БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ФОРУМА И ТОВА, КОЕТО ПОСТИГНАХМЕ

БОГДАН БОГДАНОВ


Измина доста време от началото на нашия форум, който едва ли би съществувал, ако не беше упорството на неговия архитект и поддържащ Веселина Василева. Затова е редно да благодарим. Благодарим й от сърце и се замисляме какво сме постигнали. Сега е лято, почиваме и почивайки, от позицията на по-празното време преценяваме постигнатото в по-пълното на работата и заетостта.

Познавате тези идеи – за по-празното време, което се редува с по-пълно, както и че за мен по-пълно означава по-съдържателно и вътрешно разчленено, проявено в единия или другия вид текст – този в широкия смисъл на всяко протичане на човешко време и другия на текста в тесен смисъл, който четем, пишем и издаваме. Каквито са заглавните текстове и нашите коментари във форума. Разбира се, текст е и самият форум. Съставен от текстове и текстови сесии, той също протича в смисъл, че в него нещо се случва и прави.

В същия смисъл на случване и правене в протичащо време е текст и Нов български университет, тази сложна операция по протичане на време с оглед на свързване в едно. Като номинален «автор» на това реално, но и все още недостатъчно свързано едно, номинален, защото съм заедно с други, изпитвам смесени чувства във всички случаи на по-цялостен «прочит» на текста НБУ. Разбира се, прочитите са различни, в някои случаи радостни и ведри, в други мрачни. 

Преценяването е винаги несигурно. Затова се налага ново и ново преценяване на същото. Преценяваното има много страни и проявления, които, за да обхване, реалната преценка дели на несъществени и съществени. Същественото обаче само привидно се отнася само до това, което се преценява. То е по-общ предикат, който се отнася и до друго. От което започва трагедията на говоренето за същностното.

Защото същностното е съставено от два вида, които обикновено не се съгласуват. От една страна, то е средно общоважимо положение, от друга, възможното най-добро. Оттук и стихията на подмолното сравняване във всички случаи, когато се преценява. Искам да кажа какъв е НБУ, но всъщност подмолно го сравнявам било с общоважимото средно, отнасящо се до всички университети, било с възможното най-добро, проявено в определен друг университет или група от университети. 

Е, ако можеше да се прави само първото или само второто, работата щеше да се опрости. Да, но човешкото казване по въпроса прави ту едното, ту другото, ту смесва двете. Сравнява подмолно НБУ с това от този по-добър университет, после с друго от друг, после влиза в средното общоважимо за някакви всички. Което прави преценката нестабилна. Казано с метафора, тя «мърда». Тъй като мърда и самото нещо, което се преценява, и онова, с което то се сравнява, и то по няколко начина.

Не можах да се въздържа да не вляза в известния ви практически всекидневен начин на по-общо разсъждаване, което хем се държи философски, хем не е философия. Затова съм си спечелил две сигурни неуважения – първото на философите и второто на литераторите. Едните ме смятат за литератор, а другите за философ. Което и в двата случая е подценяващо.

Връщам се към преценката за НБУ. Както и при всички други творения, и при НБУ постигнатото не е точно това, което искахме да създадем. Искахме да създадем институция пълна алтернатива на висшето образование в НБУ. Увлечени от средата, която е винаги консервативна, създадохме компромисна алтернатива – усложнена в името на реда и дисциплината, по-голяма, за да се издържа, и затова трудна за супревизиране.

От друга страна, без никакво колебание можем да твърдим, че НБУ е институция с несравнимо по-добро и външно, и вътрешно протичане, по-свързано и по-цялостно от нормата не само на подобни институции у нас, но и в чужбина. Няма нищо по-трудно за убедително свързване от свързването в една фраза на тези различавания.

Но, така или иначе, ние сме различни и от българското, и от чуждото и в двата смисъла на по-доброто, и по-лошото, и същевременно сме достатъчно неразлични – и от българското, и от чуждото.  Което неразлично подчертавам в случая. Човешкият свят на земята става все по-свързан и цял.  Същевременно се убързява неговата промяна. Тази промяна, която за леснота и поради гледната точка на сравнението мързеливо наричаме криза, променя с огромна скорост и образованието, и висшето образование в целия свят.

Заедно с тази промяна върви и неудържимата промяна на самото знание. Не само от българска, но и от световна гледна точка днес е все по-неясно какво е знание, в каква степен едно знание може и трябва да бъде специализирано, значи отделно за нещо определено, и в каква не може и не трябва да бъде отделно от друго. Но от какво друго? Защото да се знае непременно означава и това - да се прехожда от знаене на едно към знаене на друго, с което това едно е свързано по съседство и като елемент от друго по-общо.

Разбира се, преди всичко друго знанието е знаене на факти, добро познаване на определена номенклатурна област. Някои области днес са претоварени от факти и подробности, чието усвояване иска пълно посвещаване. Това означава откъсване от друго. Всяко добро знаене на едно предполага незнаене на много друго. Знаенето е и добро владеене на определена специализирана реч.

Да, но тази реч не осигурява пълнота в общия език. Случаите на добри специалисти с отлична професионална реч, които са мъчноподвижни в общата си и външна, но и вътрешна представна реч, са безброй. На лоша подвижност впрочем се дължат и някои големи престъпления, дори срещу човечеството, вършени от големи специалисти. Образованието и очевидно знаенето трябва да са проявени и в тази обща реч.

Разбира се, когато се научава чужд език, мозъчната дейност се обогатява с повече сравнителни нива, които подобряват владеенето на общия език. Но ако някой се изразява бедно и неповратливо на български, няма да постигне от само себе си богата и повратлива реч на английски. Знанието е и добро владеене на общия език в двата плана – на точността и гъвкавостта, която в крайна степен обслужва именно точността, способността, колкото и да не съвпадат думите и нещата, това казване в този момент да е в максималната степен отнесено към това, което се има пред вид в него. Да се знае непременно означава знаещият да може да назове, да каже, да говори, да напише.

Тази бърза скица на евентуалното съвременно знаене ясно сочи онова, което очевидно не сме постигнали в НБУ. Построихме институцията си без достатъчна яснота по темата за знанието. Това има следния лесен за назоваваме парадоксален външен резултат. Искахме да създадем малко програми с малко на брой учебни предмети, с много практика и добра свързаност с живота. Оттук и етикетът «Нов български университет».

Системата с нейните държавни стандарти ни накара да създадем много програми с много предмети и часове, с много преподаватели в екипи по стандартни номенклатурни специалности. Стандартите вървят заедно с работещ човешки екип – от преподаватели, администрация и студенти. За първото и второто във висока степен повторихме това, което е ставало и продължава да става в държавата ни – осигурихме работа по номенклатура, за да бъде валидно съществуването на НБУ.

Последствието - даваме заплати, които в редица случаи са по-скоро социални помощи отколкото възнаграждения за действително положен планиран труд. Това щастливо влезе в унисон с третото – значителният брой от привлечените от нас студенти учат при нас, защото е редно да се учи, защото родителите им ги карат, защото няма какво да работят и защото запълват така времето си заедно с други на тяхната възраст. Същото е проявено и в другото, за което вече споменах - обучаваме, преди да сме си изяснили какво точно и каква е външната нужда от него.

Разбира се, в случая разгръщам големия предикат на лошото в текста на НБУ. Да, но, първо, при нас то е по-слабо проявено, отколкото другаде, второ, е осъзнавано и назовавано, трето, е ограничено от други тенденции, между тях и на по-доброто и силното, за което е време да се сетим и да се заемем с новото му назоваване в контекста на онова, което предстои, но и поради 20-годишния юбилей през следващата 2011-а година.

Така сме устроени – работим по някакъв ред, свързваме, подобряваме. И аз, поради поста, който заемам, също свързвам. Говоря ви за НБУ и очевидно неслучайно работя с оглед на този голям текст и по по-малките, свързани с него и помежду си, текстове на форума и семинара «Литература, текст и разбиране». Семинарът ще продължи догодина в предния си план с голямата тема Платон и Платоновите диалози и продължаващия заден по още по-голямата тема текст и разбиране. Ще разглеждаме конкретни диалози, през първия семестър - «Федон».

Ще продължи и работата на Форума. Ако Семинарът е експеримент по все още непълно реализирана в НБУ учебна форма, насочвана от по-точна идея за знание, свързаният със семинара форум на свой ред е все още недостатъчно утвърдила се форма на дискусия, в случая по тази тема. Затова и голямата нужда сега, в края на този сезон, да преценим какво постигнахме.

Основното – различихме се от сайтовете от типа «фейс-бук», в които има равенство на всички във всичко. Това е, така да се каже, неотменима съвременна ценност. Да, но никое време не е само това време, а непременно включва едно или друго добро от миналото. Именно такова добро е постигнатото, издържаме и на по-едри, и на по-конкретни теми. Участниците намаляха, останалите пишещи представиха и в заглавните текстове, и в коментарите добре свързани текстове. Всички заедно се придвижваме в стихията на текста към текстове с разгърнато мислене и осмисляне.

Темата за литературата, която представих, има нужда от домисляне и разгръщане, несъмнено и с повече опори в съвременни термини и литература. Особено в контекста на появилата се добра книга на Тодор Христов «Литературността». Но все едно нито текстът за литературата, който представих, още по-малко моето теоретизиране по темата за текста увлякоха някого. Влязохме в добрата конкретност на темата «история-литература», която съм убеден, че има бъдеще.

Лека-полека се приближаваме. В писането на мнозина вече се усеща доброто разколебаване на големите гнезда на съвременното знание, в които с просто препращане към авторитети се съществува уютно и колективно безотговорно. Усеща се все по-ясно наченката на доброто «несветско» разбиране за знание и наука, настроено рефлексивно и с лична отговорност към това, което се изследва и твърди.

Разбира се, идеалът за пълно единство е по-скоро неосъществим. Колкото по-голямо е едно цяло, толкова по-непълно осъществено е то в него подобно единство. Единството ще остане непълно осъществено и в текста НБУ, дори ако този текст остане не особено накърнен от разтърсването, което ни очаква и тази, и следващата учебна година. В семинара обаче постижимото е много повече. Така е устроен животът – участваме едновременно в много цялости и постоянно компенсираме една недостатъчна с друга по-достатъчна. 

С пожелание за хубави летни дни!



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Поставените от професор Богданов теми „какво е (трябва да е) знание(то)”, „какви са (трябва да са) студентите” и „какви са (трябва да са) преподавателите” в НБУ ми изглеждат много важни и доста болезнени, поне за хората в НБУ. Бихме загубили много, ако не се разговорим за тях.

В тази връзка бих попитала професор Богданов

какво му доставя удоволствие, кои са източниците на удоволствие и вдъхновение лично за него

в трите големи области на мислене-правене, представени в неговия текст:

- преподаване;
- супервизиране на НБУ;
- правене на текстове.
Тема № - 30 Коментар № - 2625 Лелята на Сократ - 2010-08-07 21:10:54
Мислех, че написвам приключващ текст и че ще последва почивка. Коментарите обаче вървят. Станислав очаква текст, покрай тезата на Фукуяма оново се отвори темата за историята. Анета току-що публикува прекрасен точен коментар, под който бих се подписал.

Що се отнася до НБУ публикуваното не е малко и може да се прочете. Първо, в моята книга от 2006 г. «Университетът – особен свят на свобода» и, второ, в масивния юбилеен сборник по случай 15-годишнината на НБУ. И двете книги можете да намерите в нашата книжарница на партера. Разбира се, трябва и да се разговаря по темата и още, и нататък. Това, което предлагате, Станиславе, е на място, особено с приближаването на отново юбилейната 2011 година.

Ето какво добавям към казаното от Анета по темата за историята. Наскоро ме запитаха смятам ли, че с историята е свършено. Ще прочетете какво отговорих в следващия брой на сп.Следва. Повтарям го с едно две допълнения.

В криза е голямата история с общ разказ. Иначе всичко в човешката среда протича исторически и има история. Защото човешкото е с памет и постоянно работи по своята идентичност. Което означава по двойната задача хем да се променя, хем да остава същото. Което на свой ред означава по това да има своя история. Голямата история е в криза най-напред поради тази двойна задача. Но и поради друго, поради това, че всеки е този, който е, и че има своя малка история, но че е и заедно с други, които имат и обща голяма история. Но и поради трето, поради това, че нито малката история, нито голямата обща история са нещо едно. Искаме да са едно и смесваме това си желание с много по-сложната реалност, че и двете са съставени. Малката история от различни протичания в мене самия, а голямата от протичанията на различни заедности в нея. При това бидейки вътре в себе си множествени, тези две истории, малката и голямата, в която малката участва, като в оркестров музикален текст се наслагват една върху друга, и то по различни начини в различните моменти на общото си протичане.

На мен това упорито ми прилича на оркестрова мелодия и почти реалистически вярвам в тази метафора, казвайки, че и големите литературни текстове, и великите оркестрови построения като Четвъртият концерт за пиано на Бетовен, особено в изпълнение на Глен Гуд, правят именно това – моделират в протичанията си тази сложност на човешкото живеене в иостория. Та това е според мен реалната история. Следва другата, която се осъзнава, записва и коментира и която също наричаме история. Именно тя е в криза. Поради осъзнаването на по-горе схематизираната сложност.

Ще дойде време, когато някои пишещи история ще се справят със словесното изразяване на тази сложност и когато отново ще започнат да се пишат големи истории с общ разказ – на България, на Европа, световна история. По-доброто в тях ще бъде това, че общият им голям разказ ще бъде само «коефициент» в по-сложната формула на по-малките разкази, които ще го коригират и разширяват критически. Да се живее в история означава според мен именно това – да се живее в няколко големи общи истории едновременно, които постоянно се прередактират от отворено и меко свързани с тях малки истории.

Тази структура изследвам в моите текстове по темата за разказа. Разбира се, правя го не само с изследване и придържане към факти. Постъпвам и идеологически - имам хипотеза, която ми се струва истина. Тя е тази, която размива границите между историята и литературата и, така да се каже, агресивно ги отваря към по-общото на текста, протичането и т.нар. организиране на по-съдържателно време. Ама, така е, изследователи сме, но и идеолози и в лошия, и в добрия смисъл на думата – за да изследваме нещо, което не знаем и не разбираме, подхождаме към него с нещо, което твърдим, че знаем и разбираме. Такава е според мен динамиката на всяко разбиране.
Тема № - 30 Коментар № - 2624 Bogdan Bogdanov - 2010-08-07 09:48:07
Да! Много ни е хубав девизът - Одисейски - разнообразен и многоопитен! Професор Богданов го е измислил. Аз например много бих се радвала да разбера от самия професор Богданов нещо повече за кодовото понятие "скрита програма" в историята на НБУ. Ще пиша по-късно пак. Иначе Станислав е напълно прав за отвореното слово, а виждам, че е захванал и страшни теми!
Тема № - 30 Коментар № - 2623 Kradla - 2010-08-07 07:45:38
Отношението на Фукуяма към историята винаги е будило съмнение. В продължение на доста години не исках да прочета написаното от него, защото никак не ме привличаше едно това заглавие “Краят на историята“. И когато най-сетне прочетох статията от 1988 година, останах разочарована: мислих, че аргументите не са само идеологически, че става дума за философия на историята или поне, че авторът казва нещо оригинално, свое, за което други не са говорили досега. Нищо подобно не намерих в текста. Но най-ме зарадва това, че идеята за края на историята се оказа, че не е краят на историята Дори господин Фукуяма признава това в друга статия, написана десет години по-късно.

Историята в текста на Фукуяма е взета в много тесен смисъл - хегелианов. Затова става въпрос за историята видяна като идея за прогреса на политическите и икономическите системи и институции, сиреч, става дума само за последните 200 години от историята на човечеството и за успеха на либералния демократизъм. Но авторът не си е направил труда да уточни това в заглавието, може би защото, когато се гледа света от Държавния департамент на САЩ “това място дава право“ да се решава как и каква да бъде историята на човечеството(?!). В последната част от статията Фукуяма говори за това как някои ще останат “затънали“ в историята – има предвид, разбира се, държавите от Третия свят , а други ще напреднат с единствената алтернатива, която е останала след провала на комунизма – либералния демократизъм. Че либералният демократизъм е най-важната алтернатива днес и че към него се стремят почти всички държави, е може би ценното в тази статия. Но, има много, твърде много неща, които не са така, както ги представя авторът.

Първо, няма как да се говори за хомогенна универсална държава, защото, ако поне нещо става ясно в последните години на глобализация е, че светът не е и не може да бъде хомогенен. И още по-важното - светът е хетерогенен (шарен) и винаги е бил такъв, няма значение кой как го вижда или как би му се искало да бъде. Демокрацията не една държава никога не е като тази на друга държава, защото страните, народите, историите им, икономиките им, гражданите им... са дотолкова различни, доколкото всяка една е специфично единствена и ценна сама по себе си. И второ, мислих, че фрази като “затънал в историята“ са отживелица или поне някой, който се опитва да разбере какво става в света чрез историята, няма да използва такова празно клише. В същност, когато Фукуяма говори за историята няма предвид история, а само идеята за развитие на съвременните държави. Затова е склонен да мисли в биполярн термини: “затънали“ и “авангардни“ държави. И е прав - да се затъне винаги е възможно, обикновено хората затъват в собственото си ограничено мислене, когато не искат да видят по-далече от идеите, които се дават винаги и само в непосрдственото им обкръжение.

Днес се загледах в девиза на Нов Български Университет:
„Ne varietatem timeamus“ — „Да не се боим от разнообразието“.

Много хубав девиз!!!
Тема № - 30 Коментар № - 2622 Анета де ла Мар - 2010-08-07 06:28:51
Похвално е, разбира се! Защото от нея би имало полза. Бих се радвал професор Богданов да ни разкаже повече за историята на НБУ, за това кои са били тези университетски преподаватели, учени и предприемачи, които са основавали Дружество за нов български университет. Малко история няма да бъде излишна – както е казал един човек: Да мечтаеш за бъдещето си - невероятно, да живееш в настоящето - достойно, да познаваш миналото си - безценно.
Възхитен съм от начина, по който професор Богданов се изразява – толкова сложно и едновременно с това толкова разбираемо. Много малко хора умеят да казват нещата толкова реално и обективно.
Тема № - 30 Коментар № - 2621 Станислав Стоянов - 2010-08-06 15:42:48
Свързаност, идеи, ниши

Свързаността с живота и получаваното (полученото) знание е практическото основание да се правят програми. Наслоеното от традицията влиза в противоречие с новата подвижност на света и структурата на постигнатото се напуква. Мисля, че просто трябва да направим ново заключение: навлизаме в ново модерно време и това е краят на досегашната история. Две неща ми идват на ум: Франсис Фукуяма с неговото изследване от края на 80-те години и едно изказване на магната Форбс пред корпоративния елит на Америка преди 4-5 години. Там Форбс каза, че за Америка настъпват хубави времена. (Не би могло и да се очаква да каже кога точно.
А защо не и за нас, стига само да работим здраво и да не отстъпваме. Другото е качеството на знанието, преподавано и научено.
Как да се прецени кое бива и кое – не?
Първо, по активността на екипите и по качеството на проектите, т.е. дали са икономически рентабилни и следователно предизвикват интерес.
Второ, по ширината и широтата на свързаността на екипа, т.е. колко далеч са свързани.

Трето, по качеството на публикуването и дали то достига други в световната мрежа и привлича интерес. Тестът е физически измерим с притеглянето на по-малкото към по-голямото. Така екипът ще се “намести” в правилната ниша.

Четвърто, и повече няма да има за днес. Обещаното за Парменид(ес) и Сократ(ес).

“Ама, Парменидес, рекъл Сократ, не би ли могло всеки един вид (в гръцкия оригинал ейдос, букв. на български “вид”, което е възприето като “идея”) да е възприемане (в оригиналния текст “ноема”, мисъл, концепт); и по никакъв начин нему да не му се пада да е другаде освен в душите. Така че всяко нещо би било едно (единица) и не би могло да му се случат нещата, за което ти сега искаше да кажеш.”
На въпроса на Парменидес за това, че всичко е направено от концепти (ноемата) и дали в качеството им на мисли те да са без-мислени, Сократ отговаря, че това няма смисъл и че “ на мене най ми се струва, че работата стои така: тези видове (идеи) стоят като модели (парадейгмата) в природата, докато останалите неща са били направени като тях и са техни подобия”.
Лятото май свършва днес и денят, макар и топъл, става по-приятен привечер.

П.П. Сега видях и темата на Станислав. Похвално е!
Тема № - 30 Коментар № - 2620 Петър А, Димитров - 2010-08-06 11:18:33
Здравейте,
От много време не бях влизал тук, тъй като бях на обучение в чужбина. Липсата на време и адекватни комуникационни средства ми попречи да следя “изкъсо” какво се случва във форума.
Темата на проф. Богданов “За форума и това, което постигнахме” ме впечатли изключително много. В нея са казани неща, които предизвикаха голям интерес в мен. Освен че пречупиха малко или много представите ми за текст и знание, ме накараха да си задам следния въпрос: “Аз уча в НБУ – а не зная нищо повече за него от това, което пише в сайта и каталога на университета. Защо?”
Затова призовавам проф. Богданов да направи открита среща със студентите, а даже и с преподавателите, на която да ни разкаже за идеята “НБУ”, защото само той може да го направи. Нека разберем какво е било преди, какво е сега и какво може би ще бъде. Колкото и юношески да ви звучи, аз си мисля, че когато студентите чуят защо всъщност е създаден НБУ ще се променят поне малко и част от тях ще престанат да учат “защото е редно да се учи”, а защото го искат. А преподавателите ще престанат да преподават, защото са започнали работа по номенклатура, а защото това е тяхното призвание.
Тема № - 30 Коментар № - 2619 Станислав Стоянов - 2010-08-05 15:51:44
Според мен - всички хора, които казват че не обичат форумното говорене, въпреки, че то е доста по-различно от блоговото и от това в социалните мрежи като Фейсбук, просто се страхуват - поради две причини: 1. от това как ще реагират другите на техните текстове – много са на открито, липсват кориците, които пазят в книгата, както липсва и познатата аудитория 2. от това, че ще си смъкнат реномето, появявайки се в едно пространство, чуждо на - както би казал професор Богданов - "цялото". Реално погледнато обаче какво може да се използва като алтернатива - могат да се публикуват текстове в свръхскучни списания (едно – повече няма), четени от малцина, и от още по-малцина разбирани, въпреки че групата на малцината е чела едни и същи книги и се е изграждала в една и съща среда. Аз например си купувам само 2 български списания (не излизат много често, затова са 2 – редувам ги, за да не остана по-назад), разглеждам ги набързо, прочитам от тях най-много по 1-2 текста и ги оставям в архив. То и кое българско списание предполага някаква динамичност (тук изключвам нашето университетско “Следва”) - понякога текстовете са като сиамски близнаци (дори тризнаци, единадесетознаци и т.н. в зависимост от броя на текстовете вътре). Преди около 5-10 години имаше по-интересни списания, дори и по-интересни сборници... Та къде остават научните текстове - същинските научни текстове, такива каквито същинските учени си ги представят - 1. в списания, 2. в сборници, 3. по конференции, 4. в монографии - как се популяризират и има ли обратна връзка, ако все пак подобни традиционни форми нямат google - ето това е нещо, което бих се радвала някой да ме убеди, че не е чисто губене на време, самовлюбеност, от която няма никаква полза - при това - както би казала Анетка - на български. Дори и да не е на български - границата пак не може да се прескочи. Например един учен (ужасна дума – учен/неучен) не би подкрепил друг учен, така че за сметка на едни текстове да се направи нещо повече за други текстове – никой не би популяризирал чуждото (да сте виждали някой някъде да публикува в собственото си текстово пространство – чужди текстове, а не свои (освен професор Богданов)?), така че да се получи нещо по-отворено към света, а не - залудо работи залудо не стой... и от текстовете да няма никаква полза или поне удоволствие... Ще омекотя въпросите си и ще конкретизирам - "Каква е ползата от "Алтера", например? Каква е ползата от един сборник от конференция? Ами от “Литературността” на Тодор Христов или от “Теорията на литературата – от Платон до постмодернизма” в България?... Позволява ли си някой в България, например, да публикува текст като интерпретацията на "Котки" от стария сборник на "За” и “против” структурализма" (вечният ми пример – “изведнъж котките се превръщат в жени”), а да напише литературна теория като Тери Игълтън – частична, разчленена, несъбрана в събраното..., а интерпретации като тези на Де Ман – съсредоточени и маниакални, все едно не ти обръщат внимание... и като "тигрите и лъвовете стоят под дъжда".

Нищо от българската наука няма да ми свърши работа... с изключение на текстовете на професор Богданов, за които обаче ще трябва да си платя – вероятно на принципа на Малкия принц: за да опитомиш нещо, ще трябва първо малко да поплачеш.

Това си мисля, докато никой не пише, и добре, че времето ми никак не е празно и освен това - цял ден гледам как се записват новите студенти – наистина без никакъв комунизъм в себе си - вижда се и по програмите, които са избрали дори, по дрехите, по говоренето, по всичко (била съм права преди да ги видя още) и понеже професор Богданов написа странни неща, защо студентите идват в НБУ, се сетих да ви разкажа една истинска история за дъщерята на моя приятелка, която учеше в Artes Liberales, a сега вече – “Реклама” в НБУ, и която много категорично избра точно нашия университет, въпреки, че я бяха приели и в държавния, в който кандидатстваше, по простата причина, че когато отишла на изпит в другия университет - токчето и потънало в пода - едвам си извадила крака и си казала - никога не бих учила тук. Така, че причините може да са най-различни, но в повечето случаи изборът е динамичен, а не статичен и опира до качеството - било то и реално, а и метафорично, опряно на реалното - като в приказката за принцесата и граховото зърно.

Иначе, в заглавния текст много ми хареса модусът "вътрешна представна реч". Подобно нещо видях днес и в един друг текст на професор Богданов, свързан с науката и духовното развитие, или по-точно с тяхното развенчаване (меко казано), в който се разграничава представата от значението. Затова ви поздравявам с един откъс от Антоан дьо Сент-Екзюпери:

"Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море."

с ясната представа, че идеята му е за нещо като Посейдон:-)
Тема № - 30 Коментар № - 2618 Kradla - 2010-08-05 00:29:17
Лельо, знаеш ли какво открих - всички кораби при Одисей май са живи - но в старогръцката литература има един по-различен кораб от всички други кораби - корабът от Делос.

Тема № - 30 Коментар № - 2616 Kradla - 2010-08-02 00:22:49
Много добре, че на семинара за студентите ще се обсъжда “Федон”. Ето давам няколко въпроса за обсъждане още отсега.

Сократ дни на ред говори, че смъртта не е нищо тъжно, че е незначителна, че душата е безсмъртна – но когато изпива отровата - всичките му приятели започват да плачат неутешимо, сблъскват се словото и фактите – и фактите побеждават точно така както и съдиите осъждат Сократ - в началото на “Федон” се казва, че който говори много, отровата не го хваща и не може да умре, а в края Сократ умира именно когато не им казва нищо друго, което и в двата случая означава, че умирането е спирането да се говори - те го питат “Нещо друго да ни кажеш?” и той не им казва нищо друго. И следователно за какво е диалогът – за смъртта или за края на говоренето – все пак двете неща почти съвпадат? Още повече, че, от друга страна, когато Сократ в един от “смъртните” диалози се опитва да даде определение за смъртта като добра промяна казва, че когато умре човек може да отиде при Хезиод и Омир, да се срещне с тях и да ги изследва – метафорично погледнато това означава завръщане на диалога към епоса (а от тук и към живота)? И последно – откъде така добре Платон-Сократ е знаел как изглежда Земята гледана отгоре, че я описва все едно е наблюдавал излъчване от спътник?

Зная отговора на професор Димитров, но не вярвам да е така:))
Тема № - 30 Коментар № - 2615 Kradla - 2010-08-01 22:41:51
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115981

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94438

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29134

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180912

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60813

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA