БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Телата на Шахразад
Образите на тялото в приказките от “Хиляда и една нощ”

НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Велине, много е красиво това с човеците-букви в Корана. Прочетох го точно когато се наложи да помагам на съпруга си да подреди добре илюстрациите в една книга за заглавните букви в някакви византийски ръкописи. Не бях се заглеждала в такива до сега. Помня от студентските ми лекции, че в иконоборския период изписването на заглавните византийски букви е било повлияно от исляма. С това, което прочетох от теб в ума си, забелязах колко много букви са разкрасявани с човешки телесни части - ръчички, крачета. Например горната наклонена хаста на буквата К я правят ръчичка в жест на благослов, а П редовно си има две крачета – босички и разперени настрани.

За другото. Не един от нас форумците се заинтересува от една нишка в текста на Неделя, която ти удебели, пък после отказа.
"„1001 нощ” твърдят някои познавачи, са инспирирани от анонимни среди на суфии и исмаилити в исляма, които под лежерната форма на разни пикантни истории ни разказват метафизични сюжети. Надявам се, че в близко бъдеще ще имам възможността да верифицирам една такава теория и едва тогава бих могъл да кажа нещо по-сериозно за връзката с есхатологията. "
Не ни зарадва, отдалечи се с темата за мълчанието на познавача, и от вдъхновението, което незнаещите могат да дадат на познавачите, се лиши. Дай поне някаква троха!
Тема № - 43 Коментар № - 4733 Лелята на Сократ - 2011-06-11 06:43:47
Всичките глупотевини, които изрекох разбира се, са плод на някаква капитулация пред лицето на любовта. Далеч съм от това да противопоставям половете и да казвам какви са мъжете и какви са жените, още по-малко какви трябва да бъдат. Лично аз, съвсем не съм наясно със себе си. Интелектуалните ми претенции винаги завършват с катастрофа и онова, което ми остава е самоиронията. Георги Гочев е съвършено прав според мен, че трябва да търсим динамиката. Това означава, че ние сме въвлечени в едно непрестанно преформулиране на отношението ни към самото битие. Винаги имам пред очите си метафората на един арабски мислител, който сравнява вселената с гигантски Коран, а биващите неща с букви, който Великият калиграф изографисва непрестанно върху разгънатия пергамент на битието. Странно нещо е буквата, наречена Човек. На тази буква се пада тежкият жребий да разчита непрестанно собствената си енигма.
Разбира се, че споделям идеята за красотата и любовта. Колкото по-силен е актът на биването, толкова по-силно е естетическото присъствие на Човека във вселената и толкова по-силно самата вселена присъства в същия този Човек.
Тема № - 43 Коментар № - 4731 Velin Belev - 2011-06-09 09:30:32
Велине, аз съм жена и по вашите дефиниции вероятно нямам право да търся дефиниции. Но, сигурно защото ще ме определите като мъж по вашите дефиниции, аз съм си намерила дефиниция на любовта и съм я споменавала не веднъж в този форум.

Много е кратка: любовта е изпитване на радост от доставяне радост другиму.
Нищо мъгляво.
Любовта не е нещо, в което само жените могат да се чувстват комфортно, защото е едно общочовешко нещо - способност да изпиташ не омраза/гняв/злоба/завист, а радост от благоденствието на другия, особено когато ти даваш радост на другия. Това значи да сте хем отделно, хем заедно, и в това отделно-заедно да създавате нещо в красота - все едно дали крайна точка или многоточие, едно или три деца, три дебели тома с приказки и пр.

Никой не би искал да ви оплита в любовен дискурс ;-), защото тези неща не стават насила, ако вие сами не искате да се оплетете.
Тема № - 43 Коментар № - 4730 Лелята на Сократ - 2011-06-09 06:46:53
Чакането на Неделиния отговор (за мен) си заслужаваше! Този път е много кратък (а аз обичам дълги приказки), но твърде кондензиран. Страхотно попадение ми се вижда това: "...лекотата, с която създават един опаков свят. В него липсват сподавености, несвободи и невъзможности, а арабската и мюсюлманската култура се оглеждат като че ли в обърнато огледало.” Не само заради метафората за обърнатото огледало, а повече за „лекотата”, с която е създаден опаковия свят – лекотата да се създава свят, който е абсолютно недопустим в реалния живот, но едновременно с това е направен да изглежда по-реалистично от реалния. На мен огледалото ми е съвсем наопаки – чудя се как са успели да загърбят светогледа на приказките от 1001 нощ и да практикуват противоположния. Чудно същество е човекът.

И какво се получава - европейци оценяват повече достойнството тези низвергнати в ислямския свят собствено-ислямски текстове? Не е за пръв път. И модерните гърци (а и съвременните) също не са ценили и не ценят античното си (собствено) наследство. Разказвали са ми история за една статуя, по описание прилича да е била на Елевзинската Деметра, която един земеделец от късната Елефсина изровил в нивата си. Ужасен от неприличието й (чудя се къде го е видял в обикновено матроналния вид на тялото в статуи на Деметра), пак я заровил. Пък после, като се дочуло, че англичани и французи търсели такива неща, я изровил и продал за някоя дребна пара. И сега не си го ценят – все ми се чудеха защо ги карам да спират колата по пътя заради някакви зидове и парчетии и какво толкова им гледам повече от три минути. Не че ние си го ценим – като гледам как всяко лято некрополът на Аполония се размива и изчезва в небитието, или изтърбушените от иманяри археологически обекти.

Благодаря на Неделя, че с отговорите си ми обясни защо харесвам приказките от 1001 нощ! След семинара в последния четвъртък професор Богданов говори за обичайния начин да се изразява харесване, без да се обяснява защо, и как много често се случва при опит за обяснение да става ясно, че всъщност не се харесва. Аз реших, че ми го казва и на мен, защото тъкмо бях изразила за пореден път харесването ми на приказките без обяснения защо. Обаче, дори когато не мога да дам обяснения, дори и да не знам защо, аз съм сигурна, че има защо и че ще го разбера рано или късно. И добре че съм станала търпелива, за да си го дочаквам.

Харесвам „междинните видове”. Там се раждат „големите чудеса”, като „старогръцкото чудо”, като тракийското (макар че не е общоприето да се нарича чудо), ето и като арабското. И Платоновите диалози са записали в литературни текстове устното слово на забраняващия да го записват Сократ. И Омировият епос е литературно обработен фолклор. И блестящата част от тракийската култура се ражда между устната тракийска и гръцката литературна култура. Големите центрове, онези които произвеждат култура, обикновено са на границите на културите или на кръстопътища, по които хора, умения и идеи текат и се срещат.

Доколкото разбирам (може и да не разбирам все още достатъчно), много са взаимно отричащите се (в нашите представи) противоположности, които са използвани в приказките от 1001 нощ, и които противоположности изпридат и заплитат тъканта-свят: устно-литературно, езическо-ислямско, тукашно-отвъдно, мъжко-женско, любов-жестокост, реалистично-фантастично, арабско-персийско-индийско, еретично-канонично, анонимно-авторско. Те са смесвания, според мен, са от същия плодотворен вид, който професор Богданов ни преподава вече повече от две години – неговото смесване на научното и литературното в единен дискурс. Ето затова специално му благодаря, че включи текста на Неделя за приказките от 1001 нощ сред титулните текстове.

Много съм благодарна, не знам на какво или кого, че съм се родила на Балканите (ако е вярна ситуацията в разказа на Ер у Платон – сигурно на избора на душата си трябва да благодаря). Тук и в Мала Азия има хилядолетна традиция на смесване на противоположности и различности. На древните гърци със сигурност им е бил чужд този еротично-красив-свободен-любовен мироглед на Изтока, но живеейки заедно с финикийци, лиди, кари, перси и други, не е имало друг начин, освен да намерят компромисно смесване. И сигурно са се смесили добре, включително и с много други неща. Това добре се вижда като се сравнят двете големи християнки култури – католическата и православната. Православието е Източно не само по име, а и по съдържание (например музикално, за което имах удоволствието надълго и нашироко да се размислям в друга тема), и по любов. Арабите пък, чудесно са смесили тяхната с античната наука и са родили друго голямо чудо – алхимия, алгебра, ал-медицина и ал-астрология-астрономия.

Това е и любовта – съчетаване на противоположности-различности и създаване на нещо ново и хубаво (раждане в красота). Заради това мисля, че Неделя е абсолютно права да смята, че „Хиляда и една нощ” е книга за любовта”. Рамкиращата история между Шахразад и Шахрияр, която е премълчавана и имплицитно представяна в дългото протичане на метаморфозата в хилядата нощи, но чийто резултат все пак става известен, и за мен има извънредно значим смисъл. Не ми изглежда пресилено да го нарека грандиозен – „да разтегли времето и да отложи смъртта „, „бавните претопявания на жестокостта и превръщането й в любов”. Макар че нямам точно същите мазохистични склонности като Шахразад, нито съм толкова смело-безразсъдна да си рискувам живота, нито съм схванала важността на идеята на такава младежка възраст като нейната, този смисъл ми е много близък и добре познат като практика. Замислих се, но не се сещам – има ли подобни примери в литературата на Запад?

Имам една молба към Неделя – да напише имена на някои от известните средновековни автори, които не са подписали създадените от тях приказки в 1001 нощ. Искам да ги запомня и като ги срещна някъде да знам, че трябва да се зачета за/в тях, защото със сигурност нещо у тях много ще ми хареса – още не знам какво точно и защо.

От дълго време ми се върти из главата една песен, която исках да пусна на приказките от 1001 нощ. Песента ми казва, че европейците много хубаво-разбиращо приемат светогледа на приказките и реципрочно виждат-възпяват красотата на арабската жена. Оригиналът на песента е гръцки и абсолютно ориенталски. Мелодията се харесва много и на западноевропейския свят – има стотици кавър версии. В оригинала се произнася нещо, като че ли на арабски, нямам представа дали е правилно или само звучи като на арабски. Става дума за прочутата „Мисирлу” – „Египетско момиче”.
„Мисирлу, красотата и очите ти запалват огън в сърцето ми, от двете ти устни капе мед, идва ми лудост, не мога повече, ще те открадна от Арабия ...” и т.н.

Първият запис, осъществен в Ню Йорк през 1927 г. - http://youtu.be/LW6qGy3RtwY
Вариантът, който на мен ми харесва най-много, на Михалис Патринос от 1930 г. със заглавие „Мусурлу” - http://youtu.be/1Qd2Nb-oh4I
Вариант на Гликерия, „лелята” от пиеската с Арети, която тук се справя малко по-добре - http://youtu.be/t2F9PnF_VCg

Когато за пръв път в Гърция чух по радиото някой от тези оригинални гръцки варианти, бях много учудена, че се заслушвам с удоволствие в някаква чалга, и дори в един момент се хванах с ужас, че зная какво следва и мога да го изпея. Чак накрая се сетих защо – защото съм знаела тази мелодия от съвсем друг западен и (естествено за мен) рокерски вариант. Никога до тогава не можеше да ми хрумне, че това е гръцка песен, още по-малко, че е толкова ориенталска.
Едно от ранните изпълнения на Дик Дейл - http://www.youtube.com/watch?v=i9rg2uP_xXk
И едно от най-скорошните изпълнения на Дик Дейл, 2008 - http://youtu.be/9UmmbF1Zyvk
Смесен стил от Ана Виси на Олимпиадата в Атина 2004 - http://youtu.be/AURm7GY-Uj4

Днес, по повод последните коментари, ми се появи друга съвременна песен, пак в интересуващи ме напоследък гръко-трако-малоазийско-ориенталски ритъм и стил. Автор на музиката и текста е Танасис Папаконстантину, в изпълнение на елефсинийката с малоазийски произход Марта Фридзила, записано на концерт, има дълго ориенталско соло накрая. Пак сама превеждам, а текстът е много труден, сигурно имам нещо неразбрано добре.
http://youtu.be/7Wy2qObsR2k

Пусти тела

Пусти тела, на времето играчици,
в съня си сте орли, а будни сте войничета.
Пусти тела – резервоари
за жива вода и пенливи бири.

Пусти тела – изгорени църкви,
кафтани на древните грехове на душата.
Пусти тела – бури и тракийски (северни) ветрове,
Веднъж сте благослов, а друг път – беля.

Пусти тела – лунни кратери,
невинни на кръста, Пилатовци над мивката.
Пусти тела – радостни, тъжни,
скрити/тайни лодки/преносвачи към непознатото чуждо (непозната чужбина).

ПП: Сигурно не е възможно тема за любов да мине без сексистки привкус. Човекът е животински вид с два подвида, само полово отличаващи се. Разликите са малко и в една съвсем тясна видима телесна област. В невидимата човешка част, тази, която сме се уговорили да наричаме душа, полови разлики няма. В никоя култура, която обсъжда души (все едно как ги нарича), душите нямат пол. По-големи стават различията във и заради социалните роли на мъжете и жените в определена култура, какъвто е случаят с обърнатите наопаки деятелност на жените и чувственост на мъжете в 1001 нощ. Но наложеното от социалните роли и лично вътрешно присъщото, както намекна Анета, не бива да се обърква, защото и на практика в живота на отделния човек не се обърква. Способността за чувстване притежават всички човешки същества - и мъжете, и жените, а и децата. Тя не е нито женска, нито мъжка. Това, че статистически по-голям брой жени си позволяват да не крият чувствеността си, не означава, че чувстването е женско нещо, и когато някой мъж си позволи да покаже чувствеността си, той нестава жена, нито има женска чувственост, нито проявява женската си част. Той просто употребява един собствено човешки потенциал, който дотогава не е проявявал (може би ограничен от социалните си роли). И ако чувствеността е по-силно свързана с тялото и биохимичните процеси в него, и по биологически причини наистина може да е по-присъща на жените, то как деятелността може да се определи като природно мъжко качество, и деятелната жена да става мъж? Деятелната жена, която има възможност да приложи деятелността си, също като чувствения мъж, става по-пълноценен човек. Тя мъж не може да стане, освен ако не си направи операция за смяна на пола и не се подложи на съответната хормонална терапия.
Тези „научни” метафори в хуманитаристиката, които приписват пол на разни общочовешки неща, могат да бъдат много заблуждаващи и много вредни на практика, ако човек ги възприеме като реална и истинна природна различност между мъжете и жените или нещата. Затова и не ги харесвам. Ако някоя „любов” се окаже „ужасна и омразна”, това е сигурен белег, че човек се е заблуждавал, не е разбирал, че нещото не е било и не е любов, а друго.
Тема № - 43 Коментар № - 4729 Росица Гичева - 2011-06-09 06:23:12
Драги Жорж, давай да спасяваме кожата, защото жените тук ще ни оплетат в любовния дискурс и от нас ще останат само фрагментите. Виж как Шахриар са го отклонили от най-същественото! Човекът е мислил концентрирано за някаква финална точка, докато лукавата Шахразад го въвлича в капана на многоточието. Ние търсим дефинициите, а любовта не се поддава на дефиниции. Тя самата иска да дефинира нещата и да ги анихилира след това в бездната на собствената си неопределеност. Затова в мъглявия терен на любовта жената се чувства комфортно. Понякога си мисля, че най-голямата заблуда на Адам е мисълта, че Ева е произтекла от него. Не са малко фактите, които сочат обратнтото. На арабски език една от основните думи за "същност" няма маркер за женски род, но родът се оказва тъкмо женски. Доста коварна история. По-смешното е обаче, че една друга дума, която би трябвало да е символ на мъжествеността - думата "халиф", се изписва сякаш подигравателно, с окончание за женски род и на арабски се чете "халифа".

Тема № - 43 Коментар № - 4728 Велин Белев - 2011-06-09 00:46:16
Когато прочетох откъса от Платоновата “Държава“, предложен ни така щедро от Георги, не само ме зарадва това, че сега можем да се върнем към темата за това как душите избират телата си, но в същото време ми помогна да се замисля, че моят коментар насочен към добродетелите интелигентност и дълбочина на чувствеността е твърде недостатъчен за да се насочи към някакъв извод. Може би съвсем не е редно да се противопоставят мъжкото и женското начало, защото и двете несъмнено присъстват във всеки един от нас. Но аз се опитах да говоря не толкова за мъжете и жените по принцип, колкото за това какви различни роли са задължени да изпълняват в обществото в различните исторически контексти. В литературния текст мъжът и жената са по-скоро многопластови и никога не значат само едно нещо - по-скоро означат толкова неща и то все едновременно.

Защо понякога човек отделя едни неща и се заглежда в тях и така загубва погледа си върху други и дори върху цялото? Някой път гледаме един текст като го фиксираме пред себе си чрез очила за късогледство или далекогледство, докато един ден се научаваме да го разбираме независимо от това какви очила носим.
Тема № - 43 Коментар № - 4725 Aneta de la Mar - 2011-06-08 01:33:31
Следя разговора между Неделя и Анета и се питам за следното: това, че жените в приказките са по-борбени и изобретателни от масата жени в живота, това, че мъжете са по-чувствени от редово нечувствените, това, че изневярата е нещо интригуващо, а любовта само красиво и високо преживяване – тези качества от самите неща ли идват или от литературата? Патосът на Анета е, че идват (или могат и трябва да идват) от самите жени, от самите мъже, от самата любов. Неделя не съм сигурен какво смята, но, изглежда, подкрепя Анета. Въпросът е, дали чрез този патос не се поддържа разбирането, че жената е отгоре до долу, отпред и отзад само жена, мъжът е отгоре до долу мъж, любовта само любов, изневярата просто изневяра.

Което, според мен, литературният текст, независимо дали гръцки, арабски или модерен, оспорва. Като се заяжда с твърдите и окръглени предикати, той изважда наяве и усилва в нещата качествата, които във всекидневния дискурс са смълчани; един вид съживява тяхната вътрешна слоестост и подвижност. Така в приказките мъжът е по-чувствен, но като е по-чувствен и влюбен, е също така по-женствен и крехък, което той си забранява да бъде в делничния си живот, за което не се поощрява да говори – за женското в себе си, което иначе непременно се обажда тук и там. По същия начин и жената, ставайки по-деятелна, се отказва донякъде от това, да бъде разпознавана само като жена, каквато особено днес се бори с всички средства да бъде.

И накрая любовта. Че сме склонни да я виждаме като ценност сама по себе си, ясно. Но литературата прави с любовта нещо повече от това да каже "я, любов!": първо, използва това, че любовта поражда събития, за да моделира някакво протичане на време и по този начин имплицитно казва, че важното на любовта е не хубавото и красивото в чувството да си влюбен и обичан, а това, че любовта е един от най-мощните източници за изпълване на човешкото време със смисъл; и второ, за да може да се разгърне като протичане и модел за смислено време, литературният текст, който се занимава с любовта, показва, че любовта е съставена от повече, насочени в конфликт една срещу друга любови, някои от тях съвсем ужасни и омразни, ако бъдат гледани сами по себе си.

Та така, можем да оставим разговора да тече в търсенето на разликите между едно или друго в една или друга култура. Което не изключва, че трябва да похвалим Неделя за нейната мекота и настроеност да вижда по-често прилики – както хубаво я е похвалил Велин. Молбата ми е към Неделя: да ни представи една приказка като протичащ по епизоди текст и като го направи, да извади от него динамиката в означаването на тялото, жената, мъжа, любовта. За да имаме приказка, със сигурност имаме и такава динамика.
Тема № - 43 Коментар № - 4723 ГГ - 2011-06-07 16:56:35
Благодаря, Неделя, за това, което написа по въпроса за жената и любовта. Радвам се да чуя, че “противно на очакванията и нагласите, тя [жената] е активна, борбена и изобретателна“.

Също ми се струва, че си много права, че Шахразад би трябвало да се приеме като множествен образ, в който намираме както разказвача изобщо, така и жената изобщо, а може би и други неща. Сравнявайки жената от Елада, за която говорихме преди една сесия, с жената, която виждам през приказките на “Хиляда и една нощ“, разбирам, че има нещо различно в мястото, което те заемат в две немодерни общества. Но разликата не се състои в това къде са застанали в йерархичната стълбица на обществото, защото определено жената е зависима от мъжа социално и материално и в двата исторически контекста. Но начина, по който тази жена ползва своята интелигентност в арабско мюсюлманския свят е определено по-свободен отколкото в древна Гърция. По тази причина мисля, че Шахразад е събирателен образ именно на развитието на интелигентността на жената и като казвам интелигентност имам предвид проявата ѝ във всички сфери на живота: от образование до намиране на подход как да се излекува един мъж от ‚нелюбов‘ и как да се говори за това, чрез създаването на текстове по темата – приказките от “Хиляда и една нощ“. Тази голяма тема, за интелигентността на жената, присъства във всичките приказки, но и в тази ,голяма приказка за Шахразад и Шахрияр‘, която обрамчва останалите и създава усещането за построяването на смисъл не като аритметично събрани смисли от всички текстове, а като корпус от текстове обединени чрез един по-голям смисъл, който постоянно присъства и се подновява в останалите текстове.

Когато говоря за това колко е важно жените да бъдат интелигенти, не смятам, че това е само едно пожелание, а нещо много повече. От погледа ми на съвременен човек, живеещ в т. нар. модерно общество, стигам до извода, че по този начин могат не само да се измерват сегашните и предишни общества, но и да се мисли за тяхното развитие. Но ако мислите, че затварям погледа си и виждам само жените, в смисъл, че вървя след някакъв определен феминизъм или нещо подобно, това определено е далече от истината. Когато открих колко е важно за жената да постигне, да притежава, да се стреми в живота си към една естествена и свободно оформена интелигентност, се запитах, ами тогава от какво има нужда мъжът? Моето лично мнение е, че това, от което най-много той се нуждае е да се свърже по-свободно с чувствата си и да не се страхува от тях, да си позволи да се радва на тази връзка без да бъде манипулиран от жените или да се смущава, че други мъже биха го критикували. Ако жената има нужда да постигне и развие една широка и не само научна интелигентност, то именно мъжът, който знае какво е чувствен свят от собствен опит и не се плаши да плува в него, може да различи кога една жена манипулира заради някакви интереси и кога не става въпрос за това, ами за нещо различно.

Нека да се върнем на приказките: Шахрияр е бил излекуван от Шахразад от болестта си. Или казано по друг начин, този, който не е знаел как да се свързва с чувствата си и затова не ги е владеел и те са станали негов господар чрез ревността, гордостта и жестокостта е научен да чувства и вече може да го прави без да се страхува, че Шахразад ще го измами и така нарани. Затова Шахрияр не убива Шахразад и ние днес можем да четем днес тези приказки.
Тема № - 43 Коментар № - 4722 Aneta de la Mar - 2011-06-07 10:12:55
Колко хубаво го е казала Неделя и колко хубаво е също, че не се е изкушила да вложи нотки на феминизъм в своите наблюдения върху ориенталската женственост. Цензурата в Египет през онези години издига на ешафода и други големи текстове на арабската култура, в които дори няма и намек за еротика. Това не оправдава разбира се кресливия тон на някои западни среди по отношение на ориенталския консерватизъм, тон, зад който се крият обикновено съвсем други мотиви.
Тема № - 43 Коментар № - 4721 Велин Белев - 2011-06-06 16:00:38
Здравейте отново!
Анета очаква от мен отговор на няколко въпроса, свързани с начина, по който приказките представят жената и любовта. Моите отговори са съвсем близо до нейните предположения. Наистина възхвалата на любовта в приказките от „Хиляда и една нощ” не съответства на нормативните представи, наложени от мюсюлманската традиция. Приказките осъждат и наказват по своя си приказен начин прелюбодеянието като грях само ако е породено от нечисти и похотливи намерения. На изневярата се гледа по-скоро позитивно във всички случаи, щом е предизвикана от любов.

Когато преди време четох историите в първоначалния им вариант, за възрастни, аз също се изненадах от смелостта, с която те разрушават наложените от традициите нормативни граници, от лекотата, с която създават един опаков свят. В него липсват сподавености, несвободи и невъзможности, а арабската и мюсюлманската култура се оглеждат като че ли в обърнато огледало. И тогава не е изненадващо, че приказките издърпват в центъра на този опаков свят любовта и жената с цялата й ясно осъзната женственост. Същевременно, противно на очакванията и нагласите, тя е активна, борбена и изобретателна. В тази връзка мисля, че „Хиляда и една нощ” е книга за любовта, въпреки назидателните и развлекателни елементи в нея. Защото освен многото истории, които Шахразад разказва в стремежа си да разтегли времето и да отложи смъртта, има една друга, по-скоро премълчана и това е личната й история с Шахрияр, приказка за бавните претопявания на жестокостта и превръщането й в любов. Склонна съм да приема, че Шахразад е множествен образ, на разказвача изобщо и на жената изобщо, доколкото по-късно нейната фигура се разпада в други фигури. Също както началната приказка-рамка е разказ за любовта, в който се натрупват, преплитат и завързват множество други истории за любов.

Относно жените наложници – много от тях са били носители на изключително висока култура и е възможно част от любовните приказки, които са и най-красивите в сборника, да са създадени именно от жени. Една от най-често повтаряните думи в тях е думата „копнеж”, а копнежите често се раждат от неосъществимостите и несъгласията, от потъванията в неискани реалности, неразпознати като собствен избор.

Искам тук да благодаря на Роси за търпението й и за милите думи. Не успях да преценя много добре кога е уместно да вмъкна коментар и сега ще се опитам да й отговоря съвсем накратко. Със сигурност в арабската култура се поставя ясна разграничителна линия между традиционния арабски фолклор и приказките от „Хиляда и една нощ”. Те се смятат за междинен вид литература, текст, който работи винаги на границата – между устната и писмена повествователна традиция, между високите и ниски зони на литературата. Освен анонимни истории, в него са открити много текстове на известни средновековни автори, които не са ги подписвали, понеже „Хиляда и една нощ” винаги е съществувала в сянката на класическата арабска словесност, определяна като несериозна литература и произведение с не особено висока художествена стойност. За мен – един самотен текст в арабската култура, много дълго отричан и цензуриран. Мисля, че последно през 1985 г. египетски съд нарежда изземването на нови нецензурирани издания на книгата, а отделът по морал към Министерство на вътрешните работи дори завежда дело срещу ливанското издателство.
Тема № - 43 Коментар № - 4720 Неделя Китаева - 2011-06-06 15:16:14
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116040

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128162

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180940

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA