БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Думите на устата ни и размишленията в сърцата ни...

Поздрав за всички

http://vbox7.com/play:c544560a
Тема № - 34 Коментар № - 3749 vesselina vassileva - 2011-01-06 21:37:26
Когато искам да кажа на испански “богоявление“ се налага да кажа “teofanía”. Тази дума идва като заемка от гръцки, но не се превежда като в нашия език. Обаче съвсем не си спомням да съм я използвала през годините. Може би само съм я виждала написана. Затова пък днес думата “богоявление“ ми зазвуча толкова хубаво, че не се въздържах да не го споделя с вас.

Понякога откриваме красотата в думите на родния език, когато дълго време не сме ги използвали и се връщаме към тях сякаш към нещо друго, странно, различно. Гледаме ги, чуваме ги, произнасяме ги от дистанцията на време пълно с други речи и също, време пълно със забрава, която напира да стане една наистина забрава, но нещо става и хоп, забравата са трансформира в акт, момент, неочакваност на едно малко откритие.

В литературната теория руските формалисти заговарят за “остранение“ (очуждаемост). До колкото си спомням Школовски въвежда този термин обяснявайки, че при остранението нещата, които са ни станали чужди, не ги назоваваме с техните имена, а ги описваме като видяни за първи път. Затова значението на тези неща не се приближава към нашето разбиране, а създаваме едно ново, друго възприятие на предмета. Това е като един вид ново виждане и не очакваното разпознаване на видяния предмет. Поезията дължи много именно на тази фигура и си спомням, че Школовски казва, че целта на изкуството е да победи навика да приемаме нещата като обикновени, познати, обичайни и нормални.

Кой знае как съм усетила думата “богоявление“ за да ви кажа, че е толкова хубава дума и че за празника се замислих?! Може би я видях като едно богопроявление... или като един "ностос", който ме води към България. Знам ли аз какво да кажа сега, няма да кажа нищо повече, освен това, че намесих литературна теория за да направя интертекстуалност с написаното от Веси и казаното от Борислав.

А за Борислав, който обича класическата музика, моят поздрав.

http://www.youtube.com/watch?v=yxBT1pfVAKQ

(Някой да знае кога Бориславовците празнуват имен ден?).


Тема № - 34 Коментар № - 3748 Aneta de la Mar - 2011-01-06 19:51:58
Честит празник Свето Богоявление!

Да благодарим за дадения ни от Бога - Богдан!

В тази двоичност, можем да съберем в едно миналото и настоящето, и да прибавим бъдещето! За да ни осени благодатта на Бога-Отец, Син и Свети Дух в днешния ден.

Честит имен ден на професор Богдан Богданов!

Да ни е жив и здрав!
Тема № - 34 Коментар № - 3747 Кастор - 2011-01-06 18:33:29
За Анета: "Богоявление" е просто калка на Θεοφάνεια.
Тема № - 34 Коментар № - 3746 Борислав Георгиев - 2011-01-06 18:15:46
Честит имен ден, проф. Богданов. И хубав празник за всички.

Богоявление – каква хубава дума за такъв хубав празник. Представям си добре познатата ми църква св. Георги пълна с хора, а светената вода е в една сребърна купа и всеки чака да бъде поръсен. След това свещениците обикалят по домовете за да поръсят и къщите на хората за здраве. Чувства се една празничност, но която се дава по деликатен не екстериозиран начин. По време на комунизма тези хубави празници винаги бяха нещо много мило и свидно за толкова хора. Религиозното чувство тръгва от връзката с другия, невидим свят, за който не е лесно да се говори, да се проумее, да се мисли и да се разбере, но в който живеем в едно с видимия ни свят.

Днес, тука и в Ибероамерика също е много голям празник – Reyes Magos (Царете магьосници) или Поклонението на Влъхвите: "А когато се роди Исус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха" (Мат. 2:1). Винаги съм се питала какво значи “влъхви“ и най-сетне разбрах - мъдреци и звездобройци, а тези, които отишли във Витлеем били от най-мъдрите звездобройци и философи на изтока. Те също са наричани и царе, но не в смисъл на владетели, монарси, а като такива, които управляват свой град, определено княжество или общност.

Два хубави празника. Много здраве и много мъдрост за всички във Форум.
Тема № - 34 Коментар № - 3745 Анета де ла Мар - 2011-01-06 17:08:32
Благодаря на всички, честитили ми именния ден и споменали светлия празник! Бъдете много здрави!
Тема № - 34 Коментар № - 3744 Bogdan Bogdanov - 2011-01-06 15:08:12
Боре, аз пък видях проф. Попиванов, защото дойде на защитата ми в Катедрата по литературна теория в СУ. Много странно ми се стори и ми стана много мъчно за него. Зададе ми някакви неочаквано хубави въпроси и накрая каза, че дипломната ми работа си струвала. Странно ми се стори, че може би той не е просто една литературна теория, която е преписана от Абрамович, а след това – прочетена от мен. Защо е преписана? Кой го е поискал? Той виновен ли е? Може ли въобще да е виновен за някаква литературна теория, която така или иначе, ще се възроди, ще се оправи, ще си стане истинска – пак ще се загуби, пак ще се появи. Кой е виновен за него? Докато съм чела учебниците и през ум не ми е минало, че човекът е жив. Знае ли човек въобще как да оцелее при някакви такива ситуации – и аз, и той. Сега ги проверих и двамата в интернет – спокойствие - литературни критици, възпитали „поколения от български учители, поети и писатели”. А аз ги прочетох успоредно с руските литературни теории и ги свързах, почти като преводи. Къде е истината? Професор Попиванов имаше бяла коса и бяла брада. Беше седнал точно срещу мен.

Но – стига толкова.

Днес е Богоявление, а аз забравих тази нощ – точно, когато небето се е отваряло и божествената светлина е пречиствала всички реки, води и всичко преминаващо.

Професор Богданов, честит имен ден! Както хубаво се казва - да Ви е живо и здраво името!

http://vbox7.com/play:87ef0f94&al=1&vid=1920865
Тема № - 34 Коментар № - 3743 vesselina vassileva - 2011-01-06 12:54:40
Честит имен ден, професор Богданов!
http://www.vbox7.com/play:e5dfc0e5
Тема № - 34 Коментар № - 3742 Борислав Георгиев - 2011-01-06 12:26:24
Вчера Весето ми напомни, че съм обещала разказ за душата: "Хайде, моля ви, чакаме го". Днес е Богоявление. Така се казва и текстът. Малко се отклоняваме от линията на коментарите на професор Богданов.Но приемете, че го посвещавам на празника.Ето го:


Богоявление

Печката бавно изстива. Само две - три въгленчета проблясват в пепелта. Кибритът свърши.
Трябва да събере още съчки. Ще продължи да поддържа огъня.
Силите го напускат. Прави усилие да стане и да излезе навън.
Под боровете има изпадали сухи клони. Трябва да стигне до тях.
С канчето ще гребне малко сняг. Лиа изгаря. Трябва да измие лицето и врата и със студена вода. Тя бълнува. Високата температура я гаси.
Допира длан до лицето и. Пари, горещо е. Полуотворените и устни са покрити с бледи люспи. Трябва да ги намокри.

Пипнешком стига до вратата. Олюлява се. Трети ден без храна.
Всичко свърши. Наистина всичко свърши...Свърши....

Преди няколко дни мина един каракачанин с кучето си. Даде на кучето нещо да яде.. А на него подаде малко хляб. На масата са останали няколко трохи.
Не, няма и трохи...

Снегът пред колибата е пухкав и девствен. Никой не е минавал през поляната. Тихо. Само ручея приспивателно бъбри.

Бавно се отпусна. Първо приседна, а след това нещо го повали назад. Усети земята под цялото си тяло.

Тишината се разлива в него. Не може да помръдне от обзелото го успокоение.
Изведнъж тихото се изпълва с далечни звуци. Много хармонични, много мелодични. Музика от много инструменти. Цял мандолинен оркестър. Музиката изпълва цялото пространство. Знае, че халюцинира. Но не се тревожи. Добре му е. Не му е студено. Не познава тази музика. Дори не може да повтори мелодията. Прекрасна е. Като че ли идва от небето. Чува я все по-ясно.

Някъде от самите дълбини на земята звучи дълбок мъжки глас. Слива се с оркестъра. Обгръща тялото му като с огромен кадифен плащ. Гласът го разтваря в себе си. Прави го невидим. Самият той става глас. Сърцето му тупти с ритъма на музиката. Тялото му потръпва с тоналните извивки на небесната музика. Гласът, той, небето и звездите са заедно. Те са едно. Той и Бог са едно.
Небето се приближава и той полита на крилата на гласа в меката коприна на въздуха. Лети над поляната и гората. Звездите са ярки и близки. Долу белее колибата. Вижда и себе си – проснат на снега с разперени ръце като на хоризонтално разпятие. Може да се извика по име. Да си махне с ръка. Да се надсмее на собствената си немощ.
Все по-високо, все по-синьо. Долу на поляната разпнатия става все по-незначителен.

Не сънуваше. През цялото време знаеше, че халюцинира. Но не искаше друго.

Една едра звезда падна. Гласът затихна.
Той пак е себе си.
Празнота.
Хлад.
Отваря очи. Пред него стои висок слаб мъж облечен в дълга до земята бяла риза. Мъжът бавно повдига ръка към него, като че ли иска с жест да го изправи. Казва: “Кризата мина”.

Тъмното бавно размива мъжа. Като че не е бил. Всъщност, има още нещо от него. Лекота, промяна, вяра, надежда и странна любов ...
към всичко наоколо...
Изправи се, обърна се към колибата. Вратата беше отворена. Сигурно беше забравил да я затвори на излизане. Гребна малко водица от ручейчето и влезе. Не се чуваше хрипкавото дишане на Лия. Беше притихнала. Краката му се подкосиха. Приближи се до леглото и допря длан до челото и. То беше мокро и хладно.
Прилепи ухо към гърдите и. Сърцето биеше равномерно и отчетливо.

Лия потрепна с клепачи, повдигна ги, усети ръката си в ръката на баща си и тихо промълви:

- Тате, дай ми малко хлебец...
------------------------------------------------------------
Тема № - 34 Коментар № - 3740 Мария - 2011-01-06 11:03:00
ЧЕСТИТО И СВЕТЛО БОГОЯВЛЕНИЕ!
НЕБЕТО СЕ РАЗТВАРЯ И СЛИЗА СВЕТИЯ ДУХ.

НА МНОГАЯ ЛЕТА, ПРОФЕСОР БОГДАНОВ!
Тема № - 34 Коментар № - 3739 Мария - 2011-01-06 09:49:13
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116040

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA