БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Подстъпи към безсмъртието в един фрагмент на Сафо*
Миглена Николчина

Следата, която оставям едновременно означава за мен моята смърт, предстояща или вече дошла, и надеждата, че тази следа ще ме надживее. Това не е амбиция за безсмъртие, това е фундаментално. Имам  това парче хартия, напускам, умирам, невъзможно е вече да променя тази структура, това е неизменната форма на живота ми. Всеки път, когато пусна нещо, живея смъртта си в писането. Екстремен процес, полагаме усилия, без да знаем на кого поверяваме нещото, което оставяме след себе си. Кой и как ще наследи? Това е въпрос, който днес е по-уместен от когато и да било.

Жак Дерида. Последното интервю


Фрагмент 55 на Сафо е достигнал до нас чрез Стобей. Плутарх цитира части от него на два пъти, като в единия от случаите твърди, че той е адресиран към необразована жена (същото твърди и Стобей), а в другия случай – към богата жена. В този фрагмент Сафо, която другаде се описва като блага и незлоблива, е доста сурова. Както уместно отбелязва Ан Карсън, “стихотворението на Сафо заплашва жената със заличаване, което след това осъществява, като не споменава името й.”(1)  Фрагментът всъщност тържествуващо си представя другата жена мъртва:

Κατθάνοισα δὲ κείσεαι πότα, κωὐ μναμοσύνα σέθεν
ἔσσετ᾽ οὔτε τότ᾽ οὔτ᾽ ὔστερον. οὐ γὰρ πεδέχεισ βρόδοων
τῶν ἐκ Πιερίασ ἀλλ᾽ ἀφάνησ κἠν᾽ ᾽Αῖδα δόμοισ
φοιτάσεισ πεδ᾽ ἀμαύρων νέκυων ἐκπεποταμένα.

“Ти ще лежиш напълно мъртва завинаги и няма да има спомен за тебе нито тогава, нито по-късно, защото ти нямаш дял в розите, онези от Пиерия, и дори в царството на Хадес ще се скиташ незабелязана, пърпайки сред бледните сенки.”(2) 

За разлика от други, големи или малки, откъслеци от творби на Сафо, този като че ли не предлага особено сериозни затруднения пред преводача. Розите от Пиерия са със сигурност музически творения – Пиерия е планинска област в северна Гърция, където богинята на паметта Мнемозина ражда Музите. Малко грубичко, Сафо си представя жената, към която се обръща, мъртва и забравена, тъй като не е имала нищо общо с музите.


Дял в розите

И все пак тази прозрачност подвежда, тъй като прикрива загадъчното опако на казаното. Ако смърт и забрава следват от нямането на дял в розите от Пиерия, какво следва от имането на такъв дял? Трябва ли да виждаме смъртта и забравата на съперницата на фона на възможността за тяхното надмогване? Ако “ти” ще си мъртва, понеже нямаш дял в розите, значи ли това, че “аз”, имайки такъв дял, няма да бъда? Ако аз безгрижно ти напомням за твоята неизбежна смърт, значи ли това, че аз някак си ще избегна положението някога да легна мъртва? Или просто значи, че мене ще ме помнят, а тебе – не? Освен това, твърди се, че и в селенията на Хадес жената без дял в розите ще бъде незабелязана. Тя е незабелязана тук и сега, тя е незабелязана в момента на смъртта си и след това, но и там, в подземното царство, тя ще бъде незабелязана. Ако допуснем, че нещата, които ще се случат на “ти”-то в стихотворението, различават това “ти” от “мене”, защото аз имам дял в розите, стихотворението предполага следните твърдения:

“Аз никога няма да лежа мъртва и за мене ще си спомнят сега и винаги, защото аз имам дял в розите, онези от Пиерия, и дори в царството на Хадес няма да се скитам незабелязана.”


Единствено или множествено число

Тук се долавя аурата на хюбриса – хюбриса, от който толкова се плашат и който толкова често извършват в старогръцката култура. Уверенията на Сафо, че няма да се опитва да докосне небето (фр. 52), показват, че мисълта да докосне небето все пак е хрумвала на жената, на която Афродита тича на помощ, обръща се към нея по име и я изслушва в сънищата й. Ако въобще има поети, уверени, че дарът на боговете не следва да ги порази като светкавицата, която овъглява Семела (срвн. стихотворението на Хьолдерлин “Към поетите”) – Сафо ще да е една от тях. Ти си далече, но думите ми те връщат при мене, разделяме се, но радостите, които преживяхме заедно са завинаги, страдам, но гласът ми създава мигове на неунищожимо блаженство – как бих могла аз, която разговарям с боговете, да се окажа подвластна на старостта, смъртта и забравата?

Имплицитните претенции на фр. 55, забележителни с хюбриса си, биха могли обаче да бъдат разчетени и в единствено, и в множествено число. Поради фрагментарния начин, по който е оцеляла старогръцката лирика, често пъти не е лесно да се знае със сигурност кой говори – или пее. Дали поетът – поетесата –  говори от свое име или от името на някой друг (надгробните надписи, например, ни говорят от първо лице)? При това текстовете на Сафо биха могли да бъдат изпълнявани от хор, който казва “аз” като част от всички останали, или от солистка, която казва “ние”, за да включи и други в твърденията си. Тъй като почти винаги четем фрагменти, винаги има известна доза неяснота как трябва да се чете “аз”-а или “ние”-то. Отвъд неяснотите обаче несъмнено е, че винаги става дума за кръжене между единичното и множественото в тесния кръг от приятелки, който лириката на Сафо често предполага. Вместо да жалим фрагментарността, бихме могли просто да се оставим на омайващата пластичност, на хипнотичната втечненост на “аз” и “ние”. Тази втечненост – втечнеността на сливането и разделянето на пеещи гласове – отстъпва на крехка и чуплива самотност в моменти на криза (“езикът ми се счупва в мълчание”, фр. 31) или предизвикателство (“някои казват... но аз казвам”, фр. 16) Удоволствието като че ли умножава субекта, болката и мисленето му налагат единствено число - единствено число, което на свой ред се подлата на конфликти и разделения (“не знам какво да правя, имам две души”, фр. 51). Във фр. 147, който би могъл да бъде прочетен като едно от експлицитните изказвания на имплицитните твърдения във фр. 55 – на надеждата да те запомнят в бъдещето – “аз казвам” е положено редом с “нас”, които ще бъдем помнени:

Μνάσεσθαί τινά φαμι καὶ ὔστερον ἀμμέων.


Казвам, че дори и сетне хората ще си спомнят за нас...

Във фр. 55 думата, която преведох като “имам дял”, предполага съвместно владеене или употреба на нещо. Розите от Пиерия следователно предполагат заедност на притежаването или употребата им: човек не може просто да ги притежава, човек има дял в тях. Така че имплицитното безсмъртие във фр. 55 се отнася не само да “мене”, но до “нас”:

Казвам, че дори и сетне хората ще си спомнят за нас,
които имаме дял в розите...


Жените и безсмъртието

Множественото число, което препраща към кръга от ученички и приятелки на Сафо, налага на вниманието един друг вид хюбрис. Сафо, чийто живот и дело обхваща границата между седми и шести век пр. Хр., е сред най-ранните старогръцки поети, достигнали до нас. Тя предхожда с около век Пиндар и неговите възхвали на величието на поета. Тя предхожда също така философските идеи за безсмъртието, които, както правилно се посочва, не биха могли да произтичат от омировите представи за душата и безрадостното й задгробно съществуване. Орфическите тенденции понякога се проследяват назад до седми век пр. Хр., но това датиране и приложимостта на тези идеи спрямо Сафо могат да бъдат само обект на догадки. Какъвто и да е бил случаят с тези несигурни тенденции, вижданията на Сафо за смъртта и безсмъртието трябва да се преценяват на фона на господстващите героически ценности на епическия свят.

Тези ценности по правило изключват жените от устройствата, които компенсират мъжете за смъртността им. До такава степен жените са лишени от “дял” в тези устройства, както в епическия сват, така и по-късно в ценностите на полиса, че в изследването си на елинското отношение към смъртта Катерина Колозова оправдано задава въпроса дали жените (както робите и чужденците) са притежавали каквато и да било утеха в лицето на унищожението.(3) Преработката на епическите приоритети в лириката на Сафо съдържа концептуални измествания, които се противопоставят на това изключване. Като смъртно същество, но и като жена, Сафо търси път отвъд смъртта и забравата. Иначе казано, тя концептуализира безсмъртието по начин, който да го направи достъпно за жени. Иронията е там, че макар тенденциите, които тя първа артикулира, да надделяват, валидността им за жените и ролята на Сафо за тяхното разработване биват изгубени.


Да те забележат в отвъдното царство

Рано или късно всеки ще лежи мъртъв – старогръцката култура непрестанно подчертава тази човешка участ. Сянката на безименната жена – незабелязана, неразпозната и може би въобще лишена от облик – скитаща се сред бледите сенки на мъртвите принадлежи на визията за подземното царство, която намираме у Омир и която оцелява до късната античност въпреки орфическите тенденции, от една страна и, от друга, развитието на философските идеи. От това, което знаем, много е вероятно в задгробния свят сенките по принцип да не разпознават никого. Райнер Мария Рилке се придържа към това виждане в стихотворението си “Орфей, Евридика, Хермес”: когато Хермес тъжно казва на Евридика “Той се обърна” (обръщайки се назад, за да се увери, че сянката на Евридика го следва, Орфей губи шанса си да я върне в света на живите), Евридика отговаря просто: “Кой?”

Омир обаче не е съвсем категоричен. В епизода с посещението на Одисей  в Ереб, ударението върху ефектите на Лета и забравата (според орфиците те могат да бъдат отбегнати от посветените) не е последователно. Сенките на мъртвите, които Одисей среща там, помнят собствените си истории и ценят новините, които той им носи. Вярно е, че им е нужно да пият от кръвта на черен овен и черна овца, за да придобият степен на виталност, която да им позволи да разговарят с Одисей. Ако Одисей иска да говори със сянката на мъртвата си майка, трябва да й позволи да пие от кръвта, казва му пророка Тирезий. И все пак Тирезий разпознава Одисей още преди да е отпил от кръвта. Разпознава го и Аякс, който намусено отказва да опита кръвта, тъй като още е разгневен за нещата, които Одисей му е сторил приживе. Виждаме сянката на Ахил щастливо да се отдалечава сред асфоделените полета, след като е чул добри новини за сина си – ясно е, че той може да запомни онова, което му е казано. Получава се, че отказът на сенките да разговарят с редките посетители от света на живите е не резултат на амнезия, а хитрина, за да бъдат нахранени.

Те не могат да се хранят сами, почти са невидими (бледи, смътни, безплътни) и не могат да бъдат докосвани. Одисей е натъжен от невъзможността да прегърне майка си, която го инструктира относно съноподобната природа на душата на мъртвите. Това лишено от вкус, цвят и докосване биване е достатъчно безрадостно. Няма съмнение, че “елинският свят на мъртвите не е място, където кипи някакъв “задгробен живот..”(4)   Като се изключи ахилесовата пета, Ахил е навярно най-популярен с максимата, която изрича пред Одисей, че е по-добре да си слуга в дома на бедняк, отколкото цар в царството на мъртвите. Собственият коментар на Сафо по въпроса е, че ако смъртта не беше зло, боговете биха избирали да умрат. (фр. 201)

И все пак някаква форма на отличие се запазва в отвъдния свят. Одисей веднага я забелязва. Някои са наказани, други са привилегировани. Има и прочути жени – тези, които боговете са обичали и тези, които са родили прочути синове. Одисей е особено любопитен да чуе техните истории. Херакъл даже не е там! При сенките е само подобие на неговата сянка, той самият е в действителност горе, с олимпийските богове. Елисейските полета, едно твърде различно задгробно селение на блаженство и изобилие, се споменават другаде в поемата като мястото за късметлиите. Все още стои открит въпросът за времето на възникване на мистериите, които обещават на посветените блажен живот след смъртта и перспективата на прераждането. Някои изследователи смятат, че е възможно това начало да се изтегли назад във времето до седми-шести век, т.е. до времето на Сафо. Вярва се също така, че западните брегове на Мала Азия, най-близките съседи на родния й остров Лезбос, са центърът, от който тръгват тези идеи. В някои случаи връзката между лириката на Сафо и орфизма (според легендата главата на разкъсания от вакханките Орфей е отнесена от морето до остров Лесбос) се приема за даденост. (5)  Копнежът на Сафо по хладните води на покритата с лотоси подземна река Ахерон (фр.95) е откровено свързан с умора от живота, която отваря пейзажите на отвъдния свят като желана страна. Надеждата й, че притежаването на дял в розите може да те отличи в царството на мъртвите, трябва да се разбира буквално.


Сега и сетне

Омировият мъж има една възможност да възтържествува над смъртността си: като бъде запомнен за геройството си и, за предпочитане, за смъртта си в битка. Запомнянето обаче изисква една друга фигура, самия инструмент на паметта: поета. Така че героят е по необходимост удвоен: той не може да бъде без поета, той е герой-с-поет. Това удвояване е отиграно в “Одисея”, където слепият поет Демодок се появява на пира, за да възпява Одисей, който присъства там и слуша възхвалата на собствените си дела. След това Одисей казва, че поставя Демодок над всички смъртни, поради близостта му с музите. Колкото и високо да е поставен обаче, Демодок се нуждае от това потвърждение от страна на героя си, а също и от месото, което героят отрязва от собствената си порция (все пак оставяйки по-добрата част за себе си, не пропуска да отбележи Омир), за да го нахрани. Героят-с-поет е симбиотична фигура, те ядат от една чиния и споделят едни и същи дела, но у Омир героят е все пак този, който осигурява храната и делата. (6) 

Сафо преосмисля този мъжествен път към безсмъртието чрез един на пръв поглед пределно прост жест: тя еманципира поета от героя. Това може да се стори по-лесно, отколкото е на практика. Конфузията в прочитите на фр.16 илюстрира проблема. “Някои казват”, твърди се в този фрагмент, че конницата или пехотата, или корабите (все артикули от военния Омиров свят) са най-красивото нещо, но “аз казвам”, че най-красивото е нещото, което човек желае. Коментаторите се борят с редица детайли в това твърдение: защо Сафо споменава лидийските колесници като нещо, което някои биха искали да видят толкова силно, колкото тя би искала да види красивата Анактория? Възможно ли е Сафо да говори за бягството на Елена с Парис, без да го осъжда? Е, очевидно е възможно, ако онова, което човек желае е най-красивото, а най-красивото е също и най-доброто – нека тук вметнем, че изобретяването на магистралната елинска идея за калокагатия, за съвпадането на красивото и доброто, също изглежда да принадлежи на Сафо (фр. 50).

Ако най-красивото е онова, което човек желае, то тогава някои може да желаят война, а други може да желаят любов. Превръщането на любовта в ценност бележи фундаментална новост за елинския свят.(7) Ефектът от тази новост е очевиден в стихотворението, където Елена служи за отварянето на съвършено нова гледна точка към Троянската война – тя, която е смятана за най-красивото нещо на земята, вече не е заложница на воюващи армии, а онази, която изоставя всичко, заради нещото, което тя желае. Елена става онази, която дефинира най-красивото нещо чрез собственото си желание, тя става субект на желанието. Добавяйки към войната любовта като възможно “най-красиво нещо”, Сафо създава пространство за женската субектност и върху епическия разказ за герои и битки изписва собствения си разказ за изоставянето на всичко в името на любовта.

Колкото и разтърсващо да е това движение, Сафо не спира до тук. В един завладяващ анализ на стихотворението Пейдж дюБоа посочва, че Сафо иска да отговори на въпроса какво е прекрасното като такова. Отговорът е нещо като дефиниция: прекрасното е онова, което човек желае. “Сафо се придвижва към аналитичния език, към идеята за дефиниция... Способността й да направи това съвпада по време с изобретяването на парите в източното Средиземноморие, в съседна Лидия – една стъпка, която според Аристотел прави възможно абстрактното мислене...”(8) Иначе казано, Сафо не просто заменя войната с любовта, нито пък прибавя към войната любовта като още едно красиво нещо. От позицията на поета, следователно, тя не слага любимата на мястото на героя в симбиозата описана по-горе. По-късните епохи ще го направят – разбира се, по сантиментален, а не по наивен начин, повече или по-малко неискрено.

Сафо е привлечена да направи още една стъпка. Каквото човек желае е също така каквото човек си спомня – в случая Анактория, която Сафо би предпочела да види, а не “вашите” лидийски колесници. А каквото човек си спомня е каквото човек възпява. “Каквото” е само по себе си празно. То може да се изпълни от героя или от любимия –то е отворено. Обичането му – желаенето му – го създава. Като поставя ударение върху каквото човек желае – каквото и да е то - Сафо на практика поставя на фокус поета, който желае, помни и възпява.

Често се е твърдяло, че все още не е любов това нещо, което Сафо възпява, че то е само физиология и чувствено удоволствие. (9) Отговорът е може би, че не любов е целта на Сафо в крайна сметка. Векове по-късно една жрица, Диотима, ще се появи в “Пирът” на Платон, за да твърди, че отвъд това или онова красиво нещо каквото желаем, е безсмъртието.

Сега можем да се върнем към розите от Пиерия. Защото паметта, майката на музите, е делът на поета. Имането на дял не в кои да е рози гарантира оставането в паметта. И по-точно казано, това оставане не следва от имането на дял в розите на Афродита, в болките и удоволствията на любовта, макар че поезията на Сафо непрестанно препраща към тези рози. Имането на дял обаче в онези рози, онези от Пиерия, ще накара хората да те помнят и сетне. Сафо използва позицията си на женски субект на желанието, за да еманципира поета.

Аз няма да лежа мъртва

Това откритие ще пребъде, макар и не за жените. Дали “жените” не са символен резервоар, който подклажда битката за вечно изместващите се хоризонти на човешката свобода? Във всеки случай Сафо прави още една крачка, която, от известна гледна точка, е още по-драматична. Освобождавайки поета от симбиозата му с героя, тя се опитва също така да отхвърли трагичния аспект на решението на човешката смъртност, което се олицетворява от избора на Ахил да умре млад и прочут вместо стар, но неизвестен. Той трябва да умре млад, ако иска да си завоюва слава, единствения вид безсмъртие, достъпен на хората – героят е мъртъв герой, геройската хубост намира най-точния си израз в красивия труп.

Простото заместване на войната с любовта не може да очисти тази трагична двусмисленост: любовта в крайна сметка е поне толкова “горчиво-сладка”, двузначна, чудовищна и най-сетне трагична колкото и геройският жребий.

Като поставя безсмъртието под знака на музите, а не на любовта, Сафо се опитва да отбегне тази двусмисленост. Скръбта няма място в обиталището на музите (фр. 150). Ако музите са благосклонни към тебе – и ако искаш те да бъдат благосклонни към тебе- ще стоиш далече от злочестината.

Но това е трудно, невъзможно изискване – трудно и невъзможно за самата Сафо преди всичко. Пиндар като че ли успява великолепно да го следва, Хьолдерлин полудява под светлината му, поразен от гръм. “Уви, ако сърцето ми кърви от себе си ранено.” С отминаването на героя, неговата двусмислена участ остава с тези, които живеят смъртта си в писането.


* Бих желала да благодаря на Невена Панова за неоценимата й помощ в работата ми със старогръцките текстове.
(1) Anne Carson, If Not, Winter: Fragments of Sappho, New York, Alfred A. Knopf, 2002, p. 368. Ако жената не е била наистина безразлична към музите (наличните източници обаче не ни дават основания да допуснем това) въпросите биха могли да ни отведат в друга посока – към “майцеубийството в езика”, което обсъждам другаде.
(2) Препратките към текстовете на Сафо се базират на Edgar Lobel et Denys Page, Poetarum Lesbiorum fragmenta, Oxford: Clarendon press, 1955; and David A. Campbell, Greek Lyric. vol. 1. Sappho, Alcaeus. The Loeb Classical Library. Cambridge, Massachussetts: Harvard University Press, 1982.
(3) Катерина Колозова, Хелените и смртта, Скопjе: Култура, 2000, p. 71.
(4) Ibid., p.13.
(5) Cf. Т.Г. Мякин, Сапфо. Аспекты истории семантических трансформаций, Новосибирск, 1999, с. 67-68.
(6) Богдан Богданов правилно посочва, че тази зависимост на поета от неговия герой се запазва от Омир и Хезиод до Пиндар. Заедно с това той отбелязва обаче, че “на монолитния човек-герой в Пиндаровата ода странно се противопоставя капризният и крайно подвижен като възприятие поет.” Вж. Мит и литература. Типологични проблеми на старогръцката литература до епохата на елинизма, София: Наука и изкуство, 1985, с. 117, 126. Героят на Пиндар на практика изглежда празен (не случайно имената на неговите герои са без значение) за сметка на плътното и налагащо се присъствие на поета. У Сафо виждаме началото на това преливане от героя към поета, като проблемът за безсмъртието се оказва реле на промяната.
(7) Cf. Недялка Видева, Гръцкото морално съзнание до епохата на елинизма, София: Софийски университет, 1987, с. 116.
(8) Page duBois, “Sappho and Helen”, in Ellen Greene (ed.), Reading Sappho: Contemporary Approaches, Berkley: University of California Press, 1996, pp. 79-88.
(9) Според характерния израз на А. Ф. Лосев, става дума за “физиологичното, елементарно еротично съдържание” на езика на Сафо (qtd. in Т.Г. Мякин, op. cit., p. 64).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Нищо не ме изненада в този текст, когато започнах да го чета. Обикновена реставрация, типична за четенето на стар текст, обичаен интерпретативен маршрут. Само че в началото му стоеше този текст от Дерида, който - знаех си, че може и да гръмне като бомба със закъснител поради две причини: първата, че Дерида е много нов, а Сафо - много стара и вероятно целта на интерпретацията щеше да ни докара някъде в нещо от нашето време; втората, разбира се - "Един опит върху идеята за "Себе си", провокиран от Дерида и даващ най-универсалните и в същото време най-индивидуалните определения - както за смъртта, така и за любовта. Тези констатации, които прави професор Богдан Богданов там, са и най-потресаващите, които човек може да напише публично. Нали общо взето те казваха "смъртта е само нещо свое - любовта е нещо при другите".

Интерпретативният маршрут на Миглена Николчина не бе лишен и от други указателни знаци, подобни на т.нар. "жестове на субекта на изказване", сред които ясните контури и форми на едно усещане за "действие", което неволно или не приканва коментиращите го да търсят в него повече "действителност". Естествено първите въпроси, които поставя текстът, посветен на лирическия фрагмент от Сафо, се свързват с действителността (Пиерия) и със социалните практики (отношението жени-мъже). На по-високо ниво идва въпросът за жанровата принадлежност, както на основния текст (може ли да поставим този текст в едно с текстовете от условния жанр на "Любов и разказ"), така и по отношение на играта вътре в текста (цитираният на старогръцки фрагмент се предава на български със структурата на проза (като "разказ"). В тази растяща по важност поредност следват въпросите за "името", въпросите за паратекстуалността ( Дерида, Рилке, другите), въпросите за крайностите на смисъла (на кого принадлежи смисълът - на ситуацията, в която е писала Сафо, на всички жени, на Дерида (който е мъж) - "Кой и как ще наследи?"), въпросите около откритието - началото на любовта като поезия и началото на любовта като разказ.

По средата на текста вече се зачудих, дали реставрирайки ситуацията на Сафо Миглена Николчина не я убива, така че да ни каже нещо друго "описанието - то се мъчи да предаде смъртната страна на предмета, преструвайки се, че го смята, че желае той да бъде жив: "гледам на него като на жив" означава "виждам го мъртъв". Тази обратна илюзия не казва ли друго - "не е важно това старогръцко стихотворение, нито Сафо, нито Пиерия - важно е това, че от един момент нататък любовта се е превърнала в ценност, този момент се е случил в елинския свят, но той може да звучи и по битълски щастливо с "някои може да желаят война, а други може да желаят любов", важно е вървенето по пътя и това, че достигаме до любовта, иначе нито можем да оставим наследство, нито да наследим, и ще бъдем като сенките, които "не могат да се хранят сами, почти са невидими и не могат да бъдат докосвани". Както казва професор Богданов: "Прекалявам!", само че не мога да си представя, че Миглена Николчина ще седне да чете (и да пише за) едно стихотворение, без да иска да ни направи на пух и прах с интерпретацията му. И разбира се, ни прави на пух и прах, защото лекият и стил е като тежките дюшеци на принцесата, под които убива едно грахово зърно - модулен текст, той може да се използва за различни неща - не е просто феминистка интерпретация, не е просто херменевтика с елементи на културна история...

Моето грахово зърно в него беше въпросът за името.

От една страна, Бенвенист (и Борислав Георгиев) с понятието си за дискурс, в което се изисква сигурен говорител, поемащ отговорност за изказа си, имащ сигурно референциално значение, имащ сигурно "лице", повлияващ (в тази зона дискурсът е издънка на лиричесия жанр, който идва от "аз-а"), постоянно питащ "Кой говори?", от другата страна, Барт (аз и професор Богданов): "Той трудно понася всякакъв образ на себе си, не му е приятно да го именуват. Смята, че съвършенството в човешките отношения се постига тъкмо посредством отсъствието на образа... Отначало тази приглушеност на човешките отношения действа някак изтощително, ала постепенно се превърна в цивилизована придобивка или в наистина диалектическа форма на любовна беседа."("Нужна е не само лингвистика на личните имена, но и изследване на тяхната еротика: подобно на гласа и мириса, името може да бъде крайната точка на един копнеж - желание и смърт. "Сетният дъх, който остава от нещата"...)

Не без значение при Миглена Николчина е въпросът за "името" и неговите тайни значения:

1.“стихотворението на Сафо заплашва жената със заличаване, което след това осъществява, като не споменава името й.”
2. "жената, на която Афродита тича на помощ, обръща се към нея по име и я изслушва в сънищата й."
3. "сянката на безименната жена"
4. "поради фрагментарния начин, по който е оцеляла старогръцката лирика, често пъти не е лесно да се знае със сигурност кой говори – или пее."
5. "дали поетът – поетесата – говори от свое име или от името на някой друг (надгробните надписи, например, ни говорят от първо лице)? При това текстовете на Сафо биха могли да бъдат изпълнявани от хор, който казва “аз” като част от всички останали, или от солистка, която казва “ние”, за да включи и други в твърденията си"
6. "от това, което знаем, много е вероятно в задгробния свят сенките по принцип да не разпознават никого. Райнер Мария Рилке се придържа към това виждане в стихотворението си “Орфей, Евридика, Хермес”: когато Хермес тъжно казва на Евридика “Той се обърна” (обръщайки се назад, за да се увери, че сянката на Евридика го следва, Орфей губи шанса си да я върне в света на живите), Евридика отговаря просто: “Кой?”
7. "Сафо създава пространство за женската субектност и върху епическия разказ за герои и битки изписва собствения си разказ за изоставянето на всичко в името на любовта."
8. "героят на Пиндар на практика изглежда празен (не случайно имената на неговите герои са без значение) за сметка на плътното и налагащо се присъствие на поета."

По отношение на Орфей и Евридика, интересна асоциация прави Барт, който конституира понятието "фрагмент" в отношение с идеята за "фантазъм", точно на тази основа: "обръщането на Орфей е фрагмент-фантазъм, обръщайки се Орфей се подчинаява на фантазма, дори с цената на значителна загуба реалност". За Барт фантазмът е различен от мечтата - тя е монологична, фантазмът съпътства съзнанието за действителността. Фантазмът - означава да разбираш друго нещо. При фантазма смисълът се движи. Почетно е мястото, което Барт отделя на "фрагмента" - започнало от Жид с "несвързаността на фрагмента е за предпочитане пред изопачаващата подредба". Фрагментът е кратък, в него се осъзнава всеки отделен момент, а не продължителността, "вътре във всеки фрагмент властва паратаксисът", подобно на хайку - където има смисъл с взлом, фрагментът е късо съединение, незабавно наслаждение, нещо с елементи на автобиография, "нещо като изсечен контур, който някога са наричали "стих"(отново въпросът за жанра). Жанрът на фрагмента Барт нарича "реторичен жанр", защото реториката се поддава на силна интерпретация. Миглена Николчина казва - "Тъй като почти винаги четем фрагменти, винаги има известна доза неяснота как трябва да се чете “аз”-а или “ние”-то."...

Затова и въпросите – “Кой говори в лирическата творба?”, “Кой говори по принцип?” (обичам отговора на Бенвенист по отношение на питащия Платон, превърнал се в критерии при разграничението "история-дискурс": "- Кой говори? - Тук никой не говори." )

Мислейки около жанровете и невъзможността да се прекрачи античния свят, така че жанровата теория да придобие модерен вид, се сетих за една книга на Иван Богданов, издадена в далечната 1962 - "Жанровото многообразие на литературата". В българската теоретична школа няма по-добро справяне с идиологемите (и заблуждаване на режима), в едно с това да се прокара светлина към жанровата теория, като същевременно се остави и достатъчно количество свобода за моделиране на модерност. След цялостно представяне на родовете, видовете, жанровете (такива, каквито започват в древността), Иван Богданов отделя цялата комунистическо-социалистическа литература в един кюп, сякаш, за да не зарази класиката. Отделя я така: "Обособяването на литературните жанрове от гледище на определена обществена насоченост има и по-друг смисъл. В основата си то не се изгражда на тематична, а на широка обществена основа. В такъв смисъл говорим за социална, за революционна и за пролетарска поезия и литература. За обособяването на раздели от подобен характер играят роля фактори, които не зависят от теоретичните построения." Невероятен начин да заблудиш контрола, нещо, което той прави не само в тази книга, а постоянно!

Последното, което Миглена Николчина ни дава за мислене, оставяйки ни в очакващата парадигма на "Любов и разказ", разбира се е любовта (не без достатъчно феминизъм) - "Сафо създава пространство за женската субектност и върху епическия разказ за герои и битки изписва собствения си разказ за изоставянето на всичко в името на любовта.".

По отношение на "действителността" - това, което се разбира в края, е, че розите от Пиерия са само един капан за достоверност, един код за място без значение за "о-действителностяването". Още повече, че жената не осигурява действието.

По отношение на "жанровата принадлежност"- това, което се разбира в края, е, че става въпрос, все пак, за "разказ" (по-висш от епическия, но донякъде лирически, ако все пак е "собствен", и разказ, който със сигурност е на средата между дискурса и историята.). Този разказ е и на средата между поезията и прозата - толкова противоречив, колкото и това, което казва Богдан Богданов в "Литературата на елинизма" - "Влюбването е единственото събитие в този поетически свят, любовта - състоянието, което изважда човека от прозаичния ред и го прави герой." - поетически свят/ прозаичния ред/ герой.

Ако любовта-поезия на Сафо идва, за да направи своите записки върху епичния разказ, то какво прави любовно-авантюрният роман, който носи любовта-проза? Ако сме в темата "Любов и разказ", на нас също ще ни се наложи да третираме любовната тема прозаически... защото днес вече останалият жанр е един – разказ...

Много въпроси ражда този текст, поставен в този сайт.

Само Аполоний ли изразява силата на любовта, като я крие от думи?
Тема № - 5 Коментар № - 146 Kradla - 2009-03-15 10:36:06
m.е., разтопявате ме като олово на ковашко огнище, но като не мога да Ви идентифицирам, така ще си остана течащо-разтопена, без да зная в чии ръце се топя, и кой именно ми се "подмазва" ;-).

Ще направя и едно лошо нещо, да видите, че не съм чак за тотална възхита. Ще ми се да отговоря и аз на въпроса към ГГ, понеже този отговор все го скривах/показвах из неказаното от мене.

Човеци сме всички - и мъжете, и жените, а и децата (не бива да ги изпускаме!) - на първо място сме човеци. И заради това имаме много общи и свързващи неща, които правим и чувстваме до голяма степен по един и същи начин - страдаме от любов, слаби сме от любов (а и от омраза), властваме или не властваме със знание или с друго, мъчим се да си оправим бушона.

Наистина, има различия в поведението и мисленето на мъже, жени и деца, но според мен тяхното място е там, където природата го е определила - нашето тяло, което неизбежно създава някакви ограничения (рамки) или коловози на "душата". При жените то никак не се изразява в представата за липса на един орган, както мисли мадам Помпадур (заради което си мисля, че не е мадам, а мосю) – женската телесна, ментална и поведенческа полова определеност се определя от сложна система от органи, които мъжете може да не виждат, но на жените са им една вечна голяма грижа. Жените едва ли мечтаят да имат още повече грижи с още един орган.
Само с едно тяло разполагаме, и правим с него (и заради него) това, което то определя. Само там ми се струва, че разграниченията (без непременно да се противопоставят) мъжко-женско-детско имат съществено основание.

Например мисля, че аз тръгвам да се мъча да си оправям бушона (изгърмял на 20 януари в 23 ч.) именно като жена, защото като повечето жени имам лошо кръвообращение - дори с печка все ми е ледено на някои места. Не мога да си представя ситуация да остана без ток в зимна нощ. Ако това се случи на мъжа ми когато е сам, той ще се завие с вълнения юрган и ще оправи бушона на светло на другия ден. Не защото е мързелив или лош, а защото няма такава голяма нужда от топло - мъжете обикновено имат много добро кръвообращение и не зъзнат като жените.
Тема № - 5 Коментар № - 145 Росица Гичева - 2009-03-14 21:55:40
"Влезе в залата с жена си."
(Предложение за Б. Георгиев:)))
........................................................

Роси, правите нещо невероятно хубаво...Възхищавам се!
........................................................

Към Г.Г.:
Ако границите, които ни разделят, са така условни, има ли нещо, което ни свързва безусловно и прави цялостни?
Тема № - 5 Коментар № - 144 т.е. - 2009-03-14 10:44:55
FILLMAORE да се чете като FILLMORE
Тема № - 5 Коментар № - 143 Lapsus calami ;) - 2009-03-13 10:49:50
ДЪЛБОКИТЕ ПАДЕЖИ (СЕМАНТИЧНИТЕ РОЛИ) СПОРЕД FILLMAORE С МОЯ ДОБАВКА ЗА КОМИТАТИВА:
Агентив (А) обикновено падеж на одушевения инициатор на действието, идентифицирано с глагола;
Петър подрязва розите
Инструменталис (I) Падеж на неодушевената сила или на предмета, включени в действието/състоянието, назовано от глагола, в качеството им на причина, която поражда действието/състоянието;
Престъпникът застреля полицая с пистолет
С този пистолет беше убит полицаят
Датив (D) Падеж на одушевеното същество, което е засегнато от действието/състоянието, назовано от глагола;
Петър обича розите
Убедих Иван да гласува
Петър беше ужасен от бурята
Бенефактив (В) Падеж на одушевенното същество, което е облагодетелствано (или смята, че е облагодетелствано) от действието/състоянието, назовани от глагола;
Майката изпече на децата сладкиш
Фактитив (F) Падеж на предмета или на съществото, които възникват в резултат от действието/състоянието, назовани от глагола, или които се разбират като част от значението на глагола;
Христо построи барака
Локатив (L) Падеж, с който се характеризира местоположение или пространствена ориентация на действието/състоянието, назовано от глагола;
Албена остави вестника върху масата
Обектив (О) Най-неутралният в семантично отношение падеж; падеж на нещо, което може да бъде обозначено чрез съществително, чиято роля в действието/състоянието, идентифицирани от глагола, се определя от семантичната интерпретация на самия глагол; естествено този падеж се среща само при названията на нещата, които са под въздействие на действието/състоянието, идентифицирани с глагола
Христо ремонтира бараката
Разрязаха месото с нож
Месото се разрязваше лесно
Месото беше крехко
Комитатив (C) Падеж на одушевената сила или на съществото, включващи се в действието/състоянието, назовавано от глагола, като израз на подчиненост по отношение на това действие/състояние (формулировка на Б. Георгиев).
Той влезе в залата със съпругата си.
Той отиде с децата на кино.
Тя спи с него от пет месеца.

Тема № - 5 Коментар № - 142 Борислав Георгиев - 2009-03-13 10:42:30
Така са завряли казаните с форумни идеи днес, че не знам от къде по-напред да започна да си сипвам в паничката. Май ще отида да си взема няколко панички, та дано успея да вкуся от повечето, макар и по малко : -).

Мадам Помпадур,
Както споменах веднъж, никак не съм в час с модерните дискурси относно половата определеност-разграниченост. Бих могла да кажа, че това грозде е кисело, но истината сигурно е, че не мога да го стигна. Мога да кажа също, че в моите ръце този инструмент не върши работа, не ми помага да о-по-знавам нещата, и аз просто го изоставям поради некомпетентност, както правя с ел. инсталациите. Мога да го кажа и по друг начин – не ме вдъхновява, и сигурно затова не мога да свиря на него. В този контекст, не мога да предположа мъже ли има у Сафо или жени, или смесени, или каквито искате да ги определите. Нито за себе си мога да кажа – какви полови определености може да има в мен. Мога да кажа само как се чувствам/самоопределям - съвсем скучно, като жена с традиционни (даже по-скоро твърде консервативни) възгледи относно половата й определеност и свързаност с останалите хора. Но това са само възгледите ми относно мен самата. Не се възмущавам, ако другите имат различни полово-определени възгледи за себе си, за света, и за мен включително. Не бих се подразнила да изследвате и мен, покрай всичко останало, както смятате, че би било интересно. На мен също ми е интересно как ме виждат другите (да не пропусна да се самоизтъкна). Много ме развесели Вашият анализ на моето несъзнавано : -))). Даже ми се иска още!

Бориславе,
Проблемът който си поставил изглежда страшно интересен! В момента не ми идва нещо на ум, което мога да ти поднеса като подарък от моята торбичка (мъничка си е тя), но ще го имам пред вид, и като срещна нещо, което само тебе чака, веднага ще ти го препратя (има полза от това, че се подвизаваш истинското си име). При всички случаи, менталната революция, за която говориш е настъпила твърде късно, в модерната или най-съвременната епоха. Струва ми се, че тази революция би могла да настъпи тогава, когато и жените са могли да имат онова „свободно време” което на старогръцки се било казвало „схоле”, пък като го позапълнили с философски разговори започнало да означава „изследване” и „училище”. А преди жените са го нямали това схоле, защото раждането, отглеждането на децата и мъжете отнемат страшно много време, направо цял живот по 24 часа на ден. Технологическата революция много късно се е отразила съкращаващо на това време, позволявайки на жените да раждат и отглеждат по-малко деца, или да не се омъжват изобщо, та да разполагат и те с някакво „свободно време”. После е трябвало пък да се научат да не го използват само за гримиране и парфюмиране, а и за любов към знанието ... и така сигурно едва в наши дни някои от тях започват да влизат като подлог в залата.

Менандре, като нищо може и мъж да е била Сафо, кой знае. Аз поне не знам. Ще ми стане много интересно, ако се разровиш около тази своя идея и ни разкажеш какво си открил.

Елена,
Откривателството наистина е голяма тръпка и голяма наслада! Гласувам с две ръце и два крака за Вашето заключение – „Все пак, днес не е така :-)”. Да, днес не е така както в древните епохи – на мъжете рядко им се налага да жертват живота си за да защитят любимите жени (и добре че е така!), затова пък жените имат време да завършат университет и да изглеждат също толкова „ерудирани” като мъжете.
Колкото до намерението само да четете, а не да пишете по форуми, по-добре да не го следвате безкомпромисно. Вижте какво стана в този случай – именно Вашият коментар разбуни форумните духове и форумните казани завряха от идеи. Винаги е така – прекалено ерудираните обикновено не могат да се измъкнат от дискурсите, в които им е удобно, интересен диалог рядко се постига, а без диалог рядко идват хубави идеи. Аз бих казала, че осемдесет процента от хубавите идеи, които са ми хрумвали, са били вдъхновени от въпрос на студент. Дори и от най-глупавия лаически (на пръв поглед) въпрос винаги може да изскочи гениална идея. А какво излиза от наистина умните лаически въпроси ... видяхте и тук.

Естествено, най-много се зарадвах на появата на Миглена Николчина! Душата ми все свита си стоеше тия дни...

Доц. Николчина, аз наистина нахвърлих тези цитати и информация, съпроводени от едно-две мои размишления, като подарък за Вас – да си ги използвате Вие. И не съм си представяла да ставам автор на истински академичен текст за фрагмента на Сафо. От друга страна, като казвате че вероятно на друг не е хрумвало такова четене/разбиране на фрагмента, се появява изкушение...
Едно нещо е сигурно. Аз не умея да работя с Вашия инструмент, с акцентирането на половата определеност в дискурса. И да се напъна – нищо хубаво няма да произведа. Материалът, който проучвам, е отличен за такъв дискурс, обаче няма кой да го употреби. Аз съм немощна в това отношение. Ако Вие не се възползвате от него, така ще си остане неизползван.
Така или иначе, аз ще използвам в едно голямо по обем изследване (което в момента се мъча да дописвам) фрагмента на Сафо така, както ми се привижда. Но ще го използвам само в моя си дискурс. На мен ми липсваше литературен текст, който директно да свързва, женските Дионисови тайнства в пределинистическата епоха с представата за щастлива съдба отвъд или с безсмъртие. Всичките, с които разполагам, предоставят само тънки косвени и далечни свързвания, изсмукани от пръстите. Да не говорим каква радост предизвиква у мен ранната дата на този фрагмент! Вашият анализ ясно посочва връзка с идеята за безсмъртие. Ако бях прочела фрагмента не през Вашите очи, не бих го разбрала така, както го разбрах тук. Предложеното от мен разбиране е плод и на Вашето разбиране, така да се каже – наш общ плод.
Аз бих могла да се пробвам да разгледам в един подобаващ текст това, което умея (женските обреди, свързани с отвъдното). Иска ми се, обаче, да оставя това, което не умея (женската гледна точка за женските неща), на Вас, ако смятате че може да свърши работа във Вашия дискурс.
Тема № - 5 Коментар № - 141 Росица Гичева - 2009-03-13 00:10:48
С известно закъснение се включвам в тази дискусия – не съм сигурна дали съм проследила динамиката и отделните реплики в нея, но със сигурност искам да благодаря на Росица Гичева за нейния подарък. Много е интересно това, което казва! Още повече ще ме зарадва, ако тя развие тезата си в самостоен текст върху този фрагмент, тъй като подобна теза не ми е известно да е била развивана – твърдението (тръгващо от контекста, в който е оцелял фрагмента), че Пиерия (като място, където Мнемозина ражда щерките си) означава „творчество”, а не „мистерии, подсигуряващи безсмъртие”, е общо място в коментарите.
Тема № - 5 Коментар № - 140 Миглена Николчина - 2009-03-12 15:04:56
Ако продължим темата/опозицията мъж-жена, както и опита да излезем от нея, то можем да допълним: как ли текстът променя реципиента си: става ли мъжът жена, когато (ако е допустимо да) чете Сафо, а жената - мъж, когато разглежда фрагменти, възхваляващи красивата смърт на мъжа-войн? Всъщност това някак "има дял" и във въпроса кой какво изпълнява/слуша/чете, засегнат в откъса от текста на Миглена Николчина "ед.ч. - мн. ч." - мен май повече ме безпокои фрагментарността не на текста, а на контекста, в който текстът е бил оригинално представян, изграждал е образ на героя и на поета, оказвал е някакво моделиращо въздействие... И защото беше намесен и Платон тук, то какво ли значи онова позоваване на Сафо и на Анакреонт от началото на "Федър" (235b-с) от страна на Сократ като на двата авторитета, за женска и за мъжка древна мъдрост (да, първо и мъжете, и жените са определени като "мъдри"), при което тя е наречена "прекрасна", а той - "мъдър"? Разбира се, Сократ може да е отново ироничен, но това не е важно в случая. По-интересно е, че Сафо лесно е получила "по-женското" определение, а Анакреонт по-скоро - "по-мъжкото", въпреки че прекрасен (kalos) се отнася не само до красотата и външността, но все пак, въпреки високото имплицитно признание на самия Платон за Сафо (и за Анакреонт) в този откъс, за похвалата си той използва сякаш просто едно клише.
Тема № - 5 Коментар № - 139 НП - 2009-03-12 11:32:40
Ами ако Сафо, тоест текстовете подписани с това име, е мъж? Защо да вярвам на Страбон, Евзебий или дълбоко оплетения Свидас? Защо "Сафо" да не е проект на колектив? И защо си мислим, че знаем за нея повече, отколкото за Омир?
Искам да изясним нещо: каква е тази диалектика на Сафо от Лесбос и Сафо, скачаща във вълните, защото любимият (мъж) не ще с нея?
Тема № - 5 Коментар № - 138 Менандър - 2009-03-12 10:56:49
Да, не успяхте да ме "секнете". Благодаря за критиката към моя правопис.Разбира се, че изказванията на Платон са били само констатации,не са агресивно насочени към жената.Не съм агресивно настроена към другата страна, просто това, което съм чела ме навежда на тези мисли. Все пак днес не е така :-).Иска ми се повече да науча за античната литература, за да изградя по-ясна представа за онова време и разбира се, за Сафо.Едва тази година пред мен се разкри магията на античния свят и се радвам, че така стна. Трябва да се запозная повече с тази материя,за да мога пълноценно да изказвам мнението си, до тогава, ще чета.
Да, и аз съм зле с електротехниката, затова кагото нещо се развали предпочитам да не пипам, за да не стане беля.
Все пак античната литература ме вдъхновява и тепърва ще се разкриват пред мен светат й.
Тема № - 5 Коментар № - 137 Елена - 2009-03-12 07:42:59
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115969

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128140

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20158

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32741

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134350

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94412

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29120

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17801

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180893

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60800

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA