БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За старогръцката литература, литературата и разбирането на литературни текстове*

БОГДАН БОГДАНОВ

Тази година е двойно юбилейна за мен – от една страна се навършват двадесет години, откакто преподавам официално старогръцка литература, от друга четиридесет години, откакто постъпих като асистент в Софийския университет. Годините са много, което задължава човек да си даде сметка за онова, което е правил и направил. Това, че в тези години се занимавах основно със старогръцка литература, не е похвално само по себе си. Особено в нашата страна то изглежда луксозно занимание с несигурна валидност. В последните години започвам да го разбирам все по-ясно.

В социалистическото време сe научихме да бъдем скромни, да не забелязваме, че сме бедни и дори да се възползваме от бедността. Благодарение на това постигнахме стойности на попрището на науката и духовността. Такова стойностно колективно постижение е и нашата общност в специалността класическа филология. Имам предвид нейното укрепване и нарастване, особено в последните години научните и културните й прояви, които не са малко. Въпреки това, в личен план, нашето битие на класически филолози остава тясно и откъснато от стъгдата на действително случващото се и у нас, а и в международен дори само научен план. Затова нарекох своето занимание със старогръцка литература луксозно.

Същевременно съм свързан с него, то повлия значително за моята личностна и обществена нагласа. Оттук и намерението да използвам тази трибуна, за да представя по-точно и да защитя неговия смисъл.

Винаги съм се стремял да не се отнасям тясно предметно към старогръцката литература. В своите преподавания и изследвания бягах от силния аргумент, по-рано на социалистическата, а после и на постсоциалистическата наука, че отделните научни области, са уютни гнезда малки светове, които регламентирано се отварят единствено към международната научна стъгда. Така че у дома класическият филолог литератор преподава и публикува трудове, докато навън участва в конгреси, публикува на чужди езици, познава чужди изследователи, работи със съвременна научна литература в богати съвременни библиотеки.

Бягайки от тясното разбиране на старогръцката литература, не само по свой избор, а и поради социалистическата затвореност не изпълних добре второто. Публикациите ми на чужди езици и участията ми на международни форуми са по-скоро спорадични, говоря редово на три езика, но не така подвижно, както говоря и пиша на български. Така че от затвореността на социалистическото време се измъкнах с компромис. Преодолях тясното разбиране за литература, но това, което направих, поне засега, остава в границата на нашия език и нашето място. Разбира се, с ценно отваряне и на старогръцката литература, и по-широко на класическата филология към определено липсващи им измерения, заети от съвременната антропология, херменевтика и семиотика.
Преподавайки и изследвайки старогръцки литературни текстове, а и тяхната особена свързаност, наричана старогръцка литература, не без подкрепата и влиянието на Платоновите диалози, изпаднах в типична Сократова ситуация. Постоянно отговарях на трите въпроса – какво е литературата като набор от текстове и получаващ се от тях хипертекст, какво като културна среда за произвеждане, представяне и разбиране на литературни текстове и какво като институция.

Покрай многократното четене на едни и същи текстове, на старогръцки и в български превод, по втория въпрос осъзнах, че също като всяко четене и научният прочит не е лесно нещо, че четем много и какво ли не, но че почти никога не постигаме едно и също. Осъзнах и защо. Защото самият текст е структура от преки и инферирани в него косвени послания и значения, но и защото т.нар. разбиране на четения текст е достигане до нестабилен друг текст, който го замества. Осъзнах и още нещо – че речите на нашето разбиране не са смислово невинни, а мъкнат и внасят в разбирания текст допълнителни твърдения, които, ако не се осъзнаят, не се разбира добре и текстът. Оттук и изискването, естествено най-напред към мен, че занимаващият се с научно разбиране на литературни текстове трябва да се пита и за смисловата работа на речта, с която оперира.

Тази реч изглежда специализирана, върви с характерен за нея набор от термини и понятия. Има обаче разлика между по-теоретическата реч, на която говорим разчленено и уточнено с определения, примерно за значенията на понятията текст и дискурс, и по-нетеоретическата, на която представяме конкретен литературен текст. Макар и да протича на едно по-високо културно ниво на всекидневната реч, второто се различава от първото, най-вече по това, че използваните в него понятия, дори когато преди това са били уговорени научно, се употребяват неразчленено като всекидневни представи. Именно така в тази втора реч се употребяват понятия като мир, демокрация, свобода, справедливост, разбира се, и любов, или по-специфични термини като текст и контекст, литература и история. Всички те тихомълком се разбират като обозначаващи идентични на себе си неща.

Да, но няма пречка по подобен неконтролиран начин, неразчленено или полуразчленено, да се говори и в една като че ли теоретическа реч. Един историк може да изследва съвестно определени исторически факти и реалии и да развива научни тези за историята на една страна, без да си дава сметка за многозначността на думата-понятие история. Дори за това, че историята е от една страна историография, а от друга това, което се изследва от нея – самата история. Може да бъде учен, без да поставя под въпрос онова, което се смята за история във всекидневния културен план на говорене – например, че история имат племената, общностите, народите и страните и че тези истории нямат общо с другите възможни истории: на отделните хора, после на всякакви единици и същества в природата и накрая на всички неща в света, които претърпяват промяна.

Един историк може спокойно да бъде учен без знание по темата, че човешката история, независимо дали на общност или на отделен човек, се дели на обективна и на осъзнавана от тях, но същевременно не се дели, а е и един вид смесица от двете. Може спокойно да не се интересува от още по-специалната тема, че историята е ход от събития и промени, които образуват причинно-следствен ред, но че в човешките истории има и друг ред – на целеполагане. Което като че ли различава човешката от естествената история, от историите на едни или други видове в природата. Това разсъждение с отворен характер поставя под въпрос етикетното опредметено разбиране за история и насочва към подобно разбиране и за литература.

В какво би се изразявало то? В един вид разбиране за литературата като широка човешка дейност, имаща много общо с човешките дейности, изучавани от антропологията, културологията и общата теория на текста. Проблемът е, че подобен отворен начин на разбиране смущава професионалната работа на занимаващия се с литература, която като че ли се извършва по-добре, ако за литературата се мисли като за затворена област. Да, но като всяко човешко същество и литераторът забравя, че това затворено разбиране е само положено с практическа цел, а не е твърда истина. Тогава би трябвало да се работи с един вид редуващи се според нуждата отваряния и затваряния на предмета. Да, но то не е лесно. Не е, но би отговаряло на подвижността на този предмет, който, за да се назове по-точно, би трябвало да се представи с няколко определения, а и да се нарече и с други думи-понятия.

Оттук и възгледът, който следвам в моите преподавания по старогръцка литература – че има лоша литературна наука, която се държи всекидневно практически и опредметява думите-понятия, които употребява, но има и друга по-добра, която балансира между неизбежното затваряне и отваряне и поради това извършва работата си много по-ефективно. Ще дам пример с разбирането за старогръцка литература.

Ние я наричаме условно етикетно литература, но тя е нещо повече и изобщо друго. Днес четем достигналите до нас старогръцки литературни текстове  в оригинал или в превод, ползваме ги като напечатани текстове и книги. Същевременно знаем, че не са били ползвани по този начин на своето време, че са били представяни устно в тържествена среда и че дори четени у дома, което е било по-скоро изключение, са били четени пред мнозина от роб-четец, т.е. възприемани устно. Което е било не само външна контекстова особеност, но е оставяло и определена съдържателно-смислова следа в тези текстове. Разбира се, всеки може да разбира който и да е античен текст, без да се опира на неизвестния нему исторически контекст, а и на неговите следи в текста. Това е напълно правомерно – разбиранията са винаги разбиране по друг начин. Особено пък на литературни текстове.

Да, но има амбиция, ако не всяко разбиране, поне научното да се приближи към историческия контекст и оригиналната смислова постановка на текста. Това обаче налага да се разбере разликата между сегашното разбиращо четене на „Едип цар” на Софокъл от едного независимо на какво място и разбиращото слушане-гледане на пиесата от голямо празнично множество на предназначено за това празнично място и време. Субектът на онова, така да се каже, оригинално разбиране е не само този или онзи отделен атински гражданин, а и техният сбор в едно празнично множество, несравнимо по-споено и органично от множеството зрители в един съвременен театър.

Така че е донякъде неточно, това, което Аристотел казва в Шеста глава на „Поетика” – че всеки зрител поотделно изпитва страх и състрадание от случващото се на героя в трагедията. Онзи зрител не се идентифицира пряко с героя. Героят е издигнат персонаж от миналото, а той е редови гражданин в настоящето. Става друга идентификация с голяма преднина пред онази, за която говори Аристотел. Заедно с другите зрители, с които е свързан в органично празнично множество, зрителят изпитва страх и състрадание за героя водач на сцената, тъй като, разбирано символично, това, което се случва на героя, би могло да се случи и на водача на съвременната гражданска общност, в която участва зрителят, и следователно косвено би засегнало и самия него. С това косвено идентифициране на зрителя с героя атическите трагедии и техните патетични сюжети сочат една от смислово-съдържателните черти на класическата старогръцка литература, която личи и у Омир, налице е и във всички високи жанрове, разбира се, и в празничните епиникии на Пиндар – тя не е литература с гледна точка всеки човек.

Разбира се, има малки жанрове, които развиват такава гледна точка, но колкото по-пълно я застъпват, толкова повече отпадат от високата литература, в чиято гледна точка и в чието разбиране за реалност човекът не е всеки човек, а героят обществено издигната личност. Той е човекът с голяма буква поради три свързани «защото» – 1. защото представя органичната общност на ръководени от него хора, 2. защото има биография и история, свързваща го с именити предци, и 3. защото чрез тези предци той се свързва и зависи от богове. Това е пределно точно проявено в атическата трагедия. Тя е за именит герой, комуто нещо се случва, което непременно засяга и хор. Случващото се е причинено от действия на героя, от конфликти с други силни на деня, но и от стара родова колизия между предци и богове. За разлика от този герой редовият зрител в Дионисовия театър няма своя история и в този смисъл е предпазен от онова, което се случва на Едип.

Разликата с днешната среда изглежда значителна – днес всеки редови човек има своя история, постоянно я строи, а с нея и собствената си идентичност. Естествено и тогава е имало такова нещо. То обаче не е било допускано в т.нар. исторически контекст и израстващата от него литература. Преднина и представителност е имало другото т.нар. косвено идентифициране. От друга страна, в днешната много по-разгърната литература и изобщо текстовост в редица текстове се моделира именно това – как редовите човешки същества загърбват своите истории и се интересуват от историите на едни или други издигнати хора, които между другото използват и като един вид образци за съставянето на своите.

Т.е. налице е разлика, но и прилика. Колкото и различни да са и с колкото и векове да са отделени тези времена и контексти, човешките същества в тях не са напълно различни. Особено пък в пункта, че изложено на промяна и имащо памет и реч, всяко човешко същество, винаги и навсякъде, конструира реалност и че в хода на това конструиране, винаги и навсякъде, се усилва и повдига в степен. Естествено и в степента на лидера и героя, на човека, «уголемен» от едни или други колективни интенции, а и на още по-усиленото същество в образа на бога. По-показателни за това как работи универсалната структура «промяна и повдигане в степен» обаче са реалните повдигания в степен –  постигането на красота и физическа сила по образци на артисти с ослепителна външност и спортисти със завидни физически постижения.

Човешкото същество, винаги и навсякъде, има нужда от образци, които му осигуряват промяна към по-добро. Това по-добро се нанася върху тялото, променя външния вид, здравето, удължава живота. В него дреме и надеждата за безсмъртие. Промяната може да бъде временна, имагинерна, да става по време на празник или да се моделира в литературен текст. Но, така или иначе, по опасно променлив начин, човешкото същество е принципно неидентично на себе си. Оттук и сериозните проблеми, които човечеството само създава на себе си и които трудно различимо се смесват с идващи отвън независещи от него проблеми, свързани с промени в климата и евентуални космически катастрофи.

Но нека да се върна към значително по-малкия проблем на разбирането в историческата наука – как да се наблюдават разликите между различните исторически контексти и същевременно да не се загърбва наличното в тях коментирано общо на човешкото битие, без знание за което историята става куца и непълна.   

Диалогът „Теетет” на Платон се занимава основно именно с това, със знанието. Естествено, не друг, а философът достига до знание. Което знание е за общото. Добър пример дава Сократ с отговора на въпроса какво е царят. Царят, казва той, е като пастиря на едно стадо, само дето това стадо, за което се грижи, е по-трудно за управляване. Аналогията е нещо реторично, тя засяга достойнството на царя, но е и вярнo твърдение за едно показателно общо, за това, че пастирят и царят попадат в общия клас на управляващите. Очевидно нашето съвременно знание за царя не опира само до този най-общ предикат, а е трудна за назоваване констелация от него и предикати за специфично особеното. С второто нямаме проблем в съвременната наука. То винаги е пред очи. Проблемът е, че, като мислим за него по предметен начин, го откъсваме от констелацията с по-общото, която е неговата истина. Смятаме, че не съвсем правомерно, че то няма дял в нея.

Оттук и полезността на Платоновата диалогическа херменевтика, която напомня и за това по-общо, и за т.нар. констелация от предикати, и помага мислещият по някаква тема и предмет да не я опредметява и откъсва от други съседни и по-общи теми и предмети. Така Платоновите диалози и по-широко старогръцката литература, с особената антропология, която ги организира, разкриват един род черти на съвременния живот, за които едва ли бихме си давали сметка, ако следвахме историческия модел на другото си образование – идеята за минали напълно различни една от друга епохи, завършващи с напълно различната от миналото, особено от античното време, модерност, в която живеем. Този модел на разбиране чрез опредметяване на разликата се поддържа от всекидневната представа, че ето ние живеем в немодерната все още България, а не на други много по-съвършени места. Да, но възпитаното от антични текстове око ясно вижда, че в различното, колкото и различно да е то, има достатъчно еднакво.

Ще дам пример с двете определения на Аристотел за човек. Те, разбира се, са много повече. Едното е всеизвестно, че „човекът е полисно същество”, а другото по-малко известно от „Никомахова етика”, че „човекът е двойково същество”. Първото не е лесно да се преведе. Ако кажем обществено, а не полисно, бъркаме, ако кажем общностно, бъркаме по-малко. Именно с „общностно” (koinonikon) стоиците поправят „полисното” на Аристотел и му придават по-траен смисъл. Човекът и тогава, и днес живее общностно. Е, днес и в голям брой косвени общности. Но, така или иначе, дори да живее напълно изолирано, някакви идеали и ценности все пак го поставят в общностна зависимост. Така че в това отношение няма разлика между античността и модерното време.

Още по-малка разлика има в другия формулиран от Аристотел предикат на т.нар. двойковост. Много хора живеят сами. Повечето от тях се чувстват самотни. Ясно защо. Поради нарушения модел за двойковост. Свързани в по-малки и по-големи общности, реално или виртуално, човешките същества прекарват най-много време с друг в двойка – семейна, любовна, приятелска, но все едно в двойка. Човекът живее двойково и в античността, и днес. При това не само човекът, но и индивидите от редица животински видове. Което се отнася и за т.нар. общностност. Има значителна разлика между човешкото общество и животинското стадо, което не е общество. Да, но то е общност, тръгнала по пътя, който води до общество. Което добре се доказва от наченките на институции в животинските стада и колониите от насекоми. Аристотел вижда това общо между човешкия и животинския свят и при много поводи го изтъква. 

Благодарение на старогръцката литература дълги години се занимавах с това, какво означава да се съществува традиционно. Оттук и двете ми критики – веднъж към марксисткото разбиране за античността, втори път към радикалната иначе много полезна идея на Карл Попър за опозицията затворено-отворено общество. И двата възгледа по някакъв начин не различават плана на идеите от плана на реалността. Марксисткият историцистки възглед, че античността е прекрасно напълно отминало време, е типичен случай на смесване на идеята за историята като постъпателно невъзвратимо следване на епохи със самата реалност. Реалността е нещо сложно, в което покрай исторически отпадащото се развиват и трайни структури и положения, които независимо, че са породени в миналото, продължават да са актуални и днес. Демократичното светско устрояване на обществото по времето на Перикъл, колкото и видоизменено да е, все още продължава, както продължава и животът на обяснителната прагматична парадигма за история, развита от Тукидид в неговата „История”.

Подобен е и моят критически прочит на възгледа за общество в опозитивната схема на Карл Попър, която широко ползвах в своите изследвания. Сегашната ми позиция – няма и не може да има нито напълно затворено, нито напълно отворено общество. Отворено-затворено е когнитивна схема, чиито опозитивни термини в обществената реалност са непременно съчетани. Доказва го по-внимателният поглед към състоянието на обществото в класическа Атина. То има отворените черти и прояви, за които говори Перикъл в своето надгробно слово във Втора книга на Тукидидовата „История”, но има и черти на традиционното затворено общество, по които то не се различава от обществото в Спарта толкова, колкото излиза и в речта на Перикъл, и в други речи в „Историята” на Тукидид.

Същото е отношението между затворено и отворено и в съвременността. Тя несъмнено е много по-отворена в обществен план от античността. Докато подвижни отворени пътуващи хора в V и ІV в. пр.Хр. са само софистите, пътуващите поети и един вид учени и политици, днес пътуват несравнимо повече хора и едва ли не всички имат това право. Мобилността обаче е само една от проявите на отвореността, която при това не може и не бива да се разбира еднозначно. Защото някой може да пътува постоянно, без да се движи по същество. Може да отсяда в едни и същи хотели и да не забелязва живота извън тях. Отвореността и затвореността са гледни точки, с които се моделират цялости, а не нещо предметно. Именно като гледни точки и в реалността, и в начина, по който тя се разбира, те винаги се допълват и съчетават.

Което не означава, че едно общество не е по-традиционно и затворено от друго. Класическа Атина е с по-отворено битие от класическа Спарта и съответно с по-затворено от това в съвременна София, която е по-отворена от Карнобат и по-затворена и традиционно устроена от съвременния Париж. Да, но в друг отчет Париж е по-затворен от съвременната несравнимо по-хаотична и в този смисъл лошо отворена София. Т.е. отвореното и затвореното не са ценности сами по себе си, както ги разбира Карл Попър, а посоки на оценностяване, които се пресичат от други оценностявания. 

Занимаването със старогръцка литература, от една страна, ми помогна да си изясня страни на съвременността, а от друга страна, ме накара, не по традицията на класическата филология, да черпя аргументи от други области. За второто ще дам пример с голям световен учен класически филолог – Валтер Буркерт, автор на прекрасното изследване „Homo Necans”, посветено на отношението ритуал-мит по темата принасяне на жертва. Буркерт е намерил и осъществил баланса между традицията на класическата филология и съвременната наука, в който аз по-скоро не успях. Той работи, преценявайки много факти, данни и тези по образеца на голямата класическа филология от ХІХ в., но смело въвлича в своето доказателство и една модерна постановка – на Фройд от неговата книга „Тотем и табу”.

Двадесет години след първото издание на “Homo Necans” (1982 г.), в петнадесето издание от 1997 г. Буркерт казва в послеслова към него: за да съществува добре, класическата филология трябва да се отваря към  антропологията и етнографията; такова отваряне той осъществил в „Homo Necans”, но прекалил и ето това и това му се струва невярно и сега го поставя под въпрос. Аз също постъпвах горе-долу така. Примъквах чужди на класическата филология начини на реагиране, после ги поставях под въпрос и ги заменях с други. Правех го, разбира се, много по-свободно в лошия смисъл на думата, неограничаван от истински насочваща и коригираща ме институция.

В това примъкване правех и обратното – внасях в съвременното едни или други черти на античното. Така постъпих с Платоновата диалогическа херменевтика, превърнах я в един вид метод за по-ефективно хуманитарно мислене. Нейната диалогичност между другото ми помогна да не се заблудя, че е възможен универсален метод. Защото, така или иначе, колкото и да дисциплинира и колкото и добре уредена да е една научна общност, учените хуманитаристи няма как да достигнат до унифицирана научна реч. Единственото по-сигурно е, че което и да е поле от речи може да се изследва и наблюдава критически.

Впрочем такова поле от речи е и литературата. Което е и второто определение за литература според представяното от мен херменевтическо разбиране – литературата е набор от литературни начини на казване, на дискурси, на литературни речи. Заниманията ми с литература ме убедиха, че литераторите работят с малък брой дискурси. Ясно защо. Защото ги увлича всекидневното говорене, а то не търпи много различавания. В обичайните литературни анализи става дума най-много за жанрови дискурси, повествование, сюжет-фабула, диалог и монолог, пряка и косвена реч. Докато литературните дискурси са и много повече, а и преливат един в друг. За да се установи броят им и той да влезе в практиката на литературните анализи, има нужда от дълга работа на много изследователи и научни колективи, а и от генерална промяна на разбирането. Литературните дискурси не са смислово безотносителни външни форми, а един вид вносители на минимален рамков смисъл в литературния текст. Принос в това сложно смислово образувание имат и дискурсите, и темите, които се разгръщат в текста, и контекстите, за които стана дума.

Сложно построение от текстове, литературният текст може да се разбира множествено, но той е и нещо цяло. В плана на смисъла това цяло се гарантира от моделираните в него свят и реалност. Моделирани означава: 1. изобразяващи външен свят и реалност (Аристотеловия mimesis), 2. следващи разбирането на някаква културна среда за тях (т.нар. контекст), и 3. построяващи особен свят и реалност в литературния текст, които се различават и от предполаганите външни, и от контекстовите свят и реалност. Това не е лесно за възприемане, особено след навиците на разбиране, останали ни от епохата на структурализма и формалистичното мислене, които справедливо загърбиха и ред други идеи за съдържанието на литературните текстове, а и мъгливите величини  свят и действителност. Аз обаче се връщам към тях, като правя разлика между свят и действителност и се опитвам да различа външната им проява от собствено литературно контекстовата и от тяхното реализиране в литературния текст. Но, така или иначе, по това няма добре разработена, нито утвърдена методика.

На трето място литературата е и правене, и ползване на литературни текстове. Тя е среда за особен начин на комуникиране. Което и представих пред вас в едрото очертание на античното и съвременното ползване на литературни текстове. Според вече казаното, и в едната, и в другата среда литературните текстове се ползват, за да се постигне нещо, което не се постига по друг начин. При тази прилика между двете среди има значителна разлика – ползващият текста в съвременната културна среда е отделният човек, дори когато е на театър и гледа заедно с други, докато в античната среда отделният човек има за посредник органична група от хора, с която е свързан.

Но кои са общуващите, които, като си разменят послания, постигат нещо? Единият е отделният човек, също и в античната литературна комуникация, независимо от важното посредничество на празничната общност. Другият не е нито авторът, нито текстът. Твърдението, че читателят общува с текста, е невярна метафора. Кой е този друг се разбира от постиганото в акта на литературното комуникиране – с помощта на литературния текст отделният човек влиза в отношение с идеален друг, с който си обменя смисли и съдържания. Ясно е какво става с разбиращия текста.

Но какво става с идеалния друг? От само набелязан в текста, той получава плътност, един вид оживява. Такова оживяване на възможния друг се реализира на сцената на Дионисовия театър. Има и само представно оживяване. Такова е то, когато текстът се чете и разбира от читател. Четенето напомня ставащото с един шахматист, който играе сам срещу себе си и неизбежно се дели на двама, единият от които е, така да се каже, по-«той». Това комуникиращо отношение може да се изкаже и така – посредством разбирането на литературния текст човек общува със себе си като с друг.

Що се отнася до античния човек, който слуша текста заедно с други, посредничеството на колектива на другите и геройността на персонажа, чиято история се разбира, добре сочат посоката на това общуване – то е повдигане в степен на общуващия със себе си като с друг, за което помагат и групата, и героят от текста. Ясно е, че това повдигане в степен е и един вид социализиране, преминаващо и в космизиране. То е такова и в съвременния случай на разбиране на текста от отделен читател, въпреки че и социумът, и космосът в съвременността са различни. Чрез формираната идеалност в хода на това разбиране отделният човек влиза във виртуалната общност на други като него, които като него се повдигат в степен по този начин.

В това свое говорене пред вас коментирах все трайни положения. Ето и в това, което казах току-що за литературата като комуникативна среда, пак обърнах повече внимание на общото между съвременната и древната литературна ситуация. Такова общо са и изброените три определения за литература – 1. литературата набор от текстове и образуващ се от тях хипертекст, 2. литературата набор от дискурси и неизбежен представителен дискурс, и 3. литературата набор от комуникативни ситуации, една от които обикновено представя останалите. Сигурно е, че тези определения могат да бъдат повече. Единственото, за което настоявам, е, че за да мислим за литературата по-ефективно, е редно да си служим с повече определения.

И старогръцката литература представих с повече общи, отколкото със специфични положения. За да компенсирам ненаправеното, ще формулирам две положения, които се отнасят като че ли само за старогръцката литература. Доколкото тя е нещо свързано и може да се сведе до хипертекст, струва ми се, че определящ за този хипертекст е следният модел за реалност, който спокойно може да се смята за „светая светих” на старогръцката литературна и културна среда. Можем да го представим със следното „ние”-твърдение – живеем в конкретен човешки свят; за да можем да го разберем, трябва да излезем от него (не напълно, а донякъде!) и да стъпим на платформа, от която се вижда и нашият, и другият не наш свят; живеенето ни е пулсиращо колебание между трудните за съгласуване ценности на временното тукашно и отвъдното цяло и трайно. Особена литература, в която идеалното и силното е хем отвъдно, хем се постига по светски начин. Особен разширен светско-несветски свят.

Старогръцката литература е проявена и в друг исторически хипертекст като прехождане от едно към друго – от устна към писана литература, от слушана към четена, от колективно възприемана към индивидуално ползвана, от представяно на празници високо слово, различно от всекидневното, към слово, по-малко различаващо се от него. Бавно приближаване към неинтересната всекидневност. Което обаче не се осъществява. Поради две причини – защото античната всекидневност не успява да стане самостоятелен свят с особено значение и защото зададената изначална празнична трансцендентност, като привързва компенсаторно литературното слово към модела на цялото, трайното и устойчиво идеалното, упорито пази неговата нелитературност. Или казано по друг начин, в своето многовековно развитие старогръцката литература се опитва да стане литература в тесния смисъл на думата, но след временен относителен успех в средата на този път, тя по-скоро не успява.

Успехът в тази насока предстои в бъдещото европейско литературно развитие и като че ли се осъществява в Новото време – литературата става литература в тесния смисъл на думата, става възможно всеки човек да ползва литературните текстове, без да му посредничи едно или друго човешко множество. Разбира се, това е само възможност, която всъщност остава нереализирана докрай и която неизбежно поражда родове литература и изкуство, напомнящи представената антична литературна ситуация.

Моля да ме извините, че говорих толкова смислово напрегнато по темата за старогръцката литература, литературата и разбирането на литературните текстове. Но реших да използвам тази трибуна, за да очертая по-цялостно и да защитя като един вид платформа това, което правих и, надявам се, съм направил в изминалите четири десетилетия в Софийския университет. Благодаря ви от сърце!


* Лекция пред интердисциплинарния семинар Phrontisterium Classicum, организиран от Катедрата по класическа филология в Софийския университет, 11 май 2009 г.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Няма как да не се съглася, The dim, с Вашето обяснение на понятията "схема" и "модел" в античен контекст. Но аз не ги употребявам в него.

От Вашето обяснение разбирам колко много се е променило използването на тези понятия. Едно по-близко до онова, което твърдя, виждане за схема предлага Шелинг във "Философия на изкуството". Там се прави строга разлика между "схема" и "образ", което гърците, както разбирам от Вас, не са правели. Образът за Шелинг е "винаги конкретен" и "само особен", докато схемата е общото, правилото. В нея наистина има сетивност, но това е сетивно съзерцаване на правилото.

Едва ли бихме да си представим литературния текст без конкретното, без носещия не интелектуална, а съвсем конкретно-сетивна наслада детайл.
Тема № - 21 Коментар № - 1960 Морис Фадел - 2010-03-10 15:13:46
Cher Maurice,

Ще си позволя да уточня за “модела” и за “схемата”.
Напоследък все се опитвам да кажа на студентите, че римската култура някак си започва бурно да се развива след 2 век пр. Хр., когато римските легиони след Ханибал (оня със слоновете от “Картаген в пламъци”) се запътва и на изток и завладява Елада. Тогава (както казва превъзходният К.Х.Флаккус) “поробена Гърция победи дивия си победител и донесе в селско(стопанския) Латиум (Лациум) знанията (изкуството да се чете, пише и т.н.)”, но не с милитаро-инвазионни аргументи, а с културата си.

Изследвачката Сюзън Е. Алкот в книгата си “Поробената Гърция” казва, че това е парадокс за върховно надарените елини, откъдето произхожда и се вдъхновява западната цивилизация, които независимо от всичко се оказват жертви на по-малки култури. Но аз си мисля, че с ваша помощ бихме могли да умножим този парадокс. Имам предвид непоследователното използване на термините в т.нар. западна цивилизация и смесването на гръцкия с латинския при превода през вековете. Известно е как елини, масово са “интернирани” в Италия, за да помогнат за четмото и писмото на легионерската република. Римският военен гений, обаче, длъжни сме да кажем, не е кух, а се основава на друг вид знания, конципирани не без помощта на тайнствените етруски. Изкуствата на римляните могат да стоят по-долу от елинските, но са инспирирани и се развиват в дарбата да се правят сложни механики. И това започва именно през 3-2 век и е “противно на очакваното”, ако преведем “парадоксално”.
Та и с “начинчето”, т.е. модела, така стоят работите. Латинското “модус” е нещо като начин, по-късно добило значението си на нещо основополагащо, докато “схема” през средните векове на Запада става нещо ограничено. Добива пейоративна конотация, на български “по-лош допълнителен смисъл”.
Но схема е в гръцки доста светла дума, тя значи образ, един термин, сътворен от съображенията на изключително комбинативния и рационален ум на елините. Схема е и екзистенционално-описателна дума и по-просто казано се отнася до схващането на нещата, които умът на елините съзерцава. Прав сте, като казвате, че “схемата е изцяло интелектуална”, но не й липсва осезаемост. Тя си е усещане - или казано модерно, тя е умозрение, творение на сетивата.
И тука нека се запитаме: схематичен ли е Аристотел, когато пише “За поетическото изкуство”?
Тема № - 21 Коментар № - 1959 The dim - 2010-03-10 12:55:12
Тези дни много си мислех за понятието "модел", с което проф. Богданов определя литературния текст. Бих го разграничил от “схема”. Схемата е студена, абстрактна, формална. Липсва й сетивният момент. Моделът дава осезаема представа за онова, което моделира. В схемата тази осезаемост липсва. Схемата е изцяло интелектуална.

Чрез понятието “модел” проф. Богданов фиксира една много съществена за мен черта на литературата: да предизвиква усещане за реалност на представяното, чувствено преживяемата репрезентация.

Същевременно чрез “модел” се очертава, както казва публикуваният в този форум текст на проф. Богданов, възможността за цялост. Моделът дава цялостна визия за моделираното. В реалността цялостта убягва. Реалността изглежда разпарчатосана, фрагментарна.

Събирането между чувствена осезаемост и цялост прави понятието “модел” много успешно, що се отнася до спецификата на литературния текст.
Тема № - 21 Коментар № - 1956 Морис Фадел - 2010-03-10 09:52:14
Темата за боговете ми е безкрайно далеч. Езическа е. А за Бог нямам въображение да представям.
Но проф.Богданов подсказа една територия, почти в сянка на духовното възприемане - тази на суеверието.
Това суеверие в класиката, а на моя професионален жаргон, в традиционалните общества е изключително сфера на сетивата. Само че те именно благодарение на боговете, а може би бесовете, както би ги нарекла моята по-голяма братовчедка, петидесятница сетивата ни свързват с идеалното пространство, оразличават се и получават качества.
Анита много добре намери израза за това преливане на сетивата в идеите - чрез обожествяване, чрез оприличаване. Чрез срещата.
Тема № - 21 Коментар № - 1954 Дмитрий Варзоновцев - 2010-03-09 22:42:25
1.Боговете съществуват, защото ние, хората съществуваме. А хората, това широко понятие, значи много неща; що се отнася до другото понятие, 'човек', както казва професор Богданов, ние наистина сме „неустойчивия отделен човек“. Понякога не само, че човекът е твърде неустойчив, но дори не съзнава колко е неустойчив спрямо себе си и всичко останало. Но намирането на временна устойчивост със сигурност не означава, че човек се превръща в бог. И добре че е така! Би било страшно да се окаже, че сме се слели с това, което ни помага да разберем и видим по-далече от себе си, да осъзнаем, че тайните на безвремието се откриват, когато нашите способности за творене добиват безграничност. Именно, защото сме ограничени като човеци се стремим към нещата с мисъл, чувство, съзнание, а не ги добиваме, просто защото имаме власт над тях, както обикновено се случва при боговете.

2. В “Одисеята“ и “Илиадата“ разговорите между хора и богове са ключови моменти. Хермес се явява на Одисей за го предупреди за опасността, която го чака в палата на Кирка и му казва как да може да се избегне:

“Вече се бях приближил, долината свещена пребродил, 275
до възвисения дом на вълшебката в билките Кирка
и ненадейно ме срещна бог Хермес със златния жезъл,
тъкмо да вляза в палата. Той имаше образ на момък
с първия мъх по брадата, цъфтеше във прелестна младост.
Той ми подаде ръка, извиси си гласа и ми рече: 280
„Где си, нещастнико, тръгнал по тези вършини самичък,
без местността да познаваш?“ (Х песен).

Ден днешен когато говорим със себе си, с кого всъщност говорим?
Тема № - 21 Коментар № - 1953 Анета де ла Мар - 2010-03-09 18:09:33
Канех се да изпълня поръката да кажа какво мисля за бога и прочетох коментара на Крадла. Поздравявам я. Ровейки се тук и там в мои текстове, е извлякла каквото съм казал и пряко, и косвено по темата, свързала го е и палинодично е добавила, каквото трябва.

Това е за мен богът, доколкото може да се каже накратко – получил предел образ-символ на идеалността. Напънът към идеалност, който организира и вътрешния живот на всеки, и външните идеализации на културната среда, проявени в изкуство, литература, в паметници, в институции и празници. Същият този напън, който постоянно ни кара да бъдем вътрешно и външно различни от това, което сме, и чиято главна грижа е да се спре времето и да се покаже безвремието на вечността.

Богът идеалност на битието с много отсенки и варианти естествено продължава в идеализацията, която оценностява, без да дарява с безсмъртие. Говоря за героите, за лицата на властта, за високите личности, за тези, които пораждаме от собствения си напън към идеализиране. Те умират, но смъртността им е с по-трайно битие, помнени са по-дълго, в определени среди и времена са по-пряко или по-косвено свързани с богове.

Благодарение на речта, на собствената реч, но и на речите на културата човешкото същество е в постоянно опитване да бъде друго. Боговете са горна степен на виртуално обезсмъртяване, или по друг начин казано, на виртуално избягване на смъртта. Това обезсмъртяване е за всеки от нас, който поради речта не може да мисли и знае за смъртта, без да мисли и знае за безсмъртието. И понеже мисленето и знаенето са и виждане, образ, репрезентиране, те естествено си почиват в образи, символи и разкази.

Разбирате колко не вярвам в богове, като казвам това, и колко склонен съм да нарека религията суеверие. Суеверието обаче е релация към друго, към практическото линейно мислене, както безсмъртието е релация към смъртта. Религиите са особени форми за поддържане на всички хора заедно, за неразличаване на многото форми на ум и глупост, за изравняване пред огромността и неизвестността, в който живеем.

Знам колко могъщи са възможностите на всякакви заедности. Когато се институционализират, наберат средства и образуват руслото на дълга традиция, те пораждат смущаващи възприятието огромни строежи, чудовищно прекрасни произведения на изкуството. Роден и отрасъл в страна, която е лишена от това, имам възможност за друго - да разбера устройството на винаги и навсякъде неустойчивия отделен човек, чиято неустойчивост, а не друго поражда и божията милост, и великите прояви на култура.

Така че можем да се ровим в традициите. И аз цял живот се ровя в една, която така и не изучих по правилата. Но което истински ме интересува и което според мен е по-доброто знание, е това как традицията на тази заедност е черпела енергия от неустойчивото отделно човешко същество. Именно поради това влека към прочити на литературни произведения. Защото в тях повече отколкото в друго личи механизмът на това прехождане – от неустойчивостта към устойчивост и обратно.

Благодаря за прочитите и похвалите.
Тема № - 21 Коментар № - 1951 Bogdan Bogdanov - 2010-03-08 10:48:16
Защо си такъв уникален текст?


В “Европа - разбирана и правена” има една формула за продължаващото ставане, което е и продължаващо разбиране - която може да се отнесе и за този текст, който чета не за първи път и който подобно на старогръцката литература, направи преходите от устния към писания текст, а и от колективното към индивидуалното – извеждайки трайния смисъл на това, че 1. литературата е и литературна теория, а и двете са модел за реалност, 2. в литературата не се тълкува текстът, а се тълкува реалността. Тези неща на пръв поглед изглеждат лесни – но всъщност не са, защото зависят от неща, на които не обръщаме внимание, не отделяме необходимата доза свързвания и развързвания. Какво е литературният текст? Отвъдността (боговете), отварянето към миналото (предците) и отварянето на текста (четенето) водят до едно и също нещо – издигане, надхвърляне, разбиране по-добре...

Парадигмата, която обхваща: колективността - отделните хора, които си говорят - самия човек, който говори със себе си - не е това, което изглежда – не е осамотяване, защото чрез собствения смисъл самият човек също прави прехода към колективното значение. Така както и разказът винаги е инструментът, чрез който се свързват два свята – събуждайки значението на една вечно продължаваща митология, която е мислене, модел за свят, но и движеща промяна, отключваща кодовете чрез отделното разбиране.

Прекрасен е примерът между историята и литературата, който прави професор Богданов в текста, представяйки и литературата като широка човешка дейност. Още по-силно е достигането до това, че литературата всъщност никога не е литература - представено в края на текста - не случайно в прекрасния абзац за “светая светих” на старогръцката литература, който всъщност се оказва всечовешки и общ.

В “Бедният разказ за победителя” професор Богданов казва, че “съществувайки предимно като устен текст за изпълнение на празник, творбите на изкуството във времената на Пиндар представляват реални протичания”, което означава, че литературният текст е реалност. Може би епиникият е най-добрият модел, по който може да се види литературата – в онова надхвърляне и получаване на другост чрез възхвала на победителя, разказ за мит и обръщане към божество; в ползването на епическия диалект; в съвместяването на старата и новата песен. Епиникият нямал собствена смислова процедура – зависел само от празника, затова не се знае дали най-малката част - тази за победителя, не е най-важна, защото не се знае как участниците в празника са продължавали този текст. От една страна - колкото повече примерен смисъл носи един текст, толкова той е и по-висока литература / от друга - текстовете винаги са настояще, защото само настоящето може да продължава реално... И още една формула: вътрешният смисъл на текста носи схемата за външната трансцендентност на разбирането.

В теорията върху епиникия, който е като метонимия на цялата литература, се откроява най-вече – превръщането на конкретните неща в прецеденти и общи положения – от една страна - това гарантира много повече примерен смисъл, а от друга – осигурява влизането на конкретното в ред от високи и трайни другости - активира се езикът на трайната другост.

Какво се случва обаче при Херодот, за разлика от Пиндар, на много места примерната сюжетност трябва да бъде намалена, за да се подчертае истинността на разказа, не за друго, а защото (отново) истинският и литературният разказ съвпадат. Парадигмата се обръща. Но пак - както едно влюбване бива излекувано с друго – така и една реалност се разбира от друга. Затова и Артаюнте всъщност е собствената си майка, така както Егина е Динис... И разказът, и любовта не са нещо само по себе си, защото изискват повече разбиране. Сигурно Аместрис добре владее тази интерпретативна практика и знае, че за да се разбере един разказ трябва друг разказ.

Това в пълна сила прави-продължава Платон, примесвайки богато репрезентирането с примерния смисъл. Точно при него професор Богданов казва, че човешкото разбиране има работа с три основни опозиции – на човешкото и извънчовешкото, на миналото и настоящето, на реалното и идеалното – и тези опозиции не са само опозиции, свързани вътре в двойковостта си – свързани са и външно, по между си - могат да участват в една парадигма. Любовта, както и текстът, винаги означава действието-събите, именно чрез разбирането любовта, която означава и състоянието и действието-събитие, е като литературния текст, който включва и репрезентирането и рефлектирането, превръщайки се с всяка следваща секунда в доозначаване на действителността. Като любовта и литературният текст е и нещо само по себе си (реалност), а и нещо, което го надхвърля (литература), а също и нещо само по себе си (литература), а и нещо, което го надхвърля (металитература). Разбирането на любовта като нещо само по себе си, заплашено да стане напълно идентично на себе си, се отваря към по-доброто разбиране, че тя е по-скоро по-висше друго, какъвто е случаят и с литературния текст, а и с човешките същества, които в старогръцката литература прибягват до – отклонение от обичайното и общоприетото с помощта на четирите божествени лудости – гадателското, мистерийното, поетическото и любовното. Може би затова е по-добре “Федър” да се чете през парадигмата на разбирането, а не през метафората на любовта, така, че да се получи свързаност, каквато е любовта, без да се изпада в идентичност...

Мислейки около Платон се връщам, към едно различаване на професор Богданов, че всичко зависи от обхвата на света, който може да бъде само човешки, но може да е и структура от човешко и извънчовешко, чиято реалност е много по-сложна. Тогава – дали извънчовешкият елемент в думите “мястото на разговора е отворено и Сократ и Федър не са сами. Има и невидим трети, с който те се съобразяват” - дали освен лично божество там не е и идеалният друг, за когото също винаги има поне два разказа... Идеалният друг не е ли също лично божество?

Дали обаче опозицията човешко-извънчовешко не се свива надолу в разговарянето със себе си или израства още повече, прибавяйки към парадигмата на разбирането още един интерпретант – един не толкова вътрешен, колкото личното божество, общ бог... В текста на професор Богданов за Марк Аврелий и Свети Августин се казва, че това разговаряне започва от епоса, защото героите там разговарят със себе си вътрешно, а външно - с божества. После се появява външният диалог. А после - вътрешният. Вътрешният човек бил гранична възможност за божественост. Боговете, може би, са точно тази неидентичност, която кара хората да разбират нещата извън себе си – това показва античната литература - да разбират трайното, примерното и общото, което да води до разбиране на по-висшето – продължаващото във времето, защото действителността, която се променя, е време...

За тези места и въпроси в теорията на професор Богданов се сетих тези дни, докато титулният текст черпеше енергия от моите състояния. Зная, че коментарът ми изглежда несвързан - но той си има свързаност, която не може да се напише... Титулният текст наистина е много хубав и уникален, но той преди всичко изисква нашата палинодия (дали да кажа... "особено тази на класическите филолози") - и съзнание за трайните структури и положения, които литературата носи, препревръщайки се в (нашия) модел за реалност, който не е просто български, защото:

“живеем в конкретен човешки свят, за да го разберем, трябва да излезем от него (не напълно, а донякъде!) и да стъпим на платформа, от която се вижда и нашият, и другият не наш свят...” :-)
Тема № - 21 Коментар № - 1947 Kradla - 2010-03-08 03:10:05
Професор Богданов и Боговете: двете теми сякаш напъват да не се срещнат, защото едното е едно, а другото си е друго, ала все пак се срещат. И ще се срещат, защото, ако някой може да говори за боговете с разбиране и да каже нещо по-смислено и добре организирано като идея за тях, това е професор Богданов.

По отношение на текстовете на професор Богданов: те без съмнение създават една истинска среда-диалог-разбиране и то за една твърде голяма публика, която трудно се измерва и е въпрос на време тези същите текстове да битуват и в други езикови среди. Нима някой си е помислил, че това, което казваме тука в този форум на български, не може да се каже и на друг език? Не е същотото, разбира се, но не е толкова различно, със сигурност. Все едно да не можем да разберем “Одисеята“ или Фуко, защото стигат до нас като преведен текст.

За боговете: боговете означават различни неща за различните общества. Разбирането за тях не може да бъде единно, но е факт, че те, боговете трудно умират. Може да се забрави точно какво означават, може да няма ясно разбиране за това, което са, но изчезването им от паметта на поколенията не става така лесно. Дори, когато не знаем достатъчно за всички владетели от древността, знаем кои богове са почитали или харесвали. Боговете не са живи за нас, но не са и мъртви. Тяхното съществуване е едно друго съществуване, за което няма консенсус какво е точно. За някои може да прилича на едно спомняне, връщане към миналото, за други, това са идеални архетипи за разбиране на човешкото съзнание и хората като хора, за трети, боговете са кондензирано поле от енергия...

Може би някои ще попитат, защо се интересувам от боговете. Откровено ще отговоря - не знам. Но ако намеря начин как да осмисля разбирането ми за боговете, може би и ще разбера, защо ме привлече тази тема.
Тема № - 21 Коментар № - 1942 Анета де ла Мар - 2010-03-06 22:26:26
Не може. :-)

За мен е уникален, но когато поискам сама да си отговоря защо е уникален – ме заболява глава, затова те попитах теб, за да си отговоря и аз... ето виж – за НБУ вече имаме цялостен модел:-)!

Харесва ми да привличам текста за Пиндар!
Тема № - 21 Коментар № - 1941 Kradla - 2010-03-06 21:56:33
Крадла, може ли да отговоря устно? дълго е, макар че е ясно, струва ми се. Но както ти привличаш текста за Пиндар, то и аз мисля, че сегашният титулен не е все пак уникален, т.е. може би най-хубавото е, че проф. Богданов често казва (част от) тези неща, например на всеки семинар (от сегашните) по малко. А колкото до другата ти хипотеза, за да обвържем нещата с урбанистичния фон от миналата тема, то нбу и покрай позицията си в подножието на планината е по-близо до боговете:)
Тема № - 21 Коментар № - 1940 НП - 2010-03-06 21:16:59
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116016

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128154

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20173

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32758

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134378

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94465

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29151

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17825

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180927

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA