БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис*

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато казваме „превод“, имаме предвид основно превеждането на текст от един на друг език. Аз обаче обръщам внимание на друго по-широко значение на превод - постоянното превеждане-преобразуване на един текст в друг текст, което става в границите на един и същ език. Наричаме го разбиране и тълкуване, но то може да се нарече и превод, още повече че преводите са винаги разбрани и изтълкувани текстове. Като казвам превеждане-преобразуване в границите на един език, имам предвид най-вече предаването на смисъла или съдържанието на един литературен текст, който се представя по-накратко в друг текст.

Знаем добре родния си език, когато умеем да преобразуваме един текст в друг и да изказваме казаното в една реч в друга реч. Позволявам си да разширя това още повече и да кажа, че тази повратливост в речите кореспондира с един вид повратливост в настроенията. Понеже настроенията са и вътрешни и външни речи, има и такова нещо – хора, обвързани с една реч и едно настроение, или напротив леко преминаващи от една към друга реч и от едно към друго настроение. Подобна повратливост наблюдаваме и при преминаването от един към друг език. Затова смятаме за полезно едно дете да се оформя в двуезична или многоезична среда.

Разбира се, лекотата или трудността да се преминава от един към друг език зависят и от индивидуалната паметна реактивност. Има хора, които усвояват добре чужди езици и в зряла възраст, и други, които забравят наученото на млади години и предпочитат да ползват един език. Има и среден най-чест случай – на текстова и речева подвижност в границите на един език и само практическо владеене на един или два чужди езика. И все пак разликата в подвижността остава. И при професионалните преводачи някои са подвижни само в определен вид реч, но има и такива, които се придвижват леко между повече видове реч.

Всекидневната практическа реч е като че ли най-лесна за усвояване. Но дали няма разлика между онова практическо, което казва новонаучилият един език и когато не греши, и същото казано от човек, за когото езикът е роден? Има разлика. Новонаучилият езика обикновено се изразява чисто експлицитно и трудно го заменя с друг вариант на същото, когато това се налага, докато онзи, за когото езикът е роден, разполага с повече варианти и може да ги употреби, когато е нужно. Така че и в случаите, когато се казва нещо просто, то се казва на фона на липсващ или наличен език. Затова и никой никога не казва само това, което казва. То винаги е свързано с фона на имплицирани значения.

Това в още по-висока степен се отнася за казваното в литературата и поезията, при които развиващата се многозначност между експлицитно изразеното и имплицираното, което се подразбира, е теоретично безкрайна. Това поражда и голямото удоволствие от досега с добър поетически текст, естествено на човек, добре знаещ езика, на който е написан текстът.  Което обаче не се гарантира стопроцентово от самото владеене на езика. Разбирането и изпитването на удоволствие от прочита на един поетически текст зависи и от ред други фактори, но също и от начина, по който четем текстa.

Можем да прочетем едно стихотворение в една стихосбирка отгоре-отгоре, да преминем към следващо и по-следващо и да спрем в повърхностна констатация – примерно, че тази поезия не е по вкуса ни или че е по тема и от време, които не ни интересуват. По опасна е другата беда – на изпитано само културно познавателно, но не и на собствено поетическо удоволствие от този прочит. Попаднали на стихотворение, привлякло погледа ни в една стихосбирка, отскачаме към второ и трето и набързо приключваме с едно или друго контекстово заключение, без да сме достигнали до особеното сложно твърдение в първото стихотворение.

Това е като че ли естествено. Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да  разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение.

Това е сериозен проблем при разбирането на литературните текстове – подмяната на разбирането на текста с разбирането на други текстове, които в повечето случаи са контексти и които ни привличат, защото не са пряко наблюдаеми и лесно се свеждат до по-прости кратки текстове. А ние, като практически настроени и бързащи към друго, сме наклонни да виждаме в по-краткото същностното и истинното.

Изправени сме пред стихосбирка на Кавафис на български в превод на Стефан Гечев**. Без да е пълна, в нея се откриват почти всички големи стихотворения на Кавафис. Разбира се, те могат да бъдат прочетени контекстово. Опрени и на други сведения, приведени в увода и бележките в превода, можем да достигнем до относително вярна представа за поетическото творчество на Кавафис. Можем да отидем и по-нататък, да добавим от други източници още знания за контекста на гръцката поезия от 19-и и началото на 20-и век, за живота в Александрия, за гърците там и в Мала Азия. Естествено е, когато разбираме или превеждаме един поетически текст, да сме осведомени за възможните контексти, които го определят.

Разбирането обаче не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста на стихотворението, но че същественото в него не са те, а уникалната логика на протичането на текста в това стихотворение. В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод.

За съжаление за това обикновено не се говори, освен ако не се казва, че преводачът е не по-малко талантлив от поета. За какво се говори? За това, че преводачът се е справил с несъвпадането между многозначностите на езика на оригинала и езика на превода и че е открил адеквати, в които това разминаване е минимално. Адекватът е идеалът на всеки добър превод.

Еднакво неточно е обаче да се твърди, че преводът на оригинален текст е адекватен на този текст, както и че е по принцип неадекватен на оригиналния текст и че е друг литературен текст. По-точно е компромисното твърдение, че, от една страна, определени езикови форми и образи в него са непреводими и затова неадекватни на езиковите форми и образи в оригинала, но че, от друга страна, в превода има напълно преведени елементи на оригиналния текст като съдържанието, ходът на протичането и основния смисъл и че в този план той му е адекватен. Оттук и леко противоречивото по-точно заключение, че макар и да е неадекватен тук и там, като цяло този превод е адекватен и може да се смята за текстов вариант на оригиналния текст.

Такова е и моето заключение за избраното от мен стихотворение на Кавафис. В него е развит обичаен за много негови стихотворения едър ход на твърдене: някой казва нещо, но то не стои точно така. Несъмнено този ход е преводим и значи е преводимо и посланието на това стихотворение. Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно.

Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим, но оцветен и достатъчно съвременно и в този смисъл внушаващ доста точно меланхолно-носталгичното настроение на поета.

За „зная“ Кавафис предпочита да каже не всекидневното „ξέρω“, а по-литературното „γνωρίζω“. Въпросът е дали тези, които четат Кавафис, разбират и „ξέρω“, и „γνωρίζω“, и знаят каква е разликата между тях, т.е. дали са гърци, или са българи, за които “зная” е винаги само зная. Онзи, който превежда на български, в случая Стефан Гечев, се колебае какво да каже – дали „разбирам“, „зная“ или друга дума. В това стихотворение, озаглавено с цитата „А мъдрите това, което наближава...“, речев проблем се поражда и от него. На старогръцки цитатът е част от по-пълна фраза от съчинението на късноантичния писател-философ Филострат “Животопис на Аполоний Тиански”. Фразата се цитира в самото стихотворение:

“Познават хората това, което става в този миг.
А бъдещето знаят боговете –
Еднички, пълни притежатели на всяка светлина.
От бъдещето мъдрите познават само
това, което наближава. Някой път
във часове на съзерцание дълбоко
слухът им се смущава. Тайнственият тътен
на идващи събития до тях достига.
И те с благоговение се вслушват. А навън
Тълпите улични не чуват нищо.”

Филострат е казал: „Защото боговете знаят бъдещето, хората – настоящето, а мъдрите – онова, което наближава“, или на старогръцки “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται. Въпреки че казаното е точно преведено от Стефан Гечев, на български гръцкото “усещат” е заменено със “знаят”, което води до отпадане на синонимната игра между знаене, усещане и разбиране. Затова пък отнасящото се за хората е разширено с “това, което става в този миг”. Само косвено адекватно, защото при липсата на адекват на старогръцката реч на български Гечев усилва по друг начин – с поетическа фраза.

За боговете в оригинала е казано “πλήρεις και μόνοι κάτοχοι παντών των φώτων”. Мъчна за превод фраза, която Стефан Гечев е предал с “Еднички, пълни притежатели на всяка светлина”. „Φως – φωτός“ на новогръцки „светлина“,  но, както и на български, също и „знание“. Би могло да се преведе и “на всяко знание”, но преводачът е предпочел по-буквалното значение. „От бъдещето мъдрите познават само това, което наближава“ – абсолютно точно и адекватно преведено, както е в оригинала –  “εκ των μελλόντων οι σοφοί τα προσερχόμενα αντιλαμβάνονται.

Нататък. „Някой път в часове на съзерцание дълбоко“ – както в първия стих, така и тук Стефан Гечев прави поезия, както е прието на български с нарушаване на обичайния словоред. На гръцки е казано – „εν ώραις σοβαρών σπουδών“. Разбира се, „εν ώραις“ е учена литературна фраза, която е преведена редово нелитературно, а „σοβαρών σπουδών“ „сериозни занимания“ е смислово усилено с „дълбоко съзерцание“. То върви заедно с друго неизбежно побългаряване - на гръцкото „σοφοί“ с “мъдреци”. Недолавяната разлика е, че гръцките мъдреци са винаги говорещи, а българските са вглъбени, съзерцаващи и значи потънали в мълчание. 

Та „в часове на съзерцание дълбоко, слухът им се смущава“. На гръцки е казано – „Η ακοή  ταράττεται“ – „слухът им се смущава“, което точно предава оригинала. От какво се смущава? „Тайнственият тътен на идващи събития до тях достига“. Прекрасен превод, защото „μυστική βοή“ означава точно това, въпреки че „βοή“ е „вик”. „А навън тълпите улични не чуват нищо.“ На гръцки по-просто – “Ενώ εις την οδόν έξω, ουδέν ακούουν οι λαοί”. На български – “тълпи” като казано от Смирненски. И с доста право, гръцкото „λαοί“, “народ” в множествено число съответства на тълпи. Но, общо взето, Стефан Гечев се отклонява от простота фраза в оригинала и додава поезия, за да произведе онова, което на гръцки се постига по друг начин. Не го е направил, за да бъде похвален или отличен, а в името на максимална и все пак непостигана адекватност, при която превеждащият неизбежно става от съавтор и автор. 

Какво може да се резюмира по двете теми за езика и настроението в това стихотворение. Езикът е непреводим. Гръцкият се пее в цели фрази, не е нашето българско говорене, което основно съобщава. Езиците са не само речници и складове, от които се черпи, те са и цялости с нагласи и дори настроения, често съвсем ясни като получилото се настроение в това стихотворение. Въпросът е, че никога не ни стига една цялост. Затова цялостите са напластени. В цялостта на това стихотворение пулсира и цялостта на гръцкия език, която за съжаление е непреводима.

Непреводимо е и настроението на Кавафис, тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигано сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно. Така влизаме в съществото на поезията на Кавафис, тази хармония в спомена, постигана за момента пълнота и поради две закачания – за целия език и цялата литература. Закачил се за Филострат и неговата биография на Аполоний Тиански поетът се закача и за цялата гръцка литература. 

В повечето свои стихотворения Кавафис строи три едри ситуации. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, както е в нашето стихотворение, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно- особено. И в трите случая, настроен меланхолно-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл. В наистина знаменитото стихотворение, което започва на гръцки „Θυμήσου, Σώμα...“, разговаря с особеното себе си на своето тяло, кара го да си спомни не за физически изпитаното, а за по-тънкото невъзвратимо, когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е успял да постигне любовта на този поглед. Невъзвратимо е и онова някогашно изживяване на любов в бедна стаичка над шумна кръчма, сюжет на друго негово знаменито стихотворение.

Но, така или иначе, почти винаги остро изпитвана липса и меланхолно-носталгично постигана пълнота на показани предмети, цветове и звуци, на събран свят, който липсва на поета, но липсва и на евентуалния читател. Той пише поради тази липса, но и евентуалният читател търси и чете написаното поради нея. Е, нито читателят може да четем винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история.  

Та това е моето разсъждение по темата за превода, което се опитах да направя по-конкретно с предложения прочит на преведено на български стихотворение на Кавафис.

* Словото е произнесено от професор Богдан Богданов на първата среща на Клуба на младите преводачи, НБУ, 16.12.2009 г.
** Константинос Кавафис. Итака. Превод от гръцки Стефан Гечев. С., Хр.Ботев, 1995.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
За да не измине цял ден без знак, преди да се пренеса отново в наместването и „разбулването” на либийския принц, сред вавилонията на грамада от думи, които отправяме един към друг, или премълчаваме, отново и покорно благодаря на професор Богданов.
Ако мислите и намеренията ми да се впиша с нещо като заглавен текст витаеха около нещо, то е тъкмо в „либийско-александрийското”. Днес с вълнение ще отделя още време на децата си, които тази вечер ще отпътуват. Пристигнаха си, заради милата ни абитуриентка. Синът ми в буквалния смисъл ще се върне в земите на източните принцове. Знаете ли какво ми подхвърли той онзи ден, някак без повод: „Тате, никога не съм предполагал, че хората толкова много си приличат в главното и най-интимното”. Имаше предвид колегите си, сбрани от почти всички националности, както и тези, които среща и донякъде опознава по големите градища на света.
Вече и при нас вали, но кой е казал, това да е лошо време за писане.
Тема № - 60 Коментар № - 6640 Dekarabah - 2012-05-27 11:58:50
Второ наместване, Декарабах. “Той беше човек незначителен и смешен” и по-нататък не “като говореше на гръцки”, а “ако заговори на гръцки” и “александрийците го вземат за мезе”. Та затова говори с малко думи и те не го вземат на мезе, а напротив им харесва. И още един детайл – човекът не е владетелят на западната част на Либия, както е според третия стих, а е принц от Западна Либия, както е в заглавието, т.е. незначителен управник.

Та в какво е посланието? От една страна са тези, които владеят казването, обличането и добрите маниери и които от нищо не се страхуват, защото леко се движат в правилата. Но за какво им са, след като само могат да взимат на подбив онези, които не ги владеят. От друга страна е обикновеният човек, който се опитва да влезе в правилата и влиза в тях донякъде.

Нямаме ли пред очи толкова многото днес, които се държат като чужденци с малкото думи и фрази, които са натрупали в себе си? Но дали не по-дълбоко? Не сме ли всички такива силещи се да бъдат други? Едни немногословни, за да не се изложат, а други многословни, за да скрият онова, което са.

Натрупани във всички нас думи, фрази и приказки. Дали има изход? Да, малък. Да се представи нещо конкретно с душата на друго повтарящо се едно и също. Да се влезе в съдържателността на текст или на жива история. Другото е бъбриво подтискащо поддържане на правила или мълчаливо стремене към владеенето им.
Тема № - 60 Коментар № - 6639 Bogdan Bogdanov - 2012-05-27 09:35:43
Ето го вдъхновеното писане!
Благодаря Ви, уважаема Веселина! Разширявате ме, потвърждавате мои домогвания до „далечности” като самотния александриец. Сетих се за старо и мъничко мое стихотворение за мъката из сръбските земи, което ще издиря и ще ви пратя тия дни. Не упадайте духом! Имаме много „за бъбрене”.
Тема № - 60 Коментар № - 6635 Dekarabah - 2012-05-26 22:56:35
Малко закъснявам с вълнение да Ви благодаря, професор Богданов!
Няма как обаче да не призная, колко по-обтегнат става за мен прочитът на странния Кафависов либийски принц. Тези ваши няколко преобръщания от „решително определящо”, приближаващо поетическо към „по-редово” съдържателно вложено в оригинала наистина освобождават мажорния скепсис в тоналността на стихотворението. Между „мълчалив” и „малкословен” не бива никога да не отметнем възможността за пропаст в намерението за мисловност. „Не беше дълбок в мислите” ми се вижда достатъчно дълбоко. И Кавафис без съмнение вдига принца си още над варварството и присмеха с такова поясняване. А да се ограничиш „с малко” и „в малко” думи също са два различни подхода за казване. Всички си го знаем. Най-чудовищно въздействаща остава промяната в края. Аз бих го свил в: "И се ужасяваше не малко, задържайки във себе си грамада думи".
Идва ми на ум, дали бих пуснал през редакторското си „сито” такъв стих, макар да не ми беше и това работата, преди двайсет и пет, да кажем, години. Дали големият Стефан Гечев не е „облагородявал”, за да не предизвиква излишна соц.-паника. Каквото и да е, ще ви кажа. В часове на болка и безбродие маркизът се докопваше до СтефанГечевия Кавафис. А днес, през форума, намирам още дълго неизбродимо из „стиховете за приятели” на глобалния грък.
ПС: Когато посегнах да пратя това, видях, че Веселина е написала, сигурно нещо чудесно. Веднага ще го прочета и й благодаря предварително.
Тема № - 60 Коментар № - 6634 Dekarabah - 2012-05-26 22:26:33
Скъпи Маркизе, ние сме като в "Сто години самота" - в големия дъжд, предполагам, че всички тук сме така. Всеки седи тихо и внимава да не предизвика някакъв шум, защото всеки шум плаши другите. Няколко пъти си казвам да взема да напиша поне един коментар, или - да взема да прочета пак песните за феаките и с тяхното нещастие да си убия моята психоза - Посейдон заградил земите им с планини, така че смелите моряци да не могат повече да пътуват по море. Сигурно е станало земетресение - си мислех тези дни - това е Посейдон - живели далеч от хорски шум - като нас в България, обаче тогава, в тази си самота, защо са помогнали на Одисей - защото не са могли да си живеят сами... Така и не написвам обаче нищо - защото вътрешното ми желание, събрало толкова много модели за реалност, е безсилно пред външното ми, ярко изразено поведение - да си седя като тих мъдрец – за някои, а за себе си - като някой, на когото нищо не му се прави. Всъщност психозата въобще не е моя - аз още 3-годишна съм преживяла голямо земетресение, а след това не един и два пъти дядо ми ме е изнасял навън по гумени ботуши все в пролетните дъждове, когато е имало земетресения - психозата е на Богдана, която за първи път преживява подобно нещо - мое е безсилието, че не можех да направя нищо. Преди два дни тя и един мой приятел проведоха следния разговор: „- Аз само мислено се молех на Бог да спре – каза той. – А аз му говорех силно – му отговори тя.“ В световната онлайн карта на земетресенията ние сме отбелязани с най-голямата жълта точка, а хората тук вече сами могат да преценяват магнитуда на всяко разклащане. Особено Роси, която пък пожела на Богдана – да изкара на матурите оценки като магнитуда на първото земетресение – 5.8 – почти 6. Като капак на всичко Богдана утре има абитуриентски бал и завършва не кое да е училище, а най-пострадалата от земетресението - 106-годишната гимназия, в която е учил и баща ми, а сега тя - 18 СУ с преподаване на източни езици. Завършва паралелката с преподаване на арабски език и може да бъде истински арабски принц. Докато си измислям програма за справяне със страха от земетресението – се сещам, че наистина тя не е преживявала земетресения, но е преживяла една случайно изпусната американска бомба близо до вилата ни по време на войната в Югославия - плюс - бомбите, които гърмяха в Челопеч - преди три години и сами отвориха балконската ни врата в София. На малката ми племенница и е по-интересно – тя сега е на 3 години и за една седмица и се наложи сама да изучи издълбоко смисъла на цели две нови думи: „бал“ и „земетресение“. Изчистената визия за живота: бал и земетресение.

И така - принцът на Либия. Хубаво стихотворение на починалия в Александрия Кавафис. Първото, което си представих много образно, бяха александрийските зевзеци, които били свикнали да взимат за мезе онези, които не говорят добре на техния език, не носят техните имена, не четат техните книги и не ходят с дрехи като техните. Представих си тези фалшиви разбирачи, които за 10 дни могат да харесат някой, който е сложил тяхната маска – могат да разберат човека без име, който е владетел на западната част на Либия. За този принц се знае само това – той е владетел на точно определена част от Либия. Той няма свое име, няма свои дрехи, няма свои книги и нещата в него са неизказени – обаче александрийските зевзеци са го харесали, което означава, че александрийските зевзеци – големите разбирачи, разбират толкова, че всеки, който ги познава външно – лесно може да ги заблуди, защото външното им не се различава много от вътрешното. А между тези маски и заблуди – принцът си остава принц, защото недостигнатият му вътрешен свят – рисува в други цветове – различни от тези, чрез които александрийските зевзеци извайват от него образа на мълчаливия мъдрец.

Търсейки ясния смисъл на извода, стигнах до следното: какво е преводът – тази двуразказова вавилонска кула – човек може да преведе много неща, без никак да се свърже с въжетата от моста на този превод, без никъде да преходи от него, без да разбере, че това, което е превел е било преведено от някаква действителност-контекст, която е имала за цел да преведе нещо, с което да заблуди, да отклони, да издигне стена така, че онова, което наистина трябва да се преведе – да остане невидимо за очите на преводачите – ако може въобще в този случай – да говорим за преводачи. Докато преводът е превод на нещо, което не е просто видимо, а е нещо в голяма степен невидимо и затова именно има нужда да се преведе.

Колкото повече пиша и се опитвам да влезна в стихотворението – толкова повече намразвам александийските зевзеци и всички онези, които си мислят, че разбират всичко, а не могат един нищо и никакъв човек да разберат – не изключвам и себе си.

Колко често превеждаме просто онова, което се иска. Избирателно. Колко пъти самите ние даваме от себе си само онова, с което да направим превода на другите – грешен.

Идва въпросът - може ли да преведем себе си така, че другите да ни разберат. Идва и друг въпрос - ние ли трябва да се преведем, или по-скоро другите трябва да ни преведат, за да ни разберат. Как да ги накараме да го направят? Идва и трети въпрос: може би първо ние трябва да преведем себе си, а после другите да ни преведат нашия превод и може би всеки един превод е сбор от тези две неща - собствения превод, извеждащ ни навън и превода на другите, който ни вкарва в тяхното вътрешно, в примеса, с който се получава общото ни общо. Може ли някой да преведе някого сам - ако онзи някой не се е превел преди това, а подобно на принца на Либия е дал един фалшив превод? Този, който превежда, си мисли, че е превел, а всъщност това, което се търси, не е самият превод, не е същността, а е съществуването - движението на модела за реалност?

Прекрасен е този принц на Кавафис, Маркизе! Александрийските филолози - тежката артилерия на интерпретацията - доста зор ще да са видели с него, ако са искали да го разберат. Те, разбира се, не са искали, защото са знаели, че са го разбрали, защото те по природа са разбирачи, разбирали са къде-къде по-сложни неща, въобще не са се усъмнили в превода – и в неговия, и в своя. Заблудил ги е, че е от техния епос – не са предположили, че е от друг епос, друг герой, който един ден, подобно на движението в собствения им епос – ще завладее Александрия, подобно на Троя. Този либийски принц е като по-малък брат на Менелай – раждайки един по-общ епос – от двата различни. Александрийците го лишават от истинските му хубави мисли, но ще дойде ден и този още по-малък брат – показващ движението на времето – през движението от голям към по-малък – Агамемнон-Менелай-Аристоменис – ще нарисува и движението Троя-Александрия, когато арабите превземат Александрия.

Александрийците са го харесали – без време и защото харесват себе си – а той има име като техните имена и епос като техния. За себе си - той не е бил без име, но също така името му е чуждо - и името, и дрехите му елински - александрийците приемат чуждото като свое, а своето на либийския принц е чуждо и за самия него. Някъде тук се крие начинът, по който един мъдрец може да мълчи... парадоксът на превода - какво ще преведеш, ако аз не казвам нищо, ще преведеш собствените си мисли за мен, че моето мълчание е изпълнено с мисли – с моите мисли или с твоите мисли.

Та това е, Маркизе, аз си имам един любим каубойски филм от малка, който не веднъж и не на един и двама души съм разказвала - за един мъж, който беше построил училище в един град - а един други само ги нападаха и на него му омръзна да се разправя с тях - реши да напусне града и тогава неговият приятел го попита: "И сега какво, ще оставиш града, църквата, училището, които сам си направил?". Така се отнасям и към себе си, и към другите, когато попадна в епицентъра на истинско или метафорично-лично земетресение. Така беше и сега – всичко се люлее, а аз избирам снимки за Годишния доклад на НБУ. Не минах, разбира се, без това - да си помисля да го пратя по дяволите и аз и да започна да си стоя и аз като тих мъдрец – а някой друг да вземе да го прави, ако иска и - ако земетресението не ни убие всички. Тогава няма да е нужно да се превежда една година за друга всеки път. А и кой знае още колко неща ще се случат - рак, бомби, аневризми, земетресения. Преводи! От сърбите зная, че докато падали бомбите жените не спирали да плетат пуловери, шалове - за да заздравяват връзките и да не позволяват живота да се срути. Превеждали здравия свят на езика на пуловерите, не за да се върнат към него такъв какъвто е бил здрав, не защото са вярвали, че сред тези бомби той ще си остане здрав, а защото са знаели, че ще трябва да го направят здрав отново – пренасяли са модела за реалност. Това е превод.

Да, но можем ли всеки път да разбираме кое точно трябва да се преведе, за да не преведем плесента, която ни убеждава, че носи истинската същност? Така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да разберем.

Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг.

Превеждам като тих мъдрец текста на Годишния доклад на езика на текста от форума. Разбирането не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста.

В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика на стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод. Това е адекватът на превода – затова Кавафис кара тялото му да си спомни - александрийските зевзеци биха казали, че - да, това са спомени и че както нищо не се е случило, така и нищо няма да се случи с никоя любов; принцът от Западна Либия – знае друго.
Тема № - 60 Коментар № - 6633 vesselina vassileva - 2012-05-26 21:17:28
Малко намествания, Декарабах. Човекът е не мълчалив, а малкословен. Казвали, че трябвало да е дълбок в мислите, защото именно дълбоките в мислите си не говорели много. В оригиналното стихотворение има два отстъпа. Втората част започва с "Не беше дълбок в мислите". А третата започва с "Затова се ограничаваше в малко думи". По-голямата разлика е в края. В превода е облагородено онова, което казва Кавафис. То е "И се ужасяваше не малко, задържейки в себе си натрупани (грамада) от думи (приказки)".
Тема № - 60 Коментар № - 6632 Bogdan Bogdanov - 2012-05-26 19:35:04
Принц от Западна Либия

Константинос Кавафис
Превод: Стефан Гечев

Хареса се на всички в Александрия
през време на престоя си от десет дни
владетелят на западната част на Либия
Аристоменис, син на Менелай.
И името, и дрехите му чисто елински.
Приемаше с доволство почестите,
но ги не търсеше: той беше скромен.
Купуваше си само гръцки книги,
най-вече исторически и философски.
Но главно - беше мълчалив човек.
Разказваха, че бил дълбок мислител,
а те са по природа мълчаливи.
Не беше ни дълбок, нито мислител.
Той бе човек случаен, глупав, смешен.
Взел гръцко име, гръцко облекло,
привикнал криво-ляво по гръцки да се носи;
трепереше душата му случайно
доброто впечатление да не повреди,
като говореше на гръцки със ужасни варваризми,
та да го вземат за мезе александрийците,
както са свикнали зевзеците да правят.
Затуй се той ограничаваше със малко думи,
внимаваше със страх в падежите
и във произношението
и страдаше не малко, че във себе си
усеща толкоз мисли неизказани.
1928
Ако някой намери време да ми помогне да изчетем това заедно, от контекста на Кавафисовото „вчера” и от търсенията на нашето днес, ще ме изпълни с удоволствие и благодарност. Иначе ще си остана с Кавафис, което добре си ми идва и сам. Е, не съвсем сам, почиваме си с маркизата. Тя току-що изгълта един 60-страничен жълт тюрлюгювеч и сега ме подканя да излезем в парка, да се поразтъпчем. Май доста и е натежало.
До скоро, приятна разходка и на вас, ако са ви спрели дъждовете.
Тема № - 60 Коментар № - 6631 Dekarabah - 2012-05-26 16:52:27
Честит Ви свят Празник!
На преподаващите, на слушащите ги с внимание, на катерещите се към познание през многозвучието и достатъчната гъвкавост на езика ни. Прощаването с „простосмъртието” на Българския и Паисииевите завети се отлага! В голяма степен и заради пълнокръвието на проекти като НБУ , заради непарадната деятелност на „хедонистки” общности като форума на професор Богданов.
Днес не мога и няма да си позволя да ви занимавам със смешки и тъжки. Не ще се въздържа да ви споделя само, че днес и ние изпращаме една нежна, за нас най-красивата, абитуриентка. Тя влиза в свободата на зрелостта и собствения избор. Запътила се е към журналистиката, крехка и чиста в помисли, представи и мечти. Нейният вуйчо, маркизът, уж е „печен” и отворен, засега успява да артикулира единствено нещо като: „Каквото сабя покаже, миличка. Ние сме зад мечтите ти!”. Това е то, обущарите обикновено скопосват неудобни обувки за себе си.
Здраве и сила за преподавателите в красивия стрес на попрището им!
Мечти и сладост и в труда на студентите и учениците им!
Тема № - 60 Коментар № - 6629 Dekarabah - 2012-05-24 14:39:59
Уважаеми професор Богданов, дълбоко уважавани от мен форумци,
това, че не пиша тук не означава, че ни ви чета.Преводът на вашите текстове, който правя в зависимост от настроенито ми, ми носи истинско удоволствие. И обратно - гледам да настройвам настроението си чрез възможните за мен адекватни преводи на писаното от вас.
А сега - от мен - един (надявам се) абсолютно затворен текст:

Да е честит най-светлия празник, който носим в душите си от деца! И той ще остане такъв, ако успеем да запазим в себе си този детски ентусиазиран възторг и искрено просълзяване още при първите звуци на "Върви народе възродени!"
Остава да вярваме, че конотацията между преклонението пред Св.Св.Кирил и Методи и особеното празнично въодушевление на 24 май е била винаги правомерна - и в миналото и сега.
Още веднаж - Честит празник!
Тема № - 60 Коментар № - 6628 Мария - 2012-05-24 13:19:22
Здравейте приятели,
Надявам се силно да ви намеря поуспокоени след нощните трусове. Ние с маркизата звъннахме на деца и внуци в София, всичко е наред. За разведряване, в дебелокожия „стил Декарабах”, се сещам за една история от 1977 година.
Вранчанското земетресение тогава здраво раздруса и цялата чергица на България. Но по-страшно си беше в Дунавската равнина. Сестра на мама отдавна се беше задомила за кореняк-русенец, с белогвардейски корен по отец. Кръстен беше Михаил, потомствено име по руската линия. Неговата майка, баба Донка, учителка, тогава вече над 90-годишна импозантна и властна с духа си жена, беше останала отдавна вдовица. Съпругът й белогвардеец, дядо Павел, бивш военен инженер по мостово строителство, бил „мобилизиран” в началото на петдесетте години в строителството на Моста на дружбата. Там някой нещо крал и присвоявал и кой-кой…натопили белогвардееца. Бой, военен съд, лагери. Унищожили човека, без, сигурен съм, да е имал капчица вина. От своя страна, загубвайки го, освен уважавана учителка, баба Донка беше негласно се превърнала в една от „колоните” на русенската християнска вяра. Самият ми свако Михаил пееше в църковни и светски хорове, имаше вълнуващ баритонов глас. Живееха икономично, но в достойна градскост. Вече в апартамент, даден им в „щедра” държавна замяна за хубавата стара къща и големия сенчест двор, където израсна жилищен блок… Тъкмо там ги раздрусва и Вранча.
През лятото след това тъжно събитие, взело /потулени в мълчание от тогавашните власти и „медии”/жертви, като че ли природата и тя е нещо идеологически нездраво, идващо иззад „желязната стена”, леля, свако и братовчедите ни идват на гости, на морето. Тогава така се ходеше на море. Спяхме на катове, но беше весело. Салати, гроздова, ние малките дебнехме край тигана с кюфтетата. Денем свако се пъчеше с хубаво тяло по бургаския плаж, ние посинявахме в морето и изгаряхме като циганчета. Вечер той пееше руски романси, дори някои известни оперни арии. На баща ми пък песента я знаете…Та, пита баща ми: „Баджанак, при вас много раздруса май, уплашихте ли се, как беше?” А леля ми бързо се намесва: „Амчи, /и тя беше проговорила като русенка/ той през цялото време крепеше с гръб скрина на мама Донка, да не и се почупи сватбеният сервиз.” Свако помълчава още малко и казва: „Ех, Танечка, нали знаеш, че този сервиз не е от вчера и не е за един живот. Чист ломоносовски порцелан, от Петербург.”
Ние, малки и големи, се заливахме от смях пред сваковата самоотверженост. Той беше счетоводител, пестелив, но винаги спретнат, дори изискано обличащ се мъж. Малко и „пройдоха”, обичаше картите, вечерния коняк с тесен кръг приятели. Но и там - с ненарушима мярка. Обичаше да казва: Като спечелиш днес пет лева, изхарчи три, другите сложи за трудни дни. Сега, и вече от доста години, той навярно пее в някой небесен хор. Под благия поглед на мама Донка. Пазителка на ломоносовския порцелан остана да е леля ми Танечка. Бог да я поживи!
И всички нас, за да опазваме кое-що по това земетръсно, но и обичащо ни зелено-синьо кълбо.
Тема № - 60 Коментар № - 6627 Dekarabah - 2012-05-22 11:11:51
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115961

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94394

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29110

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17795

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180885

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60794

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA