БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Човекът с многото имена
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ


Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

* Текстът е част от книгата  на Георги Господинов "И други истории"

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.

Коментари по темата
За себе си ми се искаше да отговоря на два от интересните въпроси, които вчерашните коментари поставиха. Първият, свързан с казаното от Роси, че в този текст липсва модел за правенето на свят, а вторият – с казаното от Декарабах, че с Гаустин си отива разказвачът. Бях написала някакъв разхвърлян коментар, който спрях, но това, което днес написа професор Богданов, казвайки „просто ще си пуснете вашата ребетика“, ме предизвиква да го публикувам, въпреки цялата му неподреденост, и с предварително извинение за дължината.

1. Забелязах, че този разказ не може да се чете много като литература. В него има някаква дискурсивна уловка, която го прави толкова реален, че по-скоро може да се мисли като съдебен протокол, отколкото като разказ. Интерпретацията му също клони към това - през цялото време се опитвам да го чета като литература и през цялото време се улавям, че търся неща, които не биха имали никакво значение за разгадаването на един литературен текст – например, търсенето на точните отговори по двата въпроса - „От какво е умрял Гаустин?“ и „Гаустин наистина ли е бил луд?“. Виждам това залепване за реалното в разказа и при другите, което означава, че е нещо, което все пак се поражда от текста на самия разказ, а не от мен. Това държание на текста, започва още вътре в него, в момента, в който най-външният разказвач, чул разказа – Аполодор-Георги Господинов – дава двете версии за смъртта на Гаустин – убил се е защото няма лична история, но може и да не се е убил заради личните истории, а да са го убили, защото е станал свидетел на престъпление. На какво се дължи това идентично-реално разказово искане – историите му да се разбират като реално случили се, и дори, излизайки навън от текста да продължават да настояват за същата идентична реалност. Един разказ, за който се търси от какво е умрял Гаустин и дали Гаустин е бил луд – няма как да даде модел за свят-реалност, следователно начинът би трябвало да е друг, но как се достига до него, и какъв е?

2. Разказът използва такива дискурси, че и отделните истории, от които се свързва разказът, и цялостната история, изглеждат крайно идентични на себе си – едни чисти парченца реалност, които няма как да ни засегнат. Дори самият разказвач е засегнат дотолкова, доколкото разполага с крайно идентичната история на една обща снимка с Гаустин-Дядо Коледа. Другото, което прави разказвачът е, че просто слуша и записва – пак като съдебен протокол.

3. От една страна, човек си казва - „добре, но ако в този разказ наистина няма примерен смисъл и той няма нищо общо с мен, защото историите му са реално-идентични на себе си, аз защо се интересувам да търся някакви истини в него“, а от друга страна – „ако все пак търся истини в този разказ, значи нещо е направило така, че аз да съм много вътре в него“, а от трета – „ако тези така контекстово-идентични-реални истории на този разказ са ме засегнали така, че аз да търся истините им, то тогава какво им е личното на тези лични истории, заради които Гаустин се самоубива“…

4. Кое ни кара да оставаме в света на този текст и да не можем да го променяме? Кое крие неговия модел за реалност? Гаустин наистина ли е разказвачът? Дали да не се сложа на негово място? Ами, ако погледнем разказа отгоре и изчистим имената от текста, така като е заложил и самият разказвач Аполодор-Георги Господинов по няколко начина: в разказа се знае с точност само едно име - това на доктор Асъзов; в разказа всички имат по няколко имена; в разказа тези, които биват кръщавани и прекръщавани, могат също да дават имена? Даването на име е опредметяване, създаване на контекст, на свят. Имената в разказа обаче постоянно се сменят – а това само по себе си или означава смяна на различни светове, или направо означава – реалност. Но, ако ме интересува тяхната истина, значи е реалност. Ако изчистим историята от конкретности, изваждаме следната картина: личните истории се носят от нас така статично, че и вицовете спокойно могат да бъдат представени за лични истории. И трите разказани лични истории са заковани от една и съща идеология – тази на комунизма. И трите истории някак протичат по принципа: „да се сменят три рокли, за да се избере най-подходящата за една брошка“. Личното в тях е интровертно, разпознато като лично не чрез неща, които извеждат вертикално, навън и към другите, а обратно – затварящи в себе си. Неличните истории, в които един човек се вгражда в зависимост от това, което прави, в зависимост от различните си промени и имена, неличните истории, които са свързани с книгите, които пораждат разговори и които отварят към другите обаче – са неразбираеми. Дали затова Аполодор-Георги Господинов не избира първия вид истории?

5. Но дали Сократ-Гаустин наистина е казал това, което разказва д-р Асъзов. Дали посланието на разказа наистина казва: "Човече, ти първо си луд, второ си обречен (мъртъв)". Възможно ли е човек да умре, защото няма лична история? Ако направя едно разследване по случая, дали няма да изникне протокол, в който да излезе така, че д-р Асъзов, разказазвайки променен разказ, е лъжлив свидетел, който преиначава думите на Сократ-Гаустин, за да не загуби логиката. Напълно е възможно, защото има едно такова скрито изречение в разказа, което казва „Никой не можел да запомни и предаде точно думите му“.

6. Възможно ли е един литературен текст все пак да не носи в себе си модел за реалност, въпреки че е литературен, въпреки че е взел части от реалността, с които се е направил такъв, че дискурсите му да могат отново да покажат свят-реалност?

7. Според мен, отговорът се крие в цитата на Карабах: „Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.“. Според мен, това е мястото, което заключва за нас – или напротив – отключва. Това е мястото на водовъртежа на дискурсите, причина за сложността на разказа, момент, който е обратен на онова място от „Физика на тъгата“, в което се казва: „ние надничащите през оградата на тази минута, неродените още, прибираме глави и си отдъхваме“.

8. Напротив, това е моментът, в който всеки от нас се сблъсква с личния контекстов въпрос: „А аз мога ли да разкажа лична история?“. Какво е лична история? Лична ли е личната история, за която всички вкупом по един и същи начин, озовали се на едно и също място в текста, се питаме – със страх? Ако личните истории правят парадигмата на живота, съчетавайки така, че да получаваме усещането за един вечно отлагащ се край, то историите на книгите не са ли също лични? Един замълчан, разплакан Сократ е най-страшното нещо, което човек може да си представи, както страшно е да си представя и един удавен Сократ – въпреки че вече има модел за един осъден и отровен. Може би това е едно от местата, от които - ние четящите влизаме в текста? Дали, Карабах не греши? Дали вече, не разказвачът, а ние сме тези, които отиваме заедно със Сократ-Гаустин?

9. Какво е лична история?

10. Този разказ започна да ми харесва много, защото се опитва да ни удари по главата с тази „лична история“, но личната история съвсем не е това, което се разбира. Около масата в гаража седят много хора, най-малко два Сократа, един, който седи там от преди хиляди години, и друг – който идва малко по-късно, също така както някога по-късно у Агатон е дошъл първият. Около масата в гаража има и един празен стол – на него сяда всеки един от нас. Може би, ако намерим нещо по-важно от личната история.

11. Благодарение на Гаустин ние получаваме възможността да влезем в разказа, а благодарение на нас, той получава възможност да излезе от разказа. Благодарение на имената си, на Сократ, на Хераклит, на Дядо Коледа, както и на нашите имена, той получава възможност да води към модела за реалност. Благодарение на него една чиста и проста българска река, може да бъде и тук на земята реална, и там на небето – небесна, а и на друго небе, където може да се лови риба заедно с Хераклит и да се виждат идеите, заедно със Сократ.

12. Преди време професор Богданов беше казал едни неща за правенето на реалност, които съм запомнила – първото, че една от големите добрини, които може да ни направи един текст е – да ни постави в активна позиция спрямо самите нас, а другата, че правенето на реалност означава да се наблюдава самият механизъм на осмисляне. За мен - механизмът на този разказ е да оставя тайни входове за влизане.

13. Това, което си мисля за този разказ е, че дава възможност да влезеш в него, въпреки личната история, и, че читателят трябва да връхлети, въпреки страха от личната история, и трябва да добави не само своето име, но и своя реален външен контекст към контекстите на разказа, ставайки част от едно време, което действително все отлага и отлага края (Да не би Гаустин да няма лична история при положение, че има цял разказ?) и което сега е наше, защото ние го правим. Този разказ е специфичен с това, че наистина не дава модел за реалност – но те оставя да го направиш сам – вътре в него - и да го проектираш – извън – в нещата, които искаш да ти се случат. Според мен, затова всеки се обърна към нещо любимо: де Карабах извади историята за врабчето; Роси – извади ребетикото – („Камерата се мъчи през цялото време да ги вади от кадър, но те все ще успяват да се включват в представлението.“); Искро Косев – написа за онова, подобно на телефон означаване, G P M, а аз – не се оставих на сентенцията за личните истории, защото много добре знам какво би казал за тях професор Богданов.
Тема № - 55 Коментар № - 6324 vesselina vassileva - 2012-02-19 15:03:22
Обещаното продължение, което допълва двата ми коментара, от 16 и 17.02., ви изпращам днес съкратено. В пълнота, същият този текст, ще кача в своя блог. Там, разширения текст, могат да видят само интересуващите се. С цел да не обременяваме Форума.

(а) И така...: начална е темата за „Човека”; така както е записана от професор Богданов; тя е възбудена наративно; от конкретния персонаж с име „Гаустин”; в един от ярките и колоритни разкази-откровения на Георги Господинов; и от „Физика на тъгата”-2012г.;

(б) ограничавам се до разглеждане на „Човека”, само като „ЛИЧНОСТ”; и то, само в рамките на дискурсивно понятийната структура G P M = Refl (PRIS a Ego en CAN ); това са 9, или 7+/-2 концепти, селектирани от много персонолози-психолози, от тезаурус (по Олпорт ), за безброя на почти 18-те хиляди, личностно човешки наименования;

(б2) изказът на франкофонската абревиатура G P M в (б), или т.нар. „Общ Личностен Модел е: Рефлектиране-Refl на „ПРИЗ/награди/ на Его в КАН”; този прочит улеснява, взаимосвързано запомняне на осемте личностни образувания (имитира се, напр. прочита на модела „Голяма петорка- OCEAN”, като „Океан” и др. подобни неологизми);

(в) конкретният проблем е, за мнимото „безимие” и „безумие” на Гаустин, в неговата многоименност; и как да си обясним концептуално, многото имена на един и същ индивид-персона?;

(г) защитава се тезата, извлечена от G P M: че всички ние, вкл. и приятелите форумци, без изключение сме многоименни; и че това е свързано, дори се oбуславя, от множествената Ролевост –R и многоликата Статусност-S , на себеидентичната човешка личностност; като „учленено протичане”(по Богданов); оттук и предпочетеното включване на „R” и на „S” в G P M/ вж.RIS oт буквената схема на модела в (б);

(д) всяка лично избрана, или външно натрапена и чужда на личността роля-R, в неговата ролева-R- структура, има свое название/име – и от тук идва многоимието на всеки индивид, не само на литературния персонаж и герой, Гаустин;

(е) тази многоролевост и многоименност илюстрирам откровено и със „себе си”; сиреч и чрез неудобно себеразкриване; чрез този, ролеви поименен себепоказ, се изпробва и как „работи” G P M; доколко, понятийната „формула” на G P M, от точка /б/ е приложима, за несравнимо индивидни случвания, подобни и по-чудновати от разказа за Гаустин;

(ж) любопитна е и идеята за трите доминации (като Доброволчеството в „Свят”; Либидността в „Живот”; и Професионализмът в „Реалност”) – организиращи в три множества, десетките разпиляни и само индивидно групирани, т.нар. ролеви доминации (сякаш са „клъстери”, или субективно-ролеви „гещалти”);

(ж2) тази, условна и персонифицирана, само позитивна типология/доминация, се породи, благодарение на извличащ диалог, с моя най-близък приятел, доцент д-р Игнат Петров, в негово психоперсонологично интервю и диалог с мен, през т.м.;

(з) любознателно, за по-младите колеги, е, как в понятийната структура на G P M, разработвана над четири десетилетия, след 1970г., в рамките само на две-три седмични проучвания, върху текстове от „Разказ и реалност”, в техния първи интернет вариант 2012г. и след един заключителен работен дебат , с професор Богданов, в НБУ, на 9.02.т.г. – се внесе нова и съществена промяна, в единствения предиктор-интеграл на G P M; преобразен сега, в „Refl”- / вж. буквения модел, пак от подточка (б);

(и) именно там, в понятийната франкофонска абревиатура на G P M, като психорегулативен и многофункционален интеграл, на мястото на досегашната, т.нар. Репрезентативност (Representation – или съкратено „Repr” ), бе въведен един съществено по-адакватен конструкт Рефлексивност (Reflexion – или съкратено означеното „Refl” ) ;

(к) така, рефлектирането/Reflektion-„Refl”, става интегрален интерпретатор на всички „Disk/pers1…n”, докато представянето/Representation-„Repr”, се преутвърждава само за литературните и сродни тям „Nar/pers 1…n”; постигнат е, същостен понятиен коректив, в самата психологическа концепция за G P M; което е нова стъпка, може би, в етапното преобразуване на G P M, в общ понятиен и семиотично-знаков проект, на Богданов и Косев; процес, наченат още след 2000-ната година; което е верифицирано, чрез мои, стотици текстови извадки, представени и таблично, с цифрови дискретни редове;

(л) уточнява се, че независимо новата си и впечетляваща, буквено понятийна конфигурация, G P M- вж.(б), моделът не е изцяло оригинален, а само добавящ нещо, сумативно-генерализирано-G, към други пет и повече, световно приети научни проекти-модели ( – оттук и водещото „G “- в смислите на общ/обобщаващ, в неговото едно-многозначно наименование, „G P M”);

(м) финално заключаваме, че всичко това се постига, благодарение на класически дефинираните , от самия Зигмунд Фройд, т.нар. от него: „Части на психичния апарат на личността”, с номинативите – „Id/То”, „Ego/Аз” и „Superego/Свърхаз”; върху които се гради и херменевтичната персонология на професор Богданов, още в „Отделно и заедно”-2005г.; нещо, което пак доказваме, в наши контент-анализи от 2006-2007г.; за които, авторът на проучваните текстове, бе запознат по-късно, чак през 2010 година.
Другото, по-разширено изложение, за едмоименната многоименност на Човека-Личност-Гаустин, ще бъде преразказано в моя блог.

Имам също въпроси, за човешката пред/езиковост, пред/времие и езикова псевдо „а/нон/имност”.
От Искро, 18-19 февруари
Тема № - 55 Коментар № - 6323 Искро Косев - 2012-02-19 11:14:24
Разговорихме повече и Декарабах, а ето как силно се обади и Росица. Нейната ребетика ме дърпа да кажа следното.

Ребетиката, Росица, според мен е тукашно балканско битничество, породило знаменити текстове и мелодии. Така, както го представяхте по-рано, а и сега, то подсказва, че протича поне трипистово – като словесно послание в прости стихове, като мелодия на песен и като музика на инструментален съпровод. Въпросът е дали те съвпадат и се отнасят помежду си като по-важно към съпроводи, които го потвърждават, или напротив в заедността на протичането им има разминаване-допълване-изместване, което прави от не особеното значене на всяка една от тези три писти телесната обемност и плътност на нещо, което вълнува. Питал съм се много пъти коя е причината да се слушат и харесват толкова много песни и от младите, и от възрастните, след като техните словесни послания са толкова банални. Отговорът ми е това разсъждение.

Сега следва онова, което искам да кажа за разказа на Г.Г., а и за романа му. Ако ги разглеждаме на нивото на словесното послание, е така, както казвате, Росица. Ако обаче чуем и мелодията на подредбата, и омайването, което Г.Г. постига с този наниз от думи и фрази, впечатлението ще бъде друго. За съжаление при възприемането на литературните текстове те се смачкват до нивото на словесното послание. Права сте. В случая Г.Г. го избягва. Не съм сигурен, че това е постмодерен жест.

При песните такова смачкване не става. Баналните често пъти нищо незначещи техни послания обрастват с мелодия и музикален съпровод. Ясно личат повечето писти, по които минава това послание. Те са хем различни, хем са свързани и това ни харесва. Аз, разбира се, свикнали сте, знам защо – защото това е жизнено, а е жизнено, защото е трипистово. Така е обаче и в “Човекът” и изобщо в литературата. Е, не във всяка, а в по-добрата литература.

Сега за разбирането и възприемането с изживяване. Те са сининомни действия, заменят се взаимно и се комбинират. Няма разбиране, което да не е съпроводено от изживяване, но има и комбинации, в които едното е с голям превес. Тук във форума и в тази страна сме фенове на разбирането. Поогледайте се и ще се убедите на каква почит е то. Всички хвалят и винят не за друго, а основно за това – че някой е умен и разбира, а друг глупав и не разбира. Цени се обаче не всеки ум, а този, който разбира бързо по същество. Не се цени умуването надълго. Поради друга тукашна ценност – деловитостта и неразпростирането в думи (В реален план ценностите винаги се комбинират). Поради това се предпочита и краткото възприемане с изживяване – добрата песен, доброто стихотворение, краткото есе и духовитата формула.

Дългото разбиране, което проповядвам, е критикуемо. То е губене на време. Аз така с дълго, което противопоставям на доброто кратко, се отличавам от тукашното добро. Само че оставам в разбирането. И оставайки в него, не се измъквам от най-същественото в тукашното или в нашето настроение – глухата сериозност. Понеже предимно разбирам, съм еднопистово сериозен и в този смисъл не се различавам от глухо сериозната среда. Е, дълбая литературно, развивам теория на многопистовостта, мога да изкажа всичко, което ми дойде на ум. Но само сериозно.

Ако се огледаме, няма как да не се набие в погледа ни тази тъжновата сериозност. Тя вдъхновява кратките ни абстрактни негативни оценки, унилото ни настроение на като че ли неживи, разбира се, и нежизненото подиграване, което вдъхновява толкова много разговори по това, че някой е глупав, че не е разбрал, че тук е сиво и безперспективно, че е неуредено до болка, че се пръскат пари и прочие опявания-подигравания-критикувания в тъжното веселене на чашка.

Дали всички са такива? Не са. Най-напред децата и юношите, които също като възрастните не се уморяват да се подиграват. Но в подигравките си с малкото думи и фрази, които употребяват, за разлика от възрастните те се държат двупистово - говорят едно, а казват друго. После и не много възрастни са в такова юношеско настроение. Тук са, имат грижи, гонят задачи, но са и в особеното свое на сегашен момент с друго време, малко наше заедно с други близки, опиращо се в други малки наше в “музиката” на особено градене на настроение наистина неамбицирано да обхване всичко, както казва Декарабах, а заето с това, с по-малкото тук и сега, от което незнаеш какво ще последва.

Има такова нещо в нашето, Росица. Поради цененето на ума и разбирането се развива амбиция да се обхване отраз всичкото. Поради другата ценност на деловитостта това обхващане става отгоре-отгоре и поражда тъга. Кои са изходите? Да се излезе от еднопистовото в едно или друго повечепистово. Което прави и Г.Г. във “Физиката” и което правите и вие във вашия коментар, след като сте прочели “Човекът” еднопистово и сте се обърнали към ребетика.

Сега аз ви казвам, че сте могли да прочетете “Човекът” и по друг начин. Имам авторитет, няма да се разсърдите, може и да приемете нещо от моята теория за едно-, дву- и трипистовото, но няма и да тръгнете да четете нито разказа, нито “Физиката” на Г.Г. по този начин, просто ще си пуснете вашата ребетика. Така сме устроени. Всеки е спрял при някакви навици, понятия и теории и всеки има проблем с времето, поради което е и нашето спиране в едно или друго безвремие. Така че и т.нар. наше, и то е хем време, хем спиране-опит за безвремие.
Тема № - 55 Коментар № - 6322 Bogdan Bogdanov - 2012-02-19 09:55:16
“Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.”
Събота е. Оставил съм кокалите и ставите си да си почиват след сравнително удачна занаятчийска седмица. Току-що изчетох меката, проникновена изповед на Росица. Вероятно по-късно ще си пусна и малко ребетика, за която тя още преди време ме разбуди. Провокира ме нейното: „Не ми изглежда реалистично твърдението, че човек, преживял истории-жестове на онези стари имена-времена, не може да разкаже лична история.” Въпросът-ключ, защо Сократ-Гаустин плаче като изгубено дете, което не може да си спомни името си и адреса, където да го завърнат, беше основателно задаван и силно отговорен в коментарите на Георги Гочев, на Веселина Василева, а и си витае из цялата дискусия.
Моята версия също изключва хипотезата Гаустин да е луд. Мъдрите трудно полудяват, поне в приетия съвременен клиничен смисъл. Разбира се, Георги Господинов най-ясно би могъл да обясни защо удавя своя окаяно-светъл гражданин на света и времето, разказвач и Вергилий в ада на малката провинциална общност в поднебесната Тунджа. Но предлагам своя свит вариант на негов вече фанатичен читател.
Гошо Центъра е онова, което си тръгва трагично и непояснено от „нашето време” заради собствената си, по български мъглява, фанатична претенция-надежда за обхващане. Обхващане на света, на времето и времената, на бога и дявола, на камилата и розата, на елинското и варварското, на живото и мъртвото, на сливането им в безкрайност и продължение. „Да, но онова, за което разказва той, не може да се разкаже, защото нямаме досег до света на лудостта.” – казва Морис Фадел. Съгласен съм, почтени колега, но нима тази лудост не е с велика пародийност открита у всинца ни още от Дядо Вазовото пиянство на един народ. А и оттам ни гледа с недоумение слепецът Колчо, наверно далечен роднина на Гаустин. Работата, ми се струва, не е в Георгиевия Гаустин и в светеца Колчо, а в нашата забързаност към значителност на добри и „световни” намерения без опит за сбиране на местни „кванти” в хаотичната и величава физика на планетарното ни /засега/ живеене, съзидаване или безделие, споделяне на истории и пр.
В заключение ще събера, в Гаустин, ако ме попитате, си тръгва нанякъде разказвачът, „агитпропът” /от агитация и пропаганда/ на едно по-дълбоко живеене и общуване, странният и неопитен от дълга /бюргерска/ традиция български аутсайдер, поетът, устроен точно като свободния Омир, забравил собствените си истории по чисто психиатричната парадигма, че най-болезненото се притулва най-вътре в мозъчните лабиринти.
Спирам. Ще си пусна ребетика. И ще стискам палци за комшиите гърци.
Тема № - 55 Коментар № - 6321 Dekarabah - 2012-02-18 16:50:01
Впрочем, историята с големия проф. Геров, измръзналото врабче и ние, врабчетата-класици, си е истинска. Поне както на мен ми се привидя тогава. Може би и да е първата история с врабче в Гълъбарника, а от нея да са тръгнали другите преплитания на този врабчов мит.
Тема № - 55 Коментар № - 6319 Dekarabah - 2012-02-18 11:08:09
Длъжен съм тутакси да отговоря на проф. Богданов. Като му благодаря и за похвалата.
Малкият форумен мит за странната и почти комична поява на маркиза от някакво провинциално небитие съвсем не е мит. Годините на глупава отдалеченост от класическото, литературното, ако щете и от обществено-политическото, са тъжен отрязък, за който неведнъж си посипвах главата с пепел пред вас. В този приглушен и лъкатушен в друго промеждутък от собствено житие аз съм пропуснал и въпросната прозопография. С радост бих се запознал и огледал в нея, ако ме насочите как да я открия.
По-интересното и то от доста време насам, особено след като ми разтворихте врата към автор като Георги Господинов, е, че маркизът разпознава свои /допреди изглеждащи ми като потънали в сладостно лично забвение/ редове на мислене, художествен слог, емпатична постройка и пр. в текстовете, върху които ни съсредоточавате. Подобно се случва и в срещите ми с коментарите на мнозина от превъзходните форумци. С други думи, макар и окъснял, аз жъна своята радостна жътва на читател. А май се замислям и за посев, от спомени да кажем. Есента на живота не е ли тъкмо време?
Ще кажа без колебание. Без „пропадането” ми в особеното измерение на този форум това мое приповдигане и измъкване от духовна вялост не би могло да се самоизвърши.
И нова благодарност към всички, на които съм се явил поне малко и чисто симпатичен.
Тема № - 55 Коментар № - 6318 Dekarabah - 2012-02-18 10:57:05
Изкушавам да пиша откакто професор Богданов публикува текста за Хезиод и последната му част за времето – текст, който (за мен) няма равен. Хем преди година-три бях поискала такива теми (и за Хезиод, и за времето в разкази), хем моментът не ми позволяваше да се отклонявам от фатална задача, хем ми беше трудно да пиша пак.
От този текст разбрах, че имам проблем с разбирането на връзката Аз-Себе си, много я мисля, но още не съм стигнала до ясно разбиране, затова ще продължавам мълчешката.

Трудно ми беше с разбирането и на разказа на Георги Господинов. Не бях чела нещо негово преди, не го познавам лично. Подходих с много голям интерес, след като видях, че случайно споделяме един и същ момент във външното време, който е изключително съществен в личните времена на всеки от нас – моето раждане е съвпадало с неговото зачеване. Винаги съм смятала, че „моето време” не е от времето на моето поколение. Интересът ми се породи от удобната възможност за сравнение и евентуална преоценка на себе-си-то. Бях едновременно разочарована и силно приятно впечатлена - че не съм била права за моето вместване във времето на моето поколение

Без никакво колебание мога да кажа, че споделям напълно стила на Георги Господинов. Имам пред вид стила на гледане и виждане на света, а не стила на писане на литература, понеже аз не пиша литературни произведения. Не пиша, но така живея. Трябва да си призная, че явно съм си от времето на моето поколение. Бях малко шокирана, защото бях убедена, че едва ли има такива луди като мен да разказват на всеослушание, със смешка и любов как са се излагали като кифли с краставички и подобни.

В началото на четенето ми се стори, че трябва да очаквам нещо наистина страхотно добро. Това обживяване на някои от любимите ми стари гърци натам ме подхлъзна. После историите с краставичките (и аз не обичам краставички), играта на шише (и аз съм я играла) и камилското око с лук, разсмиването до и през сълзи, също ме подготвиха за нещо върховно. И изведнъж – нищо. Напълно неубедителен за мен кулминационен момент с невъзможността на Гаустин-Сократ да разкаже лична история и последвалото самоубийство. Разбирах, че цялата ми конструкция на читател се срутваше в този момент, но не разбирах защо, докато професор Богданов написа, че Георги Господинов казва, че който не може да разкаже лична история не живее, и че всичко е пародия на всичко. Че има пародия и аз бях схванала, но не ми дойде на ум, че е на всичко. И тогава разбрах какво точно не харесвам на пост-модернизма. Много пъти съм казвала, че никога не е успял да ме привлече. И сега не успя, но поне разбрах защо.

Не че не съм съгласна, че който не може да разкаже лична история, всъщност не живее. Не че не обичам пародиите – напротив. Не ми изглежда реалистично твърдението, че човек, преживял истории-жестове на онези стари имена-времена, не може да разкаже лична история. Ако ги е преживял, той би трябвало да може да разкаже – неговите лични Гаукстинови преживявания на времената на Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Коледа. Ако не ги е преживявалл, значи неубедителността започва още от началото на разказа, въпреки разкошните форми.

Ще ми кажете – ами той Гаустин нали е луд. Те и смятаните за нормални (без поставена диагноза) преживяват чуждите и някогашните времена-истории-хора като лични, какво остава за онези с поставена диагноза – всички сме чували, че те още по-плътно ги преживяват-идентифицират лично, и това ми се струва даже, че е част от симптоматиката (не съм психиатър и не съм съвсем сигурна). Ще ми кажете, че сигурно Георги Господинов е искал да покаже, че Гаустин не е бил луд. Това пък би означавало, че самоубийството е едно съвсем нормално нещо. Те за такива неща не го долюбвам постмодернизма.

Ще се опитам да го кажа и с думите-термини на професор Богданов (дано не ми се ядоса много, ако ги употребявам не на място). В разказа има репрезентирана много хубава-сочна-смешно-тъжна реалност (даже няколко реалности), в един великолепен пародиен стил, но … до момента, в който трябва да се презентира (поне да се загатне) свят. Свят няма. Предполагам, по идеологически причини на постмодернистическите убеждения – съществуват само малки лични истории, но не и голяма; идеологиите са лошо нещо и не само трябва да се пародират-деконструират, но и да не се допускат.

И друг път съм казвала какво смятам по въпроса за идеологиите – без тях не може, по-добре е да се намери по-добрата идеология за момента, отколкото да се кара само на деконструкция. Няма спасение от лошите идеологии, ако си мислим, че просто ги осмиваме, сриваме и ликвидираме – те не се ликвидират. И на практика можем да видим как става точно това в последните 22 години. Само смяната на идеологията може да ликвидира нещо от предишните, които не харесваме. С други думи-термини на професор Богданов – в този разказ на мен ми изглежда че липсва правенето на свят. Защо да се отказваме от най-голямото предимство на човека пред всички останали живи земни същества – възможността да прави-създава? Разрушаването всички го могат, даже и неживите неща могат да разрушават.

Като не ми харесва някоя идеология, аз не си губя времето да я разрушавам – правя си друга, правя си мой свят и онази другата я лишавам от ценното си присъствие-участие. Може заедно с други, може и съвсем сама. Е, по-хубаво е заедно с други, защото когато съм се чувствала съвсем сама в мой свят, задължително съм стигала до задаването на въпроса дали не съм вече полудяла. Някои приятели са ме успокоявали се, че щом все още се сещам да се питам това, със сигурност не съм луда, а други са ми крещели, че не съм сама. И така все съм стигала до правенето на мой-наш свят. Знам си, че съм демоде, но това не ме притеснява, даже ми харесва.

Ще завърша с онова, което ми се въртеше от началото на изкушението да пиша пак. Онова, което се появи в отговор на написаното от професор Богданов: „А и тук има доста обидени, и от по-рано, а и от наскоро. Те, въпреки че, като ги попиташ, ще отговорят разумно проспективно, в себе си не отговарят така и поведението им се насочва от обидата рецесивно.”

Отговарям, както е обичайно за мен, с песен-телете:
„МАГИТЕ1 ВЕЧЕ ГИ НЯМА”
текст на Манолис Расулис,
музика на Никос Ксидакис,
изпълнена от Никос Папазоглу.
http://youtu.be/xvFMfhlZdFI

Магите вече ги няма -
блъсна ги влакът.
Отплуваха с магия (магически трик)
и загасено наргиле.

Порасна багламас2
и стана като кораб.
Стари болки - (заключени) в трюма му,
наникъде – носът му.

На пазара/чалгата3 се събираха,
Харон (ги) продаваше,
Една старица, добра старица,
купи две кила.

Магите вече ги няма -
блъсна ги влакът.
Отплуваха с магия (магически трик)
и загасено наргиле.


1. „магос” - жаргонна дума за изпълняващите музикалния стил „ребетика”, този същия, в който е песента.
2. багламас – най-мъничкият струнен музикален инструмент, въведен от изпълнителите на стила ребетика.
3. Думата λαϊκή означава „открит пазар”, точно като Женския пазар в София. Означава също и поп-фолк музика, с малко по-добро качество от нашата чалга. И двете значения са визирани в текста

В изпълнението са смесени дискурси, подобни на тези в разказа „Човекът с многото имена”, пак в такъв пародиен стил, но за мен – по-убедително, защото докато деконструират (пародирайки), правят и реалност, и свят, но … с обич към обекта/обектите, който представят; още със самоирония, а не с подигравка към другите хора или неща.

Представлението:

Започва с трагическо музикално встъпление. Първият куплет е почти без музикален съпровод (само по едно „дрън” на китара-бузуки между редовете) – трагично, та се пръска като хрупкава краставичка.

Магите вече ги няма -
блъсна ги влакът.
Отплуваха с магия (магически трик)
и загасено наргиле.

Музика в стил поп-фолк, пародия и подигравка, но не на поп-фолка, а чрез поп-фолка на трагичната поза на магите, блъснати от влака в изпетия куплет. Дайре, други ударни, цигулки, кючек и прочие.

Вторият куплет вече си има музикален съпровод – стил традиционно ребетико. Сърцераздирателното трагично е засилено от красив женски бек-вокал – това е младата дама на ударните от ляво и отзад на Папазоглу. Страхотна е и на тъпанчето (не знам как му е името).
Докато тече куплетът, отдясно красиво се извива една змийско-вакханско танцуваща женска ръка. Тя вече няколко пъти се е появявала, заедно с малко парче вакханско-разпуснати дълги коси. Камерата се мъчи през цялото време да ги вади от кадър, но те все ще успяват да се включват в представлението.

Порасна багламас2
и стана като кораб.
Стари болки - (заключени) в трюма му,
наникъде – носът му.

И пак кючекчийската весела музикално-танцова част, изпълнителите видимо съпреживяват пародията със себе си – подхвърлят се, подскачат, веселят се и се закачат. Папазоглу, макар и вече много болен, имитира нещо като гьобек.

И пак трагичният куплет, който неочаквано става нова пародия, чрез играта на думи-смисли в „лаики” - „женски пазар” и „чалга”. Не става ясно дали музиката на магите се продава чак като умрат, или магите са се преквалифицирали да свирят чалга и продават на килограм, като са сложили Харон да продава чалгаджийската музика-смърт. Във всеки случай, много се забавляват от стиха за „двете кила”.

На пазара/чалгата3 се събираха,
Харон (ги) продаваше,
Една старица, добра старица,
купи две кила.

Грандиозно соло на бузуки. В началото бузукито подхваща чалгаджийския мотив от предишните включвания. Не се усеща веднага трагичното звучене на ударния инструмент - то е неясно в началото и се налага постепенно. Някак и бузукито започва да се променя. В един момент се чудя как е станало така, че трагичното звучи заедно с комичното, сякаш два свята свирят заедно. Чудя се може ли това шизофренично звучене да продължи дълго. Не продължава. Има едно многозначно прекъсване на бузукито, като да осъзнава, да даде възможност да се осъзнае, че ритъмът-тупане на животинската кожа е ритъм-действие на агония, на истинска битка-състезание със смъртта, нищо че става през смях. Следва съзвучно свирене на струнни и ударни инструменти (правят заедно свят), и тъкмо агонията да достигне кулминацията си (чуват се звуци на екстаз и от публиката), за която знаем че не е happy-end, бузукито решава да не се прекалява с трагичното и отново подема кючекчийския мотив – малко поумряхме, но хайде сега да не си разваляме чак толкова настроението. И пак веселба на инструментите и изпълнителите – най-изразителни във веселбата са дайрето и цигулката.

И пак трагичното. Да се повтори, за да не се забрави, все пак, за какво става въпрос. При стиха за загасеното наргиле в кадъра се разнася дим от цигара.

Магите вече ги няма -
блъсна ги влакът.
Отплуваха с магия (магически трик)
и загасено наргиле.

Последен щрих. Изпълнителят Никос Папазоглу, без съмнение, е всепризнат „магос” на ребетика. „Влакът го блъсна” и той „отплува със загасено наргиле към пазара на Харон” миналата година на Цветница. Този концерт е бил последният му (или един от последните).
Той пее друга любима песен, която съм пускала (в същия смес на дискурси) – „Ах, Елада, обичам те” http://youtu.be/SUsci6DoRhk . Припомням за нея днес, защото преди да започна да пиша прочетох, че днес светът ще протестира в съпричастност с гръцките редови граждани под мотото „Сега всички сме гърци”. В България няма да се прави „наша” съпричастност, и аз се присъединявам към не-нашата (и без това имам и гръцки сред многото обживени имена на моите „Аз” и на още повечето „Себе си”).
Тема № - 55 Коментар № - 6317 Росица Гичева-Меймари - 2012-02-18 09:45:59
Прекрасна история, Декарабах. Припомням ви, че колегата В. състави и такъв разказ - какво казвали други преподаватели, когато по време на техни часове в аудиторията влитали врабчета. Може би подтикът е бил тази действителна случка. А да не би пък тя самата да е част от онази прозопографска история, а вие сега да ни я представяте като действителна? Впрочем такава нещо вие не ни казвате. Просто ни разказвате и както е при всички истории, монтирането на действителното в недействителното повлича и него в действителното.

Благодаря от сърце на Морис, че е вкарал така на място в разбирането на разказа на Г.Г. темата за казването и неказването, а и за мисълта за нашето и своето.
Тема № - 55 Коментар № - 6316 Bogdan Bogdanov - 2012-02-18 08:33:54
Невесело и подсилено ми се вижда реченото от проф. Богданов „…никакви български разкази, текстове и формули няма да ни задвижат”. Не падайте духом, преуважаеми учителю! Плодовете на ябълковото дърво невинаги са видими на лунна светлина. Още по-малко, когато българското видело нещо се бави, таи се в някакво проточило се и нерешително зазоряване след бурна, превъзбудена, неонова нощ сред световния литературен карнавал. Но идва му времето.
„Физиката” и „Възвишението” карат бавния и труден читател, какъвто съм аз самият, да се „задвижи” и да повярва, че с „позавехналите” и посмутени наличности на българската словност характерности на българското битие и съзнание могат да се разположат в раздвижените редове /бих казал дори, петолиния/ на „предсъзнание-предмислене-предезик-предвреме, което се смесва със съзнание-мислене-език-време”. Прибягването до такива български текстове, проф. Богданов, за мен лично осветли повече от „лабиринта” на Вашата златотърсаческа мина в недрата на четенето. Всъщност, в недрата на хуманитарното, което мнозина от нас, образовани, четящи българи, сме въобразили като лесно и самостекло се благо. Благодаря Ви за гостоприемството и търпението и в тази дискусия! Като опит за отплата ще нахвърлям един свой спомен от студентските години.
Една история за врабче. Учехме в Гълъбарника на Софийския университет. Много форумници ще се сетят веднага къде се намира той и за какво става дума. Изучавахме древните /класически/ езици и култури. Неголям поток млади провинциалисти и столичани. Великодушен напън на партията и правителството да бъде съхранена една блестяща и първостепенна традиция на българското университетско дело. С цялата „имагинерност” и „отмрялост” на своето съществуване тази зъзнеща зиме /горе парното беше по-слабичко/ скромна класическа общност бе поела тежестта ДА СЪХРАНЯВА.
Мил и висок пример за това беше вече напредналият във възраст професор Борис Геров. Неползвайки преподавателския асансьор, бавно, но винаги на минутата той заставаше пред мъничката преподавателска катедра. Отваряше дебелите си тетрадки и записни книжа и ни вкарваше в дебрите на епиграфиката и нумизматиката по българските и други земи. Обясняваше с неразточителен, но графичен, барелефен език. Ако направехме усилие да измислим и да имаме въпроси, той ги хващаше някак от въздуха и винаги с блага усмивка и с истинска колегиална изчерпателност ни изясняваше кое какво е било и защо се е получило да се чете по този начин.
Един зимен ден, парното ли се беше засилило, да вземе една колега да отвори едно от по-задните прозорчета в малката ни аудитория и, както сме се задълбали в римските надписи, хвър-р-р, влита един врабец. Тук-там, премръзнал, блъсна се в стената и падна. Всички го видяхме. Само професор Геров не, защото тъкмо си прелистваше безкрайната съкровищница, за да отговори на някой наш неясен въпрос. Колегата Л., дето май беше отворила прозореца, стана и смело взе в ръце изпадналото в безсъзнание врабче. До мен колегата В., който тъкмо в ония дни напираше да се включи в масовката на „Ние, врабчетата” в култовия „СУ-113”, вече се беше се напушил на големи майтапи и зевзеклък, ми млади бяхме…Професорът, нашият незабравим водител в древности, улови във въздуха и това случило се. Интересът му към врабчето беше изненадващ за нас. Колегата Л. приближи до него с бездиханното трупче. Той, някакси отнесен, почти невиждащ през големите диоптри на очилата си го взе от нея, машинално извади от старата си кожена чанта една от еднопръстите си дебели ръкавици и го мушна в нея. След кратко време се чу едно „чи-рик”. Седяхме като онемели зрители в театър Но. После този все пак безкрайно непознат за нас, носещ пълната си с познание чанта Класик извади именно от нея и остатък от кифличка, нарони трохички и нагости съвзелото се врабче. Когато то съвсем се съвзе, го пуснахме с възклицания на възхита и надежда в зимната му свобода.
И такива съхранявания се извършваха в Гълъбарника, приятели мои.
Тема № - 55 Коментар № - 6315 Dekarabah - 2012-02-17 21:53:13
Бих искал да продължа думите на проф. Богданов за мълчанието във формата на разказа на Георги Господинов. На пръв поглед става въпрос за един разказ, който свързано разказва за нещо. Да, но онова, за което разказва той, не може да се разкаже, защото нямаме досег до света на лудостта. И разказът прави точно това - той не се опитва, както класическите произведения, да изпълни със смисъл разказваното, например да въвлече лудостта в една причинно-следствена схема или да представи собствените преживявания на лудия, а разказва невъзможността да се разкаже за лудия. Героят е описван не чрез идентификация с него, а отстрани; за него ние не разбираме почти нищо, освен външните му проявления. Чрез акцента върху външното разказът на Г. Господинов прилича на примитивните разкази. Но приликата е измамна. Защото за примитивния разказ няма различие между външно и вътрешно. Докато в "Човекът с многото имена" то е осъзнато. Просто за вътрешното не може да се говори, защото то, в случая света на лудия, е непознаваемо. Разказът на Г. Господинов говори, мълчейки. Той е език, който показва безсилието на езика да обхване този, който няма език и време, понеже не разполага с предезиковата и предвремева структура на собственото име.

Такава е репрезентацията в съвременното изкуство. Тя не се опитва всичко да представи, а разбира своите граници. Всъщност именно тези граници са онова, което се репрезентира.

Проф. Косев ми помага да изясня връзката между собствено и чуждо време в понятието "наше време". Нека отново се обърнем към разказа. Там се говори за един човек, който има в себе си много имена и, съответно, тъй като те са исторически-натоварени, времена, но няма свое време. Бидейки навсякъде, той е никъде. Той живее в чуждите времена. За да имаме наше време, трябва да имаме собствено, лично време.
Тема № - 55 Коментар № - 6314 Морис Фадел - 2012-02-17 21:17:24
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32724

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94299

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60773

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA