МОМЧИЛ БАДЖАКОВ

Проблемът за континюитета между комунистическия и посткомунистическия период често се неглижира, премълчава или просто не разбира. Изследователите в първите години след 1989 г. сметнаха, че ние вече сме навлезли в нова епоха, в ново общество, което ще осъществи за две-три години историческия преход от комунизъм към демокрация и пазарна икономика. Още тогава се пренебрегна фактът, че историята не признава големи скокове в съкратени срокове, че дори политическата промяна към демократично общество обикновено трае десетилетия, а понякога и столетия. Да не говорим за новите стопански отношения, които не се формират от някакви скорострелно приети закони, а са продукт на вековно развитие, което създава законите, а не обратно!

Забравя се, че политическият модел на либерална демокрация, такъв, какъвто го познаваме в най-развитите западни страни, се е утвърждавал в продължение на повече от два века – що се отнася до САЩ и Франция, а в Англия демократичните завоевания започват от публикуването на Маgna Charta Libertatum и откриването на британския парламент съответно през 1215 г. и 1265 г. чак до 1919 г., когато се установява системата на всеобщо избирателно право...

Силната вяра на демократичните И ДЕСНИ, И ЛЕВИ  интелектуалци непосредствено след 10.11. 1989 г., че само за няколко години в България след фалита на комунизма като обществено-икономическа система ще се установи и ще функционира безотказно системата на западната либерална демокрация и пазарната икономика, се оказа особено наивна.  Всъщност ние не можем да си обясним посткомунистическото развитие, без да осъзнаем неговата връзка с предходната комунистическа епоха. А комунистическата епоха, без да осъзнаем връзката й с предшестващото я обществено развитие след освобождението на България от османско господство, а именно с първия опит за икономическа модернизация на традиционното българско общество.

Ако тогава се ражда хибридната икономическа форма на българския „комунален капитализъм“ (Румен Аврамов), политическите режими през буржоазния период се редуват в колебанието си между демократизъм и авторитаризъм. Съжителството на либералната Търновска конституция с различни форми на по-прикрит или по-явен авторитаризъм води на практика до хибридност и на политическите режими по време на първия буржоазен преход към модерно общество. (Румен Даскалов, Българското общество, т.1...). За да се стигне до установяването на един по същество безпартиен монархически военно-авторитарен режим в навечерието на Втората световна война.

Наистина България извървява сложен път от предимно традиционно селско общество към градска, буржоазна цивилизация. Пътят на българската модернизация обаче не е равен и еднопосочен. Той е накъсан от множество цезури – преврати, загубени войни, въстания и отново преврати, завършили с грандиозната и кървава комунистическа (контра)революция. Тя представлява и най–радикалната цезура, ознаменувана от датата 09.09.1944 г. Тогава България за пореден път е победена страна, загубила поредната война, победена и окупирана от Съветската армия, с чиято помощ БРП (к.) започва да установява тоталитарен режим от съветски тип. Комунистическият режим се установява и утвърждава предимно с насилие – първо над „фашистката буржоазия”, после над „патриотичните индустриалци”, над интелигенцията, над селячеството, над създаващия се пролетариат, над народа.

С помощта на насилието още в първите месеци след съдбоносната дата 09.09.1944 е унищожен почти целият елит на дотогавашното българско общество – политически, стопански, културен. Унищожена е на практика цялата ни възрожденска интелигенция, създала се през предходните сто години. Смазано е гражданското общество – на социализма са необходими поданици, а не граждани. Вместо него режимът си създава партийно-държавно общество с пирамидална структура от азиатско-феодален тип, в което животът се върти около партията и приключва с възхвала на поредния й вожд. И разбира се нищо не може да се постигне без „братска съветска помощ”.

Какъв е смисълът на тази тотална подмяна, това целенасочено анти-гражданско, антидемократично и примитивно в същността си насилие? Дали само да се установи господството – нека го кажем директно – по марксистко-ленинска рецепта на една непозната досега в историята нова господстваща и експлоататорска класа, каквато по същество представлява партийно-комунистическа номенклатура? Или това целенасочено насилие има някакъв по-различен рационален икономически смисъл?

Някои антикомунистически автори доста наивно смятат, че насилието се дължи само на примитивизма и кръвожадността на „комунистическите престъпници”. Други, още по-наивно, виждат смисъла на комунизма в това, да се установи система на всеобщо равенство и щастие, независимо дали хората са съгласни с това или не. Трети смятат, че преобразуванията през социалистическия период целят модернизацията на българското общество, което и до 1944 г. си остава предимно традиционно. Четвърти и досега си вярват, че при социализма всички са били равни и развитието ни е било само „напред и нагоре”.

Но защо това целенасочено насилие толкова лесно пречупи българския корав манталитет и в края на краищата се оказа успешно, преобразявайки за 15-20 години традиционното българско общество? На какво се дължи фактът, че след смазването на въоръжената съпротива срещу режима към 1952 г. с разгрома на горянското национално-освободително движение, на практика чак до 1989 г. българският народ приема нормите на социалистическия начин на живот и си живурка в състояние на апатия и фактическо съгласие с безобразията и престъпленията на режима, които наблюдава и в които често сам участва?

Това не може да бъде обяснено нито с идеологическата индоктринация, нито с уравниловъчното равенство, нито дори с манталитета, установил се при социализма. Защото „всичко тече, всичко се променя”. Променя се дори манталитетът. Например с какво може да се обясни фактът, че „прочутото българско трудолюбие” е успешно заменено през социалистическия период само за по-малко от две десетилетия с „пословичния български мързел”?

С насилието? С идеологическата индоктринация? С привилегиите на „пролетариата”? Или с факта, че социалистическата национализирана и монополна командна икономическа система с нейната уравниловъчна справедливост ликвидира стимулите за трудова дейност?  Защото лозунгът „Всичко за човека, всичко в името на човека” придоби в съзнанието на хората съвсем конкретните очертания на съветския наместник, провъзгласен от пропагандата като еманация на народа - „човекът от народа”.

Всъщност „социалистическата модернизация”, с която толкова се гордеят комунистите, се изразява в индустриализацията, урбанизацията и колективизацията. Но не се изразява в най-съществените елементи на модернизационния процес – преодоляване на вековното господство и неограничената власт на държавата и нейните владелци – в икономиката – чрез механизмите на пазара и в обществото – чрез трансформацията му от поданическо в гражданско. С други думи социалистическата модернизация се оказа псевдомодернизация. Но защо стана така?

Някои автори като Румен Аврамов, виждат причините за това в предходната епоха, която е установила система на един неразвит, „комунален капитализъм”. В него нормите на традиционното общество оказват жилава съпротива срещу изискванията на пробиващата си трудно път нова капиталистическа култура -  с новата, много по-важна роля на пазарните отношения, които заменят постепенно патриархалните отношения и с новата роля на гражданина, който придобива самочувствието да иска демокрация, а не авторитаризъм, упражняван от властимащите. (Аврамов, Комуналният капитализъм)

Наистина комунизмът (държавата на криминалния социализъм) не може да бъде обяснен без връзката му с предходната епоха на непреодолян традиционен манталитет, мутиращ в прехода от патриархално към модерно общество. Но ако комунизмът е мутация на модерното общество, не се ли оказва, че посткомунизмът не е либерално демократично и пазарно общество, а поредна мутация, този път на комунистическата епоха?

*     *     *
Както често е ставало в българската история, опиянението от свободата, „пиянството на един народ” се е оказа и в периода на посткомунистическата трансформация твърде преувеличена метафора. Това не беше пиянство дори и на „половин народ”, както го бе определил преди време Енчо Мутафов. „Опит за летене” направиха около една четвърт от българите – най-будните, най-предприемчивите, най-образованите, най-необременените от „непосилната лекота” (по брилянтното определение на Милан Кундера) на комунистическо битие. Тяхното „пиянство” обаче не увлече останалата по-голяма част от народа, която остана пасивна и предпочете да наблюдава отстрани битката на демократите срещу много по-добре организираната и въоръжена господстваща класа на комунистическата номенклатура.

От друга страна тези около 25-30 процента от българите, които искаха демократична промяна не бяха като цяло наясно каква промяна всъщност искат. Общият лозунг „Демокрация!” не означава, че всички разбираха демокрацията по един и същ начин. Някои (и това бяха голям сегмент от обществото) се задоволиха само със свалянето от власт на „едноличния режим на диктатора Живков” (макар никакъв едноличен режим да не е имало, а тоталитарна и криминална в същността си диктатура на партийната номенклатура) и на „най-близкото му обкръжение” (оказа се, че то се състои от трима-четирима функционери, които бяха съдени за кокошкарски истории).

Друга, реално значителна част от „неочаквано получили даром свободата си” социалистически поданици и досега си мечтае за някакъв утопичен социализъм, освободен от „грешките и деформациите”. Трети, по-малък сегмент искаше в България да стане „като на Запад” – т.е. да станем процъфтяваща и благоденстваща западна страна. А четвърти – за две десетилетия два милиона българи решиха направо да емигрират в Западна Европа и Северна Америка, убедени, че в България не си струва да живееш, тъй като животът е  непоправимо увреден от половин век комунизъм. Съвсем малко, да не кажа единици  бяха тези, които разбираха същината на грандиозния проблем, пред който е изправена страната и имаха рационални идеи как да достигнем до европейското благополучие.

Как може една „обрулена” (по израза на Петър Дертлиев) и фактически банкрутирала икономически, политически, духовно, морално и демографски държава да се превърне за няколко години (дори демократите през 1990 г. смятаха че преходът ще трае две-три години!) в просперираща и модерна страна? Как може да се съвмести желанието да станем богати и проспериращи „като на Запад” със смазаното по времето на социализма „прочуто българско трудолюбие” (останало в наивните спомени от детството на бившия ни цар)? Как бе възможно да се преодолее бързо демографската катастрофа, породена от насилствената индустриализация и урбанизация, когато това може да стане най-рано след поне пет-шест десетилетия (и то при целенасочено правилна, а не при погрешната демографска политика от времето на Тодор Живков насам)? Как може да се преодолее духовната криза, моралният банкрут, до който социализмът докара българския народ? Как може да се възстанови националното ни достойнство, погребано в годините след съветската окупация и смазано от престъпленията на комунистическия режим?

Но най-първо следва да си отговорим на въпроса: А защо всъщност изобщо  започна т.нар. "преход към демокрация  и пазарна икономика"? Отговорът на този въпрос не беше ясен тогава, не е ясен на мнозина и до днес. Българският народ като цяло от края на 80-те години на ХХ век не бе осъзнал необходимостта от радикална замяна на банкрутиралата социалистическа система с капиталистическа. Ако тогава му бяха казали, че ще правим преход към капитализъм – вероятно три четвърти от българите не биха се съгласили с това. Дори до днес значителни обществени прослойки не  само не осъзнават необходимостта от истинска демокрация и либерален пазар, но и упорито им се съпротивляват, давайки чрез избори властта на партии, олицетворение на комунистическото минало или на статуквото, а през последните години след 2001 г. – на популизма и социалната демагогия. Такива партии управляват практически през три четвърти от времето на посткомунистическата трансформация. Т.е. през по-голямата част от това време страната ни не вървеше напред, а или се връщаше назад, или „маршируваше на място”. Още по-отчайващо бе, че по-голямата част от прехода бе заета не с градеж, а с грабеж на националното богатство от една криминализирана прослойка на бившата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби.

От трета страна, поради дългото блокиране и протакане на необходимите либерални реформи в икономиката и политиката, след 1989 и чак до 1997 г. страната вървеше главоломно надолу по отношение на своето икономическо развитие. И това започна от самото начало поради „принудените” промени за по-голяма част от хората… Защо според нас промените бяха не доброволни, а „принудени” за по-голямата част от българите?

Защото като цяло българският народ се беше нагодил към социалистическия начин на живот. Бяха отминали и забравени първоначалните комунистически репресии и насилия, конфискациите на земята, експроприациите на собствеността и труда на хората, забравени бяха концлагерите и затворите, масовите убийства на цвета на българската нация от началото на съветската окупация и установяването веднага след 9.09. 1944 г. на един по същество криминален и терористичен комунистически режим от сталинистки тип, осъществен от една партия, сляпо, но вдъхновено изпълняваща волята на съветските си наставници.

Към втората половина на 80-те години мнозинството от българите се бяха нагодили към социалистическата система, към ниското качество на живота, към липсата на елементарни стоки по магазините, с режимите на ток и вода, с разбитата инфраструктура, с нелицеприятната публична среда, с корупцията на полицаи, учители, лекари, чиновници, „майстори” и т.н.

След 1986 г., когато започна заключителният трети фалит на реалния социализъм (Мартин Иванов, „Реформаторство без реформи”, Христо Христов, „Тайните фалити на комунизма”), се очерта една особена революционна ситуация. Господстващата експлоататорска класа на комунистическата номенклатура искаше, но не можеше вече да управлява по старому. А покорения от комунистическата „пропаганда на успехите” и „неспирния възход ” български народ, хем започна да не иска до го управляват по старому, хем не знаеше как да постигне промяната, макар и неосъзнато да я искаше. Получи се парадоксът и управляващи, и управлявани глухо и пасивно да се съпротивляват на съществуващия режим. Т.е. преходът не се случи по нечия добра воля, а по принуда за всички - и за управляващата номенклатура, и за управлявания от нея народ.

Провалът на социалистическия модел за развитие не бе отдавна табу за малкото умни представители от висшата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби. Но дори за всеки посредствен номенклатурчик бе ясно, че въпреки огромните и практически неограничени от закона власт и привилегии, с които той като част от господстващата класа разполага в социалистическото общество, в сравнение с заможните слоеве в демократичните западни общества, той просто е дребен феодал от азиатски тип. Освен това социализмът пречи на номенклатурния „елит” да предава по наследство на своите деца и внуци огромните капитали, които контролира. Държавата фактически бе превърната в частна собственост на номенклатурния слой и неограничената власт на държавната политбюрокрация носи огромни привилегии и икономически облаги, но тя не може „просто така” да се предава по наследство.

Става дума за номенклатурните длъжности и свързания с тях социален статус, които в България не можеха нито да се продават (както в някои централноазиатски съветски републики), нито да се предават по наследство. Въпреки че на най-високо равнище  бяха правени опити (в България и Румъния), все пак създаването на комунистически династии в Източна Европа не бе завършено. Такива възникнаха успешно само в периферията на комунистическия лагер - в Северна Корея, или някои арабски просоциалистически режими като тези в Либия и Сирия, а го наблюдаваме и досега в някои азиатски бивши съветски републики.

Окончателният провал на командната социалистическа икономика в България настъпи сравнително късно - последният фалит на комунизма съвпадна с последните месеци на тоталитарно-номенклатурния режим и управлението на Луканов след политическата промяна на 10.11.1989. Но този банкрут се  усети от народа едва след като демократичните промени започнаха. Бавно и срещайки огромна съпротива от страна на комунистическата партия, демократизацията за времето от началото на „кръглата маса” (от януари до май 1990 г.)  до падането на правителството на А. Луканов в края на 1990 г., все пак успя да демонтира някои от основите на тоталитарния комунистически режим. Но това стана едновременно с рязкото падане на жизненото равнище на народа,  изчезването на почти всички стоки от първа необходимост, а впоследствие, с идването на първото не изцяло комунистическо правителство на Димитър Попов и с резкия скок на цените в порядъка от 7 до 10 пъти само за няколко дни в началото на 1991 г.

Това стана повод левите неокомунистически идеолози да тръбят и до днес, че "демокрацията донесе разрухата". Всъщност картината на социалистическата разруха може да се прочете в „забравения” доклад на Петър Младенов  за „прекрасното” наследство, което получава от Тодор Живков. Но този реалистичен, макар и доста непълен и повърхностен доклад периодично изчезва от интернет пространството. Явно криминалните леви структури не желаят носталгията по живковския социализъм да бъде „опорочена”.

Българският преход към демокрация и пазарна икономика започна почти едновременно с промените в останалите социалистически страни. Проблем за България бе, че той не бе изстрадан и за управляващи, и за управлявани, и че подкрепата за промените не бе масова и наистина всенародна като в страните от Централна Европа и дори в бившите съветски балтийски републики. В тези страни народите имат много по-силно запазено чувство за национално достойнство и чест. Те болезнено възприемат "ограничения суверинитет", който им бе предложил съветският "освободител". У нас и досега, за разлика от Чехия, Полша, Унгария, Литва, Латвия и Естония, по традиция окупаторите се възприемат от държаните в състояние на политическа неграмотност народни маси като „освободители”.

И така в България започна един „бавен и мъчителен преход”... Всъщност идеологемата за „прехода” се превърна в успешна форма за прикриване на действително протичащите социални процеси и на действителния смисъл на социалната промяна. Например докато на повърхността на събитията се разиграваше грандиозна политическа битка между "демократи" и "социалисти", под повърхността на ежедневните събития трескаво се извършваше процес на трансформация на властта в собственост и след това на собствеността във власт, заграбени и двете от успешно трансформиращата се в нова квазикапиталистическа олигархия бивша господстваща класа на комунистическата номенклатура.

Банкрутът на социализма като доказала се негодна икономическа система принуди българските комунисти и техния челен отряд – господарите от партийната номенклатура да отстъпят след тежки парламентарни и извънпарламентарни битки чак към началото на 1997 г. господстващите си политически позиции пред по-слабите, по-неорганизирани и по-хаотични демократични сили. Но за да завоюват господстващи позиции в криминализиращата се под тяхно ръководство икономика на страната.

Нещо повече - политическата битка също бе на приливи и отливи. След първата българска „нежна революция” от 1989-1991 г., изродила се в „мирен и плавен преход”, приключил с много по-тежки жертви от евентуалните жертви на една формена гражданска война, последва първият опит за реставрация през 1995-1997 г., когато в опита си да върнат социализма социалистите унищожиха и малкото останало от българската икономика.

Последва втора нежна революция през „зимата на нашето недоволство”  (1996-1997 г.), след която като че ли най-сетне българите постигнаха след осем години лутане и изоставане от другите посткомунистически страни от Централна Европа онзи необходим демократичен консенсус накъде вървим и какво искаме.

Но само 4 години по-късно, уморени от тежката (поради от нейното седемгодишно забавяне, както и от редица погрешни решения на лидерите на демократичната общност) икономическа реформа мнозинството българи предпочетоха да повярват в популистки чудеса, а не в собствените си сили и рационален европейски избор.

Разбитите и разпилени демократични сили така и не се съвзеха и през 2005 година дойде на власт едно още по-популистко и демагогско в същността си правителство, което се опита да изведе на практика България от коловозите на европейския избор и да го върне в сивата зона между Европа и Русия, където хазяйничат руските политически мафиоти и икономически олигарси. Опитът за „путинизация” на България тогава се провали. Но наследството от управлението на първата „тройна коалиция”, както и политиката на нейния президент остана. Останаха да тежат и руските енергийни проекти, които трябва буквално да подчинят икономически България на руската олигархия през следващите 50 години.

През 2009 г. българите, за кой ли път разочаровани от поредното „успешно” социалистическо правителство, избраха втората след 2001 г. нова популистка алтернатива в лицето на Бойко Борисов, когото припознаха като един нов месия. Набедените за „кукловоди на криминалния преход” се надяваха, че и към него хората твърде бързо ще променят отношението си и ще се разочароват, както това се случи с бившия български цар само няколко месеца след като той триумфално се завърна като министър-председател на Република България. Това обаче не се случи. Защото правителството на ГЕРБ направи Херкулесов опит да излезе от популисткия сценарий и след осем години забавяне започна да  провежда, макар колебливо и непоследователно, политики на необходимите реформи в някои от главните обществени сфери. Проблем се оказаха приоритетите.

В кризисна ситуация очертаването на приоритетите е особено важна и сложна задача. Историческият опит на други народи в подобна ситуация на криза е показал, че е най-добре да се инвестира в развитието на образованието и високите технологии. Българската специфика обаче налага спешни инвестиции и в развитието на модерна инфраструктура, което има комулативен ефект върху такива важни за България сфери като туризма, търговията и услугите.

В същото време тези реформи трябваше да се съобразят с популистките очаквания за повишение на доходите и „развитие на производството”, за да се облекчи нарасналата безработица. От друга страна правителството трябва да се съобразява и с ниската политическа култура на българите, с робуването им на митове и идеологеми, отдавна опровергани от историята.Това доведе до твърде непоследователна и колеблива политика. Министър Симеон Дянков успя да запази финансовата стабилност в условията на разрастваща се световна финансово икономическа криза, но не успя да съобрази равнището на доходите с инфлацията, фалирането на почти половината от малките и средни предприятия и с бързо нарастващата безработица.

Това доведе до пореден социален взрив, умело провокиран от най-реакционните части на бившата номенклатура – нова олигархия, от антиевропейско настроени неокомунистически, крайни националистически, ксенофобски и расистки сили, направлявани умело от руското посолство. Свалянето на правителството на Бойко Борисов чрез изборен преврат доведе на власт една още по-реакционна тройна коалиция, решена с всички сили да изведе България от коловозите на европейския цивилизационен избор и да върне страната отново в сивата зона между Европа и Азия, където господстват руските олигарси и мафиоти.

Така предимно негативният опит от последния почти четвърт век на преход доведе до една патова политическа ситуация между силите отстояващи демократичните завоевания на българския народ и все по-авторитарната управляваща олигархична върхушка. Липсата от десетилетия на една дълбоко промислена стратегия за действителна промяна, за превръщане на съветско-комунистическа и балкано-ориенталска България, в европейска, демократична и просперираща страна става все по-пагубна. Досегашният преход към демокрация и пазарна икономика бе по-често имитация, а не действителна промяна. Тази имитация всъщност трябваше да прикрие опитите за трансформация на бившия номенклатурен социалистически режим в корпоративно-олигархичен, т.е. в псевдо-капиталистически режим. 

Затова е особено важно да се изгради подобна стратегия за действителна промяна, която да продължи позитивния опит на промените след 1989 г. и парира опитите за неокомунистическа и неототалитарна реставрация. Наследството и рецидивите на комунизма е крайно време да бъдат захвърлени там, където им е мястото – на бунището на историята.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.