БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

„Най-доброто предстои“
Идеологията на атинската и съвременната американска демокрация

 ГEOPГИ ГОЧЕВ

„Най-доброто предстои“, The best is yet to come, е фразата, с която Барак Обама завърши уводната част на речта си пред привърженици на демократите в Чикаго, в нощта на 6 ноември 2012 г., след изборната победа срещу Мит Ромни, кандидата за президент на републиканската партия. Било защото изразяваше добре осмислено лично самочувствие и заедно с това лидерска увереност в бъдещето на американската общност, било защото беше припозната, поради аналогията с едноименната сантиментална песен на Франк Синатра от 60-те, като израз на почти любовно отношение от страна на президента към неговия народ, фразата на Обама мигновено се превърна за адресатите на речта в обобщение, в надслов, в програма на съвременната американска демокрация, оттам и във водещ знак на съвременната демокрация по света. Случи се така, че в последните дни от кампанията на Обама се занимавах, в рамките на семинара на проф. Богдан Богданов в НБУ, посветен на Херодот, с „Историята“ на Тукидид и по-специално с прочутата втора реч на Перикъл в памет на атиняните, загинали през първата година на Пелопонеската война („История“, II.34-46). Така, когато в деня след изборите гледах в интернет победната реч на Обама, у мен се затвърди впечатлението, вече оформено под влияние на проф. Богданов, че идеологиите на атинската и американската демокрация споделят много общи черти, между тях може би най-вече тази, която Обама изтъква в речта си с фразата „най-доброто предстои“ - вярата в способността на либералната гражданска общност да управлява самостоятелно и благополучно своята съдба. Този текст, който сега предлагам за разискване в нашия форум, представлява сравнение на атинската и американската платформа за демокрация, или, по-точно казано, на възгледите за демокрация, от една страна, на атинския демократически елит от средата на V в. пр. Хр., от друга страна, на американската демократическа партия. Но текстът ми има и една друга цел или по-скоро преплетено с разсъжденията желание – да подтикне, посредством прочита на словата на Перикъл и Обама, към нещо като политическа херменевтика на нашите собствени, български разбирания за демокрация.

Връзката между речите на Перикъл и Обама е най-напред жанрова. Победната реч на Барак Обама и възпоменателната реч на Перикъл са, казано с гръцките и латински термини на реторическата теория, епидейктични или демонстративни слова. Тяхната цел е нещо станало в по-далечното или близкото минало да се изтъкне като красиво и твърде значимо за настоящето, да се представи като етически и естетически еталон за слушателите, да се възхвали. Затова и стилът на този тип слова обикновено е приповдигнат и много богато украсен, а атмосферата на тяхното произнасяне тържествена. В тях има повече театър и по-малко словесен реализъм и импровизация. Последното се дължи и на това, че като превръщат конкретните исторически събития или личности, за които говорят, в образцови събития и личности, епидейктичните слова винаги излизат далеч извън собственото време на обектите, темите и ситуацията на речта. Чести са обратите назад във времето, към някакво още по-славно минало, обясняващо защо станалото наскоро е логично да бъде именно такова, а не друго, още по-чести са смелите погледи в бъдещето, вещаещи какво е вероятно да се случи в него. Необвързани с едно конкретно време, тържествените речи насочват погледа към универсалното. Така, ако разглежданите от мен две слова се прочетат най-вече с грижата да се научат от първо лице автентични факти и впечатления за началната фаза на Пелопонеската война или за икономическото и политическо състояние на САЩ във втората половина на 2012 г., извлечената от тях информация ще бъде твърде оскъдна. Въпреки конкретната си цел и конкретния си исторически контекст, словата на Перикъл и Обама са всъщност един вид етически и политически есета, представени устно. Това са малки обществени философии, мимикриращи в жанра на тържествената реч. Съответно, тяхната аудитория са колкото хората, събрали се на открито, в залата или пред мониторите, за да видят и приветстват оратора, толкова и, в първия случай, изобщо всички образовани елини, а във втория – изобщо всички по света поддръжници на демокрацията.

Речите на Перикъл и Обама използват представяните конкретни събития, за да представят белезите на обществената уредба, която ги е породила. Но освен това, представяйки белезите на тази уредба, те представят и характера на хората, които са я създали и използват в настоящето. Оттук речите на Перикъл и Обама са в големи свои части и за това какви са характерните черти на атиняните и американците, какви са основанията и външните изрази на атинския и американския начин на живот. Разбира се, тези черти са нещо реално, те са обобщение на качества, често срещани у мнозинството атиняни или американци. Но са също така идеална картина, несъществуваща никъде в реалния живот – картина, стройна и цялостна, съдържаща система за разбиране на прилежащия и близкия свят, построена от интелектуалната среда на оратора. Основните функции на тази система са, изглежда, две. Едната е, може да се каже, педагогическа. Като представи характера на атиняните или американците като цялост от качества, по-свързана, завършена и хармонична, отколкото е в действителността, ораторът създава стимул у своите слушатели да се идентифицират с този красив характер и така да пожелаят да се променят към по-добро. Така той се изявява и като критик на обществените ценности и порядки. Другата цел е индивидът да утвърди вярата си в обществения дискурс и ценностите, които се излъчват от него. За да бъде една власт законна политически и етически, не е достатъчно тя да бъде избрана законно от гражданите и политиците да спазват някакъв общоприет етически кодекс. Тя трябва също така да представя с всичко, което прави и казва, позитивен образ на общността, с който гражданите могат да се идентифицират. Ако това не се случва, ако политиците нехаят каква е общността, която управляват, и съответно кое е специфичното добро и лошо за мнозинството на нейните членове, техните решения обикновено губят обществения си авторитет, големи части от политическата класа биват разпознавани от страна на гражданите като икономическо и етическо зло, а управлението на общите блага се свежда до технократско и дори императивно администриране, понасяно с недоволство от мнозинството. В този ред на мисли, като че ли следва да се запитаме дали българската и изобщо европейската, ако не чак враждебност, то най-малко хладина към политиците и политическите институции се дължи толкова на подозрението, че обществената власт се използва най-вече за лично обогатяване и контрол върху различията, колкото, както ми се струва, на това, че след падането на Берлинската стена голям брой европейски държавници се отказаха, в името на идеята за общоевропейско семейство, от по-дълбокото разбиране и развиването на локални и национални идентичности, и в резултат оставиха настрана грижата да казват на своите народи и на подгрупите в тези народи какви са те и кое е свойственото именно за тях щастие? Иначе казано, дали не се случва тъй, че като цяло ненавиждаме своите политици не поради техните кражби и лични безобразия, а поради това, че правят и обсъждат политика, която не казва какви сме ние и по тази причина не може да се разпознае като правена за нас?

Наивно е обаче да се смята, че уроците по обществена идентичност, които трябва да очакваме от демократическите политици, ще отговарят изцяло и безусловно на реалността в държавата. Да вземем за пример казаното от Перикъл за характера на атиняните и да го отнесем към историческия контекст, в който то е казано. Независимо кой точно говори в надгробното слово, представено в „История“, дали писателят Тукидид или реалният политик Перикъл, когато ораторът заявява, че атиняните използват красивите неща с простота и не гледат с ненавист и гняв към удоволствието, което някой друг си доставя, той отлично знае, че в този момент Атина е заплашвана от тежка и дълга обсада от страна на спартанците, подтикваща богатите граждани към прекомерно разточителство – тъй, сякаш всяко изпитано удоволствие ще им бъде последно, – а народът към това да разглежда своеволията на знатните като знак за въздигаща се тирания; когато пък заявява, че атиняните са търпеливи и любопитни към чуждите идеи – за разлика, подразбираме ние, от спартанците, които често изпъждали чужденците от своя полис – говорещият все пак не може да не помни, че същите тези хора няколко години по-рано с лекота и при голям обществен шум са осъдили, поне формално поради твърде либералните му възгледи за света и боговете, философа Анаксагор; когато, най-сетне, хвали атинската любов към знанието, която, както казва, не пораждала мекушавост, той едва ли забравя, че в реалността това прословуто атинско обожание на словото във всичките му проявления е също и врата, през която необезпокоявано и твърде често влиза и демагогията. Та съвсем ясно е, че словото на Перикъл не е абсолютно вярно по отношение на случващото се в Атина. Неговата цел обаче не е обективната историческа истина, не е обективната точност (на гр. akribeia), с която Тукидид, в увода на своята книга, отъждествява метода си на изследване (I.22). То цели възможната истина, точното знание не за отделните събития, а за общите, универсални условия на тяхното пораждане. При това положение характеристиката на атиняните, направена от Перикъл, е много повече и от сценичен ефект, много повече от огледало, разкрасяващо тези, пред които бива поставено. Като им казва какви са, Перикъл им казва пряко и какво трябва да вършат, за да се справят с тежкото положение, с което войната ги заплашва. Огледалото, изработено от неговата реч е всъщност такова, че онзи, който се огледа в него и приеме като свое отражение видяното, да може да проникне отвъд настоящия си образ и да се види какъв ще изглежда и в бъдеще. Така, ако се опрем на известното разсъждение на Аристотел, че историята в смисъла на историография се занимава със станалото, а литературата и философията с това, което може да се стане („Поетика“, 1451b), общественото огледало, което откриваме в речта на Перикъл, следва да разглеждаме повече като произведение на философ, отколкото като произведение на историк.

С метафората за огледалото се открива още едно, по-дълбоко основание за словесните характерописи на атиняните и американците, направени от Перикъл и Обама. Упражнявана не от един човек, а от множество хора, властта в едно демократическо общество се нуждае от представителен субект. Аристотел пише в трактата „Политика“ (IV.1292a), че когато законите на полиса, управляван демократически, са силни, т.е. когато те са съобразени с реалността в съответната общност и поради това са способни да решават справедливо голям брой случаи, тогава управляват най-добрите граждани и единичен субект на властта обикновено отсъства, а когато законите са слаби и неефективни, народът си избира водач, който да го представлява. В действителност атинската демокрация във времето на Перикъл (от 80-те до 30-те години на V в. пр. Хр.) и американската демокрация, от самото ѝ създаване преди повече от 200 години до днес, представляват сложен компромис между двете възможности, описани от Аристотел. И в двете държави са налице добре развити, гъвкави и като цяло уважани от гражданите законови системи, но народът си избира и водач – в Атина това е т.нар. „наместник“ или „защитник“ на народа, prostatēs tou dēmou, избиран неформално и без определен срок на влияние (Перикъл реално управлява Атина близо 30 години), докато в Америка той бива избиран и формално за четири години като глава на президентската институция.

От този водач и в Атина, и в САЩ се очаква да персонифицира, защитава и разпространява двете основни ценности на демократическата платформа за общество – равенството на гражданите пред законите и правото да живееш свободно и да се променяш тъй, както пожелаеш. Така той трябва да притежава, гледан през призмата на общественото равенство, събирателния образ на множеството, на народа, а гледан през призмата на индивидуалната свобода – образа на отделния член на общността. Може би Барак Обама се оказва толкова успешен лидер на американската демокрация именно защото притежава повече от всеки друг (или поне със сигурност повече от Мит Ромни) този двоен образ на демократическия лидер: цветнокож, родом от семейство на преселници, издигнал се благодарение на голяма амбиция, образование и труд до най-високите обществени постове, с уникалната си лична история той не само осъществява прословутата мечта на Мартин Лутър Кинг за равни граждански права на цветнокожи и бели, но символизира също така историческата съдба на своя, все още преобладаващо бял народ – народ, дошъл в Америка след преселение от друго място и превърнал се в световна сила след трудна борба за независимост и изграждане на национална идентичност.

Обама навярно изглежда в очите на повечето американци от средната класа на едно обществено ниво с тях, а постът, който заема – работа като тяхната, само че с повече отговорности. Затова и президентът като че ли не може да се отнася с обикновените граждани другояче, освен като към равни. Така той трябва и реално се представя за техен приятел. Докато в ролята, изпълнявана от Перикъл по отношение на атинския народ, се съдържат немалко от чертите на бащинството. По-опитен, по-образован, по-предприемчив и по-богат от повечето си съграждани, атинският държавник се грижи за прехраната на народа, напътства го, а когато е необходимо, го смъмря и наказва. Като авторитетен баща, той, казва Тукидид, повече водел народа, отколкото бил воден от него („История“, II.65). Но от тази забележка и последващото я пояснение, че Перикъл, поне външно, не бил подкупен, и освен това често казвал и решавал неща, които не се харесвали на множеството, може да съди, че неговият маниер на управление бил изключение за атинската политика. Според повечето нейни съвременници атинските държавни мъже били доста подкупни и по-често говорели и правели това, което се очаквало, от страна на мнозинството, да говорят и правят, отколкото това, което е най-добро. Затова и може би неслучайно именно във времето на Перикъл демокрацията се е превърнала в идеал за успешно обществено управление и заедно с това е станала трудно различима от демагогията.

Един от начините демократическият лидер – независимо дали в ролята му на приятел или в ролята му на баща на народа – да избегне обикновената демагогия, особено в моменти, в които трябва да вземе непопулярни решения, е този убедително да напомни на гражданите, че демокрацията е режим на управление, за който тяхната общност се е борила и продължава да се бори. Той трябва да внушава, че демокрацията не е просто даденост, а е най-важният исторически успех и оттам дълг на общността. Това внушение се усеща ясно и в речта на Перикъл, и в речта на Обама. Перикъл говори в началото на речта си за това, че днешните атиняни са длъжни пред две исторически инстанции с това да защитават и да не променят начина си на живот: от една страна, пред своите предци, които с цената на големи жертви са победили персите и така са запазили Елада от робство, от друга страна, пред своите съвременници, за които Атина се е превърнала във всяко едно отношение в пример. Що се отнася до Обама, той представя гражданския дълг пред демокрацията и като обща грижа да се спазва заветът, оставен от бащите на американската нация, и като необходимост гражданите да участват в политиката не само като гласуват за една или друга партия по време на избори, ами като следват във възможно най-голяма част от своите действия ценностите, за които са гласували. Така може да се заключи, че и двамата оратори схващат демокрацията и като обществена традиция, която има своите трайни институции и, разбира се, инсигнии, и като нещо живо, ставащо, променящо се в отношение с хората, които го упражняват.

Такъв е общественият профил на демокрацията. В казаното от Перикъл и Обама се провижда обаче още един профил. Демокрацията има претенцията да бъде и световен ред. В това е и един от парадоксите на демократическия режим, упражняван от атиняните и американците. Приела в основата си ценностите на свободата и уважението към плурализма, демокрацията, изглежда, може да бъде политическият ред, който обединява повече или всички отделни държави в обща световна държава. За да се осъществи обаче тази възможност, една силна държава трябва да застане начело и да поведе останалите държави така, както вътре в демократическата общност един силен човек застава начело и повежда останалите хора. В различни времена и атинската, и американската държава са играли ролята на такъв световен хегемон. Времето обаче, в което говорят Перикъл и Обама, е по-различно. Повече или по-малко време на криза – и в Атина, отскоро водеща нелека война срещу Спарта, и в Америка, възстановяваща се от тежка икономическа рецесия, – то налага необходимостта от едно по-умерено проявление на световното самочувствие, което имат двете държави. В това отношение обаче могат да се открият и някои разлики между възгледите на Перикъл и Обама. Твърдо вярващ в атинското политическо и културно превъзходство, Перикъл схваща въздържаното поведение на атиняните върху световната сцена като военна тактика, като временно решение, целящо обезсилването на спартанците. Атина, смята Перикъл, е призвана да победи в Пелопонеската война и рано или късно да властва над целия елински свят. Докато Обама и идеологически, и реално се дистанцира от политиката на световно господство, водена през двата мандата на Джордж Буш, предшестващи неговия, разглежда прословутата борба срещу тероризма, поведена от администрацията на Буш след 11-ти септември, повече като проблем на вътрешната национална сигурност, отколкото като глобален израз на противопоставянето между демократическия светоглед и мюсюлмански фундаментализъм, и, казано по-общо, препоръчва за Америка един вид по-камерна, по-интровертна демокрация – обърната към ценностите на средната класа, към традициите и грижите на културния, техническия и икономически двигател на страната.

Насочена към средния американец, политиката, водена от Обама, не се представя като дело на технократи и специалисти, а като обществен израз на качествата, с които гражданинът се отнася, в личния си живот, към своите близки и приятели. Оттук и впечатлението, че Обама принципно не прави разлика между семейната и националната общност. За него успешната национална общност е като задружно семейство. Всички примери, които президентът дава в победната си реч, за да каже какво е и трябва да бъде американецът, идват от образите и типичните реакции на семейната етика, изповядвана от средната класа. Обама започва речта си с обяснение в любов към своята съпруга и поучаване на дъщерите си и я завършва с разказ за срещата си, в щата Охайо, по време на президентската кампания, със семейството на осемгодишно момиче, болно от левкимия. Какво изтъква Обама в разказа за тази среща? Първо, неуморната, макар и навярно обречена борба на семейството и на самото момиче с болестта, но също и със системата на здравеопазването, погълнала почти всички средства на родителите. И, второ, кроткото съпричастие на хората, присъстващи на срещата, с мъките на болното дете и неговото семейство. Именно упоритата, понякога инатлива вяра в развитието на нещата към по-добро, а също и състраданието, заключава Обама, са това, което прави американците толкова силни и могъщи, а не богатата икономика, огромната военна мощ и високо развитата техническа и духовна култура. Тези неща са според Обама външните белези на общественото благополучие, а не неговите истински основания.

Коренно различно схващане по тази тема представя речта на Перикъл. Според идеологията, следвана от атинския държавник, човек е първо гражданин на своя полис и след това отделна личност и член на род и семейство. По тази причина благополучието на държавата се цени повече от благополучието на индивида. Ако полисът благоденства, заявява Перикъл в третата си реч („История“, II.60-64), със сигурност ще благоденства и отделният гражданин, докато ако благоденства един отделен гражданин, това само по себе си не е никакво условие, че ще благоденства и полисът. Така че когато Перикъл говори за могъществото на атинската държава и преимуществата на атинския начин на живот, той изтъква причината, която прави отделния гражданин щастлив, и съответно посочва защо е твърде необходимо той да пази общественото благополучие дори и с цената на личното си удобство и живот. Това разбиране обаче остава повече в областта на идеологията. В параграф, следващ споменатата трета реч на Перикъл (II.65), Тукидид прави дълъг и горчив коментар на казаното от политика, като заявява, че в действителност атиняните послушали съвета на своя водач с половин ухо и след като той починал, страдащи поради това, че привичният им начин на живот бил вече немалко засегнат от войната, предприели, с цел да ускорят нейния край, няколко твърде рисковани начинания и в крайна сметка докарали полиса си до истинска катастрофа.

Понеже Обама обвързва успешната държавна политика с ценностите на средната класа, той обвързва и публичния политически език с езика на тази класа, оформен под равното влияние на почитта към действието, почитта към знанието и почитта към личните емоции. Словото на Обама звучи образовано, без да бъде многословно, абстрактно или твърде реторично, и едновременно с това звучи практично, без да е лишено от общи и личностни емоции. Твърде различно е словото на Перикъл, представено от Тукидид. Макар посланията на атинянина да са адресирани към всички негови съграждани и към всички елини, поради твърде сложния си, абстрактен и лишен от емоция език те със сигурност не са били разбираеми за всички, а само за една изключително образованата и изобщо елитарна прослойка. Така обаче възниква въпросът защо именно представителят на прагматичните атиняни говори по този умозрителен и софистициран начин? Не противоречи ли неговият ораторски стил на обществения характер, който самият той описва като идеал? След всичко казано, струва ми се, че между формата и съдържанието на Перикловото слово по-скоро няма противоречие. За атинянина, пък и изобщо за елините в онази епоха многословието и умозрителността са израз на сила и могъщество. Който говори дълго и сложно, разполага със свободно време, с богатство и с влияние. Дори и да не действа постоянно, такъв човек има възможността да поражда и ръководи действията на други хора. Тъкмо тази възможност се улавя и оценява високо от слушателите на тържествени слова като това на Перикъл, не толкова самото им послание. Докато съвременната публична среда, либерална както по отношение на темите, за които политиците могат да говорят, така и на мненията, които могат да защитават, но и бдяща зорко за всяка демонстрация на неравенство, веднага разпознава твърде сложното или витиевато политическо говорене като белег на неискреност или високомерие и презрение към средната класа. Нещо повече, поради нуждата от своеобразна гаранция за добра воля към редовите граждани, от политиците се очаква да говорят на сериозни теми понякога по-свободно от приетото, както и често да осмиват елита, към който се числят.

Може би и по тази причина един от обичайните словесни похвати в кампанията на Обама беше иронията към политиците и, разбира се, към президента. Така например на годишната вечеря на кореспондентите, организирана в Белия дом, Обама показа видеоклип, заснет от неговия щаб, в който политиката му бива обсъждана и оценявана от гледна точка на кучетата, симпатизиращи на Мит Ромни. За две минути всички по-важни обществени възгледи и проекти на Обама са отхвърлени след комични кучешки възражения, а накрая на филма – посредством фразата, че четири години човешки живот, колкото трае президентския мандат, за жалост се равняват на двадесет и осем кучешки – е осмян и оптимизмът на президента. Какво постига Обама с тази шега и изобщо с честата употреба на иронията? На първо място, пряко атакува устойчивото публично клише, че дейността на политиците е нещо твърде различно от редовата човешка дейност, нещо твърде специализирано. Като иронизира своите задължения, президентът не ги принизява, а по-скоро ги приближава до онова, което хората всекидневно правят, до онова, с което трябва да се преборват в дома и работата си. Но иронията изпълнява още една важна функция в политическото говорене на Обама. Тя се явява като катализатор на обществения оптимизъм, по този начин като ефективна публична противоотрова и срещу демагогията на политическите лидери, и срещу инерцията на обществената отговорност. Благодарение и на иронията, вярата на Обама, че за Америка „по-доброто предстои“, изглежда по-балансирана, по-реална, но и по-ангажираща гражданите, отколкото оптимистичната демократическа идеология на Перикъл. Лишен от самоирония, целенасочен и последователен, атинският оптимизъм се оказва в сравнение със спартанската неувереност по-добро средство за защита в моменти, в които обществото трябва да се изправи срещу по-силен от себе си враг, какъвто в началото на V в. пр. Хр. се явява Персия, и, обратно, в стимул за саморазрушение тогава, когато врагът е по-слаб, каквито в началото на Пелопонеската война са спартанците. Вярата на атиняните в преимуществата на техния начин на живот и оттам в осигуреното проспериране на тяхната държава се изражда постепенно в самодоволство и придобива, в края на Тукидидовата книга, трагически образ.

---
Словото на Перикъл (на старогръцки и английски) тук:
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0199%3Abook%3D2

Словото на Обама тук: http://www.youtube.com/watch?v=nv9NwKAjmt0&feature=g-logo-xit

Видеоклипът за политиката на Обама по отношение на кучетата тук: http://www.youtube.com/watch?v=3j3QRmc7fKw

Изображението над текста е на бронзова скулптура на Бари Фланаган (Six Foot Leaping Hare on Empire States) от 2002 г., частна колекция.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Весел и демократичен Осми декември, НБУ !
Тема № - 69 Коментар № - 7129 Dekarabah - 2012-12-08 18:35:44
Да, споделям възхита от интелектуалното вървеене из пещерата на разума, където така възхително свети истината.
Но ето моите студенти написаха адски интересни неща за интелигенцията(интелектуалците-защото при Манхайм тази разлика има по-скоро технически характер).Разбира се, не от само себе си, а по текста на все същия Манхайм.Та се получи едно мнение, че интелектуалците (интелигенцията) като субекти на социалното действие се обособяват като агенти на социален контрол с цел да преформулират назначението на дисциплиниращи институции за свободата в договореното партньорство.Евала!
Тема № - 69 Коментар № - 7128 Дмитрий Варзоновцев - 2012-12-06 21:32:35
Честит ви и Никулден! Господ и Светията да пазят моряците, рибарите и яхтсмените ни, доколкото още ги имаме след потайната приватизация, разпродажбата и нарязването на скрап на невеликата ни соц-флотилия. Това нейно скоропостижно затриване, уважаеми Георги, се получи точно заради липсата на сплотени и умни „общества и механизми за по-добро обществено /и в случая профсъюзно/ действие”, към създаването на които, подкрепям Ви напълно, трябва и днес без умора и страх да вървим. Помня как се побориха в онова време бургаските моряци, „изпросиха” някой друг долар от неизплатени заплати, изпиха „една цистерна уиски” покрай протестите и тръгнаха да си търсят късмета, кой под гръцки флаг, кой по суша като таксиджия. Тези работи вече не можем да ги поправяме, освен ако не е изтекла давността по нечие тъмно обогатяване и прокуратура рече да се самосезира. Направо не ми се вярва, макар преди немного време мой приятел да получи писмо именно от прокуратурата, че разследването по откраднатия от „запорожеца” му през 1990 г. касетофон е приключило /без да бъде открит извършителя на това гнусно престъпление/. Смяхме се до сълзи.
И, така си е. Нужни са ни граждански общности с интелигентно поведение, гъвкав и склонен към зряла обща разсъдливост вътрешен диалог и единност в провеждането на целенасочена демократическа праксис. Никак не се съмнявам – това зрее.
Но засега ще се съглася и с казаното от уважаемия Морис Фадел : „партията в крайна сметка е тяло, където политиката се изражда в кариеризъм”. Много интересен, и много отдавна, за мен е и проблемът за българската невъзможност за откриване и утвърждаване на институционални лидери, непродажни експерти и т.н. /с малки изключения и винаги като стръкчета магданоз из мазните месни партийни кадрови блюда/. Не съм обаче докрай съгласен с това, че днес можем да се спрем и унесем в драматичността на демократичното-атинянско. „Средният индивид” наистина е друг, средата е „тревожно непредвидима”, но имаме неподозирани /според скромните маркизови надежди/ възможности да се придвижваме много творчески и с непредвидими полезности именно в тази хем глобално объркана, хем андрешковски мъстяща наша действителност…
Отивам, че маркизата вече е пръжнала малко чернокоп, да почетем празника.
Тема № - 69 Коментар № - 7127 Dekarabah - 2012-12-06 17:39:11
Колко ме затруднявате да оценя онова, което сте написал в последния коментар, Георги! От една страна, е блестящо написано и вълнуващо пълно свързано, а е и изключително вярно. От друга страна, на това, което казвам в предишния си коментар, реагирате частично и не подемате казаното от мен в предишния коментар.

Основното, което аз казвам в този кратък коментар, е, за разбирането на щастието и демокрацията като лични праксиси. Аз обаче не смятам, че демокрацията в обществен план е със субект институции. Знаете отлично какво смятам? Че субект на обществения праксис на демокрацията са представителите на институции, които като поведение и мислене се държат, така да се каже, надиндивидуално героически, въпреки че са индивиди. Но и другото съществено, което отстранявате с уводното си благодарене – темата за праксиса. Моля ви да забележите как подхожда тя на вашия прекрасен пример за изпиталия нещастие, заел се да помага на други.

Изобщо, Георги, и най-хубавият текст и той има праксисна насока. Тя е налице във вашия текст. В онова, което казвате за личния демократически праксис в САЩ и което е наистина прекрасно и трябва да се дава за пример, има следа от умисъл, че тук не е така. Е, не е дотам и изобщо не е особено напреднало. Но съм сигурен, че не знаете, че снощи една майка, загубила дъщеря си, страдаща от анорексия, сподели не другаде, а при нас в НБУ, че фондацията, която има, се е посветила точно на това – да помага на други майки с деца, страдащи от същото.
Тема № - 69 Коментар № - 7126 Bogdan Bogdanov - 2012-12-05 12:55:37
Прав сте, проф. Богданов, трудно се осъзнава, че субект на демокрацията не е само държавата в лицето на своите институции, организирани по определен начин, но и отделният човек, живеещ по определен начин. Че т.нар. „демократическо“ е колкото обществена, толкова и лична работа. И Перикъл, и Обама обаче показват в речите си, че имат съзнание за това. В техните слова демокрацията се представя и като начин на живот, воден от отделния човек. Начин на живот с изброими белези и ценности. Кои са те? Перикъл и Обама назовават според мен три ценности в съгласие един с друг: първо, правото на гражданина да преследва своята лична амбиция и да се бори за постигането на по-добър и по-богат живот; второ, правото да избира средата си и да се ползва от нейните културни и материални постижения; и, трето, правото да се ползва, както намери за добре, от всички удоволствия, които наличният свят му предлага. Към тези ценности Обама прибавя още една – типично християнска, – която не може да се открие в идеологията, следвана от Перикъл: състрадателността на отделния човек към другите хора, обществената емпатия на индивида.

Обаче по отношение на личното преживяване на демокрацията съществува и едно голямо различие между атинския и американския модел. Съвременният среден индивид, следвайки и развивайки някоя от изброените ценности (или всички тях заедно), може да се сдобие с обществена идентичност, да стане представителен герой на своето общество или на някоя група в него. Постоянно сме свидетели на този процес, разбира се, много улесняван и от медиите. Докато в демократическа Атина от V в. пр. Хр. това не може или е малко вероятно да се случи – колкото и да е свободен един редови гражданин да развива качествата си, той по правило не излиза извън средата, от която произхожда, и не се превръща в популярна и влиятелна личност за някакво общество. Сократ е може би единственото изключение за онова време.

Днес човек може да придобие обществена идентичност с почти всичко, което превърне и изяви публично като своя лична ценност. Така един става герой с това, че е най-големият почитател и познавач на определен сорт вино, друг с това, че има най-богатата на света колекция от марки с лика на британската кралица, трети с това, че е скочил от ръба на космоса. И все пак тази свобода и на пръв поглед неограничена множественост на ценностите и, съответно, на геройствата, които те пораждат, ми изглежда подчинена на някакъв образец, определена от еталон за демократическо поведение. Ще кажа няколко думи за него.

Миналата вечер гледах телевизионното предаване-шоу CNN Heroes. Звезди от световното кино – Харви Кайтел, Ейдриан Броди, Сюзан Сарандън и т.н. - представят обикновени хора – американци и други, – които са направили голямо добро на други хора. Накрая между всички представени от звездите зрителите избират с гласуване в интернет един „герой на годината“. Наградата, освен популярността, е 250 хиляди долара за каузата, която героят преследва. В края на предаването най-много гласове беше събрала жена от Непал, която със собствени средства организирала в Катманду къща за приютяване и отглеждане на деца, които, поради това, че родителите им са попаднали в затвора, стават потенциална мишена на трафик с цел проституция или търговия с органи. Не разбрах дали тази жена, превърнала се в момента в майка на повече от 40 деца, има собствени деца, и дали по-рано в живота си е ставала жертва на трафик, но повечето от историите бяха за геройства, подтикнати от голямо лично нещастие (смърт на дете, неизлечима болест, изнасилване). Като например историята на чернокожа американска майка, която, след като загубила петгодишния си син Джош, удавил се в езеро поради това, че не умеел да плува, създала фондация на негово име и започнала да обикаля Америка, за да организира в училищата курсове по плуване за малки чернокожи деца – основно чернокожи, тъй като процентът на тези сред тях, които не умеят да плуват, е особено висок.

Та давам тези примери, за да покажа, че днес съществува еталон за поведение на отделния човек в режима на демокрацията. Самият Обама говори за него в една своя реч в Северна Каролина в деня преди изборите. Същата сутрин е починала неговата баба. Той накратко казва какво тя е означавала за него и после, обрисувайки в общи линии трудния й житейски път, взима повод от него, за да категоризира индивидуалните субекти на демокрацията, въплъщаващи с начина си на живот нейните ценности. Нарича ги „тихи герои“, quiet heroes. Към тях фактически е адресирана идеологията на Обама, от тяхното разбиране за щастие черпи неговата политика. Следва да се запитаме какво е то? Общият знаменател на историите, представени по CNN, беше способността на хората, преживели лично нещастие или лична криза, да използват своето страдание или лишение като стимул за обогатяване и поправяне на заплашена от сходно нещастие обществена среда. „Тихият герой“ на Обама е, следователно, не онзи, който използва без шум обществената среда, за да извлече полза от нея за една или друга лична кауза, а онзи, който поражда или допълва обществени среди. Този герой е субект и заедно с това архитект на общество.

Индексите на щастието, Маркизе, измерват най-вече удовлетвореността на индивида от обществената среда, в която живее. В България удовлетвореността е негативна поради това, че обществената среда е все още синоним на държавна среда и като синоним на държавна среда е нещо еднозначно лошо. Но е ниска и по друга причина. Българският гражданин масово има съзнанието, че е пасивен субект спрямо обществената среда. Той рядко се преживява като активен участник в нея, още по-рядко пък изпитва импулс да стане неин архитект или лечител. Разбира се, и в България се случват геройства като тези, за които по-горе говоря. Има награди за гражданска доблест, има сдружения и фондове, които насърчават активното гражданско поведение. Но не знам дали ви е направило впечатление какво означава един редови българин да се прояви като обществен герой днес? В повечето случаи то означава, първо, да не постъпи асоциално или престъпно тогава, когато му се открива възможност да го направи безнаказано, и, второ, да се пребори с монополите на някоя държавна или частна институция посредством съда. Това са действителни постижения. Но трябва да вървим и към другото. Да се занимаваме с построяването на общества и механизми за по-добро обществено действие. Това е според мен високата проява на личния демократически праксис.
Тема № - 69 Коментар № - 7125 Георги Гочев - 2012-12-05 00:22:06
Здравейте, здравейте! Дано някой, приятели, не си е помислил, че маркизът се ослушва и скатава в този изключително стойностна дискусия. Напротив, следя я просветлен, напрягам и аз мисъл, спомен и емоция, да би могло с нещичко да се вмъкна и то да не е брадат виц. А, тук да не забравя да кажа, уважаема доцент Кьосева, че Вашите кардиограмни, икономизиращи в един много нов смисъл включвания много допадат и на маркизата, освен на моя милост. Страхотни са и връзките на винаги откровения Морис Фадел, който не се уморява да ни придържа към съизмерването на всяко научно с „лъжеисториите” на литературата, с мимолетната поезия на ежедневието и праксиса на улично-мрежевата гълчава. Що се отнася пак до Манхайм и другите притегляния на уважаемия доцент Варзоновцев, ще ви споделя, че, ако навремето крехката ми поетическа душица не беше пристъпили в плахост към „мистерийната” класическа филология, бих се втурнал в прохождащата тогава специалност „Социология” към философския факултет на СУ. Там обаче се влизаше с корав гръб и ясна номенклатурна пътека занапред. Нямах и двете.
Все пак след години статутът ми на журналист в окръжен орган на Партията /тогава една/ ме задължи да се запозная с доста материал около „социалистическата демокрация” / също единствено правилна и самодостатъчна/. В определен момент даже имах честта, като „свободен публицист и граждански наблюдател” да членувам в окръжна избирателна комисия. Където с тогавашния окръжен прокурор и други достойни мъже играехме шах, докато празнично облеченият електорат пълнеше урните до 99,9 на сто. В онова време лесно и без скъп пиар се правеха избори. Сега нещата са трудни, измамно-хлъзгави Сега нещата са далеч по-трудни и мнозина по-делнично настроени избиратели все по-често имат нахалството да подпитват колко точно ще струва гласът им – 50, 100 или повече лева. А защо да не ги вдигнем и в евро. Шегувам се, а ми и мъчно. Както ми беше и в ония години. Макар на младостта никога да не трябва да и е мъчно. Тя притежава абсолюта на неразгадаемо-щастливото бъдеще пред себе си, не е нахлузила хомота на печалния опит, весела е. Такава със сигурност е и днес.
Но ново и сигурно е също, че днешните млади граждани волю-неволю имат пълната свобода и реален ангажимент да са потопени в живия демократически праксис. Никой не може да ме убеди в обратното, колкото и неразгърнати да са още контурите на това огромно и за нашата българска действителност ставане. И нашата дискусия, особено целеизбистрено в последните коментари на професор Богданов и д-р Гочев, удря точно там. Как да отглеждаме, укротяваме, разгръщаме в мисъл, труд, гражданственост и морал своето собствено демократическо „аз”? Времевата вселена на Платон, Аристотел, Елада и нейните полиси смълчана ни проектира своите достигания и опитност. Какъв благословен и велик достъп. Мислили ли сте колко малък брой от човечеството има днес щастието да пътешества тъй методично и с наслада из смислите на форум като този. Радвам се, казвал съм ви, дните ми станаха други, откакто съм с вас! Такива проекти и подходи ще големеят и ще се множат. За наша чест – и в България. Страна, повлякла в историческата, народопсихологическата и социално-икономическата си съдбина огромна торба противоречия, недодяланост и гражданска неоформеност. Но тия дни си мисля – и колко много податки и, защо не, опърничави добродетели мъкнем ние, българите, със себе си. Неща, които други народи са хвърлили от багажа си, да не ги бавят, да не ги разсейват или просто да ги замянят с по-поносими и насладителни.
Тия дни пак се чу, че сме челници в класацията на емоционално потиснатите народи. Сутринта пък, мимоходом чух в теле-ефира свещеник да казва: „Животът е трагедия. Църквата също е трагодийно сложена сграда, но ни помага да понасяме живота”. Приблизително, перифразирам. Помислих си, за пореден път, че във форума се прави и постига и нещо повече от това.
Съжалявам, получи ми се пак общо и назидателно, но засега толкова. Страшно се надявам да продължим гонитбата на многоглавия, но доброхарактерен „змей” на истински демократичното, та ако го докопаме, да го поразходим и покажем из политическите циркове и панаири по нашите земи.
И при нас падна снежец. Хаирлия да е!
Тема № - 69 Коментар № - 7120 Dekarabah - 2012-12-04 12:16:17
Георги, накратко е така. Отлично сте го казал. Но дали е така и по-надълго? И кое ни занимава повече? Дали да знаем по-точно как е при Платон и Аристотел, или да уточним в сравнение как е при нас? Четенето на Аристотел ни изправя пред следния съществен въпрос? След като в повечето случаи днес ние тук смятаме щастието за състояние, какво би станало, ако помислим за него като за праксис? Но и още един въпрос. След като темата беше общественият праксис на демокрацията, да не би нашето съвременно разбиране, че щастието е състояние, да ни попречи да разберем и демокрацията?

И да не би по образеца на щастието и нашата демокрация да се окаже един вид случване и състояние, а не голяма обществена праксис, която се прави и става чрез нашите лични праксиси? Защото и в американската среда в САЩ, но и в модела, който се обсъжда в речта на Перикъл в Тукидид тази идея е налице – че демократичното или нашето, както казва Перикъл, е и вид протичащ живот на отделния човек, т.е. че е праксис.

В тази праксис влизат и други праксиси, но и тази - всеки да може да се наслаждава по особен начин не във вреда на другите, които се наслаждават по други начини. Ние тук обаче не мислим за наслаждаването като за лична праксис, която се свързва с обществената праксис. Тукашното наслаждаване не е ли по-скоро греховно случване, паралелно на външното обществено случване? Нека да помислим и за това.
Тема № - 69 Коментар № - 7118 Bogdan Bogdanov - 2012-12-04 09:13:14
Тази сутрин прочетох неделния си постинг и той ми се стори непълен, неясен в някои места и недобре свързан. Така че с този коментар допълвам и пояснявам казаното вчера.

Аристотел се занимава с въпроса кои са белезите на различните държавни уредби и коя сред тях е най-добрата, понеже счита, че държавната (или полисната) общност е най-развитата форма, до която собствено развитието на човешката същност е достигнало. Следователно, заявява Аристотел, ако желаем да изследваме щастието на отделния човек, най-добре би било да изследваме проявленията на неговата деятелност в границите на полиса. Но не всички проявления, които един индивидуален живот може да ни предложи, а техните типове, така наречените aretai („качества“, „добродетели“, „ценности“). Според Аристотел те са два вида („Никомахова етика“, I.1103a 4 и сл.): dianoētikai aretai, или умствени добродетели (разумност, знание, интелигентност), и ēthikai aretai, или нравствени добродетели (справедливост, смелост, свян, свободност). Първите, допълва той, се научават, докато вторите се придобиват с действия и с привикване на характера.

Въз основа на тези два вид добродетели Аристотел посочва, че съществуват два основни типа човешки живот („Никомахова етика“, X.1175a 30 и сл.; „Политика“, VII.1324a и сл.): съзерцателен живот, bios theōrētikos, и политически или практически живот (bios politikos, bios praktikos). Възниква въпросът кой от двата е по-добър? Според Аристотел по-добър е съзерцателният или мисловният, защото в него човек е и се чувства по-пълен и по-самодостатъчен. Повече за предпочитане обаче е практическият, тъй като, първо, щастието е деятелност (eudaimonia praxis estin, „Политика“, VII.1325a 25), казва Аристотел, и, второ, този живот е повече по човешката мярка, докато, за да води съзерцателен живот, човек трябва да притежава в себе си и нещо божествено – с други думи, да бъде повече от човек („Никомахова етика“, X.1177b 26-31). Двата начина на живот обаче, уточнява Аристотел в „Политика“, не се изключват един друг: практическият живот винаги се ръководи от знание, придобито чрез съзерцание и мислене, а, от своя страна, мисленето не е нищо друго освен действие, само че протичащо вътре в човека.

В приведените текстове Аристотел употребява думите „практически“ и „политически“ като синоними, докато „теоритически“ или „съзерцателен“ в известен смисъл противопоставя на „общностен“ - понеже истински знаещият човек (някой, който е истински sophos) не се нуждае от нищо за всекидневието си, казва Аристотел в Десета книга на „Никомахова етика“, той сигурно няма да се нуждае и от общуването и съжителството с други хора. Та тези две неща пропуснах да кажа в предишния си коментар: че, първо, Аристотел употребява думата theōria в смисъла на „познавателен модел“ и „познавателно моделиране“, и, второ, че противопоставя praxis на theōria като основи на два различни типа щастлив живот.

Как е при Платон? Най-общо казано, theōria-та е ценена много повече от praxis-a по причина на това, че Платон схваща мисленето и особено съзерцаването на идеите като път, по който индивидът се събира в себе си и постигайки хармония между своите разнородни части става по-цялостен, докато, обратно, всяка една praxis, насочена извън него, го прави множествен и ако не е подчинена на правилното знание – нещастен. А в демократическия полис, казва Платон в Осма книга на диалога „Държавата“, поради голямата стойност, която има личната свобода, човек може да се занимава с каквато си иска praxis, в резултат може да бъде неограничавано множествен. „Демократическият човек“, заявява философът в 561c и сл., „си прекарва всекидневието, като угажда на удоволствието, което му падне: ту е пиян и омаян, а после кара на студена вода и пости, ту се захваща с упражнения, а после стои бездеен и нищо не пипва, ту и с нещо като философия се захваща. Често се прави на гражданин, изскача от къщи и говори и прави каквото случи. Ако пък завиди на някои войници, натам се понася, ако на някои търговци – в тяхната посока, и не знае нито ред, нито необходимост в живота си, ами го прекарва през цялото време сладък, свободен и блажен с прекрасни неща.“

Така че за Платон демокрацията не само е лош политически режим, но и в известен смисъл не е никакъв обществен режим. Допускайки прекалена индивидуална свобода, тя допуска в себе си наличието на безброй, несвързани едни с други нрави. А допускайки наличието на всякакви нрави, тя по необходимост съдържа в себе си, казва Платон, и всички останали форми на политически устройства. Тя е нещо като „ширпазар на политически устройства“ (pantopōlion politeiōn, „Държавата“, VIII.557d), обобщава той. По тази причина тя не може да бъде нещо устойчиво.


Да ви честитя в края на този коментар първия сняг и да ви пожелая здраве!
Тема № - 69 Коментар № - 7114 Георги Гочев - 2012-12-03 18:27:18
Напълно приемам коментара на Георги за отношението между политиката и медиите днес. Участниците в "арабската пролет", а и в руските събития, споделят, че станалото би било невъзможно без този тип комуникации. Социалните мрежи правят практически неосъществим контрола на политическите процеси. Там създаването на общности е изключително улеснено и заедно с това менливо. Всъщност именно там може да се види на дело понятието "праксис", което коментираме. Целите са много, няма единна глобална цел, каквато се преследва от стабилни структури като партиите, всъщност няма и партии - тази институция е до голяма степен делегитиирана днес (партията в крайна сметка е тяло, където политиката се изражда в кариеризъм) - няма и институционално издигнати лидери. Като че ли сме във времето, където демокрацията се връща към Атинския си пряк и непредставителен вид. Това може да бъде и обнадеждаващо, но е и тревожно, защото изчезва предвидимостта на ставащото.
Тема № - 69 Коментар № - 7113 Морис Фадел - 2012-12-03 10:07:36
Благодаря на проф. Богданов за коментара и въпросите. Да, мисля, че в политическите си съчинения (и конкретно в „Никомахова етика“ и „Политика“) Аристотел употребява няколко думи, които могат да означават „модел“ в смисъла, който сега обсъждаме. Това са paradeigma (пример, образец), typos (вид, еталон) и наследените от Платоновата философия eidos и idea. Но наистина за Аристотел познаването на политическите въпроси не се свежда само до познаване на моделите и образците, а и до начините, по които те са били прилагани и могат да се приложат в настоящето. Оттук и необходимостта теорията за общия живот да се ориентира и към разбиране на политическата praxis. Това означава обаче също така теорията да се съгласи, че моделите за държавно устройство и обществен живот никога не могат да се осъществят без промяна с оглед на действителността в обществото.

Тук се коренят и укорите на Аристотел към Платоновите политически проекти, изложени в „Държавата“ и „Закони“. Например, в увода към „Никомахова етика“ (I.1096b-1097а) Аристотел заявява, че дори и Платоновата идея-образец за доброто да съществува такава, каквато я мисли Платон, тя е практически непостижима за човека и по тази причина философът няма да я разглежда в детайли – тъй като неговата теория е насочена към възможното за човешката практика. Същата преценка може да се открие във Втора книга на „Политика“ и по отношение на целия Платонов проект за идеално държавно устройство. Ако той бъде осъществен, коментира Аристотел (II.1263b), не сме сигурни дали резултатът от него ще бъде добър, защото превръщането на държавата в едно хомогенно цяло, каквото Платон си представя, осланяйки се на идеята за доброто, и следващото от този процес замиране на живота и промяната в общността, могат да се окажат твърде противни на човешката природа, изначално насочена към действие и промяна. Ето този знаменит пасаж: „Има опасност напредналата в това отношение държава да спре да съществува, а има и възможност да съществува, но приближавайки се към това [което предлага Платон], да спре да бъде държава, да бъде по-лоша държава, както ако някой би направил от хармонията унисон или от ритъма – един-единствен такт.“ (пр. А. Герджиков, стр. 34).

Поради своето, отворено към динамиката на действителността разбиране за политика, Аристотел си е спечелил репутацията на първия политически реалист. Но, както съвършено вярно посочва проф. Богданов, да мислиш за нещо с оглед на praxis-a, означава да мислиш с оглед на някаква цел, оттам и с оглед на някаква ценност. Казано с термини, политическият прагматизъм на Аристотел е и прагматическа аксиология. Но за разлика от нашия либерален възглед, че ценностите, на които трябва да се подчинява политическото действие, са почти толкова, колкото са и индивидите, според Аристотел те са ограничен брой. Нещо повече, Аристотел, в това отношение следвайки Платон, не прави разлика между лична и обществена ценност, между лично и обществено благо. Естественият кадър, в който се реализира щастието на индивида в съгласие с неговите ценности, е общността. Естествен най-вече затова, защото според Аристотел полисът представлява най-развитата същност, telos, на индивида („Политика“, I.1252b).

Проф. Богданов е казал в коментара си, че праксис означава и скрито в правенето мислене. Самата дума praxis действително има и това значение – прилагане. Да приложа, означава да правя нещо с оглед на някаква идея. Но докато правя нещо, мисля освен за идеята, също и за реалността в конкретната ситуация на правенето, поради което моятa praxis може да породи нова идея, по-съобразена с тази реалност. Оттук и образуването на наниз от условно провалени прилагания и породени чрез тях нови идеи и нови прилагания. Този наниз може да се представи дискурсивно под формата на история на една или друга praxis. И знаем, че Аристотел и неговите ученици са съставяли такива истории за политическата praxis на елинските градове. Били повече от сто, но до нас е достигнала само една подобна история - Athēnaiōn politeia, „Държавното устройство на атиняните“. Какво съдържа този текст от около осемдесет съвременни страници? На пръв поглед, кратка история на политическия живот в полиса Атина от древни времена до епохата на Аристотел. Но дали това е просто архив на важни политически събития? Според мен целта на това съчинение и изобщо на колекцията от истории на държавни устройства, съставена в школата на Аристотел, е била тази да потвърждава, допълва и коригира моделите за политическа деятелност, изложени в трактатите на философа.

Така се повдига и следваща тема, която има пряко отношение към въпроса на Морис за медиите и политиката. Това, което прави една политическа доктрина по-реалистична от друга, е като че ли скоростта, с която тя е могла или може да прерасне в праксис. Причината, Морис, все повече политически действия да се пораждат от новите медии, изглежда, е не друга, а възгледът, че при тях изказването мигновено може да прерасне в действия, докато в традиционните публични медии то се филтрира и така постепенно неговата практическа сила се потушава, изменя и насочва в други посоки. Говорим за белези на демокрацията и трябва да прибавим и този – в демократическите режими се цени това възможно най-голям брой, първо, изказвания, и, второ, проекти, създадени от отделни лица или групи, да получават право на действителност. Изобщо цененето на праксиса показва демократическа нагласа. Бидейки реално умножаване, ако не на моделите за живот, то най-малкото на гледните точки към него, праксисът е и особената външна, видима форма, и процесът на верификация на подвижната, множествена истинност в едно демократическо общество. Затова и Платон, за когото същността и истината на нещата е една и непроменлива, не цени особено много нито разбирането на праксиса, нито демокрацията, докато Аристотел, за когото истината е по-скоро целенасочено ставане, цени и праксиса, и, както беше казано, една форма на демокрацията. Та ето накъде придвижвам нашия разговор – към собствено демократическата форма на истинност в отношение с разбирането на праксиса.
Тема № - 69 Коментар № - 7112 Георги Гочев - 2012-12-02 15:14:28
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115977

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20162

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94434

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29128

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180902

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60809

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA