БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Четенето, читателят и другите

БОГДАН БОГДАНОВ

Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето.

Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване.   

Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата.

Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата.

Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. 

В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател.   

Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност.

Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от  връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество.

Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век.

Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят.

Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" -  то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз".

На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си.   

Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания.

Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст.

Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на  следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят.

Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване.

Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране.

Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и  семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него.

Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Точно за това си мисля тези дни. Литературата идва от действителността и отива в действителността - затова е това, което не е – защото четящият внедрява собствения си смисъл, а той е част от действителността – все пак... наличието на бял лист хартия е важно - ако е така (затова постоянно мисля за текстовете за епиникиите като за синекдохни означавания на литературата – защото в тях най-ясно се вижда движението на автор, герой, читател „във” и „извън” литературата). Макар че е много странно това преливане действителност-фикционалност, което е някак и вътрешно (може би и защото е вътрешно – се поражда фикционалното) - ако ние самите - като Земята на Платон - сме едно преливане - с по-тъмни (реални) и по-светли (фикционални) пространства и ако действителността, също като четенето зависи от нас. Може би затова и четенето има продължаващо действие... но в този случай пък се оказва, че литература няма привилегировано значение, и още повече – с всичко е така.

Според мен това са най-важните неща за четенето в тази тема – как става интегрирането и преминаването отделен човек-цял свят (общност, но и другост) и съответно - преливането смисъл-значение (по схемата на професор Богданов), и съответно - преминаването идеален свят-конкретен свят... в двете посоки.

Най-вече как се постига и поддържа и може ли да се проследи, наблюдава и теоретизира, но с практическа цел, продължаващото действие на четенето и постигането на конкретен свят (който в това си движение не може да остане просто свят, а се превръща в реалност), защото все се сещам за онова велико нещо, че “първото постигане на конкретна действителност става на равнището на разказа... митът допълва логоса като друг тип реч, изразявайки истини, които не могат да се изкажат по друг начин... митологично е самото опериране с два свята, независимо какви са те...” - и се намесва и сложното понятие за съвременната, да не кажа – вечна, но променяща се – митология...

Това е много сложна тема и според мен, ако професор Богданов не се включи – няма да има полза от дискусията.
Тема № - 33 Коментар № - 3307 vesselina vassileva - 2010-11-23 12:31:19
Възможно е, Боре - при положението, (1) че читателят има въображение и (2) че мисли - тоест, езикът може да не е на хартия, а в умът, а умствената координация между читателят и текста също не е на хартия :)
Тема № - 33 Коментар № - 3306 anita - 2010-11-23 10:11:52
Нека видим сложността на привидно простите неща. Снощи ми се случи да наблюдавам четене от празен лист хартия...Възможно ли е това наистина?!?
Тема № - 33 Коментар № - 3305 Борислав Георгиев - 2010-11-23 10:03:00
Много сложно го заплетахте.Дискусията е много интересна, но струва ми се, че четенето го третирате на различни нива. Не съм добре подготвена за участие, въпреки че много ми се иска да участвам. Този проблем ме изкушава.Бих обвързала трите компонента заедно - комуникация, култура, четене в една поредица от причинно следствени връзки, в чиято основа да потърся пораждането на културата от формирането на смисъла в комуникацията, личностната културна и социална идентификация и функциите на четенето в този процес. А може би и - желанието за вписване в различни идентичности чрез четенето, не само като познавателна практика, но и като стремеж към мултиплициране на живота.
Митя, не допускам, че с теб дефинираме културата по различен начин, но все пак....
Тема № - 33 Коментар № - 3301 Мария - 2010-11-22 11:25:09
О, как да няма! Много. Но, има един от по-съвременните времена, защото за античността или средновековието не съм в свои води, легитимацията, потвърждаване на статуса в групата "съвременници". Точно тук сработват кодовете на четенето-цитатът, стилът, самото говорене като дейност - изговаряне, озвучване, издават дали си този, а не онзи.
Преследват ме цял живот. Един пример за това "преследване" - "Малкият принц" на Сент-Екзюпери.
Другият е "по-елементарен" - управлението, администрацията.
Тема № - 33 Коментар № - 3298 Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-20 15:46:13
Много е хубаво това, че всъщност при четенето важен е не текстът и сега виждам, че дори общуването и разбирането не са толкова важни. Затова и многоглавият въпрос, за който няма отговор - е такъв. Ако не може да се отговори на него, то може ли да се отговори на въпросите на паралелните на четенето дейности. Ако не можем да отговорим на никакви въпроси? Ако дори не е важно?
Тема № - 33 Коментар № - 3296 vesselina vassileva - 2010-11-20 11:48:01
Според гледната точка, към която се присламчих последно време ...нямат. Културата е късно изобретение.И днес имаме места, лишени дори от наченки на културата. Няма да ги посочвам, но не са малко. Четенето безспорно и звързано с изобретяването на културата, образно един от "моторите" на този тежък и не до там успешен процес.
Четенето е инструмент за самоконтрол на културата. Ето защо няма един читател, а помежду реалните читатели съществуват множество връзки и интуиции, кодовете за "овладяването" на които всъщност е и културата.
Възможно е да отговоря на въпроса ти Борислав и малко по-така. Познатата ни култура просто не допуска друг тип комуникацията и затова другите културни светове остават сенки върху стената, които четем според собствените си кодове. Наблюдавах този вид четене в секцията,в която участвах на конференцията, посветена на проф. Богданов.
Тема № - 33 Коментар № - 3294 Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-20 09:11:38
"Четенето, просто казано, е културно занимание. А културата съвсем не е навсякъде, както мислех преди доста години. Тя е там, където се чете". Чудесно казано, Дима. Обаче!!! Безписмените общности (доколкото все още има безписмени общности) нямат ли своя култура? Тези, които през Античността са слушали Омировия епос от аедите; тези, които устно са разпространявали различните епоси и тези, които са наизустявали същите тези епоси - всички те извън културата ли са? И понеже напоследък се отворих нещо на кино - дали си спомняме за финалния епизод на "451 градуса по Фаренхайт"- филма на Франсоа Трюфо по невероятния роман на Рей Бредбъри? В този епизод човек и книга стават едно, целта на човешкия живот в тази общност става да научиш наизуст една "велика книга" и след това веднага да започнеш да обучаваш свой наследник, за да не умре книгата, когато нейният човек умре? Тоест - възвръщане към предписмения период на човечеството, който обаче определено също така е културен? Ето защо аз бих те поправил леко - култура има там, където е налице словесност, която можем да възприемаме и да обменяме, слушайки я и/или четейки я.
Тема № - 33 Коментар № - 3293 Борислав Георгиев - 2010-11-20 05:29:48
Да, разбира се. Читателят не чете сам, а се оглежда в многото други четения. Иначе и самото четене не е възможно. Да четеш, значи, да разпознаваш кодовете, с коита другият става разпознаваем. Четенето в чисто комуникативен план е процедура за разпознаване на другия, когото, обаче, го няма ТУК И СЕГА. За читателя авторът не е разказвач, не е близък (Щуц), той е само следа от миналото, от "не мое,а негово време". Чете се сега и така както го четат сега. С всички последици от това о-съвременяване. Защото не всички четат еднакво, ползват се своите кодове за времето и разпознаването. Така че четенето по необходимост е свързано не само с разпознаването, но и с признаването на един "общо" код. Обц не в смисъла на понятието, на абстракцията, а на споделянето. Четенето, просто казано, е културно занимание. А културата съвсем не е навсякъде, както мислех преди доста години. Тя е там, където се чете.
Тема № - 33 Коментар № - 3292 Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-19 23:47:22
Хубава грижа е получил червеноармеецът Сухов - ако сме по-настоятелни харемът може да се види като нещо подобно на Калипсо, Кирка и Навзикая, като път към Пенелопа и Катерина Матвеевна - за съжаление аз не познавам филма (но зная песента). Връзките на Борислав обаче ми напомнят за това, което казва професор Богданов, че винаги правим друг текст - в което вероятно няма нищо лошо. Интересно е обаче това, което казва Анита - читателят не винаги рефлектира върху себе си като читател - не се вижда като читател - вижда се като друг - о-другостява се. Дори условно не се вижда като читател - може да се вижда като прекалено умен, като супер велик, като тъжен, като самотен - но дълбоко се съмнявам, че читателят се вижда като читател - това е интересно според мен. Фигурата на читателя е най-неидентичната на себе си и може би точно заради фигурата на читателя - литературата не е литература. Все пак става въпрос за идеален разбиращ. И какво прави един идеален разбиращ? А какво прави един нормален разбиращ (ако е възможен)? Ето - аз например - взимам си един откъс от "Одисея" и го чета:

"Ето и сигурен пристан, излишно е в него да спускаш
тежката котва, с въжета съда към брега да привързваш.
Спрелият кораб почива спокойно, додето морякът
сам пожелае да тръгне, дочакал попътния вятър."

И докато го чета зная, че никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам (или по-точно - нищо не се случва, ако не го поискаш и нищо не се движи, ако не го поискаш)– защото по някакъв начин корабът и морякът са едно заедно нещо и две отделни неща... Затова и Омир не ми е скучен. Полепвам значения по „кораба” от Омир - та до кораба в Чанаккале, както и по котвата, въжетата, леглата...

Одисей си привързал леглото, а пък корабите - може да не си ги връзва? Представяте ли си?

Познали го по леглото! Представяте ли си най-дълго пътуващия мъж да го познаят по леглото... Може би някой не го е познавал. Може би затова ще тръгне пак. Сал не може да направи без божия помощ, а легло да върже може... и то така, че никой смъртен да не може да го премести и на милиметър... Дали не става въпрос за онова общуване с достатъчна промяна. Това е много важно - "достатъчната промяна".

Представяте ли си колко неща имаме днес - за да се опитваме да се доберем до тази доза промяна, която да е достатъчна - четене, форуми, фейсбук, скайп, мейли, телефони - имаме всичко това... а професор Богданов на фона на нашия съвременен свят казва: "Борбата е светът да бъде конкретен."

Как?

И ние също като Калипсо, Кирка и Навзикая... и като Атина Палада дори - си търсим Пенелопата (която тъче и си има легло) и като преобразуващия се Одисей си търсим конкретността - която никога не остава конкретна завинаги и това й личи дори по леглото, наподобяващо кораб. Защо така са си играели древните гърци със стените и корабите - ето и Одисей - иззидал си брачното ложе...? Разбирането е божественост, а целта е конкретното? В крайна сметка те са едно и също - като автора и читателя... Много интересно....този, който става конкретен винаги се променя.
Тема № - 33 Коментар № - 3291 vesselina vassileva - 2010-11-19 14:13:05
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116052

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17835

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA