БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Хайрете, благородни приятели!
Кондензирано, изключително полезно за лениви читатели като маркиза. Къде ни се губихте досега Ем Джей! Блазе на днешните търсещи студенти и сериозно занимаващи се с класическа култура и други свързани неща. Какви уханни залъци познание – безплатно. Радвам се на щедростта Ви, уважаема /ще си позволя да предположа или предскажа/ доктор MJ, макар и мъничко потиснат, защото, докато зяпна от възхита, вече сте окръглила едно и преминала към обживяване на следващо антично. При това, с валенции към днешно, ако не пресилвам прочита си. Ще ми се поне да подхвърля въпрос-два, но тия дни съм доста разсредоточен. Примерно, за мен ще е много интересно да ни завъртите около ХII Питийска ода на Пиндар. Тя е дар към човек на искуството, флейтист, сътворец вероятно в музикалното усилване на тогавашното лирично. Много поетична и мъдра история, много сочна в метафорност и образ. Разбира се, ако намерите време и подходяща връзка със започнатото вече от Вас.
За да запазя тона на безкористната наша /вътре-класическа/ задявка, уважаема колега Ем Джей, ще споделя, че в измъкнатото от чекмеджетата на маркиза стихотворение-Съмнение самият той си въобразява, да не се четат печални нотки от отношенията на ревност и изстиващо между двама. Иска му се там да има нещо друго и повече. То, нали знаете, искай от поет или художник да ти обясни какво е натворил, пък гледай сеир и слушай мънкане…В тази връзка, отдавна и с особен интерес следя разгръщаната от професор Богданов идея за сложните опозиции, но и внезапни големи запълвания и уголемявания в динамичната връзка: творческо съзнаване – стилова характерност; оригиналност на художественото прекрояване на реалност – избор на жанр или негови примеси. Една гранична, богата на „полезни изкопаеми” тера инкогнита /поне за мен/, заслужаваща новия „сондьорски” инструментариум, който ни се предлага. Пак безплатно.
Хвала Вам!
Тема № - 61 Коментар № - 6740 Dekarabah - 2012-06-29 12:42:21
Благодаря Ви, професор Богданов! И аз мисля, че здравината на всяка логическа основа в теоретизирането зависи и от векторите, които влияят върху нея.Дали ще се движим от атомизираните анлизи към синтезната теория, или ще търсим рефлексиите на вече стабилизираната теория в нови положения, това, което съветвате помага и в двете начинания. Ето, аз се опитах да обоснова парадигмата, че архаичният лирически дискурс е с две центростремителни ядра – агората и симпосиона.Те не изключват преходи и смесвания, но във вътрешната си подредба са също доста разнообразни.
Солон, да речем, смесва елементи на елегията и ямба, за да създаде ново общностно пространство, в което аз-ът е в средното /to meson/. При Архилох и Стезихор това е невъзможно, защото не се търси място за утвърждаване , а ектремна дистанция за отхвърляне. В един от запазените фрагменти на Солон /fr. 37 W, 9-10/ се казва: Но аз съм само пограничен стълб в ничия земя. Между тези страни съм заел моето място.
Очертани са две враждебни страни, а пространстото, което прави възможна политическата активност обща за всеки, е по средата, тъй като не принадлежи никому/no-man’s-land/. В този случай политическото аз е еднакво отдалечено от всички и може да говори на всеки.
Хоровата лирика на свой ред търси да създаде средина за обществен договор между елитите и гражданството, но и между индивида и общността. Самият епиникий е с хибриден идеологически контекст. Защо? Ранният традиционен контекст на хоровата лирика е общностен и религиозен. Изпълнението на хор, мъжки или женски, представя целокупната общност в химните към боговете и религиозните празници. Такива са пеаните, дитирамбите или хоровата форма на партениона. Епиникият на Бакхилид и особено на Пиндар пренася и адаптира тази хорова форма на почит към остойностяването на смъртния индивид, което е цел на симпотичния енкомион.
Дали тази родова хибридност обаче не е свързана отново с комплексния общностен интерес? При завръщането си от панегирите победителят атлет е изолиран и сам над общността. Както изключителният му статут, така и харизматичния му авторитет са застрашаващи, а епиникият го интегрира отново в семейството, полиса и общогръцката аристократичната среда. В одата за Мегакъл се получава и двойно усилване, защото е победител и същевременно остракиран. Така разнообразните модели на политически дискурс формират отделните аспекти на политическия лиризъм. Ако Архилох е самотен маргинал и радикализира, Солон е типична за архаичната културна среда фигура на мъдрец -законодател и търси добра гледна точка, за да обоснове определени общностни ползи. Накрая хорът на епиникия е своего рода медиатор между победителя с висок харизматичен авторитет и останалите полити, на които им се налага да го възприемат и приобщят.
Тема № - 61 Коментар № - 6739 MJ - 2012-06-29 09:15:27
Благодаря ви за отговора, MJ, и за наблюдението, което правите върху контекста на Седмата питийска ода.
Тема № - 61 Коментар № - 6738 ГГ - 2012-06-29 09:04:48
Ето логическата основа на компетентния отговор на MJ. Създаваме опозиция, за да се послужим инструментално с нея. Опозицията е и нещо вярно в смисъл, че съществува реално, но е и наше преувеличение, за да се опрости онова, което изследваме и казваме. В изследването опозицията "омеква", разделя се на повече подслучаи и онова, което казваме, започва да противоречи на началната опозиция. Така протича едно мислене- наблюдаване и в този случай, и изобщо. Къде е възможната честа грешка? Опозицията да се мисли за напълно реална и да се смята, че фактите на изследването я опровергават. Това може да е действителна грешка, но може и тя да се използва и умишлено от някого за опровергаване на друг. Може, разбира се, двете - грешката и опровергаването да се смесват.
Тема № - 61 Коментар № - 6737 Bogdan Bogdanov - 2012-06-28 08:19:28
Благодаря на професор Богданов, Веселина и ГГ за коментарите и критиката. Прав сте, професор Богданов, че културните кадри на старогръцката лирика / агора и симпосион/ са отворени. Възможни са траверси и препокривания в контекстните полета. Дори епиникият за Мегакъл може да бъде разгледан по този начин. Къде е изпълнен? На агората в Атина, каквато е традиционната практика, е невъзможно по политически причини/по това време победителят е остракиран/.
Предположено е, че хорът е изпълнил одата подреден на една от естествените тераси над стадиона в Делфи, от която има гледна точка към източната фасада на храма на Аполон. Точно тя е направена с финансовата подкрепа на Алкмеонидите от скъп пароски мрамор, независимо че по договор е трябвало да бъде от прост хоросан. При споменаването на могъщия род на Алкмеонидите и техните коне хорът посочва фронтона, където е релефът на Аполон с квадригата. Така фигурата е с двойна семантична валентност. От една страна - аристократичният атински род, който отглежда расови коне за съзтезания с колесници по панегирите, а от друга – квадригата на Аполон на фронтона на общогръцкото светилище.
Но тук е възможно и друго. Сравнен с останалите химни на Пиндар, този е неестествено кратък. Да, не е изключено, както смята Веселина, да се търси и пречупване на парадигмата. Химнът е композиран като лесен за наизустяване, а не всички Алкмеониди са остракирани от Атина. Възможно е да е насочен към симпосиони от роднини, приятели и неутрални, защо не и врагове. Възможно е да подготвя благоприятен скорошен nostos /завръщане/ на Мегакъл. Отвореният финал с гномичното ta kai ta /и едно и друго/ е алюзия в тази посока. В дискурса е проявена реципрочната полза/полисът за Алкмеонидите, но и Алкмеонидите за полиса/. Знаем, че остракизмът в Атина не е доживотен, а ограничен във времето, което е също аргумент. Защо тогава епиникият на Пиндар да не е ангажиран с реинтегрирането на високия герой и представянето му като „по-полисен”, както би казал Аристотел? Доказваме тезата на професор Богданов, че културните кадри на гръцката лирика не са непроницаеми, а отворени и достъпни.
С това правя и преход към въпроса на ГГ. Сократ се занимава с философстване, а философстването не е лирика. При Сократ пространствените координати на философската беседа са разпръснати из целия полис, че и извън него. И на агората, и по гимназионите, и по палестрите, и по симпосионите, че и при р. Кефис. След Сократ, Платон е гениален и като схоларх, защото прави нов синтез. Събира философстването в школа, която е извън градските стени, но е общодостъпна и пази Сократическия диалог като жанров конструкт. След Платон Аристотел за няма и трийсетина години е с нов радикален преход – без да променя утвърдената от Платон пространствена структура на школата, налага трактатната форма за споделяне на философското. Виждаме, че философската проза генерира повече и по-разнообразни културни контексти от архаичната лирика.
Веселина, ако друг път се колебаете мъж или жена е написал коментар в този форум, не губете време за чудене, а питайте нашия маркиз. Той не е Пития, но е врял и кипял в стилове и изказ и още след първия ми коментар позна, че съм жена и класически филолог.
Тема № - 61 Коментар № - 6736 MJ - 2012-06-28 02:50:21
Много ценни коментари на MJ! Имам въпрос към нея, свързан с последния й коментар и опозицията агора-пир.

Къде в тази опозиция бихте поставила фигурата на Сократ - онзи, който присъства пълноценно и на агората, и на пира? И до каква степен поведението на Сократ, своеобразен компромис между двата кадъра на културата, които описвате, е необикновено и до каква нещо обичайно, доколкото в реалността границата между единия и другия кадър навярно не е толкова рязка, колкото изглежда, че трябва да бъде според тълкуваните от нас литературни дискурси?

Покрай Сократ се замислям и за ред от места в полиса, където пространството на агората и пространството на пира някак се срещат, помиряват и смесват. На първо място палестрите - по подобие на агората под открито небе и част от по-големия план на делника и вписания в него по-малък план на свободното време, а по подобие на пира, първо, в повечето случаи изпълнени с подбрана мъжка компания, и, второ, даващи място на игри, състезания, шеги и разговори.
Тема № - 61 Коментар № - 6735 ГГ - 2012-06-27 13:18:49
Благодаря и на Веселина, и на MJ. Прекрасни коментари. Само едно добавям към контекстовия анализ на MJ - тези така прекрасно кротко и подробно представени две среди са и такива, но са и допълнително инструментализирани от нас, които развиваме опозицията. Иначе и в самото живеене те са с повече нюнси, и с такива, които ги смесват, но още повече това става в конкретните личрически текстове. Погледнете и в биографията на Архилох - може би с баща аристократ, но пък с майка-робиня и точно затова маргинализиран, което пък е с прекрасно последствие за ямбическата му лирическа нагласа. Но наистина, MJ, този начин на разбиране ни позволява да свържем по-сложно и реално онова, което в досегашните тълкувания увисваше - че лирическият поет е оригинална индивидуалност, която той изразява в стиховете си или че напротив благодарение на жанра и поетическия език става такъв, какъвто иначе не е.
Тема № - 61 Коментар № - 6734 Bogdan Bogdanov - 2012-06-27 08:12:30
Професор Богданов публикува много хубав коментар и от вчера си мисля как човекът, който чете, успява да бъде толкова добър ловец на смисли – можещ в един дълъг, дълъг текст, който колкото и неща да казва, сигурно много повече не казва, сменя и прикрива – да открие подобно изречение като това: “Нека да поседим още!”.

“Нека да поседим още!” - веднага може да се изважда от контексти и сюжети и самото то да става начало на сюжет, защото дава време за случване.

В същото време “Нека да поседим още!” е просто едно бавене в текста, което го удължава, от една страна, уж, забавяйки хода на събитията и намаляващо сюжетността, но от друга – то отваря време за случване, и то не само в самия текст. Може да няма диалог – но докато диалог няма – има случване.

“Нека да поседим още!” е като интермедиите при Шахразад „И ето нежно слънцето изгряло и Шахразад тук приказката спряла“, оставащи цели дни бавене, в които нещо да се случи. Самият човешки живот е такова бавене по пътя към божественото зърване, но и единственото време, в което ние правим нещо.

Така или иначе – това “Нека да поседим още!” подсказва, че нещо трябва да се случи – но по един много хубав начин, все едно казва: „Ако не се случи сега с нас, ще се случи след време с други, а ако не се случи с тях, ще се случи с други в друго време...“ – до безкрай. Според мен, точно това застава на мястото на празника и устността.

Така е и със Седмата Питийска ода на Пиндар – предполагането на бъдеще, в което нещо трябва да се случи, излиза от текста и до известна степен заема онази роля, която би имал празникът. Предполагането на бъдеще може, подобно на устното изпълнение, да моделира празника – т.е. да предоставя възможност за свързване на повече хора, оголемяване и онлайн интерпретация, която моментално да се прелива и в извънтекстовостта и да променя така, както веднага се променя и самият текст. Променя се – защото отива в други текстове, на други хора така, както аз веднага приложих “Нека да поседим още!” към някакви свои сюжети.

Мястото, в което Мегакъл, въпреки сриването на схемата, продължава да бъде провиждан като победител, е важно. Точно на това място в лириката се сливат личното и общностното - които са просто различни височини на едно и също нещо – липсата на празничност се изравнява с липсата на обща идея – невъзможността едно нещо да се приеме от друго и да преходи от отделно в заедно – в извънтекстовата среда непресичането на личното и общностното се случват като пресичане-модел в текста.

Т.е. - този епиникий представя смисъл в движение и доколкото някакви неща предстои да се случват, той представя и един вид сюжет и разказност, в които онова, което се търси, не е само възвръщането на победителя-аристократ, но и възможността да се произведе огрупяване-среда, която да може да създава основа за това някой да бъде по-голям и да действа не като обикновен човек, а да е уголемен. Общността, която е по-висока от отделния човек, може да проявява хюбрис по същия начин като високия герой, който е по-голям от отделните хора и поради прекаляването си търпи лишения.

Това вероятно е съвсем съвременен поглед-друг текст, още повече, че се движа по онова, което професор Богданов каза на миналогодишния семинар, по отношение на съвременната ситуация, но в някаква степен - и в този епиникий става въпрос за липсващата общност, пораждаща липсваща празничност и липсващ победител. Или, казано в проект – този епиникий - освен, че провижда конкретното реинтегриране на Мегакъл, той провижда и едно по-голямо бъдещо очакване за случване на героя – в конкретната ситуация на близкото бъдеще – но и в по-далечното бъдеще на съвременната ни безсубектност. Така може би можем да отбележим този Пиндаров текст като един Hot Spot за литературната история.

Тази свръхинтерпретация може да се разшири и още – мога да сравня дължината на текста, необходима за случването на нещо с дължината на времето, необходимо, за да се случи нещо. Сигурно нещата не са се променили много, и в основата на една интерпретация, независимо каква е тя, дали накъсо вързана за контекста - или създаваща нов свръхтекст, с голямо отклонение от първоначалния – целта е една – нещо да се случи. Може би, нещо да се случи не дори на самия Мегакъл, а на самите нас.

P.S. MJ, интересни коментари! Аз пък в началото си мислех, че си мъж.
Тема № - 61 Коментар № - 6733 vesselina vassileva - 2012-06-27 07:46:36
Професор Богданов, благодаря. Благодаря и на форумния маркиз за бон тона и благоразположението. Разговорът върви интересно. В последния коментар на професор Богданов присъства романът на Орхан Памук „Музеят на невинността” , в който любовната история оплита цял един свят, времето е разточително, а авторът, модерен евпатрид, живее и пише, така че да се наслаждава на всичко това. От друга страна, в този коментар присъства и асоциация за модерното политическо, което в нашенския си вариант е деформирано, опорочено и отблъскващо. Тези две идеологически позиции елитарна и средна присъстват и в архаичната лирика - всяка обособена в собствен културен кадър. Елитарната е значима за симпосионите, а средната политическа – за агората. В известен смисъл тези две пространства на архаичното музическо се противопоставени едно на друго. От трибуните на агората се говори на цялото гражданство, докато симпосионът е оформен като ограничен елитен клуб/hetaireia/, който често е в политическо противоречие с други симпотични общества и с егалитарните ценности на полиса като цяло. Елитарната позиция, която е изразена в монодията и симпотичната елегия е да се празнува с разточителство и лидийски лукс/habrosyne/. Знаците на този модел са дълги цветни хитони, богати и сложни прически, парфюми, златни бижута и чувственост. Средното гражданство на свой ред отхвърля суетата на евпатридите като вредна за здравите полисни нрави. Както и в модерното общество подобни „ културни войни” не са само за това кой как се носи, какъв е стайлингът на прическата му или как се смее, а имат предимно политически заряд. Сред чирепите за остракиране от Керамейкос, които Брене публикува през 2002, има и такива на които се разчита името на Мегакъл и дума или кратка фраза, сочеща причината за остракирането му: модерна прическа/neas komēs/, екстравагантен /trofonos/,развратен /moihos/, алчен/fylargyros/,коневъдец/hippokratos, hippotrofos/. На един от чирепите е препоръчано да бъдат остракирани той и конете му/Mheg[a]klei …kai te hippoi/. Така че всеки един от двата модуса vivendi, e реално следван, но и рефлектиран в лириката и представянето й. Действието в монодичната лирика на Анакреон е сред симпотичен лукс и чувственост с цветя, източен финес и др. В един фрагмент от три реда /373 PMG /присъстват много от елементите на симпотичната habrosyne: Закусих, като си отчупих малко от изтънчения сладкиш с мед и изпих чаша вино. Сега подръпвам леко струните на любимата пектида и празнувам с едно мило и нежно момиче. За разлика от Омировите хероси, които „закусват” с цяла овца, този лирически герой похапва малко изтънчен меден кейк. Във фрагмента се говори за вино, музика от източна лира/пиктида/ и женска компания, описана с изразите за мъжко симпотично общество/phile/. У Алкей и Теогнид пък, както вече каза и проф. Богданов, е даден експлицитно политическият дискурс, който е съвместим със симпотичната habrosyne. В мелосите на Теогнид присъстват компании, пиене, любов и песни. Говори се и за гражданите, но никога на тях. Напротив, симпотичният приятелски кръг от philoi и hetairoi е съветван по подходящ начин да се махне от градската среда, където в момента добрите/agathoi/ са прости аутсайдери. Цари алиенация и безразличие към ниския политически дневен ред. На другия полюс на жанра в елегията и политическия ямб лирическият герой е маргинален /Архилох, Хипонакс/ и напада със саркастични инвективи. Това разделяне на елитарен и нисък идеологически ред в контекста на архаичната лирика е вторично. Всички лирици, чиито фрагменти притежаваме, са от средите на евпатридите по рождение, богатство и статут. Отнася се както за Ксенофан, Архилох и Хипонакс, така и за Сафо, Алкей и Анакреон. Тук зевът не е между аристократи и средно гражданство , а между комплексни идеологически парадигми за благополучие и власт сред елитите. Егалитаризмът на гражданската сфера формира средната градска персона на ямбите и публичната елегия. Обратно, елитарната идентификация с източен лукс, богове и хероси е контекстна за симпотичната елегия и монодия.
Тема № - 61 Коментар № - 6732 MJ - 2012-06-26 23:14:41
Ем Джей умело ни припомня Пиндар - кайросът, било то и само докато разговаряме за нещо в стремеж да го обхванем в пълнота, не бива да бъде пропускан. Да сграбиш плитката на мигновено осеняващия крилат бог е щастие, но и изобщо грижа-нагласа за творчество. Подобни на тази антична представа за качествено време мисли разменяме и ние с Маркизата напоследък. Разбулваме заедно /и през широтата на форума/ притисналото ни всекидневно. Аз – с пописване, тя – с неутолимо четене.
Как да скрия сега от професор Богданов и всички вас, че Маркизата е страстна, запленена читателка на Орхан Памук? Наред с други изумруди на съвременната турска литература. Аз, няма да ви лъжа, още се размотавам с това начинание. Един вид, всеки от Двамата дири сладкия миг на кайроса по своему. Но мисля, разтегляме вече по-решително нишките на омоталото ни, нагорчаващо ритмично ежедневно. Казвам, допълвам се с обикновени и ясни за всички неща, задължен от своето задяващо-интимно от последните дни.
Голямото разгръщане-канава на дискусията обаче - вижте колко подкани за дискурси, примерно, из днешното българско езиково-политическо - е в последните коментари на уважаемите проф. Богданов и /за съжаление, не мога да посоча научната степен/ MJ. А вие, през вашето, знам, ще видите и много друго. Да хванем Кайрос за кичура!
Тема № - 61 Коментар № - 6730 Dekarabah - 2012-06-25 13:54:52
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115972

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32743

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134353

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94416

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17802

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180894

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA