. Гешов, по това време още горещ привърженик на идеята за съединението, превзел митинга и го обърнал в демонстрация на съединистите.

Въпреки шума и очевидния конфуз на официалните лица проверката на войските преминава по протокол. Идва речта на президента. Замлъкваме, за да я чуем. Гласът му леко трепери. Не мисля, че си даваме добре сметка какво преживява в този момент. Като президент трябва да бъде обединител на всички българи, а като частно лице е показал, че подкрепя една конкретна група – тази на протестиращите. Трудно му е да балансира между двете си роли. И ние никак не му помагаме. „Г-н президент, поискайте тук и сега оставката на Орешарски“, провиква се през мегафона една от протестиращите. Инстинктивно всички сме си помислили, че това може да се случи и трябва да се случи именно в този ден. Защото виждаме в Орешарски човека, който ни разделя. От другия край на площада други обаче виждат подбудителя на общественото разделение в Росен Плевнелиев. Дюдюкания и викове „Оставка“ ще се опитат да заглушат края на речта му.

Изведнъж в очите ни светва лампа и пред нас се появява камерата на БТВ. „Не смятате ли, че опорочавате празника с протеста си?“, пита Габриела Наплатанова. Гласът ѝ е завалян, което прави въпроса ѝ още по-лукав. Той вече съдържа оценката, че сме опорочили протеста и ни кара да се оправдаваме. Докопала е бащата на А. Вероятно го е избрала и защото мъжете на средна възраст в България обикновено се оправдават. Отговорът му обаче е уверен и кратък. „Не, не опорочаваме празника“. В този момент зазвучава химнът. „Ето, виждате ли, ще почетем химна“, казва моят тъст. Всички коленичим. Репортерката също. Усещам, че иска да пита още нещо и вероятно се готви да попита, но се колебае. Ние на свой ред тържествено сме свели глави, мълчим и се усмихваме. Сега всички на площада изглеждаме като едно цяло. Уви, само изглеждаме.

С края на химна скачаме от местата си и започваме да викаме „Оставка“. „Стига си пищяла, ма!“, засилва се към А. едро, облечено в червена тениска момче. Налита на бой. „Провалихте ни празника“, изкрещява, размахвайки юмрук. А. се опитва да му обясни, че протестът не е срещу гражданите, дошли да празнуват, а срещу някои политици на трибуната. Това никак не го успокоява. Търси разправа и възможност да се изкаже. Може да го успокои само Габриела Наплатанова. Сега отново е в играта. Бърза да не изпусне скандала и повежда камерата към недоволния. „Тук има официална музика, тя трябва да се уважава“, чувам го да казва. Около него вече са се събрали други недоволни и шумно ни се заканват. Започваме да викаме към полицията, стояща наблизо, да се намеси. Няма намеса. Намесват се по-едрите мъже от групата на протеста и с няколко груби фрази пропъждат провокаторите.

Тогава виждам, че в групата на официалните лица има един човек, който не си е на мястото и въпреки че е заобиколен от хора, е като че ли сам. Чертите на лицето му са по-изострени от обикновено, пристъпя от крак на крак, върти глава и хвърля кисели усмивки към гражданите. Не знае къде да се дене. Не знае къде да се утеши. Не може просто да ни се скара или да ни изгони от площада. Излъчва безсилие и умора. Никой не очакваше, че ще издържи цели сто дни. Вероятно вече издържа трудно. Пропусна да си тръгне с достойнство след скандала с назначението на Пеевски и за него нехаресването постепенно се превърна в опозоряване. А опозореният вече може само да тича. Ще се затича ли той сега? Съмнявам се. Но предполагам, че тича вътрешно. Което го кара от време на време да потреперва. Тогава лицето му грозно се изкривява от слабост и злоба. Треперко паша, така Захари Стоянов наричал в статиите си губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич – и поради старческото му треперене, и поради нежеланието да скърши волята на султана и да вземе сам страната на своите сънародници, желаещи обединението на България. Треперко паша, това е и нашият министър председател. Един слаб и страхлив министър председател. Един министър председател, който ни разделя.

Избухването на зарята навярно е донесло облекчение за Пламен Орешарски. Има причина да не гледа право към онези, които го освиркват. Хвърлям едно око към трибуната и виждам, че е обърнал глава нагоре към небето и се взира в него. Какво ли вижда в тази нощ? Дали изобщо вижда илюминациите? Дали наистина небето му дава закрила от нашите обвинения и обиди? Когато си станал за резил, си мислиш, че всеки шум и всеки блясък те сочат с пръст. За Пламен Орешарски тази нощ трябва да е нощ на превратности, това небе трябва да е тъмно, облачно, страшно. А какво е за нас? На няколко крачки пред групата ни възрастен човек държи на ръце внучето си, гледа зарята и плаче. Плаче обилно. Не ми се струва тъжен, повече изглежда, че е преживял някакъв голям страх. Може би страха, че целостта на света около нас неудържимо се руши. Че това хубаво внуче ще скочи от ръцете му и ще избяга от него. Че небето ще се разкъса и продъни отгоре ни. Тогава си припомням какво е било небето между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. Знам какво е било отново благодарение на Симеон Радев, който все поглеждал какво е небето по време на големите обществени събития. „Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие“, казва той, „тя бе ведра, с високо и прозрачно небе...“ Иска ми се това ведро, високо и прозрачно небе да бъде небето над нашето съединение.


Забележка: под заглавие „Небето на нашето съединение“ втората част на текста беше публикувана като репортаж във в-к „Дневник“ (www.dnevnik.bg) на 07.09.2013. Версията, публикувана тук, е разширена с разсъжденията в началото, има някои промени и в самия репортаж, наложени от първата част.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL. 



Коментари по темата
Благодаря ви за коментарите. Допълвам първо нещо за бежанците. Ако човек следи само по медиите какво се случва в центровете в Пъстрогор и София, много би се объркал. Защо? Защото, от една страна, държавната позиция продължава да се колебае. В петък Ангел Найденов, министър на отбраната, повтори в „Панорама“, че бежанците са потенциална заплаха за националната сигурност; по-рано същия ден стана ясно, че е изготвен подробен план за това как може да се затвори границата ни с Турция – нещо, за което настояват от „Атака“ и с което се опитват да изнудват правителството. В същото време на управляващите някакси не им стиска да затворят границата – и защото ще е твърде скъпо, и защото са обвързани с всякакви международни конвенции за защита на бежанците, и не на последно място – защото ще е много нелицеприятно. Поради което и държавната позиция е нещо средно, шикалкаване и замазване на проблема. И, разбира се, това замазване се облича по навик, добит от последните години, в уж демократични процедури. Имало оперативен щаб, имало редовен бюлетин на този щаб, имало организирана структура и пр., хвали се Найденов. Изобщо, иска да звучи точно.

Обаче липсва точно знание по основния въпрос, върху който се гради икономическата обосновка на държавното действие – колко струва издръжката на един бежанец. В началото на кризата се каза, че струва около 1200 лв. После някой уточни, че не били 1200 лв., а 350 лв., от които 65 лв. за джобни на месец. Разликата между едната и другата сума е твърде голяма, за да не се каже къде отива тя. Дори не си мисля, че става въпрос за злонамерена кражба или отклоняване на средства, а по-скоро за най-обикновена незаинтересованост и пилеене на държавни пари. В моите очи лошата организация на някакво общо действие също е кражба, въпреки че от нея никой няма да може да спечели, освен може би онзи, който си е спестил усилие. Впрочем, същото спестяване на усилие се вижда и в преброяването на бежанците. Колко са те? Изглежда, никой не знае. Миналата седмица бяха 5000, за няколко дни броят порасна на 7000, после се разбра, че над 1000 души са се опитали да преминат границата със Сърбия и т.н.

Та, от една страна – колеблива и замазваща позиция на държавата. От друга, истински бум на частното дарителство. Събрани са огромно количество дрехи, също и всякакви други неща. Проблемът с храната вече не е толкова болезнен. Но се оказва, че дарявайки, част от хората са си прочистили гардеробите и килерите. Някой дарил бална рокля, друг скъсани дрехи, трети изядени от молци одеала и пукнати тенджери. Затова много от дареното чисто и просто се изхвърля – било в разпределителните центрове на БЧК, било в самите центрова за бежанци. Но все едно, помага се. Проблемът е, че това помагане продължава да става полу-легално и на частни начала, което го прави и проводник, първо, на всякакви злоупотреби (например вече очевидно действа канал за трафик на бежанци от България към западна Европа), и, второ, на конфликти вътре в общността на бежанците. Която общност, съставена на напълно случаен принцип, не е никак хомогенна. Та помагането е налице, но по всичко изглежда, че независимо от мащаба на обществената реакция то може да подобри положението на хората само до известна степен. Защото макар и облечени и може би малко по-сити, те са принудени да нощуват в ужасни условия, особено в центровете във Военна рампа и Враждебна. И още по-лошото: принудени са да чакат да бъдат облечени и нахранени, принудени са да бъдат пасивни. Поради което и някои предпочитат чисто и просто да избягат.

С оглед на горното е трудно да се каже дали в момента е налице истинско обществено действие. Както казвам, хората се организираха сами и масово дариха, което реално помогна. В същото време обаче границата между „ние“ и „те“ остава. Според мен на проблема продължава да се гледа разделено между вътрешния и външния поглед. Тези, които са настанени в центровете за бежанци, са изстрадали хора без дистанция към съдбата си. Те не могат да видят друго освен нещастието, което ги е застигнало. Тези пък, които отиват в центровете, за да помогнат, виждат нещата изцяло външно и се потрисат. В интернет е пълно с истории за потресени хора, срещнали се с бежанци. Е, добре, но какво сме очаквали да видим? Все едно никой не е знаел, че близо до нас има жестока гражданска война, прокудила над два милиона от домовете им; че дошли в България, бежанците ще бъдат настанени на ужасни и запуснати места; че организацията по справяне с бедствия куца. В този смисъл срещата с бежанците е и среща на много българи с реалността на изоставеното на произвола наше обществено пространство. Та се потрисаме колкото от съдбата на сирийците, толкова и от мащабите на изоставянето на общественото пространство, което сме позволили да се случи в България. Навсякъде сме виждали рушащи се сгради и формално описани процедури, обаче чак сега, когато трябва да ги използваме, разбираме какво бедствие е да си гледал толкова дълго време на всичко извън дома като на чуждо. Затова и в предишния си коментар написах, че справянето с бежанската криза е своеобразно чистилище за нашето обществено чувство.
Тема № - 87 Коментар № - 7607 Георги Гочев - 2013-10-12 11:46:40
За извинение за моите кратки текстове трябва да призная, че волно или неволно пренесох своите усещания за московски частен живот от 60-70 години миналия век тук. Но само някакви външни прлики и недобро познаване на тукашния през 70-80 години създава някако илюзорно сходств. Та по това време в Москва аз имах щастие или нещастие да познавам и да участвам не в една публичност, а в няколко. Имам предвид публичност, която някак кореспондираше именно с частния живот на московчани по това време.Имаше една алтернативна публичност на тогавашната "обща за всички"-на старото московско гражданство, мещанство Леля ми беше типичен представител на тази почти невидима отвън публично частна реалност, места на които бяха твърде свързани в единен цикъл от раждане и до съмрта с ясни граници и места за всичко съществено и не до там Дом , църква, гости, празници-раждане свадба диплом-работа годишнити и юбилеи. Там нистина другата частно-публична реалност не присъстваше По-точно не и се даваше глас, въпреки че за леля ми примерно това разделение беше безкрайно трудно-нейният апартамент (на мъжа и инженер) беше "уплътнен" в вачалото на 30-те и след смърта на мъжа си -през37-ма- тя остана в половин от една от стаите в иначе просторен апартамент на Сретенка.
Другата алтернатива, но вече не до там еманципирана от господстваща публичност беше семинарна. Повечето интелигенти именно там живееха публично в истински смисъл на думата и там постоянно се водеше битка за поне малко независимост от носители на официалното в науката. Различаваше се структурно тази публичност въпреки че не беше някак рязко. Публичният живот в науката - тук вече имам впечатление от неговата присадено форма в България беше изключително безумен. Братя Стругацкие добре разкриха тази безумност в "Понедельник начинается в суботу. Това е безкрайното събрание/конференция типологическо производно от проф и парт събрания с без брой въпроси и отговори, които по никакъв начин не биха могли да се различат -кое е въпрос, а кое е отговор. Превалираха главно въпроси във вид на отговори. На тази безумна и безплодна процесия противостояха именно семинари - даже не говоря за този на Г.П.Щедровицкий и на А.Розин, които часто се правиха в ..частно пространство на личните жилища. Но в Дома на учените е било място на подобен род семинари,които там и съседстваха и се преливаха във все същите конференции/събрания. Изобщо клубно-професионалният живот беше това странно съчетание на публичности от противоположен характер. Още един вид частно-публичен живот - интелигентска кухня е известен и в България, въпреки че тук може да се гооври само за външна прилика. Кухнята имаше статус на публичния коректив-на кухня се говореше не толкова по литови колокот по ..философски, бинийно-житейски теми. Кухнята е място граница между мое, наше и тяхно. Тяхното присъстваше чрез телевизор.Важното че такива кухни бяха само в частни жилища!
Но имаше и нещо съвсем "савецко"-комунална публичност. Мястото на която беше голяма кухня на комуналните квартири. Ето там официалната публичност получаваше саответното битово осмисляне и представяне - дефицит, връзки, конфликти и най-вече другите, не наши, ..врагове. Без опора на маркс-лениновата теория и идеология кухненските оратори съвсем автентично произнасяха идеологически присъди за всичко, което дори минимално се отклоняваше от мизерния житески и мисловен стандарт на савецкия човек. И говориха на кухня "площадно"-невероятно силно и рязко , наистина всеки надвикваше другите за да бъде чут правилно.
Но колкото и да бяха поне относително автономни тези публично-частни реалности на живота на големия град, те бяха пронизани от един общ контекст-страх. Дори и през седемдесетте при една битовизация на официалния режим този страх не отслабвал-стените слушат! Георги Петрович точно на тези стени на един семинар-дори не в апартамента, а в залата на Института по психология - каза една препоръка към нас слушатели Никога не говорете неправда, някога дори и в интемен кръг ще сбъркате и стените няма да ви простят!
Все пак дори на база на този ми нерелевантен опит бих искал да направя една хипотеза. Днес в българското общество ясно се обозначи непримиримата пропаст между два, а може и повече типа публично-частни реалности. С всички произтичащи от този сблъсък остри конфликти и неясни перспективи.
Тема № - 87 Коментар № - 7606 Дмитрий Варзоновцев - 2013-10-11 16:42:42
Дадохте ми ключ към разбиране на случващото тук и сега. Благодаря!
Тема № - 87 Коментар № - 7604 Дмитрия Варзоновцев - 2013-10-10 19:49:51
Не мога да приема по отношение на малкия ми текст ваши квалификации проф.Богданов. Тук не се позовавам на някакви отвлечени научни термини. Споделям по-скоро собствения житейски опит. Затова спомних и младия американски колега с когото доста поприказахме по време на едно пътуване из провинция. А термин фолклорен човек все пак го имаше и не е лежал в никаква особенна научна традици. Май беше точно едно всекидневно обобщение.Друг е въпрос за ситуацията в която това моментно хрумване се вкамени като теоретическа концепция. За това предпочитам да не говора освен че отвежда точно към това, за което исках да кажа. Всъщност всекидневният живот на хората както преди 10 ноември, така и след него въпреки че понасяше и понася днес жестоки идеологически и доктринерски набези наистина бил по-житейски автономен. Но не независим от официалното живеене в организации и под контрол.Това говорене на присмех, тези небезопасни за разказване вицове според мен бяха начин това притискане на живота от официалната безжизненост ... и толкова. Хората уважаваха своето и почти не приемаха не само чуждото, но и другото. Това остана и днес но на все по-дълбинно по интуитивно ниво.Изпращаха го обратно в мъртвилото на официоза. Спомянм как говорихме с вас преди доста години за Т.Павлов, за неговото "материалистическо учение" В него се изрази именно коренно възприемане на обективното като граница - коята трябва да бъде позната но не за да бъде следвана, а напротив, отбягвана по най-невероятни начини. Мисля че успяхте да придадете на моите почти интуитивни хрумвания една префектна форма на отношение, а не на теоретическо обезсмисляне. Та затова написах това свое ..несъгласие.А това, че безспорно има не до там жизнено професионално изкривяване. Тук сте прав Но винаги това сухо дърво на познанието поставях в живата градина на всекидневието-много преди колегите-социолози забелязаха, че тази градина също може да бъне овладяна от към научния стандарт.
Тема № - 87 Коментар № - 7603 Дмитрий Варзоновцев - 2013-10-10 18:22:40
Прочетох и последния коментар на професор Богданов и това ме окуражи са се залепя отново по-свободно, разказничко.
Имам познати сирийци, повечето от под-средното или от занаятчийско ниво за там хора, бегълци от режима на Асад отпреди петнайсет и повече години… Ще ви нахвърлям накратко една показателна случка с един от тях. Беше, мисля, 2002 година. Низар, корав и хубавец сириец-християнин, ще да е бил 24 годишен тогава. Избягал от родината си като юноша, в корабен трюм, с прострелян крак. Има двама убити братя от военния режим, затова погнали и него. Скитал се и поработвал по Гърция и Италия, докато се озове в новодемократична България. Семейството му са потомствени шивачи, та и той, още в първите години като се запознахме, опитваше този занаят у нас. Беше научил нелош български. Кроеше и шиеше перфектно, и мъжко и дамско, в едно малко павилионче, с един стар „Сингер“… С годините обаче, навлезе много конфекция от Турция, сетне от Китай и той все повече получаваше поръчки по подкъсяване, прекрояване и кърпене. Казваше ми: „Не искам да кърпя, искам да шия“. Междувременно се беше задомил за българка и имаше дете, дочака и второ. Родителите на нашенката не им помагаха май с нищо, но и сириецът имаше ненашенско отношение по въпроса. „Създал съм семейство – ще си го гледам!“ Та, един ден, през онази 2002-ра, го срещам разпенен от гневна възбуда. Вече беше сменил бизнеса си с продажба и ремонт на мобилни апарати. И там се оправяше доста талантливо, навъртял беше и клиентела, не се оплакваше, освен от „ме-ве-ре-то“, от бездейни сержанти, минаващи навремени през магазинчето му с неясни намеци, съмнения и въпроси… „Сменям им старите джиесеми с по нови модели, безплатно, и така ме оставят на мира“ – сподели ми веднъж на ухо… Но, на случката с „гнева Пелеев“.
Оставил веднъж отворено за малко, излизайки за минута, и, да вземе някакво циганче светкавично да му отмъкне два апарата. Тъкмо след това го и срещам, вече беше набавил сам достатъчно информация из кварталните „потайности“ и отиваше, хем тъмен облак, хем някак удивено усмихнат, към колата си… На другия ден го срещнах, направо минах да го питам какво и как. Оказа се, че наистина е издирил дръзкия крадец, в съседно малко градче, в ромския квартал. Какво е правил-струвал, каква древна „дипломация“ е ползвал, взел си обратно своето. Без пищов и кинжал, с онази негова си отнесена вечна усмивка и с немайчиния си български… В главата ми се заби едно негово изречение оттогава: „От търговец и занаятчия не може да се краде, при нас, в моя край, е тъй.“ Много мога да вмъкна още по образа на този възмъжал вече сириец. Минаваше сам и твърд през още бизнеси, през банкови заеми и битка за свой семеен дом, през предателства от местни „съдружници“, през натиск от родната полиция и пр. Оправи се, че и по-добре от нас, неговите бг-приятели с малък бизнес. Децата му са изключително възпитани, отличници, вкара ги отрано и в помощ в семейната фирмена деятелност…
Ще завърша така. В Низар има нещо неизтощимо, идващо и отлято в хилядолетна непрекъснатост, което ние, местните, уж свестни и можещи хора, не можахме да разбудим и разгневим в себе си.
Тема № - 87 Коментар № - 7602 Dekarabah - 2013-10-10 14:26:21
Георги, благодаря, че се позовавате на тази моя работа. Знам, че сте добър в съкращаването по точки и приемам това съкращаване. Онова, което казвате в края на първата част на коментара си, смятам за образцово точно. Приемам и втората част на коментара - за бежанците. Имам забележка единствено по прехода към тази толкова важна тема - че този преход е чисто стилистически, а не смислов. Темата заслужава отделен заглавен текст. Естествено това още повече, поради изтеклите години, се налага и за първата тема.

Казвам нещо и на доцент Варзоновцев. Като говоря за обществено и публично и за частно и лично, и в онази работа, а още повече сега, не употребявам научни термини, а говоря на всекидневен език с неговата склонност към синоними. Заораването в правилните и неправилните значения и значи в парадигмите върши лошата работа да отвръща погледа от проблемите, за които се говори по-топло и свободно без съмнение, че те са налице. Затова и преставам да разговарям с колеги, които не се вълнуват от нищо друго освен от това кой научен големец какво е казал. Ама важно е при условие, че казаното е лично усвоено и присвоено от онзи, който го казва сега. Е, ако е само присвоено, вече няма да е същото и значи споменаването на онзи, който го е казал пръв, е само етикет, с който се упражнява власт. В научните изследвания бива и трябва, там редът е такъв. Но тук редът е друг - единственото със стойност е по-дългото и по-свързано, казвано от свое име.
Тема № - 87 Коментар № - 7601 Bogdan Bogdanov - 2013-10-10 12:27:58
Интересен развой дава Георги. Уместно в случая е позоваването на проф.Богданов. За съжаление не съм чел студията, но съм слушал нееднократно тази теза-за разделение между частното и публичното в тоталитарната България. Съгласен съм -имаше това разделение. Но не съм съгласен, че това друго на соц.реализЪма беша частно в смисъла на Хабермас дори, да не говорим за класиците.Сетих се за интересно изследване на нашия американски колега Джералд Крийд-ужасно симпатичен млад човек- "Опитомяване на революцията" Той проведе доста време в едно българско село и успя да разкрие нещо съществено не само за селото, но и за града-гротеск, карнавално преобръщане на "сериозното"-идеологическото- в битовото смешно. Не мога да бъда толкова аргументиран, не бях изследовател с тази перфектна техника. Бях наблюдател-..чужденец. Не знам може би в доста ограничени градски страти наистина е имало това ясно разграничаване между публично и частно. В голямата маса това не беше точно това, извинявам се за стила. Имаше разделение , но не между публичното и частно, а между тяхното е нашето. Между формално и квазимодерно и архаично традиционно.Покойният проф Тодор Ив.Живков намери име на това състояние-фолклорния човек. Точно в това традиционно-всекидневно пространство всичко официално се подлагаше на присмех, обръщаше наопъки. Привидно, обаче! Защото публичното не допускаше да бъде оставяно навън! То присъстваше като безмерно внимание какво и как се обръща и от кого. Така че границата , която би била естествена за нормалното градско общество тук е била провизорна, условна и всеки се следеше, кой как и защо я нарушаваше. Опасявам се че и до ден днешен тази стратегия на следящия сам за себе си карнавал не е умряла
Тема № - 87 Коментар № - 7572 Дмитрий Варзоновцев - 2013-10-08 21:50:27
Приятелю Георги, благодаря Ви, че ме напътихте към „Комунистическата идеология и частното съществуване”. Прочетох курсиращо този непомръкнал, изключително валиден сега, текст на уважаемия професор Богданов. Обаждам се само за да споделя, колко е важно да свързваме и да се усещаме свързани. Може би утре ще успея да добавя нещо към този /малко угрижено смълчан/ раздел на форума.
Бъдете все тъй силни и нови в старото университетско!
Тема № - 87 Коментар № - 7571 Dekarabah - 2013-10-08 20:21:27
Здравейте! Препрочитам горния текст и понеже е налице външна ситуация, която влиза във връзка с неговата тема, допълвам себе си в няколко пункта. Воден от еуфорията на един вид обществена дейност в протестите, съм замъглил или по-точно сбутал в едно изречение изключително важния проблем за отношението между частно и обществено съществуване в България. Та се допълвам първо в този пункт, като заемам няколко основни тези от статията на проф. Богданов „Комунистическата идеология и частното съществуване“ (вж. библиографията в раздела на този сайт).

Ето кои са те: 1) Социалистическата идеология се развива в два етапа в България: в първия тя се опитва да проникне в сферата на частния живот и да го разложи, докато във втория, обявявайки официално, че това заличаване на частното се е случило, на практика допуска общественото и частното да се обособят като независими сфери на живот; 2) Разделянето между обществено и частно е вече подготвено от разделянето (след Освобождението и през 20-те години на XX в.) между град и село и прииждането на големи групи хора от селата към градовете – групи, които не се приспособяват към градския живот и като компенсаторен рефлекс превръщат неприспособяването си в несъзнателен или съзнателен акт на отделяне; 3) Частното пространство се усеща по времето на социализма като поле на свобода; 4) Частното пространство се усеща по времето на социализма като единствено поле на истината и реалността („Истински съществуват само отделният човек и малкият затворен кръг на близките хора“, пише Б. Богданов в цитираната статия); 5) „На равнището на всекидневните представи живеенето в социалистическите условия се изразява в дейности по оправяне и уреждане в едно поле за лични стълкновения или дружеско обсъждане на общата съдба“ (ibidem); 6) Това уреждане става отгоре-надолу, йерархично и по един вид милост от страна на висшестоящия; 7) Развива се схващането, че на същите правила като в т. 5 и 6 се подчинява и общественият живот, поради което държавата започва да изглежда в очите на множеството хора като стеснен семеен кръг.

Изброявам последователно според аргументацията на статията. Тя е писана в 1996 г. и по това време е трябвало да отговори на въпроса защо, при положение че комунизмът официално е рухнал и сменен с демократична система на управление, на много места, в много сфери продължава да се мисли и живее по комунистически. Днес, почти двадесет години по-късно, ми се струва, че горните положения продължават да бъдат донякъде валидни и да обуславят обществените разделения, за които аз говоря в заглавния текст. В какво по-точно са валидни? Най-очевидно в две неща. Първото е, че една група хора, т.нар. „олигарси“, продължават да разполагат с държавното като с бащиния. Българският олигарх, в този ред на мисли, не е човек, замогнал се в частното поприще и посредством придобитата си мощ опитал да овладее управлението на обществените блага, а напротив – дребен и малък, но хитър човек, който е придобил лична мощ посредством успешното си дълго паразитиране върху държавния сектор. И, второ, и днес мнозина продължават да смятат за реалностно съществуващо единствено онова, което засяга личния ни живот или живота на роднините и приятелите. Откъдето и парадоксът, че въпреки технологиите за свързване, с които разполагаме свободно, пространствената и времевата дистанция към света, който ни интересува и засяга истински, продължава да бъде много къса.

Съответно, всичко извън тази дистанция на приемливата и истинска наша реалност, независимо дали то е в България или извън нейните граници, е за мисленето ни тъмни индии. То се подчинява най-често на конспиративни схеми и винаги се разпознава като заплаха. Типичен пример е т.нар. „проблем с бежанците“, който избухна през последните два месеца. Ясно е, че група от 5000-10000 души ще натовари изнемощялата ни икономическа система. Ясно е, че турските власти осигуряват свободен коридор на бягащите, за да се отърват от тях. Ясно е също така, че между тези хора има и потенциални радикалисти и че оставени без храна и без елементарни средства на живот те са заплаха за българите около тях. Но при една по-дълга дистанция към света това, което ни изглежда като заплаха, може да се разглежда и като възможност. Накратко ще кажа в какво. Първо, мнозина от бежанците, хора със знания и професии, биха желали да се установят в България и да се развият тук. Което в моите очи зарежда със свежа енергия пазара на труда, иначе постоянно оплакващ се от липса на специалисти в една или друга сфера. В този смисъл наместо да се вайка как да ги храни, по-добре е държавата да бъде медиатор и да свърже готовите да се устроят в България сирийци със съответните работодатели. Дори и сто души да са тези, които ще заработят, това вече е действие по оправяне на нещата. Второ, тази война няма да продължи вечно. В един момент сирийците ще се върнат в страната си и ще започнат да я възстановяват. Български фирми биха могли да участват в това възстановяване, което не може да бъде малка и бедна инициатива.

И третото, върху което акцентирам: понеже разсъждавам по логиката, че сирийските бежанци бъркат не само в джобовете на държавата, но и в самата ни човешка структура, съм убеден, че да помогнем на непознати хора в беда, които са дошли в страната ни, е шанс и своеобразно чистилище за обществените ни пасивност и комплекси. Ако можем да разпознаем в тях общото с нас, ще можем да помогнем и на онзи свит обществен човек, който носим в себе си, и на онзи потенциален бежанец, който сме. Защото поради условията, които изброих в началото на този коментар, ние сме почти без изключение потенциални бежанци – хора, които сме по-склонни да се отделят и да заживеят сами или да избягат в друга действителност, отколкото да се опитат да поправят тази, която не харесват. Разбира се, генерализирам в името на тезата и не съм съвсем прав. Протестите доказаха, че общественият човек в България започва да набира самочувствие, същото доказват и множеството опити да се помогне на бежанците.

Това са допълненията ми. Завършвам обаче с нещо, което влече към конкретно действие извън говоренето. Свързахме се с групи, които събират храна и други неща за центровете за бежанци и изобщо проучихме въпроса от какво има нужда и как то може да се достави. На 19-ти октомври, събота, ще се опитаме да занесем това, което сме събрали (предимно храна, медикаменти и завивки), в центъра във Враждебна, където, изглежда, положението е най-зле. Ако искате да се включите в акцията, обадете ми се или ми пишете по имейл (gochev2002@yahoo.com). Особено имаме нужда от човек, който владее арабски език.
Тема № - 87 Коментар № - 7569 Георги Гочев - 2013-10-08 11:41:31
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115970

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128142

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20159

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32742

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134353

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94415

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17802

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180894

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA