| СВОЕОБРАЗНИЯТ КРИТ |
|
 |
ВЛАДИМИР МАРИНОВ
След дългата и разгорещена дискусия за трагическите прекалявания и тиранията на Ерос, от страх да не ни сполети подобно наказание свише, решихме да почетем на време и по подобаващ начин могъщите и отмъстителни богове на средиземноморското лято. Публикуваме кратък текст, разказващ за скорошно пътуване до родната земя на Федра – Крит, с който ще се опитаме да просветлим поне малко мрачните краски в картината на острова, долавящи се и в „Иполит”.
Между 4 и 8 май тази година, в разгара на Гергьовденските чествания и паради у нас, група преподаватели и студенти от НБУ шестваха по необикновените пътища на остров Крит. Малкият им празник се проведе в рамките на пътуващия семинар по старогръцка култура, воден от проф. Петър Димитров, с когото – по една или друга от дестинациите – повечето форумци са поемали на път. Целта и сега беше същата: пътешествениците да разберат повече за класическата цивилизация на местна почва и в жив разговор, а не толкова в аудиторните зали или читалните. Независимо от редуващите се емоции и впечатления, мисля, че накрая всички се прибрахме в подгизналата от мъгла и дъжд София някак по-чувствителни към контекста на онази слънчева и топло-пъстра елинска действителност, която тема след тема се случва да разискваме тук.
Каквото и да кажем за самия Крит, ще бъде малко. Подобен на гърба на огромна риба, потопила се в морето между Европа, Азия и Африка, островът на цар Минос безспорно притежава впечатляващо своеобразие. Това своеобразие е подтикнало предгръцките му обитатели – минойците, да строят импозантни дворцови комплекси с пурпурни колони, със стилизирани рога на бик по покривите и с най-колоритните стенописи от древността, които бяхме виждали. Пак то е пленило първите гръцки заселници – ахейците, и ги е накарало да възприемат местния начин на живот, точно както се случило по-късно и с елинските пришълци през Омировата и архаическата епоха. Същото това своеобразие, наслагвано и преобразувано през времето, посрещна и нас. Бяхме ли готови за него?
Като учени и учещи хора, за част от видяното имахме предварително знание или поне очакване. Въпреки гълчавата на туристите и задуха от прашния ремонт се докоснахме до световноизвестните експонати в Археологическия музей на критската столица Ираклио: фрагменти от дворцови фрески на почти четири хиляди години; още по-стара керамика, създадена с удивително внимание към детайлите; статуетки на богини с шарени дипли, разголена гръд и змии в ръцете; знаменития диск от Фестос, разочароващо малък на фона на научната му слава; както и един богато изрисуван саркофаг от Айя Триада, представящ тържествена процесия, за детайл от който професор Димитров и студентка започнаха концептуален спор. После обходихме колосалната възстановка на Кносоския Лабиринт, направена с много въображение и цимент от сър Артър Еванс. Възхитихме се и на следващата цитадела, изградена във вид на манастирско общежитие – тази във Фестос, от върха на която се открива гледка както към вечно заснежените върхове на Ида и Левка Ори, така и към заслепяващите отблясъци на Либийско море откъм близкия залив. Видяхме прочутите каменни плочи с писаните закони на Гортин, снимахме се на варовиковите блокове в охра от минойския дворец в Малия, разположен на метри от приказния плаж и безбрежно синьото море, изобщо – насладихме се на изключителните гледки, откриващи ни се почти на всяка крачка из острова...
Други неща се оказаха част от неочаквания, но типичен облик на днешен Крит: да речем, мъничкият, но много богат музей в Сития, до който пътувахме през най-внушителните и невъобразимо красиви крайбрежни панорами почти половин ден само за да хвърлим бърз поглед върху изложеното, тъй като на острова музеите работят едва до 3 следобед; още крайбрежните заведения на „руската мафия”, предрешени като уж изискани рибни ресторанти или нощни клубове, в които видяхме да се подвизават съмнително едри и общителни славянки; както и официалното разписание на (между)градския транспорт – гордите и климатизирани „Минойски линии”, обслужващи и най-отдалечените кътчета в Крит, – което също толкова официално не се спазваше с писменото извинение, че по прекрасните и почти пусти пътища на острова често възникват ужасни задръствания. Не мина и без разправии с киселите пазачи в Кносос, които се опитваха да разобличат и разпръснат подозрителното ни разговорливо струпване около този или онзи обект под юрисдикцията на местните екскурзоводи.
В цялото това прекрасно смесване, което Крит предлага, открихме и шарена родна следа. Срещахме български колонисти на всяка крачка – в хотела, на улицата, в автобуса, дори на картофените ниви, покрай чиято вулканично червена земя се случи да преминем в близост до Малия. Повечето от тях ни се оплакваха от тежкия си живот, а когато последния ден по пладне, под пряката угроза от окончателно слънчасване, подминахме на бърз ход с любезно-пестеливото „Добър ден” поредната наша картофоберачка, чухме разочарования й извод, че „българите навсякъде искаме да си останем непознати”. Да, но имахме късмета да се срещнем и с Янко от Димитровград, съвременен критски аед от ромско потекло, чиито стари градски песни, изпълнени под съпровода на гъдулка, някои западноговорещи туристи приеха с възхита за автентичен елински фолклор едва ли не от времето на Демодок и Омир. Коя България и кои българи?
Това накратко е своеобразният Крит, който видяхме – мястото, отгледало и Зевс, и Минотавъра. И ако на отиване островът сякаш нарочно се беше скрил от авио-погледа ни под гъстите облаци, сюрреалистичното отлитане от крайбрежното летище на Ираклио в ясния неделен следобед не остави и капка съмнение, че с Крит ни свързва кратка, но красива и висока връзка – точно какъвто беше и полетът ни до София.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Решил съм да предложа нов текст по темата за простото и сложното. Пиша, нещо става, в друго не успявам. Изобщо бавя се. Затова предложих да публикуваме пътеписа на Владимир. Не бях го прочел в “Дневник”, Георги ми го похвали. Сега, като прочетох, разбрах, че неговата похвала съвпада с доверието, което имам в стила на Владимир. Като казвам стил, имам предвид ето това умерено точно изреждане, деловитото преминаване към следващото, свързването в кратки образи-определения на видяното и почувстваното с истината за толкова трудни за представяне предмети като целия Крит и редуващите се зървания на далечни хоризонти в дългото пътуване към Сития.
Стилът е друг вътрешен текст, който носи външния. Този вътрешен текст, разбира се, не винаги е налице. Има много текстове, които кой знае защо гледат да нямат вътрешен текст, текстове, които само разбират или само представят това, за което говорят. Има и такива музикални текстове. В ранните творчество на Моцарт е пълно с такива едномерни упражнения-подготовки за по-късните му двумерни текстове със стил. Има проблем обаче и когато този стил е налице. Защото той може да е привлекателен и да радва, както в случая мен ме радва стилът на Владимир, но може и да прогонва, и то така че прогонените да смятат, че не приемат казаното, докато всъщност не приемат стила.
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4967 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-07-22 09:45:48 |
|
|
Обичам да чета коментарите на Анета, а също така и да я наблюдавам, как реагира на различни ситуации, защото за годините, в които не е била в България, тя е развила едно остро чувство, различно от начина, по който се реагира тук. По същия начин наблюдавам и текстовете на професор Богданов, защото те също са различни от българската среда. Въобще живеенето с хора, за мен, е нещо много интересно - едно и също нещо се разбира по различен начин. Така, по отношение на "Иполит" и двусъбитийността, професор Богданов каза - че всеки от героите там има свое различно начално събитие - за всеки нещата започват заради различно нещо, движат се заради различно нещо. Тогава как да приложим контекста на "Иполит", когато в една и съща среда - всеки завършва различно? В миналата тема, Анета каза много хубаво в последния си коментар: "Има много противоположни позиции, които трябва да съвмести този хоризонт, както на нас, читателите днес, така и на зрителите тогава там в Древна Елада. Затова е важно да се разбере кой “чете“ тези отношения и как ги чете, преди да се оцени как са разтълкувани и как да се разтълкуват. Как Иполит “чете“ поведението и аспирациите на мащехата си, как Тезей гледа на жена си, как Федра гледа на страстта си, на Иполит, как зрителите, които са гледали първата постановка на “Иполит“ оценяват втората."...
Този коментар отново ме върна към въпроса, защо зрителите от първата постановка са поискали дойката да разкрие тайната - дали, защото чрез нейния образ са могли по-лесно да достигнат до средата на случващото се, чувствайки я като по-близък до себе си персонаж - или защото са искали да опазят Федра? Зрителите от първото представление правят нещо, което има огромно смислово значение - те променят човешкия израз на този, който показва-открива скритото.
След като прочетох отново "Иполит", за да получа обещаната ми от професор Богданов реалност, това, което се случи най-вече, е, че открих отново този момент на показване-откриване на скритото, също като в прекрасния текст за изневярата на Афродита. А тази реалност върна отново въпроса: “Любовни разкази ли са любовните разкази?” Афродита и дойката в "Иполит" правят същото, което прави Хефест в "Одисея" - наблюдаваме един и същи момент, в който целта е "да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки". При Платон почти навсякъде разбирането и любовта съвпадат и се означават силно едно с друго, но носи ли любовният разказ, и въобще любовта, тази тежка задача - да отговаря за разбирането и пораждането на гледна точка? Спира ли любовта, подобно на писмения текст, една реалност, която изисква да бъде разбрана?
В сегашната тема Анета казва друго нещо, което е много силно - за грешката и как Тезей не сменил платното и защо стават такива грешки. Буквално свлича мита. Трагедията също свлича мита, бях изумена колко много неща са развалени в "Иполит" - и на фикционално, и на теоретично ниво - родовото проклятие, устното говорене, фигурата на царя, фигурата на трите желания... Добре, но защо след като този кораб преминава и през диалога за смъртта на Сократ, там отново никой не следи за възможните грешки, чието отстраняване би спасило Сократ... Градът ще бъде чист докато корабът не се върне!? Корабът се връща за пореден път и въпреки мита, "бащата" пак умира.
И така - имаме сложна схема - любовният разказ работи за разбирането - за да постигне разбиране, той разширява сюжета с привличането на повече персонажи - по този начин любовният разказ показва различни гледни точки към проблемите, по които работи - от друга страна, обаче, привличането на повече герои в разказа - маркира жанра на малкия разказ, откъдето може би идва и логиката, че този, който трябва да покаже скритото, е не някой бог, не царицата - а дойката. По този начин разказът успява да бъде по-истински и да крие литературата. При Херодот обаче се получава нещо друго - в историята на Кандавал и Гигес - събирането на повече персонажи се възпира, по същия начин се разпръскват и събралите се в Сарди герои – тези около любовната история на Ксеркс... Докато пътувахме из Йония, миналата година, си мислех точно за това – дали Херодот не е бил нещастно влюбен докато е правел “Историята”, защото над разказа му се отключват значения, които държат да покажат, че са нещо различно от литературата? Нито Крез, нито Ксеркс биват наказани – и двамата остават живи и продължават, което означава, че както родовите, така и божествените трансценденции в един момент се изключват; освен това – невъзможността, героите в любовните разкази да се увеличат – показва, че е липсвало разбиране, но за кого – ако в цялата история любовните разкази работят по нарушена схема?...
Е, така е с пътешествията, човек все си мисли...
Текстът на Влади е много хубав и носи неговата вътрешна светлина и лъчезарност. Лично аз, вместо да търся контекст, по-скоро като момчето от "Приказка без край" бих се затворила на някой таван и бих чела текста... дори и да не отида на Крит... Та в тази връзка, Влади, искам да обърна внимание, че въобще не е необходимо да ни тревожат любовните прекалявания и тиранията на Ерос, защото всичко, което те правят, е да работят за разбирането. Може би и затова... Вера Мутафчиева в "Белият свят" казва, че всеки истински пътепис трябва да бъде обяснение в любов. |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4963 |
|
vesselina vassileva - 2011-07-21 07:36:56 |
|
|
Музикалната пауза е тази
http://www.youtube.com/watch?v=Ealy0P7bicQ&feature=share |
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4961 |
|
Анета де ла Мар - 2011-07-20 23:14:58 |
|
|
Спомням си, Владимир, как прочетох преди години, че названието на Егейско море идва от една тъжна история. Тезей, като истински герой-воин, видял сметката на минотавъра не без помощта на една хитроумна жена Ариадна, но се заплеснал и забравил да смени платното на кораба си, с който се завръщал в родината си, Атина. А имал уговорка с баща си, който бил притеснен за успеха на начинанието в Крит. Та, Тезей не сменил платното на кораба си с бяло и горкият цар помислил, че синът му е бил убит. Хвърлил се в морето и затова това море се казва така. Като четох твоя текст си мислих за това, защо стават такива грешки. И ето, че не е само една грешка - Тезей става причина за смъртта на сина си (Х)иполит, както разбрахме от предишния заглавен текст. Добре, че Егейско море не се казва Тезейско море, но въпросът ми е това грешки ли са?
Този коментар беше написан за да отговоря на проф. Димитров, но реших да го пусна в новата сесия за да направим връзка между двете, както предложи Георги.
Проф. Димитров, позволете ми да не Ви противореча, но да не се съглася с Вас. Да, ние сме мъже и жени във Форума, но не защото се ДЕЛИМ на такива, а защото се СРЕЩАМЕ като такива тука във Форума. Внасяме разнообразието на нашите полови различия и може би затова не точно делбата ни дели, колкото срещата ни среща. И ето, дори се наричаме “форумци-колеги“ – нямаме нужда от думи в мъжки и женски род. Но всяка една тема за половете е трудна работа за обсъждане, защото, ако човек не бива провокиран да разбере другия пол, кел файда че носи полът, който носи! Нима може да се разбере другия пол, ако не се надхвърли ограничеността, която ние дошла с това, че се оказваме, че се раждаме и израстваме в единия или другия? Няма да навлизам в тази тема по-дълбоко, проф. Димитров. Но ще призная, че ме впечатли, това, което казахте за Еврипид - че постига една особена реторика на гениален защитник на женските права в края на класиката в Атина. Това определено събужда интереса ми да прочета и други негови текстове и няма как да не Ви благодаря за поканата да се запозная със семинарите на групата по класически студии. Вече познавам семинарът на проф. Богданов и темата за античността определено все повече ме изважда от традиционни места за познания, с които обикновенно се занимавам. Разбира се, ако има и пътуващи семинари с вас – това би било нещо толкова одисеевско, че няма как да кажа “не“ .
Що се отнася до “идеята за заедността“, която понякога ми идва по-доста нестандартен начин за западното мислене, това е част от нещата, които влязоха в мене благодарение на срещите ми с индианските общности в Латинска Америка. И едно такова друго виждане понякога доста ми помага да обогатя европейската ми култура с нещо, което в началото беше само “чуждо“, “не мое“, но ето, че с времето се превърна все повече в част от мене. Един нов начин да гледам на света, който изграждам с времето и с който вървя по света за да го опозная.
За властта и свободата - определено също имам директни наблюдения от латиноамериканското общество. Макар да не е лесно да се обобщи с няколко думи как се живее, прави, дава и реализира една свобода, дори - а какво е свободата, всъщност, ако не я мислим само в парадигмата на властта - то изживяването на латиноамериканците като свободолюбиви хора е нещо, на което съм свидетелка отдавна. Но със сигурност не става въпрос за свобода във всички сфери на живота. В някои, като например, свободата да се изразяваш с много думи, да строиш дискурс на основата на многословието и по-скоро да пристъпваш правилата кое е правилно и кое не, но да раждаш изказ все по-богат и значещ, ето това е празник да се чуе, да се види, да се преживее, да се прочете. Празник, в който си приканен да участваш наравно с другите, независимо, че испанският език може да се окаже нероден твой език. Свободата е една голяма тема. Не казвам нищо ново, но по самия начин как говорим за свободата дори се разбира дали сме свободни и как я живеем. Тези дни, проф. Димитров, срещнах една такава фраза, която записах в дневника си на интересни мисли и не спирам да я мисля и досега: “La libertad es quien somos“ (“Свободата е кои сме“).
За “(Х)иполит“: впечатляваме как авторът, който неминуемо попада под цензурата на общинската управа, намира литературни стратегии за да каже неща, които не може да каже, поради това, че е неминуемо ограничен от оценяващите, решаващи съдбата на тази творба. Не мисля, че Еврипид пише заради удоволствието от писането, но неминуемо не пише, защото не познава удоволствието да се изкаже в писмено слово. Но ми се струва, че той е намерил подход в това ограничено пространство, което се създава между властта, която взима решения коя трагедия ще гледа демосът и изживяването на свободата от тези, които са свободни хора в онова антично общество. Вие го казахте, проф. Димитров – свободните хора реагират пред властта, която тегне над тях. Тези, които не реагират са хора, които не се изживяват като свободни дори и да имат права в гражданско общество, да са научили законите на това общество наизуст и т.н.
***
Георги, май темата за прекаляването се оказа една толкова човешка тема за всички нас.
Лято е и е време за една музикална пауза за всички форумци.
|
| Тема № - 45 |
Коментар № - 4960 |
|
Анета де ла Мар - 2011-07-20 22:44:41 |
|
|
|
