| Събитие и емпатия: „Лейди Лазар” на Силвия Плат |
|
 |
|
БИЛЯНА КУРТАШЕВА Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения. Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.
Началото: „Пак...”
В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:
Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3)
Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...” Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)
(Не)прекрачването
И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства: Това е Номер Три.
(...) Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука. При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път. Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос. Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4) В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина: Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно. Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание. В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото. Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6)
Третото чудо: (не)събитието
„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока. По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8) Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се: Дами и господа, Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости, аз съм същата тази жена.
Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта. Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато, което се стапя в писък.
Аз вря и горя. За да остане само: Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там – Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба. Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта. Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) . При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента: Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен. Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем: Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас – „Чудо”... Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е. Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”. Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект: Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се. От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв. Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности. Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10) Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам. *** (1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Замислих се, къде Георги вижда развитието.
Нямам отговор. Това, което в средите на моето врeме наричаха дискурс, днес стана Faceboook.Надстройващото се е многотематично. Интересно. Една от интересните теми е и тази.... |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5990 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-25 18:27:07 |
|
|
В едно по-ранно обяснение за отказа си да се свърже с любимата жена (поетесата Мария Полидури) Костас Кариотакис казва, че страда от неизлечима венерическа болест, а в предсмъртната си бележка обяснява още, че е искал всичко на тоя свят - да познава всичките вълнения, без сам да може да изпита повечето от тях. И ето затова – заради своята болест – сега му предстои унизителна смърт, плащайки чрез нея и за останалите като него, които вижда да прииждат все повече с времето.
Дали пък не е бил пророк Кариотакис по отношение на депресията или социалните утопии, които ще дойдат с шестдесетте? В бележката пише и че ще умре с високо вдигнато чело, защото е разбрал (по християнски или по стоически), че нито може да има, нито трябва да иска всичко. И си казвам: Ами ако със самоубийството мъжът се е изправил срещу детето, което не може да не бъде? Мъдрият скептик (но и за първи път вярващ) – срещу инфантила. А Силвия Плат? Не е ли спасила децата си със своята смърт, защото е разбрала същото, но и защото е излязла от уютната люлка на парадокса за себе си?
Не мога за зная.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5989 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-25 16:24:10 |
|
|
Не само Медея с ревността си, но заедно с нея и невъзможността на майчинството, както и невъзможността да си жената, за която светът с неговата вътрешна незавършеност, те кара да осмисляш като се връщаш непрестанно към себе си.
Всичко предпоставено, което (Дазейн) е и не е, е причината да свържа Силвия Плат с един гръцки поет. Някой с право ще нарече подобна стъпка смехотворна, но тя не е смехотворна по отношение на измеренията на националното, а поради по-големите измерения, каквото е масовото, а единично на смъртта/скръбта, нейното всичко и нищо. Всичко по отношение на човека, който никога не ще се наслади напълно на единствения факт, който го засяга без остатък, извън факта, че се е родил. И нищо, защото своята собствена смърт човекът нито може да изговори докрай, нито да опише. И как да не съм убедена, че смъртта е двойствена, когато засяга без да засегне мен, но и когато засяга без да засегне мен - който съм част от нейната протичаща предпоставеност в „Битиетонезнамкаквоси”.
Та, пример за друг самоубиец, да. А и затова не казах „подобен пример” - понеже си дуднех, че подобието е такова, доколкото е (от) различие: една шепа впрегната отвъд пределите си материя, за да изградим електрическата връзка с възможното за разбиране или с връщането. Какви предели тогава? Разбирането, както го изобретяваме с цената на усилия, правейки неприемливото в нас наше прието чуждо, изхвърляйки с най-голяма почтеност и уважение към усилието всичко крайно и несмилаемо – и толкова повече в случаите, когато не можем да задържим емпатията, защото тя винаги е пренос, но долколкото е характеристика, отнасяща се до нас, тоест доколкото я изговаряме - никога не е. И как тази не само на ужким наша харектеристика изведнъж става свойствена на нещо друго – мита или литературата и като характеристика на другото, вече няма да е нашата харектеристика, а на другото. Ирония или цинизъм, или пък друго в литературната реч (не запомняйте реда!) – всичко това може да се нарече не точно нашата емпатия, а напреженията, пропуските и победите в полуосъзнатата необходимост да се справим със себе си.
Дами и Господа, на път съм да кажа, че един загадъчен стих от „Лейди Лазар” ми пробута думата „боклук”, тъкмо когато се канех да пиша за Кариотакис и неговата предсмъртна бележка – пример за ирония в смисъла на демистифицирана любов към света и към себе си. Защото иронията наистина е като стара прислужница – може да свърши, каквото й заповядаш. В случая с Кариотакис и Силвия Плат, иронията ни заставя да се върнем към смъртта, която не е съвсем смърт, а е безсмъртие, при това без значение как безсмъртие. Дали в онто-феноменологичния смисъл на Дерида, говорещ за екзистенциалната предпоставеност на културата на смъртта, или в обикновения на суетното лично историзиране – има две възможности и следователно две възможности за победа. Но стига съм се унасяла. Време е да се хвана на работа, да свържа това-онова, да сглобя космическия кораб с уж подръчни материали от хаоса.
Вдъхновена от Дерида, ще изфабрикувам версия за една смърт в смисъла на предпоставеността, с която трябва да мислим смъртта.
Думата е за Костас Кариотакис, гръцки поет роден през 1896 г. На 32, през 1928 г. в един летен юлски ден, Кариотакис слага край на живота си, като се прострелва в сърцето под короната на един евкалипт в Превеза. С револвера, купен предишния ден с намерението да свърши със себе си още тогава. Между другото, два-три часа след покупката, младежът в елегантен костюм се връща в магазина, от който е взел оръжието, и се пеняви, че то не ще да работи – продали му били боклук.
Това е, което осъзнава в онзи момент Кариотакис, а това, което разбираме ние, е, че никога не е късно да станеш за резил. Дори на този късен етап, който всяка етническа култура се опитва да сакрализира, човек може да се ошашави и суетно, досущ както в ежедневието, да се засрами. Ще речеш, че Кариотакис е бил някой идиот, хванат от улицата, а не унизително преместеният на служба в Превеза атински държавен чиновник, завършил всъщност висше за адвокат. Някъде по това време или малко по-късно, поетът сигурно си е казал и туй, че умирането е изкуство, в което, както във всичко останало, не е невъзможно да се провалиш.
На следващия ден към два и половина следобяд, за да си успокои нервите, Кариотакис се отбива да изпие един сок в кафене, носещо романтичното име „Небесна градина”. С такъв срам на плещите си - сигурно е била такава.
Отпивайки от вишневия сок и цял обзет от световъртежа на опасността, Кариотакис лека-полека ще трябва да е започнал да осъзнава още по-ясно, че дори за смъртта си е като напаст божия, щом не й позволява да си свърши работата. И още по-твърдо решава да довърши започнатото. Плаща 75 драхми за напитка, която струва пет, поисква някакви листи хартия и цигара, и написва предсмъртната си бележка, която ще намерят в джоба му по-късно. В нея накрая е отбелязано следното:
„Препоръчвам на онези от вас, които искат да се самоубият, да не пробват с удавяне, ако са добри плувци. Цели десет часа снощи се борих с вълните и не направих нищо!”
(Ако искам да съм още по-искрена, ще трябва да си прошепна: „Последният му опит е бил третият”.)
Но каква ирония е и това, че някъде из написаното съм прочела веднъж пример, който един образован романтик с умиление дава, за да илюстрира за пореден път, че в Гърция дори и морето носи съвършенството на човешката мярка. Че гръцкото море е по възможностите на човека. Питам се какъв ли пример за национална принадлежност шяха да посочат сънародниците на изобретателя на револвера. За всеки случай, все щеше да е за човека. Или поне за предпазните мерки при револверите. Най-малкото, и те са обезопасени.
И как да не прояви милост поетът, как да не остави съществото си да направи това, което ние ще наречем заслуга към нацията или към света! (Да, прекалих, но вие се замислете в какво е преминала иронията, какво собствено демонстрирам.)
Само че всъщност, възможно ли е такова цинично тълкуване? Възможно ли е тълкуване на смъртта без иронията, пък и без цинизма като друга форма на емпатията-„препатия”? Ами Силвия, която спасява децата си, но знае, може би знае, че с нейната болест, сигурно е по- вредна за тях, отколкото полезна? Обича ги и ще съсипе живота им. Разбила ли е Силвия Плат мита за майчинството? След онази тежка зима, която изкарва сама с двете си деца, да!
Но ще кажа и защо още ги свързвам. (Не е възможно да не направя усилия да подредя и успокоя света, след като толкова лошо съм го ударила.) Свързвам ги, защото някъде можем да прочетем и това, че една от версиите за смъртта на Кариотакис, освен служебното понижение/унижение, е тази за болестта му. Коя точно? (Следва продължение.) |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5988 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-25 16:21:08 |
|
|
Имаме няколко хубави теми, нека да се опитаме да ги развием. Първата е това, което Биляна и Морис нарекоха “медиализация на смъртта”. Съгласен съм с повечето от наблюденията им, но нещо, струва ми се, следва да се допълни и поясни. Реагираме толкова негативно на публичното, обезличаващо представяне на смъртта, защото считаме, че смъртта е много интимно и лично приживяване, че всеки човек трябва да има право на уникална, собствена смърт, различна от смъртта на другия. Съответно уникалната смърт е право, само доколкото са права уникалният живот и личността.
Фактически по-голямата част от стихотворенията на Силвия Плат са автобиографични описания на това, как един съвременен човек последователно брани правото си на личностен живот и собствена смърт. Така, доколкото осигурява преживяване на интимна смърт и се противопоставя на публичните техники на обезличаващата, масова смърт (събрани в символа на нацисткия Холокост), самоубийството според Силвия Плат представлява всъщност и нещо положително, въпреки че продължава да бъде и страдание.
Защо тогава не можем да отделим кинизма от иронията, както е направила в последния си коментар Биляна Курташева? Защото като пише поема след поема за собствената си смърт, Силвия Плат съвсем по кинически прави публично онова, което се счита от повечето съвременни хора за интимно. Е, да, но тази линия на разбиране не отменя в поемата на Плат другата линия, в която се твърди, че тихата, интимна смърт е значима ценност. Така се поражда и иронията, ако под ирония се разбира това, изказващият някакво силно твърдение да преживява себе си – именно в момента, в който прави твърдението – и като адресат, който не се съгласява с казаното и мигновено го оспорва. Нека в този смисъл погледнем към иронията на Силвия Плат, пък и към иронията изобщо като към техника на светкавичния спор със самия себе си. За да се получи този спор, е небходима емпатия, но емпатия по-скоро на говорещия към самия него като към някой друг. Затова и по особен начин най-ироничните текстове, в които говорителят е същевременно и несъгласен адресат, са всъщност най-сдържани по отношение на грижата да породят съпричастие у своя читател.
Връщам ви към темата за поетическата реч, която не искате да подхванем отново, увлечени да говорим за самите неща. Силвия Плат не прави просто и едномерно изказване по темата смърт. Тя твърди едновременно две неща, без да ги изключва едно от друго. От една страна, че всеки има право на собствено щастие и на тиха и спокойна смърт, в която не се обезличава, от друга страна, че условието да се изпълни това право – да имаш неподражаем личностен живот – е и предпоставка за провал на спокойното съществуване и смърт, защото в признаването на неподражаемостта винаги е имплицирана външната гледна точка, преценката на зрителя, на онзи, който очаква да направиш от живота си спектакъл.
Подобни двойни твърдения могат да се направят интегрално само в поетическа реч. Ако говорим прозаически, на езика било на делничната практическа логика, било на обективната наука, ние изключваме и противопоставяме. Както направихме, когато разглеждахме атеизма и неатеизма или иронията и кинизма.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5987 |
|
ГГ - 2011-11-25 12:30:22 |
|
|
Позволявам си да благодаря на д-р Биляна Курташева за есето, така близко до Силвия Плат. Сърдечни поздрави!
РИТУАЛНО
на Силвия Плат
По древногръцки ритуал
Медея срещу Мойрите
ще тръгне –
живота да обгърне
в елипсата на смъртта -
гледец.
Медея срещу Мойрите,
които
накараха я
да се влюби,
накараха я
да убива,
накараха я
да провре
конец в иглата на съдбата
и нишката сама да скъса,
сърцето си да прободе.
Медея
иска да живее.
И срещу Мойрите
ще тръгне.
По древногръцки
ритуал.
25. 11. 2011.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5986 |
|
Надежда Искрова - 2011-11-25 11:00:09 |
|
|
И малко цитати от Силвия Плат за безсмъртието и желаната смърт.
„Вечността ме отегчава,/ никога не съм я желала” – казва Плат в стихотворението „Годините”.
А в стихотворението „Аз съм вертикална”: „Сравнено с мен, дървото е безсмъртно”.
А в „Стъкленият похлупак” възпява смъртта така: „Смъртта може да бъде толкова красива. Да лежиш в меката кафява земя, с полюшващи се треви над главата, заслушан в тишината. Да нямаш вчера, нито утре. Да забравиш за времето, да простиш на живота, да бъдеш в мир.”
И отново в „Стъкленият похлупак”: „Когато попитали някакъв римски философ, или беше друг, как би искал да умре, той отвърнал, че ще отвори вените си в топла вана. Мисля, че ще е леко, да лежиш във ваната и да гледаш пръскащото червенина цвете от жилите ти, струя след струя през кристалната вода, докато потънеш в сън под повърхност, крещящо ярка като поле с макове.” |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5985 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-25 01:37:06 |
|
|
| Благодарим на Маркиза за добротата му. И не само за нея. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5984 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-24 23:05:30 |
|
|
Данчо, да не объркам нещо, ама тоя рапър от предпоследната банка, вляво, е голям хитроумник. Оправи му семестъра отсега.
Но, първо, честит имен ден и здраве за всички пишещи и четящи Екатерини!
Второ, благодаря ти, че с твоя уверен и фин рисунък, не ме остави сам в преводните ми мъки със словото на Силвия.
И трето, на мен самия Медея, с нейната спонтанна творческа сила в зачеркващото и приключващото, ми се присънва не за първи път, но с последната дискусия отново.
Може и да съм се объркал в смисъла на вметнатото, ала не се отказвам от най-добро благопожелание към именничките във форума.
И чакам с какво още може да ме стресне насън Медея.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5979 |
|
Dekarabah - 2011-11-24 18:26:29 |
|
|
Медея? Кой каза „Медея”?
Хей, вие, да, вие, на последната банка, вие, вие, с рапърската качулка – вие ли казахте „Медея”? Какво имате предвид? |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5975 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-24 11:48:08 |
|
|
Още едно стихотворение на Силвия Плат, което си позволих да преведа сутренес:
Ръб
Силвия Плат
Жената е съвършена.
Нейното мъртво
тяло носи усмивката на реализацията,
илюзията за гръцка неизбежност
приижда в извивките на нейния хитон,
нейните голи
крака изглеждат така, сякаш казват:
изминахме такова разстояние, дотук сме.
Всяко мъртво дете е омотано като пашкул, бяла змия,
по едно на всяка малка
стомна за мляко, сега празна.
Тя ги е сгънала
обратно в тялото си, както венчелистчетата
на роза се събират, когато градината
настръхва и ароматите кървят
от сладките, дълбоки гърла на нощното цвете.
Луната няма нищо против да бъде тъжна тогава,
надзъртайки изпод костения си капак.
Използваема е за този вид неща.
Петната й пращят и пълзят.
Отново темата за смъртта и отново темата за безсмъртието на жената. Вие продължете натам. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5974 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-24 09:53:33 |
|
|
|
