АНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА

Текстовете от времето на Конкистата и колониалния период на Америка са един много богат, доста обемист и изключително разнороден корпус от писма, дневници, пътеписи, разкази, истории и хроники, разпръснати по библиотеки и архиви както в Европа, така и в самата Америка. Много скоро завидна част от тях ще се окажат достъпни в Интернет, всъщност този процес вече е започнал. Въпреки че днес тези текстове се радват на широко разпространение и множество преводи, никак не е лесно да бъдат обхванати с един поглед, за да бъдат опознати. Но със сигурност може да се каже, че едни от най-интересния вид текстове сред тях са познатите под името хроники. Целта на авторите на тези истории почти винаги е да говорят за най-главното събитие за онова време, а именно откриването и Конкистата на Новия свят. Някой път това се прави в обемисти книги, пълни с подробни описания на растения, хора, животни, събития..., всичко това представящо  срещата с непознатия т. нар. Нов свят. Друг път се оказва, че хрониките така се доближават до литературните текстове, че читателят не знае какво всъщност чете, но определено написаното увлича и разказаната история, няма значение къде се е случила и колко прилича или не на романа, стимулира да бъде прочетена докрай.

Хрониките от времето на Конкистата на Америка и колониалния период са някак си прекалено далечни и непознати за нас, защото представят една чужда действителност, която няма нищо общо с тази тук, в България и на Балканите. Въпреки това в следващите редове ще се опитам да доближа българския читател до тези текстове и така да го накарам да помисли дали историографските и литературни търсения на техните автори имат нещо общо с тези, които познаваме от текстове, идентифициращи нашата култура. Въпросът кога един текст от история преминава в литературата е една голяма тема, която надминава границите на една литературна традиция и една култура, затова е добре да бъде погледната и обсъдена също от други, нетрадиционни места за мислене. Такова нетрадиционно място са текстовете от времето на Конкистата и Колонията в Америка.

Надявам се предложеното от мене да бъде полезно за всички, които не познават добре този писмен материал, но имат желание да знаят за него и да разберат по какъв начин той се превръща в репрезентативен за културата на испаноговорещата част на американския континент. За да подпомогна процеса на опознаване на тези неизвестни  текстове, ще представя три различни типологии, които говорят за характеристиките на този огромен писмен корпус. След това ще се насоча към две от най-известните хроники от XVII в.

I. От хронологична гледна точка се проследяват три големи периода на създаване на текстове от времето на Конкистата и Колонията. Обособявайки тези периоди, редно е да се каже, че Конкистата преминава към т. нар. Колония, без да се очертава някаква ясна граница между едната и другата. Трите периода, за които става въпрос, са следните: 1. Текстове от преди пътуването на Колумб (преди 1492). 2. Текстове от пътуването на Колумб до средата на XVI в. и 3. Текстове от средата на XVI в. до края на колониалното време, края на  XVIII в.

В известен смисъл първият период изглежда проблематичен, тъй като не става все още въпрос за откриването на Америка. Но този период се отнася най-вече до писмен материал, идващ от португалските мореплаватели, и връзката с текстовете от  времето след Колумб е много видима. Вторият период маркира началото на самата Конкиста, разбирана като Конкиста на т. нар. Западни Индии и позната също като „откриване и завладяване на Новия свят”. (През XVI в. названието ‘Америка’ почти не е използвано, налага се преди всичко през XIX в.). Третият период започва след Трентския събор, състоял се в средата на XVI век, когато политиката на колонизацията на новите територии е регулирана както от испанската бюрократична машина, така и от католическата църква. Последната узаконява институции за строг контрол, като например Инквизицията, и много автори от третия период преднамерено се самоцензурират или се насочват към сложни дискурсивни стратегии, за да не попаднат текстовете им в черния списък на инквизиторите.

II. Втората класификация е свързана с въпроса кой пише и кой говори чрез тези текстове. Много текстове са написани от европейци, друга част – от местното автохтонно население, но не на последно място се появяват и такива, чиито автори идват от новото смесено население, зародило се като резултат на процеси предизвикани от Конкистата и Колонизацията. От това следва, че лесно може да се проследи противопоставянето на две различни и много често тотално антагонистични гледни точки спрямо главното събитие – Конкистата. Но това не означава, че непременно позицията на този, който пише, съвпада с групата, от която произхожда. Сред новото колониално общество постепенно се заражда една нова различна идентичност, която не е нито испанска, нито индианска в своята цялост, но която се проявява в начина, по който се пишат текстовете, и в дискурса, който се използва.

III. Третата класификация е най-разпространената и познатата. Базира се на жанровото типологично различие на текстовете, формиращи този огромен корпус, който постепенно се обогатява от нови открития чак и до днес. В най-общи линии се очертават три групи текстове, различни по жанр и дискурс: епистоларни (писма, дневници, пътни бележки и други); “relaciones“, разкази и пътеписи, и последно, истории и хроники.

Това, което се знае за Кристофор Колумб и Ернан Кортес (завоевателя на Мексико), е дошло до нас най-вече от техните собствени думи, а именно поредица писма, изпратени до най-висшата инстанция – Негово Величество (“Su Majestad“). Затова никак не е случайно, че първата група се обособява около писма и други епистоларни текстове. Разбира се, задачата както на Колумб, така и на Кортес не е била да пишат (“escribir“), а да отрият (“descubrir“) и да завладеят (“conquistar“). Но тези три функции се обединяват в едно и дават началото на една практика, наложила се като модел за периода на военната кампания и след това реформирана успешно е продължена в колониалния период. С една дума, става въпрос за това, как да се информира за да може да се поддържа контрол над новите територии, намиращи се така далеч от двора на монарха в Мадрид.

Втората жанрова група е малко по-трудна за дефиниране. Тя включва т. нар. “relaciones“ – текстове, които имат много общо със споменатата вече практика за стандартно информиране на императора за всичко, което се случва. Но този път не става дума за писма, а за по-обширни повествования, представящи някакъв специфичен въпрос, тема или събитие. На практика между тези повествования и разказите и пътеписите понякога няма съществена разлика. От друга страна, много разкази, посветени на времето на Конкистата, притежават обща характеристика: разказват за действително случили се неща. Най-често срещаните теми са за пирати, корабокрушения, нещастия и пленничество.

Последната група текстове са обединени под названието ‘истории и хроники’. Понятието ‘история’ стига до XVI в., без да се набляга на идеята за време, затова когато се говори за история през онези години, се има предвид най-вече представянето на съвременни събития, случили се сега и не някога. Хрониката, от своя страна, е регистър, опис на събития, организирани във времева последователност и не става въпрос за специфичен разказ за случилото се. Но когато тези два вида представители на историческия дискурс се срещат и съжителствуват заедно, това, което се става е, че историята в един момент започва да включва времевия критерий, а хрониката се насочва към разказа. Затова по време на Конкистата на Америка почти винаги тези две понятия са използват като взаимозаменяеми и разлика между хроникьор и историк всъщност не може да се забележи. Друго специфично за тази група е, че някои хроники и истории са оказват на границата между това, което днес се разбира като повествователен разказ, и онова, което се смята за литература (fiction). Затова някои изследователи говорят за “литературни хроники“. Друг път историческият дискурс е силно повлиян от други дискурси, например характерни за религиозната литература и схоластика, наследени от Средновековието.

В следващите редове ще представя две от най-известните хроники, създадени по време на  третия период на Конкистата и Колонията. Тези текстове са смятани най-вече за колониални, тъй като отразяват живота в новите територии, превърнати във васални кралства или вицекралства, управлявани от испанката корона. Нужно е да се има предвид контекстът на създаване на двете хроники: авторите е трябвало да се съобразяват с изискванията на цензурата и затова прилагат различни стратегии, за да замаскират, за да не кажат открито това, което мислят и представят в своите текстове. И двамата автори не следват официалния дискурс на възхвала на Конкистата, макар да говорят за нея и да представят подробности за това, което се е случило в два различни района на Андите. Замаскираният дискурс, който те прилагат, цели да постигне една сериозна критика на новата колониална власт, допринесла за беззаконието и моралното  падение както на управляващите, така и на местното подвластно население. Но ако първият автор се интересува как историческият дискурс може да се обогати с други дискурси, по-конкретни и по-функционални, вторият автор определено прави директна стъпка към литературата, за да “отвори“ своята хроника към друг жанр – романа.

“Първа нова хроника и Добро управление“ на Фелипе Гуаман Пома де Айяла

Срещата между европейската и автохтонната индианска култура не само довежда до жесток сблъсък и кръвопролитие, но и дава начало на един много специфичен процес, превърнал се в характерна черта на тази част на света. В резултат на настъпилото кръвосмешение се заражда едно ново население, назовано “местисос“ и което  постепенно приема една нова идентичност, позната като ‘американска’. Фелипе Гуаман Пома де Айяла (1556–1646), автор на “Първа нова хроника и добро управление“ (“Nueva cоrónica y buen gobierno“) е сред първите най-забележителни представители на тези нова културна общност. Гуаман Пома (Waman Puma) e тотемно име, идващо от кечуа, и означава представител на рода, покровителстван от орела и пумата, или казано с други думи – на боговете, властващи на земята (пума) и на небето (орел). Авторът на хрониката е наследник на последната управляваща династия в Куско и познава добре историята и традициите на своите предшественици и съвременници. Едновременно с това той е също представител на испански аристократичен род (Фелипе де Айяла), което му позволява да се идентифицира без проблем с европейската култура и католическата религия.

Текстът “Първа нова хроника и Добро управление“ (1615) е замислен като писмо-мемоари, адресирано до краля на Испания Фелипе III. Твърде е вероятно никога да не е стигнал до своя получател и още по-малко да е бил публикуван преди XX век. Следите се губят до 1908 г., когато случайно е открит в Кралската Библиотека на Копенхаген. Но това, че ръкописът е предназначен за самия крал, не е нещо странно – става въпрос за обичайна практика, когато писма, “relaciones“, хроники и истории са изпращани директно до Негово Величество (“Su Majestad“). Със сигурност това предоставя възможност на техните автори да публикуват, без да събудят подозренията на Инквизицията. Но от друга страна ръкописът на Гуаман Пома съвсем не може да се затвори в епистоларния жанр, защото тотално надхвърля рамките му. Става дума за един обемист текст, изложен в 1189 страници, от тях 398 са илюстровани от самия автор, за да може читателят да бъде улеснен в процеса на разбиране, както заявява Гуаман Пома.

И все пак има нещо необикновено в начина, по който авторът изразява своята цел, а именно текстът му да бъде предоставен за ползване от монарха: казването е придружено от показване и в ръкописът на Гуаман Пома се появява репрезентация на самата среща между краля и автора, представена в една от илюстрациите. (Виж първата илюстрация в началото на този текст). За нас, читателите от XXI в., става дума за една фиктивна среща, защото знаем, че не се е състояла. Но не е същото за автора на текста. Репрезентирането на нещо, което е желано да се случи, всъщност се осъществява там, на страниците на текста, и това дава едно специално усещане за време, актуално време, тук и сега. От своя страна тази особеност на представянето на текста кара и читателя да се свърже с това време 'тук', макар това то да е някакво друго и далечно време за него. Впоследствие се оказва, че тази връзка спомага за постигането на по-добро разбиране на авторовата позиция. Позиция, която със сигурност е нова за европейската традиция, защото идва от едно нетрадиционно място, носещо усещане за другост, за нещо непознато и чуждо.

Гуман Пома не само е открил начин как да скъси огромната дистанция между Мадрид и Куско, но определено създаването на този невидим, но не скрит събеседник, предопределя формата на изложение: въображаем диалог между краля и него, автора, идентифицирващ се като писател и принц. (Виж третата илюстрация, която е от заглавната страница на ръкописа и представя Гуаман Пома като принц на Кралство на Андите, притежаваш свой герб, представен под този на краля.) Що се отнася до жанра, изправени сме пред една нестандартна среща на толкова много и различни подвидове – писмо, “relación“, хроника, история, религиозен дидактичен текст и илюстрован разказ (комикс?!). От гледна точка на дискурса той несъмнено е подчинен на целта, а тя е по-ефикасното реализиране на разговора, приел формата на дебат за миналото, настоящето и бъдещето на земите, подвластни на испанската корона и наследници на инкската империя. Гуаман Пома построява един изкусен разказвач, който по-скоро показва в илюстрации, отколкото предлага разкази. Авторът и разказвачът в хрониката често се покриват в ролята си постоянно да отгатват, да предвиждат това, което ще каже другият събеседник (кралят). Така темата на разговор се поддържа, а съдържанието му се мени според волята на автора.

Структурно погледнато, текстът обединява без проблем два различни текста, чрез които се поставят две нееднакви задачи за решаване. Първата част съответства на заглавието и намерението е да се напише “Нова хроника“ за историята на населението от района на Андите от преди идването на конкистадорите. Защо Нова? Идеята на Гуман Пома е, че той представя образа на “стария Нов свят”, който не е обект на внимание за традиционните хроникьори, защото не го познават. Гуаман Пома приема за свой дълг да говори за онова време, излагайки в писменото слово това, което винаги е било устна традиция, и чак сега за първи път се превръща в писмен и образен текст, и то едновременно.

Втората част, назована “Добро управление“, има друга цел. Макар да продължава представянето на събития от времето на Конкистата и установяването на управлението в Колонията, авторът е заинтересован изложението на неговия илюстрован разказ да послужи като препоръка за управлението на испанския монарх (“Добро управление“). Гуаман Пома не скрива от читателите, че е дълбоко заинтересован да се подобри положението на местното население, изпаднало в беззаконие и потърпевшо вследствие злоупотребите на испанските управници. Но определено авторът, представяйки себе си като защитник на новата власт и ревностен християнин, се застрахова да не бъде преследван от Инквизицията за своята нестандартна позиция.

Днес много често творбата на хроникьора принц от Куско е възприемана като една от най-големите критики и обвинения за причините за разложение, безправие и корупция, които идват с колониалната система, въведена от завоевателите. Затова, заедно с Бартоломе де лас Касас, двамата автори са оценени като създатели на нов вид дискурс, квалифициран като «антиконкиста». Но ако Бартоломе де лас Касас защитава местното население като доминикански монах, загрижен за съдбата на новите християни, Гуаман Пома тръгва от аргумента, че неговите хора, произхождащите от античното андинско общество, могат да живеят по-добре в този нов политически, социален, културен и религиозен контекст само ако монархът и управниците ги оценят като равностоен народ на останалите.

За да напише своята хроника и наръчник за управление, Фелипе Гуаман Пома се е позовал  на доста богати и разнообразни източници. За периода преди Конкистата със сигурност е използвал неписмени сведения, но това, че авторът е израснал с историите и разказите на своите хора, участвал е в традиционните празници и обичаи, му дава правото да гледа на себе си като на авторитетен глас, легитимиращ сам по себе си написаното. (Виж втората илюстрация, която представя най-големия празник на населението от Андите – празника на слънцето Инти Райми). Що се отнася до епохата на завладяването, определено Фелипе де Айяла е добър познавач на повечето от публикуваните до този момент хроники, истории, разкази и други текстове. Но със сигурност в текста си той твърде малко говори за други автори и още по-малко ги цитира по име.

Друго важна подробност е, че испанският език е втори роден език за Гуаман Пома. Много думи в текста показват изменения, повлияни от родния кечуа („хроника“ се появява в ръкописа като “corónica“ или “corónyca“). Но най-ценното е, че освен влиянието на кечуа ръкописът изобилства на думи и термини от другите местни езици (аймара, койа, пукина, конде, юнга и т.н.), които авторът винаги превежда и обяснява. А това всъщност дава да се разбере кой е всъщност Гуаман Пома: преводач, интерпретатор, посредник, познавач на двете противопоставени култури и носещ ги като един единен свят в себе си. Заради това, въпреки че в продължение на много години се отричаше възможността да се е осъществил културен диалог между европейската и местната индианска култура по време на Конкистата, текстът на Гуаман Пома е доказателство за съжителствуването на тези два свята, представени като едно единно цяло, като една вечно обновяваща се «зона на контакт», която добива форма и става видима благодарение именно на този стигнал до нас текст.

Гуаман Пома е познавал добре средновековните и съвременни религиозни текстове и това повлиява на избора му какъв дискурс да използва в текста си. Не толкова историографията или литературните текстове привличат вниманието му, колкото религиозната схоластика и дидактика, чийто дискурс предпочита да използва. Това има своето обяснение: ако хрониките и историите са предназначени за една тясна, ерудирана, образована публика, религиозната реторика е отворена за широките маси.

И ако Фелипе Гуаман Пома де Айала избира дискурса на средновековната схоластика за да построи своята критика на колониалната система, не е същото, което може да се каже за Хуан Родригес Фрейле, автор на една от най-четените хроники, създадена през XVII в. Успехът на този текст идва най-вече от близостта му с литературния дискурс.

“Овенът“ на Хуан Родригес Фрейле

Също като Гуаман Пома, Хуан Родригес Фрейле (1566–1642) произхожда от новите земи на Испанската империя. Не е местис, но е много горд, че е първо поколение, родено в Новото кралство на Гранада, по специално в столицата ѝ Санта Фе де Боготá (днес Колумбия). За разлика от своя събрат от Перу той има щастието да пребивава известно време  в Испания и това се оказва доста благоприятно за книжовните му интереси. Когато започва да пише хрониката си, Хуан Родригес е вече в напреднала възраст.

Първоначално текстът е титулуван “Конкиста и откриване на Новото Кралство на Гранада в Западните Индии на морето океан...“ (“Conquista y descubrimiento del Nuevo Reino de Granada de las Indias Occidentales del mar océano...“) (1638). Заглавието е дори още по-дълго, горе-долу половин страница, и след него следва едно много кратко посвещение, този път до испанския монарх Фелипе IV. При все това текстът е познат с другото си име – “Овенът“ (“El Carnero“). Не се знае откъде е дошло това странно заглавие, често се споменава фактът, че текстът, който не е бил отпечатан по време на Колонията, е открит в кожената обвивка на една друга книга през средата на XIX в. и може би затова са му дали това име. На мене лично ми се струва, че това не е достатъчен аргумент, но по-важното, което трябва да се знае, е, че ръкописът е циркулирал от ръка на ръка, бил е четен и преписван от жителите на Новото Кралство на Гранада. И когато се появява първото печатно издание през 1859, става познат и в целия испаноговорящ свят, дори вдъхновява написването на няколко романа и еканизации.

Преди да се насоча към литературните качества на текста, искам да кажа нещо за предговора, който този път е съвсем простичко назован: “Към читателя“. Хуан Родригес Фрейле обосновава своя интерес към написването на история на Новото Кралство на Гранада с факта, че писателите и хроникьорите имат едно много древно занимание, а именно “да дават новини на света за случилото се в своите времена и така ние, съвременниците, имаме вест за станалото в миналото“. По-нататък Родригес Фрейле отбелязва, че в неговия текст няма да става въпрос за:

“... завоеванията на Александър Велики, ни за Сид испански, ни за достойните за уважение подвизи на Юлий Цезар и Помпей, нито за други известни като тях. Но най-вече за да не остане погребано в тъмнината на забравата това, което в Новото Кралство на Гранада се е случило както по време на Конкистата, така преди нея...“ (Фрейле) (1).

Фразата завършва с изброяване на всичко ценно, което испанците са открили в тези територии и са се опитали да изнесат, но не са могли заради неуважението, което са проявили към местното население. Авторът споменава за Елдорадо, легендарно място, свързано именно с тези земи, и обещава по-нататък подробно да разкаже за това, както всъщност и прави. Хуан Родригес завършва пролога си с това, че той няма да бъде като другите двама известни хроникьори от Новото Кралство на Гранада. В следващите редове сам авторът казва в какво се различава от тях:

“... въпреки че в груб стил съобщението ми ще бъде сбито и правдиво, без реторичните украшения, за които претендират историите, още по-малко ще прибягна до поетически измислици, защото в него [в текста ми] ще се намери оголена истината...  и с това ще се върнем към историята, която се е случила, както следва.“ (Фрейле)

Хуан Родригес Фрейле от една страна се разграничава от историците, които според него не са правдиви, защото украсяват истината, от друга страна се дистанцира и от поетите (от авторите на литературни текстове), защото се занимават с фиктивни истории. Но вън от това, в този пролог може да се види една далечна реминисценция на уводния параграф на “Историята” на Херодот. И двамата автори говорят за обекта на своя текст, а това са човешките дела, които не бива да се забравят; и двамата наблягат, че представят текстовете си като свидетелство за случилото се; и двамата претендират за правдивост. По-нататък в текста си Родригес Фрейле също смесва голямата история – тази, която се случва на по-високо, не субективно ниво – с по-малката история – тази, която се занимава с личните събития на отделните хора. В текста “Овенът“ тези две истории през цялото време се оказват преплетени. Не мога да кажа, че Хуан Родригес Фрейле е познавал Херодот, само знам, че изследователите твърдят, че е владеел свободно латински и на няколко места в текста си цитира автори, текстове и теми от Античността. Но определено това, което казва проф. Богданов за “Историята“ на Херодот, е валидно и за този текст от XVII в.:

“... двата стила – на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства.“ (Б. Богданов) (2).

По отношение на структурата на текста могат да се отбележат няколко неща. Авторът представя в хронологичен ред важните събития от близкото минало на Новото Кралство на Гранада. Историята на това кралство е близо стогодишна, но Родригес Фрейле не се затваря само в нея, говори също и за миналото, за местните индиански племена отпреди и след Конкистата. Така сред дати, имена, събития – някои от които изглеждат далеч по-важни от други – се движи разказаната история за Конкистата, Колонията и живота в земите на Новото Кралство на Гранада.

Но се оказва, че не това е най-важното в тази хрониката или поне не е историята на големите събития тази, в която авторът разкрива невероятното си повествователно  изкуство. Родригес Фрейле има друг интерес и той е да представи различни случки (“casos“) от живота на хората в кралството и тези случки, както той самият заявява, илюстрират историята, а и носят морални поуки. Казано с повече думи, под «случки» в този текст се разбират: нещастни ситуации, завършили с фатални последици, в които са въвлечени хората по причина, че са се оставили в ръцете на страстта, пороците или са били изкушени от пари, чест или от самия дявол. В текста “Овенът“ може да се проследят 25 случки, някои преминаващи директно към жанра на разказа, други само загатващи за него, трети навързани с герои, които следват и в другите случки. Определено Хуан Родригес Фрейле се позовава на това, което хората са чули, знаят и разказват, но не казват на висок глас. Той самият е бил директен или индиректен свидетел на някои от тях. Затова «случките» са реално станали събития, а разказаните истории в текста “Овенът“ се опират на тях, но е трудно да се прецени къде завършва случката и къде е изместена от измислицата. Понякога авторът използва литературни стратегии, за да разкаже по-интересно, по-добре своите истории, така че това, което изглежда измислица, всъщност не точно това.

За да мога да покажа как действително случили се неща от ежедневието се превръщат в материя за въображението на автора на “Овенът“, ще представя една от тези пикантни, невероятни истории, за които става въпрос в текста. «Случката» с Хуана Гарсия е спечелила слава като една от най-популярните и най-добре разказаните.

Накратко: Преуспяващ господин от Санта Фе де Боготá трябвало да пътува по работа и оставил сама младата си и красива жена. По време на отсъствието на своя съпруг тя не искала да влоши хубостта си, ами да се наслади на нея, както казва Родригес Фрейле, и тъй като не се пазила достатъчно, се оказала забременяла. Младата дама решила да се обърне за помощ към негърката Хуана Гарсия, която си падала “малко магьосница“. Негърката Хуана не само успокоила бременната жена, че няма нужда да се тревожи за бъдещето си бебе, но ѝ казала, че има време дори да направи още едно, защото съпругът ѝ ще се забави, няма да се прибере скоро. Хуана Гарсия поискала от младата дама да погледне в един съд с вода и там, като на екран, да види сама къде е съпругът ѝ и какво прави в този момент. Така двете жени видели, че мъжът е далече, на един остров в Карибско море, че е с една жена, че и двамата са при един шивач и че този шивач подготвя официална рокля. Когато шивачът отрязал един ръкав от роклята, Хуана Гарсия решила да го вземе. Бръкнала в съда с вода и го извадила оттам цял-целеничък пред удивения поглед на господарката на къщата. “Така имаш доказателство за това, което прави мъжът ти там в този момент“, казала Хуана.

Минало време. Съпругът се прибрал вкъщи. Новороденото бебе било приютено в къщата като сираче за отглеждане, но младата дама не престанала да разпитва мъжа си за това, което е правил през изминалите месеци. Съпругът останал много изненадан, че жена му знае твърде много за това, което се е случило на острова, и я попитал как така знае такива неща за него. Тогава съпругата му разказала за това, което видяла в съда с вода, и за Хуана Гарсия. Мъжът заявил, че те са християни и че не бива да вярват в такива неща. Тогава жената извадила ръкава като доказателство. Ужасен, съпругът отишъл при епископа, направило се разследване, оказало се, че много хора са ползвали услугите на Хуана Гарсия, между тях и конкистадорът Гонсало Хименес де Кесада. Историята завършва с това, че Хуана Гарсия била обявена за единствената виновна за всичко случило се и била изгонена от пределите на Новото Кралство на Гранада. Но преди да напусне града, тя се вдигнала във въздуха и излетяла към най-близкия хълм. Затова мястото оттогава се нарича Хълмът на Хуана Гарсия.

Споменаването на Хименес де Кесада показва всъщност как голямата история и малката история се срещат в текста “Овенът“. Конкистадорът де Кесада е създателят на Санта Фе де Боготá (1536) и важна личност в Новото Кралство на Гранада, затова Хуан Родригес го е превърнал в основен персонаж от първата част от хрониката си, когато говори за Конкистата и първите години в Санта Фе да Боготá. Но ето, че се появява и в историята за Хуана Гарсия. Друго интересно в този разказ е, че «случаят» с Хуана Гарсия не е само представен като една обикновена човешка история, малка история. Няма значение в коя епоха се намира читателят, оказва се, че е изправен пред един текст, който смесва реалното с фантастичното, а това второто е фантастичното именно защото не е дадено обяснение в разказа как точно се е случило.

Погледнато от литературна гледна точка, може да се види, че Родригес Фрeйле не само е запознат с техниката на разказване, но следва и една богата традиция, дошла от Европа в Америка заедно с конкистадорите и останалите първи пресeлници. Въпреки че през 1531 г. короната забранява четенето на романи в новите земи, защото фикцията (“la ficción“) не е подходяща литература за новите поданици и християни, знае се със сигурност, че много книги, тъкмо романи (средновековни и след това текстът на Сервантес) са минали контрабандно в новия континент. Заедно с други забранени текстове те са подпомогнали създаването на едно по-широко и свободно виждане за света, което никога не успява да се покрие с европейското виждане. Но да се върна на Хуана Гарсия, тя напомня испанската героиня Селестина, кара ни да си спомним за “Декамерон“ на Бокачо, за жените магьоснички и вещици от Средновековието и тези от нехристиянското минало на Европа. В същото време става въпрос за един типичен персонаж на Карибието – негърката гадателка, магьосница, познавачка на старите африкански традиции, дошла в тюрмите на кораби, пълни с роби, довлечени насила от Африка. За някои изследователи Хуана Гарсия напомня и за ренесансовата идея за магия: магията е най-висшето изкуство, което цели да доближи човека до Бога.

Ако прескочим вековете и хвърлим поглед от наши дни, може да се види, че  латиноамериканското съвременно общество е наследило твърде много от онова колониално време. Както споменах вече, авторите на колониалните текстове не са никак директни в своя исторически и литературен дискурс - много често пишат за едно, а имат предвид толкова много други неща, които се разбират само в контекста на епохата и от това, което хората си говорят помежду си, но не изказват на висок глас. Тази традиция е оставила трайни следи чак до днес и на нея се базира като по правило ежедневната комуникация на по-голямата част от латиноамериканците. Най-важното обикновено не се казва или се казва завоалирано, в това време се изказват толкова други неща, а чувствата не само присъстват - участват активно в разговора. А да се подразбира това, което не се казва, е знак за добро говорене, особено в родината на Хуан Родригес Фрейле. И както се разбира, в този вид комуникация трудно може да се намери точност, конкретност и сбитост на изказа, защото това не са ценности, на които се опира  в повечето случаи обществото. Включително, когато някой ги прилага, обикновено е видян като чужденец, като човек, който се блъска в местната култура и не намира начин как да се хармонизира с нея, защото няма подобен език на този, който тя използва. 

И все пак, цялата литературна традиция на латиноамериканския континент се опира на едно друго нещо, толкова важно за всички, че е станало наистина ценност за цялото испаноговорящо общество: удоволствието да се разказва, да се въобразява, да се предават истории, които са на ръба между това - може би са се случили, а може би съвсем не. Една традиция толкова богата и толкова емоционална, в същото време, изкуство и занаят усъвършенствани с времето; ерудиция и традиция предавани от поколение на поколение и които никога не е били привилегия само на малцина писатели станали известни по света, а на цяло едно общество, родило се благодарение на срещата на два и повече свята, там, в онзи вечно зелен и вечно изненадващ континент. 

“Това да се описват чуждите животи не е нещо ново, всички истории ги намирам пълни“ с това, казва Хуан Родригес Фрeйле.

Връщайки се към темата на представения текст, може да се заключи, че по време на Конкистата на Америка и колониалния период историографията изживява едно истинско възраждане не само защото се появява едно ново завидно количество текстове, посветени на това съдбоносно историческо събитие, а защото авторите на тези текстове се изправят пред проблеми, много подобни на тези, които са имали първите историци в Древна Гърция, и ги решaват понякога много подобно, друг път обогатявайки старата традиция с един по-съвременен поглед, неоткъсващ се от това тук и сега. И все пак тези нови истории и хроники, вплетени в други жанрови форми като писма, relaciones и разкази, не са като написаните в Античността. Появяват се в друг контекст, говорят за друга реалност, техните автори и персонажи имат друг светоглед, както притежават други интереси, познания, говорят и пишат на други езици. Днешният читател, докоснал се до едните и до другите текстове, не може да не си даде сметка, че всъщност става въпрос за една и съща отправна точка в написването на двата корпуса истории. Тези, които ги създават, се интересуват от голямата вечна тема на човечеството, изказана понякога по такъв прост начин и само с няколко думи: за живота на хората.

********

Библиографията свързана с текстовете създадени по време на Конкистата и Колонията на Америка може да бъде много обширна. Но съобразявайки се с това, че много малко текстове могат да се намерят в България, предлагам само следните линкове в Интернет, които се отнасят директно до представения по-горе текст и могат да послужат за справка.

- Гуаман Пома де Айала, Нова хроника и добро управление. (Guamán Poma de Ayala, Nueva corónica y buen gobierno.) http://www.kb.dk/permalink/2006/poma/info/en/frontpage.htm
- За Елдорадо
http://www.nationalgeographic.com/history/ancient/el-dorado.html
- За Инките и за Конкистата на Перу
http://www.allempires.com/article/index.php?q=inca 
- Представяне на текстовете от времето на Конкистата (на руски). http://kuprienko.info/tag/conquista/
- Хуан Родригес Фрейле, Овенът. (Juan Rodriguez Freyle, El Carnero.)
http://www.lablaa.org/blaavirtual/literatura/carnero/indice.htm
- Rolena Adorno, “A Witness unto Itself: The Integrity of the Autograph Manuscript of Felipe Guaman Poma de Ayala “El primer nueva corуnica y buen gobierno (1615/1616)“. http://www2.kb.dk/elib/mss/poma/docs/adorno/2002/index.htm

---

 (1.) Преводът от испански на този и на всички останали цитати в текста е мой.
 (2.) Богдан Богданов, “Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот“ в “Любов, семейство и власт“.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.