БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Мобилността между реалното и идеалното - минало и съвременност

БОГДАН БОГДАНОВ

Предлагам текст, който ще представя на предстояща научна конференция във Варна, в която участвам вече много години. Предлагам го на вниманието ви, защото в него разгърнато по съвременна тема съм изяснил някои от идеите, с които съм ви запознавал и по други теми, но също и при тълкуването на текстове на старогръцката литература. Една от тези идеи са трите прояви на човека, друга идеята за същност и необходимостта тя да се ограничи като само работна същност и трета известното ви мое твърдение за това какво става, когато говорим по определена тема. Имате пред очи отново и различаването, което правя между мислене по някаква тема и научно обсъждане. Ще бъда благодарен, ако реагирате критически, т.е. опровергаващо, допълващо и отместващо. 

***

Темата Мобилният човек: културни традиции и перспективи продължава насоката на предишните разговори на този авторитетен вече 18-и научен форум в рамките на фестивала Варненско лято. След ред подобни вече обсъдени теми тази година организаторите ни насочват към друга представителна проява на съвременния човешки живот -убързеното развитие, обхващащо все повече и повече подвижни хора.

На пръв поглед заглавната идея Мобилен човек ограничава този широк комплициран предмет, като го свежда до по-тясна и по-лесна тема. Да, но понеже мобилен човек не е научно понятие, а по-скоро метафора, широкият предмет всъщност остава. Както и в други подобни изрази, и в тази метафора идеята за човек тихомълком свързва отделното човешко същество с другите две проявления на човешкото – социално споената група от човешки същества и идеалните и реални предметни среди, в които тя се осъществява. Тази връзка е проявена и в нашата тема - в интересуващия ни съвременен свят човешките групи и човешките предметни среди не са по-малко мобилни от отделните хора.

Разбира се, мобилностите обикновено се разминават. Отделният човек може да е мобилен, а средата, в която живее, да не е, или обратно. Налице е и разминаването, на което обръщам внимание в заглавието на този текст – отделният човек може да е реално мобилен, но да не е такъв в своите представи и идеи. Към което се добавя и затруднението да се различат по-точно съвременният мобилен човек и като че ли исторически предхождащото го подвижно човешко същество на миналото. На български разполагаме с на пръв поглед сигурно езиково решение за справяне с тази трудност - наричаме по-голямата съвременна подвижност мобилност, а по-малката на човека от миналото подвижност. Същата разлика се прави  и на немски – едното е Mobilität, а другото Beweglichkeih. Един вид термин, първото е чуждица, образувана на латинска основа, докато второто е редова дума.

Говорим за транспортна, професионална, трудова и студентска мобилност и знаем, че тези и ред други мобилности са проявления на по-общото на т.нар. социална мобилност. Не казваме обаче мобилност за подвижността на всяко човешко и още по-малко за подвижността на всяко живо същество, нито наричаме мобилност груповата подвижност на хората в миналото. Не го правим, защото мобилността е нещо съвременно. Говорим обаче за увредената мобилност на инвалида или възрастния човек, тъй като в съвременния план на живот има грижа за тяхното равно с това на всички други право на придвижване. 

Приютената в представата за мобилност идея за съвременност издава ценностния смисъл на думата-термин, чието съдържание и значения обсъждаме. Мобилността е белег на по-добрата съвременност. За разлика от йерархично устроеното, социално неравно и уседнало минало, съвременността и особено модерното и постмодерното време са нейерархични, либерални и мобилни. Което между другото означава, че в тази по-добра съвременност всяко човешко същество има достъп до всичко. Разбира се, и до информация, в което е и революцията на разгръщащата се мрежа на интернет. Големият американски социолог Рифкин представи съвременния свят чрез темата за достъпността.

Но, така или иначе, човекът с достъп е и достатъчно мобилен. Говорейки за мобилността, ако говорим по-разгърнато, неусетно навлизаме в мрежа от думи-термини, сочещи различни прояви на съвременния живот. Разбира се, за тях може да се говори и отделно. Но това, че всички имат и общо ценностно значение, придавано им от идеята за съвременност, прави от тях един вид синоними. Мобилността е и достъп, и човешки права, и конкретни свободи, и глобалност. Големият въпрос е дали, бидейки всичко това, съвременният живот е нещо достатъчно обособено със своя същност.

Изглежда не е така. Бидейки съвременен и достатъчно различен, този живот е все пак и живот в по-широкия смисъл на думата. Въпреки вътрешните си различия съвременният живот продължава не само 12-13-хилядолетното цивилизовано човешко съществуване, но и много по-дълговременното битие на човешкото същество преди историческото време на цивилизацията. Оттук и очевидно двете умни езикови решения – първото, да няма специална дума за т.нар. съществено на съвременния човешки живот, и второто, това съществено да се означава или множествено в мрежа от синоними, или посредством формули-метафори като homo oeconomicus, semioticus, politicus, а ето в нашия случай и mobilis.

Съвременният човек несъмнено е мобилно същество. Което не пречи съвременният свят да е пълен с хора, които не живеят мобилно. Съвсем естествено общото понятие за съвременен човек не се съгласува с много по-разнообразния реален план на съвременното човешко съществуване. Проблемът е, че при практическата употреба на езика говорещите обикновено не правят разлика между едното и другото. От което се поражда и парадоксалното заключение, че щом като мобилността е типов белег на съвременния живот, немобилните наши съвременници, които не са малко на брой, не са съвременни хора. Това, разбира се, е проблем на разбирането и говоренето. Но има и друг вече реален проблем. 

Тези т.нар. несъвременни наши съвременници все пак се движат. Не пътуват далече, но ходят примерно на годишен празник, който се устройва на брега на Ганг. Проблемът е в това, че тяхната не особено динамична подвижност е в отношение с много по-динамичната на изучилия се специализиран информатик индус, който живее и работи в Лос Анжелис. Разликата между първото и второто отбелязваме, казваме, че работещият на Запад индус е мобилен човек, докато неговите роднини по поречието на Ганг са само подвижни хора. Да, но приликата между подвижността и мобилността остава неназована. Така между другото се поражда погрешната идея, че мобилността е нещо само по себе си със своя същност.

В реалния план на живота човешката редова подвижност и съвременната мобилност преливат едно в друго в редовете на усложнени явления, за които няма точни думи и които, за да се изкажат по-коректно, имат нужда от по-разгърнат текст. Когато искаме да се изкажем по-кратко, говорим не за тях, а за реалния човек. Какво е реалният човек в този план? Времеви ред от редуващи се състояния на подвижност, преминаващи и в мобилност, навремени и в неподвижнст. Добавяме и второ определение не в динамичен, а в статичен план - реалният човек е неустойчива мярка между подвижност и неподвижност.

Разбира се, можем да оставим настрана това усложнение и да се насочим към самата мобилност. Говорейки за нея, ако говорим по-пълно, неизбежно навлизаме в споменатата мрежа от синоними, изразяващи по-общото на изплъзващата се съвременност. Мобилност е един от тези синоними. Да се говори добре по темата означава основното значение на мобилност да се преплете и усложни с основните значения на темите на останалите синоними. Но има и по-лошо говорене. То е, когато тези синоними бъдат налетени от прекалено ясния твърд ценностен смисъл на идеята за съвременност. Тогава от частични те се превръщат в пълни синоними и говоренето става прекалено общо и неефективно. Това имам предвид, като казвам «по-лошо». 

Кое е по-точно лошото? Неразличаването на идеята за ценност от реалната ценност. Една ценност може да се разглежда сама по себе си и да се сочи основното й значение. В реалния план на живота обаче ценностите не са отделени една от друга, а винаги са напластени. Което добре се разбира, когато решим да определим една ценност. Веднага изстъпва друга, която й става предикат. Изстъпва не от другаде, а от тази ценност, която само на повърхността е тя, докато в дълбочина е констелация от повече ценности. Това, разбира се, е теоретично обяснение. Има и по-прост начин да се каже същото, като се дадат примери. Което и ще направя - ще покажа с пример, че мобилността е несигурна и двусмислена ценност. 

Пътуването за удоволствие, и то все по-далече, е несъмнено ценно в съвременния свят, при това достъпно за все повече хора. Именно пътуването, преместването в името на удоволствието, любопитството и познанието са подтиците за толкова многото съвременни технически открития, довели до такова разрастване на световната транспортна мрежа. Тази мобилност е с ясен положителен знак. Да, но в съвременността има друга нарастваща мобилност, ценна не поради интенцията да се види и преживее. Говоря за миграцията. Хората се изселват не защото не искат да останат у дома, а защото там са затруднени да се препитават. Изселват се, за да живеят другаде по-добре.  Изселването, т.е. мобилността им, е означено по човешки двойно – като беда, защото мигрирaйки се откъсват от родните места, но и като благо поради вероятността за по-добър живот на новото място.

Така са се образували Съединените американски щати – от преселници, които заживявават там и стават американски граждани. Породени от мобилност, Съединените щати продължават да се обновяват със съзнателно провеждана и поддържана имиграция. Те са устроени и вътрешно мобилно, поддържат местенето и промяната на статуса на живот на своите граждани. Тази характерна за съвременния живот двойност на външната и вътрешната мобилност ясно сочи САЩ като едно от големите огнища на мобилността в съвременния свят. Разбира се, има и много други. Техният мотор обаче е по-прост, поддържа се от нарастващата пренаселеност, но и от типичната за съвременния свят по-добра и по-пълна информираност за това как е другаде, достигаща до всеки човек. В това е и разликата между съвременната и древната миграция – съвременната е индивидуална или засяга по-малки групи от хора, докато древната е предимно групова и етническа. 

А ето и другото по-съществено, характерно за мобилността в САЩ – тя е по-разгърната в подвидове. Задвижва я не пренаселеността и нуждата или стремежът към по-добър материален живот, а една интенция за разгърнат живот, проявен в непрекъснато нарастване на всичко. В което влиза и материалното благополучие, но в особен разширен смисъл - и на нарастваща жизнена среда, умножавана и усъвършенствана с уреди, машини и транспортни средства, и на игрово законно спекулиране с парични средства, излагащо на двата крайни риска на бързата загуба и бързия успех. Така че предметно-вещна, технологическа и финансова материалност-потенция, динамично благополучие на бърза промяна към по-лошо и по-добро. 

Един вид крайно мобилно благополучие. Но все пак не в такава степен, ако към него се добави значително по-управляемата от отделния човек идеална мобилност. Наричам идеална мобилност най-напред нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот. Добавям и нейното второ по-трудно проявление. То е вече изцяло в плана на вътрешния живот – мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност. 

Това, което казвам, е идеология, нещо желано и очаквано, а не реалност. Гласа на тази идеология дочуваме в постоянното американско говорене за щастие. Да, но в съвременния свят идеологиите не се налагат, те са въпрос на избор. Между другото и защото става дума за милиони хора. Не малък брой от тези милиони в САЩ допринасят за формулираното по-горе многоелементно материално благополучие, още повече са тези, които пасивно ползват неговите блага. Но и те, и другите, които допринасят активно за нарастването на това благополучие, не съгласуват с него идеологиите, които са избрали или на което са попаднали. Само едно малцинство опира до другото на това мобилно благополучие, до т.нар. вътрешна или идеална мобилност.

Има такова малцинство в САЩ, което наистина се приспособява без криза към нови места, нови дейности и нова човешка среда. То може би нараства. Не е толкова сигурно обаче дали нараства особено бързо броят на наистина малцината, за които е станала достъпна т.нар. идеална мобилност. Наличната външна реална мобилност не води от само себе си до разгърнато позитивно вътрешно движение към промени, нови идеи и ценности.

Даваме си сметка защо е така. Защото и при съвременните модерни условия на живот отделното човешко същество е комплицирано и забавено в реакциите си от масивно минало. Имам предвид не просто личното свое, миналото на своето семейство или на по-голяма група от хора, с която е свързано, нито миналото на страната, в която живее. Говоря за нещо, което не наричаме минало и смятаме за природа и от което сме силно зависими –  «хардуера» на смъртното човешко тяло. Към него се добавя и второто, което поради сигурното първо ни засяга по-слабо – смъртната планета Земя, на която живеем и която ни тревожи със своята неустойчивост не по-малко от нашето неустойчиво тяло.

Та поради тези две природи или две минали времена не можем да добавим безпроблемно въпросната идеална мобилност към много по-лесно постижимата реална. Оттук и другото последствие, че в реалния план на съвременния живот, също и в САЩ, културата на мобилността е недостатъчно разгърната. Което води и до недостатъчно осъзнаване на смисъла на т.нар. нарастващо благополучие. Той не е в самото нарастване, а в неговата интенция към пребъдване на човешкото битие. Първите стъпки нататък са като че ли направени - бързо усложняващата се технология, вътрешното глобално отваряне на света, нарастващата реална мобилност, опитите да се надхвърлят очертанията на земята и слънчевата система. 

Разбира се, няма гаранция, че те ще продължат плавно напред, нито че вътрешна човешка, външна природна или космическа катастрофа няма да промени фатално техния ход. Движи ни  споменатият висок смисъл на пълната мобилност, насочена не само от миналото, но и от възможното бъдеще. Но все още силно зависими от толкова видове минало, сме в полето на ограничената мобилност и частичните стойности. В погледа постоянно се набиват недвусмислени проявления на водещи до щастие немобилности, както и на мобилности, които водят до нещастие.

В този свят на сравнения и относителни стойности аз твърдя, че моделът на живот в САЩ е единственият, в който мобилността има по-пълна проява и който би могъл да доведе до коментираните положителни последствия. Да, но тамошният реален живот е сложен и непоследователен, силно зависим от глобалния живот на земята, чийто модел за живот е неясен и по същество различен. И още една пречка – дори частично осъществен, моделът за живот се разминава с редовия живот. От друга страна, аз съм европейски гражданин и въпреки че живея в недостатъчно европеизирана страна, съм длъжен да преценя в този план на мислене съвременния живот в голямото пространство на Европейския съюз, още повече, че в него наистина е не само в добра степен осъществена, но е и упорито поддържана мобилността на толкова хора и институции.

Реалистическата преценка е с относителна валидност и двойствена. Европейската мобилност е по-неразгърната и по-частична от тази в САЩ. Особено защото иначе разрастващата се външна мобилност, основно поради един вид социална политика на поддържано равнище на блага, не се съчетава с нарастваща идеална мобилност. Благополучието в съвременна Европа се разбира окръглено като сигурно битие тук и сега с идея за трайно съществуване в именно тази култура на това родно място. Същото, което казвам с негативен смисъл за ситуацията в Европа в гледната точка на устрема на промяната и нарастването, може да се изкаже и положително – този по-малко мобилен, по-бавно нарастващ живот в Европейския съюз не е с по-малък шанс да води до щастие отделния човек поради солидната противоположна гледна точка на ценността на непромяната и на разумно ограниченото и задържано нарастване.

Несъмнено най-трудният въпрос, който се повдига, когато мислим по темата, е в какво точно е ценността на живота в мобилност. Както вече казах, тя не е в самата мобилност, а в нейната връзка с по-сложно устроената идея, че добрият човешки живот е в непрекъснатото нарастване с интенция за човешко пребъдване. Различно пребъдване - по реален начин, в хардуера, а не в софтуера, не само в социални и идеологически промени, както в досегашната човешка история, а по-цялостно в самата жива материя. Но както и да го изкажа, изпадам в идеология. Да, но имаме пред очи началото на тази реална промяна, прехода от миналата подвижност към съвременната мобилност, реалното задвижване на толкова човешки същества, които са като че ли са вече тръгнали по пътя на това по-цялостно надхвърляне. В моите очи то е започнало отдавна в прояви, които не наричаме така.

Имаме основание да наречем именно надхвърляне обичайното прехождане от отделното човешко същество към човешката групoвост, която в съвременния свят е така умножена и която, за да уравновеси това множество от групи, се опитва да стане огромна, да обхване не само цялото човечество, но и животинския свят. Надхвърляне е и другото прехождане - от отделното човешко същество през човешките групи към местата, вещите, уредите и машините, тези неживи предмети, които движейки се като че ли се опитват да станат живи. Говоря футуристично призивно, но твърдя и нещо с реалистичен смисъл. Тази паралелност между отделното човешко същество, човешката група и човешката предметна среда е силнно подвижно поле - от една страна, за прехвърляне на субектност и очовечаване, от друга, за пълнене със съдържание и усилване на слабия жив човек.

Очевидният субект е отделният човек. В дълбочина той прави това - прехвърля субектността си върху групите и човешките предметно-пространствени среди, които на свой ред му прехвърлят своите съдържания и качества. Групите и предметно-пространствените среди получават имена, развиват институции, пораждат роли на определени повдигнати в степен усилени субекти, които ги представят. Такива усилени субекти представят вече надхвърлилото милиард и половина огромно човешко множество, което живее и работи в Китай - ясен свят от нарастващо човешко множество и ясна среда от места, предмети, уреди и машини, чиито брой и качества също нарастват, бидейки не по-малко вътрешно и външно мобилни от самите китайци.

Щом като отделният човек, човекът като социална единица в групи от хора и човешката предметна среда са три страни на едно и също нещо, което едновременно в по-пряк и по-косвен смисъл наричаме човек, един от въпросите, който се повдига, е дали нашето говорене за мобилността няма да се подобри, ако се опрем на формула за същността на човека?

Говореното чрез същност е изложено на голямата опасност за тази същност да се мисли като за природа и тя да се използва като реторичен аргумент за истина. Съвременният човек няма такава същност. Същност няма и човекът изобщо, и живото същество, в чийто по-общ клас влиза човекът. Това е и едно от големите основания в съвременните обсъждания да се предпочита игровата модулна множественост на твърденията по повече предмети, които имат вътрешно и външно отношение към обсъждания предмет. Предметите се определят от функционирането си, а функционирането е и отношение, което променя и самите предмети. Да, но този като че ли по-гъвкав начин на мислене също води до негативно последствие - поражда се спиращото мисленето имплицитно твърдение, че нещата са сложни и възможните мнения са безчет. Оттук и по-добрият среден път на опиране до, така да се каже, работна същност. Което ще направя и в случая.

Разбира се, за да бъде в по-висока степен същностно основана, тази работна същност ще се отнася не за съвременния, а за цивилизования човек, без да го откъсва и от предхождащия го нецивилизован човек, но и от предхождащото и него живо същество на земята. Това работно разбиране за същност обаче ще отчита не само историята и миналото. То ще включва и евентуалното бъдеще, онова, към което цивилизованият човек е вече насочен. Защо го включва? Защото е абсурдно да мислим за човека само в плана на причината и следствието без плана на интенцията и целта. Човешкото същество има идея за време и съответно за смисъл и в двата плана. То е такова, защото е станало от някакво това, но и защото е насочено към друго. Затова и смятам, че коментираната подвижност-мобилност зависи от предстоящи за земното човечество усилвания и надхвърляния, които могат и трябва да бъдат означени и с други имена.

В плана на тази работна същност обясних защо човешкото същество е тройно проявено. Така то очовечава по-малко човешкото на човешката група и на пространствено-предметните среди, в които живее, правейки ги субектни и получавайки от тях съдържания и значения, които няма. При това субективиране на несубектното, което се изразява и в един вид тяхно примъкване към себе си, отделното човешко същество става многосубектно. Оттук и постоянното съдържание на неговия живот. То неуморимо се занимава с ново и ново свързване и отвързване в нови и нови комбинации на субекти и съдържания и значения с оглед на ново по-добро усилване и в крайна сметка опит за относително достатъчна, а, ако може, и пълна трайност.

Отделното човешко същество отдавна се опитва да направи само това, към което сега, вече по друг начин, се отправя цялото човечество. Но, така или иначе, и в трите си проявления, и във външния реален, и във вътрешния идеален план, човекът е същество, което постоянно се усилва. Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности. Това свързване и отвързване, неуморно присвояване на нови съдържания, влизане в различни цялости, които налагат и промяна на субектността, е по-сложно, по-пространно и по-точно изказаното комплицирано предикатно име на онова, което ни се иска да изкажем накратко с идеята за мобилността и елегантната метафора мобилен човек.

По този въпрос няма и не може да има една задоволяваща формула. Същото може да се изкаже и с идеята за идентичността. Поради своята социалност, поради речта, паметта и съзнанието си за време, човешкото същество е с нестабилна променлива идентичност. Тя е добре проявена в лутането между себе си, другите и местата, на които живее, в постоянно новото и ново определяне кое е, но и в непреодолимата несъгласуваност и разминаване между това, което е, и онова, което мисли за себе си.

Лутане и разминаване на български са думи с по-скоро отрицателен смисъл. Оттук и по-доброто, което предлага думата-термин мобилност и особено метафората мобилен човек. И двете са с неутрален и дори положителен смисъл. Моето убеждение е, че в тях е вече монтирана идеята за по-добро и по-трайно битие, което според мен е нужното conditio sine qua non за осмислянето и на този разговор, но и на всеки човешки живот. Но може и само да ми се струва, че е така. Добре знам, че да говорим означава да смесваме, да смесваме преди всичко друго предикатите «е» и «трябва». Аз също говоря и, както и да подреждам и каквото и да осъзнавам, също смесвам това, което е, с онова, което искам да бъде. Нелечима неизбежна особеност на всяко човешко казване и говорене.    
 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
В текста за мобилността професор Богданов казва, че всъщност идеологиите днес не се налагат, а са въпрос на избор - и с това може би може да се обясни и направеното от Платон. Да, тялото е гроб за душата и също така е затвор за душата, в който затвор душата не гледа със собствените си очи, а през очите на тялото – както се казва във “Федон” (82е) - но ето на, че тази душа може да избере безумието, което носи Ате, но може и да избере нежността, която вече няма да означава Ате, а ще означава Ерос.

Не че нежността не означава любовта, а любовта - безумието:-)
Тема № - 28 Коментар № - 2532 Kradla - 2010-07-04 00:38:40
За мобилността на душата и за крилете на краката:-)

Днес се рових, за да видя коя беше тази, чийто крак е крилат и докосва лекичко и стигнах до една древна митологична ситуация, едно такова синонимно различаване, което се прави и в нашата мобилност в текста на професор Богданов – историята за Ата, частично разказана от Платон в речта на Агатон, от Хезиод в “Теогония” (230) и от Омир в 19 песен на “Илиада”. Та боговете с криле по принцип са създадени, за да свързват и развързват, но историята за Ата (или по-скоро - Ате) е важна с това, че тя бива насилствено изхвърлена от небето на земята от баща си Зевс, но за да съчетава все пак идеалното (божественото) и реалното (човешкото) и да не се превръща в истинска реална същност, завършена така както днес си представяме “същността” почти като тяло – Ата ходела не по земята, а по главите на хората, така че да се докосва от мекотата на косите им. Божественото безумие ἄτη по принцип се мисли като доказателство в теорията, че боговете в старогръцката култура и литература са част от човешкия ум. Още по-интересно обаче е придвижването, за което Платон говори – придвижването между Ата и Ерос, защото макар да става въпрос за лудостта, която при Платон и без друго е синонимна с божественото, любовта, писането и разбирането, Ата е по-скоро с отрицателен смисъл в разбирането на древните гърци, тъй като обезумява хората, и то внезапно – особено в трагедиите - но Платон взима от Ата не безумието, а нежността !?!

Значи имаме три белега на мобилност – първо кракът на Ате е крилат, второ – баща и я придвижва чрез изхвърляне от небето на земята, трето – тя все пак не ходи по земята, а ходи по косите на хората, за да и е мекичко, и както казва Барт в края на фигурата “Боли ме другият” – кракът й докосва лекичко. (Тук добавям един страничен въпрос към професор Богданов: Нали не сте се отказал от фрагментите на любовния дискурс, за които писахте в “Любов и разказ” и които определено ще са придвижване?)

Та когато Агатон говори, той иска да представи същността на Ерос, защото смята, че говорилите преди него не възвеличили самия бог, а благата, които той дава. Наред с всички качества на Ерос, Агатон изтъква – нежността – и то на първо място. И това първо място, според мен е едно от големите придвижвания в диалозите на Платон – нямам обяснение как точно се е случило, но използвайки Омир, той взима от Ате нежността като признак и я прехвърля в същността на Ерос, като надгражда и надхвърля, казвайки, че той също не върви по земята, но не върви и по главите на хората, а направо върви и живее в най-нежните от съществуващите неща – в нравите и душите на боговете и хората –“докосвайки се следователно – и с крака, и изобщо с цялото си същество, с най-мекото от най-мекото, той няма как да не е най-нежният бог.”

Преминаването Ате-Ерос маркира пътя на една голяма мобилност, в която синонимно участват небето, земята, външното (главите) и вътрешното (душите), любовта, лудостта и сигурно още други синоними, които днес ние вече не знаем, но които са помогнали на Платон да направи това прехвърляне, използвайки Омир. Струва ми се, че това преминаване е и добър пример, за това, което професор Богданов казва за същността, която постоянно се прави, а и за душата в последния много интересен коментар на професор Димитров, на който ще трябва да отговоря и по-подробно. За сега само добавям това придвижване към душата, което за Ате и Ерос е нежността и което е много странно именно заради преобразуванията и движението на нещата.

В края на речта на Агатон, Сократ започва да му задава въпроси, и отговорът на един от тях води до извода, че всъщност същността/идентичността, в случая изразена чрез същността на Ерос, който изразява и любовта, също както и мобилността, както и разказът са все неща, които се правят и променят, защото и зависят от мига.

ЕРОС – казва Сократ – ПЪРВО Е ЛЮБОВ ЗА НЕЩО И ВТОРО Е ЛЮБОВ ЗА ТОВА, КОЕТО В МОМЕНТА МУ ЛИПСВА.
Тема № - 28 Коментар № - 2530 Kradla - 2010-07-03 23:27:45
Не знам какво преследва ТеоЛинка, сигурно е нещо важно. И на мене ми се струва важно да се проследи тази връзка (т.е. този “линк”) на мобилността с душата.

Ще изложа една “парадигма” (на гр. парадейгма, от среден род), която е пертинентна къмто Платон. Отдавна се каня да направя един ракурс към него, но събития of utmost importance ме отвяха далеч – може би нарочно към онези владения на идеите и формите. Но сега на въпроса, повдигнат от професор Богданов и инициациите на ТеоЛинка. Дано повече форумци се включат в тези lucubrationes, очаквам дейна помощ, защото тези гласове не са многобройни. Очаквам от America Latina, от Америка и другаде да откликнат.

Та какво иска да каже Платон? Буквално какво той казва и ще го цитирам in extenso, защото иначе не става. Нека да обясня защо. ἀρχῆς γὰρ δὴ ἀπολομένης οὔτε αὐτή ποτε ἔκ του οὔτε ἄλλο ἐξ ἐκείνης γενήσεται, εἴπερ ἐξ ἀρχῆς δεῖ τὰ πάντα γίγνεσθαι. οὕτω δὴ κινήσεως μὲν ἀρχὴ τὸ αὐτὸ αὑτὸ κινοῦν. τοῦτο δὲ οὔτ᾽ ἀπόλλυσθαι οὔτε γίγνεσθαι δυνατόν, ἢ πάντα τε οὐρανὸν [245ε] πᾶσάν τε γῆν εἰς ἓν συμπεσοῦσαν στῆναι καὶ μήποτε αὖθις ἔχειν ὅθεν κινηθέντα γενήσεται. Защото всъщност след като началото би загинало, това начало не би могло да се роди от нищо друго, нито пък нещо друго да се породи от него, ако въобще по начало (по принцип) всяко нещо (на този свят) е необходимо да се зароди. И това не може нито да загине, нито да се зароди. Иначе казано, това би било все едно цялото небе, както и цялата земя да се срине и да застане на едно място и никога да не може да се зароди отново, оттам откъдето се е задвижило.
Силно е, нали?

Малко за “душата”: На (старо)гръцки това е псюхé. Но какво казва Сократ(ес) (имаше преди време един бразилски футболист, доктор, и името му беше Сократес!) : псюхé е безсмъртна, а ние си мислим (или по-скоро нЕкои ни карат да мислим), че тя е реалност и че е безсмъртна , че това да е безсмъртна е нещо като даденост. Но псюхé е начало на живота за всяко живо нещо (зоон) и тя му е присъща по принцип. Затова и мнозина мислят за псюхé, но като за нещо по-широко и, като следствие, като за нещо не много ясно, а,бе, направо неясно. Псюхé е обаче повече от душа, тя е и живот. Те са зедно.

Но в петия век пр. Хр. псюхé не ознчава непременно безсмъртие. Ето в Държавата 608 се казва

“... χρόνου ἐσπουδακέναι, ἀλλ᾽ οὐχ ὑπὲρ τοῦ παντός;
οἶμαι ἔγωγ᾽, ἔφη: ἀλλὰ τί τοῦτο λέγεις;
οὐκ ᾔσθησαι, ἦν δ᾽ ἐγώ, ὅτι ἀθάνατος ἡμῶν ἡ ψυχὴ καὶ οὐδέποτε ἀπόλλυται;
καὶ ὃς ἐμβλέψας μοι καὶ θαυμάσας εἶπε: μὰ Δί᾽, οὐκ ἔγωγε: σὺ δὲ τοῦτ᾽ ἔχεις λέγειν;
εἰ μὴ ἀδικῶ γ᾽, ἔφην. οἶμαι δὲ καὶ σύ: οὐδὲν γὰρ χαλεπόν.
ἔμοιγ᾽, ἔφη: σοῦ δ᾽ ἂν ἡδέως ἀκούσαιμι τὸ οὐ χαλεπὸν τοῦτο.
ἀκούοις ἄν, ἦν δ᾽ ἐγώ.
λέγε μόνον, ἔφη.
ἀγαθόν τι, εἶπον, καὶ κακὸν καλεῖς;
ἔγωγε. “

“Не знаеш ли, че душата е безсмъртна и никога не може да погине? Глаукон: За Бога! Не! Дали може да го докажеш? Ако не греша , и ти можеш, не е трудно. А, не – аз не мога, трудно ми е. Но с удоволствие бих те изслушал за това , дето не е трудно.” Та на кое казваш добро и на кое зло?” И т.н.

Следва да обърнем внимание и на емблематичното “сома-сема” , т.е. “тялото е гроб на душата.” Както и да отбележим, че идеята за формите (морфай) идва от изток. Подобна е доктрината на орфиците. Душата се отделя от тялото и се стреми натам, където би могла да достигне до очистване и да се реинкарнира. Следват още етапи преди душата да се слее с божественото. На питагорейците принадлежи и идеята за постигане на висше знание, чрез което душата се спасява. Това е описано в диалога “Федон”. Така псюхе е вече съзнание за знание, за това, което днес се нарича интелект.

Струва си да погледнем и към диалога Хармидес, където Платон е изложил учението на Сократ. Както казва един изследвач – в неговата умерена, но много ясна форма, то е здравословност и добродетелност, т.е. умереност. Ако тялото не е здраво, добродетелта липсва, а душата не постига идеите. Може би ще изненадам всички форумци, но в умерено скучния диалог “Менон” се съдържа една важна за разбирането на мобилността линия. Там се казва, че жреци и жрици, а и Пиндар и други поети твърдят, че човешката душа е безсмъртна, и ту свършва, което наричат умиране, ту отново се ражда , но никога не загива. ...От които Персефоне получи възмездие за стари злодеяния, техните души връща обратно към високото слънце на деветия ден. От тях именно израстват славни царе, мъже със страшна сила, велики със знанията си. Тях хората завинаги ще наричат неопетнени от грях герои.

Вече писах за фракталите и за безкрайността. Знанието като припомняне ми се струва тъкмо такова нещо. Но може и да греша.
Тема № - 28 Коментар № - 2528 Петър А. Димитров - 2010-07-03 22:41:39
Мобилният човек не е научно понятие, а метафора. Казва проф. Богданов и завършва текста си така:

“Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности. Това свързване и отвързване, неуморно присвояване на нови съдържания, влизане в различни цялости, които налагат и промяна на субектността, е по-сложно, по-пространно и по-точно изказаното комплицирано предикатно име на онова, което ни се иска да изкажем накратко с идеята за мобилността и елегантната метафора мобилен човек.“

Според мене това е една от най-хубавите мисли от текста на проф. Богданов, надявам се, участниците в конференцията да ѝ обърнат внимание и да имат какво да кажат по нея.

Движението е криза, казва Крадла. Мисля, че кризата се изразява чрез движение, така върви към нещо друго. Eдна статична криза би било нещо ужасно, което човек не може да понесе, една лудост, например.
Движението е нещо много по-сложно от това, което обикновенно се казва за него. Мисля, че древните хора са разбрали именно това и затова са въвели богове, които говорят за тази сложност чрез сложността на идеята за същността, която изразяват такива богове като Хермес. Разликата между Хермес и останалите от свитата на Олимп е разлика в качеството: Хермес е умен и знае какво да прави със своята умност. Прави дивотии: краде кравите на брат си, но прави и гениални неща – лирата. Хермес е толкова умен, че само той може разбере колко е умен, Зевс е шеф, само един шеф, не може да бъде умен, защото през ум не му минава, че е нужно да бъде умен. А Хермес идва на бял свят като вече изградена интелигентност. Той вече е извървял пътя за да стане умен.

Път.

Спомням се от детството как шофьорите на автобуси закачаха табелки в своите “кораби“ на четири колелата: “Човекът е човек, когато е на път“.
За вярно, да, вярно е. Но все повече се замислям, че ако човек не стигне в своето движение отново до точката си на тръгване, не мине отново оттам, е може би половин човек.
Тема № - 28 Коментар № - 2526 Анета де ла Мар - 2010-07-03 19:31:49
Много съм любопитна да разбера какви други модели на “мобилния човек” са били представени на конференцията... и дано, когато професор Богданов се върне - да ни разкаже. Дали понятията са останали затворени в съвременното понятие за мобилен човек, от което науката иска да направи система или метафората и многопластовото мислене са победили. Съмнявам се, че може да е второто.

И се връщам към текста и темата за значенията на думите, която много фино се преплита в говоренето, така че разбираме: осмислянето на разговарянето и осмислянето на човешкото живеене са от онзи вид синонимни практики-движения, които без да съвпадат напълно – се докосват. Тава е и първото голямо отношение в текста – мрежата от синоними, от понятия и формули, които за разлика от научното говорене не стесняват и не ограничават представите, допускайки различни вариации. Да, но това е идеално, работно положение, защото приликата в тези вариации води до опасността синонимите да съвпаднат, превръщайки се в пълни синоними и следователно – заличавайки дирята на различията, които всъщност, колкото и малки да са – придвижват. Това противопоставяне – не е като съвпадането на Калипсо и Кирка, не е като Одисеевото съвпадане на кораба и леглото...

Сега в “Човешкото петно” съм стигнала до едно място, в което се казва “Какво е нещото, което изгаря камуфлажа, прикритието, маската? Ето това – правилната дума, спонтанно произнесена, без дори да трябва да се замислиш....”
Зад този тип правилни думи също се крият синонимните възможности, затова произнасянето им, по принцип, зад тях отваря огромни липси – мястото на анализа, което много често се заменя с мястото на мълчанието, но не мълчание, което мисли, а празното мълчание – невъзможност не само за отваряне на граници като Берлинската стена, а и невъзможност за отваряне на граници между думи.

Второто голямо отношение в текста е въпросът за същността, който за мен е интересен още от текста на “Отделно и заедно”, където професор Богданов раздвижва Аристотеловия конструкт - “...няма специална дума за така нареченото – съществено на съвременния човешки живот” – е новото предвижване в сегашния текст – животът няма достатъчно обособена същност, мобилността няма сама по себе си своя същност, човекът няма същност, ценностите и идеологиите – също. Липсата на дума обаче не води до липсата на съдържание, а до възможност за използването на различни думи и различни замени на същността. Същността се прави, също както и идентичността, също както и разказът – прави се и субектът, който може да бъде и несубект и многосубектен. Реалното и идеалното съответстват на причината и следствието/интенцията и целта. Метафората само заменя по подобие дългия път на синонимите. Една мобилност може да бъде придвижване, спиране, промяна, миграция, идентичност, лутане, разминаване, положителен и отрицателен смисъл - пътят е дълъг като дълъг текст - нормално е един от синонимите на мобилността да е самият разказ.

Мобилният човек е разказ, който не може да бъде изказан накратко...

----

Анета, много е хубав коментарът за Хермес и противопоставянето на границите - земен и етерен е Хермес и камъкът му не е камък за стена, а място за среща – според мен, въпреки цялата съвременна мобилност и всички съвременни опити за преодоляване на границите – на едно идеално ниво, което няма как да не повлияе и на реалното – науките също са стени – подобни на Берлинската – а проблемите тук идват точно от това, за което професор Богданов говори, и за което, ако бъде подложено на анализ, повечето анализатори днес биха казали, че това не е мобилността. Казват го и със самия конструкт “мобилен човек”, който въобще не е замислен като метафора. “Мобилният човек” е статична фраза, в него няма време, той живее само сега, няма минало и бъдеще, няма вертикал на идеалното и реалното, очертанията на пълните синоними съвпадат перфектно - няма перспектива, дори няма нужда и от анализ. Обратното – това, което казва професор Богданов – е криза и движението е криза.

Voyage, Voyage –

http://vbox7.com/play:fc6bff9a
Тема № - 28 Коментар № - 2519 Кradla - 2010-07-03 15:36:32
А спомняте ли си “Федър” за мобилността:-)

“Ето началната точка на доказателството: всяка душа е безсмъртна. Защото е безсмъртно всяко нещо, което се движи само. А което движи друго и се движи от друго, на него му спира движението и животът му свършва. Всъщност само движещото себе си никога не престава да се движи, защото винаги е при себе си. То е извор и начало за движение и за всички други неща, които се движат.”
Тема № - 28 Коментар № - 2512 Kradla - 2010-07-02 07:57:54
Много ми харесва “реалистическият начин”, който много бързо се справя с всички сложни текстове, а аз пак няма да мога да напиша добър дълъг коментар, защото дори ако погледнем само предикатните придвижване/мобилност – то те могат да се тълкуват по безброй начина – могат да бъдат време, могат да бъдат промяна, могат да бъдат маршрут, контекст, или пък, ако се подведем по Аристотеловите понятия около субекта и същността, въобще може да изпаднем от мобилността, тъй като при него нещата са статични, от друга страна обаче, точно заради това – той би могъл да си представи какво е един идеален “мобилен човек”, който не се движи... така както при Платон не е...

С Платон може да се окажем и в общ контекст – не е ли искал и той нещо подобно с диалозите си... и заставайки срещу поетите (литературата) – дали не е искал многопластово мислене извън литературата, философията, науката – ето и при него има мобилности (придвижвания) – реални и идеални, и идентичности - но и него нашият реалистичен начин на действие не го мисли разделено (многопластово) и го свързва с литературата, така че да не се разпада целостта, и тя не се разпада, но става и толкова непропусклива, че не дава да се мисли като нелитература и нещо, което служи за решаване на практически задачи... В същото време си спомням един от старите коментари на професор Богданов, в който каза, че не приема термина “фикционален”, тъй като няма реална реалност, на която да се противопоставя фикционалната, защото реалностите постоянно се правят. Та в този ред свързвам и нещо друго от същия план – това, че и идентичността не е статична и постоянно се прави, и че именно това постоянно правене на идентичността, правенето на субекта води и до постоянното правене на разкази... Това преди беше любимата ми наративна теория – “Аз представям ту едни, ту други, ту трети, ту съм сам. Само разказ може да структурира това осцилиране между моя по-пълен и по-празен субект. То именно, постоянното променяне на субекта оправдава постоянното подемане и подновяване на разкази.” Тя обаче също може да се чете от двете страни – това на многопластовото мислене на литературата и от това на многопластовото мислене отвъд литературата... и колкото е наративна теория, толкова е и нещо друго...

Помощ. Имаме от една страна мобилност, от друга - идентичност, от друга – разказ, от друга – многопластово мислене, което може да бъде убито, ако си представяме в реален план, но това, че реалният план убива, не означава, че едно нещо не може да стане така както си го представяме – може, обаче може да стане в литературата – което не е напълно достатъчно, не е напълно добре и ставането му във философията и науката, не е достатъчно дори и във всекидневното говорене. В литературата - понеже не е сигурно, че ще е истинско, във всекидневното говорене, което иначе може да коригира реалистичния план – не е добре, защото няма да е уникално – за един миг – т.е. не е сигурно дали няма да остане общо значение, вместо отделен смисъл, който да може да се свързва...

Интересен е този статут на разказа, който съществува около мобилните неща (правенето на идентичност и правенето на реалност - при Платон - разходка плюс говорене) и живее заради мобилните неща, които прави и от които се прави - как те влияят върху условното отношение между фикционалното и реалното? Т.е. не трябва ли някак да извадим разказа като жанр в литературата и да го мислим повече като социална практика? Какво е разказът в отсенките многопластово мислене, правенето и протичането? Това не е единственият ми въпрос, но все трябва от някъде да се започне...

(Мобилността ми прилича на любов и разказ.)
Тема № - 28 Коментар № - 2504 Kradla - 2010-07-01 06:44:23
Вчера Дмитрий ми разказа интересни неща и накрая стигнахме до грубия извод, че в света има само субекти, тъй като всичко от всичко се прави постоянно... има обаче и някаква тайна, също като в хубавия въпрос на Анетка - "Защо им е било нужно на древните гърци и на древните хора да имат един такъв бог (Хермес, Хронос, Хефест, Хадес)?"
Тема № - 28 Коментар № - 2502 Kradla - 2010-07-01 00:58:29
Крадле, при мене е все още 29 юни, така че, ще се възползвам от часовото закъснение за да те поздравя без закъснение за рождения ти ден.

Да си жива и здрава и много щастлива!!!

Използвай рачешките ти щипки само като изкусни артистични кастанеди за да не би да вземеш да ощипеш някого, ей така, по погрешка.

В последното ми включване, на едно място вместо да напиша Хадес, написах Хефес. Поправям се.
Тема № - 28 Коментар № - 2498 Анета де ла Мар - 2010-06-30 07:33:17
Искам, преди да удари 12, да направя един много специален поздрав за една малка рачка – дъщерята на Хриси и Георги, родена днес - на моя рожден ден:-), който е и денят на апостолите Св. Петър и Св. Павел, като в духа на темата й пожелавам онези по-ефективни модели на живот, които не са просто литература и са много повече от обичайното всекидневно, научното и философското говорене. Пожелавам й да е много хубава, здрава и с късмет –

http://www.vbox7.com/play:87e735f0
Тема № - 28 Коментар № - 2496 Kradla - 2010-06-29 23:47:11
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115956

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128135

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20153

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32736

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94377

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29107

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17790

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180880

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60793

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA