БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА СТАВАЩОТО И ЗА ОНОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА СТАНЕ

БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 



НАШЕТО ВРЕМЕ

Обявих и за семинара, който започва на 1-и март, тази тема и наистина е нужно да уточня защо се спрях на нея и защо посочих “Физика на тъгата” за начален текст, по който ще говорим. “Нашето време” е двусмислена тема. Това й е доброто. Събира, а не разделя, позволява да се влезе в нея с различните аспекти на живота-време, наш избор-навик на всеки, но и естествено  редуващи се в по-конкретното ни време.

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
„Неразказаното, както и неслучилото се – защото те са от един порядък – притежават всички опции, безброй вариации да се случат или разкажат.
Уви, разказът е линеен и всеки път трябва да отстраняваш разклоненията, да зазиждаш страничните коридори. Класическият разказ е анулиране на възможности, които те слитат отвсякъде. Преди да го фиксираш, светът е пълен с паралелни версии и коридори. Само в колебанието и нерешителността щъкат всички възможни изходи. И квантовата физика, пълна с неопределеност и несигурност, доказваше това.
Опитвам се да оставям въздух за случване на други версии, кухини в историята, още коридори, гласове и стаи, незатворени истории, както и тайни, в които няма да надникнем…А там, където грехът на разказа не е бил избегнат, дано несигурността е била с нас.” /”Физика на тъгата”, стр. 284/
Тази вечер маркизата кратко и небрежно ме уязви. „Какви са тези истории, ваша милост, дето ги тръскате из форума. Ами то всеки може да разкаже подобни, някой дали ще се наеме да им се заблехосва”. Маркизата не е вчерашна, тя чете, и то бързо, ненаситно. Професията и е такава, че често й се налага енергично да преглежда дълги масиви от писмен материал, за да отсее зърното от плявата. Чел съм и от нейните немного и потайни прозаични съкровения. В захлас. Надфеминистки размах и сокове има в тях. Заслужавали са и сигурно още имат право на бял свят, бога ми. Но тя си ги крие, „под възглавката”.
Не й се сърдя, приемам рецензентското й внимание към волните ми форумни изяви като благосклонно-загрижено-достатъчен знак. В себе си се усмихвам като „петното на Роршах” от „долния десен ъгъл” върху ризата на милия стар фински поет. /стр. 272 от „Физика-та”/. Радва ме и това, че маркизата и някои нейни приятелки вече занадничаха в този форум. Ако можехте да ги видите, те като се съберат, какво е разказване на истории една през друга…Ами това е, то цялото ни време за живеене е низ от разказани и спотаени истории. Защо тогава да сме толкова взискателни и високо-центрирани към разказното и романното и трябва да продължим да го разпознаваме само във величаво линеен и геройно преекспониран вид. Защо не ценим малките си, хванати за реалната квантовост прониквания, защо „зазиждаме страничните коридори” на спасителната „неопределеност и несигурност” . Ние сме мънички, модерни, забързани, неспасяемо отворени същества в свят, въобразил си да се спасява и продължава с гигантски линейни проекти. Защо да дадем поредна възможност на неясни творци, необичащи кратките ни, а още по-малко несподелените ни истории.
Уважаемият Георги Господинов, харесван или не, изработва точно такъв бунт в своето „чистилище в проза”, както безпощадно го определи професор Богданов. Можем да търсим слабости, доскучавания, паралелни посягания и прочие във всяко написано. Но нека не постъпваме като маркизата, която може би още утре ще изпита известно съжаление за „надменната си” критичност към маркиза. То и нашите литературни препирни са си наша вътредворна работа.
Имам още /на вече използваното „връхче на перото”/, но в името на вашата мълчаливост ще се спра.
Хубава студена зимна вечер.
Тема № - 54 Коментар № - 6236 Dekarabah - 2012-01-31 20:42:42
Темата за нашето време предизвиква оптимизъм само у малцина

Личи си, че Хартó е от новото поколение. Сал “класиците Елин Пелин, Йовков и Яворов” са й останали от “онова” време. Иначе си жули пълния (т) член и не признава ни номинатив, ни акузатив. Нищо че си ги знае. Още една черта на “новото” поколение.
А и си чете кньожки. То – ще рече човек – какво друго. И предизвиква тукашните литератори. Аре, бе, къде сте? Хартó май знае повече от вас! И от мене, ама аз не съм литератор.

multas per gentes
[Схолион към постановка ИЛИ “режисерска белешка”: Лицата на литераторите стават още по-мрачни и главите им гледат, натежали, надолЕ.]

Гошо Господиновеца попочетох. Възвълнува ма. Стилът му ми се стори рехав, но да видим сега Мирослав Пенков. Добре ми пада, щото скоро се зачетох в East of Eden и открих ..България у Стайнбек. Много тъга, “цинизъм, гняв и сарказъм”, както казва “нашата” Харто.

Благодаря на професор Богданов за форума и форумците, които до- (по) вежда.
И, Харто, нека да научим и за други неща от нашето време. Там, на запад от изтока, каков ви е животот?
Тема № - 54 Коментар № - 6234 peter a. dim. - 2012-01-31 11:47:26
Темата за нашето време предизвиква оптимизъм само у малцина; от една страна защото май изглежда, че в България не са останали мечтатели, и от друга, защото е необходима чиста съвест или tabula rasa, за да направи човек сам оценка на времето в което живее.
Намирам, че Георги Господинов е завладял до голяма степен вниманието на пишещите тук. Всъщност, аз не харесвам неговият стил. Ще ви кажа, че преди няколко години поръчах нашумелият му тогава "Естествен роман". За радост на жадуващите за слово българи в странство, книги от такъв вид предизвикват голям интерес. Всеки е ентусиазиран от възможността за първи прочит на съвременен роман от български автор. Също както някои се ентусиазират от предстоящ епизод на български телевизионен сериал.... Очакванията са големи.  След кратък преглед читателят открива, че онзи почерк на цинизъм, гняв и сарказъм предизвиква резонанс с едно отминало време-не нашето, а онова на предишните, или поколението на 90-те.  Поколението на новият век се стреми да се отличи от предишното. То е заредено с донякъде оптимизъм, служи си с незамърсен хумор,  и търси връзка с класиците Елин Пелин, Йовков и Яворов.
Предлагам на вашето внимание младият български автор, Мирослав Пенков. Надявам се, че именно в НБУ неговото литератърно творчество би могло да получи отзив . Харесвам сборникът "На Изток от Запада" до такава степен, че не само го 'like' -вам, но и искам да го обсъдя с вас.
Тема № - 54 Коментар № - 6233 Хартомени - 2012-01-31 04:52:15
Пряко спорното си чувство за мярка ще се включа и тази вечер.
В началото смятах да е само за да си призная пред проф. Косев, че прочетох неговата разнищваща студия за свързването жадно. По своему тя подрежда и уплътнява всичките ми прочити, свързани с тази дискусия, както и на самата „Физика”. Дотолкова, та не забелязах предългост, нито противостоене на абзаци. С тъжно хладнокръвие приемам визята за „човека, като парадоксално отделено-привързан и свободно-самозаробващ се”. В нея, дори само в тази насловна формула, предусещам повече морал и потенция, отколкото в други прилагани е не довели до трайни равновесия психо-социални подходи.
По-освободено обаче, поне доколкото усещам дълбочината и на последния текст на професор Богданов, мога да си помогна именно с него. За да се върна към онова, на което не е нужно да сте обърнали внимание. Подхвърлих го в близко влизане и се отнасяше за причините и подбудите за собствения ми лаизъм в българската литературна продукция от последните десетилетия. Дълго и само мое време. Дълго, депресивно оцветено и може би най-тъпото отшелничество на света. Изгубено време. Е, хвърлях поглед в това-онова, надзъртах в литературната преса. Но стъжненото ми от комунизма /права сте Адела/ „Аз” някакси се беше разделило с перспективата на българското литературно време. Не от предвзетост и високомерие, а от неверие в лекотата на прехода към, извинете за израза, „нови и по-качествени технологии” на българско писане. По-същия начин не вярвах и в по-светлото, демократично бъдеще на българската журналистика. Там поне буксуванията, кадровия потенциал и преливането от пусто празно в неговия „контейнер” ми бяха по-прозрачни. Е, преснима се таблоидният и заглавен шик на пазарната западна преса, соц-шаблонът се хвърли в запотен англосаксонски степ. Пикантна жълта мъгла покри плиткото, разнобойно и неосмислено-демократично гусларство на четвъртата власт. С маалки и пропуснати изключения. Жилавият комунизъм, Адела, бързо съзна, припозна и „приобрети” /русизъм/ техниките на това „мощно средство за възпитание на масите”. Мисля, Ленин. По подобен начин той постъпи и със зараждащите се попфолк и чалга. Също мощни средства. И весели, жизнеутвърждаващи. Завиждах само на художниците. На пазара ни се появиха хубави маслени бои, четки, валяци, шпатулки и пр. Стесненото търсене и отстранеността на тяхното творческо битие ги остави относително свободни и в „себе си”. Поне докато гладът не ги подгонеше към съобразено с вкусовете на инвеститорите интериорно и екстериорно оКИЧване на някоя чалготека или новоспостроен мутренско-олигархичен палат. Предполагам, че и там има спретнати неща, не съм много влизал, не съм видял. Все пак, логично е не всички потно-омърсени парици у нас да са хвърлени съвсем на вятъра. Както и да е.
Реторическият въпрос обаче беше защо днешният маркиз остана лаик в българско-литературното. Както може би и в цялостната обществено-политическа деятелност и ситуиране на гражданските „маси” в пропитото с към 90 процента /цифрата моя и неангажираща/ тъга време на прехода. Вещи, уморени от активност и усърдие социолози, от доста време твърдят, че то приключва, направо е отминало.
Маркизът, човек ленив откъм много и всякаква информираност, не е много сигурен в професионалната и гражданска категоричност на горното изследователско становище. Макар и лаик, той „хваща във въздуха” знаците, все още приглушените тонове на болезнено-разумната промяна. Такъв знак за него е този форум, в който се влюби като пъпчив ученик. Такова е лабиринтното бучене около дълбоката „технология” чрез която професор Богданов ни „губи времето” и „накърнява” здравата ни веселост. Такава е самата „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Тъга, тъга, ама с нея шега не бива. Да не вземем да я подминем и да си останем задълго само привидно весели.
Ценя високо пишещите и помагащите си с този форум. Аз съм встрани, заниманията ми нямат нищо общо с вашата напрегнатост в мислене и писане. Мога да предположа неизбежното доскучаване и „липса на апетит” у мнозина от вас. Но нещо ми говори, че просто „лъвовете и тигриците се готвят за скок”. За онова прехождане, което маркизът отдавна очаква, стаен в удобната поза на лаик.
Опита си за искреност започнах снощи, довърших го сутринта. Не ви казвам нищо ново. Но ви го пращам, с извинение, пак да съм досадил. За мен е важно, че вашето не ми е досадило на пръв, втори и трети прочит.
Тема № - 54 Коментар № - 6230 Dekarabah - 2012-01-30 10:59:30
Приемам предложението да помълчим и да свършим нещо полезно, но въпреки това не приемам казаното, че мисля литературата само като литература, а тъгата само като тъга. Напротив! Много жалко наистина, че литературите и класическите филолози спряха да пишат. Самата аз бях подканена към форума от тях, но смятам, че те не се обаждат в новата тема именно поради физиката на тъгата. В България се вярва, че има научни общности. Българските филолози пишат за българска литература, новогръцките - за новогръцка, класичиските - за старогръцка, руските - за руска, а за физика на тъгата трябва да пишат само физиците и тъжните хора. Това в кръга на шегата. Вярвам, че и вие и колегите, които пишат никога не биха делили света така!
Тема № - 54 Коментар № - 6229 Адела Иванова - 2012-01-29 19:14:20
Тъгата, Адела, е наречено нещо. В него влиза и това твърдение – че съм тъжен, а незнам защо. Някой не ме разбира и не отвръща с обич на обичта ми; аз не мога да повярвам, че го заслужавам и затова по човешки произвеждам по-общо обяснение. Не си казвам: “Ами щом не ме обича, я, да си гледа работата”, а заключавам, че тук или навсякъде, няма обич, а само тъга. Освен това и упорствам, че нещата, обозначени от думите обич и тъга, са ясно разграничими реални положения. Аз не смятам така. За мене те са навързани и като думи, и като неща; унинието преминава в тъга, а тъгата в метафизическа огриженост и меланхолия, а и в ред други състояния.

Във вашия последен коментар не сте обърнали внимание на моето дневно телесно униване. Мога да ви кажа защо. Защото опозицията душа-тяло не допуска смесването на душата и тялото, чиято пълна различност изглежда за вас е стопроцентово истинна. Не че смятате, че тялото е смъртно, а душата безсмъртна, но смятате, че едното няма общо с другото. Затова и душата отдавна си е присвоила цялото съдържание на тъгата. Тъгата е на душата. Оттук и последствието, че тя е поетическо и литературно нещо. Оттук и другото последствие, че вашата тъга, Адела, се бори да остане само тъга без примеси на друго.

Вярно е, че във “Физика на тъгата”, въпреки многото друго, което я разклаща, тази тъга изглежда подозрително една и съща. Да, но е така, ако повярваме на заглавието и преминем бързо през книгата. Ако зачетем бавно, ще усетим отсенките и преливането, работата на това чистилище в проза, продължаващо случилото се преди години в стихосбирките на Георги Господинов.

Има такова нещо в самия език, професор Косев, върху което се е настанила науката – означаването на нещо с по-истинно предикатно име. Науката претендира, че означава още по-истинно, като въвежда видове, а в друг план типове. Не се очудвайте, ако след време забележите, че съм попил някой от вашите термини. И аз изпадам в тази нужда за повече точност. Така достигнах и до формулата репрезентиране-рефлектиране, която ползвам в текстовете за поемите на Омир и Хезиод. Въпросът е във вътрешната усвоеност, в нуждата да мисля за себе си с тази формула. В науката е пълно с неусвоености, използвани за друго – за моделиране на евентуален бъдещ по-умен език в евентуално по умен друг живот.

Да, но и учените са двутекстови същества. Класификацията на един психолог може да е сложна и научният му език гъвкъв, но той спокойно може да изповядва “предразсъдъка”, че душата няма нищо общо с тялото. И този предразсъдък може да му пречи генерално. Езикът на психологията, колкото и усложнен да е терминологично, не може, а и не бива да се откъсва от всекидневния език и нейната представност, значи и от тази толкова властна опозиция.

Не ме придърпвайте към психологията, психолозите няма да ме приемат, както не ме приемат класическите филолози и литераторите. Не ви ли се струва подозрително, че най-добрият екип по българска литература в България, този в НБУ, при това доста участвал във форума, не се обажда в тази дискусия. Ами не се обажда поради дилетантството. Защото, както казах сутринта, литературата си е литература, а аз дърпам към нещо, която тя не е. Така ще кажат и психолозите. Да не говорим за филосфите и социолозите.

Така че да помълчим и да свършим нещо полезно.
Тема № - 54 Коментар № - 6228 Bogdan Bogdanov - 2012-01-29 18:56:15
Извинявам се на форумци и на посещаващите форума на професор Богданов, че по мое недоглеждане, няколко абзаца, които съм писал за себе си, в обем на една страница и повече – които бях съкратил – са пристигнали до вас. Добре, че не се е получил по-голям гаф.
Моля Ви, четете предългия ми коментар по диагонал. Чувствам се крайно неудобно.
От Искро, 28 януари
Тема № - 54 Коментар № - 6227 Искро Косев - 2012-01-29 17:42:53
Налага се да пусна и втори коментар, защото съм пропуснала един ред от казаното в коментара ви, проф. Боданов.
„Та такъв е дневният ми цикъл от бодра неутралност към изпадане в тъга.“
Този ред, който описва едно конкретно човешко състояние, той би могъл да описва и време, по-голямо човешко време, например, времето на всички българи. Виждате обаче колко прикриващ е този ред. Такъв може да бъде и разказът за нашето време. В него липсва обратното на тъгата. Неутралността е бяла дъска, върху която може да се появи всичко, може и радост, но самата неутралност не е радост, докато тъгата си е тъга. Казано е „бодра неутралност“ така, че да може бодростта да замести веселостта и да не я търсим като другия край на тъгата, но нали тъгата не може да съществува, ако го няма обратното на нея, веселостта? Защо липсва радостта? 1. Защото проф. Богданов не изпитва никога радост, 2. Защото колкото и да изпитва радост тя не е така сигурна и не идва винаги в 6 следобяд, както идва тъгата, 3. Защото едно е да изпитваш радост, а съвсем друго да изпитваш тъга. Може да се продължи безспир, но защо радостта така се маскира и крие, както във времето на отделния човек, така и в голямото време. Защо липсва радостта, защо, защото тя е нисък жанр? За да се поддържа сериозността и тежестта на тъгата? С какво тъгата е по-специална? Възможно ли е времето на проф. Богданов да бъде такова, или по-скоро, ако в единия край имаме бодра неутралност за радостта, в другия пак трябва да имаме бяла дъска за нюансите на тъгите и униванията, като задължително и там оставим място за тъги, към които да подходим напълно неутрални и да не им позволим да се вмъкнат в нас. Сетих се за нещо много красиво, което проф. Богданов споделя по повод на една старогръцка физика на тъгата на Платон, че онова „ние“ на голямото заедно, (на най-голямото заедно) се вселява в нас именно във времето на този преход, който ние не виждаме, между две противоположни неща, както са веселостта и тъгата. Тъгата не може да съществува, ако я няма радостта, а онова, което е времето, се намира в прехождането между тях и в прехождането между всички неща. Това се яви в мислите ми.
Тема № - 54 Коментар № - 6225 Адела Иванова - 2012-01-29 17:31:19
Проф. Богданов, благодаря Ви за дългия и така добре описващ тъгата коментар. Тъгата, за която се заговори обаче, е малко по-различна от тази, която Вие описвате. Така ми се струва. Спомените за миналото, както и „Физика на тъгата“, откриват един друг вид тъга, по-различен от човешката тъга, която може да се прилива и във веселост по принцип, и също така представят време, което е по-различно от времето, което ни променя. Първо, от една страна, говоренето се насочи към нашето време, но второ, вижте какво се получава, тъгата, за която говорят Декараба и Георги Господинов носи сивото наметало на едно „време“ (време-постамент), което всъщност не е време, наметалото на комунизма, поради което тъгата става по-друга. Не съм сигурна, че това е тъга. Докато вие говорите за една друга тъга, наричате я „моята вечерна тъга“, въпреки че и в нея има „немое“, тя е една тъга, която се е създала от деня, от дните преди това, от едно време, свързано с различни хора и действия, от ситуации, от казани думи, от неказани думи, а не от комунизма и неговите последствия или от националния бит, например. Ето това разделяне ми се струва много важно. Тази обща рамка на чувството от комунизма тя пречи да се вижда времето. При Вашата тъга времето се вижда, дори на това ниво, че казвате – приключвам дневния цикъл и т.н., докато във физиката на тъгата времето не се вижда, защото човекът там тъжи винаги, тъжи и сега все едно нещата от преди му тежат и сега, той не минава в друго състояние, като Вас.
Въпросът ми се струва, че е имено в това търсене на времето, ако в едно нещо няма време, то е предмет, но когато тъгата е предмет, това не означава ли, че тя не е тъга? За какво тъгуваме? Аз понякой път дори не зная за какво тъгувам, но най-честите ми тъги са, че много често оставам сама, тъгувам по хора, които съм загубила, тъгувам, че обичам някого, а той не ме обича, тъгувам, тъгувам и знаете ли по друго какво, тъгувам, че нямам време, тъгувам, че нещата не се построяват така, както си ги представям като предмети, тъгувам че не мога да опредметя. Как свързвам това с моето време? Тъгата не е ли инструмент за стремене към обратното на тъгата? Вие как свързвате вечерната си тъга с вашето време, с другите хора? Зная, че има и по-голямо време, как свързвате вечерната си тъга с това по-голямо време? Още повече в страна, в която по-голямото време е 90% свързана с комунизма? Ама свързано ли е наистина? А пък, ако е свързано, то действително ли става въпрос за време, или по-скоро за нещо друго.
Има ли спомени, които да не са чисто битово национални, които да не са зависими от българското, защото зная, че ще кажете, че човек не е сам вътре в себе си и зависи от общността, но тогава има ли спомени, тъги и радости, които при българите да могата да надскочат индивидуалното уникално на българското и да се свържат с по-голямата общност на онази по-цялостна реалност на света? Какво се случва тогава с физиката на тъгата, проф. Богданов?
Тази физика на тъгата, ми прилича на минотавъра, който българите сме вързали и разхождаме насам натам и дърпаме, а той мучи ли мучи. И сме много добри във физиката на тъгата защото лесно и бързо сме способни да правим общи конструкти, но общи до определена граница, над която не можем да скочим, и поради която сме отделни.
Кое е нашето време? Опитах се да си представя нашето време според това, което казвате в първия текст „нашето“ на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни „ние“ на голямото заедно.“ Какви са вашите големи „ние“?
Бихте ли бил така добър, проф. Богданов, да дадете пример и да напишете повече за „искрената неискреност, неопростяваща вътрешното ми време“, защото тази искрена неискреност ми прозвуча и много моя.
Тема № - 54 Коментар № - 6223 Адела Иванова - 2012-01-29 16:13:48
Сосюр е записал, че: „речниковият фонд” е „система от закодирани знаци”. А Витгенщайн достига до следното съждение: „Значенията на думите зависят от тяхната употреба”. И двамата, безспорно велики автори, не съм чел в пълнота. Сиреч не парадирам с имената на двамата мъдреци, а си върша работата. Трети мислител пък казва, че едната от двете основни слабости на човека е, че: „не знае истинския смисъл на думите”... (втората слабост била, че човек : „не знае и бъдещето си”).
................
Тук, думата ми, макар и по-просторно, ще е само, за употребата на термина и пресложното понятие... „СВЪРЗВАНЕ”. Въведен от професор Богданов, още с първото му изричане, в заглавния текст. Това е едно от ключовите понятия в новите ни дебати. Защото то ни отвежда и към вторият, още по-сложен концепт ‘НАШЕТО ВРЕМЕ’ ( който аз, не че го ‘мразя’, но го подценявам и го чувствам, с по-бедни евристично-експликативни възможности, напр. от термина ‘МОЕТО ВРЕМЕ’). Който от нас форумците, обаче, реши да противопостави двете времена, сигурно, ще сбърка. Но аз ще го направя.

И този термин, (а)„свързването”, си е един ‘закодиран знак’ (по Сосюр). Значението на който не е едно-еднозначно, а едно-многозначно. Зависи в каква ‘употреба’ го въвличаме (според Витгенщайн).

Вероятно, повикът на професор Богданов, е, за словесно-езиково и по-точно за интертекстово (дали не и за интерактивно-емпатийно свързване, в неговия семинар, който и аз се каня да посещавам след 1-ви март.). То не е мисъл, напр. само за информативна връзка и (б)„комуникация”. Защото, първото значение на понятието ‘комуникация’ е обмен на информации (не дори на знания, което пък, е, друга по-различна степен на всяко споделено ‘познание’). И тя, комуникацията, която не изчерпва богатствата на човешкото духовно свързване – се мери, дори в ‘битове/сек.”. Така съм я изследвал още през 1964г. (през тогавашното, баш „наше време”, се пишеше, че „кибернетиката е класова буржоазна наука”!). В зависимост главно от степен на неочакваност-новост, ентропия на знаци-сигнали пр. После се класифицира чрез два типа информираност (било предимно дескриптивно-описваща, или главно прескрептивно-предписваща ). Чрез типово съдържание на комуникативните релации.

Очевидно, повикът не е и за „свързването” като поведенческа контактност, вкл. между нас форумците, не и в смисъла на т.нар.: (в) ‘социални взаимодействия’. То пък, си е, вече, обективно осъществени социлни контакти, в съвместни дейности, включващи и невербални поведения. Социалното взаимодействие, като идея на Парсънз и на други световни социолози, според проф.Г.Фотев, дори е софистицирано и изведено, като: „Основна единица на социологическите анализи”...

За да не ви отегча, ще съкратя терминологично-семантичното разчепкване на концепта „свързване” и с обратните на него (изолация; самост; сензорна депривация и алиенация- отчуждение; конфликтност; грубо лидиране; сугестия-манипулиране; властово-силови зависимости– видяхме ги с почуда, напр. и наскоро в Северна Корея, в реки от сълзи, на взаимно „на-вързани”, милиони плачещи севернокорейци и пр.). Преди дни, Калин Янакиев пък припомни в Червената къща, че „ media”, означава и връзка. Peter етимологично я съотнесе и към – лат. „Continеo: свързвам, задържам но и запазвам”.

Не мога да пропусна един четвърти, най-основен термин-синоним на свързване, който е и по-всеобхватен и многопосочен, а именно т.нар. (г) ‘общуване,’ с неговите две основни типологии – на делово официално общуване (изучавано от Психология на организациите) и междуличностно неформално общуване (предмет на Социалната психология на личността). Отделно е обособен концептът ‘доверително общуване’и т.н.

Ще завърша с това, с което започнах, че в личен разговор, един голям психолог и невролог Николай Мясишчев, ми внуши, че водеща е типологията на (д) ‘психичните отношения’ и зависимости. И че те са, не само междуличностни. Било ситуативни или по-трайно афилиативно-сугестивни, жизнено-общолибидни или специфично еротични и др. Но значими са онези от тях, които са станали субективно интернални, вкл. и подсъзнавано бушуващи, вътре в индивидуалните, личностно-ментални светове – на личностния Аз-Ego и на Когнитивно Афективния, вкл. и несъзнаван опит на индивида в т.нар. от нас C A N, наименован от световни психолози, вкл. Джеймс и цитираният Мийд – като „малкото аз”. Т.е., тепърва ще търсим ментално-метафоричната свързаност вътре психично, напр. на колесничарят с двата коня, вкл. и между големият Аз-Ego и малкият аз, на когнитивно афективния опит-CAN.
......................
От друга-обратна страна, сравнително лесно са оборими, коментираните и доминантни за мен (не винаги споделени от Вас) тези, за водещата значимост на „отделността”. Контра-аргументите, срещу това мое мисловно увлечение, са от всички посоки. Не само от пародийния „Северокорейски синдром”, с апокалиптично ревящите тълпи. По-неоспорими и по-сериозни са, контекстови аргументи, на Еволюционата психология. Сред тях ще посоча, познати и вече научно описани, напр. десетина и повече жестоки случаи на деца, които са загубили трагично свои родители и поради това са „спасени” и „отгледани” от диви животни. Всичките те са откривани със загубена и необратимо ерозиирала човечкост. Защото са били лишени от социална ”свързаност”. Не само с липса на говор, независимо генетичната си готовност за речов контакт (според Чомски), а и с липса на външен човешки образ. След като те са изследвани и тренирани, в един съдбовно късен възрастов стадии на развитие – тези „човекоподобни” не-човеци, не могат да бъдат „очовечавани”. Невъзможно е да бъдат обучени да говорят, да пишат, да мислят вербално. Камо ли да се социализират и да бъдат по човешки себесъзнаващи се и пр.

Вие самите, можете да добавите още, какви ли не други, вкл. и езотерични и пр. аргументи, срещу моята, привидно бързо оспорима хипо-теза (сред които, не казахме нито дума по-горе, напр., за медитивните „свързвания”; за екстра-сензорните ретро и проспективни контакти и про-зрения, напр. на пророчицата Ванга; тях, не ги бъркайте с недоказани парапсихични „феномени” и психокинезата; дори с многовековните зодиакални свързаности, нуменорологията и т.н.). Тук са и десетина психо ефекти на взаимно повлияване: от психично заразяване; ефект на ореола; хоторнски ефект; пигмалион ефекта и пр. Те са една (е) шеста типология на „свързване”. Споменавал съм ви, че емпирично и експериментално, и чрез факторен анализ, бяха верифицирани в мой проект, седем Аспирационни стилове-AS = NARA k IRI. И два от тях са именно и пак, пряк двумодален израз на „свързаността”: единият е позитивно-афилиативният AS; и вторият е негативно-себеизолиращ AS . При което, тези универсални човешки модуси – приятелство или изолация – интерферират значимо с други три психични стила на аспирационност: хармоничен; автономен и илюзорен.

Още по-съществен, контра-аррумент, срещу прокламираната от мен „неунищожима единичност на човека” (по Бенедикт XVI), е включването и в самия Общ Личностен Модел-G P M, като първостепенна жизнена ориентация т.нар. „Либидна свързаност-Lib.” ( по Зигмунд Фрройд). Т.е. и всеобемащият био-психо-социетален модел – G P M, не може понятийно да се конструира, без концепта за „свързването”. Тогава пак да търсим спасение в семиологията. Критериални ще остават смислите на неговата, на този и философско диаалектически концепт за „всеобщата свързаност”, но винаги появяващат се дискурсно, с различна „употреба” (според Витгенщайн). А за мен решаващ и критичен момент е рефлексивно-реферативното интернализиране на неговите, дори и най-грубо социологизирани и биологизирани референции и онто-аргументации в „моето време”.

Аз ще, разклатя окончателно, своя индивидно-центриран хипо-конструктивизъм, като си припомня, за мен и за Вас, че една от последните и най-продуктивни световни научни психопарадигми, е, т.нар... Интеракционизъм ( опиращ се на онтоменталните: свързвания, интеракции, взаимодействие, общуване и т.н.). Този модерен интереакционизъм, днес не се разгръща само интроспективно, нито единствено с бихевиорални и организмични редукции, а е едно модерно оцелостено научно мислене.
............................
Но все пак, колкото и да сме взимосвързани ... ( защото отгоре на всичко, се раждаме и фатално несамостоятелни, неавтономни и зависимо-безпомощни; и не можем, напр., като новоизлюпените патета, веднага сами да плуваме; дори не можем да ходим сами, да говорим и пр.) – ние, наред с базалната потребност от общуване и взаимност, с особено силен порив към консумиране на майчина, бащина, братска, сестринска, приятелска и друга любов – то, отгоре на всичко, макар и ПАРАДОКСАЛНО развиване антиномично, като водещи и исконни модуси, диаметрално други нагласи- атитюди и личностни диспозиции, от типа на: (а) автономия; (в) независимост; (c) себедетерминация; (d) за повече права; (е) за избор; (f) с иновативен произвол; (g) с отговорности; и (h) лични свободи; и за (i) свята частна собственост; ( j) и неповторим индивидуалитет; (k) срещу безличие; (l) за автентична себеидентичност; и (m) самоличност, (n) нарцисизми пр. Така, наново стигаме, до аксиоматичното убеждение – какво че: „...истинските неща са противоречиви”(по Ст.Цвайг).

Моля, не се изненадвайте. Разстоянията между егоизъм и алтруизъм, между човеколюбие и човекоубиване, не са „космически” разделени, с времеви отстояния, от милиони светлинни години.

Не инцидентно, два-три пъти писах във Форума, че Психологията е естественият гносеологичен фундамент на Хумантиристиката. Също добавях, в дискурса на Форума, че в създаване на личностни познания, един от най-плодотворни у нас, т.нар. имплицитни психолози и персонолози, е искрено уважаваният от нас форумците, професор Богдан Богданов. Много психологическа идеология има в неговите 312 публикации. Та чак до последните му два, форумно обсъждани, текстове. Те целенасочено, разбуниха отново духовете ни. Затова и днес, в този си словесно раздут тематичен коментар, аз влизам в мек диспут. Не само с водещият, но повече с „ аз-себе си”...

Ще си позволя и една генерализирана аналогия или алюзия. Може би „Аз сме” и „Аз съм”, са в съвместен мир и взимна поносимост. А аз, преувеличено, ги виждам като несъвместими. По подобие, както синхронията между : от една страна, знанието че сме „смъртни” и от друга – обратното чувство, у всички ни: че сме някакси и „безсмъртни”. Живеем си сякаш сме вечни и ще пребъдем. А не е напълно и изцяло така.

Не е ли време, да дискутираме и хипотезата, че освен всичко друго: като богочовешки същества – ( ето, виждате, че сме забравили най-висшата, седми („ж”) тип: духовно-сакрална свързаност – свързаността ни с Бог; Който, ние хората сами разпнахме на Светия кръст; като се „свързахме” с Варава; и все го забравяме...) – и самосъзнаващи се, говорещи и пишещи, и творящи, компетитивни и пр. био-психо-социални цялости – та, ние не сме ли и все още необяснено:... и ПАРАДОКСАЛНИ СЪЩЕСТВА. Особено, когато се интерпретираме и темпорално, като със „своя” или чуждо-„наша” времевост. В контекстите и на „учлененото протичане” и на „протичащата учлененост” пак, на времево-пространствените континууми. Аз рискувам да се ангажирам и с подобна метапознавателна хипотеза. Мнозина преди мен са я откривали и загатвали. Но заслужава ли тази по-нова и тотална визия за човека, като парадоксално отделено – привързан и свободно-самозаробващ се – да се формулира така крайно и така предизвикателно.

Съдържателно-институционалната палитра на безкрайното множество на “междучовешките свързаности” е реално необхватна. Аз съм я изследвал само частично и стеснено: в дискретните модели на универсалната компаративност и компетитивност-агоналност и героика (по Богданов), с 11 отделни мотива; с аспирационни стилове за доминация и успех, със 7 AS; и в структурно оплетено, винаги социално предпоставено разделение на дейности и активности, със 6 субсистеми. Поради което, тук не мога да се ангажирам с всеобемно-абстрактни, заключения на един, интерперсонален психолог, какъвто не съм изцяло. Осъзнавам непълнотата на своите знания и компетентност, които други колеги психолози, могат по-прецизно да допълнат, дори да коригират. Нищо не се казва един път и за винаги.
.................
Очевидно, призивът на водещият, е, не за външно и формално „свързване” по между ни, чрез сега дооформяно понятие-знак-символ-метафора...„наше време”. Професор Богданов е посветил няколко хиляди страници, на къде по-трудно протичащи, вътрешни, личностно психични, себеидентификации. На все недоизграденото и недоосъзнато „себе си“. Азовостта, дискурсивно е осветлявана от много изследователи, вкл. и напр. в „Отделно и заедно” (2005); напр. в „Експериментална психология на себепознанието” (от М. Дилова, изд. НБУ, 2008). Тази Азовост бе дискутирана в много форумни сесии. Тази Азовост, наративно-образно е презентирана в чудната творба „Физика на тъгата” ( на Г.Господинов, изд. Жанет 45, 2012г.). Ние с Морис имахме спорадичен, приятен за мен, от Копривщица воден диалог (2011). И трите, по-горни, избирателно посочени творби, както и безброй други: все нарцистично себесъхраняват отделността и идентитета на човека, неотделимо от неговата заедност – било като дете, пред- и следнатално; син; баща; дядо и ...прародител.

Все сме, в противоречиво жизнена взаимо-свързаност, с така разноликата, привидна или реална, просоциална себеотдаденост. Над която, по-честа по моему е и индивидната доминантност (и агонална героика по Богданов и Косев), сигурност и себесъхранение. За които няма крайни словесни модели и абсолютно прояснени истини...И така, оставаме изправени и удивени, пред сциентистки и наративно-художнически загадки и търсения, които, отделно и заедно възпроизвеждаме.
От Искро, 25-28 януари – София.
Тема № - 54 Коментар № - 6222 Искро Косев - 2012-01-29 15:40:33
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115919

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128125

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134330

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94296

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17775

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180860

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60771

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA