БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Когато историческите текстове са и литературни текстове

АНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА

Историци и литератори често четат едни и същи текстове. Един литературен текст може да бъде приет за изследване като исторически текст, защото работата на историка е тази, да чете текстове. От друга страна, той самият пише и се превръща в автор на историческия разказ. Казано по друг начин, създава текстове, които имат за цел да реконструират и обективно да обяснят миналото. Но не всеки исторически текст може да бъде в същото време и литературен. За да се заинтересува един литератор от един текст и да го оцени именно като литературен, трябва да намери в него специфичния за литературата типов дискурс или да си даде сметка, че текстът е станал вторично литературен.

Въпреки че има разлика между работата на историка и литератора, никой не може да отрече, че и двамата работят с един и същ материал, а именно с текстове и то най-вече писмени. От своя страна, текстът е нещо по-реално и от самата история. Съвременното, постмодерно виждане предлага да оценим историята не като даденост или непроблематична изначална “истина“, нито като някаква хроника или разказ, на които винаги можем да се опрем. Историята може да бъде разбирана като един вид прeосъществяване на миналото в мисленето на историка. И за да бъде изказана в текст, историкът има нужда от специфичен дискурс, чрез който представя миналото като реалност сама по себе си. Но текстът никога не остава този текст. С връзката между текста и читателя текстът се превръща в нещо повече - в произведение (литературно, художествено или нелитературно).

За проблематичността на връзката между историята и литературата отдавна се пише, много е казано и все още има какво да се каже. Но моята цел в този момент не е да се занимавам с този въпрос, а само да се опра на традиционните концепции, които са се наложили по отношение на това какво е литература и какво - история. По този начин може да се фиксира точката на отблъскване между двете, но изненадващото е, че тази същата точка (когато става въпрос за историческите текстове, които се оказват и литературни), се превръща в точка на пресичане, на контакт между двете дисциплини. Ако историята е разказ за значими събития, случили се в миналото, литературата пък е тази, която се занимава с текстове, окачествени като fiction (термин, който се използва в западната култура и който дава идея за повествования за въображаеми събития и герои). Но един разказ за значими събития може да бъде така близък до литературния (въобразен) текст, че всъщност да се окаже, че е истински литературен текст.

Обектът на моето внимание са именно тези текстове, които застават или по-точно, ние ги поставяме, на тънката, някой път илюзорна, граница между историята и литературата. Тези текстове са както повествователен разказ, който носи елементи на fiction, така и сюжет-разказ за реално случили се неща. От тука идва и моят въпрос: какъв принципен подход може да се намери, за да стане възможно разбирането на тези текстове без да се налага читателите да се делят на историци и литератори? Много често историци и литератори се стремят да работят само в своята дисциплина, считайки, че така е редно и едновременно с това се пазят да не “паднат-попаднат-пропаднат” в другата наука. Но дали това наистина може да им се случи?

Пътеписи, писма, разкази, описващи реални събития, мемоари, автобиографии и други подобни текстове формират цял един корпус, който е колкото разнообразен, толкова познат и непознат, но със сигурност атрактивен и доста богат по форма и съдържание. Освен това, тези текстове са едни от най-предпочитаните от неспециализираната публика, четяща литературни и исторически текстове. И то от много време насам: като се тръгне от древността и се мине през Ренесанса, та се стигне до наши дни. Въпросните текстове не принадлежат на една специфична епоха или култура - могат да се намерят както в старогръцката, китайската, средновековната, модерната, предмодерната литература, така също и в нашия съвременен свят на глобализацията. Разбира се, всяка култура оставя своя специфичен отпечатък върху произведените в нейните граници текстове и това се забелязва, когато се изследва «съдържанието» им, стилът, в който са написани, публиката, за която са предназначени, дискурсите, които са използвани, структурно-функционалното въвеждане на времето и пространството, и т.н.

Лесно може да се забележи общото, което свързва този специфичен набор от текстове: те са създадени за да представят и построят някакъв свят-реалност чрез едно специфично протичане, което се случва на някого (на автора, най-често), който, например, е опознал други култури и общества, различни от родните. Докато читателят чете този вид текст, сякаш “пътува“ заедно с автора и другите персонажи и така съ-създава и пресъздава началния текст. Светът, представен в тези текстове, не остава статичен, далечен и само даден в контури като друг свят. Случва се обратното: успехът на този вид текстове се дължи именно на това, че успяват да променят представата за свят, защото създават идея за реалност. Реалност, динамична и променяща се и постигната благодарение най-често на собствения жизнен опит на автора на текста, както и на собствения опит на разбиращия общуващ с него читател.

В книжарници, библиотеки и Интернет, на всички възможни езици, днес могат да се намерят ред книги и текстове, принадлежащи на този голям и разнообразен литературен и исторически корпус. До книгата за пътешествията на Марко Поло може да се стои тази на Алеко Константинов, “До Чикаго и назад“. А пътеписите за Балканите от османско време се оказва, че са част от един голям набор от текстове на всички пътешественици по света от древността до наши дни. Хрониките, писмата и разказите от времето на Конкистата на Америка (XVI век) са толкова много и разнообразни, та никак не е чудно, че в наши дни тези текстове са все по-четени и ценени от читателска публика, която ги чете в опигинал или превод. От своя страна, древногръцката и римска литература изобилства с подобни текстове и дори може да се проследи как са се зародили и развили те жанрово. Например, перипълът (periplus), създаден в Древна Гърция, който описва навигацията по крайбрежни води, с времето се превръща в разказ за пътешествие до далечни, непознати страни и места и включва завръщане до точката на тръгване.

В следващите редове ще набележа няколко принципни положения, от които може да се тръгне, за да се разбере как се построява смисълът в един такъв текст, който, като вече казах, е едновременно литературен и исторически. Това е само примерна схема, която има за цел да помогне границата между историята и литературата да бъде чувствана като «контактна зона», а не като разделител на два различни начина на осмисляне на текста и работата с него.

1. Автор и житейска съдба.
Авторът на един текст е така важен, както самият текст създаден от него.

Всеки текст има автор, но не всеки автор може да бъде лесно откроен на фона на един конкретен свят, от който тръгва, за да стане автор на един текст, достигнал по някакъв начин до нас. Същият този автор може би е написал и други текстове, които никога не сме чели и няма да прочетем, защото не са оставили следи до днес. Но може и авторът да не говори директно за себе си в текста, да няма глас, но винаги има начин как да знаем за него: чрез текста и неговия контекст и дискурс.

Професор Богданов казва, че говоренето за текста трябва да става заедно с говоренето за контекста и дискурса, защото един текст никога не е само текст, а се свързва и отнася към друго, така се образува една цялостност. И ако контекстът е тази външна среда и връзка с текста, която винаги съществува, работата на изследователя е да се насочи към този контекст, за да го опознае и проучи. Така ще се разбере цялостността, в която се е зародил и от която е тръгнал да “живее”. Ако един текст е анонимен, това не означава, че няма автор – контекстът говори за този безименен автор. Задачата е да се разбере колкото се може повече за него чрез работа с текста, контекста и дискурса.

Текстът винаги поддържа връзка с контекст, защото от една страна го сочи (и по този начин, който чете оригинален текст разбира за други епохи, общества, култури директно от самия текст, което е различно от четенето на исторически разкази, създадени от историци съвременици на други епохи). От друга страна, за да се разбере един текст, трябва да се търсят аргументи и в контекст, който не се сочи в текста. Успешното доближаване до текста зависи и от познаването на този контекст. Контекстът не е нещо допълнително, с което се занимава специално един литератор или един историк, а важен момент при разбирането на самия текст като цялостност, която надскача и двете страни, текста и контекста в тесния смисъл на думата.

2. Хронотоп.

“Существенную взаимосвязь временных и пространственных отношений, художественно освоенных в литературе, мы будем называть хронотопом (что значит в дословном переводе — «времяпространство»)“ (М. Бахтин, 4).

За да се разкаже една история като разказ-повествование и сюжетен разказ, е нужно да се подреди случилото се в опредлено време и пространство. Една история е разказ за събития, подредени в някаква последователност. В този разказ може и да не става дума за нещо съществено, но времето и пространството винаги присъстват. Времето организира самата структура на разказването и разказа. Но ако един текст, целенасочено или не, надскача въпросната конкретна история и се свързва с нещо по-голямо, по-широко по смисъл от нея, тогава времето може да присъства и като идея за време на една култура, на едно общество, на един отделен индивид, на група от хора и т. н. Контекстът на създаването и на разказването (прочитането) на един текст носи времето в себе си и се дава във времето. И когато времената не съвпадат (а те много, ама много рядко съвпадат), трябва да се разграничи едно време от друго и да се имат предвид техните особености при разбирането на въпросния текст.

Например, пътеписите са построени като текстове, които, ако не маркират движението в пространство и време, не могат да бъдат пътеписи. Авторът не непременно трябва да си води бележки докато пътува и да отбелязва всичко, което е видял на определено място в определено време. Често един разказ за пътешествие е написан след завръщането, след приключване на перипъла. Текстът е написан във време, което е различно от времето на пътуване, а съвременният читател чете текста в трето време, различно и от времето на читателите, които са реалните съвременници на автора. В текста и контекста всичките тези времена присъстват и въпрос е да бъдат разграничени, за да се разбере структурно-функционалната роля, която изпълняват, за цялостността на получаващото се произведение. Освен това, нито един текст не е дословно копие на реалното време на протичане – не може да го направи, защото времето в текста е друго, в повечето случаи кондензирано време. Може да бъде и “размито“ време, Във всеки случай е друго време, което дава усещане за другост, за среща с другостта. Как е представено времето в един текст, никога не е случайно и винаги има връзка с всичко останало в текста.

3. Кой гледа и кой говори в един текст?

“Структурата на художествения текст може да се опише, като се изследват различните гледни точки, т. е. авторските позиции, от които се води повествованието (описанието) и отношението между тях (да се определи тяхната съвместимост или несъвместимост, възможните преходи от една гледна точка към друга, което на свой ред е свързано с разглеждането на функцията на една или друга гледна точка на текста)”. (Борис Успенски)

Не само е важно разкриването на изначалната връзка на време и пространство, но и разпознаването на различните гледни точки, които определят неравността в създаването на смисъла на текста. Гледните точки в текста: на автор, на разказвач, на персонажи и смяната на позициите (преходът от една гледна точка към друга) изискват специално внимание, за да бъдат проследени и разбрани като оперираща функция в текста. Освен това, една гледна точка може да бъде външна спрямо описаните събития и позиции, а друга, вътрешна спрямо повествованието, поради факта, че приема гледната точка на един или друг участник в събитието. Затова е важно да се знае кой гледа и кой говори в един текст. Не винаги който говори е този, който е видял това, за което се говори (значи не е реален свидетел). Гледната точка може да се окаже «взета» от някой друг. Например, авторът не може да изкаже открито своята позиция за нещо, което ще го компрометира и дори ще застраши живота му; затова слага своята гледна точка в думите на друг персонаж и освен това, така го представя, че привидно изглежда, че това не е авторовата позиция. Но ако има разбиране за връзката между текст, контекст и дискурс, ще стане ясно, че всъщност става въпрос за самата авторова позиция.

4. Правдивост на изобразения свят или на изобразената реалност?
“Литературният текст моделира реалност” (Богдан Богданов).

Един историк, за да може да се довери на един текст и да го приеме като източник на информация за миналото, има нужда да се увери, че събитията, за които се говори в този текст, са представени по правдив, достоверен начин. Но как може да се разбере това, когато например няма други текстове, с които да се съпостави и провери информацията? Съществува само един единствен текст стигнал до нас.

Ако не се направи разлика между света, който е извън текста, и изобразената реалност, която е представена вътре в текста, никога няма да се постигне яснота за това, какво всъщност казва един литературен текст. Професор Богданов е прав да настоява: въпреки че «свят» и «реалност» са синоними във всекидневната реч, всъщност те са два различни феномена. Светът се разбира като среда-свят със статична структура. Реалността се разбира като “реалност-промяна“ с динамична структура. Един текст, особено когато е литературен, моделира реалност и не остава само на нивото на представянето на статичен свят. Изследователят на този текст трябва да разбира това, за да може да оцени тази моделирана реалност и през нея да види, да достигне до евентуалната достоверна информация за представяната от този текст външна реалност.

5. Дискурс.
“Дискурсите са речеви модели за представяне на нещо в среда, в свят-реалност.“ (Богдан Богданов)

Нелитературните текстове, между тях и текстове, които изследват историците и исторически разкази на историците, следват основно един дискурс, на т.нар. рефлектиране. Със следването на този дискурс в «по-чист» вид се гарантира кохерентността и сигурността на казаното в текста. Един нелитературен текст, особено, когато е научен, се стреми да бъде недвусмислен. Литературните текстове комбинират повече дискурси. Един дискурс не е достатъчен, за да се свържат репрезентирането и презентирането и да се моделира света-реалност, който се построява в текста. Затова и при разбирането на исторически текст, който е и литературен, е нужно да се обърне внимание на съчетаните в текста дискурси и тяхната функция в изграждането на смисъл на текста.

6. Четенето като процес на моделиране на текст, реалност и контекст. Четенето на един текст е един вид пътуване, подобно на това, което прави неговия автор. Текст, автор и читател се срещат и така се ражда произведението на този прочит.

Но срещата на текст и читател не се представя лесно, защото, “означаването във всички текстове протича неравно“ и когато читателят се опитва да разбере текста, на практика създава вторичен текст. И този вторичен текст, “който се образува при това разбиране […] като че ли се справя с това неравно означаване“ (Б.Богданов). Връзката текст-читател-контекст се подновява с всяко прочитане на текста, с всяко създаване на вторичен текст на основата на първичния. Един текст може да има толкова дълга история, колкото една култура, общество, държава, народ... Освен това, читателят, който чете текста в превод, допълнително обогатява смисъла на текста, защото пресича границите на една култура, за да «отвори» текста за друга. Така се създава мост между две и повече култури.

7. Между литературата и историята няма граница, която да ги разделя за да ги противопостави. Съществува «контактна зона», която ги свързва.

Тази «контактна зона», изглежда даденост, но не е. Тя е резултат на това, което се прави от двете страни на несъществуващата твърда граница между историята и литературата, разбирани като научни дисциплини, но също така и като две различни интелектуални дейности, с които се занимават и хора, които не са професионалисти. Всеки път, когато се осъществява среща и се работи заедно, от двете страни на разделителната линия, се случва това, за което говори Бахтин в един от последните си ръкописи: границите между две сфери на културата не са абсолютни. В други епохи тези граници са били изградени по различни начини. Просто се забравя, че животът, най-динамичният и най-продуктивният живот на културата, се заражда на предела на различни нейни сфери. Това място на среща Бахтин назовава «контактна зона».

***

Голяма част от това, което написах по-горе, е пряк резултат на работата ми с текстове от времето на Конкистата на Америка и също, следствие на зародилия се в мен интерес към всички текстове, които са едновременно литературни и исторически, без значение на коя култура принадлежат и на какви езици са написани. В същото време, много нови идеи, полезни понятия, принципни положения и пример за това, как да се разсъждава и как да се пише, открих в предложения от професор Богданов текст „Що е литертура?“. Това ме  стимулира да се върна към неща, които вече познавах и да ги видя по нов, различен и по-добре осмислен начин. Дължа много и на дискусиите във Форума. Форумът е истинска «контактна зона» в действие, която е жива тука и сега, защото няма значение кой кой е, къде е и какво прави по принцип. Това, което ни идентифицира във Форума, е говоренето, мисленето на глас, но не монологичното, а диалогичното. Дължа да отбележа, че предложеният текст е нещо като чернова, предварителен текст, който засега е в процес на оформяне и може би в бъдеще ще бъде по-задълбочено осмислен и съчетан с анализ на конкретни текстове, които стоят на границата между литературата и историята.

----

1. Богдан Богданов, “Какво е литература?“.
2. Борис Успенски, Семиотика на изкуството, том 1, Наука и изкуство, София, 1992.
3. Михаил Бахтин, Эстетика словесного творчества,  Искусство, Москва, 1979.
4. Михаил Бахтин, Формы времени и хронотопа в романе: Очерки по исторической поэтике, в кн. Вопросы литературы и эстетики: Исследования разных лет, Москва, 1975. Виж също <http://philologos.narod.ru/bakhtin/hronotop/hronmain.html>.
5. Gabrielle M. Spiegel, Historia, historicismo y lógica social del texto en la Edad Media, en Historia y Literatura, Ed., Instituto de Investigaciones, México, 1994, pp. 123 - 161.
6. Paul Ricoœur, Temps et récit, 3 vols., II part., 4 chap., Éditions du Seuil, Paris, 1985, pp. 228 -263.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Историята съдържа един радикално съществен момент - хаос.
Ако се върнем към текстовете във форума на проф. Богданов, ще видим колко усилия бяха положени за да придадат на множеството фрагменти и гледки подредеността.
Историкът подрежда хаоса. Как-това е технически въпрос. И точно тук си крие идеологията.
Историята за да оформи реда трябва да бъде ...очевидна, нагледна. Този род очевидност съвсем не е същи както всекидневното "ах, колко е красиво това цвете!". Историческата очевидност е трудна.
Анита проблематизира тази трудност в една предположена връзка-сходство-сливане между историята и литературата.
В тази връзка текстовостта е особен вид очевидност. Сетивата тук са основни, но нагледът не е сетивен, априорен е, според Кант.
Очевидното в историята е признак на подредеността. Но кой я вижда ...пръв? Историкът, разбира се. Не боговете- те просто не могат да бъдат така обидени да са и очевидни!
Този род очевидност предполага особена дисциплина на онагледяването, на правилното виждане.
Тук дискурсивните рамки могат да бъдат наистина безкрайно разнообразни. Хаосът, обаче, остава "незабелязван". Печели историкът. В тази точка той е добър разказвач.
Но за успех на начинанието е необходим и добър слушател. Очевидността е комуникативната форма на тяхното съгласие безотносително обстоятелства, които ги разделят и оразличават.
Тук е коренът на субективното, идеологическото
(Манхайм). Разказвачът не е безкористен, той оформя гледката, която прави реално желаното от него. На слушателя се налага да я приема безрезервно точно поради очевидността на казваното.
Тема № - 26 Коментар № - 2269 Дмитрий Варзоновцев - 2010-05-05 19:35:22
Не знам. Каква такава история на разказа има Херодот.
Има модерния дискурс, където с тази история се случват, направо, безобразни работи.
П.Нора така определя историческия дискурс-като безобразие, безредие. И се наема да го подреди модерно-антропологически и социологически. Но той не е Херодот.
Не познавам класическите текстове-поради бедния си произход. Нашите гимназии, обаче, дори и за пари не обучаваха на древните езици. За което съжалявам с голяма скръб.
Все пак, нАуката си е наУка.
Критериите и компетенциите на днешната история, колкото и да са "валидизирани", остават идеологически вирусоносители.
Огромните "дискурсивни" пространства диагностират тяхното присъствие и представата им за историята КАТО.
Но ми стана интересно от каква точно динамика се е интересувал Херодот. Някак не ми влиза в дискурса.
Благодаря на Анита- тя успя да постави този въпрос. Що е историята. Последваха декламациите, ...съжалявам, не отговорите
Тема № - 26 Коментар № - 2268 Дмитрий Варзоновцев - 2010-05-04 23:52:22
Препратих немарливо, за което се извинявам. Сега погледнах книгата, статията на Фаулър се нарича Herodotus and his prose predecessors, а разсъждението върху historie е на стр. 30-33.
Тема № - 26 Коментар № - 2267 ГГ - 2010-05-04 23:22:13
1) Че Херодот не се отделя напълно от епоса, свидетелства може би най-вече това, което казва в увода към "Историята": че целта да разкаже всички тия събития, които ще разкаже, е те да не изтлеят с времето (exitela genetai) и да не останат непрославени (aklea genetai). Което пряко препраща към най-важните процедури и функции на епическите текстове, особено на героическия епос.

2) От същия уводен параграф се разбира и горе-долу какво Херодот влага в думата historie, или по-точно казано, кои са обектите на неговото проучване:
а) ta genomena ex anthropon - изобщо всичките работи, зад които стоят като деятели хората, разбира се, и онези хора, зад които пък на свой ред стоят богове
б) erga megala te kai thomasta - големите дела и събития; значителните материални паметници; онове, дето буди интерес и възхита
в) aitiai - причините; това, което поражда случванията и събитията

3) Само че историческото проучване не се определя само от своите обекти, но и от своите епистемологични критерии и дискурсни правила. Оттук започва всъщност и трудното за нас разбиране на това, което Херодот нарича historie. Защо трудно? По няколко причини, които ще се опитам да представя синтезирано:
а) Херодотовата история, за разлика от модерната, не е толкова история на документите, колкото история на видяното и чутото; и понеже видяното и чутото имат голямо значение за Херодот, на много места в текста му личат и емоционалните реакции при виждането и чуването на едно и друго - например при описанието на даровете, които Крез дарил в общогръцките светилища. Да, обаче ако видяното не се подлага на проверка, Херодот често изтъква, че чутото не е толкова сигурно и не може да му се вярва винаги; но въпреки че не е сигурно и не е проверено, Херодот пак ни го казва - например какво било в страната на хиперборейците. Защото целта не е само да се говорят абсолютно верни неща, но и към тези абсолютно верни да се прилепят други, които са верни толкова, доколкото са интересни.
б) Херодот се интересува изключително много от динамиката в света, който описва. Така привидно статичните описания и натрупвания на сведения, които ни поднася за този или онзи етнос, се редуват с един вид романизирана проза, в която акцентът се пренася върху хората като променящи се деятели, ръководени от човешки мотиви. Тоест там, където очакваме от една модерна история да ни говори за едномерни и завършени факти, Херодот по-скоро представя факти в ставане - довършвани, оформящи се събития, които трябва да се покажат именно по начина, по който зашумяват и след това дават дълъг отглас.
в) "Историята" прилича на голяма повествователна мрежа, нещо като енциклопедично описание-хроника. Тази мащабна композиция, се ръководи, изглежда, от два общи за епохата на Херодот познавателни принципа. 1) Че светът е времево и пространствено обозримо цяло, което може да се опише като върху историческа карта. Наследник на йонийската наука, Херодот със сигурност ползва нейните опити в областта на географията и генеалогията (свързани с имената на Хекатей, Акузилай, Ферекид, Скилакс), за да построи нов тип текст, събиращ – посредством проучването на причинността в човешкия живот – географските и етнологическите познания с линията на историческите случвания и събития. Така на дескриптивно ниво светът изглежда в текста на Херодот нещо стабилно и устойчиво: пространство с обособен център (Елада) и периферии (варварските територии), и времево протичане с повтарящо се случване на еднотипни събития, които не изменят основите на установения ред. 2) В рамките на тази цялост хората обаче не живеят идеално разделени, зад твърдо очертани културни и ценностни граници. Те се движат, смесват, обменят опит, търгуват, воюват. Следователно така очертаният стабилен и уреден свят е и динамичен. Оттук и вторият познавателен принцип: за да се осмисли и представи по-добре световата промяна, за да се впише органично във визията за статичната структура на света, тя се превръща в типово положение, като се локализира в по-разпознаваемите форми на конфликтите между етноси и държави, които на свой ред се представят още по-учленено в историите за съдбата на царе, тирани, властни мъже, представляващи някаква общност. Проф. Богданов, в текстовете, представени във форума, разпознава два типа текст за изразяването на този втори принцип: така наречените "висока" и "малка история": във високата история, сходна по своя сюжетен модел с атическата трагедия, има ясно изразено действащо лице (Крез, Кир, Камбиз, Поликрат), което чрез властта си върху някакъв колектив влиза в колизия с човешкия и божествения ред и в резултат претърпява голямо неблагополучие; в малката история действащите лица са повече, властовите отношения са структурирани не центростремително, както е във високата история, а в подвижни йерархии, действията на тези герои обикновено остават на нивото на човешката мотивация и типичните човешки качества и слабости, не засягат отвъдния ред, затова и в резултат пораждат по-често благополучие.

4) Да обобщя: historie, изглежда, означава при Херодот следните неща: а) изследване на човешката деятелност и нейните мотиви, превръщащи действията в материални факти, случвания и събития, които трябва да бъдат запомнени и прославени; б) проучване на миналото и събиране на сведения за него въз основа на онова, което може да се види, тоест направеното, което е оставило следа, или да се чуе, че е станало; в) представяне на миналото като настояще, като протичане, което става пред нас и затова можем да проследим изцяло хода на неговата промяна, да станем очевидци на онова, което Херодот е видял или чул; г) цялостно описание на света, в което този мащабен обект на изследване, предварително схванат като устойчива цялост, се построява наново от текста като друга правдоподобна цялост, в която устойчивостта се разбира и изтъква по-добре, защото е съгласувана с принципите на неустойчивост и промяна, представени най-общо в два типа разказ: "висока" история и "малка" история.

Препращам като референция към подробната статия на Робърт Фаулър върху понятието historie при Херодот - в Cambridge Companion to Herodotus; книгата е налична в библиотеката на НБУ.



Тема № - 26 Коментар № - 2266 ГГ - 2010-05-04 22:34:41
Г. Г., дефиницията, която даваш за това, какво е идеология, е толкова точна, че надали може да се каже по-добре. Това понятие наистина не е еднозначно, затова трябва да се търси на различни нива в текста и структурата на самото произведение, преди да се мисли в какъв смисъл един текст може да бъде определен като идеологически.

Що се отнася до примерите, които липсват в теоретичния текст, който представих и коментарите, които направих, наистина, липсват. Още докато пишех, съзнавах нуждата да спомена различни текстове, но въпросът е, че си поставих за цел да не разлея мислите, разсъжденията си в дълъг текст, а обратното – да представя, доколкото е възможно, нещо съвсем кратко, за да може след това самият читател свободно да използва предложените постановки за анализ за текстове, които познава добре. Освен това, не исках да споменавам текстове от епохата на Конкистата, с които най-вече работя в последните години, за да не се почуства никой неудобно, че не е запознат с книгите, за които се говори. Разбира се, в дискусията е добре да се опираме на конкретни текстове, особено, когато са познати на всички участници. Затова намесих Херодот и неговата “История“.

По отношение на думата ‘история’ в увода на херодотовата история, мога да кажа, че тази употреба надали е случайна. Обратното, именно това, че Херодот заговаря за история именно там, в началото, помага да се разбере, защо не става дума за една типична трагедия, нова епопея или някакъв философски текст за войната между гърци и перси, а текст написан в проза и претендиращ да бъде не друго, а резултат на едно сериозно занимание, каквото е едно изследване - historiēs apódexsis. Значи става въпрос за аргументивен текст, който идва като завършек на едно проучване, включващо познаването и на други текстове по темата, но не съвпадащо с познатите до този момент литературни жанрове, макар да се запазва връзката с тях. Не е трагедия, ни комедия, защото няма за цел да се представя публично, в представление, нито притежава един, два сюжетни разкази, а много такива. Още по-малко става въпрос за емоционален текст, лирика. Но макар текстът да претендира, че имитира епопеята по своя обхват, време, пространство, персонажи-герои и т.н., не е епопея – не се пее и не става дума за богове (те са третостепенни лица и не движат действието). Текстът се чете и може да бъде познат в процес на срещата автор-текст-читател. В резултат на тази среща ден днешен може да се каже, че някой път е критикуван, друг път – хвален, трети път – имитиран и не на последно място, отричан като сериозен текст на сериозен автор.

Но от друга страна, това не е и философски текст, нито научен, въпреки, че терминът ‘история’ се появява за пръв път именно в такъв вид текстове. Аристотел назовава ‘история’ своето изследване за животните. Но преди него, може би един век преди това известните философи от Милет, наречени ден днешен пресократофи философи, си задават въпроса какъв е произхода на болестите и заговорват за ‘история на болестта’. Сиреч, за изследване на произхода на болестта от самото нейно начало, от зараждането и в организма (, минава се през развитието и, кулминацията и се стига до нейния край в човешкото тяло (има предвид излекуването, не смъртта на пациента). Значи става въпрос за коя е причинно-следствената връзка за появата на една болест.

Връщам се на думите на Херодот изказани в началото на ръкописа му, а именно, че е написал този текст като резултат на изследване за да предотврати, че с времето човешките дела и забележителни и единствени по рода си начинания, реализирани както от гърци така и от варвари и най-вече тяхната взаимна конфронтация, останат в забрава.
Както казах в текста ми за историческите и литературни текстове историкът е автор на историческия разказ, създава текстове, които имат за цел да реконструират и обективно да обяснят миналото. Колко е обективен разказът на Херодот, не е лесно да се каже. Но едно е ясно, думата ‘история’, не само означава изследване в неговия случай, но има връзка и с праиндоевропейския корен на думата ‘история’ - wid-tor-. А weid- означава «знам» и «виждам».

Та затова моето заключение е, че думата ‘история’ използвана от Херодот е коореттна с замисъла на текста и неговото осъществяване. Това е разказ за събития, някои видени от самия Херодот, други, видени от други, но достигнали до автора на този текст за да бъдат предадени като свидетелства. Но Херодот не само е представил това, което е чул и видял, направил е изследване за да построи един много сложен разказ обхващаш не само случилото се с перси и гърци. Разбира се, този текст не е само история, исторически разказ за това, което Херодот е представил като случило се, това е многопластов литературен текст, притежаващ много сюжетни разкази. Но за това вече се говори толкова пъти в Форума, че не е редно тука да го повтарям и опростявам. Структурата на Историята на Херодот не е никак лесна за обяснение, моята цел беше да покажа, че Херодот е и историк, когато пише своята история. Но историк по начин, който не е много приемлив за днешната и някогашна публика, предпочитаща да слага в предварително зададени схеми това, което всъщност изследва.
Тема № - 26 Коментар № - 2265 Aneta de la Mar - 2010-05-04 08:25:33
Според мен, значението на думата “история” при Херодот, за която се хващат всички – няма никакво значение – тя си е чисто идеологически съвременна интерпретация. Херодот може да я използва съвсем случайно. Прави впечатление обаче, че Херодот и Платон много добре разделят нещата, които се постигат с война - от нещата, които се постигат с говорене, като по-ценно за тях е говоренето, разбира се – и действането, но действане, което не е свързано с война. А как е при историята – тя говорене ли е... или е война? Целта е една и съща – промяна, но каква е разликата... Каква е разликата между история и литература, щит и котва, стена и кораб?

Въобще – какво е история?

p.s. ГГ уби всичко идеологическо, давайки трите различни примера за идеология, доколкото идеологията е нещо, което означава само по един начин.:-)
Тема № - 26 Коментар № - 2264 Kradla - 2010-05-02 23:50:05
Включвам се и аз в разговора. Дотук две големи теми, и двете трудни: отношението между историята и литературата; и отношението между историята и идеологията.

1) Мисля, че инструментално можем да приемем няколко различавания между история и литература. Първото и второто произхождат от Аристотеловата "Поетика": а) че литературата (poesis) се занимава с това, което може да се случи, докато историята (historia) се занимава с това, което се е случило; затова и, вмята Аристотел, литературата е по-философска от историята - защото представя парадигматични случвания; б) че литературата развива цялостни сюжети (mythoi), представящи завършен преход от едно към друго положение на благополучие, докато историята принципно не представя събитията в сюжетно протичане. Затова (вземайки заедно разбиране "а" и "б") е трудно да кажем какъв е точно Херодот: дали е историк, или е писател: защото в неговия текст има както сюжетно скроени разкази с парадигматичен характер - например Лидийския логос в Първа книга, така и повествователни непарадигматични изброявания на факти и събития: например във Втора книга, когато Херодот говори за Египет. Третото инструментално различаване между литература и история можем да изведем от лит. теория на проф. Богданов: и литературата, и историята (особено модерната историческа проза) са многодискурсни, но литературата смесва тези дискурси в своята реч, докато историята по-скоро опитва да ги различава. Така в "Сантименталното възпитание" на Флобер икономическият, политическият, моралният, образователният, сантименталният и други дискурси се явяват смесени в разказа за любовните приключения на Фредерик Моро, докато в една история на Франция през XIX в. те биха били отделени в секции: "Икономика", "Политика", "Идеи" и т.н.

2) Когато говорим за идеология, добре е да кажем какво разбираме под тази дума. Така в един смисъл идеологията е господстващото разбиране за нещо; във втори смисъл е дискурсна система за цялостно представяне и детерминиране на някакво поле от познанието; в трети смисъл е това, което може да се нарече "скрита конотация" - когато се говори едно и друго, но в тях постоянно се имплицира трето, което не се назовава пряко. Историческият текст може да бъде идеологически във всеки от тези три смисъла поотделно, както и в трите заедно. Така повечето истории на България, писани по времето на комунизма, са идеологически в първия смисъл: защото отразяват господстващото марксистко схващане за историята. Херодотовата "История" пък е донякъде идеологическа във втория смисъл: защото Херодот желае не просто да представи събитията в гръко-персийските войни, но и да изгради един вид енциклопедия на нравите и големите случвания в Средиземноморския свят до неговото време. Най-трудно е да се улови идеологията в третия смисъл, защото тя се развива не толкова на нивото на текста, колкото на нивото на фразата. Ще дам пример отново с Херодот. Когато в Първа книга на "Историята" Крез иска от атинянина Солон да му посочи "кой е най-щастливият човек", въпросът на Крез според мен съдържа идеология, защото по особен начин се изплъзва от контекста на разговора - голямото и видно благополучие на Крез - и конотира разбирането, че щастието е в това, да видиш своя живот да завършва по най-добрия възможен начин, без да си претърпял голяма промяна.

И все пак - като пожелание - може би разговорът ще върви наистина по-плавно и последователно, ако се дават примери. Това ми липсва в текста на Анета.

Тема № - 26 Коментар № - 2263 ГГ - 2010-05-02 23:40:44
Имам едно възражение на Анита. За глаголните форми. То, разбира се, е лаишко. Става дума за друг език.
Но Херодот, сигурно, има предвид ситуацията, за която разказва, историра, свидетелства. Не може да му се отнеме правото. но дали това е нещо обективно?
Дори и да приемем, че той "свидетелства", какви са правилата на валидизацията на това свидетелство?
Няма ги. По-точно те са слети в едно ДОВЕРИЕ ЗА АВТОРИТЕТА.
Ето това е идеологията.
Херодот налага приемането на една разказна, в известен смисъл - литературна, реалност като истинска. С какви основания? Тези на доверието, че едната и другата реалности са едни и същи.
И нещо повече. Сега, днес, вече се съмнявам, че това не би трябвало да е достатъчно.
Тема № - 26 Коментар № - 2262 Дмитрий Варзоновцев - 2010-05-02 21:04:41
Проблемът за ‘истината’ е труден за разрешение, а може би и не разрешим. На мене ми се искаше дискусията да се насочи към други неща, които съм казала в текста. Но все пак, добре е да има яснота по зададения въпрос и разбирам, че е важно да се говори за него точно тука и точно сега. Само, че проблемът не е, че няма истина, че не се знае какво е истината и че няма място за нея ни в литературни, ни в исторически текстове, ни в текстове създадени от историци и в тези, на литератори.
Историята иска, настоява, изисква да има ДОСТОВЕРНОСТ в текстовете, които проучва и които самата тя създава. Литературата, от своя страна, застава зад идеята за ПРАВДИВОСТ и затова използва литературни стратегии за да я постигне И литературните текстове въпреки че са fiction (въобразен) текст, всъщност говорят за реални неща или пък за нереални, но свързани с нас, реалните хора няма значение от коя епоха и коя култура.
Историческите и литературните текстове, както казва професор Богданов, рефлектират и моделират свят-реалност. Въпросът е, че един литературен текст достига до ПРАВДИВОСТ за света създавайки именно реалност, защото моделира един многомерен свят-реалност –много по-сложен от тези, който създават нелитературните текстове. Един исторически текст и текст създаден от историци е ограничен по принцип - няма тази свобода, както литературния текст, но да не забравяме, той също моделира свят-реалност. Казано по друг начин, един историк трябва да се придържа към извори, данни, документи материални и други паметници, които говорят директно или индиректно за това, което той е взел като обект на своето изследване. И историкът е историк когато иска да се опира предимно на тях и не на да строи текст, който е вдъхновен само и най-вече от въображението. А това значи, че един историк изследва.
Когато Херодот казва в увода на своята текст, че иска да разбере защо перси и гърци са във война от толкова време, използва думата ‘история’ във форма на глагол. ‘Историрам’ за онова време означава изследвам и така Херодот всъщност заявява, че иска да ‘изследва’ чрез написването на този текст защо има война между гърци и перси, кой е започнал пръв, кои са причините за войната. Стремежът на Херодот е да създаде едно преди всичко ДОСТОВЕРНО изследване по тази тема. (Дано да съм го казала добре, аз не съм познавач на старогръцкия език и моля за извинение специалистите, ако нещо съм объркала или казала неточно. За съжаление в този момент дори нямам текста на Херодот на български и не мога да го цитирам, макар да е редно да го дам както на гръцки и така и в превод на български за да подтвърдя, това което казвам за значението на думата ‘история’).
Връщам се на финалната идея от текста, който ви представих - между литературата и историята няма граница, а «контактна зона», която не е даденост, но която се създава от нас, които се занимаваме с тези две дисциплини и обичаме и разбираме както историческите, така и литературните текстове.
Тема № - 26 Коментар № - 2261 Анета де ла Мар - 2010-05-02 18:52:28
Да - историята много повече от литературата иска да е истинска, което е безумно, защото въобще даже не се знае какво е истината. Литературата не иска да е истинска напълно. Речта иска да е живот, а животът иска да е реч. Все пак животът е победил сигурно, щом се е образувал животът на планeтата земя. А речта? Много забих в този абзац. Животът като историята иска да бъде по-истински, речта е волнокрила - може да се говори, пише, мисли, мълчи:-)

Всъщност те не съществуват.
Тема № - 26 Коментар № - 2254 Kradla - 2010-05-01 18:54:41
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115960

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94394

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29110

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17793

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180885

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60794

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA