БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ
Двата профила на разказа за Кандавъл и Гигес в първата книга на Историята на Херодот


(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ


Както и други разкази в своята История прочутия разказ за Кандавъл и Гигес Херодот вероятно почерпва от богатия репертоар на тогавашната устна градска словесност. Но за разлика от повечето просто вмъкнати в текста на Историята подобни разкази този разказ той свързва смислово с по-големия текст, от който е част - т.нар. Лидийски логос (I, 6-96). Лидийският логос или историята на Лидия е между не многото смислово организирани части на Херодотовото съчинение. Като казвам «смислово организирани», имам предвид не пълнотата на приведените исторически сведения (в това отношение Лидийският логос отстъпва на Египетския във втората книга на Историята), нито подреждането на тези сведения в по-цялостно историческо повествование, а допълнителното организиране на логоса като голям разказ.  Днес възприемаме това като литература и го различаваме от другото, което наричаме история.

Що се отнася до съставката на историята в Лидийския логос, тя е хронологически ред от случилото се и извършеното от царете в тръгналата от Гигес династия на Мермнадите. Както и в другите раздели на Историята, и това историческо повествование е хронологически ред от стандартни събития и действия – героите-царе влизат в съюзи, воюват отбранително или нападателно, събират данъци от покорени области и страни, сънуват пророчески сънища и се допитват до оракули. Повествованието е неравно. Малко по-дълго за Гигес, първия цар в династията на Мермнадите, то е съвсем кратко за Ардюс, наследил Гигес, и за Садиатес, наследил Ардюс. По-дълго е за управлението на бащата на Крез Алиатес и е максимално разгърнато за царуването на Крез.

Но и в по-кратката част за царуването на Алиатес Херодот отделя повече внимание на показателни случки и събития, някои от които разгръща и в разкази. Какъвто е малкият разказ (гл. 19-20) за унищожилия по невнимание храм на Афродита баща на Ксеркс Алиатес, който веднага след това се разболява. След допитване до оракул той разбира коя е причината, възстановява храма и оздравява. В текста за неговото царуване Херодот монтира и друг разказ – за чудното оцеляване на поета Арион (гл.24). Така е и в пространната част за царуването на Крез – представят се дипломатически и военни акции, описват се битки, но повече място и внимание и се отделя на т.нар. показателни случки.

Кои са те в частта за Крез? Първата е за гостуването на атинянина Солон в столицата на Лидия Сарди (I, 30-33), втората е за случилата се непосредствено след това драматична заплаха за страната от огромен глиган опустошител, в борбата с който Крез загубва своя по-малък син Атюс
(I, 34-45), третата са допитванията на Крез до прорицалища и погрешното изтълкуване на получения от Делфи отговор за евентуалната война с Персия (I, 46-56), четвъртата е събитието в краткия разказ в гл.85 за това как немият син на Крез проговорил и спасил от смърт баща си, а петата е за чудното избавяне на Крез от огъня на кладата, на която е покачен от Кир след превземането на Сарди
(I, 86-90). Разбира се, списъкът може да бъде по-дълъг и събитията да се представят по друг начин.  

Голямата особеност на Лидийския логос е, че изброените случки и разкази от частта за Крез се свързват с разказите от другите части на логоса и начело с разказа за Кандавъл и Гигес образуват голям общ разказ за историята на Лидия и живота на нейния цар. Този голям разказ от една страна е история на Лидия от времето на Мермнадите, която губи своята самостоятелност и става персийска провинция, но от друга страна е обобщена примерна биография на героя-цар, който в поредица от действия губи своята власт. Което силно напомня ред драматически сюжети в съвременната на Херодот  атическа трагедия. Добър пример за това е, че общите събития на големия разказ за Лидия също като в трагедията са понякога с различен смисъл за страната и царя. При вътрешното бедствие от опустошаващия реколтата глиган опустошителят бива убит и Лидия се отървава от голямата заплаха. Да, но Крез, чийто по-голям син е ням, загубва своя читав по-млад син и остава без наследник.

Подобно разминаване между добър изход за страната и народната общност и лично нещастие за героя-цар откриваме в «Едип цар» на Софокъл. Херодот следва този образец в още един пункт. Както в «Едип цар», така и в Лидийския логос премеждията, които сполитат Едип, Крез и страните им, първоначално са негативни събития без връзка с други събития в миналото. И двамата се заемат с оправянето им по царски активно. Също като Едип, който се заема да открие убиеца на Лай, за да сложи край на бедствието в Тива, и Крез се заема да предотврати вестената му чрез сън гибел на неговия син, а по-късно в желанието си да ограничи разрастващата се мощ на Персия тръгва на война срещу нея. И двамата пораждат малки истории за решаване на проблеми. Но и в двата случая те са невъзможни, защото възникналият проблем е момент от стара по-дълга история, чийто смисъл героите-царе не прозират.

Така че не прибързаното действие, а поместването на проблема в тази по-дълга история е гарантът за справянето с него. Справянето е разбиране - на истинската причина и действителния смисъл на това, което се случва. Към каквото разбиране влече и подтиква големият разказ в Лидийския логос. Страната губи своята самостоятелност, а Крез своята царска власт не поради стечение на обстоятелства или човешки грешки, а защото така свише се осъществява възмездие за царско престъпление, извършено преди четири поколения от основателя на династията на Мермнадите Гигес. Историята е провиденциален смесен теономно-антропономен ред, чиито премеждия са и премеждия по пътя на трудното достигане до нейната истина. Крез се среща с хора, има приятели и врагове, иска да отмъсти на Кир за това, което е сторил на Астиаг, но големият друг, с който е в колизия и труден диалог, е Аполон. Аполон чува молитвата му и го спасява от огъня на кладата и му казва накрая истината за гибелта на Лидия.

В което е и голямата разлика между съдбите на повечето царе и тирани в Историята на Херодот и съдбата на Крез – те губят неумерената си власт и не оцеляват, докато Крез губи царското си достойнство и не само оцелява, но чува в края на разказа и самата истина, че това, което се е случило, е невъзвратимо предписано свише възмездие за някогашно царско престъпление, в което той и страната му са парадоксално причастни. Голямото майсторство на този разказ е, че истината, която прозвучава във финала на текста, по същия начин както първоначално не се знае, а после се научава от Крез, определя и разбирането на този, който чете и анализира разказа. И той като Крез отначало разбира друго. Това друго не е без значения за разказа. Именно то го прави по-дълъг. Изказаната накрая истина за събитията ги обяснява, но не отменя тяхното криволичене. Такова е естеството на разказа – истината е в текста, но не е видима, което и поражда разказа.

В тази връзка обръщам внимание на едно от значенията в текста, което неопряното на крайната истина разбиране може да не забележи– то е особеното несъвпадане между негативите на поробването на Лидия и губенето на царската власт от Крез. За Лидия негативът е пълен, тя става подвластна на Персия, докато за Крез има и позитиви - немият му по-голям син проговаря и царят остава жив. Тези позитиви обаче са само в личен план. Големият син на Крез проговаря, защото няма да наследи лидийския царски трон. Затова, за да не го наследи, той е бил ням по-рано. И на свой ред Крез остава жив, защото макар и постепенно, в края на краищата се отървава от горделивото лъжовно битие на цар и разбира, че един небогат човек може да е по-щастлив от него богатия и властния.

Постигайки тази истина, той се променя, престава да бъде герой-деятел,  напуска историята на своя царски живот и остава жив. Жив в един живот без история като съветник на друг цар-герой с история, комуто предстои да изпита същото, което Крез накрая знае – че колкото по-високо стои някой, толкова повече не е този, който е, а е ту той, ту друг с несигурно и опасно по-дълготрайно битие. В Лидийския логос, а и другаде в Историята на Херодот не се открива твърдение по този въпрос. То обаче е налице в имплицитната концепция на големия разказ в Лидийския логос и може да се изведе - Крез разбира, че бидейки цар освен този човек с тези видими случвания на забогатяване и успешни военни операции, е бил и друг по-висок субект, вече действал в живота на Гигес, после преминал през Ардюс, Садиатес и Алиатес и достигнал до него.

Това съчетаване на живеещия в няколко поколения цар с по-кратковечния човек усложнява Лидийския логос и поражда в него особен контрапункт между редуващи се малки истории и прозиращ през тях голям династически разказ. На много места малките истории и големият разказ са с общи събития, но с различен смислов профил – събитията в малките истории са обикновени случвания и човешки действия, които не успяват, докато в големия разказ са именно събития с извънчовешки ресурс и ясен причинно-следствен и финален смисъл. Оттук и онова, което оцелелият след покоряването на Лидия Крез разбира - че личният му живот като цар е бил комплицирано свързан с живота на Лидия и че на свой ред тези два живота са били свързани с живота на основателя на династията на Мермнадите Гигес.

Тази концепция за отворения към делата на предците живот на героя-цар е несъмнено налице в текста на Историята на Херодот. Бидейки проза обаче, Историята е разноречива, организирана от повече концепции, а и развиваща на места неутрално като че ли неконципирано слово за обикновено привеждане на сведения. Тази характерна за Херодотовата проза неравност е налице и в разказа за Кандавъл и Гигес, в който, както се разбира от пестеливите рефлективни вметки на Херодот, се следва и концепцията на т.нар. династически разказ, но и смислите на един вид редова любовно-семейна история по схемата премеждие-обида-възмездие.

Ето редът на събитията в разказа. Кандавъл, последният лидийски цар от династията на Хераклидите, се влюбил в жена си. Смятайки, че е най-красивата жена на света, решил да се похвали, а и да се увери, че е така. Затова накарал своя приближен копиеносец Гигес да я види гола. Гигес се дърпал не толкова от страх, че ще бъде забелязан, колкото от моралното съображение, че това е нечестиво и че всеки трябва да си гледа своето. Кандавъл обаче настоявал и Гигес се съгласил. Въведен от царя в спалнята и скрит зад вратата, той видял как царицата се съблякла и се отправила гола към брачното ложе. Тя обаче го забелязала и разбрала, че това е работа на Кандавъл. На другия ден заобиколена от верните си слуги повикала Гигес при себе си и му предложила да избере - или веднага да умре, или да убие Кандавъл и да стане нейн господар и цар на лидийците. Гигес се дърпал, но накрая приел второто. Жената наредила убийството да стане там, където Кандавъл я показал гола – в спалнята, докато царят спи. Дала му и кинжал. Гигес направил каквото наредила, скрил се зад същата врата и когато Кандавъл заспал, го убил и взел жена му и царството.

Този преразказ има два проблема. Първият е свеждането на текста до ред от случвания и изчистването на обяснителните пасажи. Вторият е текстовото несъвпадане на редовата любовно-семейна интрига с профила на високия династически разказ. Това несъвпадане е видимо в разминаващите се начало и край на двата профила – първият е от гл.8 до гл.12, докато вторият е по-дълъг и включва гл.6-7 и гл.13-14. За по-дългия вариант на текста основното събитие е вътрешно политическо премеждие, с което приключва управлението на династията на Хераклидите. То именно налага краткия преглед за управлението на Хераклидите в гл.7, както и приведеното в гл.13 сведение за разбунтувалите се след смъртта на Кандавъл лидийци, за допитването в Делфи и утвърждаването на Гигес като цар.

Херодот не прави вметка за характера на случилото се. Може би защото му се струва ясно или защото не иска да подчертае негативния му смисъл. Така или иначе, убийството на царя е нечестиво дело. Нечестиво е копиеносец да убие цар, чиято власт е утвърдена от свързана с божие потекло династия. Нечестива е и промяната във властовия ред на Лидия. Поради подлото убийство, а и поради друго – убиецът е обикновен човек с неосветено потекло. Затова и царската власт, която тръгва от него, не може да бъде трайна. Дали властта в линията на Хераклидите е по-трайна? Имаме отговор в гл.7 – Хераклидите управлявали в продължение на 22 поколения. Но колкото и продължително да е, това управление е все пак нетрайно. За Херодот пълна трайност няма. Когато му дойде времето и при династия с божие потекло става нещо извън реда, което прекъсва нейното управление.

Възможен е и такъв аргумент - Херодот не подчертава смисъла на убийството на Кандавъл вероятно защото смята, че Кандавъл и Гигес са в равна позиция. Имплицитното твърдение в профила на високия династически разказ така, както го разбира авторът на Историята, е, че всеки овластен е склонен да прекрачва граници и да престъпва. В това отношение изглежда няма разлика в мисленето на Есхил, Херодот и атинските зрители на «Едип цар» на Софокъл. Извършеното от Гигес убийство на спящия цар е царско престъпване независимо, че Гигес е бъдещ цар. Такова е и стореното от Кандавъл нечестиво показване на голата царица. Защо царско? Защото като всички властници царете престъпват обичайното и редното. Редното, което Кандавъл престъпва, е това човек да не показва другиму жена си гола, а и да не се влюбва в нея. 

Сигурен знак за профила на високия династически разказ е, че колкото и деятелна да е, царицата остава без име. Името е излишно, тя е самата Лидия. Който е господар на страната, е и нейн господар. Високата история всъщност не е за царицата, чийто статус остава непроменен, а за двамата царе с имена, с които става промяна. Тя е история за криза. Друг сигурен знак за профила на високия династически разказ е малката вметка на Херодот в гл.8, че царят накарал Гигес да види царицата гола, защото било съдено да му се случи беда. Вметката изяснява, че влюбването на Кандавъл и показването на голата съпруга не са първо и второ събитие, а по-скоро съставки на второто, което следва от първото на неведомия замисъл на Кандавъл да му се случи беда.

Този движен от божи замисъл ред от случвания става и по човешки висок подтик – нарушен е ценностен ред. Според малката вметка на Херодот в гл.10 такова нарушаване е показването на голата жена. «Защото както у лидийците, тъй и у почти всички останали варвари се смята за голям срам дори и мъж да бъде видян гол». Позорът и следващата от него грижа да се възстанови честта променят обичайната пасивност на жената. Тя става деятелна, заставя Гигес да убие Кандавъл, той го убива, оженва се за нея и става цар на Лидия. Така, като минава през неумерената постъпка на Кандавъл и събудената активност на царицата, неведомият замисъл за историческа промяна се осъществява.

Да, но в текста на разказа е налице и другият профил - на любовно-брачната история с интрига между съпруг, съпруга и съперник. Тя започва не с извънчовешкия замисъл да се случи беда на Кандавъл, а със събитието на неговото влюбване. Какво е то? Неведома беда, която води до други беди. Тази неведома беда е опричинена човешки – в един момент Кандавъл видял колко е красива жена му и се влюбил в нея. Трансцендентната първопричина за влюбването и редовото реалистично обяснение са непротиворечиво съвместени. Така че може да се отговори двойно на въпроса защо Кандавъл не забелязва красотата на жена си по-рано. Поради трансцендентния замисъл да му се случи беда и разбираемата непредвидимост на акта на влюбването.

Текстът е деловит и не се занимава с това в какво се изразява влюбването. Единствено сигурно казаното по въпроса е имплицираното в линията на разказа твърдение, че влюбването е състояние на безпокойство, което активира влюбения и го кара да действа, за да постигне. Да постигне какво по-точно? Според културния контекст на онова време първо брак, а после редово брачно консумиране на любов. Кандавъл обаче е в брак със жената, в която се е влюбил, и я има в леглото си. Целта в случая е необичайна – той иска да се похвали и да се увери с очите на своя копиеносец, че жена му е наистина толкова красива. Което води до малък разказ с необичайно първо събитие влюбване в собствената жена и също необичайно второ събитие показване на голата жена на приятел.

В замислената от Кандавъл интрига и той, и жена му, и Гигес са идентични на себе си персонажи с прости роли на влюбен, приятел и любима. Да, но освен влюбен Кандавъл е и цар, и жена му не му е просто любима, а съпруга и при това царица. Също и Гигес не е просто приятел, а копиеносец. Оттук и последствията. Участниците в планирания от Кандавъл малък разказ влизат в другите си роли, които той не взема предвид, и малкият разказ прераства в голям.

Но малкият разказ не отпада - Кандавъл е влюбен в жена си и сприятелен със своя копиеносец. Такъв е и смисълът на думите в гл.9, с които Кандавъл успокоява Гигес, че не изпитва верността му, а просто иска да му покаже колко красива е царицата. Става дума за естествена неумереност и недискретност на влюбен човек. В текста обаче липсват авторови вметки, които подкрепят този смисъл. Той се подразбира от реда на събитията. Липсата на вметки затруднява особено разбирането на мотивите за действията на царицата. Във високата линия на разказа е ясно защо тя постъпва сурово с Кандавъл. Опетнена е нейната чест на царица и тя отмъщава. Но дали не е засегната и като обичаща Кандавъл?

От една страна отговорът е лесен. В рамките на високата класическа култура жената приема семейното правене на любов и отговаря на това не с чувства, а с покорство. Затова и влюбването на съпруга й в нея е неуместно. Същевременно като представя събитията неутрално и отделя повече внимание на сцени като тази на влизането в спалнята, събличането и отправянето към леглото, Херодот дава възможност текстът да се разбира и по обичайния реалистичен начин. Нищо не пречи царицата да постъпва така засегната лично любовно от Кандавъл. Още повече, че в някои случаи човешките мотиви за действие прозират в текста. Като мотива на Гигес да не откаже на странното предложение на Кандавъл да види жена му гола - така или иначе, той е цар, има и авторитет, а и власт, от която копиеносецът се страхува. Или като не по-малко убедителното подчиняване на Гигес на царицата по също човешки мотив - високата стойност на собствения живот оправдава извършеното по принуда убийство.

Независимо от тези подразбирания високият династически разказ за царете Кандавъл и Гигес и малката любовно-брачна история за Кандавъл, съпругата му и Гигес не са равностойни в текста. Високият разказ е подкрепен от вметките на Херодот и контекстовия голям разказ в Лидийския логос, докато любовно-брачната история е ефект от Херодотовия начин на разказване и нашия прочит. Любовта няма особен дял в разказа. Гигес не е чичото на Хамлет, който влиза в тайни любовни отношения с майка му, нито е Егист, който участва в подобно покушение срещу Агамемнон. На свой ред и царицата не е неустойчивият женски елемент, който прави възможна промяната, планирана с любовник в любовно-брачен триъгълник.

В тази връзка е интересен паралелът с другата версия на разказа за Кандавъл и Гигес, който четем в «Държавата» на Платон (359d – 360b). Наемен пастир при царя на Лидия, Гигес смъква от пръста на странно погребан цар-герой чуден пръстен, открива, че с него може да става невидим, прониква в царския дворец и съблазнява царицата, след което двамата убиват царя. Гигес се оженва за нея и става цар. Доколкото се разбира, основното в тази версия е нечестивото отнемане на властта. Любовта е само средство за постигане на тази цел. Гигес е просто измамник, царицата е невярна жена, а царят обикновена жертва. Липсва сложното смислово вплитане на действията на тримата, налице в Херодотовата версия на разказа. Липсва и разгърнатата любовна интрига с продължителна изневяра, която откриваме във фабулата за Агамемнон, Клитемнестра и Егист и в още по-драматичната подобна фабула в Шекспировия «Хамлет».

Същевременно колкото и да е подчинена на т.нар. висока династическа история, любовно-брачната история в Херодотовия разказ за Кандавъл и Гигес има сигурен по-нисък смисъл - тя е за недискретния съпруг, който сам си навлича голяма беда. Трудно е да се каже дали този смисъл е бил такъв и в оригинала, който е използвал Херодот, или се е получил в неговата версия на разказа. Това, което изглежда по-сигурно, е, че при монтирането на разказа в текста на Лидийския логос този смисъл се е усилил от настанилия се върху него втори подобен смисъл - за неразумния цар, който не без вина губи и царската си власт, и живота си. Този втори смисъл очевидно е позволил епизодът за Кандавъл и Гигес да оглави поредицата от други епизоди в получилия се гръбнак на Лидийския логос, в големия парадигматичен разказ за неразумния властник, който сам причинява поробването на страната си, като тръгва на война срещу по-силния от него.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.





Коментари по темата
Към предходния коментар -

Който и да си ти - пускам те по субективни причини, защото от два дни си мисля, че в момента форумът прилича точно на тази песен и ако не я беше пуснал ти, може би щях да я пусна аз - с риск за живота си:-). Затова благодаря и също поздравявам всички, които в тези прекрасни дъждовни дни четат и пишат. Поздравът ми е специален и за Дмитрий Варзоновцев, заради неговия текст, който може да чете приказки и реалности -

"Героят, посмял да прекъсне линията на властта, подменил истинския наследник, или просто взел останалото без надзор наследство, е саможертващ герой. Той върши нещо иначе нередно, но в ситуацията - единствено необходимо. Никой и нищо не може да му прости това своеволие. Само любов."
Тема № - 10 Коментар № - 364 vesselina vassileva - 2009-05-02 13:43:42
За пишещите и четящите - дъждовен поздрав:)

http://vbox7.com/play:434abde1
Тема № - 10 Коментар № - 363 μοῦσαι-Кална Пауза - 2009-05-02 10:25:15
Изключително силна е тази сесия във форума и ме провокира да зачекна една наглед периферна реплика на проф.Богданов - за интелектуалната формула. Т.к. в моята наука е пълно с такива.
Но в класическото езикознание те обикновено се прикриват с примери и поясненията на поясненията.
Все пак, от модерната, сиреч профанната гледна точка разказът е схема, разгръщаща се в определен "материал". Културната и социалната антропология, социологията изцеждат тези скрити схематизми, за да им дадат своето тълкуване. Няма как, това се налага поради огромния сравнителен материал.
Но това са технически средства, типизации (Вебер). Техният смисъл и роля е да нарушат аурата на традиционното, наследяваното с поколения езотерично знание за миналото, разказано от авторитетни посредници, способни да остават чути и чуваеми исторически епохи наред (Вергилий и, разбира се, Херодот).
Та за схемата, разделяща радикално любовта от властта.Тя има своя метафорична, но както би казал Зашев и онтологична рамка. Царе, властници, авторитети любят поради статута си. Те са поставени в леглото и леглото ги пази от смъртта.
Тук във форума блясна тази нишка. Ще кажа по-грубо. Писано им е да любят и да бъдат любими до смърт.
Но проблемът не е, че остаряват, уморяват се и в любовта и във властта. Даже не актуално - това за тях е неизбежно. Така и властта и любовта стават банални, омъртвяват се. Което носи риск за рода, за реда, за общността.
Нужно е прекъсването-изпитание. Герой или пристъпник, случаен пътник се оказват в нужно време и на нужно място.
Прекъсват рутинния цикъл и заместват уморените.
Не знам дали това е оптимистичен вариант на инициацията, или песемистичен за грешката, но властта по този начин се откроява именно като прекъсване. Това прекъсване е подтикнато от било случайно, било магически натрапено нахлуване на новия, на претендента.
Той прекъсва. И именно прекъсването остава в основа на неговот следващо живеене.
Във варианта на вълшебната приказка - жили не тужили. Двама любящи - народили деца и в щастие починали.
Актът на прекъсването - страшна грешка, случайна постъпка, съзнателен акт се провокира от любовта - тя да бъде продължена.
Властта се успокоява ако това условие се спазва - ако ли не - започват сътресения на вселенския ред, война.
Тук във форума някак с пристрастие се оглеждат детайлите на рамката, а самото прекъсване, самото активно действие оставя като техническа подробност. Но без нея няма власт, а любовта остава безутешна.
В социолого-антропологическа визия героят, посмял да прекъсне линията на властта, подменил истинския наследник, или просто взел останалото без надзор наследство, е саможертващ герой. Той върши нещо иначе нередно, но в ситуацията - единствено необходимо. Никой и нищо не може да му прости това своеволие. Само любов. Така те се срещат от безизходица и остават заедно, докато не ги настига карата.
Във вълшебната приказка героите умират щастливо ...въпреки че нищо не изисква това в техния щастлив свят. Длъжни са да умрат, макар и щастливо.
Та това ми даде основание да отделям властта от любовта. Властта е едноразова и може да се съдържи само от любовта. Грешките следват, когато властта бърка своето съществуване с любовната страст и удоволствие.
Грубо, но няма безплатен обяд. Любовта е еквивалент на неординарността на властното действие. Банализацията на властника го лишава от любовта (Фрезер).

Тук ползвам схемите на Тынянов, Пропп, Бахтин. Но и на Фрезер и Гофман, колкото и да са различни последните.

Тема № - 10 Коментар № - 362 Дмитрий Варзоновцев - 2009-05-02 01:26:38
Дано проф. Богданов включи разказа за савроматите в книгата си. Не само защото ще бъде по-справедливо спрямо Херодот, не само защото е по-близък до съвременността, но и защото (като контрапункт) савроматският разказ прави трудния Лидийския логос по-разбираем за съвременния човек. На мен поне ми послужи като патерица, за да проходя в Лидийския логос – благодаря много на Ерато, че спаси куцукането ми.
Радостта за мен от савроматската история изглежда идва точно от това, за което пита проф. Богданов „И ако според едно традиционно разбиране за живот щастието на любовно-семейната двойка е в разликата и допълването между жената и мъжа, да не би този текст да радва, защото представя обратното – благополучен живот при минимална или никаква разлика? Да не би да е радостно и това, че може да има живот без власт?”
Тема № - 10 Коментар № - 361 Лелята на Сократ - 2009-05-01 17:43:58
Почивен ден е, мога да си позволя и аз да разкажа нещо във връзка с просветването на многовремевостта и несправянето с вътрешното ми време.

Преди две години се изсилих да отида на конференция върху Херодот в Оксфорд. Чудесно организирана, много академични лица от цял свят, написали най-влиятелните книги върху Херодот днес, красивата среда на Крайст Чърч, закуски и обеди в залата, в която са снимани сцени от Хари Потър. Несъмнено прекрасно. И, разбира се, върху мен смачкващо усещане за ненавременност и невписаност в тази среда. Тръгвам си начумерен, пътувам през Хийтроу и може би поради желанието все пак да си тръгна с поука, или поради желанието да се включа някак в нещо по-голямо, като същевременно зачета нагласата, че не ми е там мястото и времето, се сблъскам с една реклама, чрез която "просветва" решението на многовремевостта и ми се дава нещо като компенсация за песимизма: голяма банка рекламира продуктите си върху плакат, на който са изобразени Мария Калас и Джими Хендрикс в камерен разговор, който едва ли реално се е случил. Несъвместими и все пак свързани.

Както не се е случил реално и разговорът на Солон и Крез в Сарди. Но поуката ми беше много ясна: да, свързването с по-голяма цялост, набавянето на модел, поучаването и разбирането могат да протекат и като сложно напластяване на едно време върху друго в режима на необходимостта да направя "своето" време цялостно.
Тема № - 10 Коментар № - 360 ГГ - 2009-05-01 13:25:37
Кандаулес (и Гигес) 2.

Като благодаря на професор Богданов за хубавия коментар, ще си позволя едно допълнение, което обяснява и защо наместо Кандавъл употребявам Кандаулес.

В моите занимания с тракийски ономастика се натъкнах на епитета на тракийския (сборно наименование на божество) Херос, Канзуренос. Мисля, че неговото модерно продължение е названието на местността Канджулица - в Радомирското поле, на пътя за Кюстендил. Основите Канз- и Кандж- са идентични.
Към това може да се добави и една друга много продуктивна основа в тракийската ономастика – Ауло-. Съвпадение или не, но Ауло- е разпространено и в латински (срв. името на писателя Аулус Гелиус). Така стигаме до нещо познато у Херодот - Кандаулес.

Особеност на тракийските имена е тяхната двуосновна структура, така че Кандаулес, едно иранско индоевропейско име, не изглежда странно в тракийска среда. Известно е от Херодот, че цар Дарий в похода си срещу Елада е водил войските си през Тракия и е сключвал договори за приятелство с местните племена и царе.
Тема № - 10 Коментар № - 359 The dim - 2009-05-01 13:03:51
Сърдечно благодаря на Ерато за отговора, той е пълен и убедителен. Ето така в подобен избор си казва думата съвременният контекст - и личен, и по-общ.
Тема № - 10 Коментар № - 358 Богдан Богданов - 2009-05-01 12:52:35
Опит за...отговор

Естествено че ще отговоря (макар и с известно закъснение) защо ми е любима точно тази история от голямата Херодотова История. Любимите неща са любими не просто така, а защото си имат и дух, и смисъл, и нещо, което явно те кара да ги отличиш.
Някак си асоциирам историята за Кандавъл, царицата и Гигес и явният любовен триъгълник влюбен цар /любима царица/приятел копиеносец с един друг триъгълник, провокиран от заглавието на обсъждания тук текст – любов/семейство/власт. И в двата триъгълника общото е в противопоставянето, в несъвместимостта на две от страните в тези триъгълници. Оттам и песимистичното звучене, представата за стени, които не могат да бъдат преодолени, усещането, че ако имаш всичко...боговете ще се разгневят и ще те накажат.
И като антитеза, като оптимистична глътка въздух е другата история – за амазонките и свободните скити, в която се появява нещо ново, а ключовата дума е свобода. Триъгълникът става четириъгълник, свободните хора свободно си избират, имат си я любовта, от една двойка лека-полека си правят и общество. Някои видимо (си мислят, че) имат всичко, други – реално са щастливи. Те не се допитват до оракули и прорицатели, не се боят, че възмездието ще ги застигне, а Херодот просто разказва историята на савроматите – ей така, без поуки, без морализаторски изводи.
Преди известно време цитирах един афоризъм – пак на Херодот – как сред различните, сред противоположните мнения избираме най-доброто – ето това се случва във форума. И вече не ми липсват и академичните, и аналитичните коментари – има ги. А аз - с интерес очаквам следващата тема.
Тема № - 10 Коментар № - 357 Erato - 2009-05-01 12:32:49
Към The dim - 2009-04-30 12:36:58

Историческият код, по който възстановяваш, по който градиш – като елините – една действителност, е толкова сигурен, конкретен и в същото време всеобхватен, че дори аз, която не обичам историята със съмнителните и факти, за пореден път чета твоя текст. Той може да бъде метафора за Херодотовата история, която да пренеса и аз, а и други хора. Картината ти е силна, защото една действителност може да бъде истинска само чрез отношението, което миналото има с настоящето и от там с бъдещето. Силен е и начинът, по който ти си го направил, изграждайки действителност, положена не върху здрави основи, а на дъното на текста, чрез една малка “обеца от 6 в. пр. Хр.”, върху която се виждат и египетски фигури. Този сигурен референт на обецата за мен закачи цялата история за времето на Херодот - космополитността, която е по-голяма от историята, по-голяма е и от времето и пространството – защото невидимите и краища при теб преминават през текстове и култури, без да започват и свършват, по-голяма е и защото при теб любовта не е в малките факти на любовните закони и отношения дадени от обществото, а от нещо по-голямо, абстрактно, но по-голямо - Лидия е поробена от Персия!!!

В друг план – Крез – поробен ли е от “промяната”, с която са белязани историческите събития, смяната на ценностите, които правят историята възможна. Крез седи скромен в края на текста. Дали неговата история би повлияла – като една от многото истории за крале – върху интерпретацията на “историята след това”, когато всички исторически мигове са се сринали на земята като месиджите от едно работно корково табло и от историята не е останало нищо, освен отнесени и неточни понятия – означаемите - на ръба между пропасти, а историческият контекст е като в изречение: “Ходи чак в Египет, но не е ходил в Тракия, там духа северният вятър Борей (Бореас), траките не са безопасни веселяци”.

Борей от “Шоколад”, Борей от “Снежната кралица”, Борей от “Федър”...

Историческият контекст по принцип може да бъде само като Борей, доколкото словото по принцип е нещо, което се движи – особено при Херодот.
Тема № - 10 Коментар № - 356 Kradla - 2009-05-01 12:04:42
Всъщност няма въпроси към мен, има реакции и коментари. Личностно човешки имам своите вкусове - обръщам внимание на две ценни разсъждения.
Едното е на The dim, който също като мен дочува в античните текстове онова, което се отнася и за нас, и същевременно разгърнато различава тогавашното. Картината на живота в атическата класика в неговото представяне е пределно точна, ползвайте я, това е историческият контекст на текста на Херодот. Особено ценно е, че този контекст е представен с писателски дар, в който знанията са свързани с емоция и меко и сдържано не допускат умозрение.
Докато ГГ е умозрително насочен към интелектуални формули-решения. В моите очи това също има стойност. Е, желанието за договорени рамки е неизпълнимо. Интелектуалната форма не може да се налага. И тя като това, което наричаме любов, има своите излитания, и своите баналности. Такова изключително излитане е разсъждението на ГГ за вътрешното време. Поело опита на разказа за Кандавъл и Гигес, то смутително говори с реч, чиито смисли са толкова съвременни, колкото и антични. Друг случай на претопяване на знания и емоция в коментарите на форума, обаче неразгърнато компресирано в интелектуална формула.
Останалото загърбвам. Защото настоява, че любовта е мистерийно вълнение и иска не само любовта, но и говоренето във форума да е такова. Аз настоявам за друго – че имаме в своето човешко време много моменти, между тях и на любов, които, за да се свържат в уловима и назовима линия, освен от нашата собствена памет, която ги подрежда, се нуждаят и от образци за такива линии. Затова и темата «любов и разказ».

Тема № - 10 Коментар № - 355 Богдан Богданов - 2009-05-01 10:56:50
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115981

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94438

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29134

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180912

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60813

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA