БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Второ продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Възможната парадигма, която позволява да се подхожда рефлексивно към литературните текстове Що се отнася до текстовете на литературата, преди десетилетия се разви основателна критическа реакция срещу едномерното им разбиране, реакция първо на структуралистическото, после на постмодерното мислене. Тя обаче се отклони от темата за значението и смисъла в радикалната теза, че те не са дадени в литературните текстове и не могат да се извеждат от тях.

Големият проблем на съвременното мислене по въпроса е, че и тази теза, и уравновесеното разбиране на смисъла като задаван от текста, но и допълнително доправян в хода на неговото разбиране, разгърнато от лингвисти и философи, не оказаха почти никакво влияние върху редовото тълкуване и анализиране на литературни текстове, което остана привързано към простата парадигма за форми и влагани в тях съдържания и смисли и същевременно към идеята за разбирането на литературните текстове като творческа трудна за контролиране процедура.

Само от един вид семиотика, комбинирана с херменевтика и аргументи на аналитическа философия, продължи да се поддържа тезата за сложното, но представимо отношение между текст, контекст и дискурс в полето на смисъла на текста и по-специално на литературния текст. Формата на представянето на това отношение обаче продължава да е проблематично и поради други причини, но най-вече поради все още неосъзнаваната принципна смислова неравност на текста. Или, казано по друг начин, поради вярата, че добрият текст, също и добрият литературен текст са организирани по едномерен начин, който може да се представи адекватно чрез една или друга рефлексивна парадигма. От друга страна всекидневната реч, която на практика се справя със смисловата неравност на текстовете, като сменя парадигмите на разбиране, изразява и постига тази неедномерност, без да я осъзнава.

Оттук и необходимостта да се развие подходът, който най-напред предложих в «Отделно и заедно». Като че ли научен и философски, доколкото си служи с научни и философски термини, този подход се съобразява с невъзможността употребяваните термини да се откъснат от режима на неустойчиво означаване, характерен за всекидневното говорене. Това важи с особена сила за такива всекидневни думи-понятия като свят и реалност. Така или иначе, означаването във всички текстове протича неравно. Която неравност се усилва от ситуацията на разбирането им в този момент или, по друг начин казано, от вторичния текст, който се образува при това разбиране и който като че ли се справя с това неравно означаване.

Разбира се, неравност е релационен термин за изразяване на комплексното отношение между значение и смисъл, характерно за текста и представено от мен по-горе и с позитивни предикати. Същото може да се изкаже и по така – че както самият текст, който се разбира, съдържа разбирания на други текстове, чиито значения се променят от означаването в този текст, така и неговото разбиране в този момент е ситуация на пораждане на контексти, които опростяват текста и участват във вторичния текст на неговото разбиране. Отношението между текст и контекст не е толкова просто. Вече казах в друга връзка, че освен пораждащи се в момента на това разбиране контексти, в него има и внедрени контексти.

Същото може и трябва да се каже и за дискурсите. Така че съдържателно-смисловият конструкт на един литературен текст може да се определи като реализирано многомерно внедряване на контексти и дискурси, които се следват, но и нарушават. Бидейки реализирано «нарушение» на контексти и дискурси, текстът може да се определи метафорично и като партитура за предстоящи нарушения в едни или други вторични текстове на разбиране. Тези вторични текстове, също както при оформянето на един първичен текст, се пораждат от преплитане на контексти, разбира се, и на дискурси. Както вече казах, голямото преплитане, което организира смислово един текст, е на една или друга доза на двата основни дискурса, на репрезентирането, или по-разгърнато казано, на репрезентиращото презентиране и рефлектирането.

За литературните текстове е характерно многостепенното репрезентиращо презентиране-моделиране на нещо в среда в свят-реалност. Реалните литературни текстове обаче непременно и рефлектират. Веднъж имплицитно косвено, но също и по-открито в монолози и диалози на персонажи, понякога и в текстови пасажи, в които говори самият автор. Да, но литературните текстове не просто рефлектират, а по модела на моделирането на многомерен свят-реалност, което става в тях, те поставят в отношение повече начини на рефлектиране. Което прави това рефлектиране по-ефективно от онова в нелитературния текст въпреки идеала, че именно то е рефлектирането par excellence.

В тази връзка подчертавам отново голямата формална особеност на литературните текстове, това, че в тях се комбинират повече дискурси отколкото в нелитературните, в които съзнателно се следва една рефлективна линия, обикновено на дискурс-контекст от светови или реалностен тип. Резултатът обаче е винаги компромисен. Световата и реалностната гледна точка се съчетават. Още повече че в т.нар. рефлективна линия непременно се допускат, както казах, и паузи на репрезентиращо презентиране. Което в редица случаи е трудно различимо – например при иначе привидно неутрално линейно рефлектиране по определена тема, което се опира на реторичен «ние»-аргумент, или в случаите на скрито диалогично рефлектиране с промяна на рефлектиращия субект и на смисъла на това, което се обсъжда.

Подобни смесвания стават и по линията на контекста. Вече казах, че моделирането на свят-реалност се прави по по-открит и пълен начин от литературните текстове, докато при нелитературните то се имплицира обикновено от техния контекст. Да, но колкото и да поемат в себе си контекста и именно поради това да развиват по-пълна картина на свят-реалност, литературните текстове разчитат за това и на пораждащия се в хода на разбирането им контекст. Именно поради това подобие на означаването в литературните и нелитературните текстове разбирането за текст не бива да се откъсва – 1. от разбирането за контекст, и 2. от по-общата идея за текст, в която устният и писаният словесен текст се свързват с ред други приличащи на текст протичания в човешката среда.

Широкото разбиране за текст и културното основание за текстовостта  Широкото разбиране за текст е метафора. Да, но тя сочи и нещо реално. Устните и писаните нелитературни и литературни словесни текстове имат общо с музикалните, танцовите, визуалните, празничните, спортните и големия брой всекидневни протичания на време, в едни случаи несловесни, в други съпроводени от слово. Стихията на съвременното различително мислене ги е отделило от словесните текстове, занимава се със спецификите им, но не обръща внимание на по-общото, което не е без отношение към тази специфика. То е, че и едните, и другите са протичания, в които се организира изпълва със съдържание празно време. Това организиране и изпълване е и означаване, и подтик към осмисляне.

Представителният белег на тази по-обща категория, условно наречена протичане, е свързване на означени моменти, при което се произвежда - 1. комплексно значение на протичането като цяло, и 2. стимул някакъв разбиращ, като се опре на него, да произведе в хода на разбирането на протичането смисъл. Същото може да се каже и така – разбиращият протичането присвоява неговото значение, което е присвояване, защото опирайки се на него, той произвежда или, казано по друг начин, достига до смисъл.

Какво се постига с това отваряне на разбирането за словесен текст към по-общото на т.нар. протичане? Благодарение на по-лесния за наблюдаване като че ли по-дискурсивен словесен текст двата плана на значението и смисъла, които се отнасят за словесния текст, могат да се отнесат и за разбирането на изброените несловесни протичания. Могат да се пренесат към всяко протичане в човешката среда и другите два плана, които наблюдаемо се комбинират в словесния текст - семантичният и семиотичният, семантичният на презентиращо рефлектиране по предмети и теми на фона на свят-реалност и семиотичният на визиране чрез тези предмети, теми и модел за свят-реалност на външни предмети, теми и свят-реалност. Което също става в два плана – на соченето им като такива и на намесата в тях с оглед на евентуална промяна към по-добро и изобщо към друго.

Кое е основанието човешката културна среда да развива набори от нетекстови и текстови протичания? Справянето с една голяма грижа на човешкото същество с памет, реч и времеви усет. Постоянно изпадащо в едно или друго празно времево протичане, то се нуждае от изпълването му. Текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл. Като казвам ред, имам пред вид и формалния текстов ред от свързани един с друг значещи моменти, но и представяния от текста ред от моменти на съдържателно протичаща реалност. Именно поради тази нужда в човешката културна среда, както вече казах, се пораждат, от една страна, набори от контексти и дискурси, проекти-скици за такова протичане, а, от друга, се трупат реализирани текстови протичания.

Нуждата от запълване на празното време е само преден план на друга по-дълбинна нужда на отделното човешко същество с реч, памет и усет за време - то трябва да се справя с разбирането на постоянно различното тук и сега и постоянно несигурното предстоящо. Вече казах в друга връзка, че сигурността се свързва с намиране на трайно средство за генерално разбиране и генерално справяне с всяка промяна и всяка несигурност. Културните среди са такива осигурители на, така да се каже, по-трайни средства за такова справяне. Да, но промените и конкретните несигурности не са сами по себе си, към тях не може да се подходи нито по-трайно, нито генерално. Те са закачени за четири базови несигурности - нетрайното човешко тяло, нетрайната културна среда, нетрайната земна среда и нетрайната вселена.

Разбира се, тези базови нетрайности са различно нетрайни, поради което някои от тях се възприемат релационно като трайни. Освен това те са свързани по различен начин с отделния човек. Но, така или иначе, една от тях има предимство - отделният човек е пряко свързан със своето тяло. С другите изброени несигурности той се свързва частично и донякъде, при това по труден за представяне знаково напластен начин. Да, но т.нар. базови нетрайности, и поотделно, и свързано, са налице. Което добре се разбира от факта, че и отделното човешко същество, и човешките групови среди са постоянно заети с ограничаване на тяхната нетрайност.

На равнището на човешките групови среди, особено в съвременния план на цялото човечество, има успешни опити някои от тези базови несигурности да се атакуват с реални средства. По което съвременният свят определено се различава от света на миналото. Същевременно продължава традиционното идеологическо справяне с тях – и отделното човешко същество, и човешките групи подменят базовите нетрайности с други по-малки и като ги означават заместващо, атакуват с текстове не толкова тях колкото тяхната подмяна. Така че текстовете по-скоро запълват празното време в тази ситуация, което, ако те липсват, я отваря към трудната за понасяне бездна на изброените базови нетрайности. Това временно тук и сега запълване изглежда достатъчно. Защото живеенето не е живеене изобщо, а ред от моменти на ставащо тук и сега, съответно и постоянно подновяваща се нужда от нови текстове и нови протичания, постоянно подновяваща се нужда от ефективно структурирани свят и реалност, можещи да послужат тук и сега.

Идеите за свят и реалност Оттук и особената важност на идеите за свят и реалност и онова, което те означават. Както е добре известно, те са синоними във всекидневната реч. Аз уважавам тази синонимност и, както казах, смятам, че тя е приемлива и че в един по-реален план на разбиране може да се говори за свят-реалност. Да, но погледнато по-рефлективно, същевременно и по-реално в друг план, светът и реалността са и достатъчно различни феномени. Светът е и нещо мрежово статично и пространствено дадено, докато реалността е нещо времево и променящо се.

За разбирането на литературните текстове е от особено значение уточняването на идеята за реалност. Човешката реалност е битие-в-света, и за отделния човек, и за група от хора, които непременно развиват културна среда и които на тази основа я възприемат и като субект в единствено число. Двете реалности на отделния човек и на средата-човешка група са в постоянна обмяна. Но и двете са битиета-в-света, определени и дадени и същевременно променящи се и правени. Реалността е преход и комплекс от наслагващи се преходи. Оттук и синонимността между реалност, съществуване, текст и протичане, която обсъждам.

Дали тези преходи могат да се изброят? Донякъде. Реалността е преход от човешки към извънчовешки, от наличен към неналичен и от личен към разни видове общ свят. Особено предимство между тези преходи има преходът от реален към идеален свят. Който се представя не само като следване от едното към другото, но и смесено – като съществуване, свързващо реално и идеално. Литературата е норма за такова смесващо протичане. Именно протичането свързва текста и реалността. И двете са протичания-преходи. Разликата е, че при текста това протичане е по-дискурсивно и че при него личи това, което не личи при нетекстовите протичания на реалност.

Един вид двойно определени, текстовете, от една страна, обозначават нещо вън от тях на фона на някакъв свят-реалност, а, от друга, означават в себе си това нещо и света-реалност хем като схематична кореспондентна или референтна, хем като схематична перформативна истина, даваща насоки за промяната на нещото и света-реалност. Първото може да се различава от второто, двете могат да се смесват съзнателно или несъзнателно. Най-честият случай, който обединява текстовете на редовата научна и всекидневната реч, е несъзнателното функционално смесване на едното с другото. Като моделират проектно нещо съществуващо на фона на свят-реалност, текстовете един вид подтикват разбиращият ги да ги напусне с оглед на нетекстово протичане с някаква цел.

Основанието за това изглежда ясно. Човешкото същество има свят-реалност и грижа този свят-реалност да бъде не чужд и противостоящ, а негов. Негов означава основно не разкъсан, а цял. Цялото е основата на всеки смисъл. Оттук и съществената дейност на оцелостяването. Текстовете са оцелостявания и същевременно инструменти за оцелостяване. Оцелостяването в текста е ситуация на дискурсивно съдържателно протичане на време, което може да се използва и в друга ситуация на протичане на време за постигане на външно на текста общо контекстово оцелостяване или за моделиране на конкретно в тази ситуация тук и сега.

Така или иначе, човешките ситуации на оцелостяване са много и никоя не е окончателна. Много са, защото човешкото същество е постоянно различно спрямо някакъв различен свят-реалност, различно ту само, ту заедно с други, в различни свързвания с реални и идеални места и времена. Оттук и непрекъснатото търсене на нови и нови начини за пълна и постоянна оцелостеност и непрекъснатото им заменяне с други. Това търсене е същевременно и непрекъснато бягане от заплахата на несъществуването – своето собствено, на група от хора, на цялото човечество или още по-обемно, на земната среда, земята и вселената.

Така поради непрекъснатото променяне на субекта на пораждане или разбиране на текста, на цялостта и контекста, за които и в които се поражда текст, теорията на текста, необходима за разбиране на литературния текст и литературата, неизбежно става широко антропологична и започва да кръжи около въпроса за дълбинните основания на човешкия живот. Да, но общото на човешкия живот не е предметно дадено. Винаги има един или друг по-конкретен човешки живот с много нива и проявления, които не повтарят общия човешки живот. Така и общото на литературния текст и контекста на литературата са само рамки за разбирането на едни или други конкретности.

Разбира се, текстът и контекстът са с различна степен на реалност. По-реален е отделният литературен текст. Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и дискурсите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.






Коментари по темата
Вчера на семинара на проф. Богданов казах, че за да изведе тезата си, Е. Ауербах е могъл да избере за сравнение с текста на “Битие” (гл. 22), описващ как Авраам е готов да жертва сина си Исаак, друг текст от елинската античност, а не “Белегът на Одисей” от “Одисея”, и предположих, че един такъв текст са гл. 33-45 от Първа книга на “Историята” на Херодот, в които се разказва за смъртта на Крезовия син Атюс. Дали е така? Сега, като прегледах отново текстовете, си позволявам тук да очертая накратко някои от проблемите, в които двете истории – в “Битие” и при Херодот – си приличат и се различават.

1. Красивата съпруга:
- Херодот (I, 8-12) разказва, че династията на Мермнадите, към която принадлежи Крез, получила властта над Лидия заради едно възгордяване: Кандавъл, извънредно влюбен в съпругата си и горд заради нейната красота, искал да я покаже гола на своя телохранител Гигес. Известно е какво последвало – Гигес заел мястото на неразумния Кандавъл, оженил се за царицата, станал цар на Лидия. Заради тази несправедливост спрямо Хераклидите след пет поколение Крез загубил властта над Лидийското царство.
- В “Битие” Авраам, уплашен да не му се случи нещо лошо заради хубостта на Сара, неговата съпруга, на два пъти (гл. 12 и гл. 20) я представя като своя сестра. Ще преразкажа само първия случай: Авраам е в Египет, размислил е, че ако фараонът хареса Сара, той може да пострада; Сара поема (нито дума за съпротива или за срам) ролята на сестра и става наложница на фараона; от това Авраам се обогатява значително; когато фараонът научава истината, поради страх от божие наказание, отпраща Авраам и Сара от Египет, без да им стори зло и без да им отнеме благата.

2. Заплашеният син и проблемът за потомството:
- “История”, I, 33-45: Крез има два синове – единият, както казва Херодот, е пръв във всичко, другият е ням и не проявява големи качества. Крез е сънувал сън: че Атюс, надареният син, който трябва да го наследи, ще загине от метално острие. Уплашен за него, царят нарежда да изолират Атюс, да го пазят от всякакви оръжия. Да, обаче се появява страшен глиган, който вилнее и опустошава земите на Лидия. Организира се лов, на който, естествено, трябва да участва и царският син. Крез първо не пуска Атюс, после, убеден от сина си, че няма опасност, защото той няма да ходи на война, а на лов, отстъпва. Атюс загива, прободен от лошо хвърлено копие. Крез изпада в голяма мъка.
Каква е причината за това нещастие? Херодот я казва в началото на разказа, веднага след като приключва сцената с посещението на Солон в Сарди: Крез твърде много се възгордял, че е най-щастливият човек на света, затова боговете го наказали. Само че наказанието не е пряко – никой бог не застава пред Крез, за да го накаже. Необходим е посредник и такъв се явява в лицето на фригиеца Адрастос, който потърсил при Крез очищение, задето неволно убил брат си. Станал близък до царския двор, този Адрастос е проводен от Крез да пази Атюс по пътя към лова – да не го нападнат разбойници. Именно той хвърля копието, с което е улучен Атюс. Накрая, след погребението на царския син, се самоубива над гроба му.
- “Битие”: Авраам, който вече е много възрастен, няма деца от Сара, която се е оказала неплодовита и също е много възрастна, за да може да зачене. Появява се проблем с потомството и наследяването. Първи опит за разрешение: Сара уговаря Авраам да добие дете от нейната прислужница Агар; ражда се дете, но то не може да стане пълноправен наследник; Агар е намразена и отпратена. Втори опит за разрешение: Бог прави тъй, че Сара да зачене. Ражда се Исаак. Гл. 22: Бог се явява на Авраам и накратко му заповядва да му принесе в жертва Исаак. Няма обяснение “защо”, няма смекчаване на заповедта; Авраам също не пита, не страда, просто се подчинява на желанието на Бог. Контрастът с гл. 18 е много силен: когато ангелите са проводени да разрушат Содом и Гомор, Авраам си позволява да се “пазари” с Бог: ако неговите пратеници открият 50 праведни жители на Содом, Бог ще запази мястото; после, след настояването на Авраам, цената е свалена до 45, после до 40, накрая до 10. Обратно, когато Бог изисква смъртта на сина му, нищо – нито убеждаване, нито опит за отлагане и запазване. Тъй или иначе, Исаак е запазен, на кладата момчето е заменено от овен.

Искаше ми се да наложа върху тези два текста теорията на проф. Богданов, изложена във форума, и ето какво смятам, че се получи. Разбира се, с Херодот е лесно, защото разказът за смъртта на Атюс лесно може да се прочете през призмата на свързването между репрезентирането (“как е”) и презентирането (“как трябва да е”). В някакъв смисъл провалът на “как трябва да е” задава реалността на “как е”: Крез е трябвало да бъде въздържан в преценката си, че е най-щастливият човек на света – за което, казва Херодот, боговете го наказали със смъртта на сина му – и понеже не е бил въздържан и не е бил разумен, дори след като е бил предупреден със злокобния сън, е сполетян от нещастието, което ни е описано. Обаче какво се случва, ако приложим този модел към текста на “Битие”? Голямата трудност идва оттам, че в историята на Авраам и Исаак много трудно можем да отделим нивото на репрезентирането от нивото на презентирането. Защо? Защото Авраам е идеално подчинен във всичко на Бог, защото това, което му се случва, не е наказание, а изпитание, което той преминава по идеален начин. Така че си мисля следното, което може и трябва да бъде оспорено: за да имаме идея за “трябва да е”, не е ли необходимо да имаме и идея за провала на “трябва да е”, осъществена в представянето на някакво “е”? И ако е така, не излиза ли тъй, че текстът на “Стария завет” е някак най-литературният, който днес познаваме, именно поради това, че представя сложния, но последователен опит да се възстанови – след грехопадението на Адам – загубеното идеално положение, загубеното "трябва да е"?

Крадла, бихте ли на свой ред сравнили историята за Агар и Сара с историята за любовта на Ксеркс, за която писахте?
Тема № - 25 Коментар № - 2181 ГГ - 2010-04-16 23:42:53
Вижте колко интересно доближаване между боговете и предците открих в 11 книга на “Закони” – 931е (превод на ГГ:-):

“някак изумителна е фигурата на предците ни, много повече от неодушевените изображения: защото когато почитаме одушевените фигури, те се молят заедно с нас за доброто ни, а когато ги позорим, молят за противното; с неодушевените не се случва нищо от това. По тази причина, ако някой се отнася по правилния начин със своя баща, с дядо си, и изобщо с всички такива роднини, той би се сдобил с най-значимите статуи – за обичана от боговете съдба. ”

В 931а Платон нарича предците – “светилища, по-значителни от всяка статуя”. Интересно е, че свързва доближаването богове-предци с историите за Едип, Аминтор и Тезей. Казва се, че БОГОВЕТЕ се вслушват в РОДИТЕЛИТЕ, когато те молят нещо за ДЕЦАТА си – прекрасен пример за време.
Тема № - 25 Коментар № - 2178 Kradla - 2010-04-16 16:58:35
Благодаря за вниманието, проф. Богданов, безупречни са коментарите на Анета де ла Мар! Най-вече казаното "За да се разкаже една история като разказ-повествование и сюжетен разказ е нужно да се подреди случилото се във време и пространство." Времето е сложна категория. Наблюдаваме даже във форума различни негови проявления. ГГ приема времето в творбата, Крадла мисли времето като нещо и в творбата, но и вън от нея! Кое е приетото за литературно време? Каква категория между литературата и историята е "празното време"?
Тема № - 25 Коментар № - 2173 Истинският Сократ - 2010-04-16 10:50:48
Ако чувството също протича и също може да се разбира текстово, то ще трябва да има означени моменти, и също - някой, който да го разбере и да превърне значението му в смисъл – като го присвои, което при чувствата вероятно означава да отвърне на чувството с чувство.

Това протичане на чувството, с което би могло да се изрази фактическото надмощие на живия човек над литературния текст - или - тяхното смесване, обменяне, приравняване – прочетено именно чрез общата им функция на протичане, обаче поставя и въпросите: “Къде се случва протичането?” и “Кой разбира неговата текстовост?”.

Едно от важните и за мен неща в трите текста за литературата е разбирането за контекст – контекстът като общо място, единственото реално свързващо всички елементи измерение, което не е реално в буквалния смисъл, но пък и маркиращите го топоси не са чак толкова различни – ако точка А е авторът и началото на един лъч, който приемаме за условно начало на контекста, то точка В, която е читателят, не е неговият край, а е дадено място в разбирането по продължението на лъча, защото, както е известно, лъчът продължава (лъчът се задава чрез началната точка и коя да е друга точка от този лъч). В този смисъл точка А спрямо точка В са по някакъв начин и с един и същ статут, но и взаимно променящи се (допълващи и нарушаващи се). Тук обаче идва въпросът за неравността – лъчът по-скоро е парадигма, затова и понякога се налага смяна, това, което професор Богданов нарича “неравност”, включва именно прехода между различните парадигми, означаването на тяхното "цяло", комплексното отношение между значението и смисъла - което погледнато от друга страна – разбива времето, колкото и то да изглежда структурирано и реално.

Ето това е любопитно – какво се случва с времето, когато парадигмите на контекстите се преплетат? Многомерен свят-реалност ли – защото имаме парченца време, прави от протичания (правата сама по себе си може да се представи и като съставена от два лъча с общо начало), преходи, оцелостявания - и в същото време – точни означавания на време, които обаче са свят, а не реалност – например хайку – което в своята 5-7-5 онна структура, за да изглежда референтно, но и протичащо, за да заблуди за единственото си събитие - винаги се свързва със сезона, с общия сезон, който свързва сезона на този, който го пише, със сезона на този, който го чете (получава като бележка, като дар) и става протичане между два сезона – но на друго ниво...

Професор Богданов каза (дано и да напише) нещо много ценно – контекстът е общ по отношение на някаква обща опозиция. Представих си контекста като хоризонтала, свързваща миналото и настоящия момент, автора и читателя, текста и интерпретацията, по отношение на вертикала обаче контекстът има много особено място – защото спрямо позициите

минало-настояще
автор-читател
текст-интерпртация

трябва да се обозначи и вертикал, в който, поне за мен, не е много ясно какво влиза, но със сигурност под линията на контекста е тялото, а над линията на контекста е душата – т.е. референтното и трансцендентното. Така излиза, че всъщност контекстът, ако трябва да се приравни спрямо понятията на Платон – контекстът е умът, който не е нито тялото, нито душата. Разбира се, тази система на контекст е не само условна, но и невъзможна, защото тя веднага се разпада и дори може да се преподреди напълно обратно – миналото и настоящето да отидат във вертикала, защото миналото на един свят е неговото създаване, а пък светът е създаден от боговете, както е и при човека, създаден от своите предци, както е и за автора, който създава текста, защото разбира определен контекст, което го маркира вертикално, така както е и за читателя… Всъщност истинският хоризонт на очакването, си мисля, е именно контекстът…защото това, което е важно за нас, е смисълът, а това, от което става част той, е значението и само така е възможен лъчът на присвояващото преобразуване. Това, че “контекстите се образуват заедно с текстовете”, е най-важното нещо.

Професор Богданов не е прав, като казва, че си представям по реален опозитивен начин живия човек и текста, още по-лошо е – представям си само текста, защото той е едно по-добро протичане - дори когато няма кой да го разбира, текстът е реалност (и е фактичен), защото 1. спрямо един “автор” той вече е служил за разбиране; 2. по силата на това че става реален в някакъв прочит, текстът става реален още в създаването си, защото създаването на текст е прочит на друго протичане.

Не мисля за човека, защото не зная, ако в неговото протичане няма точка В, дали има сигурна точка А, както е при текстовото протичане… и ако го мисля така, на мястото на автора-създател при човека застават боговете и предците, създали света и самия него, но не зная дали те са го разбирали… все едно... поне можем да предположим, че в старогръцката литература трансцендентното, изразено чрез богове и предци - е разбирането (сигурното разбиране)…
Тема № - 25 Коментар № - 2165 Kradla - 2010-04-15 17:39:11
Истински Сократе, канех се да отговоря на втория ви въпрос, но виждам, че Анета го е направила. Погледнете в по-ранния й коментар. Отговорът е безупречен.
Тема № - 25 Коментар № - 2163 Bogdan Bogdanov - 2010-04-15 08:41:23
Време и човешка нетрайност
«Поетическа акробатика»

Времето не свършва, а ние сме нетрайни.
Никога няма да видя края на времето.

Неусещане за време:
времето е спряло да ме чувства.

Времето в минало време, в сегашно, в бъдеще е все времето на моята нетрайност в един свят, в който се строят реалности за да бъде този свят разбран теоретически и понякога поетически. Но така и така най-важното все остава недостатъчно разбрано, защото се измъква от формулите на предимно рационалното мислене, а именно: какво значи да се живее, как да се живее, с кого да се живее...?

Светът е траен, докато ние го измерваме като нещо трайно.
Като спрем да го мерим така настойчиво и той ще падне в черната дупка.

Времето според маите:
Времето е матрица, която се движи, върти се като зъбчато колело. Нашето време, на нас родените на Земята, е едно малко паралелно колело, което се 'закопчава' в матрицата на голямото колело. Индивидуализирваме се, когато живеем във времето на големия цикъл на Земята и Космоса и така изразяваме нашата оригинална същност във всеки един ден, час, месец, година... всеки от тях носещ своя собствена специфична енергия. Комбинациите на енергиите, които се събират в една единица време никога не се повтаря, макар зъбчатото колело все да се върти и да ни изправя пред вече позната, назована и идентифицирана енергия на общото.

Днес според календара на маите енергията, която управлява е назована от древни времена KIMI (Enlazador de Mundos или Връзка (създаване на мост) между светове). В този ден се свързват два аспекта на съществуването: живот и смърт. Отваря се съзнанието за усещане и разбиране за това, което е тук и там и за безвремието. Добър ден за раждане на нещо и за край на друго.
Тема № - 25 Коментар № - 2161 Aneta de la Mar - 2010-04-14 17:55:21
Колкото култури и общества са съществували и съществуват, толкова различни разбирания има за времето като идея за протичане на човешката съдба схващана като част от нещо по-голямо, но всеобщо, също така идея за нещо изначално и в същото време, организиращо-функционално. Може би историци са тези, които наистина схващат разликите в построяването на автентични постановки за протичането на времето в историческите и съвременните общества и в същото време не настояват да приравнят едно разбиране за време на друго, от друга епоха. Търсенето на разбиране на същността на времето може да ни помогне да проумеем и нас самите като човечество.

Но от друга страна, в един конкретен текст времето може да бъде нещо друго и съвсем конкретно, дори видимо. В един текст времето е стуктурно-функционален елемент, който се дава по много конкретен начин и освен това е универсален. Присъства във всички текстове, няма значение коя култура ги е създала и кога (Не знам дали е подходящо да говоря за 'хронотоп' в този момент?).

За да се разкаже една история като разказ-повествование и сюжетен разказ е нужно да се подреди случилото се във време и пространство. Така времето присъства в самата структура на разказването. Но ако един текст, целенасочено или не, надскача въпросната конкретна история се свързва с нещо по-голямо, по-широко по смисъл от нея, времето може да присъства и като идея за време на една култура, на едно общество, на един отделен индивид, на група от хора и т. н. Контекста на създаването и на разказването, прочитането на историята също носи времето в себе си и се дава във времето. И когато времената не съвпадат, а те много, ама много рядко съвпадат, трябва да се разграничи едно време от друго време и да се има предвид при търсенето на разбиран за въпросния текст. А дори и в един текст да не се говори за време, времето присъства, защото както казах, то е структурно-функционално и в същото време без идея за време ние хората май не можем. Защо не можем, не ме питайте, нямам никакъв рационален отговор, който да ме задоволи и да го изложа тука. Идва ми на ум нещо друго... трябва да сменя дискурса за да го кажа и ако не ви отегча, прочетете следващото.



Тема № - 25 Коментар № - 2160 Анета де ла Мар - 2010-04-14 17:52:00
Благодаря за точния отговор, проф. Богданов. Така може ли да се очертават две нива на реалността? Едното минало реално и другото, което се възприема от настоящето като реално. Означава ли, че реалното в случая е реставрираното от миналото протичане като време? Необходимо ли е протичането винаги да се структурира във времето или това се отнася само за историческитя контекст?
Тема № - 25 Коментар № - 2158 Истинският Сократ - 2010-04-14 13:56:15
Истински Сократе, историческите контексти са реалностни, защото се разглеждат като получили се от друго, т.е. се разбират като преход в протичането на време на промяна.
Тема № - 25 Коментар № - 2157 Bogdan Bogdanov - 2010-04-14 12:24:35
Сложно става за историци във форума на проф. Богданов. Но следя стриктно дискусията. Вече мога да задам въпрос, който е свързан с казаното във второто продължение "Какво е литература":

"В този план е редно да се прави и друго съществено различаване - между контекстите от тип свят и контекстите от тип реалност. Представяната от мен парадигма е контекст от първия тип – коментираната мрежа от понятия насочва към статиката на един свят от опозиции и подопозиции.

Разбира се, в т.нар. съзнателен рефлективен или, казано по друг начин, инструментален план на разбиране се говори и за контексти от втория тип - съвременната хуманитарна наука гъмжи от исторически реалностни модели-контексти."

Проф. Богданов, какво дефинира историческите контексти като контексти от реалностен вид?
Тема № - 25 Коментар № - 2154 Истинският Сократ - 2010-04-14 08:47:04
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115980

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94438

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29132

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180909

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60812

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA