БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект и човешкото сетиво

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Културата тук ще се разбира като особено умение, /техника, изкуство/ на индивида "да се владее", да отговаря на твърде различни, често пъти противоречиви, конфликтни изисквания и влияния, идващи не само "отвън", но и "отвътре". Както позицията на индивида в социума, така и символичната му роля и образ в комуникацията му с другите винаги се "допълват" и "преосмислят" от него, стават негови собствени проекции навън.

Всички жизнени прояви на индивида са едновременно и "свои", и "чужди”. Те са, от една страна, свои, защото той самият ги създава и проецира навън; но от друга страна, са и чужди за него, тъй като макар и да възникват във и посредством активността му, те не са “естествено” принадлежащи му индивидуални качества. И този парадокс, това противоречие се снема чрез специфичните културни навици и умения, синтезира се чрез тях в една особена, уникална за всеки индивид организация на жизнения му свят, където той се намира "у себе си" - но и "заедно с другите".

Като цяло тези умения и способности формират конкретното индивидуално съдържание на социумното пространство, осигуряват възможността му да действа върху индивида "отвътре" по начин, по който "интериоризираните" в личността външни механизми се проявяват като нейна собствена способност за адекватен контакт с другите, като умение да живее заедно с другите.

Културната способност “да се живее заедно” метафорично може да се окачестви като "механизъм", т.е. устройство, пригодно да извършва някои действия механично и автоматично - като  "автомат". Не бихме могли да твърдим, че някой "притежава" тази способност - обратно, тя самата притежава индивида, задвижва го, без той да подозира това. Твърде често личностните качества, необходими за индивидуалния живот, се третират абстрактно. Изброяват се най-различни навици, ценности, норми на поведението на индивида. Но се забравя, че всъщност те не са “негови” като вид естествена заложба, а трябва да бъдат овладени - интериоризирани, разпредметени. Не по-малко опростено се подхожда към онова, което индивидът прави във всеки конкретен момент. Смята се, че всеки негов индивидуален акт, дейност, са продиктувани от собствените му желания, подбуди, намерения.

Като социално същество индивидът всъщност действа МЕХАНИЧНО, т.е.въпреки собствените си стремежи и "интенционална нагласа", нерядко и срещу инстинктивните си непосредствено физиологически импулси. Този навик да се действа въпреки физиологичния /първосигнален/ импулс е всеобщ, реализира се навсякъде там, където човекът действа като обществено същество. Разбира се, конфликтът между индивидното и общественото, между нагласата да се действа "за себе си" и нагласата да се действа "за другия" може да има различна сила, но никога не изчезва. Нито един човек не принадлежи само на себе си. В него винаги присъства "другия" - било то под формата на външна принуда, било като негово собствено нравствено изискване. В психологията този факт се оценява различно. При едни интерпретации конфликтът между "свое" и "чуждо" в индивидуалната психика се дра-матизира, при други изобщо не се визира, остава встрани от интереса на учените. Трябва обаче да признаем, че този сблъсък е фундаментален културен фактор за развитието на едва ли не всички собствено човешки способности, но най-вече на способността "да се живее заедно". Самата тази способност е културна форма на снемане на сблъсъка между "своето" и "чуждото" в индивида.

В общуването между двама индивида единият "манипулира" волята на другия, като с различни способи на внушение-принуда видоизменя, ограничава или забранява първоначалните желания и намерения, самостоятелната активност на своя контрагент, "изтласквайки" ги в изгодна за самия себе си насока. Така "другият" навлиза в индивидуалното действие, но "негативно" спрямо целевата нагласа на своя контрагент - като ограничителен фактор, "спиращ" естествената му реакция или "преобръщащ" я. В обществото тази "негативна" форма става всеобща, според Фройд, културна предпоставка на човешкото поведение. При животните, например, противоречието между естествения нагон и "забраната" би довело до срив на висшата им нервна дейност, до "фрустрация". В човека обаче, същото това напрежение, афектацията от непрестанното "нахлуване" или непрекъснатото присъствие на "другия" в аз-а, се култивира и възниква онова, което бих могъл да нарека културен  афект. Често като афект се разбира прекаленото възбуждане, неконтролируемото освобождаване на емоциите. Т.е. не просто енергичен израз на едно или друго емоционално състояние, но енергиен взрив – агресия, паника, …любов.

Култивирането на афекта е цивилизованост (Н. Елиас) пренасочване на афекта в културно контролируема насока на изграждането на собствена програма за действие, която вече не е биологически детерминирана. Културният афект снема огромното психическо напрежение, раждащо се в постоянното взаимодействие на индивида с другите като прекъсва или значително отслабва биологически програмираната верига от типа "стимул-реакция". Но тъй като в този разрив навлиза "другият" - социалната забрана/разрешение - културният афект, а по-точно, енергията му, поставя  този външен стимул на място на вътрешния и така пренасочва действието “в своя полза”. Така културният афект, от една страна, наистина разрушава "първосигналната" реакция на индивида, но от друга, задържа определено равновесие, балансира съотношението между естествените реакции на индивида и "чуждите" нему програми за поведение в рамките на една определена индивидуалност. Културният афект е онова необходимо вътрешно условие, благодарение на което различните планове на индивидуалното поведение не се разпадат, без обаче да се сливат, да съвпадат един с друг.

Тук обаче трябва да се уточни още едно съществено обстоятелство. Тъй като културният афект се ражда, от една страна, като конфликт между индивидуалното и културното /общественото/, а от друга, го снема, задържайки противоположните ориентации на индивида в едно доста подвижно, постоянно променящо потенциала на своята стабилност цяло, възниква проблемът за поддържането на самия този афект в определени граници. Ако тези граници се нарушат, индивидът усеща твърде силни смущения, у него възникват различни психопатологични състояния - депресии, неврози, дори психози, които могат да се развиват регресивно, превръщайки се в трайни и неизлечими болестни състояния.

Проблемът се изостря от обстоятелството, че външните, изработени както в асоциацията, така и в комуникацията средства /оръдия, норми, знаци/, първо  трябва да бъдат  интериоризирани  от индивида, и едва след това вече могат по един или друг начин да насочват и координират взаимодействието му с другите. Условия за това предоставя културният афект. Но това не е достатъчно. Самият този афект трябва да бъде постоянно  поддържан в рамките на безопасни за индивида граници, да се възпроизвежда в различни ситуации, така че да не се разруши гъвкавото равновесие между "своето" и "чуждото". Тази функция изпълняват човешките сетива. Но не "като такива", естествено формирали се, а като култивирани. Тъкмо в материала на  човешката сетивност, се поддържа и се оформя културният афект като функционален културен механизъм за контрол и координация на индивидуалното действие "отвътре", но същевременно вече по социален начин. Човешката сетивност става онзи фундаментален културен посредник, който обвързва различните пластове на индивидуалното поведение в единна жизнена стратегия – способността за съжителство с другите и оцеляване въпреки абсурда на това състояние за индивида.

Способността да се живее с другите е всеобща характеристика на индивидуалното поведение, механизъм за интегрирането му в едно или друго социумно  пространство.
Френският историк Ф. Артог в монографията си “Огледалото на Херодот"/Francois Hartog Le miroir d’Herodot, P.,1980 / поставя един според мен фундаментален за цялото съвременно хуманитарно познание въпрос. Какво всъщност става тогава, когато от една страна исторически преминаваме от устен код в символите на комуникации към писмен, но от друга, когато в реалния жизнен процес се основаваме не върху своя собствен опит, а върху "разказа", върху възприятието на чуждия опит символически опосредено, т.е. започваме да действаме исторически - като агенти на всеобщото социално действие, като персонажи от НЕЧИЙ сценарий, разигравайки съответните сюжети. Има и още един аспект, за който ни "подсеща" блестящият анализ на Артог - случайно ли е това, че дистанцията между "аз чух" и "аз видях" започва да се възприема тъй остро тъкмо в модерната култура, т.е. тъкмо при прехода от  прото - и "пред" - исторически към собствено "исторически", т.е. цивилизован тип социумни отношения? Дори и на едно битово ниво хората, съвсем ясно разграничават чул от видял – по-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш за същото. Но Артог забелязва и нещо далеч по-съществено – между това дори и аз да съм видял, а после да разказвам има разрив, има нещо, което не позволява да ги отъждествим – моите собствени виждания, разказване и чуване. Зрението и слухът са различни канали за връзка с реалността, а значи и реалността се възприема различно. Но какво е условието ние да отъждествяваме тези сетивно различни образи, да ги “подвеждаме” под една схема /Кант/? Без посредничество на културата това е невъзможно. Ролята на този посредник очевидно нараства, когато видял или чул един, а разказва и слуша друг и в друго време. В. Бениамин поставя този проблем по отношение на тиражираната творба-тук посредниците става не само много, но и от различно естество.

Нашите сетива не са "безплътни" - те имат свое собствено съдържание и в същността си са основни посредници за връзката ни със света.

Макар и да са култивирани, т.е. произведени в обществото, нашите сетива все пак запазват основното си свойство - да носят на организма информация за средата. Всъщност сетивата са и единственият канал за връзката на организма със средата, основна форма за взаимодействието с нея.

На пръв поглед сетивата свързват индивида със средата само като му сигнализират за нейното състояние. Но с това тяхната роля не се изчерпва. Сетивните импулси з а д е й с т в а т едни или други външни, натрапени от културата и обществото "програми" за индивидуално поведение.

Отново ще подчертая, че в обществения си живот индивидът е принуден да действа така, както не би могъл да действа, ако беше сам. Вътрешната за организма му, природосъобразна регулация и средства за контрол влизат в конфликт с обществените  му форми на поведение. Този сблъсък се "отпечатва" в сетивната сфера на индивида така, че тя се преориентира. Вместо да насочва поведението към индивидуалната, природосъобразна цел, тя започва да налага неиндивидуални цели, да насочва поведението на индивида като че ли "наопаки", подменя "неговото" с "чуждото". Това става в резултат от трансформацията на сетивните импулси като кодове за включване и репродукция на биологичен тип програми /първата сигнална система/ в кодове на социален тип програми /втората сигнална система/. Така сетивата ни се оказват едновременно и наши, и ... чужди, обобществяват се (Г. Зимел).

Става така, че един и същ импулс - зрителен или слухов образ, трябва да задейства по един и същи начин поведението на различни индивиди, т.е. да бъде общ за тях. Без това взаимодействието между хората няма да е ефективно. Речта, артикулацията на човешките сигнални действия /жестовете, звуците от гласни струни и т.п./ закрепва това обобществено значение на сигналите, превръща ги в постоянно действащ сетивен механизъм.

"Чутото" и "видяното" от индивида, когато се изговори, се отделя от непосредствените реакции на индивида, обективира ги, а по този начин прави подконтролни на социума. Макар стимулът за действието може да остане непосредствено индивидуален, първосигнален, започва да ни "съобщава" не само за непосредствено физиологическите, но и за вече социализираните състояния на индивида, за съответните му "социални потребности", "целеви нагласи", та дори и за "ценности", Ето защо и "отговорът" на организма се оказва неиндивидуален, артикулиран  - действието му се реализира по обществен начин, т.е. така, както го върши и всеки друг член на общността, на социума. Това действие дори и като непосредствена физиологическа реакция вече се опосредства от социумните норми и образци за "правилна" реализация.

Културният афект, постоянното напрежение, възникващо поради  разминаването между индивидуалния стимул и неиндивидуалните начини за неговата реализация се материализират в "говоренето", в акта на което инстинктивните движения на гласните струни се превръщат в артикулираните, социализирани звуци - знаци. Така, например, "гукането" при бебетата не е началото на тяхното "говорене", то е естествен продукт на жизнена дейност, който трябва да бъде трансформиран. В общуването си с възрастните бебето наистина "спира" гукането си, започва да подчинява звуците на съответните "ролеви" предписания, забрани да действа "само", преориентира ги към "другия" - за майка или баща. С това човешката сетивност получава специален, вече собствено социален, общокултурен канал за обективация, става напълно предметен, материален посредник в диалога на индивида с другите. "Облагородените", "култивираните", т.е. “социализираните” сетива обогатяват връзката на човека със света, отварят пред него качествено нова перспектива за възприятие на природата.

Обаче, такова живо и органично единство не е тъждество, а цялост ...тип “матрьошка”. Китайската играчка , превърнала се в един руски артефакт. Много куклички се поставят една в друга така че остават независими, носят собствена знакова натовареност, но заедно остават една единствена кукла. Бидейки разделена тази кукла не просто „се тиражира”, но се разпада на напълно автономни персонажи. В постсъветската епоха куклата-матрьошка Брежнев „вътре” е имала цялото политбюро. Но има варианти, в които Големият Брежнев - маршал се разпадаше на множество по-малки Брежневи - ловци, шофьори и други подобни персонажи. Матрьошката илюстрира парадоксалния характер на отношенията между хората, когато те едновременно „общуват” като надарени с воля и съзнание субекти и „комуникират” като агенти на природоподобните процеси на информационната размяна. Тук природното и социалното макар и да не съществуват по-отделно остават различни. Природната детерминация на човешкото действие буквално се сблъсква със социалната така, че във връзката, установена между индивида и средата, между непосредствено получения чрез сетива - "природен" импулс и неговото обществено оползотворяване и овеществяване винаги съществува разрив. Култивираните, социализираните човешки сетива превключват индивидуалната реакция, така да се каже, в "друга верига".

Поради това социумните норми престават да бъдат "впечатвани" непосредствено в индивида, в неговата жизнена дейност и отношения към света, се отделят и получават, така да се каже, самостоятелно тяло - институционализират се, противостоят на индивида като нещо външно.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Благодаря, Маркизе, видях за пръв път "Дървото на живота", благодарение на Вашето светкавично съобщение!
Много на място. Нямам думи.
Тема № - 58 Коментар № - 6492 Лелята на Сократ - 2012-04-01 00:04:25
По HBO Bulgaria току-що започна "Дървото на живота"
Тема № - 58 Коментар № - 6490 Dekarabah - 2012-03-31 18:51:32
Ех,Леля! И аз съм изненадан от "избуялата" се дискусия. За мен този текст е едно дълго пътуване с много открития и загуби. За да го съкратя го лиших от много препратки и разяснения да стане максимално "сух". И ето на - .."матрешка"! Това по начало беше метафора, но вградена в един изключително сложен и богат контекст на Московския методологически кръжок на Г.П.Шчедровицки. Но в дискусията тази метафора заживя своя собствен живот благодарение на Нинел и Евгени.
"Вината" е моя защото не успях да закова парадигмата и нейното разгръщане в нещо завършено и цялостно, както отбеляза проф.Богданов. Оставих ги в едно „нахвърлено” състояние. Но, се надявам, че това е допустимо в дискусията.
Труден и евристичен е въпросът/отношението на Георги. Да, културният афект има нормативна интенция-той налага необходимост от сблъсък с нещата, но в една пак противоречива фигура "отблъскване/привличане". Спомням Майя Захаровна - наша университетска водителка из лабиринтите на човешката психика. Тя ни разказваше за духа, който винаги ни подвежда като ни води към светлите надежди и успех, но едновременно "сваля" в най-тъмната тъга и ...меланхолия на неуспеха.
Евгени откри в текста точно последното, докато Георги първото. Та Майя Захаровна така каза - за да можеш да прецениш ПРАВИЛНО пътя към успех, поне веднъж трябва да го преживееш навременно-ако не в детството (когато успехи могат да бъдат "дарени" от любещите родители), то на млади години. Преживяването на успех не е простото задоволство от постигнатото, а резултат от съпротивата на нещата, от трудността на преодоляването на тази съпротива именно индивидуално и самостоятелно.
Става дума за като че ли съвсем банални действия на обучението. В психологията този процес се третира като разгръщането на действието на много съставки и тяхното свиване "обратно" към едно неразчленимо и "естествено" действие. Негативната енергия на афекта е ресурс за позитивните ефекти на обучението, на овладяване. Културният афект, колкото и да е неприятно, за разлика от моментния афект на сблъсъка с невъзможността да се действа, е постоянен, защото нещата в живота съвсем не са свързани от самите тях, те са същите тези малки и още по-малки куклички, които само ако "знаеш", че те са части на една голяма, са свързани, а иначе помежду им няма връзка.
Нинел и Евгени схващат точно този момент и напълват липсата със свое собствено съдържание, т.е. пак преодоляват афект на различното. Позитивното на афекта е неговата способност да тласка към правилното, т.е. успешното действие. Успехът и правилното тук създават целеви потенциал на културния афект ...като норма.
Темата за телесното, загатната от Георги, според мен е толкова значима, че просто би отвела към новия и другия текст. Но в рамките на този, за "матрешката" може да се каже че телесната определеност е един от същностните ефекти на културния афект. Без неговата противоречива и конфликтна работа телата просто се разпадат ...на вещите.
Тема № - 58 Коментар № - 6489 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-31 10:57:01
И текстът на доцент Варзоновцев е много хубав, но и дискусията стана зашеметителна. Визирам разговора между Нинел и Дмитрий.
На мен не ми идва нормална реч, ами пак ми се завъртяха несвързани парчета - вероятно под влияние на Болерото, изпълнено от Мая Плисецкая (велик танц!). Сетих се за коментара на Нинел за дишането на въздуха в танците, за това кой въздух кои части от тялото движи. Забелязах странните за класическия балет движения на ханша в танца на Плисецкая и разбрах по-добре някогашните разкази на Нинел за класическия балет и други танци.

Покрай Нинел ми се разбута един кладенец, който досега не бях отваряла тук. Точно колкото съм потопена в елинския кладенец, толкова съм потопена и в еврейския (не ми е известно да имам гръцки или еврейски чинарски корени). Винаги съм следяла със страхопочитание силните речи на Нинел. Поразителен двубой-танц направиха с Дмитрий. Спомням си, когато Нинел разказа първо, че е била балерина и как била научена да поставя ръка в ръката на партньора красиво и приятелски. Това беше по повод темата за възпитателната функция на танца. После Нинел разказа, как се учи на бойни изкуства и как вече почти е усвоила „бързия, незабележимо мълниеносен и с поразяващ ефект висок удар” с крак в главата на противника. Имала съм случай да разбера как се чувстваш при второто, въпреки че Нинел ме заблуждаваше, че като стигнела до главата не смеела да ритне. Поприсвих се вместо Дмитрий и вместо горките детски матрьошки. И после, грандиозно, Нинел ми припомни, как я молех да не ползва удара с крак, а да се върне пак към балетното красиво приятелско поставяне на ръка в ръката на партньора.

И ми се завъртя моята еврейска песен -
Алилуя на Леонард Коен.
http://youtu.be/YrLk4vdY28Q

Тя си е моя, цялата мога да си я изпея на себе си, припознавайки се във всичко. Но сега, по повод дискусията тук си представях как може да бъде изпълнена като наша от много хора във форума. И ми се зараздаде някакъв разчленен ред. Не че не може и с други хора и ред, но в този момент ми се подреди така.

Първо, разбира се, е редно да започне професор Богданов – като Учителят. И без това конкретните първи редове най-много му подхождат.

Научих/прочетох, че е съществувал тайният акорд/хармония,
който Давид изсвирил и зарадвал/угодил на/ Господа.
Но на Вас много не Ви дреме за музиката, нали?
Започва така:
кварта, квинта,
минорно спадане, мажорно въздигане –
слисаният цар композира „Алилуя”.
(Алилуя=”Слава на Иа”; Иа е съкратено прозвище на YHWH, Господ)
.
.
Веселина-Теодоте-Крадла - заради вярата, а и защото й подхождат връзване, чупене и рязане.

Вярата ти беше силна, но искаше доказателство –
видя я да се къпе на покрива.
Красотата й и лунната светлина те превзеха.
Тя те върза за кухненски стол,
счупи ти трона, отряза ти косите
и от устните ти изтръгна онова „Алилуя”.
.
.
Дует Нинел и Дмитрий – двубой на култур-афекта със сетивата на балета и бойните изкуства в икономиката и социологията.

Вижте, може и да има Господ горе,
колкото до мен –
всичко, което научих от любовта е
да прострелвам този, който вади оръжието по-бързо от теб.
Не е вик на плач, това, което чуваш тази вечер,
не е някой пилигрим, който уж е видял Светлината,
не, то е едно студено и много съкрушено „Алилуя”.
.
.
Соло – кой може да свири на пиано? Да си признае и да го вземе. И без това тук звучи твърде ресторантско-акордеонно и е редно да се направи доста по-добре.
.
.
Всички – форумен хор, вдъхновен (евентуално) от тайния акорд.

Хора/приятели, бил съм тук преди,
знам тази стая/място, ходил съм по този под.
Разбирате, бях свикнал да живея в самота
преди да Ви познавам.
Виждал съм Вашия флаг на мраморната арка,
но чуйте, любовта не е вид боен-победен марш,
любовта е едно студено и едно много самотно „Алилуя”.
.
.
Дует Маркиз и Маркиза. Не знам кой е маркизът и ми е най-безопасно да дам сексуалната сцена на него и милата му, още по-непозната нам маркиза. А и маркизът ми показа, че може да (ме) вкарва в подсъзнателното, в спомени от минали животи и в животни.

Имаше време, когато ми позволяваше да разбирам
какво наистина става отдолу, в дълбочината.
Но сега, сега дори не ми го показваш, нали?
Спомням си, когато се движех в теб
и светия дух-гълъб също се движеше,
и всеки дъх, който изтръгвахме беше „Алилуя”.
.
.
Един липсващ в това изпълнение куплет, който може да бъде изпълнен отдалеч и без микрофон от „Истинският Сократ”, когото също не знам кой е, но е близък на лелинското космато сърце. Може и от Ерато да се изпълни.

Казваш, че напразно съм взел това име –
аз дори не го знам името.
Но и да го знаех,
искам да кажа – наистина/истински,
какво те засяга?
Има сноп светлина във всяко име-дума,
Без значение кое от двете си чул –
святото или съкрушеното „Алилуя”.
.
.
Аз, Лелята на форума и на Сократ, защото все по малко и все бавно разбирам, но поне винаги и докрай/смърт много се старая.

Дадох всичко от себе си – знам, че не беше много.
Не можех да чувствам, затова се научих да докосвам.
Истината казвах – не съм дошъл да Ви забаламосвам.
И въпреки че всичко тръгна да отива по дяволите,
ще се застана направо пред Господа на Песните
само и единствено с това на езика - „Алилуя”.

Това е само възможно предложение-хипотеза-коментар. Ако не Ви харесва – няма да се разсърдя да си вземете друго парче или да си направите други дуети, трио, квартети.
Тема № - 58 Коментар № - 6488 Лелята на Сократ - 2012-03-31 05:17:33
Жизнь-жестянка, г-н Варзоновцев. Ето това е! Не е "жизнь-копейка"! Сега разбирам. Написали сте текст, който на пръв поглед, но само на поглед пръв е жизнь-копейка, но гърми отвътре навън "Жестянка!" Това е трябвало да гръмне в читателя му. И гърми, гърми и отеква. Невероятно, блестящо, невиждано. Да кажа-поздравления, малко е. Не случайно ме предизвика, но пък и е объркал и evgenii dainov - 2012-03-29 18:26:54
Ако да е меланхолия, то е "Меланхолия"-та на Дюрер, измамното спокойствие на безбрежната гладка водна шир и умисления ангел, но над тях яростен прилеп, магически квадрат, а над всичко - страховита комета. Селинджър ли? Толстой ли? Неуместно.
Текст толкова равен и гладък, но толкова магически гърмящ отвътре-навън и мистичен.
Виждала съм (не съм чела, а виждала) само едно подобно нещо и то не е литературен текст, а танц. Интерпретацията на Плисецкая на Болеро.
Само тя е "равна" на Варзоновцевия текст:
http://vbox7.com/play:6a20ea59&al=2&vid=133613
Тема № - 58 Коментар № - 6487 nkioseva - 2012-03-30 11:35:48
Щом влезе при нас и Евгени, значи се движим добре. И на него му казвам. Всеки от нас чете, и то много, и то велики чужди автори. Ама и всеки от нас усвоява ту едно, ту друго, частично и слепващо в своето лично време. Ако се посветим на който и да е голям, ще открием, че същото е било и при него. А сега в нашето общо доста умъртвено от малоценности време, няма нищо по-полезно и важно от такива текстове на лично субектно засегнато свързване, определено различно от мързеливото обективистично говорене с позоваване на величия, каквото е официалното обичайно по важни теми, които обаче не засягат. Та това е патосът на форума. Усвояването, Евгени, има и такава страна - присвояване е.
Тема № - 58 Коментар № - 6486 Bogdan Bogdanov - 2012-03-30 07:58:53
Със съжаление видях, след като постнах коментара си, пропуск от бързане и замисляне по възможните развития на генно-изборна основа откъм моите пораснали деца.
Имал съм предвид: „Вдъхновената /присъединявам се искрено към радостта й от щастливото идване на Маргаритка Анджелина Роблес в сложния ни бял и все още зеленеещ свят!/ Нинел Кьосева ме вдига в някакъв птичи поглед над нещата.”
Тема № - 58 Коментар № - 6485 Dekarabah - 2012-03-29 23:35:00
За разлика от отдавна, макар задочно, уважавания /и приеман с телезрителска симпатия/ от мен г-н Евгений Дайнов, вдъхновението отново ме налетя и сведе към клавиатурата. Писане му е майката, четенето съвсем би объркало обърканите ми мисли. На обичайното от страна на маркизата отбелязване на тази културно-познавателна аномалия, на това чукотско мое „преформатиране”, маркизът с вече невиждащо-трансов и обладан поглед глухо смънква: „Когато е трябвало, съм чел”. Какво точно и колко е чел, е много трудно за доказване. Единственият обвиняем, свидетел и служебен защитник по делото е самият маркиз. Дори голямата юридическа опитност, с каквато несъмнено разполага загрижената маркиза, се обезсилва при този казус. Но не е много сигурно, защото нарочат ли някого за осъждане, нали знаете, онази преместена запетайка…За самоокуражаване, /не за да накърня юрдическата общност като цяло/ в „лайпцигската” си авто-пледоария ще включа и нещо като: Първо вие, жреци и служители на Темида , вземете, че си оправете запетайките! Тъй де, във волното маркизово слово те не са фатални, понякога даже му се получава някак по-тъй, „по-неразгадаемо”.
Не запетайките ме плашат мен. Рано или късно те ще си отидат съвсем, за утеха на широки европейски-побратимени и сателитно щъкащи народностни маси. Така /намерих на кого да го припомням/ са си отишли много високи и развити езици. Тук-там ще останат някои Спинозовци да кроят и трупосват с налудничава наслада и в пълно усамотение нещо си в „моргата” на починалите езикови системи и богатства. Двоичният и други, вече подготвени, кодове ще облекчат и организират глобалната комуникация. На малкообщностно и битово равнище вероятно ще се стигне до съхраняване на пестеливи говорни набори или дълго и отпускащо /арабско/ мълчание пред по чашка кафе. Чибукът може да е електронна цигара, кафето – чай, кола и подобни.
Току-що надникнах в новите коментари и се чудя как да продължа. Евгений Дайнов сега ми се струва още повече прав – четене му е майката. Донякъде моят горен песимистичен сюжет за запетайките и съдбините на традиционната и надстрояваща се езиковост и писмовност може да бъде избегнат именно с осъзнато потъване и ровене в книги и текстове.
Вдъхновената, /присъединявам се искрено към радостта й от щастливото идване на Маргаритка Анджелина Роблес в сложния ни бял и все още зеленеещ свят!/ Впрочем, и моите наследници ми готвят май някакви невероятни генно-любовни смешения и полети. Каквото е писано. Чакам с доверие и голяма надежда от Господа наш. Та, и тук се замислям пак за езика, за конгломерата от езици. За общуването и разменянето на ценностни послания върху основата на добре култивиран културен афект.
За мен текстът на доцент Варзоновцев носи плътност именно в това отношение. На пръв поглед той е „тъжен бурлак”, но влачи тежък и пълен шлеп от подредености. Така го е прочел и мъдро-опитният проф. Косев. Изключително ме впечатли коментарът на Георги Гочев. Тук ще си позволя да споделя усещането си за някакво събиращо се-нагнетяващо извисяване в текстовете на Веселина!
Този лош навик на маркиза първо да почне да пише, а после да мисли. Но това е форум, всеки може да спре и да се включи в беседите. Както днес ми се случи, докато си дооправях споменатия нов офис. Спря се изведнъж пред вратата мъж с недвусмислен вид на клошар, вторачи се извътре и ме прониза с въпрос: „Тези фолиа откъде се купуват?”. Прибързано му отговорих, че не знам. Той подмина и чух да казва: „Аз го питам приятелски, а той…”. Не знам за какво ли му беше тази информация за фолиата. Не вярвам и той да е решил да си открива офис, но ме заболя, че не реагирах точно, по-правилно, по-интелигентно в крайна сметка. Уж знам горе-долу за запетайките, „чел съм, когато е трябвало”, сега и с културния афект съм се задълбал, а се изложих. И не само в този случай. И не само аз. То, май целият ни глобален свят се е оплел в сложнотията на боравенето с културността, взаимопроникването на нейните многообразни кодове и омекотяването на нейната афектност.
Т.е. форумът си го чака работа.
А и професор Богданов отдавна ни е облекчил с една все по-отваряща се и вдъхновяваща /за мен в импровизации, но, струва ми се, за мнозина в истинско дълбаене/ система.
Напоследък често си мисля, колко по-спокойно би ми било, ако приемете маркиза, освен като разказвач на случки, като напорист говорител на четящите, но непишещите във форума. Както дежурните обаждащи се в отворените телевизионни предавания. Без тях, тъй или иначе, нещата винаги са по-постни и невесели.
Пролетта край морето винаги е по-студена от софийската. Сега се надявам вие да ме топлите. Както аз в лютата зима се стараех за вас.
Тема № - 58 Коментар № - 6484 Dekarabah - 2012-03-29 23:13:10
Странно, ама в текста няма кой знае какви позовавания. Нарочно ги изключих за форума като отвличащи от текста външни обстоятелства. И ето Евгени направи своята археология и разкри маса възможни "линкове". Дори към Толстой. Благодаря!
Тема № - 58 Коментар № - 6483 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-29 21:31:01
Да бе, Женя. Такова она жизнь-жестянка. Та културният афект е затова жестянката- да кънти. Какво повече-ти поне би трябвало да го усещаш-не е нужно в случая някакво разбиране. Какво е рок-да не би е пълно удоволствие,а?
Но благодаря за прочитане на текста и пълното му възприемане, макар е да е песимистично. Научен е, какво да се прави.
Тема № - 58 Коментар № - 6482 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-29 21:16:42
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115946

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128131

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20148

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32732

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134337

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94355

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29095

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17783

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180871

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60786

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA