БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Празникът в традиционната и модерната култура

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато говорим за празник в единствено число, говорим с хипотеза. Можем да не я формулираме и само да я подкрепяме с примери, но можем да си и дадем сметка, че в по-реален план празниците са много и много видове, докато това, което наричаме празник в единствено число, е само несигурно обобщение.

Разбира се, има научно говорене, семиотичното, което препоръчва да се тръгне по дългия по-правилен път на доброто различаване между празника като феномен, като понятие-идея-представа и като дума. Що се отнася до феномена, той естествено е исторически, откъдето е и основанието да говорим за празника в античната, средновековната и по-общо в традиционната и модерната култура. Именно тази страна - на феномена разкрива, че  празникът е зависим от друг феномен, свързан с него, от делника и че тази връзка налага и привличането на по-общия феномен на културата. 

Що се отнася до съответните понятия, идеи и представи, те съпровождат феномена на празника и също са с историческо битие. Което изясни в своя доклад професор Божилов, като обърна специално внимание на възгледите на средновековни мислители по този въпрос. Като казвам понятия, идеи и представи, имам предвид обаче и онези, които се ползват в редовото всекидневно говорене по въпроса.

Третата страна е на думата, която обозначава феномена и представя понятието. Отговаряйки на сложността на феномена и многозначното понятие, думата празник има повече значения. Поради практиката на деня обаче те са покрити от едно значение, което много често е прякото значение на думата. Така е и в нашия случай. Да, но другите значения остават. Оттук и компромисното решение на всекидневната реч, която разширява значението на основната дума със значенията на няколко синонима. 

От професор Божилов научихме, че на гръцки има три думи за празник (argia, eorti и teleti), които означават три вида празник. Естествено е неточно да ги предаваме на български все с «празник». Превеждането от един на друг език е трудна работа, защото както значенията на една дума, така и нейните синоними почти никога не съвпадат в два езика. Но все едно и на български разполагаме с повече думи за празник. Една от тях е заетото от гръцки «панаир», означаващо, както знаем, особен вид празник-тържище. Това среднo- и новогръцко paniiri представя днес и на гръцки, и на български древния феномен на големия старогръцки междуплеменен и международен празник (т.нар. panegiuris). Олимпийските игри са именно такъв празник – и в гръцката древност, когато са били създадени, и в нашата съвременност.

По дългия път на различаване на феномена, понятието и думата не върви никой. Да говорим по този начин означава да се заплетем в мрежа, от която няма отплитане. Оттук и практиката на съвременното научно говорене – ограничаването в определено историческо време и опирането на примери от него. Искам да говоря по-общо по темата за празника, но съм античник, фактите и примерите ще бъдат от античната култура. Затова и казвам, че по-общото по темата е само хипотеза. Да, но е редно да си дам сметка и за още една обикновено несъзнавана опора, която ме  насочва.

Колкото и да са подкрепени с тези на големи специалисти по темата, моите възгледи за празник са зависими от имплицитните идеи и значения, които ми налага говореният от мен език. Така или иначе, говоря на български обозначавам феномена на празника с редова дума, значението на чийто корен разбирам. То насочва съзнанието ми към представата за «празно”. Старото вече невалидно изписване и произнасяне „праздник” е по-умерено и казва, че става дума за „празен ден", който се противопоставя на делничния, изпълнен с работа. Очевидно външната идея, която съпровожда българската дума празник, се организира от противопоставяне.

Ето друго по-специално противопоставяне, уловено от други езици. На немски основните думи за празник са две - „Feier” и “Fest”. И двете идват от латински - едното от “feriae”, преминало и в немското “Ferien” («лятна ваканция»), а другото от “festum” или „festus” (“festus dies”), преминало в немското “Fest” и френското „fête”. Тези две думи представят два особени аспекта на празника. Единият е изобщо всякаква празничност, различаваща се от обикновения делник по това, че е празна, докато другият, ясно указан в латинското “festum» и немското «Fest», е с противоположното значение, че празничният ден е пълен с дела и събития, сочещи нещо важно.

Това противопоставяне, веднъж в полза на делника, втори път на празника, представя важна проява на човешкото културно време, това, че в него се редуват две различни времена. Да се живее човешки означава да се преминава от празнично към делнично време и обратно. Празникът е особено организирано протичане на време, по-пълно или по-празно спрямо делничното време, което на свой ред, организирано по друг начин и оразличено от празничното, също се възприема двойно - като пълно в един смисъл и празно в друг. Разбира се, вътре в тези две времена има видове, както и още по-специфични противопоставяния.   

Но да прекъсна теоретичното говорене и да се обърна към примерите. В антична Гърция в класическата епоха жената, особено в Йония, е изключително ограничена. Дотам, че по-възрастната жена излиза от къщи само за да пазарува, и то съпроводена от слугиня. Още по-ограничени са младите жени – те напускат дома само на големи празници. Което е характерно за всички традиционни култури. Жените в класическа Атина обаче имат голям продължаващ няколко дена празник, така наречените „Тесмофории". На него те се ползват с изключителна свобода. Напускат домовете си, празнуват весело и шумно. Общо взето, правят обратното на онова, което правят в делника. В това обратно влиза и регламентираната волност в един от дните на празника да се говорят мръсни приказки и да се правят мръсни неща.

Разбира се, онова волно се различава от нашето днес. Тяхното е сакрално означено. Затова е не само приятно и свързано с разпускане, смях и подигравки, но и страшно, потрисащо, довеждащо до екстаз. Тесмофориите са мистериален празник с две съществени функции – да отваря към поразяващата другост на отвъдното и да възстановява женската природа, нащърбена от отрудеността и несвободата в делника. Жените излизат вкупом извън Атина, отиват при свещена скална цепнатина и пускат в нея живо прасе, символ на случилото се някога с дъщерята на Деметра Персефона, отвлечена от Хадес в подземния свят. Късно вечерта две избрани жени слизат и донасят останките от умрялото прасе. Което е свързано с треперене и ужас. Лиминален ритуал, повтарящ важното, случило се някога, но моделиращо и общото - неизбежния край на всичко живо.

Противопоставих нашето светско волно на онова сериозно със сакрален смисъл. Да, но те не са крайно противопоставени. Има пунктове, в които не се различават. Защото и ние живеем в два свята, въпреки че те не са по-малък и по-голям, а по-скоро два реда. Единият е на делника, в него има разграничения, много отделна неща, много роли. Те уморяват. Затова изпитваме нужда от другия ред на празника, в който разграниченията отпадат, човек изпитва радост от преминаване на граници и така набира нужните сили, за да се справи с по-дълго траещия ред на разграниченията.

Днес това става не само по време на празник. Всеки може да си позволи празнично време и вътре в делника. Но и в този случай личи онова, което е символично усилено в традиционните празници – лиминалната ситуация, необходимостта след времето на разграничения и отделности, наложени от практическия живот, да последва време на преминаване на граници и заличаване на иначе нужните разграничения и отделности. Знаем добре коя е делничната противоположност на здравословното умерено ядене – преяждането, и коя на редовата сексуалност – другата вън от брачния дом и не с обичайния партньор. Тези ползвани отдавна лиминалности са приемливо временно «празнично», което, така да се каже, коригира редното с извънредно.

Двете коментирани делнични извънредности са почти задължителни моменти в традиционните празници. Няма голям традиционен празник без угощение, на което да не се преяжда и препива, нито без една или друга сексуална нередност. Те са налице и в Аристофановите женски комедии, всички своеобразни коментари на празника «Тесмофории». Да се празнува означава да се изпада в прекрачване на граници. Разполагаме с класически примери в българската празнична култура - транса на Нестинарите, танцуващи върху нажежени въглени, или лиминалното изпитване на прага между човешкото и животинското и мъжкото и женското на Кукерския празник чрез преобразяване, в което природните разлики се поставят под въпрос, но и се усилват.   

Проблемът на мисленето по тази тема е в в баланса между приликата и разликата, в преценката по какво днешният празник се различава от онзи в миналото и по какво не се различава. Защото, така или иначе, съвременният човек и съвременният живот са други. С разликата се справяме по-добре поради дълго култивираната историческа нагласа в съвременната хуманитарна наука. Не се справяме с приликата независимо, че ни е ясно, че боравенето с два свята, с две времена и два реда е налице и в оригинала на Кукерския празник, и в днешния му вариант.

Това, което не разбираме, е, че т.нар. лиминалност организира и личното време на всеки човек, а и времето на съвременния делник. В което е и голямата разлика между традиционната и съвременната култура. Делникът в традиционната култура е несравнимо по-еднороден, неговите субекти са едри и групови. Съвременният делник е вътрешно разчленен, поради големия брой и групови, и индивидуални субекти. Оттук вътрешното разчленяване на сегашното делнично време и възможността всеки да произвежда за себе си в него едно или друго малко празнично. 

Ето един пример – четенето на вестници, осведомяващи за случила се лиминалност, от която се потръпва. Без да е ясно дали от действително случилото се, или от репортажното му усилване. Новият «Нощен труд» се купува  трескаво, предимно от жени на възраст, които четат със затаен дъх и изпадат в моментен празник в иначе съвсем редовия делник. Лиминално е и случилото се, за което се научава, но и случващото се в хода на четенето. Друга подобна лиминалност: млад войник, изтезавали го стари войници, след обичайното унизително измерване на спалното помещение го унизили и сексуално.

Поне на пръв поглед същото става и в един род антични празници на посвещаване, особено крайни в силно традиционната спартанска култура. Юношата, който става младеж, преживява подобно насилие. Така се бележи символично трудното прекрачване на прага на мъжкото. Да, но то е с комплексен смисъл и има повече съставки и значения. Освен сексуалната агресия включва и опасни състезания, убийства и други крайности, в които социалното, душевното и телесното са неразличимо свързани. Онези празници са пространства-времена за такива свързвания.

В което е голямата разлика между тогавашната и сегашната лиминалност. Сегашната е несравнимо по-еднозначна. Наскоро научих, че испанската корида става все по-рядка и дори се забранява. Приликата е прилика, но тя и намалява. От най-древното време до най-модерното днес празникът е налице, но е променен. Оттам и въпросът. След като историята е в промяната, каква промяна става в историческия ход на празничната култура? Разбира се, в случаите, когато има история. В Европа по темата празнична култура наблюдаваме такъв ход, който тръгва от античността минава през средновековието и достига до нашата съвременност.

Тази научна среща наистина е среща на специалисти по античност, средновековие и съвременност, на археолози, историци, филолози и историци на изкуството. Значи сме екип, който има нужния състав и компетентност да обсъжда подобна историческа хипотеза. Затова и се заемам да споделя моя вариант, особено след авторитетните доклади на професор Божилов и професор Даркевич, които ни убедиха, че голямата празнична култура на европейското средновековие е добрата гледна точка, която позволява да се погледне и назад към античното време, и напред към европейската съвременност.

Християнското средновековие, от една страна, пази античните лиминални, или, по друг начин казано, мистериални празници. Едни от тях, по-крайните, забранява и преследва, докато други подчинява и включва в християнския празничен цикъл. Което води до големи различия в няколкото християнски вероизповедания и отделните страни, които влизат в тях. От друга страна, в средновекованта християнска празничност става и друго – свързват се двете антични форми на празнуване, по-официалното ново на обществените календарни празници и страничната по-стара линия на мистериалните празници.

При това свързване се преодолява противопоставянето между едните и другите, това, че календарните празници са за празнуваща еднородна социална група от хора, а мистериалните за всеки отделен човек, който празнува. Елементът на пренесения в празника обществен ред се поддържа от йерархията на църковната институция и същевременно е налице в официалното християнско празнуване. Празнува голяма човешка група. Има някакъв ред къде и как се разполагат велможите и как обикновените хора по време на празничната церемония. Да, но празнуващите не са свързани в общ субект, както е в античния обществен празник, групата е комунисна, съставена от равни помежду си, които освен това изпълняват ритуала на молитвата, а и изпитват вяра не само по време на празника.

Което е и собствено революционното в християнската религиозност. Християнството първо в европейската традиция поражда комунисна общност на всички равни помежду си, което я прави по-обхватна от всяка друга общност. Това впрочем, индивидът да бъде субект на празнуването, идва от античния мистериален празник. Но там то не е така ясно проявено. Както не е ясно проявено и другото, че участващите в античните мистериални празници освен че празнуват, изпитват и религиозна вяра. Християнството превръща и едното, и другото в правило, като добавя и третото, също заето от античната мистериална религия – осъзнатата идея за цялостен голям свят със своя история, записана в текстове. Християнската религиозност съчетава тези три страни – комунисната общност на вярващите, личното вярване и идеологията възглед за свят и история, фиксирани в текстове.

Какво се случва с античната мистериална лиминалност в християнското празнуване? Първо, е извадена от празника, по време на който се представя само символично знаково. Второ, е сублимирана и превърната в тема, обсъждана в свещени текстове, и, трето, е укрита и превърната в емоция в личното преживяване на вярващия. Иначе толкова силна в християнската идея за чудото, античната мистериална лиминалност бива разделена на три и, така да се каже, укротена. Така, като свързва полюсите на обществения календарен празник за празнуваща социална група и на мистериалния за празнуващ отделен човек и комбинира чертите на едното и другото, християнството се отървава от плътната езическа мистерия и създава един всепразничен празник.

Разбира се, полюсите на едното и другото в античната култура са само привидно крайни. В нея не се открива нито календарен празник без мистериални следи, нито мистериално празнуване, непоместено в календара. Затова и в плана на хипотезата може да се смята, че в някакво начало празникът е само мистериален, но че промяната налага нови обществено оцветени празници, в които старото заглъхва. Което на свой ред събужда старите мистериални празници. Тези два полюса са като че ли необходими на тази двукултурна култура, която работи с противопоставяния, противопоставяйки, от една страна, празника на делника, а, от друга, полюсите на по-новото, по-обществено насочено календарно и по-старото като че ли по-празнично мистериално.

В класическа Атина има цикъл от Дионисови празници. Те са посветени на различни Дионисовци, някои от които очевидно по-рано са били други божества. Едни от атинските Дионисови празници са изразено мистериални като Антестериите, други не са – като Градските Дионисии, голям годишен календарен полисен, но и международен празник. Върху старата му мистериалност е настанено голямото нововъведение на театралните състезания с трагедии и комедии. Въпреки че е посветено на Дионис, то е мистериално само по форма.  Което в края на 4-и в.пр.Хр. изглежда е едно от основанията, подтикнали възрастния Еврипид да напише трагедията «Вакханки», с която напомня за по-истинските мистериални Дионисови празници. Така е устроена в едър план античната култура като колебаене между един по-светски тукашен човешки свят и друг по-обхватен с голямо отвъдно, което се намесва в тукашното човешко.

Та какво става в историята според тази хипотеза? В античното време от стария само мистериален празник се отделя категорията на календарното празнуване. Античното време поддържа това различаване между едно по-минало минало и друго като че ли по-настояще. После идва християнското средновековие с голямата амбиция за всепразничен празник и всерелигиозна религия. Приета и преобразувана, но и потисната и прогонена, античната мистериална лиминалност се оказва вън от културата на празника. Да, но има и друга голяма култура – на делника. В съвременността, която започва толкова пъти, масивът на мистериалната лиминалност попада в т.нар. от мен многосубектен делник, станал такъв и с усилията на християнството, и на неговия светски вариант, демокрацията.

Резултатът - всяко човешко същество придобива право да моделира в своята лична история т.нар. мистериална лиминалност. Да, но това самостоятелно моделиране не е лесна работа. Има нужда от образци. Тъкмо в това е значителната промяна. По-рано образците са били по-еднотипно задавани от високи текстове и едри ситуации на празнуване. Сега липсващите лиминални структури се черпят все по-индивидуално от литературата, поезията, театъра и музиката, от изобразителното изкуство, от печата, телевизията и киното, от многото видове празнувания, от всекидневните разкази и общувания. Разбира се, не е лесно човек да открие добрия лиминален образец, на който да се опре при съставянето на своето лично време. Още по-трудно е този образец да не важи само в този момент, а да е с по-трайна валидност. 

Но все едно. Това, което нарекох празник и по което представих двете хипотези – за празника изобщо и за неговата история в Европа, наистина е навсякъде край нас. Като човешки същества сме изложени на него и постоянно го пораждаме. Е, колебаем се кое е по-доброто – дали страната на това «винаги и навсякъде», или другата на меланхолично регресивното преживяване на миналото и особено на далечното минало като несравнимо по-съвършено от нашата съвременност.  Повечето занимания с миналото са вдъхновени от второто. Моят случай е различен – ровя се в миналото, за да разбера съвременността. Тя ме засяга повече.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
- ... Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове.

:-)))
Тема № - 31 Коментар № - 2842 vesselina vassileva - 2010-09-29 16:21:55
Благодаря на Г[еорги]Г[очев], че ме подсети за един друг аспект на празника, на празничността. Празникът може би е време-пространството, в което забравяме кое ни разделя от останалите и ни припомня кое ни обединява, кое ни прави определен тип общност. В празника се преливат речите на различните хора, на различните общности. Четейки разсъжденията на Г[еорги]Г[очев] върху трите филма, се сетих за един епизод от „Ромео и Жулиета” на Шекспир, който винаги ме е озадачавал, но именно в контекста на горното мое разсъждение престава да е озадачаващ.
Става въпрос за прословутия бал в дома на Капулети. През деня Монтеки и Капулети се бият и убиват на улицата, но през нощта Ромео и други Монтеки не виждат нищо лошо и нередно в това да отидат в дома на Капулети и да се забавляват, да празнуват. Тази привидна абсурдност отлично е представена във филма на Дзефирели от 1968 г. Разбира се, влизат на бала маскирани, но в един момент – когато Ромео вижда за първи път Жулиета и сваля маската си - Тибалт разпознава Ромео и иска разрешение от Pater Familias незабавно да се саморазправи с Ромео. Старият Капулети и дума не издава да се издума, като подчертава, че младият Ромео се държи съвсем прилично и почитателно и че очевидно няма никакво намерение да проваля празника им. Намесва се и Синьора Капулети, която също така обуздава твърде сангвиничния си братовчед.
Всъщност, по време на празника никой не иска с никого да враждува, да воюва, всички, общо взето, си дават сметка колко безсмислена е враждата между двата рода, която поддържат едва ли не по традиция.
Някои изследователи предполагат, че балът в дома на Капулети не е просто обикновен бал, а Карнавал на Заговезни. Ако това е вярно, празничността се увеличава още повече, съчетана с карнавалност. И така празничността е преди всичко – за мене – състояние на духа, по време на което човек е в някаква паралелна действителност, в която социалният деиксис престава да съществува, а пространственият и темпоралният деиксис придобиват други измерения.
Тема № - 31 Коментар № - 2833 Борислав Георгиев - 2010-09-29 08:37:44
Много коментари и то все интересни и пълни с нови идеи.

Не знам от къде да почна, но ето, нека да бъде с това, че Борислав смело каза, че крайната дефиниция на празника може би ще бъде изработена именно в този форум. Не знам до каква дефиниция ще се стигне, нито знам дали ще се стигне до някаква, но знам, че в процеса на диалогуването, на размяната на речи се раждат много неща, които носят смисъл и ни доближават до онзи смисъл на празника, който още не сме изказали, защото може би не знаем как да го кажем или пък от кой ъгъл да го погледнем или кой знае защо. Единственото нещо, което мога да кажа със сигурност е, че така както се появи Борислав във Форума, ще бъде чудесно, ако не изчезне от това място, докато върви разговора. Не само заради темата на разговора, която определено го интригува, а заради удоволствието, което носи неговото присъствие като събеседник в разговора.

Ще се опитам да намеря някаква обща точка в двата така различни и но не така отдалечени един от друг по идея разкази за празника на Дмитрий и Георги. Празникът в разказа на Дмитрий почва и завършва с гощавката, казано на руски, с хубавата дума “застолие“ и аз веднага си представям една дълга маса, шумен и весел гуляй около нея и т.н. Та гощавката е обща ценност за участниците - всички знаят за какво става въпрос, сиреч, владеят езика на този ритуал и с радост се събират за да го осъществят и повтарят. Гощавката върви няма значение къде се случва, важното е да е гощавка: има нужда и от пиене, а пиенето не върви добре без ядене. Във филма на Фелини празникът е навън, на улицата, но всяка група знае как да го празнува. Богомолците не се къпят във фонтана Треви, докато чакат да се появи Дева Мария; в двореца богатите не са се събрали на бдение и молитва, а за да пируват и т.н. Във филма на Уди Алън семейният празник, най-важният празник за една традиционната семейна среда - сватбата, завършва с това, което е нейният антипод - смъртта.

Празникът в света, в който в момента живея, е познат под името “фиеста“. И на тази фиеста разбира се, че има гощавка, но никога тя не е така изобилна и безпропорционална, както тази, която се дава по нашите географски ширини. За пиене, разбира се, че се пие, но някои хора се напиват след пет бири, а други обичат ром и с него се справят доста по-добре. Но, едно голямо НО: ако няма музика и танци, това не е никаква, ама никаква фиеста. Една фиеста има нужда от движение не само на душата, но и на тялото. И се танцува винаги на двойки и ритъмът обикновено е доста бърз (салса), освен ако не става въпрос за болеро и танго. Когато един латиноамериканец каже, че една фиеста e sabrosa (вкусна) това е най-големият суперлатив за един празник. Но този, който говори няма предвид, че е имало нещо вкусно за ядене, а че празникът е бил почустван там вътре в тялото, в душата... Сякаш нещо е направило щрак в там вътре в този, който празнува и така се е постигнала интериоризация на преживяването.

Празникът се празнува по различни начини не толкова, защото съществуват различия между хората и културите им, а защото в хода на времето са се установили специфични практики за осъществяването на празника като правене на нещо заедно, нещо, което доставя наслада тука и сега и може да се повтори. (Не знам в този ред на разсъждения как да включа изживяването като интериоризацията на празника.)

П.П. Замислих се над това, че някои хора пият на празника не защото обичат да пият, а само защото така е прието да се прави.
Тема № - 31 Коментар № - 2832 Aneta de la Mar - 2010-09-29 03:23:22
Извинявам се на проф. Богданов и на участниците във форума, че се включвам чак сега в хубавата дискусия. Искам към вече казаното да прибавя нещо по темата честота на празника и чистота на делника, същевременно допълвайки разсъждението на Борислав Георгиев с още една, по-едра опозиция, която проф. Богданов спомена в единия от по-ранните си коментари: празник навън заедно с флуидна група хора / празник у дома заедно със семейството или с постоянна група приятели.

Наскоро гледах в сравнение два филма, които със сигурност познавате: “Сладък живот” на Фелини (1960 г.) и драмата “Интериори” на Уди Алън (1978 г.). Разсъждението ми стъпва на тях.

В първия, “Сладък живот”, действието е почти изцяло изнесено навън, по улиците на Рим, и филмът е композиран като върволица от празници с една отчетливо по-висока точка – прочутата нощна сцена, в която Анита Екберг изпраща Марчело Мастрояни да търси мляко за котенцето, което намира на улицата; междувременно, докато той търси, тя влиза във фонтана Треви; Марчело се връща при нея, намерил е мляко; влиза при нея във водата.

Честотата на празниците във филма на Фелини е много голяма, което естествено изисква те да бъдат разнообразни. И действително те изглеждат разнообразни, най-вече като състав на празнуващите: има празник на кинозвезди, празник на интелектуалци, празник на сина и бащата, който е дошъл в Рим, празник в двореца на аристократи, празник-бдение под открито небе на богомолци, вярващи, че някакви деца са видели Дева Мария и т. н. От друга страна, две неща правят всички тези празници много сходни. Първото е, че макар и протичащи като общуване между много хора, празниците сякаш по правило се накланят към интимизиране, като групата, която празнува, се разделя на по-малки групи, в някои случаи дори достига до образуването на двойки. Подобно нещо се случва с героя на Марчело Мастрояни, който в няколко от случаите на празник, протичащ първоначално в голяма група, опитва да се отдели от нея, като се свързва с празнуваща жена (Анита Екберг, Анук Еме) и за момент образува по-малко групово същество с нея. Втората обща черта на празниците, представени от филма на Фелини, е еднотипният резултат, до който те водят: наместо утвърдена като по-добра цялост с по-ефективен делник, с края на празненството празнуващата общност винаги се оказва разделена, нейното цяло е разстроено и по-неспоено отпреди. Един от силните примери за това е, какво нещастие сполита семейството интелектуалци, с което героят на М. Мастрояни дружи: по време на празника, организиран в техния дом, те изглеждат блестящи, духовити, добре свързани; след празника бащата застрелва двете си деца и се самоубива.

Обратно, във филма на Уди Алън има само един празник – втората сватба на бащата на семейството – при това празник, който протича в много тясна семейна среда, при това празник, който завършва изключително трагично: с удавянето в океана на героинята, изиграна от Джералдин Пейдж, първата съпруга на младоженеца. Всичко във филма на У. Алън се случва, както подсказва и заглавието, вътре в дома, сред познатите вещи, познатите хора, навиците. Светът на героите е затворен в привичното дотам, че то поражда опасност за техния живот: в една сцена от средата на филма героинята на Д. Пейдж научава от съпруга си, с когото са разделени от известно време, че той държи да се разведат; разводът, знак за разрушеният многогодишен брачен навик, я кара да полудее и да се брани още по-силно от онова, което е навън и поражда промяна – като реакция на новината тя облепя с тиксо прозорците на дома си, запълва всяка пукнатина в него, пуска газта и опитва да се задуши. Това е, в моето сравнително гледане, сцената, която репликира нощното къпане във фонтана Треви: в първия ми пример е налице празник навън, временно свързване между двама души, нарушаване на обществена норма; във втория пример е налице сив делник, разделяне между доскоро свързани, патологично усилване на привичността.

Да, двата филма са различни. Обаче ги сближава общо излъченото разбиране, че здравето на една културна ситуация зависи до голяма степен от удържането на ред и различаване между две реалии, които, особено в модерния живот, постоянно дърпат натам, да се смесват и да разменят местата си: привичното затворено в дома съществуване и съществуването навън в празник заради набавянето на различие. В “Сладък живот” празнуването изцяло е стъпило на мястото на делника, външното по особен начин е станало уютно, но и болезнено вътрешно – с лекотата, с която фонтанът Треви се преобразява в баня или в спалня, в която двама се любят; в “Интериори” привичното, делничното, повтарящото се – символ на което са скъпите вази, които майката колекционира – е сродно с празника, без да е организирано външно като празнуване и търсено нарушаване на културни норми, по интензитета на свързаност между средата и човека, който я населява. Обаче, докато в края на филма на Фелини липсва връщане към нормалното протичане на времето, тоест към редуването между делник и празник, във филма на Уди Алън празникът, предизвикал самоубийството на майката, която е била доминиращата, покровителствена страна в семейството, сякаш разведрява делника и му дава въздух.

Разбира се, парадигмите не са съвсем статични и отделени една от друга реалности. Това, което казвам, като различавам "Сладък живот" и "Интериори", може да се каже по друг, може би по-точен начин, ако се гледа и анализира, например, ситуацията в "Изгубени в превода" на София Копола. Няма да навлизам в текста на този филм, просто ще преразкажа една прекрасна сцена, която сякаш комбинира "Сладък живот" (буквално) с "Интериори": Бил Мъри и Скарлет Йохансон лежат в голямо семейно легло в хотела, гледат по телевизията сцената от "Сладък живот" с фонтана Треви; С. Йохансон, скучаеща от еднотипния си живот със съпруг-фотограф, който винаги отсъства, пита Б. Мъри дали нещата ще се подобрят: той, който е женен от много години, отговаря с убедена ирония "не".
Тема № - 31 Коментар № - 2830 ГГ - 2010-09-28 23:39:28
Дима, аз все пак преподавам и антропология на езика... А крайната дефиниция може би ще бъде изработена именно в този форум.
Тема № - 31 Коментар № - 2824 Борислав Георгиев - 2010-09-28 21:00:03
А що се отнася до празника, време е да отговоря на Анита.
По мое време въпреки туталитаризъма празникът винаги беше "застолие". Антропологически е ..гощавка.
Но ние с колегите го определихме като "квази-ритуално" и "ерзац-мадерно".
Празникът, както го помня е бил точно тази нерероятна смесица, без нещата да се смесват в каквато и да било пропорция.
Манифестациите? Ами ходехме, смеехме се, играехме едва ли не кючек, ...но с удоволствие. Много сме. Като на футбол.
После "застолие"-ядене и пиене. Не е в класически смисъл! Сега го ругаят отвсякъде-питки, плитки, шоколотки, бири и леки "закуски" (не си спомням от какво естество, не не бяха днешните).
Празникът беше свързан с това пиене и ядене. И със сладеледа. За мен.
После всичко изсъхна. Останаха флагчета и прегради. Милиционерите не пускаха народа да празнува. Трябваше да се движи с ясни адреси.
Не преувеличавам според сегашната конюнктура.
Точно тогава свърши празникът като ... народно гуляние. Ограничиха без да го забранят. "Пренесоха" го в по-безопасни територии.
Там народният празник наистина се доближи до този на Бахтин.
Но вече не беше празник, а "гуляние".
Нещата не се различават много от днешния празник на ...София. Прототипни са!
Тема № - 31 Коментар № - 2823 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-28 20:54:49
Съжалявам за риторичното ми питание. Но и това е празник.
Няма крайната дефиниция за празника, Борислав.
Дефинициите,каквито и да са, обаче, също са празници.

Поздрави!
Тема № - 31 Коментар № - 2822 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-28 18:34:41
Чудесна е интервенцята на Борислав.
Но не я разбрах.
Лингвистична ли е или антропологична?
Вери сори?
Тема № - 31 Коментар № - 2821 Дмитрий Варзоновцев - 2010-09-28 18:27:34
“Ползата от форуми като Вашия се състои именно в това: да се научим, да свикнем да обменяме речи.” – чудесна мисъл, Борислав Георгиев! Не е лесно това да стане, но на там сме се запътили всички.
Тема № - 31 Коментар № - 2819 Aneta de la Mar - 2010-09-28 17:05:57
Напълно подкрепям твърдението Ви, проф. Богданов, че "е важно какво казва речникът, но не по-малко и онова, което ние добавяме.". Когато писах своето мнение, аз имах предвид една статия на небезизвестната Ана Вежбицка - Cups and mugs: Lexicography and conceptual analysis. Australian Journal of Linguistics 4(2),1984, 205-255 - за това как лексикографите и как "здравият разум" концептуализират обекти от действителността: разликата, оказва се - е огромна. Предполагам, че ако повторим изследването на А. Вежбицка по отношение на думата "празник", ще се получи същата картина: рязко разминаване между тълкуването в речника и всекидневното, "здравомислещото" (common-sense) тълкуване. За съжаление, в България все още "обмяната на речи" е почти непозната и е трудно осъществимо действие. Ползата от форуми като Вашия се състои именно в това: да се научим, да свикнем да обменяме речи.
Тема № - 31 Коментар № - 2816 Борислав Георгиев - 2010-09-28 14:17:49
1  2  3  4  5  6  7  8  9 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115974

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32744

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134359

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94420

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29125

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17804

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180898

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60804

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA